Кирил Бонфилиоли
Катастрофалната картина (19) (Мордекай)

19

Но реших да му подаря живота.

Беше ей така, по-приятно

да се гърчи от страх,

чувство невнятно.

Гръм и мълнии, огън и жупел,

температурни, високоволтови…

Ужас като на кино, развих му болтовете!

„Гневът на тирана“, Робърт Браунинг

Щастието е на контра.

„Да играеш на контра“ беше един от любимите изрази на Джок; доколкото разбрах, означава ловко да обърнеш ситуацията в своя полза; да сграбчиш възможността да спечелиш; да се боксираш умно.

И тъй, новият находчив Мордекай стана на контра по пладне и съвсем сам си приготви чай на малкото си газово туристическо котлонче. При това съвсем успешно. Какво ще кажеш за това, Кит Карсън? Стани да седна, Джим Бриджър!

Докато отпивах от чая, се опитах да обмисля ситуацията по-внимателно в търсене на скрити пролуки, но не постигнах голям успех — неделя по пладне има специално значение за някои от нас, както може би знаете; тогава отварят кръчмите. Мисълта за щастливите алкохолици, които вече се подпираха на баровете в Силвърдейл и Уортън, непрекъснато прогонваше всички размишления на тема контра от главата ми. Вярно, имах уиски, но неделя по пладне е предопределена за бира от бутилка. И аз исках бира от бутилка.

На Зъбера цял ден няма жива душа; не мога да разбера как хората могат да се тъпчат в питейни заведения и да пият бира от бутилка, когато навън има толкова много чист въздух и красиви пейзажи напълно безплатно. Дори къмпингарите, с техните палатки в потресаващи цветове и изискани каравани в пастелни нюанси, които стърчат тук-там из околността като драконови зъби, не се виждат никакви — сигурно са се отдали на простичкото удоволствие да гледат научнопопулярни филми за природата на малките си преносими телевизори, Господ да ги поживи. Повечето от тях щяха да се приберат в Брадфорд с чувство за изпълнен дълг и утре да сравняват с колегите си кой къде е бил ухапан от комар.

Разглобих велосипеда на части и го пренесох долу в пещерата. Освен това ходих до леденостудения поток, който тече през един миниатюрен каньон между две огромни варовикови плочи; измих се навсякъде, като квичах от студа, и дори пих малко от водата. Беше сладка, но се наложи да пийна малко „Джони Уокър“ черен етикет, когато се прибрах, за да отмия вкуса. На моята възраст просто не върви тепърва да се захващам с водолечение. Сигурно мога да развия страх от водата, но не и това.

Над шахтата има едно особено недостъпно място, където никой не може да се промъкне изненадващо, и аз съм запалил малък, дискретен лагерен огън, на който се топли една консерва с боб. От мястото си виждам дългата огърлица от светлините на Моркъм — „блестящи жилища и пламнали огнища“, както би се изразил Джерард Манли Хопкинс.

По-късно.

Таз дивна пустош твърде ми допада. Тихо е, никой не идва насам. Спя много добре и сънувам невинни сънища, а всеки път, когато се събудя, слушам сладкия зов на клюкавците. И тук, сега — по-дивна смърт е таз; и надали е по-тъмен или по-самотен моя сетен гроб; нито пък по-тих, освен когато вятърът потайно клати къпиновия храст на входа и се опитва да ме изплаши. Спомням си единствената наистина докосваща история за свръхестественото, която съм чел:

(Секстън: На какво се хилиш?

Призрак: Не е достатъчно смешно за двама.)

Друг ден — вече не съм сигурен кой.

Тази сутрин видях блатар; птицата обиколи тръстиките на мочурището, а после със силни махове на крилете прекоси Слакуд Фарм и потъна в гората Флигарт. Във Флигарт има нова палатка — първата, която виждам там; оцветена е в обичайното ужасно флуоресцентно оранжево, — когато бях малък, палатките бяха в по-пристойни цветове като бежово, бяло или зелено. Разгледах нищо неподозиращите любители на природата с моя бинокъл за наблюдение на птици — „Одюбон“, 8.5х44 — и установих, че наглед са дебелогъз баща, едра мускулеста майка и висок, слаб, пораснал син. Пожелавам им да си прекарат добре тази закъсняла ваканция, защото започна да вали — по един особен тих, но решителен начин. Лорд Алванли казваше, че най-голямото удоволствие в живота му е да седи до прозореца на своя клуб и „да гледам как вали по проклетия народ“.

