Саманта Шанън
Орденът на ясновидците (17)

15
„Котарака на свещеника“

В мига, в който излязох, съжалих, че съм го сторила. Не ми се щеше да оставям Лорда сам, а най-вече не ми се щеше да се връщам обратно в квартирата само за да угодя на Джаксън. Моята свобода — свободата, за която се бях борила, заради която бяха загинали хора — изглеждаше също толкова далечна химера в Седемте печата, колкото и в Шеол I. Аз не бях нищо повече от едно куче на каишката на Джаксън.

Не можех да продължа в този дух още две години. Не бях достатъчно добър актьор, за да продължавам да кръжа в неговия danse macabre^[1]. Турнирът беше единственият ми шанс да се изтръгна от неговата власт.

Проправихме си път през плетеницата от задни улички на Сохо. Тук кипеше същинският подземен живот на I-4, където най-бедните от зрящите на Джаксън влачеха мизерното си съществуване. Държах главата си наведена и се озъртах за непознати куриери.

— Пейдж — заговори тихо Ник, — искам да знаеш, че не вярвам на това същество.

— Можах да се досетя.

— Помня добре как го отблъсна в онази нощ на моста. Искаше да се освободиш от него. — Той ме улови за ръка и аз се заковах на място. — Може да е имал своите причини и действително да иска да ти помогне да победиш собствената му раса. Но те е държал в плен половин година, използвал те е като марионетка. Зарязал те е сама в гората при онези чудовища. Наблюдавал е безучастно как те жигосват…

— Знам. Не съм забравила.

— Наистина?

— Да, Ник.

— Но въпреки това не го мразиш.

Бледозелените му очи пробиваха без усилие всяка защитна обвивка, която се опитвах да издигна.

— Помня добре случилото се — казах, — но ми се иска да му вярвам. Щом не е на тяхна страна, трябва да е на наша.

— И какво ще яде тук? Консервирана аура? Задушено от сънебродници? Или да дотичам с менюто и да му предложа свеж крънкач?

— Много смешно.

— Не е смешно, Пейдж. Преди да го срещна, никога не се бях чувствал като пакет бърза закуска.

— Той не възнамерява да се храни от нас. Нито пък има интерес да ни издава на Сцион. Те ще го убият със същата охота, с каквато ще убият и мен.

— Прави каквото искаш, sontos, но не очаквай да ти помагам да се срещаш с него. И ако случайно пострадаш, никога няма да си го простя.

Не отвърнах нищо. Ник не намираше сили да ме погледне в очите. Случилото се с Ела не бе негова вина, но аз знаех, че щом остане сам, в тъмните часове, винаги ще се пита дали не е можел да стори нещо, за да предотврати страданията й. А също, че вечно ще се чувства виновен, ако аз самата бъда сполетяна от беда в компанията на Лорда.

Докато размишлявах върху тези неща, образите на Лис Риймор и Себ Пиърс за пръв път от дни насам изникнаха в съзнанието ми и агонията на тяхната смърт ме връхлетя с нова сила. Така и не бях имала възможност да оплача падналите си другари. Зрящите не извършваха заупокойни ритуали — не беше в нашата култура да тъжим над нечий празен труп, — но сега ми се искаше да го бях сторила. Да им бях казала „сбогом и прости“.

Постарах се да не ми проличи. Ник нямаше нужда и от моето бреме в добавка към своето.

Докато подминавахме колоната с циферблатите с техните тъжни, боядисани лица, един медиум в дълго палто тихо подсвирна иззад близката телефонна кабина.

Спрях се. Беше от куриерите на Джаксън, човек, когото познавах.

— Какво има, Хартс?

— Имам съобщение за теб — доближи ме той. — От момиче на име 9. Тя казва, че проектът е готов и че ще те чака на уговореното място.

Затворническият номер на Нел. Вероятно ставаше дума за книжката.

— Това ли е всичко?

— Да.

Мъжът се ухили очаквателно с гнилите си зъби и аз обърнах хастарите на празните си джобове. Ник присви устни и му подаде няколко монети от портфейла си.

— Кога получи съобщението? — попитах.

