Саманта Шанън
Орденът на ясновидците (7)

6
Севън Дайълс

Докато прекосявах прага на старата бърлога, краката едва не ми изневериха. Чифт силни ръце ме подхванаха, помогнаха ми да изкача стълбището и ме настаниха в едно кресло. Носът ми течеше, ушите ми звъняха, а в бузите си усещах бодящо парене. Едва когато кръвта започна да се връща в главата ми, вдигнах очи, за да погледна своя спасител.

— Цялата си посиняла — каза Даница.

Опитах да се засмея, но се получи нещо, наподобяващо кашлица.

— Не е смешно. Вероятно имаш хипотермия.

— Извинявай — казах.

— Не виждам защо се извиняваш. Ти си тази с хипотермията, не аз.

— Вярно — залових се да разкопчавам ботушите си с вкочанени пръсти. — Благодаря, че ме пусна да вляза.

Ако не се броеше нощната лампа върху един шкаф, стаята бе напълно тъмна — всички завеси спуснати, всички светлини угасени, — но затова пък възхитително топла. Вероятно някой най-сетне бе поправил парното котле.

— Къде са другите? — попитах.

— Навън да те търсят. Надин е видяла извънредната емисия, докато се е връщала от „Джудитиън“.

— И Джаксън ли е с тях?

— Аха.

Значи може би все пак го беше грижа за мен. Той рядко се включваше в подобни операции (аз съм ваш главатар, прекрасна моя, не момче за поръчки), но ето че сега се бе хвърлил да ме спасява. Даница приседна на една табуретка до креслото и придърпа добре познатия ми апарат.

— Ето — подаде ми кислородната маска и отвъртя вентила на бутилката. — Вдъхни няколко пъти. Аурата ти е в плачевно състояние.

Долепих маската до лицето си и вдишах дълбоко. „Най-силният ти стимул е страхът“, ми бе казал Лордът. Лордът, който знаеше за броденето на духа повече от всеки друг.

— Как е главата ти? — попитах.

— Имам сътресение. — Тя се обърна към светлината и аз видях цепнатата кожа над окото й, захваната с редица от тънки шевове.

— Добре ли се чувстваш?

— Толкова добре, колкото може да се чувства някой с лека мозъчна травма. Ник ме закърпи.

— Но вече ходиш на работа?

— О, да. Още от първия ден, след като се прибрахме. Иначе щях да предизвикам подозрения.

— И раната не ти пречи?

— Гледам да не й обръщам внимание.

Поех още глътка кислород от маската. Не се съмнявах, че дори и с мозъчно сътресение Даница Панич е по-кадърен инженер от повечето си сционски колеги.

— Ще отида да загася на стълбището. Джакс заръча да сме по-ниски от тревата. — Тя се изправи. — Не включвай нищо тук.

Щом вратата се затвори зад нея, етерът начаса потрепна, замъглявайки зрението ми. Питер Клас, любимият източник на вдъхновение на Елайза, се появи, излъчвайки горчив укор.

— Здравей, Питер — подхвърлих.

Той отплава да се цупи в един ъгъл. Ако имаше нещо, което да мрази, то бе хората да изчезват за месеци наред, без да му дават обяснение.

Даница се върна и надникна запъхтяно от площадката.

— Ще бъда горе в мансардата — каза. — Можеш да ми допиеш кафето, ако искаш.

Топлината най-сетне започна да прониква в мен. Оглеждах познатата обстановка, отпивайки от изветрялото кафе. В огледалото отсреща зърнах около устните си сивкаво петно. Върховете на пръстите ми имаха същия мъртвешки оттенък.

Въздухът бе изпълнен със стари, напластени миризми — на тютюн, боя, терпентин, колофон, смазка. Бях прекарала по-голямата част от чиракуването си тук, край една от тези маси. Ровех се в историята на лондонските духове, изучавах „За същината на неестествеността“, сортирах изрезки от вестници, следях черния пазар, съставях списъци на зрящите, регистрирани в I-4.

Отдолу се чу щракване на ключалка и сърцето подскочи в гърдите ми. По стълбата затрополяха подметки и вратата се отвори със замах. Надин Арнет застана на прага и се вторачи в мен с увиснала челюст. От последната ни среща насам бе отрязала правата си коса така, че сега тя едва покриваше ушите й.

— Хубава работа! — каза. — Значи аз тичам из целия град да те търся, а ти седиш тук и си сръбваш кафе. — Тя захвърли палтото си върху облегалката на един стол. — Къде беше, Махони?

