Саманта Шанън
Орденът на ясновидците (19)

17
Хазартна душа

Когато се прибрах, скрих червената кърпичка във възглавницата си. Не можех да си позволя да намерят у мен подобно уличаващо доказателство, но в същото време нещо ме накара да я запазя.

Щом Рефаимите вече се намираха в цитаделата, значи противопоставянето навлизаше в нова фаза. Хората трябваше да узнаят срещу кого се изправят. Още на следващия ден се отправих към Гръб Стрийт, за пръв път след като бях избягала оттам с помощта на Алфред.

Предвид изтъкнатото си положение като единствено издателство на зрящите в Лондон, основаният през 1908 година „Духовен клуб“ представляваше доста мизерно място. Той се приемаше за твърдина на ясновидското творчество, пулсиращо сърце на съзидателната неестественост. Високата, тясна постройка, притисната между клуба на поетите и печатницата, бе изградена в псевдоготически стил, с островръх покрив, масивна зелена врата и мръсни еркерни прозорци.

Преди да натисна звънеца, за сетен път проверих етера, за да се убедя, че не ме следят. Дълбоко във вътрешността на къщата се разнесе гонг, но отговор не последва. След още две позвънявания и настойчиво почукване по вратата от домофона до ухото ми прозвуча женски глас.

— Вървете си, моля. Имаме достатъчно ръкописи, за да облепим с тях цял Лондон.

— Минти, аз съм Бледата бродница.

— О, не и ти. Само бегълци ми липсват при цялата лудница напоследък. Надявам се, че Белият заклинател не те е пратил с идеята да измъкне още някоя от елегиите ми.

— Той дори не знае, че съм тук — отвърнах. — Търся Алфред. Психоиздирвача.

— Знам кой е, благодаря. Уверявам те, че не крием вътре няколко различни алфредовци. Имаш ли уговорена среща?

— Не. — Затропах с месинговата дръжка. — Няма ли да ме пуснеш най-сетне, Минти? Умирам от студ.

— Изчакай в преддверието. Изтрий си краката. И не пипай нищо.

Вратата избръмча и се отвори. Избърсах подметки в изтривалката и влязох във фоайето.

Обстановката вътре бе като в антикварен магазин. Тапети на цветя, стенни аплици, малко палисандрово бюро върху дебел пурпурен килим. Символът на „Духовен клуб“ — две писалки, съединени в кръг по подобие на стрелките на часовник — бе изобразен върху резбован щит над камината. Същата емблема присъстваше в горния десен ъгъл на всяка нелегална книжка и брошура в цитаделата.

— Алфред! — викна властен глас над мен. — Алфред, имаш посетител!

— Да, да, Минти, само секунда…

— Веднага, Алфред.

Приседнах на ръба на бюрото, за да изчакам, стиснала здраво чантата с ръкописа под мишница.

— А, Бледата бродница се завръща на Гръб Стрийт! — Алфред изтрополи надолу по стълбите, цъфнал в приветлива усмивка, която обаче се стопи веднага щом зърна лицето ми.

Схватката с хората на Вехтошаря бе оставила великолепна синина под дясното ми око.

— За бога, какво ти се е случило?

— Просто тренирах. За турнира.

Той поклати глава, оглеждайки пораженията.

— Трябва да внимаваш повече, сърчице мое. Но на какво дължа честта?

— Чудех се дали ще можеш да ми отделиш няколко минути.

— Разбира се. — Той ми предложи галантно ръка, аз я поех и двамата се заизкачвахме по стълбището, което бе застлано с пътека, захваната с декоративни бронзови пръти. — Впрочем с тази коса направо можеш да минеш за дъщеря на Джаксън. Много умно от твоя страна да я боядисаш така.

Някаква разчорлена жена, която не познавах, се спусна вихрено насреща ни. Положително не беше Минти Улфсън. Носеше очила и бе облечена в нещо, наподобяващо нощница.

— Ти пък коя си? — попита така, сякаш присъствието ми бе нечувано светотатство.

— Това е уважаваната бродница на Белия заклинател — намеси се благо Алфред. — Понастоящем най-издирваната личност в Лондон, което я прави желан гост в нашите среди.

— Проклета размирница според онова, което съм чувала за нея. Надявам се знаеш къде се намираш, госпожичке. „Духовен клуб“ е най-престижното издателство за зряща литература в света.

— Не е ли също и единственото? — отбелязах.

— Именно това го прави най-престижно. Ние сме горди наследници на клуба „Скриблерус“^[1].

— Действително е така и поддържаме славните му традиции. Безжалостно бичуваме пороците на обществото. — Алфред ме вкара през една врата. — А сега бъди добра, Етел, и ни приготви малко чай. Бедната ми гостенка е жадна.

