Кирил Бонфилиоли
Катастрофалната картина (8) (Мордекай)

8

Усмивка на младеж — беззвучна нота,

прашинка от безкрая, малка йота

е тайнствената същност

в алхимията на живота.

„Парацелз“, Робърт Браунинг

Беше първият ден от ваканцията — заминавах за Америка! Изскочих от леглото, като се провикнах да ми донесат кофичката и лопатката, сандалките и шапката с козирка. Без помощта на никакви стимуланти с танцова стъпка се спуснах долу, като чуруликах:

„И още утре в този час

далеч оттук ще бъда аз…“

И стреснах Джок, който мрачно опаковаше летните ми костюми за американското приключение.

— Добре ли сте, господин Чарли? — попита жлъчно той.

— Не мога да ти опиша колко съм добре, Джок — отговорих аз и продължих с песента:

„Далеч от всякакви уроци

сбогом, учители старчоци!“

Беше чудесно утро, което заслужаваше да се нареди на второ място след самата Пипа. Слънцето светеше, а канарчето ревеше от радост. За закуска имаше студена шотландска яхния от риба с ориз и твърдо сварени яйца — няма нищо по-вкусно от това, — полята с пиво от бутилка. Джок малко се цупеше, че го оставям, но всъщност очакваше с нетърпение да разполага с целия апартамент; представям си, че когато ме няма, си кани приятели да играят домино.

След това отворих пощата, която се беше натрупвала цяла седмица, попълних една вносна бележка, написах няколко чека за по-настойчивите си кредитори, телефонирах в машинописното бюро, за да продиктувам дузина писма, и обядвах.

Преди да се отправя на продължителна експедиция, винаги обядвам същото, което Плъхчо приготви за Морския плъх^[1] и което двамата изядоха на тревата край пътя. Както несъмнено си спомняте, мои начетени читатели, Плъхчо „… подготви прост обяд, в който… внимателно постави франзела, дълга цял един метър, наденичка с упойващо ухание на чесън, сирене, насълзяващо очите, и дългошиеста манерка, облечена в слама, в чийто стомах беше бутилиран лъч светлина, отлежавал по ширините на далечния юг.“

Изпитвам единствено жалост към всеки, който не започва да слюноотделя при спомена за тези прекрасни редове. Колцина мъже на моята възраст не дължат своите вкусове и апетити на тези — почти забравени — слова от детството си?

Джок ме откара до работилницата на господин Спиноза, където натоварихме стария „Силвър Гоуст“ с моите куфари (единия от свинска кожа, а другия от брезент) и чувала с книгите ми. Главният майстор на Спиноза с почти японска проява на добър вкус не беше изчукал трапчинката от куршума на вратата, а я беше използвал като основа за миниатюрен диск от полиран бронз, на който изкусно бяха гравирани инициалите на Спиноза и датата, на която беше отишъл да се срещне със своя ревнив бог — „Майсторът на майсторите“, както тъй удачно го беше нарекъл Киплинг в поемата си „Умиращият шофьор“.

С известни затруднения двамата със Спиноза с общи усилия бяхме успели да разубедим Крампф да не настоява за синхронизирана скоростна кутия; сега всяко зъбно колело и вал в автомобила бяха съвършена реплика на оригиналните, а палавият механик с любов беше пресъздал ефекта от трийсет хиляди хипотетично изминати мили. Скоростите захапваха с мекота, която ми напомняше за затоплена лъжица, потапяна в голямо количество хайвер. Метафората, която употреби главният майстор, вероятно беше по-обща от тази за хайвера — сравнението му беше за бърз акт с една определена дама с лек морал, която имаше навика да посещава. Изгледах го с широко отворени очи: човекът беше почти двойно по-възрастен от мен.

— Възхищавам се от теб! — възкликнах аз с възхищение. — Как успяваш да поддържаш такава мъжественост в заника на дните си?

— О, ами, господине — отвърна скромно той, — мъжествеността е въпрос на произход и потекло. Бедният ми баща беше непоправим, когато ставаше въпрос да се отъркаля в сеното; а целият му гръб, та до задните части беше покрит с твърда четина чак до сетния му ден.

