Саманта Шанън
Орденът на ясновидците (9)

8
В Дяволския акър^[1]

 

— Пейдж.

О, не. Не можеше вече да е настъпило време за вечерната камбана. Обърнах се по гръб, задушавайки се от горещина.

— Лорде?

В отговор се разнесе тих смях и щом отворих очи, видях Джаксън, надвесен над леглото ми.

— Не, сънеброднице моя, вече не си в оня ужасен затвор. — В дъха му се долавяше странен аромат, потискан от преобладаващия мирис на бял мекс и тютюн. — По кое време се прибра?

Трябваха ми няколко секунди, докато съобразя къде се намирам. Да, това беше моята стая в бърлогата. В Лондон.

— Когато ми заръча — чух като в мъгла собствения си глас. — Някъде към пет следобед.

— Елайза тук ли беше?

— Не — потърках очи. — Колко е часът сега?

— Почти осем. Един куриер ме информира, че на пазара още няма и следа от нея. — Той се изправи. — Но ти си почивай, скъпа. Ще те събудя, ако ситуацията се усложни.

Вратата се затвори зад гърба му и аз отпуснах отново глава върху възглавницата.

Следващият път, когато се събудих, в стаята бе тъмно като в рог и някой викаше. Двама души. Посегнах да запаля лампата и се присвих в леглото, готова да се втурна към тунела за бягство.

— … не беше такава егоистка, сега нямаше да…

Това бе Надин. Замръзнах, цялата в слух, но в гласа й нямаше паника, а по-скоро гняв.

Слязох на долния етаж, където заварих Зийк и Надин, все още издокарани в пазарното си облекло, и разтрепераната Елайза. Косата й представляваше бъркотия от мокри кичури, а очите й бяха подути.

— Какво става? — поисках да знам.

— Питай нея — изръмжа Надин. На лявата й буза се забелязваше зачервен оток. — Хайде, питай я!

Елайза мълчеше, избягвайки погледа ми. Дори кроткият Зийк имаше наежен вид, а долната му устна приличаше на цепнато гроздово зърно.

— Хектор дойде на пазара заедно с Влечугите, всичките пияни като мотики — обясни той. — Започна да задава въпроси за картините. Ние тъкмо спорехме с четирима различни търговци, всичките убедени, че продаваме фалшификати. — Той примигна болезнено и докосна челюстта си. — Накратко казано, за да угоди на търговците, Хектор конфискува платното на Дьо Шампан за независима експертиза. Взеха ни също и останалите стоки. Опитахме се да ги спрем, но…

— Не сте имали никакъв шанс — опитах да го успокоя, но собственото ми сърце бе свито. — Били сте двама срещу девет.

Очертаваше се деликатна ситуация. Филип щеше да изпадне в пълна депресия, ако научеше, че са откраднали картината му, но това щеше да е най-малкият ни проблем, щом местните търговци надушеха за нашата схема. Ние винаги гледахме да продаваме на контрабандисти, които пет пари не даваха дали творбите са оригинални, или пък на пътуващи прекупвачи, които нямаше вероятност да се върнат отново. Разкриеха ли ни сега, Джаксън щеше направо да пощръклее.

— Съжалявам — Елайза изглеждаше пред припадък. — Извинявайте и двамата. Аз просто… трябваше да поспя.

— Тогава можеше да ни се обадиш, за да се махнем оттам, вместо да ни оставяш да висим и да те чакаме. И да отнесем боя заради теб. А накрая се появяваш като принцеса в девет и половина и очакваш, че просто ще те оставим да си легнеш?

— Чакай, чакай — обърнах се към Елайза. — Къде си била до девет и половина.

— Заспах навън — измърмори тя.

Това изобщо не беше в неин стил.

— Къде по-точно? Аз обиколих навсякъде.

— В Гудуинс Корт. Бях изгубила чувство за ориентация.

— Ти си лъжкиня — кресна Надин. — Знаеш ли какво? Не ме е грижа къде си била и какво си правила. Но освен че ни задигнаха картината, Зийк сега е с пукнато ребро. Как предлагаш да оправим това?

Положението изискваше да се намеся. Като бродница на Джаксън аз поемах властта в негово отсъствие, включително и ако се стигнеше до раздаване на наказания.

