Елоиза Джеймс
Три седмици с лейди Хикс (21)

Глава 21

Когато каретата стигна до Старбъри Корт, Лала вече бе готова да се хвърли пред конете. През последните три дни майка й не спря да се оплаква от сърцебиене, докато вчера не оповести, че просто не може да замине за Старбъри Корт.

Едва когато бащата на Лала заяви, че вече не може да си позволи да изхранва семейството си, лейди Рейнсфорд се предаде. Негово благородие навярно преувеличаваше, но идеята бе пределно ясна.

Днес майка й прекара цялото пътуване от Лондон в повтаряне как, ако Лала ядяла по-малко, баща й нямало толкова да се тревожи за прехраната на семейството. Фактът, че лейди Рейнсфорд като че ли не можеше да се въздържи от постоянно купуване на бонета, обувки и дори нови рокли, нямаше значение. Освен това господарката на къщата беше тази, която настояваше да им поднасят по три ястия на всяко хранене, както в другите домакинства, които се водеха по модата. А и лейди Рейнсфорд беше тази, която плащаше на лекар да идва всеки божи ден у тях, за да преслушва сърцето й.

— Не мога да повярвам, че доктор Белвю отказа, категорично отказа да ни придружи — каза плачливо тя, когато каретата зави по дълга алея, за която Лала си помисли, че сигурно води до Старбърн Корт — Каква ужасяваща нелоялност! Много се замислям дали да не му напомня за хипотамовата му клетва или както там се викаше.

Лала седеше до прозореца и държеше езика си зад зъбите. Редицата от дървета свърши и пред очите им се появи Старбъри Корт Тя ахна.

Майка й не забеляза, защото бе заета да потупва челото си с плат, натопен в настойка от лавандула, за която някой й беше казал, че помага при главоболие.

Къщата бе огромна, с впечатляващи крила, които се простираха наляво и надясно. На чакълената алея бяха спрели две карети, а пред вратата се въртяха множество лакеи.

Лала почувства, че я обзема паника. Не можеше да го направи. Просто не можеше. Това не беше простата провинциална къща, която очакваше от господин Дотри — господин Дотри, който невинаги носеше палто, когато се разхождаше в парка.

Това наистина бе имение, достойно за граф или херцог. Господарката на този дом… господарката на този дом трябваше да е не просто умна, а блестяща. Изключително културна. Трябваше да може да чете.

Майка й най-после погледна през прозореца.

— Прилича на превръзка — отсече тя. Звучеше още по-нелогично от обикновено.

Сега каретата им намаляваше ход.

— Превръзка, покрила гнойна рана — раната на незаконородеността — уточни лейди Рейнсфорд.

Сърцето на Лала се сви.

— Мамо, господин Дотри е уважаван делови човек. Фактът, че херцогът не е бил женен за майка му, не е по негова вина. Не бива да говориш по този начин пред него.

Лейди Рейнсфорд изправи гръб.

— Снощи баща ти ме заплаши.

— Какво?

— Заплаши ме. Каза, че ако не се омъжиш за това копеле, няма да плати за втори сезон. — Гласът й затрепери — Макар че с цялото си същество се противопоставям на тази мисъл, ще изоставя дъщеря си заради… заради нечестните приходи от спечелени с измама богатства. — Ръцете й отново дърпаха дантелената кърпичка.

Ръцете на Лала я сърбяха да зашлеви родителката си. Този импулс бе толкова ужасен, че тя не знаеше как да се пребори с него.

— Мамо — подхвана тя и дълбоко си пое въздух. — Умолявам те да се успокоиш.

Каретата вече беше спряла и конярят им всеки момент щеше да отвори вратата. Щеше да завари майка й с безумно въртящи се очи и ръце, които не спират да дърпат кърпичката. Лала падна на колене на пода на каретата и покри с длани неспокойните ръце на майка си.

— Мамо, нали искаш аз да съм щастлива?

Това привлече вниманието на лейди Рейнсфорд.

— Да, разбира се!