— Само преди десет минути, но онзи, който ми го предаде, каза, че доставката на пратката отнела цели два дни. Парцалените кукли претърсвали внимателно всеки куриер, напускащ II-4, та било трудно да го изнесе, без да го забележат.

Хартс докосна шапката си за довиждане, мушна парите в джоба на палтото си и се изгуби в близката пресечка. Ник и аз изчакахме сънорамата му да се отдалечи на безопасно разстояние, преди да продължим.

— Явно са по твоите дири — промърмори Ник. — Да си чувала досега някой да претърсва куриери?

— Не, но не забравяй, че току-що им отмъкнахме жив Рефаим. Нормално е да ги гони параноята.

— Именно. Затова не бива да се връщаш там.

Веднага щом влязохме през червената врата на квартирата, Джаксън ни привика в кабинета си. Посрещна ни облечен в любимия си брокатен халат, седнал в тапицираното кресло със скръстени ръце и намусено изражение. Застанах до Ник и вдигнах въпросително вежди.

— Поредната разходка, скъпа? — попита сухо той.

— Аз я изпратих да потърси един крънкач — намеси се Ник. — Дължеше ни пари.

— Не искам нашата сънебродница да напуска квартирата без мое изрично разрешение, доктор Нигорд. За в бъдеще изпращай някой друг. Впрочем защо си в тази ужасна униформа?

— Идвам направо от работа. — Той прочисти гърло. — Джакс, мисля, че позицията ми в болницата е компрометирана.

Джаксън се извърна в креслото си.

— Слушам те.

Докато Ник обясняваше, той взе една писалка и започна да я върти между пръстите си.

— Колкото и да ми е неприятен фактът, че се трудиш за Сцион, ние се нуждаем от приходите ти — заключи накрая. — Затова ще е най-добре просто да се върнеш на работа и да продължиш да се преструваш на лоялен гражданин. Напуснеш ли сега, само ще си навлечеш още подозрения.

Не ми се вярваше чак толкова да сме закъсали за пари. Дори след инцидента на черния пазар дейността в I-4 вървеше нормално.

— Джакс, той е в опасност — казах. — Какво ще стане, ако го арестуват?

— Няма да го направят, миличка.

— Дори само крънкачите ти носят цяло състояние. Не е възможно да…

— Ти може да си моя наследница, Пейдж — прекъсна ме той, — но ако не ме лъже паметта, все още аз съм босът на тази секция. Един случаен поглед от някакво зрящо момиче не е достатъчен, за да уличи достойния ни оракул в престъпление.

— Значи си готов да рискуваш кожата на този оракул само срещу някоя и друга монета в повече? — възразих разпалено.

Джаксън се вкопчи в облегалките на креслото.

— Бих искал да остана насаме със своята бродница, доктор Нигорд. Иди да си починеш малко, заслужил си го.

Ник се поколеба за кратко, но в крайна сметка излезе, като стисна окуражително ръката ми.

От грамофона в ъгъла се носеше стар шлагер, а върху бюрото стоеше празна чаша от абсент. Седнах в едно кресло и кръстосах крака, стараейки се да си придам изражение на накърнена невинност.

— Турнирът — започна Джаксън със заплашително тих глас — е след по-малко от месец. А засега не виждам никакви признаци за подготовка от твоя страна.

— Напротив, упражнявам се.

— В какво, Пейдж?

— В използване на дарбата си. Напоследък… опитах да бродя без кислородна маска. — Това не беше съвсем лъжа. — Вече издържам по няколко минути.

— Чудесно е, че упражняваш дарбата си, но физическото ти здраве е не по-малко важно. В колонията неслучайно са те държали слаба и недохранена, целта е била да не можеш да се биеш. — Той постави върху бюрото малка бутилка, пълна догоре със зеленикава течност. — Също така пренебрегваш натривките с лавров екстракт, който купих специално заради теб.

Притиснах ръка към гърдите си. Нещо ми подсказваше да не разкривам, че белегът вече е заличен от амаранта. Това само щеше да доведе до въпроси откъде съм се сдобила с него.

— Откакто ти подчини Лондонското чудовище, болките престанаха — уверих го.

— Това е без значение. Докато не видя реално доказателство, че полагаш грижи за себе си, възнамерявам да удържам заплащането ти.