Можех да се закълна, че диплите на просторната й дреха потрепериха от възмущение.

— Аз не съм сервитьорка, Алфред. Нямам никакво намерение да поя с чай някаква дъблинска повлекана. Имам работа за вършене — работа, Алфред. Дефиницията ще рече усилие, насочено към изработването или постигането на нещо, което…

Потейки се обилно, моят домакин затвори вратата, без да я доизслуша.

— Искрено се извинявам за поведението на своята колежка. Северът ще ми се отрази благотворно след цялото напрежение тук.

— Заминаваш на север? — попитах, отпускайки се в едно кресло.

— Да, за седмица-две. Чух за един много талантлив психограф от Манчестър. — Той побутна към мен блюдо с бисквити. — Радвам се, че си стигнала невредима до Севън Дайълс след последната ни среща. Размина ни се на косъм, нали? Обикновено се справям по-добре с подкупването на Жандарми.

— Забравяш, че съм най-издирваният престъпник в Сцион. Нумата нямаше как да помогне. — Кимнах към фотографията в изящна месингова рамка, поставена върху шкафа зад бюрото му. — Коя е тази?

Алфред погледна през рамо.

— А, това е покойната ми съпруга, Флой. Моята първа и рано отлетяла любов. — Пръстите му погладиха рамката. Жената на портрета беше към трийсетгодишна, с гъста черна коса, падаща върху раменете. Погледът й бе насочен право към обектива, а устните — леко разделени, сякаш е говорила, докато са я снимали. — Беше свястна жена. Малко сдържана, но талантлива и добра по душа.

— Зряща, предполагам?

— Всъщност не. Знам, че ще ти се стори странно. Умря много млада за жалост. Още се мъча да я открия в етера, да я попитам какво се е случило, но тя, изглежда, никога не ме чува.

— Съжалявам.

— О, ти надали имаш някаква вина за това, скъпа. — За първи път забелязах халката на пръста му — златна и масивна, без никаква украса. — А сега кажи с какво мога да ти помогна.

Отворих чантата.

— Дано не ти се стори самонадеяно — изрекох със скромна усмивка, — но имам предложение за теб.

— Признавам, че съм заинтригуван.

— Знам, че търсиш сензационни материали. Имам няколко познати, които написаха малко съчинение, и се чудех дали не би искал да го погледнеш.

— Никога не съм могъл да устоя на думата „сензационен“, миличка — ухили се той. — Дай да хвърля едно око.

Плъзнах страниците през бюрото. Алфред намести пенснето върху носа си и се взря любопитно в заглавието.

ОТКРОВЕНИЕТО НА РЕФАИМИТЕ

Вярно и точно описание на кукловодите, стоящи зад Сцион, и на техните ужасяващи жътви от ясновидци

— Доста оригинално — подсмихна се той. — И кои са достойните автори?

— Трима са, но желаят да останат анонимни. Назовали са се с номера. — Посочих към долния край на листа. — Това също е част от историята.

— Ореол на тайнственост, а?

Той продължи да прелиства ръкописа, като от време на време промърморваше „а, да“, „добре“ и „ексцентрично“. Леко потръпнах, докато го наблюдавах. Ако Джаксън разбереше какво върша, начаса щеше да ме изхвърли от бандата и да ме остави на произвола на съдбата. Но, от друга страна, той и сега не бе твърде доволен от мен.

— Е, Пейдж — рече Алфред накрая, потропвайки с показалец по заглавната страница, — има нужда да се поизглади, но идеята си я бива. Рядко се срещат произведения, говорещи открито за корупцията в Сцион. Това тук подлага под въпрос компетентността на властимащите, загатвайки, че са достатъчно слаби, за да бъдат контролирани от външни сили.

— Именно.

— Джаксън ще побеснее, ако надуши, че съм замесен в това, но аз винаги съм си падал хазартна душа. — Той потри ръце. — Правилно си решила да се обърнеш към мен.

— Има една малка подробност — казах. — Авторите държат публикуването да стане още другата седмица.

— Другата седмица? Мили боже. И защо?

— Имат си своите причини.

— Не се и съмнявам, но тук нещата не опират само до мен. Трябва да се убеди и капризният търговски отдел на Гръб Стрийт, който на свой ред да задели пари, за да плати на Книго-пощата. Така наричаме своята книжарница — поясни Алфред. — Жива, мобилна книжарница, състояща се от трийсет куриери. С тяхна помощ успяваме година след година да въртим бизнес под носа на Сцион. Би било твърде опасно да продаваме забранени издания на едно определено място.

На вратата се почука и в стаята влезе слаб мъж с плах вид и поднос в ръка. Аурата му почти крещеше какъв е — психограф.

— Чаят, Алфред — каза той.

— Благодаря ти, Скрол.