— Искам да се омъжа за някого, а не да изтърпя втори сезон — прошепна Лала. — Наистина, мамо.

Разумът се върна в очите на лейди Рейнсфорд точно навреме и Лала непохватно седна обратно на мястото си в мига, в който вратата се отвори.

— Е, добре, значи ще го получиш, миличка — каза майка й. Говореше почти като нормална жена.

Лала преглътна мъчително и слезе. Който и да бе дошъл с другите две карети, вече го бяха въвели в къщата. Икономът се приближи и се представи с поклон, докато двете разтърсваха полите си. Лала незабавно го хареса, още от начина, по който той ги прецени с отработен мимолетен поглед и веднага обсипа майка й с внимание.

Когато прекрачиха прага, майка й вече споделяше всички подробности за сърцебиенето си, а Флеминг я успокояваше, че селският лекар с удоволствие ще я посещава всеки ден.

— Не е човек, лишен от опит — казваше сега икономът, докато един лакей поемаше връхните им дрехи. — Доктор Хатфийлд е добре познат и уважаван в този край, но също така и в Лондон. Един от най-младите членове на Кралския лекарски колеж, доколкото разбирам. От предпазливост му изпратих съобщение с молба да ви посети днес следобед, лейди Рейнсфорд, за да сме съвсем сигурни, че трудното пътуване с карета не е създало никакви проблеми.

Лала се почувства така, сякаш са свалили от плещите й петдесеткилограмов товар. Флеминг отвори вратата на салона и въведе майка й вътре толкова внимателно, сякаш беше новоизлюпено пиленце. Единствената мисъл в ума на Лала беше безрадостното предположение, че ако се омъжи за Дотри, майка й навярно ще се премести при тях само за да се наслаждава постоянно на нежните грижи на Флеминг. Каква ужасна дъщеря беше само!

На този етап Лала щеше да се премести в лондонската къща на Дотри и всички щяха да са щастливи — така си помисли тя, опитвайки се да прогони вълната на паника.

Зърна господин Дотри още в мига, в който влязоха в стаята. Той беше по-висок от всички останали и забележително мъжествен — излъчване, което й вдъхна усещане, много подобно на неприязън. Защо не можеше да бъде някой господин със среден ръст, малко по-висок от нея?

Страхът й нарасна, когато зърна бащата на господни Дотри, мъжа, който един ден можеше да й стане свекър. Херцогът носеше тъмнозелен жакет на фигури, което само по себе си не беше необичайно, като се изключи фактът, че бе подплатен с бледопурпурна коприна — виждаше се на пешовете и там, където ръкавелите му се обръщаха.

Прииска й се да избяга от стаята, но той вече крачеше към нея, следван от херцогинята, и тя нямаше къде да се скрие. Лейди Зенобия също стана и се наведе да помогне на лейди Аделаид.

Сега, когато всички се бяха обърнали към нея, Лала направи реверанс пред херцога — толкова дълбок, че глезенът й една не се подгъна. После се поизправи точно толкова, колкото да се обърне леко и да направи реверанс на херцогинята. Никога не бе виждала по-красива сутрешна рокля от нейната — от лек памучен плат, покрит с бледожълта коприна, която прилепваше на раменете и гърба. Нейна светлост определено не приличаше на майка на осемгодишно дете. Фигурата й бе прекрасна.

Не можеше да се насили да погледне господин Дотри в очите, дори след като му направи реверанс. И лейди Зенобия беше тук, затова Лала продължи с реверансите, докато накрая едва не направи един на собствената си майка.

Докато всички си разменяха поздрави, в нея се надигна паника и забълбука като разтопен шоколад в тенджера. Лала не искаше такъв свекър — човек, чиито студени сиви очи я огледаха от главата до петите и очевидно я намериха незадоволителна.

Той щеше да разбере, че тя не може да чете. Сигурна беше.

Но херцогът стоеше точно пред нея, докато майка й разказваше на останалите за всички ужаси на пътуването им. Затова Лала си пое дълбоко въздух и каза:

— Надявам се, че сте пътували приятно, Ваша светлост?