Усмивката се стопи от устните ми.

— Но аз правя всичко, което ми наредиш — казах, полагайки усилие да потисна яда в гласа си. — Всичко. Доставям съобщения, ходя по търгове…

— … и през цялото време не обръщаш и капка внимание на онова, което ти говоря! — Той направи рязък жест, събаряйки чашата от бюрото си заедно с купчина листа. — Крайно време е да станеш малко по-организирана. Ще помоля Ник да се заеме с подготовката ти за турнира.

Останките от абсент се просмукваха в килима. Сърцето ми биеше до пръсване. Джаксън взе нова чаша от бюфета и я напълни.

— А сега марш в леглото. Нуждаеш се от почивка, прекрасна моя.

Кимнах сухо и излязох.

Кога ли този човек за последно бе напускал бърлогата си? Кога ли за последно бе виждал улиците, които така неудържимо искаше да управлява?

На стълбището заварих Елайза, вперила празен поглед в стената, с полуотворена уста. Ръцете й бяха целите омазани в боя, а косата й висеше на сплъстени кичури, от които лъхаше на застояла пот.

— Елайза?

— Пейдж — изломоти тя. — Къде беше?

— Навън. — Клепачите й се притваряха и аз я улових за лактите. — Ей, от колко време не си спала?

— Не знам. Няма значение. Джаксън спомена ли кога смята да ни плати?

Смръщих вежди.

— И твоята надница ли е удържал?

— Каза, че искал да види резултати. Че трябвало да работим повече.

— Но ти даваш всичко от себе си. — Поведох я нагоре по стълбите. Тя трепереше от глава до пети.

— Не, Пейдж. Трябва да продължа. Ти не разбираш.

— Елайза, искам да си дадеш осем часа почивка. През това време трябва да хапнеш, да се изкъпеш и да поспиш. Ще го направиш ли заради мен?

Тя само се изкиска истерично. Подадох й една хавлия и насила я натиках в банята.

Даница обикновено работеше в своята стая на тавана. Почуках няколко пъти и след като не получих отговор, отворих вратата. Ъглите бяха заринати от купища части и детайли, събирани от бунищата или купени от бродягите край бреговете на Темза.

Даница седеше на ръба на леглото си, приведена над тежката дъбова маса, която й служеше за тезгях.

— Дани, трябва ми услуга.

— Не правя услуги — отвърна тя. Върху окото й бе прикрепена леща, която го увеличаваше до абсурдни размери.

— Не се притеснявай, няма да те затрудни.

— Въпросът е принципен. Там не се сяда — добави тя, виждайки, че се насочвам към един стол.

— С какво се занимаваш в момента? — Огледах пръснатите по пода листове, изписани с дребен, акуратен почерк на кирилица. — С теорията на Панич?

Това бе нейна хипотеза, все още нуждаеща се от емпирични доказателства. Джаксън възнамеряваше да я включи в следващия си велик труд. Формулата бе проста — взема се поредният номер на ясновидския разред, умножава се по десет, вади се от числото сто и резултатът показва очакваната средна продължителност на живота на съответния зрящ. Според нея аз трябваше да умра на трийсет, което бе ободряваща мисъл. Но, от друга страна, ободряващите мисли не се харчеха сред четящата публика.

— Не. — Тя взе един гаечен ключ. — С портативния Сензорен щит.

— И защо шефът иска това от теб?

— Той не ми казва защо. Казва ми само какво и кога.

Не можех да си представя защо на Джаксън му е притрябвало подобно устройство.

— Е, ако случайно се отегчиш — подхвърлих, бъркайки в джоба си, — може да опиташ да префасонираш тази кислородна маска. Ще ми се да бъде по-малка.

Тя я повъртя в мазолестите си ръце.

— По-малка няма накъде. Въздушната камера все трябва да се смести някъде.

— Ами ако се наложи да я скрия?

— Джаксън няма да ми плати за това. Вече ми е дал друга задача.

— Нужна ми е за турнира. А и за какво са ти пари? Не си си купувала дори чифт чорапи от година насам.

— Ако случайно не си разбрала, постоянно се нуждая от части, а бродягите ме скубят за тях, сякаш са от злато. — Тя хвърли маската върху тезгяха. — Ако кажа „да“, ще ми се махнеш ли от главата?

