Саманта Шанън
Орденът на ясновидците (30)

27
Чудотворство

Бяха общо осем на брой, всичките облечени във великолепни одежди от тежка черна коприна, кожа и кадифе. Теребел също бе сред тях, но някои виждах за пръв път — лицата им имаха различни оттенъци на злато, мед и сребро, но очите им бяха с еднакъв жълто-зелен оттенък. В слабо осветеното, претъпкано помещение фигурите им изглеждаха огромни. И заплашителни. Тълпата забрави за случващото се на арената.

— Това са Рефаими — каза някой.

— Точно като в книжката…

— Дошли са да ни спасят…

Поне знаеха какво виждат пред себе си. Лордът пристъпи няколко крачки, следван от Теребел. Останалите образуваха полукръг около тях.

— Разбирам, че вече сте чели за нас. — Погледът на Лорда обходи масите. — Но ние не сме литературна измислица. От два века насам контролираме Сцион, установяваме властта на Котвата в онези градове, които пожелаем, и ги превръщаме в свой източник на прехрана. Този свят вече не ви принадлежи.

— Какво е това, Повелителке? — подвикна един куриер. — Някаква шега?

— Без съмнение — подкрепи го Дидиън, макар че очите му щяха да изхвръкнат от орбитите. — Издокарали са ги в костюми, за да ни скроят номер.

— Не е номер — отвърнах, — нито шега.

Новодошлите тръгнаха към арената, разделяйки тълпата.

Забелязах, че с тях е и Айви, пристъпваща неуверено след Плейона, със следи от въжета по китките и глезените. Най-отзад Лусида и Ерай водеха останалите трима бегълци. Заля ме вълна от облекчение. Те изглеждаха бледи и изнурени, но поне бяха живи. Слязох от подиума, за да посрещна Лорда. Погледът му се стрелна към мен, оценявайки травмите ми.

— Открихме ги в къщата в края на тунела, точно както ти подозираше — каза тихо. — Айви настоя незабавно да я доведем тук, за да говори пред Неестественото събрание. — Той повдигна вежди при вида на Кръга от рози, осеян с трупове и отсечени крайници. — Или… поне пред онова, което е останало от него.

Аз кимнах. Лордът се обърна с лице към публиката, а останалите Рантени се наредиха от двете му страни. В дългата тишина, която последва, аз се качих обратно на подиума.

Макар и безжалостно редактирана, историята, която бяхме публикували, все пак бе постигнала целта си. Присъстващите изпитваха страх, но той бе примесен по-скоро с удивление и любопитство, отколкото с враждебност.

— Това са Рефаимите — казах високо, — или по-точно една фракция от тях. Те са истинските инквизитори на Сцион. Расата им вече два века контролира правителството ни, нарежда на Уийвър и неговите слуги да ни потискат и унищожават. Но има една малка група — посочих осмината, — която е съгласна да ни помогне да оцелеем. Която уважава нашите дарби и нашата независимост. — Тук леко преувеличих. — За разлика от тях другите Рефаими, онези в Архонтството, не дават пет пари за човешкия живот. Те ще поробят всички зрящи, ако им позволим.

— Срамота! — извика Игуменката, полагайки всички усилия да изглежда възмутена. — За глупаци ли ни вземаш?

— Млъкни, Хортензия — процеди с разкривено лице Айви. — Ако има нещо срамно тук, това си ти и твоите лъжи. Нашите лъжи.

Игуменката прехапа език.

Пред очите на всички най-уважавани зрящи от сционската цитадела Лондон Айви пристъпи към подиума. Изправи се там с мръсните дрехи и босите си крака, наклонила глава встрани от заслепяващата светлина на прожектора. Тъмната й коса бе покарала наново, но очертанията на черепа й още ясно личаха под нея.

— Представи ни се, дете — подвикна Перлената кралица.

— Дивайя Джейкъб. Айви. — Тя отпусна очи. — Повечето от вас надали знаят истинското ми лице, но навремето бях известна като Якобитката. До януари тази година бях дясна ръка на Вехтошаря.

