Кирил Бонфилиоли
Катастрофалната картина (13) (Мордекай)

13

Тъй с него случаят ме срещна:

в планинска паст, сред зъбери разбити —

зъби на лъв, от скърцане изтрити…

„Послание“, Робърт Браунин

Събудих се от изстрел.

Не смятате, че това е достатъчно вълнуващо? В такъв случай смея да предположа, че никога не сте били събуждани по този начин. Колкото до мен, аз вече бях в компанията на педала за газта и този за спирачката още преди да се разбудя както трябва, като скимтях от ужас и трескаво ровех в скривалището под седалката за револвера .38 калибър „Колт Банкърс Спешъл“.

Не се случи нищо.

Запънах ударника и надникнах над ръба на прозореца, като се присвивах от страх.

Продължаваше да не се случва нищо.

Надникнах и през останалите прозорци — все още нищо — и реших, че съм сънувал изстрела, защото сънят ми беше илюстриран със зловещите подвизи на команчи, апачи, партизаните на Уилям Куонтрил и други зверове в човешки облик. Позволих си още една закуска „Т. З. О. Г.“, но този път без пържолата, осоления бекон, горещите квасени питки и кафето. Имаше един или два неприятни момента, но все пак не ми стана лошо и в крайна сметка дотолкова си възвърнах куража, че се одързостих да изляза навън за една малка разходка по хигиенни съображения. В мига, в който отворих вратата, отекна нов изстрел, последван една пета от секундата по-късно от трясъка на вратата, която се затвори отново. Реакциите на стария Мордекай все още бяха в нормата.

Внимателно се вслушах в слуховата си памет, за да възстановя точния звук от изстрела.

1. Не беше непогрешимото, неприкрито БУМ на пушка.

2. Нито злостното ПУК на малокалибрено оръжие.

3. Нито характерното БАМ на пистолет .45 калибър.

4. Нито разтърсващото УАМ на едрокалибрена карабина или магнум, с който някой е стрелял по вас.

5. Нито ужасяващият камшичен плясък ФИУ-ШАТ на изстрел от ловна карабина, насочена право към вас, но беше нещо подобно.

6. Значи е било ловна карабина, но!

7. Такава, с която не беше стреляно в каньона, защото нямаше ехо и със сигурност.

8. Не беше стреляно по мен — дявол да го вземе, дори бойскаут нямаше да пропусне „Ролс-Ройс“, ако имаше възможност да се прицели, без да бърза, два пъти поред.

Интелектът ми остана удовлетворен от заключението, че е бил някой честен земеделец, който възпитава местните койоти — но на тялото ми му трябваше повече време, за да се успокои. Пропълзях обратно на седалката и в продължение на следващите петнайсет минути леко потрепервах, като от време на време сучех от ръженото. След около сто години чух някаква стара кола, която запали на няколко мили разстояние в пустинята, потегли и се отдалечи още повече. Присмях се на страхливата си природа.

— Страхлив мерзавец — присмях се аз.

След това необяснимо заспах за още един час. Природата си знае работата, нали разбирате.

Все още беше едва девет сутринта, когато потеглих на последния етап от пътешествието си, като се усещах стар, мръсен и неспособен. Вероятно познавате това усещане, ако сте над осемнайсет години.

Не е лесно да се шофира, когато човек се присвива от страх, но въпреки това успях да накарам стария „Ролс-Ройс“ да започне да гълта милите с прилична скорост и прекосих Ляно Естакадо с добро темпо. Ако трябва да бъдем честни, Ляно Естакадо не е кой знае какво — ако сте виждали Ляно, все едно сте виждали и Естакадо. Все така в интерес на честността държа да не ви казвам и къде е ранчото на Крампф — или може би вече „беше“, — но нямам нищо против да споделя, че се намираше на двеста мили по, общо взето, права линия между нощния ми бивак, планините Сакраменто и реката Рио Хондо. В тази сутрин това бяха просто имена на картата, в които не беше останала и капчица поезия. Нищо друго не лишава имената от блясък така, както изстрелите от огнестрелно оръжие. Скоро се отегчих от креозотовите храсти, пустинния хилопсис и кадифения мескит, да не говорим за вечните, великански кактуси, тъй различни от онези, които госпожа Спон отглежда в своята тоалеранжерия.

Влязох в Ню Мексико по пладне, все така невредим и все така с усещането, че съм стар и мръсен.