— Само ако се погрижиш Елайза да се нахрани човешки, преди да започне отново да рисува.

— Дадено.

На по-добра сделка не можех и да се надявам. На излизане се разминах с Елайза, която се дотътри до стаята си и се стовари върху леглото. Музите начаса я наобиколиха, но аз ги разпъдих с думите:

— Вървете да тормозите някой друг. Тя се нуждае от малко почивка.

Питер начаса се врътна обидено. Най-новият, Джордж, се завря в един ъгъл, докато Рашел Рюйш и Филип дьо Шампан останаха да се реят тъжно под тавана. Елайза вече спеше дълбоко, заровила лице във възглавницата и провесила ръка през ръба на леглото. Придърпах едно дебело одеяло над раменете й.

Джаксън явно искаше да ни изцеди до капка, иначе Елайза нямаше да броди като зомби наоколо, облечена в дрехи отпреди седмица. И все пак, когато на влизане в стаята си го видях да ме наблюдава от прага на кабинета, той иронично ми махна за лека нощ. Затръшнах вратата в лицето му.

Седнах върху завивките и внимателно разпрах калъфката на възглавницата. Вътре имаше достатъчно пари, за да платя квартирата на Лорда за още една нощ. След това трябваше да се справя сам. Легнах настрани и подложих ръка под главата си, заслушана в машината за бял шум.

След час или два сънорамата на Джаксън избледня. Останах да лежа будна, докато къщата не утихна напълно. Между завесите се процеждаше синкава улична светлина. Накрая дори Даница се поддаде на умората. Ръкописът ме очакваше в Сохо. Лордът ме очакваше в своята вехта стая. Напипах дръжката на ножа под възглавницата си. Отдавна не се бях чувствала толкова сама.

След полунощ вратата ми изведнъж се отвори. Седнах в леглото с разтуптяно сърце, стиснала здраво оръжието.

— Шшт, аз съм — долетя гласът на Ник. — С нож ли спиш?

— Ти пък спиш с пистолет. — Поставих го върху нощното шкафче. — Какво има?

— Върви — кимна той към прозореца. — Иди да навестиш Лорда. Аз ще оставя на Джаксън бележка. Ще му напиша, че сме излезли да тренираме.

— Но нали преди каза, че…

— Да, но ми омръзна постоянно да играя по свирката на Джаксън — прошепна той. — Колкото и да не ми се нрави, действително трябва да разберем какво кроят Парцалените кукли. А и вярвам, че знаеш какво правиш. — Видът му все още беше угрижен. — Бъди внимателна. А ако не можеш да бъдеш внимателна, бъди…

— … бърза, знам. — Целунах го по бузата. — Благодаря, Ник.

* * *

Трябва да му е било трудно да се реши на тази стъпка, но бе утешително да знам, че отново е на моя страна. И двамата бяхме наясно, че е опасно да посещавам Лорда, но се нуждаехме от подкрепа в лагера на Рефаимите.

Изпълзях през прозореца в хладната нощ, с вдигната яка и скрито под шалчето лице, и се насочих по Монмът Стрийт. В кабинета на Джаксън не светеше; сънорамата му бе замъглена от мътния оттенък на алкохола. Усетих патрул Жандарми, преминаващи по Шафтсбъри авеню, и хванах обиколен маршрут през покривите към Сохо.

Кварталът гъмжеше от хора, като тук-таме сред тълпата се мяркаше и по някой зрящ. Повечето идваха заради оскъдните развлечения, които все още се намираха в Сцион — казината, нелегалните театри, а също и клуб „Третото око“ с неговата музика, изпълнявана от контактьори. Тук Елайза бе прекарала своята младост.

Достигнах площада и се вмъкнах в едно от заведенията, популярни сред зрящите — „Котарака на свещеника“, казино със свои строги правила по отношение на залаганията (така например оракули, гадатели и авгури можеха само да гледат отстрани, предвид ясновидските им способности). Всеки месец се провеждаше лотария, като победителят печелеше известна сума пари, предоставяна от Джаксън. Също така тук бе единственото място в I-4, което членове на други банди можеха да посещават без изрично разрешение, тъй като носеха добри доходи. Повечето секции имаха по едно–две подобни „неутрални“ свърталища, където старите вражди и териториални претенции се забравяха.

