Кирил Бонфилиоли
Катастрофалната картина (5) (Мордекай)

5

Но той започна да разбира,

че тези розови алеи,

оглеждащи се в локвите дъждовни,

май имат огледален смисъл,

а хубостта им е лъжовна.

„Преди“, Робърт Браунинг

Вероятно от време на време сте забелязвали, любезни мои читатели, че брендито, освен ако съвсем не се зашеметите с него, по-скоро отблъсква съня, отколкото да го предизвиква. Хора, които са пили евтино бренди, са ми казвали, че при него този ефект е още по-ясно изразен. Шотландското уиски е друго нещо; блага и успокояваща течност. Да свалим шапки, казвам аз, на човека, който го е изобретил, под чието и знаме да е творил. В действителност единственото ми възражение срещу него е това, че половин кварта от неговата рожба, приемана орално и всекидневно в продължение на десетина години, намалява желанието за участие в първичния акт на сътворението. Преди си мислех, че отслабналите ми сили са резултат от напредналата възраст, съчетана с отегчението, присъщо на всеки опитен съблазнител, но Джок ме разубеди. По неговите думи това се дължи на „спиртоварното клюмане“.

Във всеки случай аз отдавна съм открил, че употребата на качествено дванайсетгодишно шотландско уиски в солидно количество ми осигурява шест часа безупречен отдих, последван от непреодолимо желание да стана на следващата сутрин и да се занимавам с нещо. В съответствие с това желание аз скочих от леглото, без любезното съдействие на индийския чай, и с маршова стъпка слязох по стълбите с намерението да разбудя Джок и да му изтъкна какви са предимствата на ранното ставане. Очакваше ме леко разочарование: той вече беше станал и беше излязъл, така че се наложи сам да си приготвя закуската — бутилка светло пиво „Бас“. Сърдечно я препоръчвам. Няма да се преструвам, че не бих изпил чаша чай, но истината е, че донякъде се боя от тези нови електрически чайници: опитът ми показва, че са склонни яростно да изстрелват запушалките си право към лицето ви, докато стоите до тях и чакате водата да кипне.

Рано сутринта в неделя в Лондон може да се прави само едно нещо и то е да се посети улица „Клъб Роу“. Спуснах се на пръсти по стълбите, за да не привлека вниманието на моята мадам Дефарж от портиерната, и се отправих към гаража. И трите коли бяха там, но огромният мотоциклет на Джок, който произвежда достатъчно мощност, за да захранва с електричество един малък град, го нямаше. Намигнах насмешливо, по галски, на една случайно преминаваща котка: Джок сигурно пак е влюбен, помислих си аз. Когато момчетата като него се разгонят, са в състояние да пропътуват цели мили, за да удовлетворят нагона си, нали разбирате — като първо избягат от затвора, ако се налага.

Едно време улица „Клъб Роу“ не беше нищо повече от една редица съмнителни типове, които продават крадени кучета, но в наши дни се е превърнала в огромен пазар на открито. Бродих по него в продължение на цял час, но вълшебството не се случи. Закупих единствено някакъв отвратителен пластмасов предмет, с който да дразня Джок — казваше се „Дявол да го вземе това куче“, — и подкарах обратно към къщи, обзет от такова безпокойство, че дори не успях да се загубя. Помислих си да се отбия на улица „Фарм“, за да хвана някоя разтърсваща йезуитска проповед, но реших, че в настоящото ми състояние на духа това може да се окаже твърде опасно. Сладката логика и яснота на опитните йезуити ми въздействат като зов на сирена и се боя, че някой ден ще бъда спасен — подобно на жена в менопауза — и как ще ми се смее госпожа Спон тогава! Дали наистина ви къпят в кръвта на агнеца, или това се прави само в „Армията на спасението“?

Джок си беше у дома и полагаше комплексни усилия да не се издаде, че е изненадан от ранното ми ставане. По негласно споразумение решихме да не се разпитваме излишно. Докато той ми приготвяше закуската, аз мушнах „Дявол да го вземе това куче“ в клетката на канарчето.

После подремнах малко, докато Мортланд не ме потърси по телефона.

— Виж, Чарли — изквака той. — Просто няма да стане. Не мога да го организирам от дипломатическата страна — от външно министерство ми казаха да ходя да си пикая в шотландската поличка.

Точно сега не бях в настроение да се занимавам с такива като Мортланд.

— Много добре — отговорих бодро аз. — В такъв случай нека да забравим за цялата история.

После му затворих. След това се преоблякох и се отправих към „Кафе Роял“ за лек обяд.

— Джок — подхвърлих на излизане, — след малко господин Мортланд ще се обади отново, за да каже, че все пак всичко ще се уреди. Кажи му „добре“, ако обичаш.