Мъжът остави подноса и излезе с неуверена стъпка, като мърмореше под носа си. Виждайки изражението ми, Алфред поклати глава.

— Няма повод за тревога. Просто клетникът е обладан от Мадлен дьо Скюдери^[2]. Плодовита авторка, меко казано. — Той се изкиска в чашата си. — Не е спирал да дращи вече цял месец.

— Нашата медиумка също понякога рисува дни наред без сън.

— А, да. Мъченическата муза. Мило момиче. На медиумите често пъти им идва нанагорно, не ще и дума. Впрочем да не забравя да попитам: твоите приятели психографи ли са?

— Не съм сигурна — разбърках чая с лъжичката си. — Това би ли се отразило на решението на издателството?

— Честно казано, миличка, никак не е изключено. Тук всички са на мнение, че ако дадена творба не е вдъхновена от етера, тя изобщо не си струва да се печата. Елитарно мнение, не отричам, но трудно мога да им повлияя.

— Смяташ ли, че ще искат доказателства?

— Ще се опитам да им замажа очите — отвърна Алфред, въртейки лулата между пръстите си. — Надявам се Минти да съзре потенциала на историята, макар че подобен сюжет може да ни навлече неприятности от страна на властите.

— Все пак успяхте да запазите в тайна издаването на „Неестествеността“.

— Само за кратко. После някакъв Жандарм изпя всичко на Сцион. — Той сведе поглед към ръкописа, поглаждайки малката си брадичка. — От това може да стане прилично книжле, което да се разпространява на ръка. Ще позволиш ли да го отнеса на Минти за преглед?

— Разбира се.

— Благодаря. До няколко часа ще ти се обадя с нейната присъда. Как да се свържа с теб?

— Телефонната будка на I-4.

— Чудесно. — Влажните му очи се спряха върху моите. — А сега ми кажи, но честно. Има ли дори капка истина върху тези страници?

— Не. Всичко е само измислица.

Алфред ме изгледа продължително.

— Е, добре тогава. Ще ти се обадя. — Без да става, той пое ръката ми между едрите си, топли длани и я стисна. — Всичко хубаво, Пейдж. Надявам се скоро да те видя отново.

— Ще предам на авторите за твоята подкрепа.

— Само не забравяй да ги предупредиш — нито дума на Джаксън, иначе на всички ще ни припари под краката. — Той пъхна ръкописа в чекмеджето си. — Ще го дам на Минти веднага щом се освободи. А ти се пази, обещаваш ли?

— Естествено — отвърнах, без сама да си вярвам.

* * *

Есенното слънце заливаше улиците със златните си лъчи. Следващата ми дестинация беше в I-4, където според Джаксън се бяха появили нерегистрирани джебчии, обиращи незрящи. („Те крадат от нашите невинни жертви, прекрасна моя, и това хич не ми се нрави“). Никой от останалите членове на бандата не бе успял да се справи с проблема и аз трябваше да го сторя, ако исках да получа следващата си надница. Все още не разполагах с финансовата подкрепа на Рантените. Алфред се бе нарекъл хазартна душа. Може би и аз бях такава, само дето не получавах и пени срещу рисковете, които поемах. Ако Джаксън научеше, че съм посещавала Лорда под какъвто и да е предлог, яростта му щеше да е неописуема.

Не виждах и следа от чужди джебчии, макар неколцина от нашите усърдно да си вършеха работата. Почвата беше благодатна — из цялата вътрешна цитадела незрящите пълнеха на тълпи универсалните магазини, купувайки подаръци за предстоящия Ноемврийски празник. Това бе най-важната дата в календара, бележеща официалното основаване на сционската цитадела Лондон в края на ноември 1929 година. Улиците бяха опасани с нанизи от червени фенери, а от первазите на прозорците и около стълбовете се спускаха цели каскади от малки, бели като снежинки светлинки. Фасадите на сградите бяха украсени с транспаранти и огромни портрети на бивши Велики инквизитори. Младежи раздаваха на минувачите стръкове червени, бели и черни цветя.

Дали баща ми щеше да празнува сам тази година? Представих си го седнал на масата в бледата светлина на утрото, как разгръща вестника, от чиято първа страница го гледа моето лице. Бях се превърнала в разочарование за него още от момента, в който се отказах от Университета, но сега се намирах далеч отвъд тази точка.

— Не знам за какво говорите — достигна до мен тревожен женски глас. — Моля ви, господин комендант, искам просто да се прибера у дома.