В Ловингтън (наречен на стария Оливър Ловингтън, който беше проправил страховития път за прекарване на добитък на име Гуднайт-Ловинг и беше загинал на него още на следващата година, пронизан от индиански стрели) се изкъпах, избръснах, смених одеждите си и си поръчах пържени яйца „Очите на команча“, което ми звучеше чудесно. В действителност това се оказа най-ужасяващата гледка, която съм виждал през живота си: две пържени яйца, украсени с кетчуп, табаско и накълцани люти чушлета, така че да наподобяват две кръвясали очи — по-скоро щях да изям собствения си крак, отколкото тях. Махнах им да отнесат това зловещо нещо; говедарите от Оклахома също си ги биваше, но тези тук просто прекаляваха. Вместо това опитах „Чили кон наде“, което се оказа доста вкусно — точно като „Чили кон карне“, но със сладурски осолени наденички вместо мляно месо. Докато се хранех, известен брой възхитени пеони миеха моя „Ролс-Ройс“ на ръка, като използваха единствено вода и сапун, разбира се.

Оставаха ми само сто мили, а аз бях чист, спретнат и отново се усещах едва на средна възраст, когато насочих моя „Ролс-Ройс“ към Ранчото на седемте мъки на Девата, където щях да оставя пътническата си кесия, пълна с грижи, шапката си на пилигрим, украсена с миди и страхове, и гегата си на поклонник, с която проправях път на незаконността; и където, освен това щях да се сдобия със значителна сума и може би да убия някой Крампф. Или пък не. Когато напуснах Англия, бях готов да изпълня своята част от уговорката с Мортланд, но бях разсъждавал много по този въпрос по стотиците безмилостни американски мили и бях развил някои аргументи против придържането към честната си дума пред него. (Все пак в училище далеч не бяхме приятели, защото той беше принцесата на общежитието и всички до един го знаеха като Гадоеба, а едно момче не се сдобива с подобен прякор за нищо.)

Освен това си бях купил чифт по-плътни слънчеви очила; старият ми чифт беше проектиран за лимонадените лъчи на английското слънце и не предлагаше никаква защита срещу бруталната светлинна атака на пустинята. Очите ме боляха дори от сенките, изрязани като с бръснач от лилаво и зелено. Шофирах на затворени прозорци, със спуснати странични щори: вътрешността на стария „Ролс-Ройс“ наподобяваше нелегална сауна, но все пак беше за предпочитане пред палещата ярост на сухия въздух навън. Скоро вече седях в печална локва пот и старата ми рана започна да напомня за себе си; „Чили кон безпокойство“ бичуваше храносмилателния ми тракт и къркоренето на червата ми често беше по-шумно от двигателя на стария „Ролс-Ройс“, който продължаваше да препуска напред, необезпокояван от нищо, като поглъщаше редовната си пинта петрол на всяка миля.

Към средата на следобеда с тревога открих, че съм спрял да се потя и съм започнал да си говоря — и да се слушам. Ставаше ми все по-трудно да различавам пътя сред трептящите езера на маранята и не можех да определя дали раздърпаните земни кукувици бягат точно пред колелата на колата ми или на един фурлонг пред мен.

Половин час по-късно се намирах на един черен път в подножието на планинската верига Сакраменто, напълно изгубен. Спрях, за да се консултирам с картата, и неволно се заслушах в титаничната тишина, в която според думите на Джеймс Елрой Флекър не се чуват птици, но като птица чурулика нещо друго.

Някъде високо над мен отекна изстрел, но този път не се чу свиренето на куршум, а аз нямах намерение да се присвивам от страх за втори път през този ден. Нещо повече, нямаше и как да сбъркам естеството на огнестрелното оръжие — приглушен от натежалия въздух, изстрелът прозвуча като жизнерадостния лай на едрокалибрен револвер, зареден с черен барут. Високо на хребета се виждаше конник, който размахваше широкополата си шапка и вече се спускаше с небрежното майсторство и пълното незачитане на ездитното животно, с които се отличават истински умелите ездачи. И ездачки, както се оказа. Но какво ездитно животно беше това, que caballo!^[1] Веднага го разпознах, макар че никога не бях виждал с очите си истински bayo naranjado^[2] — светлокафяв жребец с яркооранжев оттенък и чисто бяла грива и опашка. Не беше скопен — никой с всичкия си нямаше да лиши такъв екземпляр от потомство — и се спусна по неравния скалист склон с такава лекота, сякаш беше алеята на „Нюмаркет Хийт“. Ниското, двойно поръбено седло в тексаски стил беше украсено със сребърни капси върху изящно обработената и гравирана кожа, а самото момиче беше облечено като музеен експонат от времето на Дивия запад: черна каубойска шапка „Стетсън“ с лента от кожа на гърмяща змия и връзка от плетен конски косъм; бандана с краища, които се спускаха почти до кръста; кафяви джинси „Ливайс“, подпъхнати в невероятни ботуши „Джъстин“, които на свой ред бяха пъхнати в антични сребърни испански стремена и увенчани с шпори „Кели“, очевидно изработени от чисто злато.

Ездачката пристигна в подножието на склона сред лавина от чакъл, с отпуснати юзди, заварена за седлото с яростната сила на бедрата си, и жребецът прескочи канавката с такава лекота, все едно не съществуваше, за да се приземи драматично до моя „Ролс-Ройс“ в дъжд от камъчета.