— Много — отговори той. — Подозирам, че ще ви се стори странно, госпожице Рейнсфорд, но когато си родител на извънредно активно осемгодишно момче, почти всяко пътуване с карета без него е истинска радост.

— А! — промълви Лала. Не се сети какво друго да каже. — Къде е момчето в момента? — изтърси тя.

— В „Итън“.

В ужасната тишина, която последва, Лала си спомни за плана си.

— Не е ли ужасно, че Наполеон завладя Венеция?

— „Ужасно“ е една от думите, с които може да се опише, госпожице Рейнсфорд. Повече ме заинтересува нещо друго, което написаха в „Морнинг Поуст“ — че само за три години дожът е допуснал венецианският флот да намалее само до триста и два кораба. Нищо чудно, че флотът на Наполеон превзе града. Четохте ли тази статия?

Лала едва не се задави.

— Не, боя се, че не получаваме „Морнинг Поуст“ редовно — каза тя. — Майка ми предпочита „Белс Уийкли Месинджър“.

Херцогът наведе глава. Последва ново мълчание. А после каза:

— Съпругата ми е заклет читател на романи; понякога вечер едва успявам да я убедя да си легне, ако е погълната от някое романтично четиво.

Лала отвори уста, за да каже… да каже какво? „Аз не мога да чета?“ „Аз никога не чета?“

За щастие лейди Зенобия се отдели от групичката кора, заобиколила майката на Лала, и възкликна:

— Ваша светлост, умолявам ви, кажете ми, че не упреквате съпругата си само заради невинното удоволствие, че чете романи! Миналия месец ви казах, че ако само отворите първата глава на „Сицилиански романс“, скоро ще започнете да треперите посред нощ, но няма да можете да спрете да прелиствате страниците.

— Когато треперя посред нощ, това няма нищо общо с литературата — отговори херцогът и се усмихна закачливо на лейди Зенобия.

Лала примигна, но лейди Зенобия изви ъгълчето на устата си и каза с престорено строг тон:

— Няма нищо по-лошо от херцог, който е решен да бъде умен.

— Винаги съм смятал, че родителите трябва да се виждат, но не и да се чуват — обади се господин Дотри и се извиси над рамото на баща си, докато лейди Аделаид отвеждаше майката на Лала на удобно място — Не ми казвай, че разказваш на госпожица Рейнсфорд неприлични шеги. Ще те лиша от наследство.

Студените очи на Негова светлост се стоплиха, когато се усмихна на сина си. Баща и син бяха почти еднакви, само дето косата на херцога бе прошарена с повече бяло. Имаха една и съща едра фигура, излъчваха едно и също усещане за абсолютен самоконтрол. Сякаш и двамата познаваха всяко мускулче в тялото си и знаеха как да го използват.

— Какъвто херцогът, такъв и синът — каза през смях лейди Зенобия.

Господин Дотри преметна ръка през раменете на баща си и й се ухили.

— Нали не намеквате, че съм успял да постигна същата елегантност като скъпия си татко? Удивявате ме, лейди Зенобия.

Лала почувства, че й прилошава. Как бе възможно хората да се държат толкова непринудено един с друг? Никога не бе виждала подобно нещо и със сигурност не си го бе представяла в херцогските семейства. И насън не би й хрумнало да сложи ръка на ръкава на баща си, а камо ли да го прегърне или да се обърне към него с такъв шеговит тон. Никога не бе изпитвала такова отчаяно желание да се намира някъде другаде.

— Не е възможно да ме питате какво мисля за връхната ви дреха? — обърна се лейди Зенобия към господин Дотри. Очите й танцуваха и Лала имаше силното усещане, че става въпрос за някаква лична шега между двамата. Херцогът местеше поглед от единия към другия, очевидно също толкова незапознат с въпроса, колкото и тя.

— Искам жените винаги да ми казват истината, особено красивите жени — заяви господин Дотри. — Но трябва да ви кажа — добави с кадифен глас той, — че малко ме подцениха.

