Саманта Шанън
Орденът на ясновидците (8)

7
Под розата^[1]

 

— Някой ще предложи ли сто?

Самотна бяла свещ гореше в една ниша, хвърляйки единствената светлина в подземната крипта. Пламъкът й трептеше от течението и по нея се стичаше восък под неподвижния взор на каменен херувим с откършени крилца. Краката ми почиваха върху кадифена подложка, а ръката ми бе преметната връз облегалката на тапицирано кресло. Минаха няколко секунди преди една от табелките да се вдигне.

— Сто паунда от секция IV-3. — Дидиън Уейт поднесе шепа към ухото си. — Чувам ли някой да казва двеста?

Тишина.

— Мога ли да ви изкуша със сто и петдесет, почитаеми участници? Бога ми, вашите босове ще останат в пълен възторг. Разпитайте този сержант за тайните му и току-виж сте попаднали на дама, жертва на Джак Изкормвача. Оттам нищо чудно да впримчите и него самия. — Вдигна се нова табелка. — Мъдро решение, сър! Имаме заявка за сто и петдесет от VI-5. Хайде, дами и господа, не сте били целия този път, за да се върнете с празни ръце. А, ето и двеста, благодаря. Не, виждам, че секция III-2 покачва на триста.

Търговете на свещ^[2] винаги вървяха мудно, защото проклетото нещо сякаш нямаше никакво намерение да гасне. Започнах да въртя около пръста си някакъв конец, излязъл от блузата ми. Когато наддаването достигна четиристотин, вдигнах табелката си.

— Четиристотин паунда от… — чукчето на Дидиън увисна във въздуха. — I-4. Да, уважаеми. Четиристотин от Бледата бродница. Или може би трябва да я наричаме Пейдж Ева Махони?

Няколко души ми хвърлиха любопитни погледи. Гърбът ми изстина.

— Дали пък следващия път няма да разиграваме вашия дух, мадам, имайки предвид положението ви в Сцион? — продължи той, очевидно наслаждавайки се на остроумието си.

Из помещението се разнесе сподавен шепот.

Дидиън Уейт току-що ме беше издал.

Всички в синдиката знаеха за Бледата бродница, но малцина ме познаваха по лице и по име. Някои от членовете на банди бяха скъсали с официалната си самоличност, потапяйки се изцяло в подземния свят, но други още поддържаха образ на почтени граждани и сционски труженици, което ги принуждаваше да се крият зад маски и псевдоними. Аз бях от онези, водещи двойствен живот. Предвид позицията на баща ми и моето желание да поддържам връзка с него, Джаксън винаги ме караше да нося червено шалче върху устата и носа си, когато ме пращаше по задачи. Окопитих се достатъчно бързо, за да викна в отговор:

— Само ако ти наддаваш за мен, Дидиън.

От предните редове се надигна смях, което го накара да се наежи.

— Мисля, че ще пропусна тази възможност, тъй като съм изцяло предан на паметта на своята Джудит — рече с почервеняло лице. — А вие изглеждате като пълен двойник на своя бос, мадам. Нима той е дотолкова влюбен в образа си, че го е изрисувал върху своята бродница?

Косата ми, боядисана в черно, бе подрязана на нивото на врата, а контактните ми лещи бяха по-скоро зеленикави, отколкото бледосини като очите на Джаксън, но Дидиън нямаше как да го е забелязал.

— О, не. Белият заклинател безспорно знае, че и сам ти идва в повече, Дидиън — отвърнах, вирвайки брадичка. — Все пак брошурата му се харчи далеч по-добре от твоите стихчета.

Никой дори не опита да скрие кикотенето си. Скачащия Джак нададе такова пръхтене, че Перлената кралица подскочи в креслото си, а Дидиън от червен стана морав на цвят.

— Тишина — отсече, после промърмори: — Имайте предвид, мадам, че в момента работя по нова публикация — и то такава, която веднъж завинаги ще изтрие „За същината на неестествеността“ от страниците на историята, помнете ми думата…

Джими О‘Гоблин, който седеше до мен, отпи от плоското си шишенце с бренди, подрусвайки се от смях. Потупване по рамото ме накара да обърна глава.

— Ти наистина ли си момичето, което Сцион преследва? — прошепна в ухото ми един куриер.

— Нямам представа за какво говориш — скръстих небрежно ръце.

— Чувам ли някой да предлага петстотин? — попита с достойнство Дидиън.

Насилих се да внимавам в търга и да не обръщам внимание на погледите и сподавените реплики. Рядко се случваше член на синдиката да бъде публично разконспириран. Дидиън бе виждал лицето ми само веднъж, преди около година, и подлата постъпка несъмнено му бе доставила наслада, но заради нея аз ставах дваж по-уязвима.

Духът, предмет на наддаването, бе някой си Едуард Бадъм, полицейски сержант от времето на монархията, шеф на прочутия отдел, занимавал се с убийствата в района на Уайтчапъл. Отделът, станал предшественик на сционската ясновидска полиция, бе основан от лорд Солсбъри по-късно, едва след смъртта на кралица Виктория и свалянето на сина й от престола като неестествен. Имаше реален шанс сержант Бадъм да предостави връзка към Джак Изкормвача, затова Скачащият Джак, Зеленозъбата Джени и Огнена Мария, всичките седнали на първия ред, наддаваха един през друг. В другия край на помещението забелязах грубо изсеченото лице на Обирджията, представителя на II-6. Той никога не пропускаше търг, свързан с Изкормвача.