Някои от зрящите на II-4 изглеждаха шокирани, докато други добиха откровено агресивен вид.

— Когато бях на седемнайсет, избягах от Джейкъбс Айлънд и в продължение на три години работих за една тарторка на име Агата. Вехтошарят ме набеляза и щом навърших двайсет, ме покани да участвам в неговото… „начинание“, както го нарече. Твърдеше, че хората — тези като мен — страдали и че той искал да им помогне.

Всички слушаха мълчаливо. Айви стоеше напълно неподвижно, скръстила тънките си ръце пред гърдите.

— Той продаваше зрящи на Сцион — бяха следващите й думи.

Публиката изригна.

— Тихо! — извиках. — Оставете я да говори.

Щом отново настъпи относителна тишина, тя продължи своя разказ, от който кръвта се смръзна в жилите ми.

Не можех да повярвам на ушите си. От всички обяснения, които си бях представяла, това бе най-логичното, но нямаше начин моят синдикат да е дотолкова покварен. Вярно, членовете на Неестественото събрание бяха мързеливи и жестоки, но положително недотам…

— Той го наричаше „сивия пазар“. Казваше, че набираме хора за Парцалените кукли… — Айви задиша учестено, озъртайки се като животно в капан. — Но онези, които му изпращах… никога вече не ги виждах отново. Тогава отидох при Заешката устна, помощницата на Хектор, и споделих с нея. Тя дойде с група бодигардове да провери катакомбите и откри хора, оковани във вериги. — Айви прехапа устни при спомена. — Каза на Вехтошаря, че е длъжна да докладва на Хектор. Че подобна дейност не може да продължава без негово знание.

— И той е опитал да го спре, така ли? — провикна се гневно Перлената кралица. — И затова е бил убит?

— Не. Не опита да го спре. Присъедини се към него.

Този път суматохата продължи цяла минута, преди Айви да успее да заговори отново. Сега разбирах предсмъртните слова на Заешката устна. Те ни продават. Точно както Сцион ни продаваше на Рефаимите, нашите собствени лидери ни продаваха на Сцион.

— Заешката устна и аз нямахме представа каква точно е схемата. Знаехме само, че зрящите изчезват, а ние печелим пари. Бях ужасена. Ако нещо ми помогна да издържа, то бе единствено, че избирахме зрящите, които да продаваме.

— Как ги избирахте? — попитах тихо.

— В смисъл…?

— Как избирахте кои зрящи да продадете, Айви?

За нейна чест тя не трепна.

— Със Заешката устна гледахме да подбираме основно тартори и убийци. Биячи и насилници. Хора, склонни да нараняват другите за удоволствие или за пари.

— А онази жена там? — кимнах аз към Игуменката. — Виждала ли си я някога с тях?

— Да. Тя често ги посещаваше. Нощният й клуб служи само за маскировка, — Тя я изгледа злостно. — Подмамва зрящите там, за да ги упои с вино и лилава богородичка, преди да ги продаде на…

— Гнусни лъжи! — излая Игуменката сред възмутените викове.

— Но и на мен самата не ми се размина — извиси глас Айви, поруменяла от гняв. — Една нощ Вехтошарят ме повика тук, в катакомбите, и инжектира във врата ми цяла спринцовка флукс. Когато се свестих, бях в Тауър. Трябва да се е досетил, че съм го издала. — Тя успя мрачно да се усмихне. — Поетична справедливост.

Оказваше се, че същото това момиче, което бях съжалявала заради побоите и изтезанията в колонията, най-вероятно бе причината голяма част от затворниците да се озоват там.

— Но ти вече си била обратно в Лондон, когато Повелителят умря — обади се намръщено Огнена Мария. — Знаеш ли какво точно се е случило?

— Няколко дни след убийството на Хектор срещнах Заешката устна и тя ми каза, че Игуменката го е сторила. Тя лично я видяла в Дяволския акър как насича лицето на Зъба с касапски нож.

Викове на ужас.

— И как предполагате, че съм избила сама осем мъже? — попита саркастично Игуменката. — Колко удобно за Якобитката: дава показания, които само мъртъв свидетел може да потвърди!