— На Гръб Стрийт.

— И защо не се отби да ни видиш? Или поне не ни изпрати бележка?

Отговорът ми беше спестен от ново хлопване на външната врата. След секунда в стаята нахълта Зийк.

— Няма и следа от нея — съобщи задъхано той. — Ако се свържеш с Елайза, можем всички да отидем в…

— Не е нужно да ходим никъде.

— Моля?

Надин посочи към мен. Щом ме видя, Зийк се втурна право към мен и ме стисна в прегръдките си. Отвърнах му със същото, макар че жестът ми дойде като изненада. Помежду ни никога не бе съществувала особена близост.

— Пейдж, така се притеснихме! Къде се губиш? Сама ли дойде?

— Бях при Ник — погледнах първо към него, после към Надин. — Много благодаря и на двама ви. Задето сте излезли да ме търсите.

— Нямахме особен избор. — Надин смъкна циповете на ботушите си. Едното й рамо бе покрито от рана с дебела коричка, заобиколена от мораво петно. — Джакс не спира да мрънка за теб, откакто сме се върнали от Оксфорд. „Къде ми е бродницата? Няма ли някой да я открие? Ти ще го направиш, Надин. Ти ще я намериш. Върви още сега.“ Имаш късмет, че ми плаща, иначе да те бях пратила по дяволите.

— Хайде, престани — измърмори Зийк. — И ти беше не по-малко разтревожена от нас.

Тя изу ботушите си, без да го удостои с отговор. Погледнах към вратата зад тях.

— Къде са останалите?

— Джаксън нареди всеки да те търси поотделно — отвърна Зийк. — Между другото, Надин, не трябваше ли да заключим долу?

— Не е нужно, те ей сега ще се появят. — Надин надзърна между завесите. — Вие лягайте да поспите, аз ще остана да наблюдавам.

— Аз ще го направя — предложих.

— Ти по-добре подремни. Имаш вид сякаш всеки момент ще паднеш.

Не помръднах от креслото. Топлината в стаята ме унасяше, но трябваше да остана нащрек. Не бе изключено да ми се наложи да бягам още тази вечер.

Зийк приседна на ръба на вграденото си легло — Джаксън предпочиташе да го нарича така, макар че всъщност приличаше повече на шкаф в стената — и започна да си събува обувките.

— Ник на работа ли е? — попита.

— Би трябвало вече да се е върнал на Гръб Стрийт.

— По-рано му звъннах, но не отговори. — Той замълча за секунда. — Смяташ ли, че може да го подозират?

— Не, освен ако сам не се е издал с нещо.

После настъпи тишина. Зийк легна по гръб върху завивките и се загледа в снимките и плакатите, които бе налепил в своята ниша. Повечето изобразяваха музиканти от свободния свят; имаше само една на него и Надин, седнали в някакъв бар, с ярки дрехи и усмивки на лицата. Никакви роднини, никакви приятели от дома. Надин стоеше край прозореца със затъкнат в колана пистолет.

Включих малкия телевизор в ъгъла. Джаксън мразеше ние да го гледаме, но сам обичаше да е в час със сционските новини. Екранът беше разделен на две — отляво се виждаше Скарлет Бърниш в своето студио, а отдясно — дребничка репортерка пред главната порта на Тауър, с развято от вятъра червено палто.

— … Гвардията за извънредни ситуации твърди, че затворниците са успели да избягат, възползвайки се от неестествените способности на Феликс Кумбс, които той упражнил върху един от по-младите и неопитни стражи.

— Можем само да си представим — намеси се Бърниш — какво кошмарно изживяване е било това. Но сега ще прекъснем репортажа, за да поговорим за най-нашумялото име от престъпната група — Пейдж Ева Махони, ирландска имигрантка, произхождаща от Инквизиторска област Пейл^[1]. — Мястото бе нагледно обозначено върху картата. — Махони е обвинена в убийство, държавна измяна, подривна дейност и съпротива при опит за арест. Преди всичко ще се обърнем за мнение към видната сционска парапсихоложка, доктор Мюриъл Рой, специалист в областта на мозъчната неестественост. Доктор Рой, имаме ли основания да подозираме, че Пейдж Махони е била същинският вдъхновител на бягството? Знаем, че тя е живяла със своя баща, доктор Махони, почти две десетилетия, без той дори да заподозре за състоянието й. Това не говори ли за една изключителна манипулативна способност?

