Елоиза Джеймс
Три седмици с лейди Хикс (5)

Глава 5

18 юни, късно сутринта

Хановер Скуайър, Лондон

— Съжалявам, че ви прекъсвам, господин Дотри, но пристигна едно дете.

Гласът на Ифли звучеше кисело, като на актьор в класическа пиеса, принуден да участва в някоя бурлеска.

— Със специална доставка — добави икономът.

Торн се бореше с проекта за ремък от каучук, който новата му фабрика трябваше да започне да изработва колкото се може по-скоро. Искаше да е достатъчно голям и як, за да закрепи сигурно куфар на покрива на карета, макар че нямаше представа дали такова нещо е възможно.

Той погледна иконома си и се намръщи.

— Това е някаква грешка. Изчезвай.

Трябваше да направи нещо за еластичността на ремъка, както и за склонността на каучука да се разтапя, когато времето стане по-топло.

— С момиченцето има писмо, адресирано до вас — настоя Ифли и подсмръкна неодобрително. Беше надарен с дълъг тънък нос, който го караше да прилича на породиста състезателна хрътка, и подсмъркването му красноречиво демонстрираше и укор, и надменност.

Имаше само една причина, поради която някакво странно дете можеше да се озове без покана на прага му. И все пак не можеше да бъде негово. Жалкият пример на баща му го бе направил бдителен в това отношение.

— На колко години е това дете?

— Не бих дръзнал да правя предположения за възрастта му — не знам почти нищо за тези неща.

Според Торн икономът му страдаше от folie de grandeur^[1]. Може би щеше да го прокуди в провинцията, в Старбъри Корт.

— Къде е сега момиченцето?

— За всички доставки отговаря Фредерик — заяви Ифли и му подаде писмото на сребърен поднос. — Следователно малката е на входа за прислугата и очаква инструкциите ви.

Погледът на Торн падна върху нечетливия почерк и сърцето му се сви, а после започна да бие по-бързо.

— Проклет вечен ад — промълви тихо той. — Този шибан задник!

Само като докосна плика, в стомаха му се надигна отвратително чувство, както онзи път, когато изяде една маринована херинга със зеленикав цвят. Беше толкова гладен, че особеният вкус не можа да го спре.

— Доведи детето — нареди той.

Ифли излезе и Торн се насили отново да погледне към почерка на плика. Но не отвори писмото, сякаш, ако не го прочетеше, това щеше някак да промени информацията, за която знаеше, че се намира вътре.

Само след секунди вратата се отвори и икономът се върна, следван от един от лакеите, Фредерик, който носеше малко момиченце на три или може би четири годинки. Ръчичките му стискаха ревера на Фредерик толкова здраво, че кокалчетата му бяха побелели. Личицето му беше скрито зад рошав облак жълтеникава коса, а крачетата му изглеждаха окаяно слаби.

Торн дълбоко си пое въздух и излезе иззад бюрото си.

— Е, добре. Как се казваш?

Вместо отговор от гърлото на момиченцето се изтръгна задавено хлипане — звук, изпълнен с ужас, от който сърцето на Торн се сви. Той не можеше да понася уплашени деца.

— Ето, отвори това и го прочети на глас.

Той подаде писмото на иконома си и дръпна детето от ръцете на лакея.

— Фред, можеш да се върнеш в преддверието. Благодаря.

За миг момиченцето погледна към него и той бегло зърна сиви очи и слабо личице, а после малката зарови глава на гърдите му. Костеливото й гръбче се изви срещу ръката му.

— Проклятие? — измърмори той, отиде до един диван, седна и със закъснение си спомни, че човек не бива да ругае пред деца. — Как се казваш?

Тя не отговори и той повече почувства, отколкото чу риданието, което разтърси тялото й.

Ифли прочисти гърло.

— Да повикам ли икономката?

— Просто ми прочети писмото.

Торн обви ръце около детето, така че то се сгуши уютно, плътно притиснато до гърдите му. Това обикновено успокояваше сестричките му през онези първи дни след като баща им ги намери, когато те се събуждаха ужасени всяка нощ.

Тогава и той се уплаши от огромната къща и странния ексцентричен херцог, който се появи отникъде, прибра него и още пет деца от улицата и обяви, че са негови. След което Негова светлост вирна големия си нос и обяви, че името на момчето е Тобаяс — име, което той никога не беше чувал и все още не харесваше.