— Какво? — изгледа я с разширени очи Айви.

— Добре ме чу. Заешката устна, твоята приятелка от бордеите, е мъртва.

Лицето на Айви се сгърчи от мъка и тя впи пръсти в бледните си скръстени ръце.

— Името й беше Челси Нийвс — промълви. — И без нея не мога да докажа нито дума от казаното.

— Мисля, че аз мога.

Ако нервите на публиката бяха бездруго напрегнати от присъствието на Рефаимите, то сега те се изопнаха до скъсване. На вратата се бе появила двойка зли авгури — Уин и Върн от Джейкъбс Айлънд. На шията на Уин висеше торбичката със салвия, която й бях дала. Айви нададе тих стон, преди да се втурне към Върн, който я притисна до гърдите си, без да промълви и дума.

Уин продължи напред, докато не стигна средата на арената. Тук изгледа с отвращение трупа на Нечестивата дама и с ритник отстрани ръката й от пътя си.

— Ако Повелителката е склонна да приеме показанията на още един свидетел от бордеите — рече с лек поклон към мен, — то аз съм готова да ги дам.

— Чакайте, чакайте — запелтечи Дидиън, пръскайки слюнки. — Зли авгури не се допускат пред Неестественото събрание, с изключение на хиромантите. Такива са правилата, Повелителке!

— Заповядай, Уин — дадох й знак с ръка, без да му обръщам внимание. — Кажи ни какво знаеш.

— В деня на убийството на Челси Нийвс в Сейвъри Док, където тя се криеше от синдиката, се появи маскирана жена. Часовият на портата, който я е пропуснал, ми каза, че била изпратена с лично поръчение на временната Повелителка. Очевидно — тя извиси глас, за да надвика надигащите се протести — това поръчение е било да пререже гърлото на Челси и да накълца клетото й лице!

— Тези обвинения са абсурдни. Хектор беше мой скъп приятел и макар да не съм и подозирала за дейността, в която го уличавате, никога не бих навредила на първата му помощница. А сега, ако ме извините, ще се прибера у дома, за да скърбя на спокойствие. — Игуменката вирна глава и се запъти към изхода, следвана от двама или трима от своите зрящи. — Приключих с вашата самозвана кралица и нейните бълнувания.

— Не, Игуменке — казах тихо. — Не сме приключили. — Звукът от стъпките ми по подиума отекна сред мъртвата тишина в залата. Рантените отстъпиха и ми направиха място да застана между тях. — Съгласно Кодекса на синдиката те обвинявам в убийствата на Хектор Гринслейт, Челси Нийвс и техните седем сътрудници — Зъбът, Зурлата, Тутманика, Ловките пръсти, Кръглоглавия, Лукавия и Гробаря. — Приближих още няколко крачки. — Също така си обвинена в отвличане, трафик на зрящи, поръчка на атентат в конкурентна секция и измяна. Ще бъдеш поставена под домашен арест, докато вината ти не бъде разгледана от Неестественото събрание.

Смехът на Игуменката сепна шокираната публика.

— И с каква власт ми отправяш тези обвинения? Ние сме извън закона на Лондон. В коя затворническа килия ще ме хвърлиш? Или смяташ просто да ме убиеш и да зарежеш тялото ми в някоя тъмна уличка? Е, що за Повелителка възнамеряваш да бъдеш?

— Справедлива, надявам се.

— Нима? И къде е справедливостта тук? Къде са ти доказателствата, новоизлюпена кралице?

— Доказателствата са пред очите ни. Ти там — посочих един куриер, който чинно скочи на крака. — Би ли проверил дясната ръка на Нечестивата дама?

— Да, Повелителке.

Разтреперан, той коленичи до трупа, разкопча маншета на десния ръкав и го запретна нагоре. Лицето на Игуменката пребледня, а по моите устни се плъзна мрачна усмивка.

Над лакътя на мъртвата с проста, едноцветна татуировка бе изобразена ръка на скелет. Огнена Мария излезе напред и се приведе, за да я види отблизо.

— Това е знакът на Парцалените кукли — заключи.