Сред най-популярните игри бяха „таро“ и „кьонигруфен“^[2]. Усетих как ръцете ме засърбяват — обичах да играя таро, а и няколко спечелени ръце щяха да понапълнят джобовете ми, но нямах достатъчно пари дори за първоначалната миза.

Както винаги, помещението бе претъпкано с хора от всички краища на цитаделата. Проправих си път между потните тела и кръглите, застлани със сукно маси. Долавях шепота и погледите, които ме следваха по петите. „Котарака на свещеника“ бе известно средище на клюки в синдиката. Бабс раздаваше картите на една маса в ъгъла. Трябваше да изчакам.

Не бе изключено да открия и друг източник на информация. Наоколо имаше много зрящи, склонни да я продадат.

Познанието е опасно.

Опасно, но и полезно.

Една гадателка, към трийсетгодишна, със смугла кожа, седеше в близкото сепаре. Косата й представляваше облак от фини къдрици, привързани с виолетова копринена лента. Големите й очи се вдигнаха към мен изпод тежките клепки.

Дясното беше кафяво, а лявото — зелено, с жълта ивица около зеницата. Нямаше колобоми. За втори път през живота си виждах подобен чифт очи.

— Ще ми гледаш ли? — я попитах.

Жената потърка широкия си нос.

— Стига да имаш с какво да си платиш.

Подадох й малкото си останали монети. Щяха да й стигнат колкото за още две или три чашки мекс.

— Това е всичко, с което разполагам.

— Е, пак е по-добре от нищо.

Дълбокият й глас имаше едва доловим акцент. Седнах срещу нея в сепарето и скръстих ръце. Тя дръпна плюшената завеса, закривайки ни от погледите на играчите.

— Ти си астрагаломант^[3] — отбелязах. Ноктите й бяха лакирани в бяло, с черни точки по тях. Бели петънца имаше и над очите й. Тя извади два малки кокалени зара от ръкава си.

— Ето каква е системата — каза, държейки единия от тях между палеца и показалеца си. — Знам, че много гадатели правят сложни предсказания, пишат на хартия и какво ли не още, но при мен нещата са прости. Ти задаваш пет въпроса, а аз ти давам пет отговора. Може да ти се сторят мъгляви, но ще трябва да се задоволиш с това. А сега нека видя ръката ти.

Протегнах я и тя я сграбчи — а после я пусна, сякаш бе уловила оголена жица.

— Ти си студена — изгледа ме подозрително.

Отначало не я разбрах — струваше ми се, че ръцете ми са по-скоро неприятно топли, — но после се досетих.

— Съжалявам. — Разтворих пръстите си и й показах белезите. — Полтъргайст. Отпреди повече от десет години са.

Тя поклати глава.

— Все едно се ръкувам с труп. Подай ми другата.

Знаех, че кожата около белезите ми винаги е малко по-хладна, но никога досега някой не бе реагирал така на докосването ми.

— Така — каза тя вече по-спокойно, хващайки дясната ми ръка. — Да чуем въпросите ти.

— Кой уби Повелителя? — изстрелях, без да се колебая нито миг.

— Опасен въпрос. Но ще трябва да го зададеш по-иначе. Етерът не е монетен автомат, от който ще изскочи билетче с име.

— Заешката устна ли е убила Повелителя? — изрекох след кратък размисъл.

Заровете се търкулнаха върху масата. Две и две. Гадателката допря свободната ръка до слепоочието си.

— Везни — произнесе със същия монотонен глас, който Лис използваше при сеанса си. — Едното блюдо е натежало, пълно с кръв. Четири фигури стоят около везните — две от едната страна, две от другата.

— Ясно. И това отговаря на въпроса?

— Предупредих те, че ще бъде мъгляво. Съдейки по опита ми, везните обикновено сочат към истината. Значи имаш двама души, които са от правилната страна на истината, и двама, които не са. Би трябвало да го проумееш. Отговорите на етера са предназначени за разбиране единствено от кверента.

Ако етерът имаше самоличност, мина ми през ума, трябваше да е доста самодоволно копеле.