— Елайза — казах, мъчейки се да звуча разумно, — ти поспа през първата си почивка. Това бяха два часа. Знам, че след транс са ти нужни повече, но ако си се чувствала толкова уморена, си могла да кажеш на Зийк и Надин. Те щяха да вдигнат сергията и да те приберат в квартирата. По-добре да изтърпим веднъж гнева на Джакс, отколкото да изгубим всичките ти клиенти.

Не всеки умее да понася критики от хора, по-млади от него. Елайза беше на двайсет и три, но винаги бе зачитала моята позиция.

— Съжалявам, Пейдж.

В тона й имаше толкова сломеност и безсилие, че просто не можах да продължа с конското.

— Толкова по въпроса. Да се занимаем сега с по-належащи проблеми. — Челюстта на Надин увисна, а аз скръстих ръце на гърдите си. — Добре де, заспала е! Какво искаш от мен, да я разпъна на кръст?

— Искам да направиш нещо. От къде на къде нас ще ни смазват от бой, а тя ще се измъква току-така?

— Виж, Хектор се е заял с вас, защото е жалко подобие на Повелител и заслужава да бъде убит от същите хора, които претендира, че ръководи. Колкото до Елайза, тя изобщо не трябваше да бъде на пазара днес. Не смяташ ли, че й стига откраднатата картина? Сама знаеш колко труд е хвърлила по нея.

— Да, трябва да е много изтощително да дремеш в транс, докато бедният Филип върши цялата работа.

— Точно толкова, колкото и да стържеш по цигулката срещу шепа подхвърлени монети — пристъпи насреща й Елайза с пламнала аура. — Би ли ми казала с какво точно допринасяш за нашата секция, Надин? Какво ще изгубим, ако утре Джаксън те изхвърли?

— Аз поне върша работата си сама, глезена кукло.

— Аз пък изкарвам повече пари за Джакс от всички тук!

— Питер изкарва пари за Джакс. Рашел Рюйш изкарва пари за Джакс. Филип изкарва…

— Ти си тук само заради Зийк! — кресна й Елайза, почервеняла от гняв. — Шефът дори не искаше да те наема!

— Достатъчно! — отсякох. Елайза хлипаше неудържимо, заровила ръка в косите си, а Надин млъкна, шокирана от чутото.

— Да. Наистина достатъчно — прозвуча дълбок глас зад нас. Джаксън се бе появил на прага с толкова безкръвно лице, че дори очите му изглеждаха побледнели. — Някой ще ми обясни ли какво става?

— Вече всичко е под контрол — казах аз, заставайки пред Елайза. През всичките години, откакто познавах Джаксън, нито веднъж не го бях чувала да заплашва някого с прогонване.

— Джакс. — Устните й потрепериха.

— Не. — Той посочи към вратата с върха на бастуна си. — Върви в стаята си. Поразсъждавай върху крехкото си положение в групата. И се надявай, Елайза, че ще намерим изход от тази дилема. Ако решиш, че още искаш работата си, информирай ме преди изгрев-слънце и ще го обмисля.

— Разбира се, че я искам. — Тя изглеждаше полумъртва от страх. — Джаксън, моля те, моля те… не го прави…

— Опитай се да не цивриш, Елайза. Ти си медиум на I–4, не някаква досадна просякиня.

За чест на Елайза тя не заплака. Джаксън я изгледа как се качва по стълбите, без да покаже нито капка емоция.

— Това беше жестоко, Джакс — поклатих глава.

Със същия успех можех да се обърна и към добре облечен къс дърво.

— Надин — каза той, — можеш да се оттеглиш.

Тя не възрази. Не личеше да е засрамена от себе си, но не изглеждаше и тържествуваща. Вратата се захлопна подир нея.

— Зийк.

— Да?

— Същото важи и за теб. Върви си в шкафа.

— Вярно ли е това, Джаксън? Че си взел сестра ми на работа само заради мен?

— Да виждаш други крънкачи да живеят в дома ми, Езекил? Каква полза според теб бих могъл да имам от една цигуларка с паническо разстройство? — Той стисна зъби и се потърка между очите. — Причиняваш ми главоболие. Скрий се от погледа ми, клето момче.