Главният майстор избърса една мъжествена сълза.

— Не че винаги се чувствам на една нога с изискванията на моите другарки в игрите, разбира се. Понякога се чувствам така, господине, все едно се опитвам да натъпча глинено човече в прасенце касичка.

— Напълно те разбирам — уверих го аз.

Двамата сърдечно си стиснахме ръцете, той с достойнство прие още една банкнота от десет лири стерлинги и двамата с Джок потеглихме. Всички в работилницата ни помахаха за сбогом, с изключение на палавия механик, който по някаква неизвестна за мен причина беше твърде зает да се подмокря от смях. Може би си мислеше, че си падам по него, за Бога.

Пътешествието ни до лондонското летище беше почти царствено; открих, че неволно съм започнал да помахвам на останалите участници в движението по онзи прекрасно елиптичен, снизходителен и неподражаем начин, с който се отличава Нейно Величество Елизабет, кралицата майка. Разбира се, можеше да се очаква да предизвикаме известно впечатление, докато безшумно се носехме през Лондон и покрайнините в чисто бял старинен „Ролс-Ройс“ на стойност двайсет и пет хиляди лири стерлинги, но трябва да призная, че веселият смях — едва ли не празничното настроение, което съпровождаше нашето преминаване през града, ме изненада. Едва когато пристигнахме на летището, открих трите надуваеми френски букви с големината на балони, които палавият механик беше завързал за ауспуха на колата.

На летището ни очакваха двама намръщени господа, очарователни като плъхове, които отрекоха съществуването на автомобила, на полета и дори на авиолинията, с която трябваше да пътувам. Най-сетне Джок се измъкна от мястото на шофьора и им каза две кратки и мръсни думи, при което съответните документи бяха открити, преди да успеят да мигнат с кръвясалите си очички. По съвет на Джок им дадох по една „кинта“ — ще се изненадате колко гладко потръгна всичко след това. Първо двамата източиха бензина от автомобила и разкачиха акумулаторите. После от някаква твърдина изникна един прекрасен млад мъж с огромни мигли и извади чифт щипци от специално кожено калъфче. С помощта на щипците той запечата с миниатюрни оловни печати всичко, което можеше да се отвори по колата (вече натоварена на палет), намигна на Джок, озъби се на мен и със ситни стъпки се завърна към бродерията си. Дойде редът на един митнически служител, който беше проследил цялата операция и ми взе всички хартийки, които ми беше дал онзи от външно министерство. За палета се закачи едно крайно симпатично тракторче и потегли нанякъде с него. Никога не съм виждал „Ролс-Ройс“ в толкова глупаво положение. Това явно беше всичко. Джок ме изпрати до залата за заминаващи пътници и аз му позволих да ме почерпи едно питие, защото той обича да го прави на обществени места, а след това двамата се сбогувахме по мъжки.

Полетът ми беше обявен с квакането на патока Доналд от високоговорителите; изправих се и се затътрих към статистическата невероятност да загина в самолетна катастрофа. Честно казано, мисълта за такава смърт не ме отвращава — кой цивилизован човек не би предпочел да загине като Икар, отколкото да бъде смачкан на магистралата от някой евтин форд на средната класа?

Когато ни позволиха да си разкопчаем коланите, симпатичният американец на съседното място ми предложи огромна и прекрасна пура. Беше толкова почтителен и ме наричаше „господине“ толкова вежливо, че нямаше как да му откажа. (А пурата наистина беше прелестна, от ателието на Хенри Ъпман.) След това американецът тържествено ми довери, че шансовете човек да намери смъртта си в самолетна катастрофа са статистически невероятни.

— Е, това е добра новина — изкикотих се аз.

— Статистически погледнато — обясни той, — според изчисленията на най-добрите анализатори пътуването със самолет е далеч по-безопасно от шофирането на тригодишна кола по магистралата в продължение на единайсет мили.

— Честно? — казах аз.

Това е дума, която използвам единствено когато симпатични американци ми съобщават статистически данни.