— Винаги се изненадвам колко наивни могат да бъдат джентълмените — отговори лейди Зенобия. — Наистина се възхищавам на връхната ви дреха, господин Дотри. Случайно да е дело на господни Девулие?

— Насила завлякох Тобаяс в магазина му за проба, когато беше на четиринайсет — обади се херцогът — и сега Девулие просто му изпраща връхни дрехи на редовни интервали.

Рамо до рамо, бащата и синът изглеждаха като илюстрация от списанието „Джентълмен Мегазин“ — илюстрация на красиви господа, облечени по последна мода. Лала стоеше мълчаливо до тях със свит стомах и се вслушваше най-усърдно за мига, в който щеше да може да допринесе с нещо за разговора.

Но беше невъзможно. Темата се бе прехвърлила от мъжката мода на някакъв приятел на господин Дотри от училище, някой си Уилбърфорс.

— О, Уилбърфорс! — подметна пренебрежително господин Дотри. — Лаят му държи по-дълго от онова…

Лала дори не беше съвсем сигурна какво е „онова“

За щастие лейди Зенобия се обади:

— След тази не толкова учтива забележка трябва да заведа госпожица Рейнсфорд при лейди Аделаид, която с нетърпение очаква да си побъбри с нея. Опитайте се да се държите възпитано, господа.

Когато погледнеше към лейди Зенобия, в очите на херцога на Вилиърс нямаше и следа от разочарование. Е, защо да има? Тя беше възхитителна и в онази нейна бенка имаше нещо сладострастно, макар майката на Лала да настояваше, че била вулгарна.

Лала послушно последва лейди Зенобия към отсрещната страна на стаята, обзета от чувството, че това събиране ще е дори по-лошо от сезона. На баловете не се налагаше да участва в истински разговори, защото следващият танц винаги щеше да започне всеки момент. Просто се усмихваше красиво на обожателите си, докато те продължаваха да дрънкат какво искат: големи работи и дожове, например. Не ножове, дожове. Каквото и да бяха те.

Едва бе поздравила лейди Аделаид, която седеше до майка й, когато вратата отново се отвори и онзи симпатичен иконом обяви:

— Лорд Броуди.

Този господин имаше разрошена коса и пронизителни сини очи, под които тъмнееха дълбоки сенки, което накара Лала да си помисли, че е будувал цяла нощ. Несъмнено погълнат от неприлични занимания.

Също като господин Дотри, и той не беше от мъжете, с които Лала имаше желание да общува. Колкото и поразително красив да беше.

И наистина, господин Дотри се приближи към него и го поздрави с потупване по гърба, както правят мъжете с приятелите си. Лорд Броуди се засмя. Навярно и той беше от умните. Господин Дотри каза нещо с онзи свой дрезгав клас и лорд Броуди отговори: „Надървен като глиган в прасковена градина“ — реплика, която Лала изобщо не разбра.

Затова тя отново се обърна към лейди Аделаид, майка си и лейди Зенобия. Не беше трудно да следи разговора им, защото майка й никога не пропускаше случая да се изяви пред аудитория. В момента описваше най-подробно сърцебиенето си и какво казва докторът за него.

Салонът на господин Дотри беше елегантен като салон в някой кралски дворец. Един Бог знае колко души прислуга работеха в това имение: тя бе видяла неколцина лакеи, а човек можеше да предположи, че има и цял куп прислужнички.

Като дете си мечтаеше да живее в малка къщичка с дървена оградка и градина зад кухнята. Като всичките й останали мечти, сега и тази се разби. Майка й — въпреки възраженията си към произхода на господин Дотри — очевидно бе впечатлена от Старбъри Корт и възхитена, че има възможност да общува с херцогинята на Вилиърс.

Лала трябваше да се омъжи за Дотри и да заживее в тази къща, този страховит мавзолей, претъпкан с модерни мебели и прислуга.

Дотри вече водеше приятеля си към тях.

— Лейди Рейнсфорд, лейди Зенобия и госпожице Рейнсфорд, мога ли да ви представя един стар мой приятел, лорд Броуди? Лейди Аделаид, мисля, че вече се познавате с този негодник.