— Да — казах. — Същата имат и тя, и той — посочих телата на Шипков цвят и Палача, — както и всеки от участниците в турнира, които й помагаха. Защото всички работеха за Вехтошаря и за неговия… сив пазар. — Погледнах към Игуменката, на чието лице се бе появила озъбена гримаса, тъй че и тя самата приличаше на скелет. — Сега ще бъдеш ли така добра да ни покажеш своята ръка?

Тя мълчаливо отстъпи назад, по-далеч от тълпата и от изобличаващите улики на арената. Откъм публиката се надигна заплашителен ропот.

— Арестувайте я — извиках.

И те се подчиниха. Джими О‘Гоблин, Джак Хикатрифт и Огнена Мария се впуснаха и я заобиколиха заедно с още неколцина зрящи от I-4. Игуменката се вторачи в тях, после се озърна през рамо. Наоколо нямаше останали Парцалени кукли. Дори собствените й подчинени се отдръпнаха назад. Вехтошарят също бе изчезнал, зарязвайки своята наемна убийца.

Отне й известно време да осъзнае, че може да разчита единствено на себе си. В един миг на кристална яснота видях и най-дребния менящ се детайл върху лицето й сякаш под микроскоп. Стиснатите челюсти, потрепващите кичури коса, странно нежни на фона на вулканичната ярост.

И от пода в краката й се надигна чудовище.

Полтъргайст, който не познавах и не исках да познавам.

Това бе последната ми мисъл преди удара.

— Ето — кресна Игуменката — истинския убиец на Хектор.

Експлозията в етера ме откъсна от земята и ме запрати по гръб върху подиума. Въздухът напусна дробовете ми, излизайки под формата на бяла пара измежду заскрежените ми устни. Бях прикована към сценичните завеси, удържана от невидима ръка. Паника стегна гърлото ми, притисна като обръч ребрата ми. Отново бях малкото момиченце на полето. Полтъргайстът не прие определена телесна форма, присъствието му бе просто стена от тежест, която ме смазваше.

Той обиколи веднъж залата, сякаш да огледа по-добре тълпата. После се издигна към тавана. Свещите на полилея угаснаха, пламъците на светилниците примигнаха и станаха синкави. Затропаха маси и столове, а всички духове се свиха из ъглите, отстранявайки се от пътя му. Няколко от Рантените край мен се превиваха, надавайки смразяващи кръвта писъци. Лордът също беше сред тях. Чертите му, обичайно сковани в неподвижна маска, сега бяха разкривени от болката, пронизваща и моите кости. Игуменката стоеше, насочила към мен ръка, която трепереше от нечовешкото усилие да контролира създанието.

И тогава сякаш нещо се пречупи. Тя залитна и падна на пода, подпирайки се на длани. Полтъргайстът се изви над главите ни и изчезна през тавана. Натискът върху гърдите ми изчезна и аз най-сетне успях с хриптене да си поема дъх. Докато се изправях под смътната светлина, около шията ми, там, където висеше медальонът, се издуха бледи, сребристи следи. Самият той сияеше като разпален въглен.

Златната нишка вибрираше по начин, който не бях усещала досега. Лордът конвулсивно свиваше и разпускаше юмрука на дясната си ръка, явно разкъсван от нечовешки мъки. Четирима от другите Рантени бяха в същото състояние, включително и Теребел.

Застанах лице в лице с Игуменката. Тя ме гледаше със стъклен взор, а устните й безмълвно оформяха думата „невъзможно“. После с ръмжене извади от джоба си револвер и го насочи към сърцето ми.

Зрението ми се стесни като тунел, реакциите ми изневериха. Успях единствено да вдигна наполовина ръце, когато се разнесе изстрелът. Куршумът се размина с мен на сантиметри.

Игуменката продължи да стреля, оттегляйки се към изхода, но Рантените ме заслониха с телата си. Лордът пое три куршума един сред друг, преди да падне на сцената, притиснал ръка към гърдите си.

Озъртайки се като диво животно, Игуменката отблъсна петнайсетина зрящи със свити от духове и стреля още два пъти, откачайки от тавана корниза на една завеса. Тежкият плюш се свлече върху главите на най-близкостоящите.