— Можеш да се обзаложиш на това — каза ми топло той. — Самият аз изминавам със самолет по много, много хиляди мили всяка година.

— Е, значи сте прав — отвърнах вежливо аз. — Нещо повече, значи сте тук, за да докажете правотата си. Нали така?

— Точно така — каза той, като провлече първата дума.

Двамата потънахме в дружелюбно мълчание, доволни от правотата на разсъжденията си, стиснали пурите между зъбите си подобно на виме, за да ни успокояват, докато големият ни сив метален кон се носеше над протока Сейнт Джордж на ярките си гръмотевични сандали. След известно време американецът отново се приведе към мен.

— И все пак точно преди излитането — промърмори ми той — не ти ли се свива дупката на гъза поне мъничко?

Внимателно се замислих върху отговора си.

— По-скоро при кацането — отвърнах най-сетне. — В което няма никаква логика, като се замислите.

Той се замисли за това в продължение на няколко минути.

— Имаш предвид като в асансьора? — попита ме след това.

— Точно така.

Той щастливо се разсмя, възвърнал самочувствието си, след като беше получил от мен уверението, че на дъното на всеки мъж има по един сфинктер, ако ми позволите да се изразя така.

След като се погрижихме за изискванията на любезността, и двамата извадихме работата си — като две стари моми в клуба по плетене на дантели. В моя случай работата представляваше един скръбен германски трактат за сетечентото в Неапол (единствено някой германски kunstkenner^[2] може да представи тази епоха така, че да изглежда скучна), а съседът ми дръпна ципа на една папка за документи, пълна с безкрайно неразбираеми компютърни разпечатки. Известно време се сражавах с непрогледната проза на професор Аршлох — от всички германски автори единствено поетите им са писали разбираема проза, — а после затворих очи, като горчиво се питах за кого от враговете ми работеше симпатичният американец.

Беше допуснал една грешка в иначе безупречното си представление: не ми беше казал името си. Кога за последен път ви се е случвало да размените и три думи с някой американец, без да ви каже как се казва?

Явно си бях създал многобройни врагове от сряда насам. Най-вероятната и най-неприятната хипотеза, която предизвикваше най-силно свиване, беше за хората на полковник Блъчър, които и да бяха те. По своя си островен начин Мортланд също беше ужасен кучи син, но все пак не можеше да се отърси от благословеното си британско усещане за перспектива. Мрачните, невероятно богати правителствени агенции на САЩ бяха съвсем друго нещо. Бяха прекалено сериозни, прекалено посветени на работата си; те си вярваха, че всичко е наистина.

В стомаха ми започнаха да се плискат киселинни храносмилателни сокове, провокирани от тревогата ми, а от малкото ми черво се разнесе несигурно къркорене. Едва ли не приветствах стюардесата с подноса, отрупан с безвкусни боклуци; веднага се заех да се тъпча с тях като умиращ от глад, докато симпатичният ми американец отказа сервираната храна с опитността на статистически невероятен пътешественик.

След като умилостивих язвата си с пластмасовата пушена сьомга, гумения котлет в стъкловидно желе, пилешката курешка в бекон от полистирол и сълзящата полуразмразена ягода върху буцата от пяна за бръснене, отново се почувствах в състояние да разгледам вероятността да греша и съседът ми в крайна сметка да е просто един симпатичен американски глупак. (На практика аналогичен на средностатистическия британски глупак, но с по-добри маниери.)

В крайна сметка защо някой би го сложил да пътува до мен? Какво толкова можех да направя по време на полета? И какво, ако се стигнеше дотам, можеше да направи самият той по време на полета? Да изтръгне от мен самопризнания? Да ми попречи да отвлека самолета или да саботирам Конституцията на Съединените американски щати? Не на последно място, това беше излишен разход на агент, защото след няколко часа интимна близост нямаше как да не го разпозная веднага, ако го видя в бъдеще. Не, беше явно, че той наистина беше онова, за което се представяше — сравнително честен и почтен бизнесмен, може би представител на онази компания за проучвания на пазара, която съветваше Държавния департамент къде да започне следващата си малка война. Обърнах се към него топло и спокойно, с подновена самоувереност. Човек, който пуши пури от Хенри Ъпман, не може да е чак толкова лош.