Свалих единия прозорец и надникнах навън с вежливо изражение. Посрещна ме залп гъста пяна от устата на коня; той ми показа няколко от огромните си жълти зъби и предложи да ми отхапе лицето, така че отново вдигнах прозореца. Момичето оглеждаше моя „Ролс-Ройс“; когато конят мина покрай прозореца, не ми оставаше нищо друго, освен да разгледам великолепния й колан, мексиканска ръчна изработка, с кобури в стил бускадеро, които съдържаха чифт револвери „Колт Драгун“ в отлично състояние, модел от 1840-те, но с дръжки „Луис Комфърт Тифани“ — нямаше как да ги сбъркам, — които бяха монтирани около двайсет години по-късно. Момичето ги носеше правилно, в стила на югозападните щати — с дръжките напред, готови за ефектното погранично изваждане от кобура (двата едновременно, с кръстосани ръце) или за кавалерийското изваждане с една ръка, докато другата държи юздите (много по-разумно); и кобурите, естествено, не бяха двойно завързани на бедрата — това не беше някаква холивудска имитация, а съвършена историческа реконструкция. (Опитайте се да яхнете кон или дори да подтичвате с револвери в отворени кобури, двойно завързани на бедрата, за да разберете какво имам предвид.) От канията на седлото стърчеше единственото оръжие, уместно в случая — карабина „Уинчестър“, специално издание „Една на хиляда“.

От върха на шапката си до подковите на коня си жената със сигурност струваше цяло състояние — и ми показваше съвсем нова картина за начина, по който могат да се харчат пари, — а в тази сметка дори не влизаше собствената й чудесна персона, която изглеждаше още по-скъпоценна. Както може би вече сте се досетили, аз не съм особено запален по обикновения секс, особено с жени, но видението пред мен недвусмислено разбуди плувналата ми плът. Копринената риза беше залепнала по съвършените й форми от деликатното оросяване на потта, а джинсите „Ливайс“ не се скъпяха на потенциалните изкушения, предлагани от таза й. Притежаваше съвършеното закръглено твърдо дупе на ездачка, но лишено от масивната ширина, която се получава в резултат на занимания с езда от твърде ранна детска възраст.

Показах се от другата страна на колата и се обърнах към нея над капака — самият аз разбирам точно толкова от коне, колкото да знам, че не бива да се опитвам да се сприятелявам с изтощени жребци в горещи дни.

— Добър ден — поставих началото на разговора аз.

Тя ме огледа от глава до пети. Аз си глътнах корема. Лицето ми беше толкова безизразно, колкото ми беше възможно, но тя ме разбра. Те винаги разбират, знаете как е.

— Здрасти — отговори ми тя, с което ми спря дъха.

— Случайно да можете да ми покажете пътя към „Ранчо де лос Сиете Долорес“? — попитах аз, когато успях да си поема въздух.

Устните й, сякаш ужилени от пчела, се разделиха и показаха малките бели зъби; може би това беше нещо като усмивка.

— Колко струва тази стара кола? — попита ме тя.

— Опасявам се, че всъщност не е за продан.

— Много си глупав. А също и дебел. Но си готин.

В гласа й се долавяше намек за чуждестранен акцент, но не беше мексикански. Може би Виена, може би Будапеща. Отново попитах за пътя. Тя вдигна дръжката на красивия си камшик за езда към очите и огледа западния хоризонт. Беше от онези камшици за езда, в дръжките на които е вплетено късче пробит рог — в подобен климат беше по-полезен от телескоп. За пръв път в живота си започнах да разбирам вкусовете на Леополд фон Захер-Мазох.

— Карай право натам, през земята — посочи ми тя. — Пустинята не е по-лоша от пътя. Когато стигнеш до костите, карай по тях.

Опитах се да измисля някаква друга тема за разговор, но нещо ми подсказваше, че тя не е от бъбривите — нещо повече, още докато се опитвах да измисля как да я задържа, тя вече беше шибнала с върха на камшика си под корема на жребеца и се беше отдалечила сред пейзажа от напечени скали, потрепващи в маранята. Е, човек не може да има всичко.

„Какъв късмет има това старо седло“, помислих си аз.

След двайсет минути достигнах до първите кости, за които говореше тя: избелелият скелет на тексаско дългорого говедо, артистично разположен до почти невидимата пътека. Последва още един и още един, докато не стигнах до гигантската порта на ранчото, която се издигаше насред нищото. На напречната греда, избеляла от слънцето, имаше великолепна оцветена мексиканска дърворезба, която изобразяваше мъките на Девата, а под нея висеше табела, на която беше пирографирана емблемата на ранчото: испанска юзда. Зачудих се дали в избора на юздата за емблема има някаква скрита шега и реших, че дори да е така, тя не беше по идея на господин Крампф.