Задушавам една консерва наденички на малкия си газов котлон. Имам и малко пластмасов нарязан хляб, в който да ги обгърна, но ми се искаше да си бях донесъл горчица и бира в бутилка. Въпреки това апетитът и чистият въздух са най-добрата подправка: ще ям като бойскаут. Както би се изразил Джерард Манли Хопкинс (отново): „Небцето, този повелител на храната, сега не иска помощ от вината.“

На същия ден, мисля

Отнасям се много пестеливо с уискито — все още имам цяла бутилка и четвърт от другата, пълни с този чаровен грубиян. Когато свършат, ще се наложи да напусна скривалището си и да се заредя отново. Храната ми вече свършва: останали са ми две големи консерви боб, една с телешко варено, една трета нарязан хляб и пет парчета бекон. (Налага се да ги ям сурови — ароматът на пържен бекон се усеща от цели мили разстояние, знаехте ли това?) Опасявам се, че в близко бъдеще местните магнати ще изгубят един-два фазана; все още са съвсем питомни, защото никой не е стрелял по тях. Имам предвид по фазаните, а не по магнатите. Потръпвам от мисълта за това, че ще се наложи да ги оскубя и да ги изкормя — и отново имам предвид фазаните. Преди това не ме притесняваше, но в днешно време имам по-нервен стомах. Може би трябва просто да следвам примера на Навуходоносор, този царствен поефаг, и да паса трева. (Поне в това отношение има една добра новина: наоколо е пълно с бурени.)

Прилича ми на вторник, но може и да греша

След леденостудения си тоалет тази сутрин се изкатерих по заобиколен маршрут до най-високата точка от Зъбера, която е отбелязана на картата с думата „ФОРТ“. Далеч под себе си виждам верния „Ленд Роувър“ на горския пазач, който подскача и се плиска в локвите на черния път към по-близкия край на мочурището, както и служителя на Кралското дружество за защита на птиците, който очевидно прави нещо полезно в лодката си на Стъргалото. Хората често се удивляват на съществуването на успешен резерват за птици по средата на ловен парк, но в това няма никакъв парадокс: какво по-добро място за гнездене на една плашлива птица от добре поддържаното място за лов? Все пак ловът е разрешен само след размножителния период, а сериозните ловци — които почти неизменно са любители на природата — по-скоро биха застреляли собствената си жена, отколкото някоя застрашена птица. Добре, може би понякога застрелват и по някоя рядка птица, без да искат, но ако ще си говорим така, понякога застрелваме и собствените си жени, при това нарочно, нали така?

Решил съм да разглеждам този период на укриване като един вид ваканция и не се съмнявам, че е много полезен за мен. Ако имам късмет, моите преследвачи са на цели мили разстояние от мен, като претърсват Езерата и тероризират къмпингарите по бреговете им. Може би дори са решили, че съм загинал заедно с Джок; може би дори са се прибрали у дома. Ако имах няколко бутилки бира, щях да се чувствам направо ведър.

По пладне

Отново съм се лъгал.

Преди десет минути отново направих обичайния си оглед с бинокъла, преди да изляза от скривалището си на път за малката изоставена вертикална шахта, която използвам за тоалетна. Палатката в гората Флигарт изглеждаше опустяла; реших, че всички са вътре и играят на някакви забавни игри. („Инцест — игра за цялото семейство“?) И вече се бях промъкнал на трийсет ярда от естествената отходна яма, когато подуших във въздуха сладкия, шоколадов аромат на американски тютюн за лула. Надникнах през храстите и видях пред себе си, застанал с гръб към мен, силуета на един висок, слаб млад мъж, който поне наглед използваше моята тоалетна. Оказа се, че не я използваше; просто гледаше. И продължаваше да гледа. Имаше американска подстрижка и беше облечен с чифт от онези безобразни бермуди. Не го изчаках да се обърне — и без това не мога да различа един млад американски екземпляр от друг, — а вместо това тихо пропълзях обратно и се върнах в моята мина за червена охра.

Сигурен съм, че беше единият от къмпингуващите в гората Флигарт — какво правеше тук? Може би беше геолог или неопитен любител на язовците, или просто идиот; но гаденето дълбоко в стомаха ми не можеше да бъде заблудено от тези догадки. Гаденето ми е убедено, че в гората Флигарт е притаен един отряд от враговете на Мордекай. Няма смисъл да се питам от кои точно — тази седмица ми е трудно да се сетя за повече от няколко души на целия свят, които не са врагове на Мордекай.