— Прощавайте, но с какво се занимавате? — попитах го аз с възможно най-британски маниер.

Той с радост сгъна хармониката от разпечатки, с която се боричкаше (макар че това нямаше да представлява затруднение за всеки, който е свикнал да борави с американски неделен вестник), и дружелюбно се обърна към мен.

— Ами, всъщност правех, хм, корелация и, хм, колация и, хм, естимация на тези изключително подробни дании за продажбите от един търговски, хм, бранш във Великобритания — обясни ми откровено той.

Аз продължих да го гледам с леко повдигнати вежди, които потрепваха на челото ми като малки, вежливи британски въпросителни.

— Пържена риба с картофки — уточни той.

Накарах долната си челюст да увисне малко, като по този начин постигнах още по-британски ефект.

— Пържена риба с картофки? — повторих аз.

— Точно така. Мисля да ги купя.

— О. Честно? Ъ-ъ, в какво количество?

— Ами, да, всъщност всичките.

Изобразих любопитство и въпросителност на лицето си и той продължи — до безкрай. От разказа му разбрах, че продажбата на традиционната пържена риба с картофи е последната британска индустрия на стойност повече от сто милиона лири стерлинги, която все още не беше взета на абордаж от чуждестранни инвеститори, и той се канеше да я вземе на абордаж. Ставаше дума за седемнайсет хиляди фритюрника, почти до един с еднолични собственици и работещи почти на загуба, през които преминаваха половин милион тона риба, един милион тона картофи и сто хиляди тона животинска и растителна мазнина. Човекът ми разказа, че продавачите на риба и картофки пържат такава риба, каквато реши да им изпрати техният „доставчик“, и му плащат толкова, колкото се налага, като в повечето случаи я пържат в мазнина, която дори хотентот не би използвал за сексуален лубрикант. Съседът ми обрисува мрачна картина на настоящето и прекрасна на бъдещето, в което щеше да е изкупил всички щандове за продажба на пържена риба и картофки и да ги е превърнал във верига със собствените му изисквания.

Всичко това изглеждаше съвсем смислено и докато той продължаваше да бърбори, аз реших да го приема за чиста монета поне докато не кацнем. В действителност двамата доста се сближихме — до степен, в която той ме покани да се настаня в собствения му апартамент. Е, разбира се, аз не можех да му окажа чак такова доверие; опасявам се, че му отказах с обяснението, че ще отседна в британското посолство. Той ме погледна замислено, а после ми довери за мечтата си да назначи някой английски херцог за директор на новата си компания.

— Отлична идея! — възкликнах сърдечно аз. — Един херцог никога не е излишен. Възхитително трудолюбиви люде. Но трябва да имате предвид, че в днешно време има сериозна конкуренция за истинските херцози; вече дори търговските банки не могат да ги задържат на работа, защото отвсякъде ги търсят за мениджъри. След като Уилсън вече не е на власт, може би отново ще излязат на светло, но ако бях на ваше място, щях да направя компромис с някой маркиз или с чифт графове — от тях има много повече и не са толкова надути.

— Графове? — каза той. — Я кажи, случайно да познаваш граф Сноудън?

В погледа му грееше невинност, но аз се стреснах като човек, заловен да върши нещо нередно.

— Разбира се, че не — изчуруликах аз. — Не, не, не. Той е съвсем друго нещо; пък и той вече си има работа като фотограф и дизайнер — ужасни хора, с изключение на него самия, разбира се; доколкото знам, в момента се занимава с проектиране на клетката за птици в зоопарка — не се съмнявам, че ще бъде на ниво. Много способен човек. Отличен момък. С чудесен брак. Много мила женичка. Да.

Притихнах. Той неумолимо продължи.

— Пардон за въпроса, но случайно да си аристократ?

— Не, не, не — повторих аз, като се гърчех от неудобство. — Нищо подобно. Извадих кофти късмет. Аз съм само благородник, а брат ми лапна единствената титла в семейството — баща ми ме остави да се оправям сам в живота, ха-ха.