За секунда Зийк застина неподвижно. Отвори уста да каже нещо, но аз му направих знак да мълчи. Джаксън не беше в настроение за спорове. Сразен, Зийк свали строшените си очила, взе една книга от писалището и се затвори във вградения си креват. Нямаше нищо, което да сторим за пукнатото му ребро.

— Ела горе с мен, Пейдж. — Все още стиснал бастуна, Джаксън се отправи към стълбището. — Искам да поговорим.

Последвах го на втория етаж с пламнали страни. В рамките само на пет минути цялата банда се беше разпаднала. Той ми посочи към креслото в кабинета си, но аз останах права.

— Защо направи това?

— Кое, безценна моя?

— Знаеш, че всички те зависят от теб. — В недоумяващия му поглед имаше нещо, от което ми се дощя да го цапна по главата. — Елайза беше на края на силите си. Или не знаеш, че Филип я беше обсебил за петдесет и шест часа?

— О, не се притеснявай. Чувал съм за медиуми, изкарвали без сън по половин месец. Това не им причинява трайни увреждания. — Той махна с ръка. — А и нямам намерение да я уволнявам. Винаги можем да се преместим на „Олд Спитълфийлдс“, ако се подмажем на Огнена Мария. Но Елайза се държи странно напоследък. Хлипа по цяла нощ, което е страшно досадно.

— Може да има причина да е потисната. Защо не я попиташ?

— Сърдечните проблеми са извън моята област. Сърцата са капризни неща, неставащи за нищо друго освен за мариноване. — Той сключи върховете на пръстите си. — Откраднатата картина може да предизвика усложнения, ако Хектор я даде на специалист, който веднага ще разбере, че боята е прясна. Искам да се върне в I-4 или ако това се окаже невъзможно, да бъде хвърлена в Темза.

— И кое те кара да мислиш, че той ще я даде?

— Не говоря за предаване без известен стимул, скъпа. Магарето трябва да се подмами с морков. — Той бръкна в чекмеджето на бюрото си. — Затова ти ще отнесеш въпросния морков в Дяволския акър от мое име.

Погледнах по-внимателно.

В кожена кутия, подплатена с пурпурно кадифе, лежеше нож, двайсетина сантиметра дълъг. Когато се пресегнах да го взема, Джаксън сграбчи китката ми.

— По-полека. Този вид нума е коварна. Ако само го докоснеш с пръст, ще пусне в сънорамата ти неприятен шок, а е много вероятно да размъти и разсъдъка ти.

— Чий е?

— На един мъртъв собственик. Когато нумата стои дълго време неизползвана, тя не реагира добре на допир. Само зрящ от същия разред като притежателя й може да я пипне, без да си навреди. — Той захлопна кутията и ми я подаде. — За мен ножът е безполезен, но Хектор е махаромант^[2]. Ще остане във възторг да включи това острие в колекцията си. Доста скъпо острие, бих добавил.

На мен не ми изглеждаше особено впечатляващо, но коя бях аз да поставям под въпрос вкуса на Хектор.

— Разумно ли е да ходя толкова близо до Архонтството? — попитах. — При това нощем?

— Тъкмо тук е затруднението. Ако изпратя някой по-нископоставен от моята бродница, Хектор може да се засегне. Ако помоля някой да те придружи, ще ме обвини, че искам да му измъкна със сила ценно произведение на изкуството.

— На тръгване от пазара срещнах Заешката устна. Тя се опита да вземе кръв от мен.

— Защото натрапчивият й шеф няма да миряса, докато не разбере къде си била. Дори си позволи да дойде в Севън Дайълс, за да ме разпитва. Вонята му още не е изветряла.

— Ами ако ми вземат кръв, докато съм там?

— Заешката устна е зъл авгур — увери ме той — и поради това нейното „изкуство“ е тромаво и дивашко. Дори ако успее по някакъв начин да извлече образи от наказателната колония, няма да й стигнат силите да ги разтълкува. — Той забарабани с пръсти по бюрото. — И все пак ще е срамота, ако позволя да ти пускат кръв. Ще пратя куриер да те съпроводи до границата на I-1. В Дяволския акър ще те поеме разводач, за да гарантира, че ще си тръгнеш невредима. Нека Хектор знае, че те чака отвън на стълбите.

Явно нямаше измъкване.

— Ще отида да се преоблека — казах.

— Така те искам, момичето ми.