Следващият куршум улучи Айви и я повали на пода. Чух собствения си писък. Игуменката започна да се смее.

Екна нов изстрел, но не от нейния пистолет. Върху хълбока й цъфна червено петно. Още две попадения от Стихоплетеца Том и Огнена Мария я довършиха — едното в главата, другото в сърцето. Тя се свлече сред пурпурните дипли на завесата.

Бавно и колебливо си поех дъх. От дупката в черепа на Игуменката бавно сълзеше кръв. Застаналият до мен Ник се окопити първи. Улови ме за лакътя и ме обърна към себе си, взирайки се в смъртно бледото ми лице. Ушите ми още кънтяха от изстрелите.

— Пейдж. Пейдж, този полтъргайст… Не съм виждал нищо подобно.

— Не знам — поклатих безсилно глава. — Моля те, просто… помогни на Айви и останалите.

Той кимна и се упъти нататък. Лордът вече идваше на себе си, повдигайки се на лакти от земята. Останалите членове на Неестественото събрание заедно със своите приближени гледаха към мен, очаквайки да им дам някакво обяснение за тази лудост, но думите не идваха на езика ми. Джаксън щеше да се справи по-добре, но аз не притежавах неговото дар слово. А и историята не беше лесна за разказване.

Пред мен бе каймакът на лондонския престъпен синдикат. Стотици, ако не и хиляди зрящи бяха лоялни на тези лидери.

— Е, Повелителке — проговори накрая Огнена Мария, — ето ни тук. Изглежда, ти спечели битката. А също изчисти и името си.

— Какво да правим с тази? — посочи един маскиран зрящ към Айви, която притискаше с ръка раната си.

— Няма да раздаваме възмездие без съд — отвърнах. — Ще проведем пълно разследване, започвайки с обиск на клуба на Игуменката. Има ли доброволци?

— Аз ще се заема — каза Огнена Мария. — Знам къде се намира. — Тя подсвирна на подчинените си и всички вкупом напуснаха залата.

— Повелителке — каза един медиум, снемайки шапката си, — в книжката се разказва за тези създания, но как да се отнасяме към тях в действителност? С преклонение или със страх?

— Със страх — изръмжа Ерай.

— Или с преклонение — склони глава Лусида. — Няма да отхвърлим почитта ви.

— Не знам за страха — казах, хвърляйки й твърд поглед, — но преклонението го запазете за себе си. — Пред погледа ми играеха тъмни петна. — Сцион може да проповядва своя естествен ред, а Белият заклинател — прословутата си йерархия на зрящите. Ние ще им отвърнем ясно и силно — и то с действия, понеже не се вслушват в думите ни. Всички ще бъдем едно… ще бъдем Орденът на ясновидците.

След тези думи тъмните петна се сляха в едно и зрението ми угасна.

Нямам представа какво се е случило по-нататък.

* * *

Вече не бях Бледата бродница от секция I-4, птичката в позлатена клетка на Джаксън Хол. Бях се превърнала в Черната пеперуда, Повелителка на синдиката и все още най-издирваната личност в сционски Лондон. Лежах свита сред червените анемонии в безопасността на своята сънорама, потопена в топлата кръв на прераждането.

Пораженията този път не бяха толкова тежки. Просто няколко нащърбвания и вдлъбнатини в духовната ми броня. Много по-зле бе пострадало тялото ми.

Когато се изтръгнах от сенките, видях, че лежа върху килим, а под главата ми е подложено сгънато палто. Прогизналите от кръв дрехи бяха снети от мен, а отстрани гореше газена лампа. Не беше студено, но отнякъде се процеждаше леко течение, което сякаш подлютяваше раните ми.

Прокашлях се.

Изгаряща болка прониза ребрата и тила ми. Още болежки се обадиха по цялото ми тяло — челюстта, краката, кръста ми. Понечих да изпищя, но от гърлото ми се изтръгна само дрезгав стон.

Когато пристъпът утихна, не смеех повече да помръдна.

