Елоиза Джеймс
Три седмици с лейди Хикс (7)

Глава 7

Старбъри Корт

Близо до Уест Драйтън, Мидълсекс

Каретата зави по кръговата, настлана с чакъл алея и спря. Аделаид бе задрямала по пътя, затова Индия леко я докосна по рамото и каза:

— Пристигнахме.

Кръстницата й отвори очи и моментално заговори:

— Самото леговище на греховността! Казах ли ти, че веднъж Джъп ме покани на танц, когато бях дебютантка? Майка ми отказа от мое име, разбира се. Вече му се носеше име на развратник.

Индия взе чантичката си.

— Да се надяваме, че в къщата не са останали прекалено много доказателства за разврата му.

Тя погледна през прозореца, докато чакаше конярят им да отвори вратата. От няколко мили следваха каретата на господин Дотри и сега той слезе от своята. Индия бе забравила колко е висок. И сега не носеше жакет, а жилетката му подчертаваше абсурдно широките рамене. Над яката му се спускаше водопад от тъмна коса, защото не носеше шапка. Нямаше и шалче.

Индия се надяваше междувременно да се е свързал с мосю Девулие, защото, ако не започнеше да носи поне връхна дреха, тя можеше да покрие Старбъри Корт със златен варак, и това нямаше да има никакво значение: лейди Рейнсфорд никога нямаше да омъжи дъщеря си за човек, който се облича като прост работник.

Когато излезе от каретата, тя удивена видя как Дотри протяга ръце и сваля на земята едно малко момиченце.

— Господин Дотри бил ли е женен? — обърна се полугласно Индия към Аделаид.

— Не, доколкото знам — отговори Аделаид, слезе с мъка от каретата и добави: „Мили боже!“, щом погледна към него.

Поклонът на Дотри не беше толкова пренебрежителен, колкото при първата им среща. И все пак това не беше поклон на придворен, а на убиец: ефектен, изпълнен със смъртоносна грация.

— Лейди Аделаид и лейди Зенобия, мога ли да ви представя своята повереница, госпожица Роуз Самърс?

Детето направи доста приличен реверанс. Кое, за бога, беше това момиче и къде беше гувернантката му? Все пак господин Дотри спокойно можеше да си позволи такава.

— Как сте, госпожице Роуз? — попита Аделаид, наведе се и й се усмихна.

— Много добре, благодаря — отговори момиченцето със забележително самообладание за толкова малко дете. — За мен е чест да се запозная с вас, лейди Аделаид. — Обърна се леко и отново направи реверанс. — И лейди Зенобия.

Индия видя сиви очи, хладни като езерна вода, и сърцето й се сви. Тези очи не можеха да се сбъркат с никои други. Изглежда, че незаконният син на Вилиърс следваше примера му и отглеждаше под покрива си извънбрачно дете. Лейди Рейнсфорд със сигурност нямаше да одобри.

Умът й кипеше, затова тя се обърна да огледа къщата. Старбъри Корт беше прекрасна стара сграда от тухли с цвета на мед от детелини, с шест островърхи покрива, многобройни каменни балкони и стъклени прозорци с вертикални елементи, разделящи крилата. Някога е била заобиколена от градини в сложни форми, но сега високи треви бяха израснали до най-ниските первази. Кръгът на алеята все още беше грациозен, но тук и там между камъчетата на чакъла му растяха малки бели цветя.

— Никаква прислуга ли нямате? — попита тя. Опасенията й нарастваха с всяка изминала минута.

— Май не. Посредникът не спомена някой да е останал — отговори Дотри, тръгна към вратата и извади от джоба си голям железен ключ. Детето подтичваше до него, за да не изостава от дългата му крачка.

— Господин Дотри! — обади се решително Индия.

Двамата с Роуз се обърнаха едновременно и тя впери поглед в два чифта очи, вперени в нея с еднакво нетърпение.

За миг Индия установи, че не може дори да намери думи. Той наистина ли беше толкова глупав, та да помисли, че лейди Райнсфорд ще приеме присъствието на незаконно дете в домакинството? Никакви пари на този свят нямаше да потушат този скандал. Никакви.