По-късно

„Царице, бързай!

Сияйният ни ден завършва вече. За мрака да се стягаме!“

Това е, или ако предпочитате — така е; откъдето и да го погледнете, играта започна. От няколко минути наблюдавам целия отряд от гората Флигарт през бинокъла си, скрит зад къпиновото си укрепление. Слабият американец — който ми се струва все по-широкоплещест всеки път, когато го погледна — може би е единият от двамата комедианти, с които се запознах в кабинета на шерифа в Ню Мексико; а може би е полковник Блъчър; няма значение, сигурно и собствените им майки не ги различават. Едрата женска ми е позната — мисля, че за последен път я видях разгневена в един „Триумф Хералд“ на площад „Пикадили Съркъс“, ако се сещате какво имам предвид. От начина, по който се движи, мога да заключа, че вече е отминала възрастта за раждане, но все още не е отминала възрастта за записване в турнири по джудо на ниво черен колан.

Но, миг, поспри, защото най-доброто предстои. Защото tertium quid^[1], дебелогъзият татко, се оказа — о, но вие вече сте се досетили за това — да; самият Мортланд. С изключение на самия себе си никога не съм виждал човек, който да заслужава да умре повече от него. Не разбирам защо го ненавиждам така, той никога не ми е причинявал сериозна вреда; но ето на̀.

Разузнавателната ми мисия този следобед завърши, преди да е започнала; още преди да отворя моята къпинова порта, чух някакви водни биволи, които газят през тресавище — това се оказа самият Мортланд, който пълзеше на четири крака и се правеше на индиански следотърсач, който оглежда земята за дири. Пропълзях обратно, като събрах сили за един вял кикот. Можех да го застрелям на място и едва не го направих. Едва ли щях да пропусна зловонната, напудрена цепка на седалището му, потънала в лой, както се беше навел — той щеше да си го получи по един или друг начин, тогава защо не по този? Защо не между хълбоците, които бяха тъй сладко отдадени на синовете от офицерски семейства в колежа „Хейлшъм“; както и на други места?

Но аз пестя барута и куршумите си за момента, когато — ако — открият скривалището ми. Изстрел, произведен с този „Смит & Уесън“ в тясна шахта, ще прозвучи достатъчно подобно на изстрел от ловна пушка на бракониер, за да докара на бегом горския пазач и неговите сръчни другари — а по това време на годината не бих заложил нищо на Мортланд и компания в схватка срещу някой непоколебим горски пазач. Горкият Мортланд сигурно не се беше изправял срещу нищо по-страшно от регулировчик още от времето на войната.

Сега всички вече пият какао или нещо подобно, насядали около мокрия, димящ огън пред палатката си във Флигарт — разгледах ги внимателно с бинокъла и не открих никакви следи от измама.

„Как, жив на четиридесет и две —

такъв кадърен момък като теб?“

Ами, да.

На косъм.

Моят ръкопис, размесен с полезни банкноти, лежи в недрата на една пощенска кутия в Уортън, на път за „Мезон Спон“. Питам се чий поглед ще зърне тези последни бележки, чия ножица ще изреже от тях онова, което не е подходящо за публикуване, чия ръка ще драсне клечката, която ще ги изгори? Може би само твоят поглед, Блъчър. Надявам се, че няма да бъде твоят, Мортланд, защото възнамерявам да ме придружиш в пътешествието ми към неизвестната неприятност, в която попадат търговците на изкуство, след като напуснат този свят. И няма да ти дам да ме държиш за ръката.

Когато се върнах от Уортън, всички бяха наизлезли по Зъбера в тъмното; беше истински кошмар. И за тях също, надявам се. Запазил съм съвсем объркан спомен за промъкване и треперене, дебнене и противодебнене, болезнено напрягане на слуха в мрака и улавяне на повече шумове, отколкото са произведени в действителност; и най-сетне безмозъчната паника от откритието, че съм се изгубил.

Мобилизирах умствените си способности — които за съжаление бяха твърде изчерпани — и се принудих да се скрия в една дупка, докато се ориентирам и сложа край на лудешките подскоци на нервите си. Вече почти бях успял да се превърна в майор Дашуд Мордекай, по прякор Лудия Джак, носител на орден за доброволец и медал за понесена рана при изпълнение на военния си дълг, хладнокръвния бич от битката при Ипр, когато един глас точно зад гърба ми каза:

— Чарли?

Сърцето ми подскочи в гърлото, но аз яростно го захапах и го глътнах обратно. Очите ми бяха здраво стиснати в очакване на изстрела.