— Напълно сте права — и като дългогодишен ръководител на доктор Махони мога само да подчертая, че неестествеността на дъщеря му дойде като шок колкото за нас, толкова и за него самия…

Излъчиха кратко видео, на което се виждаше как баща ми излиза от жилището си на Голдън Лейн, закривайки лице с таблета си. Пръстите ми се впиха в страничните облегалки на креслото. Говорейки за него, Бърниш използваше рожденото му име, като произнасяше сричките с озадачено повдигане на вежди: Колин О’Матуна. При напускането на Ирландия той официално го бе сменил с английското Колин Махони, както и моето средно име от Ийфа на Ева, но Бърниш явно не я беше грижа за подобни дребни юридически детайли. Чрез разкриването на това име тя белязваше баща ми като пришълец, като чужд.

Усетих парене в очите.

Баща ми винаги се бе отнасял сдържано с мен. Нощта преди арестуването ми бе първият случай от много месеци, в който той показа известна нежност, предложи да ми направи закуска и се обърна към мен с детския ми прякор. По-рано в кафенето го бях видяла да трепери, да стиска ръцете на жената, с която разговаряше. Но за да не бъде обвинен, че е предоставил убежище на неестествен — престъпление, което можеше да го отведе на ешафода, — той трябваше публично да се отрече от дъщеря си. Да отрече, че е забелязвал онази част от мен, която още от дете определяше цялото ми съществуване.

Дали ме мразеше заради онова, което представлявах, или мразеше Сцион, задето ни бе довел дотук?

* * *

Леглото бе отделено от останалата стая с прозрачна завеса. Вляво от мен имаше голям прозорец с дървени кепенци, от който се откриваше изглед към красив вътрешен двор. Отвъд завесата стоеше висок шкаф, в който бяха подредени магичен фенер^[2], машина за бял шум^[3] и преносим, тапициран в кожа грамофон. Все помощни средства, чиято цел бе да ме доведат в състояние, подходящо за отделяне на духа. До вратата имаше етажерка, натъпкана с крадени сувенири и кашони с горивото на една сънебродница — обезболяващи, приспивателни, адреналин.

С пробуждането шестото ми чувство потрепна. Бях в старата си стая, с нейните пурпурни стени и таван, изрисуван с безброй звезди. Джаксън Хол седеше в креслото и ме наблюдаваше през завесата.

— Тъй, тъй — произнесе той с лице, полускрито в сенките. — Слънцето изгрява в червено и блудната дъщеря се завръща.

Беше загърнат в домашния си брокатен халат. Когато не отговорих, ъгълчето на устата му трепна в усмивка.

— Винаги съм харесвал тази стая. Тиха. Уединена. Подходящо място за моята бродница. Разбирам, че Алфред те е довел обратно.

— Донякъде.

— Прозорлив мъж. Знае къде ти е мястото.

— Не съм толкова сигурна.

Известно време се изучавахме мълчаливо един друг. Дадох си сметка, че никога не съм се вглеждала отблизо в Джаксън. Белият заклинател. Босът на секция I–4. Човекът, направил ме своя единствена наследница, осигурил ми респекта на зрящи, три или четири пъти по-възрастни от мен. Човекът, приел ме в своя дом и дал ми закрила от всевиждащото око на Сцион.

— Отдавна е време да си поговорим откровено, Пейдж. — Той кръстоса крак връз крак. — Знам, че имаме своите различия. Понякога забравям, че ти вече си почти на двайсет, опиянена от сладката амброзия на независимостта. Когато аз бях на твоите години, единственият ми приятел на света беше Алфред. Нямах никакъв господар, наставник, нито близък, с когото да поприказвам. Доста необичайна ситуация, като се има предвид, че навлязох в живота под строгата опека на една тарторка.

Отдръпнах разделящата ни завеса.

— Бил си клошар?

— О, да. Удивително, нали? Обесиха родителите ми, когато бях само на четири. Вероятно са били загубеняци, инак не биха се оставили да ги хванат. Така се озовах сам в цитаделата, без пукната пара. Не можех да си позволя хубави дрехи, нито фини ястия, прелест моя. Моята тарторка ме караше да крада от незрящите. Тя работеше с още двама съдружници и заедно контролираха сюрия от осемнайсет окаяни хлапета. Всеки грош, който припечелвах, ми биваше отнеман, а в замяна ми подхвърляха по някоя огризка за храна. Постоянно мечтаех да постъпя в Университета, да стана учен мъж — велик и мъдър ясновидец, но единственото, което си докарвах, бяха подигравки. Повтаряха ми, скъпа Пейдж, че щом досега не съм стъпвал в училище, няма и да стъпя, докато още мога да задигам портфейли и часовници от зрящите. Училището струваше пари, а и аз бях неестествен. Презрян парий. Но когато станах на дванайсет, започнах да изпитвам странен сърбеж. Дълбоко под кожата, където не можех да го достигна.