С догарянето на свещта цената на Едуард Бадъм се покачваше. Джаксън вероятно бе най-богатият бос в цитаделата, но на тези търгове свещта поддържаше надпреварата честна. Аз изчаквах издайническото пропукване преди угасването на пламъка. Когато то настъпи, вдигнах табелката си — и част от секундата по-късно някой друг стори същото.

— Пет хиляди.

Главите се обърнаха. Беше Монахът, представителят на I-2. Както винаги, лицето му бе закрито от черна качулка.

— Пет хиляди! Имаме безспорен победител — обяви Дидиън, вероятно доволен, че комисионата ще му осигури напудрени перуки и зле скроени панталони за доста време напред. — Свещта угасна, а духът на сержант Едуард Бадъм отива при Игуменката, бос на I-2. Искрени съчувствия на всички губещи!

Стонове и проклятия изпълниха криптата, съпроводени от киселото мърморене на членовете на по-бедните секции. Стиснах ядно челюсти. Пълна загуба на време. Но поне се бях измъкнала от бърлогата за няколко часа.

Обирджията изправи огромна снага, събаряйки стола си на пода. Начаса се възцари тишина.

— Стига с този фарс, Уейт — прогърмя гласът му. — Духът е собственост на II-6. Откъде, по дяволите, го взе?

— Придобих го напълно законно, сър, както и всичките си останали духове — тросна се Дидиън. — Ако наистина вярвате, че духовете от II-6 искат да стоят там, защо постоянно ги намирам на своя територия?

— Защото си мошеник и лъжец.

— Можете ли да докажете тези обвинения, сър?

— Един ден — беше мрачният отговор — ще намеря Изкормвача и тогава ти сам ще ги докажеш с живота си.

— Надявам се, че това не е заплаха срещу личността ми, сър, искрено се надявам. — Водещият търга трепереше от глава до пети. — Няма да понеса подобно отношение в аукционната къща на покойната си съпруга, сър. Бедната Джудит никога не би допуснала подобни дръзки словесни нападки, сър.

— А къде е духът на жена ти? — провикна се един медиум. — Защо не разиграеш и него?

Дидиън само се оцъкли безмълвно. Щом вече не можеше да произнесе дори „сър“, значи нещата ставаха сериозни.

— Достатъчно — изправи се една от присъстващите. Късата й, светлокестенява коса бе пригладена назад, а в говора й се долавяше лек български акцент. — Свещта сама решава кога да угасне, Обирджия, а не онзи, който я е запалил. Върви в своята секция да търсиш проклетия си Изкормвач.

С гневно ръмжене гигантът си проправи път към изхода. Скачащият Джак го последва, кискайки се по своя налудничав начин. Зеленозъбата Джени също си тръгна, ругаейки тихо. Докато вземах палтото и раницата си, Дидиън се впусна да настигне Монаха, който вече се качваше по стълбите.

— Аз ще взема договора — спря го една млада жена. Тя носеше червената си коса на сплетен кок, придържан от гребен с формата на ветрило.

— Разбира се, разбира се. — Дидиън й го подаде, като се наведе да целуне ръката й, украсена със златен пръстен. Предайте на Игуменката да прати свой заклинател, когато й е удобно.

Жената го възнагради с благосклонна усмивка и прибра документа.

— Ще се погрижа да получите плащането до няколко дни, господин Уейт.

Игуменката явно не си знаеше парите напоследък. Повечето водачи на банди от централните секции припечелваха добре, но се съмнявах, че някой от тях би хвърлил пет хилядарки за един дух.

— Бледа броднице?

— Здравей, Огнена Мария — докоснах с три пръста челото си, както бе обичаят между членовете на Неестественото събрание. Тя бе босът на I-5, същата, която преди малко се бе опълчила на Обирджията.

— Изглеждаш различно. Не съм те виждала напоследък, но лицето ти е из цял Лондон.

— Избягах от Тауър — казах, премятайки раницата на гърба си. — Не знаех, че и ти си сред търсачите на Изкормвача.

— Не съм. Просто отчаяно се нуждая от още духове и търгът „Джудитиън“ ми се стори подходящо място да ги намеря.

— Можеше да избереш някой, който не е бил полицейски сержант.

— Знам, но обичам предизвикателствата. Не че съм достатъчно богата, за да спечеля търга. — Тя ми подаде ръка. — Ще вървим ли?

Нямаше какво повече да правим в криптата. Знаех, че не разполагаме с много време да говорим — Джаксън ме чакаше отвън — но думите й ме заинтригуваха.

— Защо казваш, че се нуждаеш от духове? — попитах, докато изкачвахме стълбите. — Трябва да имате доста във вашия район.

— Напоследък голяма част напуснаха I-5 — отвърна тя, подрънквайки с металните украшения по якето си. Изглежда, че една конкретна улица ги плаши, макар и да не виждам в нея нищо особено, освен ако в някоя къща не се провеждат тайни сеанси. — Лека бръчка проряза челото й. — Гледам да не го показвам пред своите зрящи, но вече започвам да се тревожа. Нещо подобно да се е случвало във вашата секция?

— Белият заклинател щеше да ни каже.

