Кирил Бонфилиоли
Катастрофалната картина (12) (Мордекай)

12

На сутринта нямаше чай, но аз вече бях на самия праг на Дивия запад и си давах сметка, че ще се наложи да свикна с живота в пустошта. „Пионери! О, пионери!“, както Уолт Уитман не се умори да възкликва с висше въодушевление.

Нито в гаража, нито на рецепцията ми докладваха нещо интересно, така че излязох навън, за да глътна малко свеж въздух и да проверя дали в района не са се навъдили небесносини буици. Вместо това видях един бар, който рекламираше на витрината си нещо, наречено „традиционна закуска от оклахома по говедарски“. Кой можеше да устои на това предложение? Не и аз.

„Т. З. О. Г.“ се оказа дебела пържола, почти сурова, парче осолен бекон с размерите и формата на юмрука ми, цяла купчина горещи квасени питки, тенекиено канче с безмилостно силно кафе и четвърт пинта ръжено уиски. Вече сигурно сте забелязали, че се отличавам с железен стомах, но си признавам, че се оригнах от страх. Нямаше място за отстъпление, защото и барманът, и готвачът се бяха подпрели на бара и наблюдаваха бъдещето ми, така да се каже, със значителен интерес — тържествено и любезно, но с неприкрито очакване. Честта на Британия беше заложена на ножа и вилицата ми. Разредих малко от кафето с малко от уискито и го изпих, като сподавих разтърсващия си пристъп на гадене. След това открих у себе си достатъчно сили да опитам една гореща квасена питка, после още малко кафе, после едно крайче от бекона и така нататък. Апетитът ми растеше с яденето и скоро, за мое собствено изумление и за изумление на зрителите, дори пържолата падна в жертва на моето острие и тризъбец. В такива моменти прозира величието на Британия. Приех едно безплатно питие от бармана, тържествено стиснах ръката му и с достойнство си тръгнах оттам. Не всички посланици си седят в посолството, ако ме разбирате.

Сериозно подкрепен, аз прибрах моя „Ролс-Ройс“ и се отправих към Запада, последното легендарно кралство на нашето време, люлката на великата американска приказка. По пладне пресякох границата на щата и се озовах в Тексас — тържествен миг за всеки мъж, който като малко момче е яздил със Самотния рейнджър всяка събота сутрин.

Не забравях за преследвача си, яхнал своя небесносин „Буик“, така че започнах да спирам за по няколко галона бензин на почти всяка бензиностанция, като всеки път питах накъде да карам за Амарило — който беше право на запад по магистралата. И, естествено, синята кола ме изпревари някъде между Маклийн и Груум, а шофьорът гледаше право пред себе си. Изглеждаше доволен от крайната ми цел и очевидно възнамеряваше да ме изпревари и да ме причака в Амарило. Позволих му да се успокои, като се показах няколко пъти в огледалото му за обратно виждане, докато карах на около миля след него, а после използвах една удобна отбивка наляво и отпраших на юг към Клод, а оттам на югоизток през Кларендън до мястото, където река Ред Ривър се разклонява при градчето Прери Дог Таун — името му беше достатъчно да развълнува всеки пътешественик — и пресякох реката при Естелайн. Не изпитвах нужда да обядвам, а вместо това се подкрепях с по малко ръжено уиски тук-там и по някое и друго яйце, за което да се залови уискито. Продължих по най-малко вероятните шосета обратно на запад и в късния следобед вече бях уверен, че синият „Буик“ е изгубил следите ми. Няма нужда да казвам, че и аз самият се бях изгубил, но това беше от второстепенна важност. Спрях в един летаргичен мотел и едно тринайсетгодишно момче ми даде вила, без да вдига очи от книжката с комикси.

— Привет, Колумбия! Земя на радост! — казах му аз, като свободно цитирах Р. Х. Хорн. — Привет, герои! Чест и смелост!

Това едва не го накара да вдигне очи, но в крайна сметка „Синът на върколака от дълбините на океана“ задържа вниманието му — и нямаше как да му се сърдя за това.

Проспах най-ужасната част от следобеда и се събудих след три часа, обзет от нетърпима жажда. След като я утолих, излязох навън, за да се разтъпча и да си уловя малко бекон и яйца за вечеря. На един фурлонг^[1] по-надолу по прашното шосе, в сянката на една топола, беше спрян небесносин „Буик“.

Това решаваше въпроса: в моя „Ролс-Ройс“ имаше проследяващо устройство. Проследяването на моето криволичене през този ден беше извън предела на човешките възможности, ако не бяха подпомогнати от технологията. Запазих спокойствие, погълнах бекона и яйцата на очи, като ги прокарах с големи мъжествени чаши кафе, а после се разходих до „Ролс-Ройса“ с изражението на човек, който не изпитва никакви притеснения по отношение на никакви небесносини буици. Отне ми почти десет минути да открия миниатюрното проследяващо устройство с транзистор: беше здраво залепено с магнит под десния ми преден калник.

Запалих двигателя на моя „Силвър Гоуст“ и се понесох в грешната посока; изминах няколко мили, после френетично махнах на един моторизиран полицай, яхнал труден за асимилиране от сетивата мотоциклет, и се обявих за изгубен.

Когато някой местен момък прояви недалновидността да попита американски полицай за пътя, полицаят веднага го арестува за скитничество, ако не е в настроение, или му се тросва да си купи карта, ако е. Заклевам се, че моят полицай беше готов да ми шибне един, задето го спрях, но английският ми акцент и английският ми „Ролс-Ройс“ го накараха по изключение да прояви любезност. Излязох от колата и докато той ми сочеше разни неща на картата, леко се облегнах на неговия величествен „Харли Дейвидсън“ и позволих на ръмженето на двигателя му да заглуши щракването на магнита на проследяващото устройство, когато го залепих под задния му калник. После полицаят отпраши на север с главозамайваща скорост; аз се притаих на един черен път, докато не видях синия „Буик“ самоуверено да се отдалечава след него, а сетне на свой ред драснах в обратната посока, на югозапад.

Над Тексас изгря гигантска, кинематографична луна и аз продължих да карам като омагьосан в продължение на цели часове през гори от юка и поля от тъмночервен пелин. Най-сетне, когато достигнах Ляно Естакадо — родината на самия Призрак^[2], — отбих моя собствен „Силвър Гоуст“ в един гостоприемен каньон и се приготвих за сън зад волана, като си приготвих подръка една бутилка уиски, в случай че през нощта се появи някоя пума.

Точно навреме един койот изпълни прозрачните висини на нощта с любовния си вой и докато потъвах в сън, сякаш чух приглушения далечен тропот на галопиращи мустанги.