В стаята си надянах ботуши със стоманени бомбета, торбест панталон и кожени ръкавици без пръсти. Влечугите най-вероятно щяха да се опитат да ме поотупат, задето съм влязла в секцията им, пък било то и като пратеник, затова исках да съм подготвена. На кухненската закачалка висеше предпазна жилетка срещу хладно оръжие, крадена от НОБ. Взех и нея и на минаване покрай ателието на Елайза поспрях пред затворената врата. Отвътре не долиташе нито звук, но можех да усетя сънорамата й.

— Елайза? — Почуках и открехнах полека. Лъхна ме миризма на терпентин. Подът бе застлан с найлон и по него бяха разхвърляни смачкани тубички с боя. Елайза седеше на сгъваемото си легло, опряла брадичка върху коленете си, а музите й витаеха като облак над нея.

— Той няма да ме уволни, нали? — вдигна очи тя с израз на изгубено дете.

— Разбира се, че не — казах меко.

— Изглеждаше толкова ядосан, и с право. Аз оплесках всичко.

— Беше капнала от умора — поставих ръка на рамото й. — Сега отивам да поговоря с Хектор. Ще върна картината обратно.

— Той няма да ти я даде.

— По-добре да не се инати, ако не иска духът му да замине в плутонната област.

— Само не прави нищо глупаво. — Елайза опита да се усмихне, но по страните й се стекоха сълзи и тя ги избърса с ръкав. — А аз тепърва трябва да говоря с Джакс.

— По-добре поспи. Никой не се съмнява, че искаш работата си. — Обърнах се да вървя, но после се спрях. — И между другото…

— Мм?

— Ако имаш нужда да поговориш с някого, знаеш къде да ме намериш.

Тя кимна. Загасих лампата и затворих вратата след себе си.

След като се облякох и дегизирах, с предпазната жилетка над блузата и черно яке върху нея, преметнах торбата с нумата през рамо. Дори в кутията, тя предизвикваше у мен неприятна тръпка. Колкото по-скоро се озовеше у Хектор, толкова по-добре.

* * *

Дяволският акър, където по традиция бе седалището на Повелителя, се намираше, образно казано, на една плюнка разстояние от Уестминстърското Архонтство. Самият той се смяташе за нещо като лидер в сянка на цитаделата, с пълното право да обитава секция I-1. Това бе последното място, където един беглец от закона трябваше да си подава носа.

Нелегалното такси спря на крайбрежната улица и аз слязох. Пристъпът на страх едва не ме прикова на място, но се насилих да закрача към Архонтството. Колкото и добре да бях дегизирана, трябваше да приключа бързо.

Доближих сградата и застанах под нея, близо до мястото, където реката се надигаше срещу бетонните си брегове. Часовникът над мен имаше най-големия циферблат в цялата цитадела, чието опалово стъкло сияеше с аления цвят на вулканична лава.

Нашира може би се намираше там. Бих дала всичко, за да надзърна, да разбера какво правят вътре, но това не бе безопасно място, където да бродя с духа си.

Наблизо имаше огромно, тънещо в разруха абатство, където бяха коронясвани кралете и кралиците от старите времена. Местните го наричаха Торни^[3]. Както бе обещано, тук ме чакаше разводач — едър и мускулест, с качулка на главата и зелен фенер в ръка. Ролята на разводачите в цитаделата бе да съпровождат незрящите през нощта, осигурявайки им защита от неестествената престъпност, но Джаксън разполагаше с услугите на неколцина от тях.

— Бледа броднице — кимна с глава той. — Заклинателят заръча да те съпроводя до Дяволския акър и да чакам отвън.

— Чудесно. — Двамата заслизахме по стълбите. — Как се казваш?

— Гроувър.

— Не съм те виждала преди.

— Аз съм от I-2. Учуден съм, че Заклинателят изобщо те е пуснал навън, ако смея да отбележа. — Той вървеше редом с мен, достатъчно близо, за да изглежда като бодигард. — Дори сутринта видях лицето ти във вестника.

— То е и там, горе — кимнах към предавателен екран, където отново показваха образите на издирваните. — Но имам работа за вършене.

— Значи ставаме двама. Не се отделяй от мен и дръж главата си наведена. Моя отговорност е да те опазя жива тази вечер.