— О, той е толкова потаен, че дори и да умре, пак няма да се разбере. Не знам как изобщо работиш за него. — Тя зачопли верижката, прикачена за нокътя й. — Смяташ ли, че ще се заинтересува да наеме едно местенце на „Олд Спитълфийлдс“?

— Ще го попитам.

— Благодаря, много си мила. Той печели повече, отколкото аз мога дори да мечтая.

— Да му кажа ли и за другия ти проблем?

— Не че ще го е грижа, но може да опиташ.

Тя бутна капака над главите ни и двете се озовахме сред останките от някогашна църква. През порутения покрив се процеждаха бледи снопове слънчева светлина. „Сейнт Мери ле Боу“^[3] бе един от малкото храмове в Лондон, избегнали участта да бъдат изкорубени и превърнати в полицейски участъци. Естествено, в началото на двайсети век бе обезобразена, както и всичко, свързано с монархията и задгробния живот — крилата на херувимите бяха откършени, а олтарите унищожени от републиканските вандали, — но камбаните още висяха в камбанарията. Цялото място ми напомняше на Шеол I. Отломка от един отминал свят.

Спуснах капака на входа към криптата обратно на мястото му. Една жена стоеше недалеч от олтара и разговаряше с Монаха и куриерката. Беше висока и слаба, облечена в елегантен костюм и с цилиндър, закрепен върху гъстите къдри на кестенявата й коса.

Това бе самата Игуменка, дошла да посрещне своите пратеници. Ръководителката на бандата от I-2 и основателка на най-големия нощен клуб в Лондон.

— Мария! — плесна с ръце тя. Гласът й ми напомни драсване на клечка кибрит. — Това си ти, нали?

— Поздравления, Игуменке — отвърна сухо Мария. — Каква великолепна придобивка.

— Много си мила. Аз може и да нямам толкова богата колекция от духове като някои други, но от време на време обичам да наддавам. Кажи ми как се справяте с извънредното положение във вашата секция?

— Не се оплакваме. Познаваш Бледата бродница, нали?

Игуменката ме погледна изпод своята воалетка. Аз едва можех да различа матовата кожа, дългия нос и червилото на усмивката й.

— Разбира се, че я познавам. Гордостта на Белия заклинател. Много се радвам да те видя. — Тя улови брадичката ми с облечената си в дантела ръка. — О, но от теб би станал чудесен ловец на духове.

— В момента тя самата е нещо като дивеч за Уийвър — измърмори Мария. — Виж, с удоволствие бих останала да си побъбрим, но имам цял пазар да управлявам.

— Трябва да поговоря с теб, Мария — пусна ме Игуменката и се обърна към нея. — Сега или довечера, ако предпочиташ.

— Не обичам да оставям зрящите си без надзор повече от веднъж на ден.

— Утре тогава. Ще пратя някой куриер да уреди срещата.

С кратко кимване Мария се сбогува и аз я последвах.

— Проклета сводница — блъсна тя църковните порти. — Притрябвало ми е да се срещам с нея.

— Какво ли ще иска от теб?

— Вероятно още девойки за бизнеса си. Казах й, че никоя от зрящите ми не се интересува, но тя не спира да пита. — Мария вдигна яката на якето си, за да се предпази от вятъра. — Грижи се за себе си, скъпа. Не забравяй, че винаги има място за теб в I-5, ако решиш да смениш лагера.

— Ще го имам предвид.

Тя кимна и с бърза крачка се отдалечи. Към мен, както и към Елайза, и преди бяха отправяни предложения от конкурентни босове. Между секциите постоянно сновяха емисари, мъчещи се да привлекат талантливи зрящи, но аз всеки път им бях отказвала. Джаксън ми плащаше достатъчно, а и много босове смятаха предателството за тежко престъпление, наказуемо дори със смърт.

Но Мария изглеждаше искрено разтревожена от загубата на духове, която бе сериозна заплаха за благосъстоянието на нейните зрящи. Тя се нуждаеше от хора като мен, а ако в скоро време не успеех да изкарам някакви пари, работата на черно можеше да остане единственият ми избор.

Едно нелегално такси ме чакаше на ъгъла.

— Заклинателят заръча да те откарам на Ковънт Гардън — каза шофьорката.

— Наистина?

— Да, и побързай, ако обичаш. — Тя попи чело с носната си кърпичка. — Достатъчно рисковано е да качвам бегълци, дори и без да си влачат краката.

Подчиних се, предполагайки, че Елайза е завършила нова картина за продан.

СциЛо още се намираше под червена тревога, обхванат от небивали мерки за сигурност. На всички станции на метрото имаше охрана, бронирани коли патрулираха из централната кохорта, Жандармите се разхождаха въоръжени до зъби. Докато преминавахме покрай поредния предавателен екран, за хиляден път зърнах лицето си. Всеки, който не ме познаваше, би го взел за враждебно — лишено от усмивка, твърде гордо за състрадание, смъртно бледо и с пронизващи сиви очи. Това не беше лице на невинна жена. То бе въплъщение на неестествеността, лъхащо на смърт и лед. Точно както го бе описал Лордът.

Лордът. Докато аз бях в цитаделата, бягайки от собственото си отражение, моят рефаимски съучастник вероятно също се укриваше. Представих си го в Отвъдното как събира амарант и ползва есенцията от него, за да лекува белезите си. И постоянно се озърта през рамо за Саргас. Не знаех как изглежда Отвъдното, но въображението ми го рисуваше като мрачно, величествено място, гъмжащо от полуживи същества. И сред него Лордът, стиснал своя нож с черна дръжка, устремен по петите на кръвния суверен. На Нашира, избягала от своето кралство подобно на Едуард VII преди нея. Лордът в разгара на лова. Образът ме разтърси до мозъка на костите, изпълни кръвта ми с адреналин.