След портала пътеката беше по-добре очертана; бизонската трева ставаше все по-гъста с всеки изминат фурлонг и аз започнах да забелязвам отделни стада от коне, скупчени под тополите: порода морган, паломино, апалуза и не знам още какви. Зад мен и около мен небрежно изникнаха отделни ездачи и докато стигна до исполинската грамада на самата хасиенда, вече ме ескортираха поне дузина десперадос, които до един се преструваха, че не съществувам.

Къщата беше изумително красива, с бели колони и изящни портици, а пред нея се простираше лабиринт от зелени морави, фонтани, дворове, цъфнали агаве и юка. Порталът на един гараж се отвори от само себе си и аз нежно вкарах моя „Ролс-Ройс“ в него между едно „Бугати“ и един „Форд“. Когато излязох оттам, понесъл чантите в ръцете си, моят ескорт от бандити вече беше изчезнал по нечия нечута команда, като беше оставил на мястото си едно-единствено малко и безочливо момче. То изчурулика нещо на испански, отмъкна ми багажа и ми посочи едно сенчесто патио, към което се отправих толкова елегантно, колкото ми позволяваха измъчените ми панталони.

Седнах на една мраморна скамейка, с наслада се протегнах и дадох малко отдих на благодарния си взор, като го отправих към статуите, наполовина скрити сред зеленината. Една от статуите, която изглеждаше по-износена от природните стихии, се оказа древна и неподвижна възрастна дама, която ме наблюдаваше безизразно с ръце, отпуснати в скута. Скочих на крака и се поклоних — беше от онези жени, на които хората винаги се чувстват длъжни да се покланят. Тя леко сведе глава към мен. Аз неловко се размърдах на мястото си. Това очевидно трябваше да е майката на Крампф.

— С госпожа Крампф ли имам честта да разговарям? — попитах най-сетне аз.

— Не, господине — отговори ми тя на внимателния английски език на добре образован чужденец. — Разговаряте с графиня Гретхайм.

— Простете — казах аз съвсем искрено, защото кой от нас, който в действителност не носи името Крампф, би желал да бъде смятан за такъв^[3]?

— У дома ли са господин и госпожа Крампф? — попитах аз.

— Не бих могла да кажа — отговори спокойно тя.

С това темата очевидно беше приключена. Мълчанието се проточи отвъд точката, в която можех да си представя да го наруша. Ако целта в живота на възрастната дама беше да ми пречи да се чувствам комфортно, тя беше в отлична форма — „si extraordinairement distinguee“, както казваше Маларме, quand je lui dis bonjour, je me fais toujours l’effet de lui dire „merde“.^[4]

Отново погледнах към статуите. Имаше едно отлично копие на Венера Калипига^[5] и аз с благодарност спрях погледа си на хладните й мраморни задни части. Твърдо решен да не позволявам на смущението да ме надвие, успях да се справя с тази задача толкова добре, че опалените ми от слънцето клепачи започнаха да се затварят.

— Не си ли жаден? — попита ме изведнъж възрастната дама.

— Ъ? О, ами, ъ…

— Тогава защо не позвъниш на прислугата?

Много добре знаеше защо не съм позвънил на прислугата, дъртата кучка. Въпреки това все пак позвъних, при което се появи една пищна мръсница, облечена с една от онези блузи — нали се сещате, с нещо като въженце, което се дърпа, за да се отворят до долу — и ми донесе висока чаша, пълна с нещо вкусно.

Вежливо кимнах на графинята, преди да отпия първата глътка. Това също се оказа грешка, защото тя ме изгледа като базилиск, все едно й бях казал „Ха наздраве, малката“.

В този момент ми хрумна, че трябваше да й се представя; веднага го сторих и тя донякъде омекна; очевидно трябваше да го направя по-рано.

— Аз съм тъщата на господин Крампф — каза изведнъж тя.

Гласът й беше лишен от интонация, а лицето от изражение, но въпреки това и двете ясно излъчваха презрение към всички хора на име Крампф. Както и към всички хора на име Мордекай, като стана дума.

— Действително — казах аз, като позволих в гласа ми да се промъкне една доловима нотка на вежливо учудване.

Известно време след това не се случи нищо друго, освен че довърших питието си и събрах куража да позвъня за още едно. Графинята вече си беше съставила мнението, че съм отрепка; реших, че няма да ми навреди, ако разбере, че освен това съм и пияница.

Малко по-късно при нас се промъкна един босоног пеон и измърмори нещо на неразбираем испански, а после се промъкна обратно навън. Мина още известно време, после тя каза:

— Дъщеря ми вече е у дома и иска да те види.

След тези думи пергаментовите й клепки се спуснаха по начин, който ясно изразяваше окончателност. Вече си тръгвах от сенчестото патио, когато съвсем отчетливо чух как възрастната дама добави:

— Ако побързаш, ще имаш време да се съвкупиш с нея преди вечеря.

Спрях, все едно ме беше застреляла в гърба. Не се случваше често Ч. Мордекай да си глътне езика, но точно това си бях глътнал сега. Без да отваря очи, тя продължи:

— Съпругът й няма да има нищо против, на него не му се занимава с това.