— Добре, господин Чарли.

В „Кафе Роял“ беше пълно с хора, които се преструваха, че често ходят там. Обядвах нещо вкусно, но не си спомням какво.

Когато се прибрах в апартамента, Джок ме уведоми, че Мортланд беше дошъл лично — чак от онова нещо, което нарича Кенънбъри, — за да се разправя с мен, но Джок го беше отпратил.

„Едва не се изплю на изтривалката“ беше фразата, с която Джок ми описа настроението му на тръгване.

Легнах си и почетох малко от една мръсна книга, докато не заспах, което се случи съвсем скоро. В днешно време не могат да се намерят хубави мръсни книги — вече ги няма старите майстори, така да се каже. А онези шведските, с цветните фотографии, са просто отвратителни, не смятате ли? Приличат на илюстрации от учебник по гинекология.

Събуди ме госпожа Спон, като нахлу в спалнята ми, облечена в червен костюм с панталон от някакъв плат, който изглеждаше влажен; приличаше на някаква полиестерна версия на Вавилонската блудница. Скрих се под завивките, докато тя не се закле, че е дошла само да играем на джин руми^[1]. Госпожа Спон е добра на джин, но има ужасен късмет, горката; обикновено я оскубвам с шест-седем лири стерлинги, но пък тя е спечелила цяло състояние от мен покрай обзавеждането. (Когато играя джин руми, имам навика случайно да забравям по една карта в кутията: невероятно е какво предимство печели човек, когато знае, че от тестето отсъства например деветка пика.)

След известно време тя се оплака, че й е студено, както винаги — аз отказвам да притежавам парно отопление, защото съсипва антикварните мебели и пресушава порите на кожата. Затова тя се пъхна в леглото при мен, както винаги прави (вижте, тя сигурно е на шейсет години, за Бога), и продължихме да играем на „Опа!“ между всеки две раздавания. После тя позвъни за Джок, който ни донесе гол меч, за да го сложи между нас, все едно бяхме Ланселот и Гуинивиър, както и голям брой печени сандвичи с пастрами и чеснов хляб. Пиехме валполичела — ужас за червата, но пък толкова вкусно и евтино вино. Спечелих шест или седем лири стерлинги от госпожа Спон; беше прекрасна вечер; в очите ми изникват сълзи, когато си спомням за нея. Безсмислено е да се опитваме да оценим тези мигове в момента, в който се случват, защото това ги похабява; можем единствено да си ги припомняме.

След един последен рунд „Опа!“ тя си тръгна, а Джок ми донесе обичайните вечерни провизии: уиски, мляко, сандвичи с пиле и алуминиев хидроксид за язвата.

— Джок — казах аз, след като вежливо му благодарих. — Налага се да направим нещо с онзи гаден Пърс, дребния копой на господин О’Флахърти.

— Вече го направих, господин Чарли. Тази сутрин, преди да се събудите.

— Наистина ли, Джок? Боже мой, ти мислиш за всичко. Много ли го нарани?

— Да, господин Чарли.

— Божичко. Да не би…?

— Не. Няма нищо, което някой добър зъболекар да не може да оправи за няколко месеца. А, и, хм, според мен за известно време няма да е в настроение за ухажване, ако ме разбирате.

— Горкото момче — казах аз.

— Аха — каза Джок. — Лека нощ, господин Чарли.

— И още нещо — казах бодро аз. — Тревожи ме състоянието на хигиената в клетката на канарчето. Ще организираш ли да се почисти скоро, моля те?

— Вече я почистих, господин Чарли. Докато бяхте на обяд.

— О. Всичко наред ли беше?

— Аха. Естествено.

— О, ами добре тогава, Джок. Лека нощ.

Но тази нощ не беше лека за мен.

Ако само Крампф или Глоуг се беше отклонил от предначертания план, щях да го понеса с нужната твърдост, но двама идиоти в екип от общо трима души ми се струваше малко прекалено. Още когато Дълбокото гърло за пръв път се обърна към мен, аз му казах, че нямам никакво намерение да му съдействам да изнудва високопоставения си Другар — всичко, което бях готов да направя за него, беше да го запозная с Крампф. По-късно, когато Крампф подхвърли идеята, че фотографията може да се използва не за просташко изнудване за пари, а като средство за улесняване на износа — директно към него самия — на издирвани творби на изкуството, аз му бях позволил да изтръгне неохотното ми съгласие, но единствено при условието аз да напиша сценария и да изпълнявам в него както главната, така и комедийната роля. Но, както Джими Дюран толкова обичаше да повтаря: „Всеки иска да играе.“ Глоуг вече беше платил цената за това, че се беше поддал на това изкушение, и по всичко изглеждаше, че Крампф също ще получи фактура за него.