Ако не се върна повече — ми бе казал той, — това ще означава, че всичко е наред. Че съм я довършил. Е, той не се бе върнал, но беше очевидно, че нещата не са наред. Нещо се случваше зад паравана на Сцион и ако Нашира бе убила единствения ми рефаимски съюзник, аз навярно никога нямаше да узная какво е то.

Той бе рискувал — и загубил — всичко, за да ми помогне да избягам от своя затвор. А аз в замяна се бях върнала с подвита опашка към своите дребни хитрости и предателства, не бях успяла да убедя Джаксън да се бие и само страхливо проклинах Хектор зад гърба му.

Когато слязох от таксито, затръшнах вратата малко по-силно от необходимото. Зийк ме чакаше под каменната арка. Беше се издокарал, както правеше винаги в дните за продажби — брокатена жилетка, акуратно зализана на път коса и очила с дебели рамки, които изглеждаха поне петдесетгодишни.

— Как си, Пейдж?

— Супер. Хубави очила. — Вдигнах шалчето над брадичката си и поех към пазара. — Е, каква е историята?

— Елайза е завършила три картини и Джакс иска да са продадени до утре сутринта. Заедно с куп други вехтории. — Той изравни крачка с моята. — Малко помощ ще ни дойде от полза. Аз самият съм ужасен търговец.

— Ще се справяш по-добре, ако не мислиш така за себе си. Казваш, че шефът искал да продадем всичко? Да не е решил да си купува нов старинен бастун или нещо подобно?

— Твърди, че парите ни не достигали.

— Ще го повярвам, когато спре да пуши пури и да пие абсент.

— Надин казва, че откакто ти изчезна, всяка вечер се наливал с него.

Зад роговите рамки очите му бяха така зачервени сякаш той самият бе обърнал няколко чашки.

— Зийк — попитах, — Джаксън наистина ли ме търсеше?

— О, да. Отначало почти непрекъснато. Чак към месец юли сякаш изгуби надежда и взе Надин на твое място. После, през август, след като те видяхме на Трафалгар Скуеър и Ник разговаря с теб, направо пощуря от радост. Тогава поднови усилията. — Зийк намести очилата си. — Убеди ли го да предприеме нещо относно Рефаимите?

— Не.

— А ти самата имаш ли планове?

— Джакс ми забрани да се занимавам с тях — отвърнах, потискайки горчивината в гласа си. — Щяло да ме отвлича от работата.

— Но това е налудничаво. Не можем просто да стоим със скръстени ръце.

— Ако имаш някакви предложения, цялата съм в слух.

— Нямам — поклати глава той. — Дори не знам откъде да започнем. Говорих с Ник онзи ден и той смята, че можем да предадем някакво медийно послание, но за целта трябва първо да проникнем в Архонтството. А дори да успеем, как ще кажем на хората нещо, което положително няма да повярват?

Не си бях давала сметка, че Зийк е толкова напорист. Колкото и да ми допадаше идеята обаче, охраната на „Сционско око“ бе твърде силна, за да се надяваме, че можем да излъчим предаване отвътре.

— Преди да започнем да тичаме, трябва първо да се научим да ходим, Зийк — казах меко. — Ако ще правим нещо, трябва да тръгнем от долу на горе. Да информираме синдиката, а после и останалата цитадела.

— Да, знам. Просто се размечтах. — Зийк прочисти гърло. — Между другото Ник каза ли ти…

— Какво да ми е казал?

— Нищо, забрави. Успя ли да се спазариш за духа? — смени рязко темата той.

— Игуменката ми го взе изпод носа. Но нали щеше да ме питаш за друго?

— Няма значение. Не мисля, че Джакс наистина се интересуваше от оня сержант. Почти си призна, че го прави само за да дразни Дидиън.

— Защо ли не се изненадвам. — Дидиън и Джаксън враждуваха от години, като си разменяха злостни памфлети, а понякога и физически нападки. Дидиън презираше Джаксън като „най-неучтивия сър, когото някога е срещал“, а Джаксън на свой ред го мразеше, задето е „безполезен, къдрокос безделник, с ужасни зъби при това“. И двете становища бяха трудни за оборване.

Вървяхме редом покрай колонадата, докато стигнахме един фенер. За разлика от обичайните сционски улични лампи, светещи в приглушено синьо, неговите стъкла имаха по-тъмен кобалтов оттенък, със зеленикава нотка. За непредубеденото око беше трудно да открие разликата. Той висеше над вратата на магазин за дрехи втора ръка. Зийк даде едва забележим знак на зрящия пазач, който кимна.

Вито стълбище ни отведе до сутерена. Тук долу нямаше клиенти, само рафтове с употребявано облекло и три огледала. Зийк се озърна през рамо, после дръпна едно от тях и го отвори като врата. Вмъкнахме се през пролуката и навлязохме в дълъг тунел.