Дори Вилиърс — един от хората с най-висок ранг в цялото кралство — бе избягван от педантите, които смятаха, че не е трябвало да натрапва копелетата си на обществото. А господин Дотри — нямаше нужда да го споменава — дори не беше херцог. Дори ако лейди Рейнсфорд се съгласеше на този брак, той и Лала щяха да се окажат отхвърлени от всички, освен от семействата си.

— Господин Дотри, смятам, че трябва отново да обсъдим какво очаквате от събирането в тази къща — каза най-накрая Индия. Изнервяше се, защото не можеше да разбере какво означава изражението му.

— Елинор ми каза, че вие ще се погрижите за всичко. Ако не можете, искам да го разбера веднага.

— Наистина ли сте купили тази къща, без дори да я видите?

— Винаги ли трябва да ви повтарят всичко, лейди Зенобия? — Провлеченият начин, по който изрече титлата й, направи думите му още по-дразнещи. — Сигурен съм, че преди два дни ви го казах.

— Но аз дори не подозирах, че имението е така занемарено — отговори тя, опитвайки се да реши как да подходи към по-големия проблем.

— Предполагам, че ще трябва да наемем градинар. Или десетима градинари.

— Никакъв персонал ли нямате? Аз трябва да наема всички?

Дотри вдигна свободната си ръка и я прокара през гъстата си коса, черна и блестяща като долната страна на гарваново крило. Движението разкри бял кичур, същия като на херцога. Когато свали ръката си, косата му падна обратно и кичурът изчезна.

— Ако разполагах с персонал, каква полза бих имал от вас?

Той нямаше нужда от нея. Трябваха му управител на имението, икономка, иконом. Съпруга. За която трябваше да се е оженил преди години, за да може Роуз да има истинско семейство.

— Ние май не сме се разбрали — каза Индия, като се опитваше да не повишава тон. — Аз не създавам цели домакинства от нищо. Аз преценявам кои са слабите места на прислугата, освобождавам някои хора и наемам други. Моят екип обновява стени и подове, но обикновено работим по една стая или най-много две. Нямах представа, че вашата къща е абсолютно изоставена, без никакви прислужници.

Нетърпението, което бе видяла по-рано в очите му, отново пламна.

— За съжаление лондонският ми иконом се оказа голямо магаре, затова го оставих да си отиде. Не мога да го изпратя да ви помогне.

Темпераментът на Индия избухна.

— Не бива да ругаете пред дъщеря си! — тросна се тя. Тази единствена, изпълнена с усложнения дума излезе от устните й, преди да е премислила.

В тишината, която последва, се разнесе чуруликането на някаква птица. Мускулите на Индия се напрегнаха, а тялото й инстинктивно се подготви да хукне към каретата в отговор на убийствения поглед на Дотри.

— Дъщеря ли? Той не ми е баща! — възкликна Роуз в същия миг, в който Дотри изръмжа:

— Роуз е моя повереница!

Измина един миг на стъписване, преди Аделаид да изчурулика:

— О, господин Дотри, нали помните как взехте лейди Зенобия за платена компаньонка? А сега тя взе госпожица Роуз за нещо по-близко от повереница. Стават такива грешки!

Сърцето на Индия биеше толкова бързо, че й се виеше свят. Колкото и да се мъчеше да обуздава избухливостта си, тя като че ли всеки път я надвиваше.

— Извинявам се за грешката си.

— Мисля, че от господин Дотри ще излезе много добър баща — каза неочаквано момиченцето и отново пъхна ръка в неговата.

Индия почувства как изражението й се смекчава.

— Наистина съжалявам, госпожице Роуз. Нямах предвид… е, не разбрах правилно.

— Няма нужда да се извинявате — отвърна малката с достойнство. — Аз много харесвам господин Дотри. Всъщност ще го науча на гръцки и да танцува. Това ще му помогне много.

Ако преди Индия имаше някакво преимущество пред Дотри, сега вече го бе загубила. Неочаквано изпита абсолютна убеденост, че ако покаже и най-малката слабост, той ще я смачка като муха на масата за закуска.

— Какъв късмет — каза тя и се обърна към него. — С нетърпение ще очаквам да видя резултата от това начинание, достойно за самия Пигмалион.

В очите на Дотри блесна чиста ярост. Той се наведе и вдигна Роуз.

— За мен щеше да е чест, ако ми беше дъщеря — каза той, като леко се извърна настрана, за да се уедини с нея. — Но знам, че Уил беше много щастлив да ти е баща, и ми се иска той да беше сега тук с теб.