Той неволно посегна с пръсти към ръката си сякаш още го усещаше. Неслучайно винаги носеше дълги ръкави. Бях виждала белезите му и преди — дълги, бели ивици, проточващи се от сгъвките на лактите чак до китките.

— Чесах се, докато не започнах да кървя, а ноктите ми не се изпочупиха. Раздрах не само ръцете, но и лицето, краката, гърдите си. Тарторката ме изхвърли навън да прося — реши, че раните ми ще предизвикат съчувствие, и се оказа права. Никога не бях изкарвал толкова пари, колкото по време на сърбежа.

— Това е отвратително — казах.

— Това е Лондон, скъпа. — Той постави длан върху коляното си. — Аз растях, станах четиринайсетгодишен момък, а нищо не се променяше, освен че извършвах все по-опасни престъпления за къшей хляб и глътка вода. Но вътрешно горях от треска — треска за независимост, за мъст — и за етера. Макар да бях зрящ и да имах аура, същността на моята дарба още не ми се бе разкрила. Смятах, че ако я проумея, ще мога поне да изкарвам собствени пари и да ги харча. Да гледам на ръка или да редя пасианси като крънкачите на Ковънт Гардън. По онова време дори те ми се подиграваха.

Джаксън говореше с усмивка, но аз не се смеех.

— Един ден всичко това ми дойде в повече. Като порцеланова кукла, изпусната на пода, аз се строших. Беше зима и бях премръзнал до кости. Седях свит на улицата в II-6, полуобезумял и дерящ ръцете си. Нямаше жива душа, към която да се обърна за помощ — нито зряща, нито незряща. — Гласът му звучеше напевно сякаш разказваше приказка за лека нощ. — Малко оставаше да се разкрещя на целия свят, че съм ясновидец, да моля Жандармите от ДОБ да ме отведат в Тауър, в лудницата или в който и да било друг ад на земята. И тогава една жена коленичи до мен и прошепна в ухото ми: „Издълбай име, мило дете, отдавна мъртво име.“ И с тези думи изчезна.

— Коя беше тя?

— Някоя, на която съм безкрайно задължен, прекрасна моя. — Бледите му очи бяха зареяни в миналото. — Аз не знаех отдавна мъртви имена — само имената на онези, които исках да са мъртви, а те бяха много, — но тъй като в момента не ми оставаше друго, освен сам да легна и да умра, се вдигнах и извървях шест километра до гробището „Нънхед“. Не можех да разчета имената върху гробовете, но можех да копирам изображенията на буквите. Бях твърде изплашен, за да дълбая. Вместо това избрах един гроб, порязах си пръста и изписах името с кръв върху ръката си. Още щом довърших последната буква, усетих духа да помръдва до мен. Прекарах дълга, трескава нощ на това гробище, проснат сред камъните, заобиколен отвсякъде от танцуващи духове. И когато се пробудих, сърбежът беше изчезнал.

В мислите ми изникна смътен образ — на малко момиче сред поле от макове. То протяга ръка, а после настъпва ослепителната болка от докосването на полтъргайста. Дарбата ми се бе изявила на по-ранна възраст от тази на Джаксън, но аз нямах представа каква е тя, докато не срещнах него.

— Издълбах името на първия дух върху кожата си и той ме научи да пиша и чета — продължи със спомените си Джаксън. — След като изпълни тази задача, го освободих и продадох срещу скромна сума, достатъчна, за да ми осигури топла храна за месец напред. Върнах се при тарторите — само за кратко време, колкото да доовладея изкуството си — и после, най-сетне, ги напуснах.

— Не те ли търсиха?

— По-късно — отвърна той — аз самият ги потърсих.

Можех само да си представя каква смърт е измислил за тримата си мъчители. „Надарен със свирепо въображение“, бе казал за него Алфред.

— След това се залових със своите изследвания върху ясновидството. И открих какъв съм аз самият. Заклинател.