И тези думи не постигнаха повече смисъл. Оставих ги да вибрират в застиналия въздух, докато се измъквах на заден ход, без да правя резки движения. Един прислужник ловко ме прехвана, когато влязох в къщата, и ме завлече в някакво малко помещение на първия етаж, украсено с гоблени по стените. Потънах в най-разточителното канапе, което можете да си представите, и се опитах да определя дали съм получил слънчев удар, или възрастната дама беше откачалката в семейството.

Вие няма да се изненадате, мои съобразителни читатели, че когато гоблените се разтвориха, в стаята влезе същото онова момиче, което бях видял на гърба на жребеца. Аз, от друга страна, останах много изненадан, защото при последната ни среща — в Лондон, преди две години — госпожа Крампф беше една отвратителна дърта кранта с рижа перука, която удряше кантара на двеста и двайсет фунта. Никой не ми беше казал, че има нов модел.

Когато успях да върна очите си обратно по местата им, след като бяха изхвърчали навън подобно на закачалки за шапки, аз се заех да скоча на крака и твърде се изложих в тази задача, като се имат предвид късите ми крака и абсурдно мекото канапе. След като най-сетне се изправих, порядъчно разгневен, нямаше как да не забележа, че на лицето й се беше изписало нещо, което за съжаление няма как да опиша по друг начин, освен като Подигравателна Усмивка. Човек почти можеше да си представи една алена, алена роза между нейните Бисерни Зъби.

— Ако ми кажеш „амиго“, ще се разкрещя — троснах се аз.

Тя повдигна едната си вежда с формата на албатросово крило и усмивката изчезна от лицето й.

— Нямах никакво намерение да бъда толкова, хм, фреш, господин Мордекай, нито пък да се опитвам да подражавам на речта на тези мексикански диваци. Костюмът на пистолеро е прищявка на моя крейзи съпруг.

В придирчивия начин, по който използваше американизмите, имаше нещо невероятно очарователно.

— А колкото до пистолетите, те имат нещо общо с някакъв кастрационен комплекс — не съм се интересувала в подробности от това, нямам никакво желание да се занимавам с доктор Фройд и неговото мръсно подсъзнание.

Сега разбрах каква беше: виенска еврейка, най-прекрасните и най-умните жени на света. Мобилизирах се.

— Извинявам се — казах аз. — Нека да започнем отначало. Казвам се Мордекай.

Ударих токове и се наведох над ръката й; имаше дългите, красиви пръсти, характерни за нейната раса, които освен това бяха твърди като пирони.

— Аз съм Джоана. Вече знаеш фамилията ми.

Останах с впечатление, че се опитва да я произнася колкото може по-рядко. Тя ми махна да седна обратно на канапето — всичките й жестове бяха прекрасни — и остана права пред мен, с крака на ширината на раменете. Беше ми неловко да гледам нагоре към нея от дъното на проклетото канапе; сведох очи и установих, че по този начин гледам право в чатала й, стегнат от джинсите на четиринайсет инча от върха на носа ми. (Използвам „четиринайсет“ в борхесианския смисъл, разбира се.^[6])

— Прекрасни пистолети — казах аз с известно отчаяние.

Тя направи нещо изумително бързо и сложно с дясната си ръка и в същия миг, както ми се стори, на шест инча пред лицето ми вече стърчеше една дръжка „Тифани“. Почтително взех пистолета от нея — трябва да имате предвид, че „Колт Драгун“ е дълъг повече от един фут и тежи над четири фунта; ако не сте държали такъв в ръката си, дори не можете да си представите каква сила и умение се изискват, за да го въртите толкова небрежно. Пред мен несъмнено стоеше една стряскаща млада жена.

Пистолетът наистина беше прекрасен. Завъртях барабана — всичките му гнезда бяха заредени, но едното не беше подготвено за стрелба, така че ударникът да почива върху него, точно по правилата. Пистолетът беше красиво гравиран и аз се сепнах, когато видях инициалите Дж. С. М.

— Нима тези револвери са били собственост на самия Джон Сингълтън Мосби? — попитах с благоговение аз.

— Мисля, че така се казваше. Някакъв кавалерист или нещо подобно. На мъжа ми никога не му омръзва да казва колко е платил за тях — не запомних точната сума, но ми се стори прекалена.

— Да — казах аз, а алчността ме прониза като нож. — Но тези оръжия не са ли твърде големи за дама? Имам предвид, че ти боравиш прекрасно с тях, но човек би си помислил, че нещо като „Колт Лайтнинг“ или може би модел „Уелс Фарго“ щеше да бъде…

Тя си взе пистолета, провери положението на ударника и го прибра в кобура със същата фокусническа ловкост, с която го беше извадила оттам.