Черният пазар се намираше между Ковънт Гардън и Лонг Ейкър^[4]. Тази подземна пещера с площ около декар и половина служеше за средище на нелегалната търговия от десетилетия насам. До мястото се допускаха само зрящи и дори Жандармите от НОБ го пазеха в пълна тайна от Сцион — вероятно защото мнозина от тях продължаваха да се снабдяват с нума оттук. Техните работодатели им даваха храна и подслон, но не и средства, с които да контактуват с етера. Трудно можех да си представя по-жалко съществуване от това да преживяваш, гонейки себеподобните си.

Пространството бе с лоша вентилация, душно от изпаренията на стотици тела. Сергиите продаваха нума от всеки възможен вид, неизброимо количество предмети. Огледала — ръчни, настолни и в цял ръст. Кристални кълба, като се започне от такива, които можеш да скриеш в длан, до други с размерите на футболна топка. Масички за сеанси. Благовония за кадене. Чаени чаши и чугунени чайници. Ключове за отдавна несъществуващи ключалки. Малки притъпени ножове. Кутии с игли. Забранени книги. Пъстри тестета с карти таро. Следваха сергиите на авгурите, преливащи от билки и цветя. Отвъд тях бяха стоките за медиуми — шишенца с медикаменти, мускулни релаксанти, адреналин, литий, — а също инструменти за контактьори, писалки за психографи, ароматни соли, ползвани за отклоняване на надушвачите на духове от хванатата диря.

Спряхме край щанд с маски и една от тях привлече вниманието ми — пластмасова и евтина, покрита със сребриста боя, достатъчно голяма, за да покрие горната половина на лицето. Бръкнах в джоба си я и платих с малко от парите, дадени ми от Джаксън за търга.

По-скъпата част на пазара специализираше в погребално изкуство — покрови и други мрачни предмети на лукса за богати ценители. Нашата сергия също не продаваше евтина нума. Стоките ни бяха подредени върху сатенена покривка, заобиколени от вази с цветя. Зад тях стоеше Елайза като приказно видение в роклята си от тъмнозелено кадифе. Златната й коса падаше на тежки, лъскави букли, а на ръцете си имаше прозирни ръкавици. Тя тъкмо разговаряше с един авгур, но щом ни забеляза, му каза нещо и той се отдалечи.

— Кой беше това? — я попитах.

— Един ценител на изкуството.

— Чудесно. А сега иди и се скрий зад завесата.

— Добре, добре. — Тя махна с пръст една прашинка от най-голямата си картина. — Зийк, ще можеш ли да донесеш още малко рози?

— Разбира се. Искаш ли кафе?

— Да, и малко вода. А също адреналин. — Елайза избърса чело с ръкава си. — Ако не продадем всичко, ще трябва да стоим тук цяла нощ.

— Ела, не бива да те виждат. — Улових я за лакътя и я отведох зад сергията, където една завеса скриваше палтата и чантите ни. Тя седна с въздишка и се залови за някаква работа, дадена й от Джаксън. Като всеки творец обичаше да бъде край своите творби, но ако някой видеше медиум около уж старинните картини, лесно щеше да събере две и две.

— Къде е Джакс? — подаде глава иззад завесата Зийк.

— Каза, че имал друг ангажимент — отвърна Елайза. — Както обикновено. Просто донеси розите, става ли?

С лека гримаса Зийк се отправи да изпълнява поръчката. След обсебване Елайза често изпадаше в лошо настроение, разтърсвана от тикове и спазми. Аз извадих няколко човешки черепа от един сандък.

— Защо не се прибереш? — й подхвърлих.

— Тук имате нужда от мен.

— Изглеждаш съсипана.

— Да, Пейдж, не съм мигвала от понеделник. — Левият й клепач трепна конвулсивно. — Джакс ме изпрати тук веднага щом свърших с Дьо Шампан^[5].

— Не бой се, ще ги продадем всичките. Къде е Надин?

— Някъде из пазара.

Не можех да я виня за резкия тон. След транс тя по принцип трябваше да спи в тиха и тъмна стая, докато трепетите отшумят. Продължих да вадя стоките, подреждайки черепи, пясъчни часовници, джобни часовници, рамки с експонати. Повечето бяха изработени от сръчни гадатели, от които Джаксън ги изкупуваше, за да ги препродава на петорна цена.

На отсрещната сергия, където двама хироманти предлагаха гледане на ръка, скоро избухна скандал. Кверентът^[6] беше акултомант^[7], явно не особено доволен от онова, което говореше дланта му.

— Искам си парите обратно! Шарлатанин!

— Сърди се на собствените си линии, приятелю, не на мен — каза гледачът с очи, твърди като кремък. — Ако истината не ти изнася, избродирай си сам по-хубава.

— Ах ти, мръсен авгур!

Размахаха се юмруци и зрящите наоколо взеха да аплодират и да тропат с крака. Хиромантът излезе по-чевръст и улучи опонента си в носа. Той се строполи върху сергията, впръсквайки я с кръв, но начаса скочи отново и с рев се хвърли напред. Приятелката на хироманта запрати в лицето му чифт духове, но в следващия миг бе прободена в гърлото с остро шило. Писъкът й премина в давене, заглушавано от възгласите на публиката.

— Някой друг иска ли да опита? — кресна акултомантът.

Една самотна контактьорка надигна глас:

— За голям герой ли се мислиш, като бодеш хората? Да не компенсираш за нещо, което не ти достига в гащите?

Отвред избухна смях.

— Кажи го още веднъж, никаквице — подхвърли той шилото в ръката си, — и ще те пробода право в сърцето.