Лорд Броуди остана малко назад, подви коляно и се поклони на лейди Аделаид, преди да я поздрави като обична леля. Когато се поклони на майката на Лала, тя стана оживена като младо момиче и си спомни кога са се срещали.

— Всъщност вие бяхте на масата до скъпата ми дъщеря! — възкликна тя.

Лейди Зенобия с нищо не показа, че запознанството с един бъдещ херцог я изпълва с благоговение, но лорд Броуди очевидно бе заинтригуван от нея. Наклони глава настрана, сякаш виждаше нещо, което не бе зървал никога преди.

Лала знаеше на какво се дължи това. Лейди Зенобия бе удивително красива, с повече коса, отколкото Лала си представяше, че може да има която и да било жена, и всичката събрана на темето й. Освен това носеше червило, а с тази бенка и начинът, по който горната й устна се извиваше като съвършена лира… Лейди Зенобия навярно бе най-чувствената жена, която Лала бе виждала някога.

Острият лакът на майка й се заби в ребрата й.

— Защо зяпаш така лейди Зенобия? — изсъска лейди Рейнсфорд. — Държиш се като глупачка!

Лала припряно насочи вниманието си обратно към разговора за сърцебиенето само за да установи, че дамите вече са преминали към друга тема — женски болежки. Майка й свързваше всичките си проблеми с раждането на двете си дъщери.

Господин Дотри, лорд Броуди и лейди Зенобия водеха такъв оживен разговор, че постоянно избухваха в смях — дори господин Дотри, който обикновено изглеждаше така, сякаш никога не се усмихва, камо ли да се смее. След малко херцогът и херцогинята се присъединиха към тях и петимата продължиха да си прекарват приятно и да остроумничат, докато Лала седеше, криеше хълбоците си в креслото и си мечтаеше да пропадне през пода право в избите с вино.

— Кръвта! — продължи майка й, като си вееше енергично с ветрилото — Няма да повярвате колко кръв изтече!

На лейди Аделаид сякаш й се гадеше. Тя нямаше деца и навярно нямаше желание да слуша такива подробности. Лала беше слушала всичко това преди. Вече бе решила, че ако някога й предстои раждане, ще изпие цял галон лауданум и ще се събуди на следващата сутрин.

Вратата се отвори и икономът отново влезе. Лала започна да се чуди дали някой ще забележи, ако започне да се задушава от липса на въздух и умре тук, на стола. Навярно не. Макар че майка й може би щеше — нали това щеше да намали броя на слушателите й.

Когато отново вдигна глава, Лала видя точно пред себе си самото въплъщение на мъжа, за когото открай време мечтаеше да се омъжи. Не беше млад, но не беше и стар. Очите му бяха морскосини, а в ъгълчетата им имаше бръчици, които подсказваха, че знае как да се усмихва. Беше почти плешив и Лала от пръв поглед разбра, че гърдите му няма да са космати. Освен това не беше така внушителен като господин Дотри. Навярно бе само няколко сантиметра по-висок от нея.

Икономът представяше доктор Хатфийлд и лекарят се покланяше и ги уверяваше, че с най-голямо удоволствие ще се грижи за майка й по време на пребиваването й в Старбъри. Всъщност, ако била съгласна, би желал още сега да проведе предварителна консултация.

Майка й отклони погледа си и Лала видя, че вече обмисля доколко е сериозно сърцебиенето й — все пак седеше заедно с лейди Аделаид и съвсем наблизо имаше един херцог и една херцогиня.

— Майка ми няма да се съгласи да я прегледате, доктор Хатфийлд — каза Лала и се изправи, — защото никога не би поставила здравето си пред приятното прекарване на останалите. Но аз трябва да настоя да я прегледате. Сърцебиенето й не спря цяла сутрин, докато пътувахме с каретата.

Лейди Аделаид също скочи на крака, навярно щастлива да се махне от темата за кървищата на раждането.