Огромен, черен брониран фургон бе паркиран край тротоара, обозначен с надпис „ДНЕВЕН ОТДЕЛ ЗА БДИТЕЛНОСТ“ и символ с котва на фона на изгряващо слънце. Прикрих се зад един уличен стълб и нахлупих козирката на шапката си, мъчейки се да не пропусна случващото се. Жандармите рядко изкарваха подобна техника в Лондон, тя бе базирана основно извън цитаделата. Бях виждала подобни коли да патрулират по време на Ирландските бунтове, когато Сцион обяви военно положение и разположи войски в централната кохорта.

Арестуваха някаква млада жена. Ръцете й бяха оковани отпред с белезници, а лицето й имаше изпитото, паникьосано изражение на някой, който знае, че е попаднал в беда.

— Твърдиш, че си пристигнала тук през 2058-а казваше жандармският комендант. Един от подчинените му стоеше до него с таблет в ръка. — Можеш ли да го докажеш?

— Имам документи — заекна жената с явен ирландски акцент. Носеше червена униформа на санитарка и бе приблизително колкото мен на ръст, с тъмноруса коса. Отдалеч можех да забележа, че е незряща, а също така и бременна. — От Белфаст съм — продължи тя, когато комендантът не й отговори. — Дойдох тук да търся прехрана. В Северна Ирландия вече няма работа, откакто…

Жандармът я удари.

Хората наоколо ахнаха стъписани. Той не просто я беше зашлевил, а бе стоварил юмрук в челюстта й достатъчно силно, за да се отметне главата й назад. Дневните Жандарми никога не си позволяваха подобна бруталност.

Жената се подхлъзна върху заледения тротоар и падна, извъртайки се в последния момент, за да предпази корема си. По ръката й покапа кръв от разцепената устна. Щом я видя, тя изписка ужасено. Комендантът я заобиколи с широки крачки.

— Никой не желае да слуша лъжите ти, госпожице Махони.

Сърцето ми подскочи.

— Такива като теб донесоха заразата по нашите земи — излая той. — Ако зависеше от мен, изобщо нямаше да наемаме проклети ирландци. И особено мръсни, неестествени селянки.

— Белфаст е сционска цитадела! И не виждате ли, че аз не съм Махони? Сляп ли сте?

— Кой е бащата? — притисна той пистолет в корема й, изтръгвайки потресени възгласи от тълпата. — Феликс Кумбс? Джулиан Еймсбъри?

Джулиан.

Инстинктивно вдигнах поглед към най-близкия предавателен екран. Към постоянно въртящата се поредица от неестествени бегълци се бе добавило ново лице. Дълбоки кафяви очи, мургава кожа, ниско остригана глава, упорито стисната челюст. Джулиан Еймсбъри, обвинен в измяна, антидържавна дейност и палеж. Щом го търсеха, значи трябваше да е жив и на свобода.

— Моля? — Жената прикриваше корема си с ръце, като в същото време се отблъскваше назад с пети. — Не знам за кого говорите, никога не съм ги чувала…

Наоколо се разнесоха приглушени коментари. „Не бива да го правят тук“, „не посред бял ден“, „необмислена работа“. Гражданите на Сцион искаха противните неестествени да изчезнат, но не и докато те правят своите покупки. За тях ние бяхме просто смет, която трябваше да се извозва. Жената бе грубо вдигната на крака. Бузата й бе яркочервена, очите — налети със сълзи.

— Вие всички сте луди! — възкликна задавено. — Аз не съм Пейдж Махони! Правите голяма грешка!

Жандармите я вързаха за носилка и я вкараха, ритаща и разплакана, във фургона.

— Разпръснете се — ревна комендантът, стряскайки присъстващите, които очакваха повече любезност от дневните патрули. — Ако познавате имигранти като тази отрепка, може да им кажете да се готвят за разпит. И не се подвеждайте да ги криете в домовете си, иначе ще свършите на бесилката заедно с тях.

После се качи и седна до шофьора.

— Това е нередно! — викна някой. Незрящ младеж, с пламнало от възмущение лице. — Тя очевидно не е Пейдж Махони. Не можете просто така да арестувате невинна жена…

Друг Жандарм замахна с палката си и я стовари върху устата му. Той се строполи на тротоара, вдигнал ръце над главата си.

Сред присъстващите настана потресена тишина. Като видя, че няма повече протести, Жандармът даде знак на колегите си и те тръгнаха. Младежът се подпря на лакът и изплю два окървавени зъба, а минувачите се отдръпнаха от него. Останах да гледам безпомощно след отдалечаващия се фургон. Имах чувството, че целият свят е на път да се срине отгоре ми. Изпитах налудничавия порив да се затичам сред него и да пратя духа си в сънорамата на коменданта, но каква полза щеше да донесе това?

Задавях се от осъзнаването на собствената си слабост. Преди някой да забележи, че истинската Пейдж Махони се навърта наоколо, се отдръпнах и потънах в задните улички. Черната коса, шалчето и контактните лещи нямаше да ме скрият още дълго.