Джаксън внезапно се изправи на крака и отиде до нелегалната картина на Уотърхаус^[4], окачена на стената. Тя изобразяваше двамата полубратя, Сън и Смърт, легнали редом върху одър със затворени очи.

— Разказах ти всичко това, защото искам да знаеш, че те разбирам. Разбирам какво е да се боиш от силата, заключена в теб. Да бъдеш вместилище на етера. Да нямаш вяра сам на себе си. Съпричастен съм с изгарящата жажда за свобода и не съм някой деспотичен тартор. Аз съм бос на банда от зрящи и, смея да кажа, щедър бос при това. Ти получаваш пари за собствени разноски. Имаш удобно легло. В замяна искам единствено да се подчиняваш на заповедите ми, както би сторил и всеки друг бос в цитаделата.

Знаех, че положението ми може да е много по-лошо. Същото ми бе казала и Елайза. Джаксън се обърна и ме погледна отново.

— Тогава в Оксфорд не бях на себе си. Предполагам, ти също. Не вярвам наистина да си решила да напуснеш Севън Дайълс.

— Аз исках да помогна на другите зрящи. Тъкмо ти би трябвало да го разбираш.

— Естествено, че ще искаш да им помогнеш. Ти си добра и безкористна душа. Виж, аз навярно съм бил твърде улисан да защитавам теб, за да ме е грижа за тях. Заплашвайки те, постъпих като същински звяр и напълно заслужавам твоето недоволство. — Той докосна бузата ми с опакото на дланта си. Знаеш, че никога не бих те оставил на ужасните варвари от Джейкъбс Айлънд. Никой гадател на вътрешности няма и с пръст да докосне моята сънебродница, обещавам ти.

— Опита ли се да ме откриеш? — попитах. — Когато изчезнах?

— Разбира се — отвърна с наранен вид той. — За толкова безсърдечен ли ме имаш? Щом не се появи онзи понеделник, накарах всеки доверен ясновидец в I–4 да те търси. Включих дори малоумниците на Мария и Дидиън в издирването. Естествено, трябваше да внимавам Хектор да не се докопа до информацията с мазните си пипала, затова всичко се провеждаше конспиративно, но не съм се отказал, бъди сигурна. По-скоро бих се върнал да прося на улицата, отколкото да оставя Сцион да те отнеме от мен. — Той подсмръкна и се обърна към двете кристални чаши върху нощното ми шкафче. — Ето, вземи. Зелената фея лекува всичко.

— Ти никога не използваш този сервиз.

— Само при специални случаи.

Абсент. Дългите му пръсти се справяха сръчно с приготвянето — решетъчната лъжица, бучките захар, водата. Течността доби мътнозелен цвят. Малко от гражданите на Сцион имаха поносимост към алкохола, но аз вече бях достатъчно изранена, за да се боя от някакво главоболие. Поех чашата от ръката му.

— В онзи ден, когато Ник ме простреля, ти имаше среща с Антоанет Картър на Трафалгар Скуеър. Защо?

— Бях попаднал на стари записи на нейни предавания на пазара в Ковънт Гардън. Дарбата й ме заинтригува и успях да се свържа с нея чрез „Духовен клуб“, които са тукашните й издатели. — Той отпи деликатна глътка от чашата си. — Уви, благодарение на намесата на Рефаимите тя ми се изплъзна между пръстите.

— Те ще се месят все повече, ако не се борим с тях, Джакс. Не можем да ги оставим да продължават със Сезоните на костите.

— По-късно ще се занимаваме с твоите меднокожи приятели, скъпа. Нека засега си играят със своите кукли.

Едва се сдържах да не повиша глас.

— Длъжни сме да предупредим синдиката. До два месеца Сцион ще инсталира новия Сензорен щит и ако не се обединим…

— Пейдж, Пейдж. Ентусиазмът ти е похвален, но нека ти напомня, че ние не сме революционери. Ние сме Седемте печата. Задълженията ни се ограничават до секция I–4 и като членове на синдиката единствената ни цел е да я защитаваме.

— Всичко ще изгуби смисъл, ако Рефаимите дойдат тук. Ние живеем в тяхната лъжа.

— Лъжа, която е породила синдиката. И която го крепи в момента. Не можем и не бива да променяме статуквото.

— Но ти си го сторил. Със своята брошура.