После прекатури сергията и си тръгна. Елайза поклати глава и се прибра обратно зад завесата. Как можех да се надявам да обединя тази паплач? Способен ли бе изобщо някой да го стори?

Бъркотията скоро бе разчистена и търговията тръгна както обичайно. Аз продадох няколко дреболии и един пясъчен часовник, преди Зийк да се върне със запотени от задуха очила. Двамата влязохме при Елайза.

— Чухте ли, че някакви хироманти се сбили? — попита ни той.

— Дори ги видяхме.

— Край щанда за кафе стана още един бой. Бандата на Враните пак се сдърпа с Шивачите.

— Идиоти. — Елайза преполови на една глътка кафето си. — Намери ли някакъв адреналин?

— Беше свършил. Съжалявам.

Тя се олюля безпомощно.

— Иди да си починеш — улови я за раменете Зийк. — Разходи се половин час, ние ще поемем сергията.

— Добре, добре — махна с досада Елайза. — Но гледайте да не оплетете конците. Дьо Шампан е френски художник, но е роден в херцогство Брабант, което е в днешна Белгия. А Рашел Рюйш^[8] е използвала таен „балсамов ликьор“, помагайки за анатомичната колекция на баща си. Ако още веднъж го объркаш с балсамов оцет, Пейдж, кълна се в етера, ще ти строша някоя ваза в главата.

После тя нарами плетената си чанта и излезе. Зийк и аз се спогледахме.

— Да извадим погребалната камбана? — попита той.

— Дадено.

Порових из багажа. Това бе тежка ръчна камбана, ползвана при средновековните погребални процесии. Докато я разопаковах, Надин се появи и тръшна кошница със стока върху тезгяха. Забелязах, че още е съвсем пълна.

— Нищо ли не си продала?

— Учудва ли те? Кой ще тръгне да купува разни мъртвешки вехтории?

— Вероятно никой, ако ги наричаш така. — Взех един от черепите и го огледах за пукнатини, но той изглеждаше напълно естетически издържан. — Трябва да ги направиш изкусителни.

— Изкусителни? „О, здравейте, госпожо, ще си купите ли мухлясалия череп на някакъв тръшнат от чумата селяндур на цената на едногодишния си наем?“ Кой не би налетял на подобна оферта?

Не ми се спореше с нея, затова просто й подадох камбаната. Тя наду устни, излезе пред сергията и звънна един–единствен път. Някакъв сензор сепнато подскочи, а поне петдесетина души извърнаха глави.

— Дами и господа, помните ли, че всички сме смъртни? — Тя подаде една роза на сензора, който се усмихна нервно. — Толкова лесно е да го забравим, когато живеем в постоянен контакт с Отвъдното. Но дори и зрящите умират.

— Понякога — извиси глас Зийк — се нуждаем от нежно напомняне. He aquί^[9], изгубените шедьоври на Европа! — Той обгърна с широк жест изложените картини. — Питер Клас, Рашел Рюйш, Филип дьо Шампан!

— Заповядайте, заповядайте на разпродажбата на месеца! — Надин звънна отново. — Не забравяйте за смъртта — тя няма да забрави за вас!

Скоро се събра порядъчна тълпа. Надин показваше на купувачите рамките с хербаризирани пеперуди, сипеше хвалебствия за най-голямата картина и час по час обръщаше пясъчните часовници. Зийк бе зает да омайва хората с разкази за годините си в Оахака^[10]. Те му се лепяха като мухи на мед, жадни да чуят истории за земи отвъд контрола на Сцион. В техните очи свободният свят бе същински рай, място, където зрящите можеха да намерят покой. Неколцина доловиха странния акцент на Надин, но ако я питаха за него, тя сменяше темата.

Зийк раздаваше цветя, тя не спираше да бърбори, а аз прибирах парите, държейки главата си наведена.

Повечето слушатели купуваха по някоя и друга дреболия. Сякаш затворничеството ми в Шеол 1 никога не се бе случвало.

Жалка страхливка, помислих си.

* * *

Елайза се върна чак след два часа, със сенки под очите.

— Как върви? — попита.

— Не е зле — кимнах изтощено към опразнената сергия. — Картината на Питер Клас отиде в секция I–3, а други двама търговци се интересуват от Рюйш.

— Страхотно. — Тя извади червена роза от една ваза и я забучи в косите си. Буклите й се разпадаха.

— Успя ли да поспиш? — попитах, поставяйки поредната щайга върху масата.

— Къде мислиш, че съм била?

Погледнах я, но тя се отпусна безмълвно на стола си и впери взор в една точка.

Фалшивата Рюйш се продаде на група уелски ботаноманти. В пет без четвърт бях готова да тръгвам. През есента и зимата Жандармите от НОБ излизаха на дежурство в пет часа, а и Джаксън бе настоял да не прекарвам на пазара повече от няколко часа.

— Трябва да тръгвам — казах на Надин. — Ще се справите ли без мен?

— Стига да успееш да докараш Елайза тук.

Озърнах се. Мислех, че тя е точно зад мен, но се оказа, че отново е изчезнала.

— Ще опитам.

— Ако не я намериш, дръж под око телефонната кабина. Може да се наложи да се обадя. — Тя прокара пръсти през косата си. — Боже, как мразя това.