Джаксън вероятно се чувстваше по-добре. Леко главоболие, някоя и друга синина. Вероятно вече кроеше планове как да ме лиши от властта над синдиката.

Е, можеше да опита.

Отвън цял Лондон навярно се намираше в брожение заради моята победа. Не се заблуждавах, че Вехтошарят току-така ще се признае за победен. Опитите му за отмъщение нямаше да закъснеят.

Той бе възнамерявал да постави свой човек начело на зрящите. Вероятно Нечестивата дама, съдейки по онова, което бях видяла на турнира. Цял куп участници бяха подкупени, за да се отърват от мен и да й осигурят короната. Но ето че вместо сама да умра, аз бях убила нея и така бях сложила прът в колелата му. Пионката му бе мъртва и той щеше да жадува за разплата.

След известно време — не знаех дали минута или час, иззад сценичните завеси се показа силует. Напрегнах се и затърсих опипом ножа си, но онзи, който се появи в светлината на газената лампа бе Лордът.

— Добър вечер, Повелителке — припламна с очи той.

— Не се чувствам никак царствено — отвърнах с изтръпнала от болка челюст.

— Да, трябва да призная, че видът ти не е особено величествен. Но въпреки това си Повелителка на Ордена на ясновидците. — Той приседна до мен и скръсти ръце. — Интересно име.

— Кое време е? — докоснах с ръка бинтованата си страна. — Ти добре ли си?

— Куршумите не причиняват трайна вреда на Рефаимите. А иначе турнирът свърши преди два часа. Доктор Нигорд няма да е доволен, че си се събудила.

— Да не му казваме тогава. — С мъка отпих от подадената манерка с вода. Тя имаше вкус на кръв. — Моля те, кажи ми, че имаш амарант.

— За съжаление, не. Доктор Нигорд отиде до Севън Дайълс да прибере вещите ти. Цитирам: „преди Джаксън да ги е продал“. Останалите се присъединиха към Огнена Мария и претърсват клуба на Игуменката за доказателства за ролята на Вехтошаря.

Ник бе проявил обичайната предвидливост, типична за един оракул.

— Няма да намерят нищо у Игуменката — казах. — Тя бе просто средство, вместилище за неговия полтъргайст. Който сигурно пак ще се върне.

— И ти ще си готова за него.

Погледнах го внимателно.

— Това беше онзи полтъргайст, нали?

— Да — присви устни той. — Стар враг.

— Тогава как е възможно Игуменката да го контролира?

— Това същество се подчинява единствено на Нашира. Тя трябва да му е наредила да приема заповеди от нея.

Смисълът на думите бавно достигна до мен. Значи сивият пазар не беше само между синдиката и Сцион. Трябваше да има директна връзка и с Рефаимите. Светът изведнъж стана твърде голям и сложен за малката, изпълнена с болка черупка, която представляваше черепът ми. Затворих очи и го изолирах навън. Щях да се занимавам с всичко това, когато мозъкът ми се избистри. Ако мислех за него сега, щях да се пръсна.

Рискувах да хвърля едно око към старинното огледало в бронзова рамка, опряно на близката стена. Лицето ми изглеждаше ужасно — цялото в ожулвания и синини, с подута устна, но най-лоша от всичко бе страховитата рана на челюстта — подпухнала червена резка, пресечена от черни шевове.

— Разрезът беше много чист — каза Лордът. — Може дори да не остане белег.

Открих, че всъщност изобщо не ме е грижа за това. Стигнеше ли се до война, белезите щяха да са в изобилие.

По-надолу по прохода между масите се забелязваха три спящи фигури, загърнати в одеяла. Нел, Феликс и Джос се бяха сгушили един до друг, точно както спяха хората в Птичарника, за да се предпазят от студа.

— Паметта им е изтрита с бяла богородичка — каза Лордът. — Не помнят нищо от случилото се, докато са били в плен.

— Значи няма шанс да научим как Вехтошарят ги е принудил да променят историята за Рефаимите.

Малко по-встрани, с вперен в тавана поглед, седеше Айви, обгърнала колене с тънките си голи ръце.

— Как е тя? — кимнах към нея.