— Не — прошепна някой зад мен. — Аз съм.

Сърцето ми се съвзе, предпазливо опита един-два удара и установи някакъв неравен ритъм. Мортланд и жената се повъртяха още малко наоколо, а после тихо изтрополиха надолу по склона.

А къде беше американецът? Пак беше при моята тоалетна, ето къде. Сигурно залагаше експлозиви в нея. Мисля, че ме чу, докато се приближавах, защото всяко движение замря. Сниших се до земята с безкрайно внимание и го видях — силуетът му се издигаше на осем фута на фона на небето. Той безшумно направи крачка към мен, после още една. За моя изненада вече бях съвсем спокоен — проклетият стар отмъстител, който се канеше да убие последната си жертва. Револверът ми беше останал в мината за червена охра — и може би така дори беше по-добре. Реших да започна с един ритник в скъпоценностите; да продължа с подсечка зад коленете и да завърша с удари на главата му в някой камък, докато не омекне. Ако под главата му нямаше камък, коляно в лицето и строшаване на подезичната кост с ръба на дланта. Това би трябвало да свърши работа. Честно казано, вече нямах търпение да направи още една крачка, макар че по природа не съм човек, който прибягва до насилие.

Той направи още една крачка — и в този момент изпод краката му изригна един мъжки фазан, като вдигна точно толкова шум и врява, колкото може да вдигне само един, ами, изригващ мъжки фазан. Едно от малкото неща, които не са в състояние да стреснат стария, отгледан в провинцията Мордекай, е излитащ фазан — но случаят с американеца не беше такъв. Той изквича, подскочи, приклекна, залегна и измъкна нещо голямо и продълговато, което нямаше как да не е автоматичен пистолет със заглушител на цевта. Докато натрошените парчета от тишината постепенно се сглобяваха около нас, чувах как американецът мъчително се опитва да си поеме дъх в мрака. Най-сетне той се изправи, прибра си пистолета и се повлече надолу по склона — надявам се, много засрамен от себе си.

Наложи се да се върна тук, в мината; револверът, храната, куфарът и велосипедът ми бяха и все още са тук — ще имам нужда от всички тях, може би, с изключение на велосипеда.

Този малък гроб вече е изпълнен с някакъв сигурен, понамирисващ уют; едва ли мога да се надявам, че няма да ме принудят да го напусна, но те пък не могат да се надяват да ме заровят по-дълбоко от мястото, на което вече се намирам. Всеки от нас рано или късно намира своя Сталинград.

„Ici git qui, pour avoir trop aimer les gaupes,

Descendit, jeune encore, au royame des taupes.“^[2]

Във всеки случай да избягам сега ще означава да умра по-скоро, на избрано от тях място и по начин, който може би няма да ми хареса особено. Предпочитам това да се случи тук, където мечтаех с мечтите на младостта, а сетне повдигах безбройни крака — ако ми позволите да цитирам Р. Бърнс (1759/96).

Няма да ви е трудно да повярвате, че откакто се върнах на това място, в моя тайник, неведнъж надигнах бутилката с вкусното уиски на брат ми. Мисля да я надигна още няколко пъти, а след това да потърся съвет в мъдростта на съня.

Съвсем малко по-късно

Причината толкова да се наслаждаваме на историите за осъдени души и причината толкова много от нас да скърбят за отмяната на смъртното наказание е тази, че ние, почтените люде, притежаваме изтънчено усещане за драматическа коректност: ние знаем, че една трагедия не може да завърши както подобава с девет години удобен тъмничен затвор и полезен, приятен труд в затворническата пекарна. Ние знаем, че единственият достоен край за изкуството е смъртта. Един тип, който си е направил труда да удуши собствената си жена, заслужава своя миг на величие, когато увисне от бесилката — истинското престъпление е да бъде принуждаван да шие брезентови торби като някакъв долен крадец.

Ние обичахме тези разкази, предавани от уста на уста в подножието на бесилката, защото те ни освобождаваха от тиранията и вулгарността на щастливия край: безкрайното, идиотско старческо слабоумие, прекрасните внуци, тактичните въпроси относно размера на застрахователната премия от застраховката „Живот“.

„Това вече със сигурност е последният ден —

готов съм за концерти в пушалнята“

Отникъде не идва помощ, така че нека се простим, както би казал Майкъл Дрейтън. Сбъркал съм. Няма как да повикам някого на помощ, като стрелям с револвера си, защото днес очевидно е първи септември: сезонът за лов на диви патици е открит и над мочурището и брега още призори отекнаха изстрелите на многобройни мускетари.