— Това беше съвсем различно. — Той постави ръка върху моята. Дланта му бе мека за разлика от моята, покрита с мазоли от катерене и боравене с оръжия. — Запитвала ли си се защо съм забранил на всички ви да се ангажирате с дългосрочни връзки? Защото държа да сте изцяло отдадени на I-4. Мислейки за Рефаимите, ти се отвличаш от своите задачи, а в днешните размирни дни аз просто не мога да си позволя това. Разбираш ли?

Прииска ми се да го сграбча за яката на халата и да го разтърся.

— Не — отвърнах. — Не разбирам.

— С времето ще разбереш. Времето лекува всичко.

— Аз няма да спра, Джаксън.

— Ще спреш, ако искаш да запазиш мястото си в синдиката. — Той се изправи. — Има едно нещо, което си спечелила по време на отсъствието си от Севън Дайълс. И то е, че си осъзнала качествата си на водач.

— На водач? — изгледах го безизразно.

— Не се прави на наивна. Ти организира цяло въстание в онази воняща дупка, където те бяха затворили.

— Не сама.

— О, скромност. И тя е грях, да знаеш. Вярно, щеше да ти е трудно без твоите приятели, но там, на ливадата, ти беше кралица. Дори произнесе реч! А думите, броднице моя, са всичко. Те дават крила дори на онези, които са останали без искрица надежда, били са стъпкани в калта.

Щеше ми се да намеря думи и сега.

— Знаеш ли на колко години съм, Пейдж?

Въпросът ме завари неподготвена.

— На трийсет и пет?

— Четирийсет и осем. — Неволно го зяпнах от изненада. — Като член на петия разред на ясновидството очакваната продължителност на живота ми е доста ниска. А когато блажено се слея с етера, ти ще встъпиш във владение на I–4. Ще бъдеш млада, способна и интелигентна водачка, принадлежаща към най-високия разред, с много лоялни ясновидци на свое подчинение. Цялата цитадела ще лежи в краката ти.

Опитах се да си го представя: Пейдж Махони, бос на I–4. Притежаваща тази сграда. Знаеща, че всеки един зрящ в секцията би я последвал. Разполагаща с много по-тежка дума от тази на една обикновена бродница.

— Да сключим примирие — протегна ми ръка Джаксън. — Прости ми миналите обиди и аз ще ти дам всичко.

Сега бях бегълка. Издирвана от закона. Без бандата и без страха от мъстта на Белия заклинател представлявах лесна жертва за всеки просяк или крънкач, решил да ме продаде на Сцион. Всички други щяха да се престорят, че нищо не се е случило. Джаксън бе единствената ми връзка със синдиката, а синдикатът бе единствената организирана сила от зрящи, способна да се изправи срещу Сцион. Нямах намерение да отстъпвам, но засега трябваше да играя играта. Поех ръката му и я стиснах.

— Направи правилния избор.

— Надявам се да е така — отвърнах.

Пръстите му се стегнаха.

— Две години. През това време оставаш изцяло под моя власт.

Сърцето ми се сви, но се насилих да кимна с глава. Едва забележимата усмивка отново се върна на лицето му.

— А сега нека обсъдим с останалите злощастната ситуация, в която си се озовала. — Той постави внимателно ръка на гърба ми и ме поведе към стълбището. — Трябва да вземем някои предпазни мерки, ако ще продължаваме да живеем като паяци в мрежата на Уийвър. Даница! — Той почука по тавана с края на бастуна си. — Даница, зарежи механизмите си за малко и свикай всички на спешно съвещание.

После, без да изчака отговор, ме вкара в офиса си. Неговия будоар, както го наричаше. На прозорците висяха плътни плюшени завеси, спирайки всяка естествена светлина. Имаше разлят диван, а зад него — висок бюфет, в който обикновено стояха заключени принадлежностите за абсент. Библиотеката бе пълна със заглавия от Гръб Стрийт, без тези на Дидиън. Стаята миришеше на тютюнев дим и розово масло. Античен абажур пръскаше по пода малки късчета цветна светлина сякаш ходехме по разпилени скъпоценни камъни — аметист и сапфир, изумруд и тигрово око, оранжев гранат, огнен опал и рубин. Джаксън седна в креслото си и запали пура.

Той искаше да забравя. Рефаимите бяха там навън, реални и опасни, а изглежда, че аз бях единствената, която даваше пет пари за тях.

Даница влезе с кисел вид, влачейки нозе. След половин минута се появиха и останалите, с вид, издаващ различни степени на изтощение.

— Знаех си, че ще се върнеш — ухили се Елайза, щом ме видя.

— Какво да правя, като не мога без вас.