— Съпругът ми настоява да нося големите — обясни с отегчение тя. — Свързано е с кастрационния комплекс или комплекса за малоценност, или някаква друга подобна гадост. Но ти сигурно си жаден — мъжът ми казва, че много често си жаден. Ще ти донеса нещо за пиене.

С тези думи тя ме остави. И аз започнах да усещам нещо като кастрационен комплекс.

Тя се върна след около две минути, преоблечена в минимална памучна рокля и последвана от пеон, натоварен с напитки. Маниерите й също се бяха сменили с други и тя се отпусна до мен с дружелюбна усмивка. Много близо до мен. Аз малко се отдръпнах. Или по-точно казано, малко се присвих от страх. Тя ме изгледа с любопитство, после се изкикоти.

— Ясно. Майка ми ти е казала нещо. Веднъж, когато бях на седемнайсет години, тя ме хвана, че не нося нищо под роклята си, и оттогава е убедена, че съм като разгонена кобила. Но това не е вярно.

Докато говореше, тя ми приготвяше едно голямо, силно питие — пеонът беше освободен.

— От друга страна — продължи тя, като ми подаваше чашата с ослепителна усмивка, — наистина изпитвам необяснима страст към мъже на твоята възраст и с твоето телосложение.

Аз нервно се усмихнах, за да покажа, че мога да разпозная една шега и дори една лека закачка.

— Хъ-хъ — казах аз.

После добавих:

— Ти няма ли да пиеш нещо?

— Аз никога не пия алкохол. Не обичам да притъпявам сетивата си.

— Божичко — избърборих аз. — Това е ужасно. Имам предвид, да не пиеш. Не мога да си представя да станеш сутрин и да знаеш, че през целия ден няма да ти стане по-добре.

— Но на мен ми става прекрасно по цял ден, всеки ден. На теб не ти ли става прекрасно?

Вместо да отговоря, аз разлях голяма част от питието си.

— Не, наистина — настоя тя. — Ето, пипни ме.

Предпазливо побутнах с пръст златистата й гладка предмишница.

— Не там, глупчо — тук!

Тя разкопча едно копче и навън изскочиха две от най-прекрасните гърди на света, съвсем голи, твърди и увенчани с разкошни зърна. Нямаше как да откажа на поканата да стисна едната от тях — в действителност ръката ми сама взе това решение преди мен. Кастрационният ми комплекс се беше изпарил като лош сън. Тя дръпна главата ми към гърдите си.

Колкото и да обичам да целувам зърната на гърдите на момичетата, трябва да си призная, че обикновено се чувствам доста неловко в тази ситуация, а вие? Винаги се сещам за някакви дебели старци, които влажно смучат пурите си, все едно са цици. Въпреки това още в първия миг на моята предпазлива паша по тези прекрасни пасбища Джоана откликна с такава екстравагантност, че от неудобството ми не остана и следа, а на негово място се възцариха известни опасения за собственото ми здраве. Тя изригна от мястото си като побесняла котка и се уви около мен с такава сила, все едно всеки миг щеше да се удави. Тънките й мазолести пръсти ме сграбчиха с прелъстителна ярост и аз съвсем скоро открих, че политиката й по отношение на бельото не се беше променила, откакто е била на седемнайсет години.

— Чакай малко — казах бързо аз. — Не трябва ли първо да се изкъпя? Мръсен съм.

— Знам — изръмжа тя. — Това ми харесва. Миришеш на кон. Ти си като кон.

Аз послушно се впуснах в галоп, подтикван от барабанящите й пети. Радвах се, че поне си беше махнала шпорите.

В описанията на изнасилването на търговци на изкуство на средна възраст няма никаква образователна или поучителна стойност, така че ще спусна над изключителната сцена, която последва, една завеса от точки. Ето ги:

…

Босоногата мръсница с блузата с онова въженце ме отведе до стаята ми. На вратата тя ми се усмихна скромно, като в същото време насочи към мен пищния си бюст, вирнат като чифт револвери.

— Ще бъда на ваше разположение, докато сте в ранчото, сеньор — каза ми тя с обезоръжаваща невинност. — Казвам се Хосефина.

— Колко подходящо — промърморих аз.

Тя не го схвана.

Точно както беше предвидила графинята, бях готов навреме за вечеря. Изкъпан и преоблечен, аз седнах на масата с усещането, че съм поне малко повече като онзи Ч. Мордекай, когото познаваме и обичаме, но трябва да си призная, че изпитвах известна неохота, да го кажем така, да поглеждам възрастната дама в очите. В интерес на истината тя също не ме поглеждаше в очите; беше дотолкова посветена на яденето, че беше удоволствие да се седи срещу нея.

— Нека да попитам нещо — обърнах се към Джоана, когато донесоха второто ястие. — Къде е съпругът ти?

— В спалнята си. Точно до онази малка приемна, където те, хм, посрещнах.

