Кирил Бонфилиоли
Катастрофалната картина (17) (Мордекай)

17

Ние, низшите, сме обречени на страдания.

„Бог въздава, си мисля аз. Само че — наказания.“

„Андреа дел Сарто“, Робърт Браунинг

По-добре е в пазвата да топлиш усойница, отколкото да се пробудиш без чай! Добрият Джок ми донесе всякакви съестни продукти, предлагани в мотела, но чаят не беше сред тях. Ако Париж, както твърди Галиани, е кафенето на Европа, то Съединените американски щати би трябвало да са сергията за хотдог на света. „Пфу!“, възкликнах аз, но все пак изядох един-два, за да не обидя Джок.

Беше почти пладне; бях спал цели осем часа. Изкъпан, избръснат и облечен в най-спретнатите си одежди, аз се отправих навън в светлината на утрото, изпълнен с революционния дух на сър Пърси Блейкни-Мордекай. „На гилотината, гражданино Крампф!“, промърморих на себе си, като изчетках едно незабележимо петънце от безупречната френска дантела на жабото си.

Отвън чакаше един небесносин „Буик“.

Веднъж А. Л. Роуз беше казал, че да направиш наистина важно историческо откритие много прилича на това неволно да седнеш върху котка. В този миг се почувствах точно като такъв историк — нещо повече, точно като такава котка. Доктор Крампф, който седеше зад волана, със сигурност забеляза скока на височина от място, който изпълних, придружен със сподавено квичене, но положи видими усилия да не се издаде. Двамата с Джок се качихме, защото това явно беше автомобилът, с който бяхме пристигнали, и след известна размяна на поздрави потеглихме нататък.

По думите на Алфред, лорд Тенисън в „Кралски идилии“, които всъщност са думите на Вергилий в „Енеида“, умът ми бърз насочи се и тук, и там. Ключът за куфара, рожба на почтените усилия на Джок, беше дважди благословен: освен че ми беше помогнал да се сдобия с чисто бельо, беше върнал на Джок и неговия верен помощник, стария „Люгер“, а това беше доста силна комбинация. Дипломатическият ми паспорт вероятно щеше да свърши работа на повечето малки летища в рамките на следващите двайсет и четири часа, макар и не по-дълго. Засега ние бяхме двама, а Крампф — само един. Бях почти сигурен, че той възнамеряваше да ме ликвидира — собствениците на небесносини буици не можеха да ми бъдат приятели, а освен това знаех твърде много за произхода на току-що наследената от него колекция, както и други подробности като например кой-уби-татко — но той нямаше как да бъде сигурен, че ние знаем това. Беше ясно, че първо ще трябва да ни закара до избраното от него място, преди да ни вземе мерки за циментови палта — това ли е фразата, която ми трябва? — но засега бяхме в позиция да го разубедим.

Продължихме на югоизток, като спряхме за ужасен обяд в някакво място, наречено Форт Стоктън, където тайно се снабдих с пътна карта и я разучих, скрит в помещението за връщане на бира. След това продължихме още малко и прекосихме река Пекос на път за Сонора. (Но както вече казах, това бяха просто имена от картата, лишени от всякакво вълшебство.) Точно преди да стигнем до Сонора, аз се обърнах към Крампф:

— Извинявай, скъпи приятелю, но все пак няма да можем да ти гостуваме този уикенд.

Той продължи да стиска волана, но ме зяпна крадешком.

— Как така?

— Нещо се появи, нали разбираш.

— Не, не разбирам — какво се е появило?

— Ами, всъщност току-що получих телеграма.

— Току-що си получил т…

— Да, която ми напомни за един последващ ангажимент. Така че мога ли да те помоля да завиеш наляво, преди да стигнем до Сонора?

— Мордекай, това със сигурност е някаква шега, така че смятам да продължавам все направо, докато не стигнем до залива, ха-ха.

— Джок, покажи своя „Люгер“ на доктор Крампф.

Джок му го показа, като се наведе напред от задната седалка. Крампф внимателно го разгледа; ако разбираше нещо от „Люгер“, нямаше как да не види малкия индикатор за „Зареден“, който стърчеше над задната част на цевта; после той натисна газта, което беше съвсем разумно, защото никой няма да посмее да екзекутира някого, който шофира със седемдесет мили в час.

— Джок, в основата на лявото рамо, моля те.

Величественият, подкован с месинг юмрук на Джок се стовари като парен чук и аз задържах волана, когато ръката на Крампф се вцепени.

Той намали скоростта и спря: съвсем разумно, защото никой не може да шофира както трябва, докато плаче. Сменихме си местата, без да се бавим, и продължихме — имах чувството, че на междущатска магистрала 10 не е разрешено да се паркира. Крампф седеше на мястото до шофьора и се държеше за ръката, без да казва нищо, докато се взираше напред през сълзите в очите си. А това беше сигурно доказателство за злокобните му намерения, защото всеки невинен човек на негово място щеше шумно да протестира, нали така?