— Духовете са я довели, медиумке моя — намеси се Джаксън, изпускайки струя дим. — Точно както обещаха, че ще сторят. Хайде разполагайте се, пиленца. Имаме важни неща за обсъждане.

Все още не можех да повярвам, че този човек е на четирийсет и осем. По лицето му почти нямаше бръчки, нито пък намек за прошарване в черната му коса.

— Преди всичко нека се разплатим. Надин, заповядай. — С театрален жест той й връчи един плик. — Добре се справи в Ковънт Гардън тази седмица. Добавил съм и малък бонус за последния дух, който продадохме.

— Благодаря.

— Ето и за теб, Езекил. Превъзходна работа, както обикновено. — Зийк грабна ухилено плика си. — Колкото до теб, Даница, ще ти удържа заплащането, докато не ми покажеш някакъв напредък.

— О, супер — отвърна Даница с отегчен вид.

— И накрая, Елайза. Скъпата ми. — Той й протегна най-дебелия плик и тя го пое. — Получихме великолепна сума от продажбата на последната картина и аз с радост ти предоставям твоя дял.

— Благодаря, Джакс. Добре ще ми дойде.

Опитвах се да не поглеждам към Зийк, който ровеше с пръсти едрите банкноти. Ако се бях върнала по-рано, сега и моят седмичен пай щеше да е в джоба ми.

— А сега по същество. Тъй като съм приютил под покрива си издирвана бегълка, реших, че ще е добре да преговорим правилата за извънредни ситуации в I–4. — Джаксън изтръска пепелта от пурата си. — На първо място, засега при никакви обстоятелства не ползвайте лондонското метро. Ако се налага да отидете до друга секция, лично ще уредя нелегално такси, което да ви откара.

— А не може ли да ходим пеша? — Елайза се изправи на стола с притеснен вид. — Поне за кратки разстояния?

— Ако се налага. Но винаги, винаги ползвайте псевдонимите си в рамките на синдиката и каквито други имена искате извън него. Избягвайте улиците с камери — вие знаете кои са, но внимавайте и за безжични такива. Закривайте колкото се може повече от прекрасните си личица, ако напускате квартирата, а напускайте квартирата само при крайна необходимост.

— Значи няма да е нужно вече да посещаваме проклетите търгове на Дидиън — рече с доволен вид Надин.

— Търговете са напълно безопасни, също както и черният пазар, скъпа — потупа я по ръката Джаксън. — Аз самият се гнуся от дъното на душата си да дишам един въздух с него, но за съжаление проклетите му търгове са доходоносни. Но не се притеснявай, нашата чудесна Пейдж вече е тук и отново ще поеме наддаванията, тъй че няма да се налага да го правиш ти.

— О, да — стисна челюсти Надин. — Вярно.

Аз повдигнах вежда, а Джаксън, след бърз преценяващ поглед между двете ни, се облегна назад в креслото.

— Да се върнем на темата. През следващите две седмици преследването ще бъде най-напрегнато. След това ще можем леко да охлабим предпазните мерки.

— Джаксън — прекъснах го аз. — Рефаимите знаят кои сме и къде живеем. Знаят за теб. Не трябва ли да разполагаме с план за бягство?

— Знаят къде живеем? — Елайза постави със звън чашата си върху масата.

Джаксън извъртя очи към тавана. Явно не желаеше да споменавам за Рефаимите пред останалите, но това бе последната ми грижа. Вярно, бях се съгласила пак да работя за него, но това не означаваше, че можем да си заравяме главите в пясъка.

— Те имат зрящи, които правят сеанси — продължих. — Вече са видели образа на колона с циферблати. Само въпрос на време е да съобразят къде се намира.

— О, хайде стига. В Лондон има купища колони, да не говорим за огромния брой циферблати. — Джаксън се изправи. — Да търсят колкото си щат. Цитаделата ще стане на прах, преди ние да напуснем това място. Няма да изоставя територията си заради сеансите на някакви сополанковци.

— Те искаха да заловят не само Антоанет, но и теб. И нищо не им пречи да опитат отново.

— Имам си по-важни грижи от кроежите на твоите чудовища. Но за да спите по-спокойно, елате да ви покажа нещо.

Той грабна бастуна си и ни поведе надолу към приземния етаж. В антрето нямаше кой знае какво да се види — само едно голямо, прашно огледало, велосипедът на Зийк и заключената задна врата, водеща към двора. Джаксън посочи тясното пространство под стълбището.