Аз познавах Лондон по начин, който те и не подозираха. Знаех как да се загръщам в сенките като в плащ, как да се промъквам незабелязано дори посред бял ден. Умеех да се стопявам в нощта, помнех картата на града като петте си пръста. Докато разполагах с тези преимущества, нямаше начин да ме хванат.

Трябваше да вярвам в това.

Пред вратата на квартирата едва от третия път успях да вкарам ключа в ключалката. Надин седеше на стълбите в антрето и лъскаше цигулката си.

— Какво има? — смръщи се, щом ме видя.

— Срещнах патрул — отвърнах, поставяйки веригата.

— Да не са били Наказатели? — изправи се тя. — Снощи ги даваха по „Сционско око“. Насам ли идват?

— Не, не се безпокой. — Преглътнах горчивата жлъч в гърлото си. — Останалите тук ли са?

— Не. Зийк излезе заедно с Ник. Казах му да си стои вкъщи днес…

Тя изскочи навън и се затича към телефонната будка, аз се упътих мрачно към стаята си.

По време на Ирландските бунтове всеки, чието име или външен вид пораждаха подозрение, че е ирландец, биваше подлаган на безкрайни разпити и проверки. Сега всичко се повтаряше. Тази бедна жена, чиято единствена вина бе, че се е родила на погрешно място, можеше да е мъртва още преди изгрев-слънце. И аз не можех да сторя нищо, за да я спася, освен да се предам на властите и да пратя всичко останало по дяволите.

Глождеше ме разяждащо чувство на вина. Седнах на леглото и обгърнах коленете си с ръце. Ако марионетките на Нашира искаха да се докопат до мен с помощта на груба сила, нямаше да успеят.

Разнесе се почукване по стената. Джаксън Хол ме викаше на аудиенция. Той веднага щеше да се досети, че нещо не е наред по дълбоките сенки под очите ми, но рано или късно трябваше да се изправя лице в лице със звяра.

Заварих го седнал във фотьойла, неподвижен като статуя, с притворени клепачи, озарен от златистата светлина, проникваща отвън. Масичката до него бе отрупана с празни винени бутилки, а всички пепелници преливаха от угарки.

— Добър ден — поздравих от прага, чудейки се за сетен път откога ли не е излизал.

— Добър наистина. Макар и малко хладен. Напомня ми, че наближава зимата, а заедно с нея и турнирът. — Той отпи глътка абсент направо от бутилката. — Провери ли джебчиите?

— Видях само от нашите.

— А къде тогава се губи толкова време?

— Събирах пари от нощните заведения — отвърнах. — Мислех, че се нуждаем от всички възможни средства преди турнира.

— О, недей да мислиш, скъпа, това е кошмарен навик. Но остави парите на бюрото.

Под зоркия му поглед бръкнах в джоба си и поставих върху плота пачка от собствените си безценни банкноти. Джаксън се пресегна и ги преброи.

— Могла си да се справиш и по-добре, но все ще помогнат да доизкараме месеца. Ето за труда ти. — С театрален жест той отдели една трета от банкнотите, пъхна ги в плик и ми ги подаде обратно. Кървясалите му очи се втренчиха в мен. — Какво, за бога, се е случило с лицето ти?

— Нападнаха ме.

— Моля? — изправи се той, изтръгнат от унеса си, като едва не прекатури бутилката. — На моята територия? От коя банда бяха?

— Парцалените кукли. Но се справих с тях, можеш сам да провериш.

— Кога се случи това?

— Снощи.

— Докато си се прибирала от тренировка?

Кимнах мълчаливо и Джаксън грабна една запалка от бюрото си.

— Ще трябва да поговоря с Игуменката за това. — Той пъхна пура между зъбите си и я запали от четвъртия опит. — Имаш ли представа защо Вехтошарят би могъл да ти има зъб, Пейдж?

— Никаква — излъгах, присядайки полека срещу него. — Джакс, какви сведения имаме за този човек?

— Много оскъдни. — Изражението му беше умислено. — Не знам дори какъв вид зрящ е, макар че, съдейки по дрънкулките на подчинените му, допускам, че е остеомант^[3]. През всичките си години начело на I-4 не съм го виждал нито веднъж. Води окаяно подземно съществуване, избягва всякакъв човешки контакт и говори само чрез посредници. Предполагам, че е станал бос още при управлението на Джед Бикфорд.

— Чрез какви посредници?

— Приятелките му. Те уведомяват Неестественото събрание за това какво се случва в секцията му. Имал е три досега. Не знам името на първата, но втората се казваше Якобитката, а последната е Шифониерата. Тя се издигна през февруари тази година.

Февруари. Това приблизително съвпадаше с момента на арестуването ми.

— Кое според теб го кара да ги сменя?