— Доктор Нигорд извади куршума. Каза, че истинската рана била в душата й.

— Чувство на вина — въздъхнах, примигвайки от болката в ребрата. — Знам през какъв ад е преминала, но пак не съм сигурна, че ще мога да й простя стореното.

— Не бива да съдиш твърде строго някой, който е действал от страх.

Това бе вярно, но нямаше да върне всички онези зрящи, които Айви бе пратила в наказателната колония. Отпих още глътка от манерката.

— Къде са Рантените?

— Оттеглиха се в тайна квартира близо до Олд Никъл. Утре ще тръгнат да разпространяват вестта за твоята победа. — Той замълча за секунда. — Някои зрящи смятат, че си… чудодеец. Не виждат друго обяснение за това, че отблъсна полтъргайста.

Джаксън също понякога ме бе наричал така на шега. Тази дума се използваше от вярващите в тъй наречения цайтгайст — духа, който според тях бе създал етера. Те никога не я ползваха лекомислено и наричаха с нея единствено човек, докоснат от самия първоизточник и добил безпрецедентна власт над тайните на етера.

— Те не знаят за това — разкопчах яката на ризата си. Медальонът бе хладен, но под него още личаха тънките, подобни на вени следи. — Чудото се дължи на него.

— И освен това ти стои чудесно.

— Не искам да ме имат за някакво свръхестествено същество, след като единствената ми заслуга е, че съм носела тази висулка.

— Винаги можеш да им обясниш по-късно. Нека говорят каквото си искат. Главната ти задача сега е да оздравееш.

Продължихме да седим мълчаливо, с горящата лампа помежду ни. Колко неща се бяха случили в разстояние само на няколко седмици.

— Искам да те попитам нещо — каза Лордът. — Ако разрешиш.

— Стига да не ми причини главоболие — отпих още глътка вода.

— Чудех се… когато Джаксън те е наел, явно е бил готов да плати всяка сума, която пожелаеш, за да си осигури услугите ти. И все пак ти не си особено богата, иначе нямаше да си принудена да търсиш подкрепа от Рантените. Къде са се дянали парите ти?

Донякъде очаквах този въпрос.

— Никога не съм ги имала — отвърнах. — Джаксън не притежава дори банкова сметка. Всичките му приходи идват от нашия труд и се събират в малка кутия на бюрото му. С част от тях ни плаща, а къде отива останалото — нямам представа.

— Значи те е подвел. — Лордът ме гледаше изпитателно. — Защо тогава продължи да работиш за него?

От гърдите ми се изтръгна хриплив смях.

— Защото бях достатъчно наивна да му вярвам.

— Това не е наивност, Пейдж. Ти просто си изпълнявала дълга си към Джаксън. Разбирала си, че той е необходим за вашето оцеляване. — Облечената му в ръкавица ръка повдигна брадичката ми. — Няма вечно да се нуждаеш от парите на Теребел. В крайна сметка лоялността на зрящите ще надделее над алчността. Стига да им дадеш надежда.

— Нима надеждата не е също вид наивност?

— Надеждата е жизненият сок на революцията. Без нея не сме нищо повече от пепел, чакаща вятърът да я отвее.

Искаше ми се да го вярвам. Трябваше да го вярвам — че надеждата сама по себе си ще е достатъчна, за да ни преведе през изпитанията. Но тя не можеше да контролира синдиката. Не можеше да свали Уестминстърското Архонтство, набирало мощ в продължение на двеста години. Не можеше да унищожи съществата вътре, наблюдавали нашия свят много по-отдавна.

Лордът намали пламъка на газената лампа.

— Време е Черната пеперуда да си почине — каза. — Чака я дълго царуване занапред.

— Първо трябва да поговоря с нея — посочих към Айви, която продължаваше да седи неподвижно като истукана.

— Ще потърся медицинската чанта на Ник. Вътре трябва да има сциморфин.

Той понечи да стане, но аз докоснах ръката му и го задържах. Безмълвно се наведох към него, тъй че челата ни се докоснаха. Вътрешността на сънорамата ми се освети от нежно, синьо сияние. Останахме така дълго време — две същества от два различни свята. Искаше ми се допирът никога да не свършва.