— Виждате ли тези дъски? — потропа по тях с върха на бастуна. — Под тях се намира тайният изход от Севън Дайълс.

— Имали сме таен изход? — намръщи се Елайза. — За бягство?

— Именно.

— И през всички тези години, откакто живеем тук, не ти е хрумвало да ни го покажеш? — добави Надин.

— Просто не е имало необходимост. Теб и Зийк отдавна ви смятат за мъртви и погребани, а от нас останалите никой не се интересуваше особено. Поне досега. — Джаксън хвърли поглед към мен. — А и изходът не е тук толкова отдавна. Построих го след една неочаквана полицейска акция в I-4, която Елайза и Пейдж навярно помнят. Тогава всички трябваше да се евакуираме в апартамента на Ник. Това е по-скоро скривалище. Ако НОБ дойдат да търсят Пейдж, тя просто ще се пъхне вътре за няколко часа. Виж, ако ситуацията се усложни, може да отмести преградата в дъното и да влезе в тунел, който ще я отведе чак на площад „Сохо“.

Той извади скритото острие от бастуна си и с негова помощ повдигна една от дъските. Отдолу се откри пространство около два метра дълбоко и три широко.

— Изглежда като място, където да заровиш някого жив — рече колебливо Елайза.

— Забележи ключовата дума, медиумке моя — жив, а не мъртъв. — Джаксън намести дъската на мястото й. — Е, имайте предвид и този вариант, но смятам, че ако просто спазвате инструкциите ми, ще сме в пълна безопасност. — Той щракна с пръсти. — А сега на работа. Пейдж, ти ела с мен.

Последвах го, спечелвайки си гневен поглед от Надин, но двете се разминахме твърде бързо, за да я попитам на какво го дължа.

— Недей да плашиш другите, скъпа — каза Джаксън, затваряйки вратата на кабинета зад гърба ми. — Не е нужно да слушат за Рефаимите.

— Та те до един бяха в Шеол I, като изключим Елайза — помъчих се да запазя спокойствие.

— Предпочитам да не се разсейват. Докато трае извънредното положение, моментът е критичен за всички ни. — Той разчисти книжата от бюрото си. — А сега относно текущите задачи. Бизнесът ни не върви хич добре напоследък. Надин се справяше сносно като временна заместничка, но все пак не притежава твоя талант да пълни ковчезите ми с монети. Щом вече си тук и отново ще поемеш „Джудитиън“, мога да я пратя обратно на Ковънт Гардън с нейната цигулка.

— Тя надали ще е във възторг.

— Че защо? Преди го правеше. А и нима не съм я наел да работи именно като медиум крънкач?

— Да, Джаксън — казах търпеливо, сядайки насреща му, — но не вярвам да й хареса намаленото плащане. Ти й даваше моята надница, нали?

— Естествено, та ти нямаше нужда от нея. — Той ме изгледа така сякаш го бях питала дали тревата е зелена. — Тя е контактьор, Пейдж. Музиката е нейната нума. — После извади от едно чекмедже руло пергамент, завързано с панделка, и ми го подхвърли. — Ето поканата за следващия търг на „Джудитиън“. Сигурен съм, че Дидиън тръпне да те види отново.

Пъхнах свитъка в джоба си.

— Мислех, че искаш всички да стоим в квартирата?

— Както току-що споменах, Пейдж, напоследък губим приходи. Освен ако не искаш да гледаш как парите изтичат като пясък измежду пръстите ни, ще трябва да работиш.

— Не губиш контрол над секцията, надявам се?

— Глупаво момиче. Никога недей да виниш един бос заради слабостите на подопечните му. Има много причини за загубите. — Джаксън приседна на ръба на бюрото си. — Първо, няколко от най-опитните ни крънкачи бяха задържани. Явно не са проявили достатъчна предпазливост, проклетниците — нищо лично по твой адрес, миличка. Две ключови заведения пропуснаха да си платят наема. И на всичко отгоре, откакто те арестуваха, дисциплината силно се разхлаби. Усеща се липсата на твоята духовна камера за наблюдение. — Той отключи един шкаф и прокара пръст по редица от малки шишенца. — А, и още нещо — не можем да допуснем да обикаляш наоколо в този вид.

— В кой вид?

— В твоя, съкровище. Прелестната ти коса е твърде лесна за забелязване. — Той ми подаде едно от шишенцата и малка ваничка. — Ето. Имаш нужните пособия. Направи се невидима.