— Следващият въпрос тогава — казах. — Заешката устна ли е убила Повелителя?

— Току-що пита същото.

— Питам отново.

— Способностите ми ли тестваш, скачачке? — Тя не изглеждаше засегната, по-скоро леко развеселена.

— Може би. Попадала съм на не един шарлатанин тук. Откъде да знам, че просто не ми пускаш прах в очите?

И тя го направи отново. Две и две. Изрекох въпроса за трети път и пак получих същия резултат.

— Моля те, престани. — Гадателката отпи глътка мекс от чашата си. — Омръзна ми да виждам все същия образ. А и ти останаха само още два въпроса.

Исках да питам за толкова много неща, най-вече свързани с Лорда, но трябваше да внимавам.

— Да предположим, че познавам група хора, но не желая да разкривам кои са — започнах.

— Стига да знаеш за кого говориш, не би трябвало да има проблем. Ти си кверентът. Аз съм просто проводник.

Пръстите ми потропаха колебливо по масата.

— Откъде онзи… който живее под земята… знае за кукловодите?

Вероятно не бе най-удачната формулировка, но важното беше да звучи неразгадаемо за моята събеседница. Съдейки по изражението й, тя бе чувала и по-странни неща. Заровете се търкулнаха и спряха досами ръката ми, показвайки две единици.

— Ръка без жива плът, с пръсти, насочени към небето. Китката е обгърната в червена коприна, като от окови. Ръката грабва бели пера от земята. Два пръста се откършват, но тя продължава да ги стиска.

Жената тръсна глава и отново надигна питието си.

— Което означава? — попитах, мъчейки се да не звуча отчаяно.

— Нямам никаква представа. Червената коприна може да е кръв или смърт. Или пък нито едно от двете. — Нищо чудно, че гадателите толкова трудно си намираха клиенти. — Белите пера… отскубнати от птица, вероятно. Биха могли да означават части от едно цяло или да са символи сами по себе си. — По средата на челото й бе изпъкнала синкава вена. — Последен въпрос. Започнах да се уморявам.

Известно време мълчах, мъчейки се да се сетя нещо, което да ме насочи в правилна посока. И после в ума ми изникнаха Лис и нейният недовършен сеанс.

— Кой е Кралят с жезъла?

Тя се усмихна.

— Била си при картомант, нали?

Не отговорих нищо. Разговорът за Лис само щеше да върне болката от нейната загуба. Гадателката подхвърли заровете с нокътя на палеца си и ги улови в същата ръка. Две и пет.

— Седем — заяви тя, удряйки ги върху масата. — Това е.

Повдигнах вежди.

— И никакво видение?

— Понякога и числото е достатъчно. Не забравяй също начина, по който е разделено. Две и пет е различно от, да речем, три и четири. Едно от двете числа обикновено носи съществен смисъл.

Ръката й подскочи от само себе си, при което чашата с бял мекс се прекатури, а заровете изтрополяха на пода.

— И това е всичко. Започна ли да разливам питиета, значи е време да спра. Знам, че ти се струва налудничаво, но в лудостта има смисъл.

— Вярвам ти — отвърнах и наистина го мислех. Независимо колко объркваща изглеждаше дарбата й, предчувствах, че в крайна сметка Лис ще се окаже права за всичко. Само ми трябваше време, за да го проумея.

— И не се впрягай прекалено. И без това за съжаление не можеш да сториш нищо, за да промениш бъдещето си.

— Не съм толкова сигурна — изправих се на крака. — Благодаря ти.

— Ако пак имаш нужда от гадаене, знаеш къде да ме намериш.

— Надали ще се възползвам, но ще те препоръчам на свои познати.

Жената кимна, потривайки челото си с ръка. Дръпнах завесата встрани и излязох от сепарето. Усещах стомаха си като гнездо от змии.

Бабс вече се намираше зад бара, ведро усмихната и наливаща на играчите питиета от бутилка кървав мекс, навярно постара от нея самата. Според мнозина монархията още бе жива и процъфтяваща в нейно лице: тя бе всепризнатата кралица на това място. Щом ме забеляза, ми махна с ръка.

— Бледа броднице — възкликна. — Как си? Не съм те виждала скоро насам.