След като Торн се оказа най-голямото от спасените копелета на херцога на Вилиърс, рядко му се случваше да седне на стола, без на ръката му да увисне някое дете, ако не и две, и усещането да държи на коленете си малко телце веднага се върна. Той погали момиченцето по гърба, вдигна глава и видя, че икономът му го гледа с отворена уста.

— Прочети проклетото писмо, Ифли!

Восъчният печат се счупи с прашене и икономът прочисти гърлото си.

— Наистина е станала грешка, сър — обяви той и в гласа му прозвуча облекчение. — Като се изключи пликът, писмото не е адресирано до вас.

Торн обаче изпитваше същото предупредително чувство, което го подтикваше да продава акции, когато срещнеше собственика на някое предприятие, който беше прекалено дружелюбен или зъбите му блестяха на свещите.

— Адресирано е до Джуби — въздъхна той примирен.

Джуби беше името му, преди да го спасят — името на гмуркач в тинята, който живееше на улицата и се гмуркаше в Темза, за да търси полезни отпадъци. Джуби беше и не беше господин Тобаяс Дотри, незаконороденият син на херцога на Вилиърс. А освен това беше и не беше Торн Дотри — извънредно богато копеле, което притежаваше шест фабрики, няколко къщи, а сега и имение в провинцията.

Торн погледна с тъга детето, сгушено в скута му. Предполагаше, че още някой от старата му банда е умрял. Бяха осмина гмуркачи в тинята, момчета, които се трудеха като роби под командването на Гриндъл — алчен и жесток господар, — когато Вилиърс откри Торн. Отведоха го в провинциалното имение на баща му и херцогът изпрати другите момчета в добри домове. Гриндъл влезе в затвора.

Въпреки това Филибърт умря още първата година от отравяне на кръвта. Барти се замеси в бой, удари си главата на калдъръма и така и не се събуди. Ранълс си отиде на следващата година. След това останаха петима, сред които и самият Торн.

Помежду им съществуваше здрава връзка, изкована от това, че бяха оцелели въпреки жестокостта на Гриндъл, от това, че рискуваха живота си в Темза, от това, че гладуваха и измръзваха почти до смърт повече пъти, отколкото Торн искаше да си спомни. И все пак единственото момче, с което станаха истински приятели, беше Уил Самърс. Също като Торн, Уил беше незаконороден син на благородник, въпреки че баща му така и не призна копелето си.

Когато бяха момчета, косата на Уил приличаше на патешка перушина — странно жълто, което се накокошинваше на топлината на слънцето, след като излезеха треперещи от Темза, стиснали в ръце извадени съкровища, като сребърни лъжици и човешки зъби — всичко, което можеха да намерят и — това беше по-важно — всичко, което господарят им можеше да продаде. Уил беше упоритият, този, който не се отказваше и като луд се гмуркаше в най-мътните води, защото беше зърнал там проблясване на сребро.

Ифли отново прочисти гърлото си.

— Наистина е адресирано до „Джуби“ и е подписано „Уилям Самърс“. Почеркът е нечетлив и някой очевидно е потопил писмото във вода. Започва с: „Ако четеш това писмо, значи съм загубил…“, но втората част от изречението не може да се прочете. После има нещо за детето. Изглежда, майка му е покойница. После нещо за Америка.

Той наклони писмото настрана и присви очи.

— Изглежда, майката е умряла при раждането.

След Торн, Уил бе най-образованият от тяхната банда: той си спечелил място в Кралската академия, а после постъпил в армията. Което правеше още по-изненадващ факта, че дъщеря му е обезпокоително слаба и определено неизмита. От нея се излъчваше странна миризма, като от вътрешната стена на кесийка с тютюн.

— Как се казва? — попита Торн.

— Без да се споменава име, пише, че сестрата на жена му живее във Вирджиния, в Америка. Поне… — констатира икономът и млъкна.

Торн го погледна с мрачна усмивка.

— Детето е сираче, но не е незаконородено, за което всички можем да запеем „Осанна!“ Аз присъствах на сватбата, Ифли. Състоя се в „Сейнт Андрюс“, с всичките му подобаващи брътвежи. Но питах за нейното име, а не на леля й.

Слабите раменна на момиченцето се изгърбиха, като птиче, което скрива глава под крилото си. То слушаше, макар че бе решило да не взема участие в разговора.

Икономът отново погледна с присвити очи към писмото.