Съседът ми изглеждаше объркан, така че се опитах да му обясня.

— В това отношение Англия не е като Европа, нали разбирате, не е дори като Шотландия. При нас не се говори за благородно потекло до пет поколения назад, защото няма и половин дузина фамилии, които да могат да се проследят до някой от рицарите на Уилям Завоевателя — а и дори те не носят аристократични титли.

Продължих да дърдоря:

— Пък и никой, който е с всичкия си, не би искал да бъде потомък на някой от тези типове — имам предвид, че норманското нашествие е било нещо средно между търговско представителство и война на златотърсачи; самият Уилям З. е бил нещо като примитивна версия на Сесил Робъртс^[3], а всичките му придворни са били просяци, авантюристи, педали и шутове.

Американецът вече ме зяпаше с широко отворена уста, което беше прекрасна гледка, така че не се сдържах да добавя:

— Най-общо казано, нито един от днешните благородници не е потомък на тогавашната аристокрация, а много малко от нашите благородници изобщо могат да бъдат приети насериозно по стандартите на континента: повечето от тях имат късмет, ако могат да проследят потеклото си до някой нагъл грубиян, който се е облагодетелствал покрай Хенри VIII, когато е отнел имуществото на манастирите.

Това вече наистина го разстрои; единият край на хармониката му от компютърни разпечатки се изплъзна от скута му и се посипа на пода между краката ни. И двамата се наведохме да я вдигнем, но аз бях с един-два инча по-тесен от него и се наведох малко по-ниско, така че главите ни не успяха да се блъснат една в друга; вместо това моят нос (нормански, със следи от римското минало) се озова наполовина пъхнат в сакото му, където практически се опря в черната ръкохватка на автоматичния пистолет в кобура под мишницата му.

— Опа! — изквичах аз доста стреснато.

Той се засмя вежливо и безизразно.

— Не се притеснявай за желязото, човече; ние от Тексас се чувстваме като голи без оръжие.

Двамата продължихме да разговаряме безцелно, но вече ми беше трудно да се съсредоточа върху детайлите от пърженето на риба. Тексаските бизнесмени сигурно ходят въоръжени, но все пак ми беше трудно да повярвам, че биха предпочели неудобството да носят „Колт Удсман“ — малокалибрен автоматичен пистолет с дълга цев, който се използва единствено за стрелба по мишени и по-рядко от професионални убийци, които са сигурни, че ще изстрелят малкия куршум от него точно където трябва. Този модел просто не присъства на пазара на удобните оръжия за самозащита, предназначени за обикновения гражданин. Нещо повече, бях почти сигурен, че тексаските бизнесмени надали носят пистолетите си в кобури „Брайсън“, модифицирани за бързо изваждане на оръжието.

Пътуването сякаш непрекъснато ставаше все по-дълго, ако разбирате какво имам предвид. Съединените щати ми се струваха далечни и нежелателни. Когато кацнахме, симпатичният американец най-сетне ми каза името си — беше Браун, пишеше се „Б. Р. А. У. Н.“ и се четеше „Браун“. „Точно така“, помислих си аз. Двамата се сбогувахме и той изчезна в мига, в който слязохме от самолета. Сега, след като бях лишен от топлото му солидно присъствие, ми харесваше все по-малко с всяка изминала секунда.