От шума и пазарлъците започваше да ме боли глава. Близо до изхода мярнах сергия с изложена метална нума — игли, всевъзможни остриета, купички за котабомантия^[11]. Щом приближих, металургистът вдигна глава.

— Привет — рече смръщено. — Ти не си гадателка.

— Просто разглеждам. — Откопчах медальона от врата си, потискайки чувството на угризение. — Колко според теб струва това?

— Дай да го видя. — Поставих подаръка на Лорда в дланта му, а той намести часовникарска лупа в окото си и го погледна срещу светлината. — От какво е направено, скъпа?

— Мисля, че от сребро.

— Има някакъв странен заряд, макар че никога не съм чувал за нума под формата на медальон.

— Може да отблъсква полтъргайсти — казах.

— Моля? — той едва не изтърва лупата на земята.

— Поне така знам. Не съм имала случай да го изпробвам. — Той въздъхна с израз на нещо средно между потрес и облекчение. — Но ако действително отблъсква полтъргайсти — настоях, — колко би дал за него?

— Знам ли. Ако е сребърно, да речем около хилядарка.

— Само толкова? — възкликнах разочаровано.

— Мога да платя няколкостотин за добра сребърна дрънкулка. А щом е способна да плаши и духове, хиляда ми се струва разумна цена.

— Духове от рода на Джак Изкормвача — изтъкнах.

— При цялото ми уважение, госпожице, нямам понятие кой и какво е баял над този предмет. Металът не е сребро, нито пък злато. За да разбера какъв е, трябва да го изследвам на спокойствие. Ако се окаже ценен, ако действително работи и ако аз успея да схвана как го прави, тогава сумата значително ще набъбне. — Той ми подаде украшението обратно. — Зависи дали си склонна да се разделиш с него за ден-два.

Вярно, че медальонът ми принадлежеше, но имах чувството, че Лордът не би искал да го продавам. „Задръж го“, бе казал той, а не „твой е“ или „прави с него каквото щеш“. Това не бе нещо, което да зарежеш в ръцете на непознат.

— Ще си помисля — казах.

— Както желаеш.

Следващият клиент вече започваше да се изнервя, затова се сбогувах и поех нагоре по тунела.

— Предположих, че ще те намеря тук, Броднице.

Извърнах се рязко, изваждайки ножа си. Пред мен бе Заешката устна, облакътена върху купчина сандъци. Бе нахлупила широкопола шапка и се усмихваше, доколкото й позволяваше устата.

— Как ти е лицето? — попита.

— По-добре от твоето, струва ми се.

— О, аз си харесвам белега. — Тя прокара пръст по него, от устната до брадичката си. — Предполагам напоследък си доста заета да се криеш от Сцион. Чак взе да ми омръзва да ти гледам физиономията на всеки екран. — Чертите й излъчваха жестокост, но аз се помъчих да отгатна какво се крие зад този параван. Млада жена, сам-сама на света, открила убежище в обятията на Повелителя. Вероятно някога и тя е била като мен, с дом и семейство, но е решила да потърси свобода в синдиката.

— Виж — казах, затъквайки ножа обратно в колана си. — Нека оставим преструвките за секунда.

— Преструвки? — наклони глава тя.

— Да забравим, че сме от конкурентни банди — продължих, без да откъсвам очи от нейните. — Според теб Хектор действително ли нехае за действията на Сцион? Или смята, че ще оцелее само защото е Повелител? Та той е зрящ, гадател при това. Сензорният щит ще го…

— Да не би да се боиш от Франк Уийвър, Броднице?

— Поне не се залъгвам като теб. Останеш ли с Хектор, до една година ще си мъртва.

— Хектор — отсече тя — ще е Повелител до края на живота си. А когато умре, аз ще го наследя. — Само за миг белязаното й лице доби оголен и раним вид. — Ти също си дясна ръка на своя бос. За какво друго го правиш, ако не заради това?

— Правя го заради себе си.

— Е, като гледам, не си стигнала много далеч — процеди тя. — Заклинателят те експлоатира както си ще. — Ръката й се плъзна към задния джоб, изваждайки нещо, което не успях да видя. — Но все пак може и да има някаква полза от теб. Кажи ми къде се крие Айви Джейкъб.

— Айви? — напрегнах се аз.

— Да, Айви. Момичето, чието лице се появява по всички екрани редом с твоето — процеди тя, обикаляйки около мен. — Казвай къде е?

— Откъде да знам? — отвърнах. Ако Повелителят лично се бе заел да търси Айви, то тя наистина бе загазила. — Да не мислиш, че всички издирвани в Сцион се познават един друг?

В изражението й трепна искрица на колебание, но бързо угасна. Тя се озърна към входа на пазара, после спря безизразен поглед върху мен.

— Дори да не искаш да ми кажеш — изрече тихо, — аз пак ще разбера.

Закъснях с частица от секундата да видя ножа. Ръцете й бяха по-силни от моите. Тя притисна една от тях върху устата ми, за да не викам, а с другата ловко резна сгъвката на лакътя ми. Усетих гърлото на флакон да се притиска към раната.

Кръвта беше нейната нума. Ако владееше добре дарбата си, можеше с помощта само на няколко капки от моята да открие различни неща за мен — моето минало, моето бъдеще. Веднага щом мозъкът ми регистрира болката, духът ми изскочи навън. С агонизиращ писък Заешката устна залитна назад. За кратко видях вътрешността на съзнанието й — пусто пристанище, светло в центъра и тъмно по краищата, с разнебитени лодки, плаващи по зеленикавата вода. Преди да успее да се окопити, избих флакона от ръката й и я извих зад гърба, докато усетих пропукване в раменната става.