— По-добре от всякога, Бабс. — Настаних се върху една от дървените табуретки. — Разбирам, че имаш пакет за мен.

— О, да. — Тя порови под тезгяха. — Подарък от някой обожател, предполагам?

Поклатих иронично глава.

— Сякаш Заклинателят би го допуснал.

— Този човек има сърце колкото замразена скумрия. Нали знаеш, че спря лотарията?

— Така ли? Откога?

— Още през август. Никой не остана доволен, но какво пък, парите са си негови.

Това беше интересно.

— Май си доста заета тази вечер.

— И още как. Приемаме залагания за резултата от турнира. Добре направи старият Хектор, че се гътна. Помага да привлечем повече клиентела. Оборотът намаля, откакто Жандармите спряха да идват. Вече ги е страх да си покажат носа навън след работа.

— Защо?

— Наказват ги с побоища. Сцион започва да губи търпение покрай ситуацията с бегълците, подозира ги, че укриват зрящите. — Тя ми хвърли кос поглед. — Като стана дума за бегълци, напоследък твоето име е в устата на всички. Дори се обзалагат, че ти си онази, която е видяла сметката на Хектор.

Защо ли не се учудвах.

— А ти как мислиш? — попитах.

— Хайде, стига — изпръхтя Бабс. — Познавам те от две години и не мога да си представя, че ще отрежеш главата на някого. Не, според мен това е работа на Заешката устна. Иначе защо ще се крие, вместо да излезе и да поиска короната?

— Защото знае, че е заподозряна.

— Тъкмо тя не би се притеснила особено. Знаеш ли, като изключим това, че работеше за Хектор, всъщност не беше лошо момиче. Често се отбиваше тук да поиграе с една от приятелките си. — Бабс се усмихна и ми подаде дебел плик от кафява хартия. — Ето, заповядай. Кълна се в дарбата си на сензор, че не съм поглеждала какво има вътре.

— Благодаря. — Все пак проверих дали пликът е добре запечатан, преди да го пъхна под якето си. — В момента съм малко закъсала, Бабс. Ще ти платя, като се поопарича.

— Защо вместо това не ми направиш удоволствието да поиграеш? Ей там има една група куриери, които отдавна ми лазят по нервите.

— Къде? — озърнах се през рамо.

— На средната маса. Почти всяка вечер са тук.

— За коя секция играят?

— I-2. Като цяло се държат прилично, но твърде често печелят, ако разбираш какво имам предвид. Ей, помниш ли, когато вашата банда сви перките на Зъба? — Тя се изкиска. — Направо ми напълнихте душата. Няма да забравя каква физиономия направи, като го изръсихте с всички онези пари…

Наистина тогава до един бяхме във възторг, но сега, когато Зъбът беше мъртъв, нещата ми изглеждаха по-различни.

Неколцина от хората на Игуменката седяха около посочената маса, увлечени в игра на таро. Както всички нейни приближени, бяха облечени в тъмни копринени и кадифени дрехи, с дантели по ръкавите и носеха фини сребърни украшения. Забелязах сред тях червенокосата от търга „Джудитиън“, облакътена върху сукното и разглеждаща съсредоточено ръката си от карти.

— Може би друг път — понечих да кажа, но в този миг се вцепених. Един от играчите имаше боядисана в яркосиньо коса и елек на тънко райе. На китката му висеше гривна, изработена от малки кости, а от лакътя му нагоре започваше татуировка на ръка на скелет, чиито пръсти достигаха до рамото.

Ръка без жива плът, с пръсти, насочени към небето. Хвърлих поглед към сепарето на гадателката, но тя си бе отишла.

— Онзи там е от Парцалените кукли — казах тихо.

— Така ли? — Бабс обърна глава. — А, вярно. Славеите открай време допускат хора от други секции да играят с тях. Имат старо съперничество с подчинените на Нечестивата дама, но да си призная, изненадана съм, че са паднали дотам да приемат Парцалена кукла в компанията си. — Тя ми наля чаша бял мекс. — Трябва да е платил добри пари, за да се включи. Заклинателят все още няма нищо против членове на други банди да влизат тук, нали? Ако му е неприятно, мога да ги изхвърля още сега.