— Един господ знае. Вероятно не са му угодили с нещо. — Той придърпа към себе си масивен стъклен пепелник. — Кажи ми, Пейдж, чувала ли си нещо от нашите меднокожи приятели?

— От кои?

— Рефаимите, скъпа.

— Значи се интересуваш от тях?

— Не ме е грижа с какво се занимават и все още нямам намерение да правя нищо по повод присъствието им. Просто попитах дали имаш вести от тях.

Облизах пресъхналите си устни.

— Не. Никакви.

— Добре. Значи нямаме разсейващи фактори.

— Зависи какво разбираш под „разсейващи фактори“ — отвърнах троснато. — Жандармите се канят да привикват всички ирландски имигранти на разпит. Явно ги подозират в укривателска дейност.

— Главният военачалник за пореден път симулира дейност, колкото да не му изстине мястото. Но да се върнем на по-важни теми. Ела с мен на двора.

Разбира се. Масовите арести и побоища не означаваха нищо за Джаксън Хол. Дали изобщо забелязваше съществуването на Сцион, или го приемаше само като фонов шум?

Вътрешният двор зад къщата бе едно от любимите ми места в цял Лондон — уединен кът на спокойствие, застлан с гладък бял камък. Две малки дървета растяха в кръгове от черна почва, а сандъчетата в рамки от ковано желязо преливаха от цветя, засадени от Надин. Джаксън седна на пейката и забучи угасналата си пура в едно от тях.

— Запозната ли си с правилата на турнира, Пейдж?

— Само на книга.

— Той се базира върху доста бруталната средновековна традиция на мелето. Ще се окажеш въвлечена в цяла серия от малки битки в тъй наречения „Кръг от рози“. — Той притвори очи, наслаждавайки се на слънцето. — Трябва да се пазиш от онези, чиято нума може да се използва като оръжие — най-вече аксиноманти, махароманти и ейхмоманти. Добре е да знаеш също, че прилагането на незрящи тактики — като например да наръгаш противника с обикновено острие — се брои за „подла игра“. До едно време беше забранено, но сега е напълно приемливо, стига да го направиш с достатъчно апломб.

— Достатъчно апломб? — повдигнах вежди. — Това ли е, което синдикатът очаква от своя Повелител?

— Естествено. Ти би ли последвала човек, лишен от капка показност? Освен това турнирът би бил скучен без малко кръвопролитие, а оръжията на незрящите са напълно пригодни за целта.

— Само хладни оръжия ли?

— О, да. Никаква стрелба. Би било жалко, ако някой достоен кандидат бъде гръмнат в суматохата. — Той почука с върха на бастуна си. — Ти и аз обаче разполагаме с едно жизненоважно предимство. По всяко време можем да се бием рамо до рамо. Всеки бос и неговият най-приближен имат това право.

— Предполагам, повечето участници ще се възползват?

— С изключение на независимите кандидати, които тепърва трябва да се доказват. С оглед на това и за да осигурим взаимното си оцеляване…

— Оцеляване? — смръщих чело. — Мислех, че…

— Не бъди наивна. Правилата действително гласят, че целта е да зашеметиш врага, но винаги има смъртни случаи. Ето защо предлагам — продължи той — да изучим малко по-добре своите дарби. Така ще можем да предугаждаме ходовете си в битката.

Замълчах за секунда. Джаксън дори не подозираше степента, до която се е развила дарбата ми.

— Звучи разумно — кимнах накрая, облягайки се на едно от дърветата. — Колкото до моите способности, ти ги познаваш добре.

— Нима не си усвоила нищо ново в колонията?

— Аз бях в робство, Джакс, не на обучение.

— Хайде, стига. Не ми казвай, че любимата ми бродница си е пиляла времето даром. — В очите му имаше хищен блясък. — Положително си овладяла обсебването.

Обсебването бе нещо, което определено възнамерявах да използвам на турнира и дори да не му го покажех сега, той рано или късно щеше да го открие.

Озърнах се за подходящ приемник. Един скорец изпърха над главите ни и в миг се отдалечи. Аз направих скока.

Не беше трудно да поема контрола над това телце, с неговата крехка, люлякова сънорама — докато не се озовах във висините, подмятана от капризите на вятъра, без нищо, което да ме спре да не се разбия в асфалта. Дълбоко в себе се усещах трептене — съпротивляващото се птиче съзнание, но се фокусирах и го потиснах. Този път нямаше да бъде като с пеперудата. Този път щях да се справя по-добре. С усилие се наместих в новите кости, сякаш надявах твърде тесни дрехи, и размахах крила. Начаса ме заля вълна от световъртеж.