Мортланд съвестно беше изпълнил моя списък от инструкции — от него щеше да излезе чудесна съпруга. Посрещна ме един масивен, скръбен тип, който ме отведе до ехтящо хале, където ме чакаше моят „Ролс-Ройс“ — блестящ върху своя палет и обграден от други типове, които караха симпатични малки цистерни за бензин, носеха екзотични регистрационни номера, стискаха кочани с пътнически чекове и какво ли още не. А, да, както и един строг тип, който свирепо удари в паспорта ми с гумения си печат. Приех всичките им дарове с царствена досада — като коронована глава, на когото местните жители са донесли произведения на екзотичните си ръчни занаяти. Беше дошло и едно яростно малко човече от британското посолство, но то беше от другата страна на нещо като бариера от телена мрежа — беше забравило да се сдобие с някакъв пропуск или нещо подобно и едрите, безизразни американци не обръщаха никакво внимание на квиченето и дърдоренето му, както впрочем и аз. Типът, който караше цистерната, откъсна оловните печати с чифт клещи и ги подхвърли през телената мрежа на пискливото човече по същия начин, по който посетителите на зоопарка хвърлят фъстъци на маймуната в клетката — с вулгарни цъкащи звуци, които издаваше с език, докато се преструваше, че се чеше под мишниците. Започнах да се боя за здравето му — имам предвид на пискливото човече, а не на типа с цистерната.

Качих се в автомобила, като изпълних дробовете си с несравнимата с нищо друго миризма на нова кожена тапицерия. Масивният скръбен тип, който си знаеше мястото, застана отвън на стъпенката, за да ми посочва накъде да карам. Автомобилът запали нежно и с готовност като майсторски ощипана вдовица и пое навън, като издаваше горе-долу толкова шум, колкото златна рибка в аквариум. По израженията на грубоватите, необразовани американски лица наоколо се четеше, че ако бяха възпитани в други традиции, щяха да се поклонят доземи. В знак на уважение, нали разбирате.

На изхода ни посрещна човечето от посолството, което продължаваше да квичи и вече беше на ръба да се задуши от собствената си ярост и унижение. Ако беше възпитан в други традиции, сигурно щеше той да ме наведе доземи и да не търпи да си въобразя прекалено много. Опитах се да го вразумя, като го приканих да не излага дипломатическия корпус, и той най-сетне се взе в ръце. Всичко се свеждаше до това, че посланикът беше заминал за някакво далечно райско кътче, за да играе на голф или на гоненица с някой от техните президенти или конгресмени или каквито са там, но щеше да се върне на следващата сутрин, когато трябваше да му се представя, жив или мъртъв, за да бъда подложен на необходимото порицание и да му предам сребърната хрътка — символ на назначението ми за дипломатически куриер, а междувременно самият той — пискливото човече — настояваше да узнае името на проклетия тип, който се беше осмелил да свали от автомобила оловните печати на външно министерство. Казах му, че името на типа е Макмърдо (съгласете се, че не беше лошо, като за импровизация) и му обещах да направя всичко възможно да намеря време да посетя посланика, може би в рамките на следващите няколко дни.

Той отново запелтечи и започна няколко последователни изречения с думите „Давате ли си сметка, че…“, без да ги завърши, така че се наложи да го накарам да млъкне.

— Стегни се, човече! — наредих му строго аз и пъхнах банкнота от една лира в ръката му.

Докато се отдалечавах с колата, го видях още веднъж в огледалото за обратно виждане; стори ми се, че подскачаше върху нещо. Някои от тези момчета от дипломацията са твърде емоционални наистина. Нямаше да свърши добре, ако получи назначение в Москва — веднага щяха да го компрометират.

Открих моя хотел и предадох стария „Ролс-Ройс“ на един смугъл тип от гаража, който изглеждаше способен: в погледа му имаше някакъв хитър блясък, така че ми допадна веднага. Разбрахме се да използва единствено четка за прах, когато почиства каросерията: господин Спиноза щеше да се върне от гроба, за да ме преследва, ако бях позволил на някого да повреди специалния му лак. После взех лифта — тук му казват така, знаехте ли това? — до рецепцията (заедно с багажа си) и оттам продължих на кратки, приятни етапи до приятно устроения ми апартамент с тоалетна, достойна за самата богиня Клоака. Като истински англичанин веднага изключих смехотворния климатик и със замах отворих прозорците.

Петнайсет минути по-късно отново включих климатика и се наложи да се обадя на рецепцията, за да изпратят някого, който да ми затвори прозорците — какъв срам.

По-късно ми изпратиха и някакви сандвичи, които не ми допаднаха особено.

А още по-късно се унесох в сън, след като прочетох един абзац, който не разбрах и до половината.