— Не, няма проблем. — Постарах се да не издавам вълнението си. — Впрочем, знаеш ли защо Игуменката толкова мрази техния бос. Вехтошаря?

— Може да те учуди, но не съм чула нищо по въпроса.

Наистина ме учудваше.

— А знаеш ли какъв е този символ на ръката му? — попитах, държейки лицето си така, че мъжът със синята коса да не може да го забележи.

— Всички Парцалени кукли го имат. Изглежда отвратително, нали?

Усмихнах се на коментара.

— Виж, трябва да вървя. Благодаря за питието.

— Пак заповядай. — Тя се пресегна през бара, за да ме прегърне. — Пази се, Броднице. Навън не е никак безопасно.

Прекосих помещението и се усамотих в едно празно сепаре, където извадих ръкописа от плика. Нел си беше направила труда да ми го изпрати в две копия.

Бяха го озаглавили „Откровението на Рефаимите“. Текстът бе прост и лаконичен, явно писан бързешком на светлината на фенер, но от подобни произведения бездруго не се очакваше да са шедьоври. Той описваше нечестивата троица, състояща се от Сцион, Рефаимите и Емитите. Пресъздаваше в кървави подробности наказателната колония, както и трафика на зрящи, продължавал от два века. Но най-вече съветваше как да се унищожават Рефаими. Авторите бяха излезли с идеята да се ползва острие, напоено със сок от червена анемония, или тръбичка, с която прашецът да се издухва в очите.

Историята се разказваше от името на бедна гадателка на карти, отвлечена от улицата и хвърлена в затворническия кошмар. Образът й бе оставен на въображението на читателя, но имаше черни къдрици, подобно на Лис. Прехвърлих последните няколко страници. Накрая героинята се освобождаваше от колонията и вдигаше цял Лондон в защита на зрящите. Нещо, което истинската Лис така и не бе успяла да стори.

Но затова пък бе още жива върху правдиво изписаните страници. Скрих плика обратно под якето си и излязох от сепарето.

Членът на Парцалените кукли бе изчезнал от заведението. На минаване покрай играещите от секция I-2 спрях и потропах по масата. Те вдигнаха сепнато глави. Червенокосата угаси цигарата си от богородичка и се изправи.

— Бледа броднице — произнесе с пресипнал глас. Половината й лице бе закрито от фина дантелена маска. — С какво можем да ти помогнем?

Скръстих ръце на гърдите си.

— По време на събранието Заклинателят ви каза, че Заешката устна има навик да се отбива тук. Проследихте ли уликата?

— О, да — отвърна един от мъжете, без да откъсва очи от картите си. — За съжаление не открихме нищо полезно. Мнозина са я виждали да идва, но не и след убийството.

— Ясно. — Мързеливи копелета, рекох си наум. — Има ли някаква особена причина да играете с Парцалените кукли?

— Той ни предизвика. — Друга от седналите, с аура на авгурка, издуха към мен виолетов дим. — И обиди господарката ни. Казахме му, щом е такъв куражлия, да си заложи парите. И ти ли искаш да ни предизвикаш, Бледа броднице?

— Престани. — Червенокосата я замери с една карта. — Тук сме на чужд терен. — После постави ръка върху рамото ми. — Игуменката благодари на Белия заклинател за разбирането и гостоприемството и се надява нещата в скоро време да потръгнат гладко.

— Да, май всички се надяваме на същото — отвърнах и си тръгнах.

Бабс още беше зад бара заедно със свой колега и се заливаше от смях на някаква негова шега. Отворих вратата, при което звънчето над главата ми дрънна, и излязох на улицата.

Вървях по-бързо от обичайното. Наемът на Лорда трябваше да се плати, иначе на сутринта хазаинът щеше да цъфне на вратата му.

Сърцето ми биеше ускорено, докато прекосявах Сохо, придържайки се към задните улички. По гърба ми лазеха тръпки. По това време на нощта жилищната част на квартала бе притихнала и зловеща; зрящите, които я обитаваха, се стичаха към центъра, за да играят комар или да си разменят клюки.

Почти бях достигнала целта си, когато две сънорами се спуснаха връз мен, а удар в лицето ме просна на земята.