Но небето бе тихо и безметежно. Напълно различно от пълната с кръв и насилие цитадела. Тук нямаше Сцион. Птиците бяха неподвластни на зова на Котвата. Вечерта наближаваше и хоризонтът бе опасан от ленти в преливащи се цветове — кораловочервено, златистожълто, нежно розово. Цяло ято ме съпровождаше отстрани, като се виеше, разгъваше и преобръщаше в невъзможен синхрон, устремявайки се към своето място за нощувка. Тези същества бяха обеднени от взаимна пулсация, сякаш споделяха една обща сънорама. Като свързани от цяла мрежа златни нишки.

Собствената ми сребърна нишка подръпна духа ми. Отделих се от ятото и със стръмен вираж се спуснах обратно към двора. Тромаво се приземих върху рамото на Джаксън, отворих човка и изчуруликах в ухото му.

Той все още се смееше от удоволствие, когато се върнах с тласък в собственото си тяло и отворих очи. Скорецът бе кацнал на пейката и се поклащаше като пиян. Измъкнах се от обятията на своя бос, в които бях паднала, и избърсах потно чело.

— Великолепно! Ти наистина си изключителна, съкровище! Знаех си, че ненапразно съм поставил твоята дарба с два разреда над своята собствена и бях сигурен, че ще обърнеш неприятното премеждие в своя полза. Наистина съм задължен на този Рефаим за нещата, на които те е научил. Та ти дори се справяш без тромавата кислородна маска.

— Да, за около трийсет секунди. — Пред очите ми още плаваха тъмни петна.

— Това е с трийсет секунди повече, отколкото можеше преди. При мен надали би постигнала такъв напредък. Дали пък да не пратя и останалата банда да усъвършенства уменията си? Колонията явно е същински тренировъчен лагер за ясновидци. Точилен камък за духа. Като нищо ще ги командировам. — Джаксън ме постави внимателно да седна на пейката. — Предугаждам само един проблем с обсебването и той е, че тялото ти остава беззащитно. Затова може би ще изчакаме с прилагането му до финала, когато само един или двама противници ще са още на крака. — Той приклекна пред мен с по-розовели от възбуда страни. — Нещо друго?

— Не.

— Стига, Пейдж, не бъди свенлива.

— Това е всичко наистина — скалъпих измъчена усмивка въпреки пулсиращото си главоболие. — Сега е твой ред.

— Е, моите способности не са така зрелищни, но предполагам, че обещанието си е обещание.

— Кажи ми тогава какво можеш да правиш с духовете? Винаги съм била любопитна какво имаш предвид под „контрол“.

— Щом веднъж попаднат под моя власт, те са свободни да бродят в границите, които аз им определя. На повечето заповядвам просто да стоят в I-4 и да се държат прилично. Но стане ли нужда, мога да ги накарам да се бият за мен.

— Така, както би призовал всеки витаещ дух?

— Не точно. Ако обикновен зрящ събере свита от случайни духове, той просто ги насочва срещу опонента си и се надява на някакъв резултат. Те обикновено проектират ужасяващи образи в сънорамата му, но лесно биват отблъснати. Моите питомци, от друга страна, носят силата ми със себе си. Те не само могат да произвеждат халюцинации, но и да въздействат на самата тъкан на чуждата сънорама.

— Включително да убиват? — попитах с възможно най-небрежен тон.

Джаксън погледна с безизразно лице към още зашеметения скорец. Устните му зашаваха безмълвно и етерът потръпна от стрелналия се откъм къщата дух. От гърлото на птичката се изтръгна остър писък, когато той се вряза в миниатюрната й сънорама, прекъсвайки сребърната й нишка.

Секунда по-късно тя падна мъртва.

— Както виждаш, някои от безплътните ми приятели са силни почти колкото теб, скъпа. Нищо не им струва да изтласкат някой по-крехък дух от сънорамата му. — Джаксън протегна пръст и събори трупчето от пейката върху бялата каменна настилка. Стомахът ми се обърна при вида на безжизнените, лъскави като мъниста очи. Безкръвно убийство. — Животът, скъпа, при всичките си чудеса, е мимолетен като пламъка на свещ. — Той се наведе и леко ме целуна по бузата. — Но ти не се тревожи. Ние ще спечелим. Ще триумфираме и всичко ще си дойде по местата.

* * *

Цитаделата гъмжеше от Жандарми, плъзнали на лов за зрящи, но аз просто трябваше да изляза от квартирата, ако не исках да се задуша. Веднага щом Джаксън се заключи в своя кабинет, се изплъзнах навън и хванах Монмът Стрийт по посока на „Шатлен“. Влязох в заведението, без да поръчвам нищо, седнах на любимата си маса по-далеч от прозорците и зарових лице в дланите си.

Джаксън можеше да ме убие на турнира. Винаги бях подозирала, че там ще се прилагат мръсни трикове, но не ми бе минавало и през ум, че убийството е общоприета практика.