Абилийн се намира на сто и петдесет мили северно от Сонора; прекосихме повечето от тях в рамките на следващите два часа, а Крампф просто си седеше и не показваше с нищо, че се страхува — вярата му в могъществото на сто милиона долара явно си оставаше непоклатима. След Сан Анджело — докато минавахме през града, аз пеех арията „E lucevan le stelle“^[1] от „Тоска“ на Пучини, любителите на операта ще се досетят защо — започнах да се оглеждам за подходящо място, защото започваше да се смрачава, и го открих малко след като прекосихме река Колорадо — неотбелязан черен път, който следваше коритото на една пресъхнала река. След като се уверих, че от магистралата нямаше как да ни видят, слязох от колата и подкарах Крампф пред себе си.

— Крампф — казах му аз. — Опасявам се, че не ми мислиш доброто. И тъй като в настоящия момент не възнамерявам да включа членовете на фамилията Крампф в списъка на хората, които ме преследват, за да ме убият, ще се наложи да осуетя твоите планове. Ясно ли се изразих? Предлагам ти да те оставя тук, здраво завързан и топло облечен, но без пари. На летището ще пиша на полицията, за да им кажа къде да те намерят, и ще сложа парите ти в плика, защото не съм такъв крадец. Почти няма вероятност да умреш, преди да те открият. Имаш ли някакви въпроси?

Той ме изгледа безизразно, като се чудеше дали ще успее да ми изтръгне черния дроб с ноктите си. Но не каза нищо, нито пък ми се изплю в лицето.

— Портфейла — казах му аз, като щракнах с пръсти.

Той извади един тънък портфейл от змийска кожа и невъзпитано го хвърли в краката ми. Не се гордея с факта, че се наведох да го вдигна. Портфейлът съдържаше шофьорска книжка, няколко от по-добрите кредитни карти, фотографии на някакви отвратителни деца и портрет на Джеймс Медисън, четвъртия президент на САЩ. Портретът, разбира се, беше на банкнота от хиляда долара.

— Нямаш ли дребни? — попитах го аз. — Е, сигурно. Вероятно не искаш да ги пипаш, след като знаеш къде са били. Освен това не ми приличаш на човек, който оставя големи бакшиши.

— Господин Чарли — обади се Джок. — В тази страна богатите типове не си носят парите за харчене в портфейла, а в джоба на панталоните, в нещо като щипка, изработена от златна монета.

— Напълно си прав, Джок, отлично хрумване от твоя страна. Крампф, щипката за банкноти, ако обичаш.

Той неохотно — твърде неохотно — протегна ръка към джоба на панталоните си и аз изведнъж осъзнах какво друго имаше там; насочих един бърз ритник към скъпоценностите му, той отстъпи назад, препъна се и измъкна автоматичния си пистолет модел „Лилипут“, докато падаше. Не чух изстрела, но сякаш нещо откъсна лявата ми ръка от рамото, и докато на свой ред падах на земята, видях как ботушът на Джок улучи главата на Крампф.

Сигурно съм изгубил съзнание за няколко мига; болката беше непоносима. Когато се свестих, Джок се занимаваше с мишницата ми, въоръжен с аптечката за първа помощ от колата; миниатюрният куршум беше минал през мишницата ми и ужасно я беше разкъсал, но поне беше пропуснал аксиларната ми артерия с няколко милиметра, така че нямаше опасност за живота ми. Аптечката за първа помощ беше първокласна; след като спряхме кръвотечението и раната ми беше адекватно превързана, беше време да обърнем внимание и на неподвижния Крампф.

— Завържи го, Джок, докато все още е в безсъзнание.

Настъпи дълго мълчание.

— Ъ-ъ, господин Чарли, бихте ли го погледнали по-отблизо?

Погледнах го по-отблизо. Главата му от едната страна на пипане беше като пакетче картофен чипс „Смитс“. Поредното поколение от фамилията Крампф беше отнесло ракетата си до страничния съдия на Вечността, за да оспорва резултата.

— Това е ужасно, Джок — троснах му се аз. — За втори път през последните два дни! Когато ти кажа нещо веднъж, все едно съм ти го казал десет пъти — не ти разрешавам непрекъснато да убиваш разни хора.

— Съжалявам, господин Чарли — каза намусено той. — Ама аз без да искам. Имам предвид, че ви спасявах живота все пак.

— Да, Джок, сигурно си прав. Извинявам се, ако съм бил твърде остър — но изпитвам болка, нали разбираш.

Както би казал поетът Чарлс Улф, ако Крампф беше герой като сър Джон Мур след битката при Коруна, погребахме го мрачно, посред нощ. После дълго време се ослушвахме, преди тихичко да излезем обратно на магистралата и да продължим към Абилийн.

Тази вечер от летището в Абилийн имаше полети до Денвър и до Канзас Сити; аз се качих на единия, а Джок — на другия.

— Значи ще се видим в Квебек, Джок — казах му аз.

— Добре, господин Чарли.