— Не виждам име. Според това, което пише тук, вие сте неин настойник и ако решите, можете да я пратите в Америка. Споменава се нещо за сребърна каничка. Всъщност за капака на сребърна каничка, в което няма никаква логика, а после пише името на адвоката му. Съжалявам, но трябва да ви кажа, че писмото е от оскърбителен характер. Самърс нарича Джуби „старомодна откачалка“. Според мен, освен това казва, че самият той е „невеж като черната земя“, но е възможно и тази обида да е отправена към Джуби. И това е цялата бележка.

Торн кимна.

— Пиши на адвоката ми. Искам да разбере какво се е случило с Уил Самърс, от армията, на пост в Меритън. И помоли госпожа Стела да дойде тук.

Той прегърна дъщерята на Уил още по-здраво и попита тихо в ухото й:

— Моля те, ще ми кажеш ли как се казваш?

Детето избухна в плач. Торн въздъхна и стана, без да го изпуска от ръцете си. Намести го малко по-високо и тръгна след Ифли към преддверието. Фредерик стоеше до стената.

— Доколкото разбрах, ти си приел тази пратка, Фредерик?

— Да, сър.

— Освен нея доставиха ли куфар?

— Не, сър. А кочияшът се отдалечи толкова бързо, че едва успях да го погледна.

Госпожа Стела се втурна през вратата за прислугата толкова бързо, че панделките на шапката й се развяха. У икономката на Торн имаше нещо солидно, нещо, което я държеше на земята — нещо друго, освен набитата й фигура.

— Е, добре, кого виждам? — попита тя. — Може ли това да е мъниче, което има нужда от баня?

Разнесе се ново ридание и момиченцето поклати глава в енергичен отказ.

— А купичка овесена каша?

Пак поклащане на глава.

— Според мен тортата винаги действа много ободрително — отбеляза Торн.

Госпожа Стела въздъхна драматично:

— Щом казвате, сър. Значи, торта — и тя протегна ръка.

Никакво движение.

— Торта — повтори Торн. — Госпожа Стела е много мила жена, а торта има само в нейната част от къщата.

Измина един миг, но момиченцето вдигна глава.

— Мога да вървя.

— Ще получиш торта само ако ми кажеш как се казваш.

— Моят татко ме кръсти Роуз — отговори то и гласът му за миг потрепери.

Торн го остави на земята и то отиде при госпожа Стела, спря се и вдигна глава към нея.

— Като цяло не обичам да ме носят — оповести то. Гласът му беше писклив, но ясен.

Госпожа Стела се усмихна и каза:

— Нямам нищо против. И на мен нямаше да ми хареса да ме носят.

Двете минаха през вратата на прислугата. Торн погледна след тях и се намръщи. Дъщерята на Уил се държеше много особено — сякаш бе девет-десетгодишна, при това вдовстваща херцогиня до мозъка на костите си.

Проклет да е, ако изпрати Роуз в Америка. Баща му бе почернил живота на всичките си незаконородени деца, като ги бе оставил на грижите на безскрупулен адвокат. Не, ако лелята искаше Роуз, щеше да се наложи да дойде до Англия и да я вземе.

Но какво, по дяволите, щеше да прави той с момичето до пристигането на леля му, дори ако успееха да я намерят? Роуз не можеше да остане в неговата къща, колкото и да приличаше на птиче и…

Не.

Торн се върна зад бюрото си и седна пред проекта за каучуковия ремък. Но дори докато работеше, не можеше да спре да мисли за Роуз. Най-накрая осъзна, че най-доброто решение е да я повери на мащехата си Елинор. Дори и висшето общество да повярваше, че херцогът на Вилиърс е създал поредното копеле, това нямаше да има значение.

Всъщност можеше да я попита лично: имаше точно толкова време, колкото да се отбие в градската къща на баща си, преди да се срещне с Вандър за вечеря. След енергична езда се бе запътил право към кабинета си и все още миришеше на конюшня, затова се качи на горния етаж, влезе в спалнята си и позвъни за личния си прислужник.

Един час по-късно вече беше изкъпан и облечен в жакет, елегантен като облеклото на херцога на Вилиърс. Изборът му на дрехи нямаше нищо общо с начина, по който се беше извила долната устна на лейди Зенобия, когато го огледа от горе до долу.

Мисълта за нея предизвика поредния прилив на безразсъдно желание. Проклятие, тя беше дъщеря на маркиз! Навремето, когато стана мъж, баща му го предупреди да не поглежда към жените с най-висш ранг. Все пак една котка не можеше да се надява да се омъжи за крал, нито пък едно копеле да се ожени за дъщерята на маркиз.

Не че беше погледнал към лейди Зенобия.

Макар че тя погледна към него.