— Виж — промълвих накрая, — не знам дали…

Очите му се озариха и той се отдръпна.

— Не си длъжна да решаваш тази вечер. Хайде, върви при нея.

Усетих, че ме е разбрал, и изведнъж се почувствах по-леко. Вече бях друга личност — не както преди турнира, когато се намирах в състояние на метаморфоза, без да знам каква ще бъда утре. Но сега бях сигурна, че каквото и да реша, Лордът винаги ще ме подкрепи. Внезапен импулс ме накара да го целуна по бузата. Той ме взе в прегръдките си и ме притисна силно.

— Върви — повтори по-тихо.

Оставих го да търси чантата на Ник и отидох до подиума. Изпитвах всевъзможни болки, но приглушени от лекарствата, с които ме бяха натъпкали. Айви не помръдна, когато седнах до нея.

— Беше смело от твоя страна да кажеш истината.

Напуканите й ръце се впиха в ръба на сцената. Кожата под дясното й рамо, там, където бе изгорена татуировката, представляваше лъскаво, подпухнало петно от розова и червеникава плът.

— Смело? — повтори така, сякаш думата й беше непозната. — Та аз съм просто една жълта туника.

Смисълът бе ясен за всеки, преживял кошмара на наказателната колония.

— Знаеш ли, често молех Тубан да ме убие. — Тя поклати глава. — Когато научих за твоя план за бягство, дори не исках да се качвам на влака. Смятах, че нямам право след онова, което съм извършила. А и бях сигурна, че Челси ме е предала.

— Тоест че е казала на Парцалените кукли за вашия разговор?

— Да, докато не я открих. След като научих от теб, че ме е търсила, се промъкнах в Джейкъбс Айлънд. Разбрах, че когато е докладвала на Хектор за сивия пазар, изобщо не е споменала името ми. А после той се е споразумял с Парцалените кукли. — В гласа й имаше единствено мъка. — Тя винаги се мъчеше да вижда най-доброто у Хектор. Вярваше му. И това накрая я уби. Желанието за по-добър живот от онзи, който имахме като деца от гетото. Оставих я и се върнах при Агата, мислейки, че ще е в безопасност…

Сълзите я задавиха.

— Но ти се качи на влака, Айви. Значи също си се надявала на този живот.

— Качих се, защото се боях да умра. — Върху устните й потрепна горчива усмивка. — Не е ли странно? Въпреки че сме зрящи и знаем, че не всичко свършва със смъртта, пак ни е страх от нея.

— Никой не знае какво ни чака в последната светлина, Айви. Дори сънебродниците. Когато Неестественото събрание отново си стъпи на краката, ти ще получиш справедлив процес. И мога да ти обещая едно — Вехтошарят ще отговаря за делата си.

Лицето й се сгърчи.

— Това е всичко, което искам. Справедливост. — Погледът й най-сетне срещна моя. — Искам да видя лицето му, Пейдж. Преди края.

— Аз самата съм любопитна да го видя. — Всеки мускул в тялото ми простена, докато се изправях от ръба на подиума. — Челси умря в ръцете ми. И знаеш ли какво ми каза да ти предам? — Мълчание. — Че ти си била всичко за нея и че трябва да се справиш.

Обърнах се и тръгнах обратно към палтото, проснато край газената лампа. Зад гърба ми Айви продължаваше да не помръдва и да не продумва. Полегнах настрана и сложих ръка върху короната — символа на синдиката, оръжието, което щях да използвам, за да сразя Сцион.

Лордът постави спринцовката в ръката ми. Аз забих иглата в бедрото си и натиснах буталото.

* * *

Унесена от сциморфина и успокояващото присъствие на Лорда, изпаднах в неспокойна дрямка, но тя не трая дълго. Още щом първите лъчи на слънцето проникнаха в залата, една хладна ръка ме разтърси и ме събуди.

— Съжалявам, sontos. — Беше Ник и изглеждаше напълно разбит. — Трябва да видиш това. Веднага.