Зачудих се колко ли му плаща Джаксън. На колко оценяваше живота на своята сънебродница?

Преди Сцион достойните лордове на Уестминстър планирали да заличат разяжданите от зарази бордеи на Лондон и да ги заменят с модерни, прилични квартали. С появата на неестествеността обаче това преустройство, както и много други проблеми, било оставено на заден план. След убийствата на Джак Изкормвача били положени известни усилия за разчистване, особено в Уайтчапъл, но в цитаделата и досега оставаха четири гета, населявани най-вече от крънкачи и просяци. Дяволският акър бе най-малкото от тях, свеждащо се само до три улици, преминаващи между шепа порутени сгради.

Районът около Архонтството се намираше под усилена охрана. В един момент отряд Жандарми се зададе в опасна близост до нас, но разводачът ме тикна в тясна пресечка, преди да успеят да засекат аурата ми.

— Побързай — каза тихо и двамата се впуснахме в лек бяг. Скоро достигнахме периметъра на Дяволския акър. Лист от гофрирана ламарина служеше за порта на Олд Пай Стрийт, която бе задънена от другата страна. Почуках силно по него.

— Пазач!

Нищо. Ритнах още веднъж с крак.

— Пазач, тук е Бледата бродница. Нося спешна пратка за Хектор. Отвори, копеле мързеливо.

Отсреща не се чуваше никакъв отговор — нито дори хъркане, — но беше изключено да се прибера обратно в I-4 без картината. Елайза нямаше да намери и миг покой, докато не я върна.

— Чакай ме тук — казах на разводача. — Ще намеря начин да вляза.

— Както желаеш.

Оградата не беше точно мечтата на катерача. В горния й край имаше намотки от бодлива тел, които щяха да раздерат ръцете ми, а самият метал бе покрит с мазна боя против натрапници. Обиколих отвсякъде, търсейки пролука, но такава нямаше. Очевидно интелигентността на Хектор бе с една идея по-висока от личната му хигиена. Почти бях готова да призная поражението си, когато подметката ми удари върху нещо кухо. Шахта.

Приклекнах и отместих тежкия капак. Очаквах да видя тръби или нещо подобно, но вместо това пред мен се разкри извит тунел, водещ под стената, мъждиво осветен от преносим фенер.

Аварийният изход на Хектор. Странно, че не го беше заключил с катинар.

Стените бяха покрити с листове стиропор, толкова мръсни и окаляни, че приличаха на бетон. Спуснах се в отвора и придърпах капака на мястото му. В края на прохода се натъкнах на решетка, през която се процеждаше слаба светлина. Напрегнах шестото си чувство, оставяйки го да надделее над останалите сетива. Не долових никакви сънорами или духове. Странно. Хектор винаги се бе хвалил с огромната си колекция от духове и полтъргайсти. Дали не бе излязъл повторно с бандата си, или не бе продължил към друга секция след днешните подвизи на пазара? Но във всички случаи е трябвало да остави охрана, а и това не обясняваше отсъствието на духовете.

Шансът, изглежда, ми се усмихваше. Можех просто да се промъкна вътре, да грабна картината и да офейкам. Пулсът ми се учести. Ако проникнех с взлом в Дяволския акър и ме хванеха, щяха да ме одерат жива.

Тунелът извеждаше в тясна, вмирисана на мухъл барака. Приведох се и открехнах вратата. Отвъд нея се гушеха няколко ниски постройки, свързани помежду си с тухлени и метални огради. Очаквах повече от леговището на Повелителя. Постройките до една се оказаха празни. Когато стигнах най-голямата, явно представлявала солидна градска къща преди две столетия, веднага се досетих, че това е жилището на Хектор. Стените бяха целите отрупани с всевъзможни остриета — някои определено вносна изработка и купени от черния пазар, твърде изящни, за да бъдат улични оръжия.

В дъното на антрето имаше полуотворена двойна врата. Някакъв мирис подразни носа ми, остър и неприятен. Извадих ловния нож от чантата и го скрих зад гърба си. През пролуката пред мен се лееше топла светлина, но не долиташе нито звук.

Отворих полека и влязох. И видях гостната, както и онова, което се намираше в нея.

Хектор и бандата му бяха тук в пълния си състав.

Натъркаляни по целия под.