— Здравето ни става неимоверно важно, след като стигнем до мига на промяната^[1], не смятате ли?

Майката на Лала я изгледа с поглед, които бе така унищожителен, че можеше да замрази лимонада. Нейно благородие обаче като че ли не забеляза и някак си трите жени, следвани от лекаря, излязоха от стаята и се качиха по стълбите. Лала не беше съвсем сигурна защо лейди Аделаид е решила да ги придружи, но й беше благодарна: в присъствието на други дами майка й винаги беше по-сдържана.

След като стигнаха до спалнята на лейди Рейнсфорд, лейди Аделаид седна настрани, а Лала застана до леглото и започнала наблюдава. Доктор Хатфийлд направи всичко, което бе виждала да правят лекарите, на чиито прегледи бе присъствала: зададе въпроси, преслуша сърцето на майка й и измери пулса й.

Майка й не спираше да говори. Доктор Хатфийлд погледна към Лала само веднъж, бързо, когато майка й обясни, че макар да е възможно това да доведе до сърцебиене, което може да се окаже фатално, майчиното и желание да види живота на Лала уреден я е подтикнало към огромната стъпка да напусне грижите на доктор Белвю за цяла седмица.

Доктор Хатфийлд имаше красиви очи и дълго слабо лице, което подхождаше на дългурестото му тяло. Беше съвършен: мъжествен, но не натрапчиво мъжествен. Лала го гледаше и отчаяно се опитваше да запази дишането си бавно и равномерно, защото чувството, обзело я в момента, не беше паника. Беше нещо съвсем друго. Нещо далеч по-приятно.

Когато лекарят се изправи, Лала затаи дъх. Това беше мигът, в който представителите на медицинското съсловие или разваляха всичко, като оповестяваха, че лейди Рейнсфорд изобщо не е болна, или потупваха ръката на майка й, като й казваха, че се нуждае от почивка и грижи, след което прибираха таксата от две лири и обещаваха да се върнат на другия ден, за да приберат следващата.

Лала искаше доктор Хатфийлд да е от първите. Но искаше да е и от вторите.

Той не постъпи нито като едните, нито като другите. Вместо това се обърна към Лала.

— Госпожице Рейнсфорд, вие какво мислите? — попита той.

Тя едва не се задави.

— Какво мисля аз за здравето на майка си?

Никой никога не й бе задавал този въпрос.

— Според мен хората, които имат най-задълбочени наблюдения над болните, са техните близки. Дъщерята може да разбере състоянието на майка си по-добре от някой непознат.

Лала успя някак да си възвърне дар словото.

— Майка ми е много болна — заяви категорично тя. И беше вярно. Когато очите й започнеха да се въртят, а гласът й да се извисява, никой не можеше да се съмнява, че нещо наистина не е наред.

Доктор Хатфийлд кимна със сериозно изражение и отново се извърна към пациентката си.

— Утре сутринта пак ще ви посетя, с цел да наблюдавам състоянието ви по-внимателно, лейди Рейнсфорд. Мисля, че ще е най-добре да останете в стаята си и да почивате поне два-три дни. Боя се, че това посещение ще се окаже прекалено изтощително за сърцето ви.

Лейди Аделаид скочи на крака.

— Няма причина да се безпокоите, доктор Хатфийлд. Обещавам, че ще се погрижа пациентката ви да се чувства удобно и да е доволна. Моя скъпа лейди Рейнсфорд, ще се присъедините към останалите след няколко дни, когато вече сте по-силна.

— О, не бих могла!

Лейди Рейнсфорд рядко пазеше леглото. „В спалнята няма публика“ — помисли си цинично Лала.

— Трябва да поставите здравето си преди всичко друго — заяви категорично Аделаид. — Ще ви проверявам редовно през целия ден, а доктор Хатфийлд ще ви посещава всяка сутрин. Този приятен иконом, Флеминг, може да поръча на някой лакей да чака в коридора, така че камериерката ви ще може да поиска всичко, от което се нуждаете.

— О, няма нужда! — възрази лейди Рейнсфорд. — Лала може просто да изтича по стълбите.