Изгледах я с неприкрита паника — нито едно човешко същество, нелишено от сетивата си, нямаше да е в състояние да проспи зоологическата врява от нашето съвкупление. Тя весело се разсмя, когато забеляза неудобството ми.

— Не се тревожи за това, моля те. Не е чул нищо, той е мъртъв поне от няколко часа.

Не си спомням какво вечеряхме. Не се съмнявам, че е било нещо вкусно, но аз сякаш изпитвах затруднения с преглъщането и непрекъснато изпусках ножовете, вилиците и другите неща. Единственият начин да се опише това, с което се занимавах по време на вечеря, беше да се каже, че „треперех от ужас“. Спомням си единствено старата графиня, която седеше срещу мен и тъпчеше съестни продукти в крехкото си тяло с такава методичност, все едно товареше припаси в яхта за дълго плаване. Отношението й сякаш казваше „Cur quis non pradeant hoc est?“^[7], ако отношението й говореше на латински.

Бяхме стигнали до етапа с портвайна и орехите, преди да се възстановя достатъчно, за да задам следващия си въпрос с нещо подобно на апломб.

— О, да — отвърна равнодушно Джоана. — Предполагам, че е било от сърцето. Лекарят живее на трийсет мили оттук, но вече е пиян; ще дойде на сутринта. Защо ядеш толкова малко? Трябва да се движиш повече. Утре сутринта ще ти дам една кобила, малко галоп ще ти се отрази добре.

Млъкнах и почервенях.

Възрастната дама разклати едно сребърно звънче, което стоеше до нейното място на масата, и в трапезарията се шмугна един свещеник с лице като суроватка, за да произнесе дълга молитва на латински, която и двете дами изслушаха със смирено сведени глави. След това графинята се надигна и с крехко достойнство се отправи към вратата, където спря и изпусна една пръдня с такава страховита мощ и оглушителен тембър, че се притесних да не си навреди. Свещеникът седна в края на масата и се зае да се тъпче с орехи и да се налива с вино, все едно животът му зависеше от това. Джоана седеше и замечтано се взираше в празното пространство пред себе си, като вероятно си представяше светлото си бъдеще в отсъствието на Крампф. Силно се надявах, че светлото й бъдеще не предполагаше участие от моя страна, поне в най-близката си част: имах нужда единствено от скоч и едно голямо, дебело хапче за сън.

Но не стана така. Джоана ме хвана за ръката и ме отведе да видя трупа, както се водят гостите да видят декоративните водни птици в някой английски дом. Крампф лежеше чисто гол, отвратителен и наистина съвсем мъртъв — както обичат да се изразяват авторите на трилъри, всичко показваше, че е намерил смъртта си в резултат на инфаркт на миокарда. (В действителност инфарктът на миокарда се отличава с пълната липса на видими признаци.) На килима до леглото му се търкаляше една сребърна кутийка, която си спомнях добре; винаги държеше в нея хапчетата си за сърце. Крампф се беше присъединил към Дълбокото гърло: и двамата бяха покосени от проблем със сърцето. Ако трябва да споменем примери.

Смъртта му разрешаваше няколко проблема и пораждаше няколко други. В цялата история имаше някакъв елемент, който на този етап от вечерта не можех да определя със сигурност, но не се съмнявах, че в определението за него ще фигурира думата „неприятен“. Бях сигурен, че Джоана няма да има нищо против, и дръпнах от трупа чаршафа, с който беше покрит: по свинското му тяло нямаше следи от насилие. Тя застана от другата страна на леглото и двамата равнодушно го огледахме. Аз бях загубил един богат клиент; тя беше загубила един богат съпруг; в скръбта ни за него нямаше количествена разлика, но качествената разлика беше в това, че тя вероятно щеше да се сдобие със значителна сума пари, а аз вероятно щях да изгубя такава. Ако Крампф беше жив, щеше да се почувства като Исус Христос между двамата злодейци на кръста — и наистина смъртта му беше придала известна духовност, известна восъчна святост.

— Беше мръсна маймуна — каза накрая тя. — Освен това беше долен и алчен.

— Аз също съм всички тези неща — отговорих тихо аз. — Но въпреки това не мисля, че съм като него.

— Не — каза тя. — Той беше гаден, стиснат скъперник. Струва ми се, че ти не си стиснат по този начин, или изобщо не си. Защо богатите мъже са толкова стиснати?

— Защото искат да останат богати, предполагам.

Тя помисли за това и то не й хареса.

— Не — повтори тя. — Алчността му не беше такава. Беше алчен за живота на другите: той събираше хора така, както се събират пощенски марки. Всъщност не искаше онази открадната картина, която си скрил под покрива на онзи „Ролс-Ройс“ — искаше да купи теб самия. Ако беше сключил тази сделка с него, никога нямаше да се измъкнеш от нея. Щеше да целуваш пъпчивия му дирник до края на живота си.