— Реши да ме шпионираш ли, хематомантке? — Порязаното място продължаваше да кърви и аз стиснах зъби, без да отпускам хватката. — Кажи на Хектор да не си вре носа в чуждите дела. И помни, че следващия път ще ти счупя ръката.

— Да ти го начукам.

Заешката устна заби тила си в лицето ми, отскубна се и побягна колкото й държат краката. Флаконът се пръсна на пода, оставяйки петно от моята кръв. Извадих кърпичка от джоба си и я забърсах.

На какво, по дяволите, се дължеше този интерес към Айви? Защо Хектор я издирваше? Тя ми бе казала, че не членува в синдиката…

Притискайки раната с длан, се упътих към изхода. Щом се озовах навън, ритнах ядно един уличен стълб. Излизаше, че ме бива само да продавам картини и пясъчни часовници, но не и да организирам хора. Трябваше да действам зад гърба на Джаксън — това бе ясно, — но как да си осигуря подкрепа? Как да разпространя вестта?

Надин и Зийк нямаше да имат особен успех в продажбите без Елайза. Минах по местата и улиците, които обичайно посещавахме — Нийлс Ярд, Слингзби Плейс, Шафтсбъри авеню, — но тя не се виждаше никъде. Скоро стигнах квартирата и надзърнах в ателието й, но то също се оказа празно. Това бе странно. Предположих, че се е върнала на пазара, и след като заключих външната врата, си взех душ и навлякох нощницата. Седнах на леглото, дезинфекцирах набързо раната и после извадих ножа си.

Още откакто Джаксън ме беше наел, криех спестяванията си в една възглавница. Разпрах няколко шева, извадих руло банкноти и внимателно ги преброих.

Не бяха достатъчно.

Върнах ги обратно на мястото им. С тези средства, ако имах голям късмет, можех да наема мъничка стая във VI Кохорта и да я използвам като квартира. Нищо повече. Джаксън винаги ни бе плащал добре, но не дотолкова, че да станем финансово независими от него. А и се стараеше да харчим поне половината си пари за дребни неща за секцията, неща, които подкопаваха приходите ни — куриери, духове, разноски около квартирата. Всяка сума, която спечелехме сами, се предаваше на него и после се преразпределяше.

Нямах друг избор, освен да остана тук. Сама надали щях да изкарам и няколко седмици.

Духовете на художниците се бяха смъкнали от ателието на горния етаж и витаеха настойчиво пред вратата ми.

— Продадохме твоята картина, Питер — подвикнах. — И твоята също, Рашел.

Етерът потрепна.

— Не се притеснявай, Филип, и за теб ще се намери купувач. Ти си за хора с изискан вкус.

Можех да доловя съмнението му. Той си падаше меланхолична натура. Тримата се застояха, привлечени от аурата ми като пеперуди от фенер, докато накрая не ги пропъдих. Те винаги ставаха неспокойни в отсъствието на Елайза.

Навън вече се спускаше мрак. Извърших рутинните проверки — светлините угасени, прозорците залостени, завесите спуснати, — след което се върнах на леглото и пъхнах босите си крака под завивките.

Над мен, в стаята на Даница, както обикновено, цареше тишина. Единственият звук бяха скръбните издихания от грамофона на Джаксън, свирещ „Реквием“ на Форе. Той ми напомни за мелодиите, които Лордът слушаше в своите покои в Магдалена. Представих си го отново как седи мълчаливо в креслото си, вторачен в пламъците, сам със своето вино и с неведомите мисли, населяващи пустинната му сънорама. Спомних си нежния и уверен допир, с който се бе погрижил за разрязаната ми буза, за същите тези ръце, свирещи на органа, за пръстите, преминаващи по устните ми, докосващи лицето ми в сумрака на Кметството.

Отворих очи и вперих поглед в тавана.

Това трябваше да спре.

Пресегнах се към една от лавиците над главата си и включих магичния фенер. В него още имаше слайд, останал от деня на арестуването ми. Насочих огледалото към тавана и там, проектирано от лъча светлина, се появи поле от алени макове. Джаксън винаги използваше този образ, когато ме пращаше да бродя. Той бе толкова ясен и подробен, че почти можех да повярвам, че е истински и че таванът се отваря към моята сънорама. Сякаш оста на Земята се бе наклонила, запращайки ме в собственото ми съзнание.

Но тази гледка вече беше остаряла. Останка от едно отминало време. Сега сънорамата ми бе различна.

Порових из кутията със слайдове, докато не открих онзи, който търсех. Джаксън ми го беше показал, когато бях на седемнайсет години и за първи път му разкрих интереса си към историята на Сцион. Той представляваше стара фотография, оцветена на ръка. Акуратните черни букви отдолу гласяха: УНИЩОЖЕНИЕТО НА ОКСФОРД ОТ ПОЖАР, СЕПТЕМВРИ 1859. Фокусирах обектива и пред погледа ми се материализираха познатите сгради.

Черен дим забулваше улиците. Огнени езици обгръщаха кулите. Пъклени пламъци. Съзерцавах ги сякаш с часове, преди да се унеса в сън, с горящия Шеол I над себе си.