— О, но скъпата Лала ще бъде при гостите — усмихна се ведро лейди Аделаид. — Знам, че последното, което искате, е да станете причина скъпата ви дъщеря да не може да се наслади на престоя си в провинцията.

— Препоръчвам пълна почивка — заяви докторът. — Покой. Може да помолите дъщеря ви да ви чете за един час следобед, ако искате, но с изключение на това бих желал да останете в покой и да приемате гости само от време на време.

Лейди Рейнсфорд се разсмя и преди Лала да е успяла да си поеме дъх, отвърна:

— Дъщеря ми не може да чете, така че това няма да стане.

— Аз ще ви чета — обади се припряно лейди Аделаид, докато Лала примигваше, за да прогони сълзите на чисто унижение.

Майка й нямаше да разкрие подобно нещо пред господин Дотри. Нали нямаше?

Доктор Хатфийлд улови погледа й и попита любезно:

— Надявам се, че нямате проблем със зрението, госпожице Рейнсфорд?

Тя нещастно поклати глава. Само ако глупостта можеше да се излекува с очила! С каква радост би ги носила!

Доктор Хатфийлд отново се наведе над леглото и сложи ръка върху китката на майка й.

— Ускоряването на пулса ви ме притеснява, лейди Рейнсфорд. Хората със слабо сърце често се преуморяват, без да осъзнават, че близките им биха предпочели те да водят дълъг и щастлив живот.

Лейди Рейнсфорд отново отвори уста, но този път Лала се намеси:

— Мамо, трябва да те помоля да се възползваш от тази възможност да си починеш и да се възстановиш от пътуването. Тази стая е очарователна.

Наистина беше. Един висок прозорец беше отворен, за да пропуска топлия следобеден въздух, пропито благоуханието на цветя. Стените бяха покрити с изящна коприна на щампи, а килимът блестеше на слънцето.

Лала никога не бе влизала в по-изящно обзаведена спалня и мислеше, че и майка й не е. Е, поне не и от онези постоянно превъзнасяни дни, в които бе служила на кралицата като придворна дама. По една случайност Лала знаеше, че е заемала този пост само два месеца, но от устата на майка й звучеше така, сякаш е била най-обичаната компаньонка на кралицата.

— Няма нужда да се тревожите за дъщеря си — казваше лейди Аделаид — Аз ще изпълнявам ролята на нейна придружителка, скъпа моя, и то свирепа. Правя същото за лейди Зенобия и с гордост мога да кажа, че въпреки склонността й към приключения, досега около нея не е имало и помен за скандал.

— Е, колкото до това… — започна майката на Лала и гласът й стана по-остър, както когато се канеше да съобщи на някого нещо неприятно.

Доктор Хатфийлд обаче направи крачка напред и настоя:

— Лейди Рейнсфорд, не искам да мърдате от това легло в продължение на два дни, в противен случай не нося отговорност за последствията. Разбирате ли ме?

Лала видя как очите на майка й се разшириха.

— Да, докторе.

Той отново се поклони и се отправи към вратата. Лала изтича след него, благодарна, че чантичката й е у нея, защото трябваше да му плати. Както и да му благодари, макар да не знаеше в какви точно думи да облече благодарността си.

Накрая се оказа, че частта с благодарността не е никак трудна, защото той отказа да я чуе. Отказа също така и заплащане. Само я погледна и попита:

— Какво се случва, когато се опитате да четете?

Погледът му бе изпълнен с такова съчувствие, че Лала му каза истината.

— Нищо не се случва — призна тя. — Мога да виждам букви и числа като всички останали. Просто не мога да си спомня кое къде отива. Прекалено… прекалено съм глупава за това.

Последните думи излязоха от устата й като шепот, по-тихо дори от обичайния й тон, защото й се искаше да не трябва да го казва. Не и пред мъж като него.

Той бе взел шапката си от иконома и я бе нахлупил на главата си. Сега обаче обърна към нея красивото си лице, погледна я с тези свои прекрасни морскосини очи и каза:

— Госпожице Рейнсфорд, сигурен съм, че не сте глупава.

