Лий Чайлд
Накарай ме (7)

7

Тази вечер Ричър отиде на гарата с цял час по-рано, в шест, донякъде защото слънцето се беше спуснало ниско в небето и вече нямаше къде да се грее на светлината му и донякъде защото предпочиташе да пристига по-рано навсякъде. Обичаше да има достатъчно време, в което да огледа обстановката. Дори за нещо толкова просто и обикновено като качването на влака.

Силозите бяха притихнали и неподвижни — предполагаше, че са празни в очакване на реколтата. Огромният хангар беше затворен. Релсите мълчаха. Прожекторите вече бяха включени, за да изпреварят наближаването на здрача. Небето на запад все още беше златисто на цвят, но навсякъде другаде беше притъмняло. Ричър си помисли, че скоро ще се спусне мрак.

Миниатюрната постройка на гарата беше отворена, но празна. Ричър влезе вътре. Беше обзаведена с дърво в традиционен стил, боядисвано много пъти, в някакъв официален нюанс на кремавото. Вътре миришеше така, както винаги мирише в дървените постройки по залез след дълъг горещ ден — на застояло, прашно и напечено.

Прозорчето на гишето за билети беше с арка, малко и симпатично. На стъклото имаше кръгъл отвор, през който да се говори. Но щората зад стъклото беше спусната. Беше кафява, нагъната на хармоника, изработена от някакъв допотопен винил. На нея беше отпечатана думата „Затворено“ — със златни букви.

Отстрани имаше къс коридор, в който бяха тоалетните. В чакалнята имаше масичка, на която беше оставен вестник отпреди шест дни. От тавана висяха лампи — млечнобели крушки в стъклени плафони, — но нямаше ключ за осветлението. На стената до вратата, където трябваше да е ключът, имаше плочка със залепено съобщение: „Лампите се включват от гишето“.

Пейките бяха великолепни. Като нищо бяха на сто години. Бяха изработени от солиден махагон, с отвесни и строги очертания, съвсем неохотно оформени по силуета на човешкото тяло и излъскани от употреба. Ричър си избра едно място и седна. Пейката беше по-удобна, отколкото изглеждаше. Формата й беше непреклонна и пуританска, но всъщност беше доста комфортна. Дърводелецът беше свършил работата си дискретно, но прекрасно. Или пък самото дърво се беше отказало и вместо да се съпротивлява на седящите, се беше поддало на тежестта им и се беше научило да ги прегръща. Всички тези тела с различна форма и големина, маса и температура. Дървото буквално беше подложено на обработка с нагорещена преса — като процес в мебелна фабрика, но на силно забавен каданс. Дали това изобщо беше възможно при толкова твърд дървен материал, какъвто беше махагонът? Ричър не знаеше отговора на този въпрос.

Той продължи да седи неподвижно.

Навън се стъмни. Което означаваше, че вътре също се стъмни. „Лампите се включват от гишето“. Ричър седеше в сумрака и гледаше навън през прозореца. Предполагаше, че Чан е някъде навън. В сенките. Така беше постъпила предишния път. Сигурно можеше да отиде да я потърси. Но за какво? Не планираше някаква дълга реч на прощаване. А още пет минути разговори на повърхностни теми нямаше да променят нищо. Той пътуваше непрекъснато. Винаги продължаваше нататък. Хората се появяваха и изчезваха от живота му. Беше свикнал с това. Голяма работа. Щеше да е достатъчно да й махне приятелски, докато се качва на влака. По това време тя и без това щеше да бъде заета да говори с Кийвър, за да научи какво е станало и да разбере къде се беше изгубил, по дяволите.

Ако Кийвър изобщо беше във влака.

Той продължи да чака.

* * *

Цяла минута преди да пристигне влакът, Ричър чу как ситният чакъл между релсите започна да припуква и да се размества. След това се обадиха и самите релси — тихо стоманено жужене, което се усили до по-силен звън. Той почувства налягането във въздуха и видя лъча от фара на локомотива. След това чу и шума — съскане, тракане и ръмжене. А най-сетне пристигна и самият влак — разгорещен и неумолим, но безкрайно бавен. Спирачките му не спряха да стържат, докато композицията най-сетне не застина на мястото си — локомотивът вече не се виждаше, но пътническите вагони бяха до перона.

Вратите се отвориха със съскане.

Ричър видя как Чан излезе от сенките от лявата му страна. Реакцията й беше като рефлекс, предизвикан от пристигането. Действаше автоматично, като затвор на фотоапарат.

От влака слезе мъж.

Ричър видя продавача на резервни части от магазина за напоителни системи от дясната си страна. Той също излезе от сенките, направи крачка напред и зачака.

Мъжът от влака пристъпи на светло. Не беше едър. Значи не беше човекът на Чан. Не беше Кийвър. Този тук беше малко над среден ръст, но доста под средното тегло. Сигурно беше на петдесет години и на младини може и да е бил строен, но сега започваше да изглежда измършавял. Косата му беше тъмна, но вероятно беше боядисана. Мъжът беше облечен с костюм и официална риза, но без вратовръзка. Държеше чанта от кафява кожа, по-голяма от лекарска чанта и по-малка от сак.

От влака не слезе никой друг. Вратите все още стояха отворени.

Ричър видя как продавачът на резервни части от дясната му страна направи още една крачка напред. Мъжът от влака го забеляза. Продавачът на резервни части каза някакво име и протегна ръка. Жестът му беше вежлив и смирен, изпълнен с уважение и гостоприемство. Мъжът от влака стисна ръката му.

Вратите все още бяха отворени. Ричър не помръдна от мястото си в тъмното.

Продавачът на резервни части взе чантата на мъжа с костюма и го поведе към изхода на гарата. Вратите се затвориха със съскане, вагоните потрепериха с протяжен вой и влакът отново потегли, много бавно.

Продавачът на резервни части отведе мъжа с костюма.

Ричър излезе на перона и се загледа в светлината на последния вагон, която с полюшване се стопи в далечината.

Чан се обади от сенките:

— Отиват в мотела.

— Кои? — попита Ричър.

— Човекът от влака и новият му приятел.

Тя излезе на светло.

— Ти не замина.

— Не, не заминах — отговори той.

— Мислех си, че ще заминеш.

— И аз така си мислех.

— Смятам се за приятен човек, но съм сигурна, че не аз съм причината.

Ричър не отговори.

— Не исках да кажа това — каза Чан. — Съжалявам. Не говорех за такава причина. Щеше да е твърде самонадеяно от моя страна. Имам предвид, че няма защо да се смятам за такава причина. И колкото повече говоря, толкова по-зле става. Искам да кажа, че ти не остана само за да ми помогнеш. Нали?

— Видя ли как си стиснаха ръцете тези двамата?

— Естествено.

— Ето затова останах.