Както често в делничните дни напоследък, предавателният екран в ъгъла показваше голямата каменна арка на Личгейт. НитроМилост постепенно се превръщаше в отживелица. Явно безболезнените екзекуции вече не се нравеха на незрящия елит на цитаделата. Насилих се да гледам, докато палачът водеше двама осъдени към бесилките.

Примките бяха надянати на вратовете им и единият започна да моли за пощада, а микрофоните усилваха гласа му, тъй че цял Лондон да узнае що за страхливец е. Затворническите му дрехи бяха мръсни, а лицето — подпухнало и насинено. Ръцете му трепереха, докато маскираният палач ги връзваше. Вторият мъж стоеше неподвижно с устремен напред поглед, очаквайки пропадането на люка под краката си.

След като всичко свърши, сред посетителите се разнесоха аплодисменти, а екранът превключи на комедиен канал.

Пред мен се появи сребърен поднос.

— Тоя палач си го бива — промърмори Чат, скръстил ръце на гърдите си, тъй че липсващата китка на дясната почиваше върху сгъвката на лявата. — Сифъс Джеймсън му е името. Винаги проточва шоуто колкото се може повече.

Аз потърках слепоочията си.

— Поръчвала ли съм нещо, Чат?

— Не, скъпа, но ми се струва, че имаш нужда. Някой добре те е гримирал. — Той въздъхна и кимна през рамо към екрана. — Не знам защо ни показват тези неща. Все едно не сме наясно какво ни чака, ако ни хванат.

— Тогава защо не направим нещо? — Безсилието почти ме задушаваше. — Това продължава от векове. Защо просто не…?

Направих неопределен жест, сякаш можех да уловя решението във въздуха.

— Апатията е тази, която ни убива, Пейдж. Повечето хора смятат, че ако си налягат парцалите, ще оцелеят по-дълго. — Чат се облегна на масата. — Знаеш ли как са наричали някога Британската империя? „Империя, над която слънцето никога не залязва“. Е, сега върху нейните основи е построен Сцион. — Той присви за миг устни, преди да продължи. — Как смяташ, ако се изправим срещу слънцето, кой ще победи?

Не намерих какво да отговоря.

Чат се върна на бара, оставяйки подноса. Под похлупака се оказа купа с димяща супа от кестени. Докато го вдигах, мярнах отражението си в лъскавата му повърхност. Черната коса правеше лицето ми да изглежда като недовтасало тесто. Под очите ми висяха огромни торбички, едната от които обагрена в мастиленосин цвят.

Вратата се отвори рязко и в помещението нахълта куриер. Беше от хората на Огнена Мария, закичен със значка на „Духовен клуб“. Щом ме забеляза, се втурна запъхтяно към моята маса.

— Ти ли си Бледата бродница?

Аз кимнах.

— За какво става дума?

— Имаш съобщение. От Гръб Стрийт.

Той ми подаде предплатен мобилен телефон. Алфред навярно бе получил отговор от Минти. Долепих го до ухото си и прикрих устата си с шепа.

— Ало?

— Аз съм, сърчице мое. Вече си мислех, че бедният куриер никога няма да те открие.

Стиснах слушалката така, че кокалчетата ми побеляха.

— Харесаха ли ръкописа?

— Направо се влюбиха! — рече тържествуващо Алфред. — До един останаха впечатлени, дори търговците. Стига авторите да покрият малка част от разноските по печата и спешната дистрибуция. Днес ще подготвим книжката, утре заминава за печат, а разпространението — веднага щом платите.

— О, Алфред, това е… — опрях глава на стената, а сърцето ми щеше да изхвръкне. — Това е чудесно. Благодаря ти.

— Радвам се да бъда от полза, съкровище. Относно деликатния въпрос за парите Минти ги иска от авторите колкото се може по-скоро. Кажи на куриера къде трябва да изпрати сметката. Аз от утре ще съм извън града, но непременно се свържи с мен, ако имаш въпроси. Куриерът ще ти остави номера ми.

— Благодаря още веднъж, Алфред.

— Успех! — каза той и затвори.

— Предай на Минти да прати сметката тук, в „Шатлен“ — заръчах на куриера, връщайки му телефона.

— Ясно — кимна той, като ми подаде късче хартия, което прибрах в джоба си.

Деликатният въпрос за парите. Наистина беше деликатен. Дори ако посветях всяка минута от времето си да търча по волята на Джаксън, нямаше да събера и една четвърт от необходимото за покриване на подобни астрономически разноски — а не се съмнявах, че те ще са именно такива. Нямах друг избор, освен да впечатля Рантените, да потърся покровителството на Теребел Шератан.

— Чат — махнах към бара. — Имам нужда от питие.