Това беше много мило от негова страна, макар и невярно.

— Моля ви, не казвайте, че можете да ме научите да чета — отговори тя и с крайчеца на окото си видя, че Флеминг се е отдалечил и двамата са сами във фоайето. — Родителите ми плащаха скъпо и прескъпо за цял куп учители, но аз просто не успявам.

— Не, подозирам, че никога няма да се научите да четете — отвърна той отсечено.

Лала преглътна с усилие. Вече знаеше това. Всички го знаеха. И все пак изпита болка да го чуе, особено от него.

— Вие най-вероятно не виждате буквите в същата последователност като всички останали. Или ги виждате всеки път в различен ред.

— Виждам ги в същия ред като останалите. Мога да чета на глас отделните букви. — Лала чувстваше, че бузите й пламтят — Във всеки случай, доктор Хатфийлд, отново искам да ви благодаря, че проявихте такова внимание към майка ми. Знам, че тя с нетърпение ще ви очаква утре.

Лейди Зенобия подаде глава от салона и каза:

— Добър ден, доктор Хатфийлд! Надявам се, че лейди Рейнсфорд е само уморена от пътуването. Лала, помислих си, че след като изпратите доктора, може да дойдете при нас. Тъкмо се каним да играем вист и вие можете да партнирате на господин Дотри.

После отново изчезна.

— Можете ли да играете? — полита докторът.

Лала поклати глава. Цифрите на картите за игра подскачаха и се изплъзваха от тях така, както правеха буквите от страниците.

— Ще си измисля извинение.

Тя понечи да направи реверанс, но той я хвана за ръката.

— Няма нужда да правите реверанс на провинциален лекар.

Още една глупава грешка Сега навярно беше също толкова червена, колкото някоя ярко оцветена детска топка за игра.

— Извинявам се.

— Няма нужда и да се извинявате. — Ръката му я стисна по-силно. — Значи ще партнирате на господин Дотри?

Тя го погледна в очите с ясната мисъл, че нещастието й е съвсем неприкрито.

— Да — прошепна тя и успя да се усмихне треперливо Никога досега не бе водила такъв странен разговор, но важното бе, че доктор Хатфийлд не е отвратен от неспособността й да чете или да играе карти. С други думи, от глупостта й.

Усещаше го от начина, по който я гледаше. Точно както усещаше, че я съжалява, защото се бе досетил, че от нея се очаква да се омъжи за господин Дотри, а не смяташе, че двамата ще си подхождат.

— Този следобед съм на обиколка — каза той. — Искате ли да ме придружите?

— На обиколка ли?

— Отивам да нагледам пациентите си — и той посочи с глава към отворената врата и превозното си средство — разнебитена черна карета.

Лала погледна към утринната си рокля и пантофките си. Той проследи погледа й.

— Разбира се, че не искате — каза и погледът му стана безизразен — Госпожице Рейнсфорд, извинявам се за тази неуместна молба. Пожелавам ви приятен ден.

— Не мога да тръгна без придружителка — прошепна тя, леко задъхана.

Той стисна устни.

— Само прислужница — добави тя. — И бонето ми! Почакайте, моля ви, почакайте. Само един момент.

Флеминг се появи като по чудо с бонето й, както и с една прислужница, защото Лала нямаше камериерка. А ако попиташе дали може да вземе камериерката на майка си, лейди Рейнсфорд със сигурност щеше да узнае за неподобаващата екскурзия на дъщеря си.

Почти беше стигнала до каретата, когато се сети, че трябва да съобщи за отсъствието си на още някого, освен на иконома. Втурна се обратно към къщата, без да я е грижа, че доктор Хатфийлд ще може да я види отзад, и се обърна задъхано към Флеминг:

— Моля ви, кажете на лейди Аделаид, че съм отишла на обиколка — и се обърна, без да чака отговор.

Което означаваше, че не видя усмивката на Флеминг, докато икономът затваряше вратата след нея.