Това много ме разстрои. На първо място, дори Крампф нямаше как да знае — и не биваше да знае — точното място, на което трябваше да е скрита картината на Гоя; на второ място, тази жена беше поредната личност, която очевидно манипулираше мен, вместо да се случва обратното; и на трето, тя беше жена, за Бога, затънала до гуша в конспирацията и явно готова да сподели на мига всякакви опасни факти. Крампф винаги беше проявявал склонност да действа прибързано, но поне знаеше основните правила на злодейството. Как, за Бога, беше паднал дотам да споделя тайни с някаква жена?

Целият облик на смъртта на Крампф се промени; докато по-рано представляваше само крайно неудобство, сега беше истинска опасност. След като всички тези рискови тайни се носеха така свободно из пространството, значи вече имаше цели десетки различни причини Крампф да бъде убит, докато по-рано имаше само една — обещанието пред Мортланд.

Нещо повече, едва тази сутрин аз бях взел решението да не спазя своята част от уговорката с Мортланд, която касаеше убийството на Крампф. Никой не е по-далеч от мен от абсурдното уважение, което се отдава на човешкия живот в днешно време — аз дори смятам, че основният ни проблем е в това, че има твърде много човешки живот, — но с напредването на възрастта откривам, че все по-малко ми се занимава с реалното убийство на разни хора. Особено в случаите, когато са сред най-добрите ми клиенти. Въпреки това сигурно все пак щях да изиграя своята роля според уговорката с Мортланд, ако тази сутрин изведнъж не си бях дал сметка, че аз и без това вече бях в списъка със задачи, връчен на палача, и ако наистина бях убил Крампф, просто щях да се изкача още по-нагоре в този списък — по причини, за които със сигурност ще можете да се досетите и сами.

— Кога полудя той, дете мое? — попитах я тихо аз.

— Предполагам, че още в утробата. Но положението рязко се влоши, когато започна да съзаклятничи с някакъв тип на име Глоуг.

Неволно се присвих.

— Да — казах аз. — Това е съвсем логично.

Въпреки това, което виждаха очите ми, вече бях напълно убеден, че Крампф е бил убит: имаше твърде много причини това да се случи. Освен това съществуват и твърде много начини да се симулира смърт от сърдечно заболяване — и още повече такива да се предизвика такава у някой, който вече е склонен към такова.

Чувствах се като пияния морков в детската игра и усещането беше ужасно. Единствено честната дума на Мортланд стоеше между мен и възмездието на онзи полицейски капитан на име Смърт, който — както вече споменах — е дяволски бърз при арестуването. А думата на Мортланд имаше същата стойност като книжните пари в играта на „Монополи“. Реших да се стегна.

— Е, Джоана — казах ведро аз. — Трябва да си лягам.

— Да — отговори тя и крепко ме хвана за ръката. — Трябва да си лягаме.

— Виж, скъпа моя, аз наистина съм ужасно уморен, нали разбираш. А и вече не съм някогашният младеж…

— О, но аз знам един начин да излекуваме и двете — ела и ще видиш.

Аз всъщност не съм толкова слаб, нали знаете, просто съм лош и се оставям да ме водят за носа. Повлякох се след нея, а мъжествеността ми се присвиваше от страх. Нощта беше непоносимо гореща.

Нейната спалня ни посрещна със задушна жега като пестник в лицето — когато тя ме дръпна вътре и дръпна резето на вратата, аз изпаднах в паника.

— Прозорците са запечатани — обясни ми тя. — Завесите са спуснати, а централното отопление е усилено докрай. Погледни, вече се потя!

Погледнах. Тя наистина се потеше.

— Така е най-хубаво да се прави — продължи тя, като сваляше прогизналата ми риза. — И ти обещавам, че отново ще се почувстваш млад и жизнен, това винаги върши работа. Ще бъдем като животни в тропическо блато!

Опитах се да изрева като тропическо блатно животно, обзето от страст, но не прозвучах много убедително. Тя вече ме помазваше обилно с бебешко масло, подаваше ми шишето, измъкваше се от последните си дрехи и подлагаше на маслото изумителния пейзаж на димящото си тяло. Аз мажех ли, мажех. Тялото ми отвори някакъв резервоар от жежко либидо, за съществуването на който дори не подозирах, и започна щедро да черпи оттам.

— Ето, видя ли? — каза радостно тя и ме посочи.

После ме отведе до едно от онези ужасяващи пластмасови легла, пълни с вода, покри ме с мокрото си тяло, изтръгна влажни звуци от съприкосновението на слабините ни и измъкна на светло един отдавна потънал в забрава, твърд като стомана, подрастващ Мордекай, полудял от тайно желание: Мордекай-младши, най-вероятният кандидат за вечната орис на чекиджия.

— Тази вечер, защото си уморен, аз вече няма да бъда кобилата. Ти ще бъдеш ленивият цирков кон, а аз ще те дресирам в изкуството на висшата езда. Отпусни се, това много ще ти хареса. Обещавам ти.

И наистина ми хареса.