Индия дълбоко си пое въздух. Държа се като глупачка. Дотри беше абсолютно магаре, ако можеше да използва собствения му израз. Но при положение че не разполагаше с абсолютно никакви факти, тя нямаше право да прави това — или каквото и да било друго — заключение и още по-лошо, да изтърве думите пред детето.

Нещо повече: сега не можеше просто да се качи в каретата си и да си тръгне. Предполагаше, че Роуз се е появила в живота на Дотри през последните няколко дни, което означаваше, че е загубила баща си току-що. Как можа да не забележи траурното й облекло? Предполагаше, че малката е загубила и майка си.

Ненадейно липсващите парченца от пъзела се подредиха. Ето защо Торн вярваше, че от Лала ще излезе съвършена съпруга. Наистина щеше. Лала щеше да бъде идеална майка за едно осиротяло момиченце. Тя просто беше от жените, които щяха да вземат едно дете в нужда под крилото си, и да го обича.

При това положение как би могла самата Индия да не изпълни своята роля?

Щеше да обнови къщата и да остане за събирането — точно толкова дълго, колкото да се увери, че няма да има никакви пречки пред годежа. Щеше да го направи заради Елинор и заради Лала. И защото Роуз се нуждаеше от майка. И — не на последно място — защото се срамуваше от себе си.

Докато Дотри продължаваше да говори тихо на повереницата си, Индия се приближи към къщата. За щастие хоросанът беше в прилично състояние. Един прозорец изглеждаше счупен, но се намираше в крилото на прислугата и Индия се надяваше да не е влязла прекалено много вода. Моравите и градините бяха покрити с буйно израсла трева, но отряд от градинари можеше да ги върне в приемливо цивилизовано състояние в рамките на една седмица и да сътвори нещо красиво преди датата на събирането.

Индия започна да изготвя наум списъка, който щеше да определи ритъма на живота и в близко бъдеще. Незабавно щеше да изпрати коняря си обратно в Лондон, за да призове екипа й. Освен това щеше да изпрати писмо до любимото си бюро за наемане на персонал и да съобщи, че ще й трябват двайсет или може би дори трийсет души.

Вече беше заобиколила къщата и гледаше към нанадолнището на хълма към нещо, което й приличаше на разнебитена скъпа, безполезна сграда, когато чу, че някой се приближава. Обърна се и видя, че Дотри крачи към нея. Зад него Роуз показваше на Аделаид някаква кукла.

Той вървеше свободно, по начин, който според нея показваше, че гръцкият няма да окаже никакво въздействие върху положението му на джентълмен. Никога нямаше да стане такъв. Тя обаче се съмняваше, че Лала ще се заинтересува от това: той беше един от най-красивите мъже, които Индия беше виждала някога.

— Лейди Зенобия — каза той и се спря.

Ако преди си мислеше, че очите му са непроницаеми, сега случаят не беше такъв. Все още бяха изпълнени с ярост.

— Господин Дотри, отново се извинявам, задето си помислих, че Роуз ви е дъщеря — каза тя.

Той стисна устни.

— Вашата грешка…

Тя го прекъсна със същата решителност, с която можеше да се противопостави на някой възмутен иконом:

— Моята грешка е свързана с факта, че вашите очи и нейните забележително си приличат.

— Не виждам как очи с толкова разпространен цвят биха довели до подобна грешка, но това няма значение. Както казахте, вашият талант е в това да преобзаведете една-две стаи, а аз имам цяла къща, която трябва да обзаведа и да напълня с персонал.

— Това е опитът ми до момента — отсече тя, без да откъсва поглед от неговия. — Но ще обновя тази къща и ще ви намеря прислуга в рамките на следващите три седмици, за да можете да устроите събиране, на което ще присъства семейство Рейнсфорд, както и вашите родители. Ще остана в Старбъри Корт още една седмица и ще се погрижа годежът да се състои с абсолютна сигурност, без лейди Рейнсфорд да отправи енергично възражение.

Той й отговори с поредица от думи, каквито бе дочувала на улицата, но никога — изречени в нейно присъствие.

Изчака го — точно както щеше да постъпи с раздразнен иконом.

Най-накрая той отсече:

— Не.

— Мили боже! — измърмори Индия. — Вече си мислех, че ще трябва да ви чакам да научите гръцки, тъй като не можете да се изразявате на английски.