Мортланд ме е открил; предполагам, че това не бива да ме изненадва. Той застана до входа на шахтата и се провикна надолу. Аз не му отговорих.

— Чарли, вече знаем, че си там, долу! Познава се по миризмата, за Бога! Слушай, Чарли, останалите не ме чуват сега. Съгласен съм да ти помогна. Кажи ми къде е проклетата картина, така че да се откача от кукичката, и ще ти дам една нощ преднина; ще можеш да избягаш.

Наистина ли си мислеше, че ще му повярвам?!

— Чарли, ние хванахме Джок, той е жив и…

Знаех, че това е лъжа, и неговата низост изведнъж ме изпълни с гняв. Без да се показвам, насочих револвера си към една скала до входа на шахтата и пуснах един куршум, .455 калибър. Шумът от изстрела за момент ме оглуши, но въпреки това чух ръмженето на големия куршум, смачкан от рикошета, който го устреми към Мортланд. Когато се обади отново, гласът му прозвуча от друго място и беше скован от страх и омраза.

— Добре, Мордекай. Предлагам ти друга сделка. Кажи ми къде е проклетата картина и къде са останалите фотографии и аз ти обещавам, че ще те застрелям чисто. Вече нямаш право да се надяваш на нищо повече от това — и ще се наложи да ми се довериш дори за него.

Това му хареса. Аз стрелях отново, като се молех заблуденото олово да му отнесе лицето. Той отново заговори, като ми обясняваше нещо за това, че нямам никакви шансове — явно не разбираше, че вече съм отписал собствения си живот и искам единствено да отнема неговия. После с любов ми изброи всички хора, които желаеха смъртта ми — от испанското правителство до Християнското общество за защита на неделния ден. Останах искрено поласкан от мащаба на хаоса, който щях да оставя след себе си. След това Мортланд си тръгна.

По-късно стреляха по мен с пистолет със заглушител в продължение на половин час, като между всеки два изстрела спираха и се ослушваха дали няма да изкрещя от болка или да извикам, че се предавам. Куршумите пищяха и свиреха, докато рикошираха между стените на шахтата, и едва не ме побъркаха, но само един ме улучи; те не знаеха дали шахтата прави завой наляво или надясно. Единственият успешен изстрел свали кожата на скалпа ми, така че кръвта ми тече право в очите — сигурно изглеждам ужасно.

След това се опита да ме спечели американецът, но той също нямаше какво да ми предложи, освен бърза смърт в замяна на информация и писмено самопризнание. Сигурно са изтеглили моя „Ролс-Ройс“ от лобното му място в каньона, защото той знае, че картината на Гоя не беше в подплатата на покрива. Както изглежда, Испания всеки момент трябва да поднови някакво стратегическо споразумение със САЩ за американските военновъздушни бази на Иберийския полуостров, но всеки път, когато американските власти им напомнят за това, испанците сменят темата и повдигат въпроса за картината на Гоя. „Херцогинята на Уелингтън“ — за която вече знаем, че е открадната по поръчка на американски гражданин и е влязла на територията на Съединените щати. А той нямаше да ми каже за военновъздушните бази, ако смяташе, че имам някакъв шанс да оцелея, нали така?

Не си направих труда да му отговоря, защото бях твърде зает с терпентина.

Тогава той ми каза каква е алтернативата, мръсната смърт: бяха изпратили някого да им донесе един контейнер с цианид — отровата, която тук се използва за зайци, а там — за хора. Значи явно не мога да очаквам Мортланд да слезе тук и да ме спаси. Ще се наложи аз да изляза при него. Няма значение.

Вече свърших с терпентина; смесен с уиски, той се справи чудесно със задачата да разтопи подплатата на куфара ми, така че картината на Гоя вече ми се усмихва от стената, чиста и свежа като в деня, в който е била нарисувана — несравнимата, гола „дукеса де Уелингтон“, която ще бъде моя до края на живота ми. „Donc, Dieu existe.“^[3]

Остана ми достатъчно уиски, за да изкарам до здрач, а след това — кой би могъл да се страхува? — ще изскоча навън с револвер в ръка като някакъв брадясал герой от Дивия запад. Знам, че ще успея да убия Мортланд; след това някой от другите ще убие мен и аз ще пропадна като ярка светлина надолу в мрака на ада, където няма да има картини и няма да има алкохол, защото това все пак е една история с морална поука. Нали виждате, че е такава?