— Мога да се изразявам — заяви той с присвити очи. — Казвам го просто за да не се получи някакво неразбирателство, лейди Зенобия: нямам нужда от услугите ви.

Индия призова всяка капка от самоконтрола си, за да запази гласа си равен.

— Без моята помощ лейди Рейнсфорд няма да ви позволи да се ожените за Летиша, особено след като се запознае с Роуз. Аз няма да съм единствената, която ще сметне детето за ваша дъщеря. Роуз ще трябва да остане в Лондон по време на събирането.

— Не.

Индия го погледна и се намръщи.

— Не? Защо?

— Прекарала е три дни в каруца с бира на път към Лондон. От сега нататък няма да допусна да се почувства загубена или пренебрегната. Тя остава с мен.

Индия замръзна. Сърцето й се заблъска гръмовно при самата мисъл как едно малко момиченце пътува по този начин.

— Можело е да й се случи какво ли не!

— Напълно го осъзнавам.

Тя дълбоко си пое въздух.

— Много съм натъжена да чуя за обстоятелствата, при които вашата повереница е пристигнала при вас, но се чувствам длъжна да ви кажа, че лейди Рейнсфорд може и да е готова да затвори очи пред злощастните обстоятелства около рождението ви, но няма да допусне този брак, ако изпита и най-малкото подозрение, че Роуз е ваша. А тя ще го изпита.

— Моята повереница има жълта коса — напомни й Дотри и скръсти ръце на гърдите си. — Моята е черна. Тя изобщо не прилича на мен.

Против волята си Индия изпита леко съчувствие.

— Става дума за поведението й — обясни тя. — Мисля, че е честно да отбележа, че вие двамата с нея виждате света по един и същ начин.

— И какъв е този начин?

— От невидим трон.

Той все още беше разярен, но очевидно нямаше трудности с овладяването на темперамента си.

— Ако случаят е такъв и майката на Летиша не приеме годежа, ще си потърся друга съпруга. Ако мога да се изразя с поговорка „В морето има много риба“.

— Нямате време да търсите друга съпруга — отговори Индия също така безцеремонно. — Трябва да се ожените за Летиша, преди хората да разберат, че повереницата ви прилича на вас. Разпространи ли се слухът за Роуз, според мен никога няма да можете да се ожените. Предлагам да си издействате специално разрешително.

Торн не можеше да повярва на ушите си. Просто не можеше да повярва. Какво си беше помислил преди за Зенобия, че е същински дявол? Нарицателните, които му хрумнаха сега, бяха далеч по-груби.

— И на медения месец ли ще ме придружите? — попита той. — Ще ми позволите ли да легна с жена си без инструкции?

Проклет да е, ако това не предизвика подигравателна усмивчица, която му напомни, че според нея той страда от недостатък в интимните си части.

— Разбира се, с цялото си сърце ви желая успех — отвърна сладко тя.

Той отвори уста, за да изрече няколко подбрани думи, за които навярно щеше да съжалява, но Роуз заподскача към тях и пъхна ръка в неговата.

— Сега ще видим ли къщата, господин Дотри?

С огромно удоволствие би убедил дявола точно колко ще успее. Но вместо това стисна зъби и отново извади ключа, който бе получил от адвокатите си.

— Някой живял ли е тук, откакто лорд Джъп е умрял? — попита лейди Зенобия и тръгна пред него. Звучеше толкова спокойно, сякаш въздухът помежду им не пращеше от напрежение само преди минутка.

— Не — отвърна Торн и мрачно отбеляза, че двубоят с нея бе накарал члена му да премине към действие, колкото и извратено да беше. А той си бе оставил проклетото палто в каретата. Пак. — Купих тази къща с цялото обзавеждане. Надявам се, че мебелите имат нужда само от избърсване.

— Минали са цели шест месеца — отбеляза бодро лейди Аделаид, докато забързано се приближаваше към тях.

Дървената врата беше голяма и тежка, с упорити панти. Торн бе принуден да я натисне с рамо и накрая тя се отвори с изпращяване и раздвижване на стар въздух и прах. Всички те пристъпиха напред. Светлината нахлу в преддверието.

Миг по-късно Торн грабна повереницата си и излезе без колебание от къщата, покрил с ръка очите на Роуз.