Лий Чайлд
Накарай ме (42)

42

Ричър приклекна до мъжа, а Чан застана на колене до него. Непознатият беше паднал по гръб с разперени крака и ръце. Беше в безсъзнание. Или беше изпаднал в дълбок шок, или беше в кома. Или и трите едновременно. Вратът му изглеждаше ужасно. Половината липсваше. Мъжът вонеше на мръсни дрехи, пот и на желязната миризма на кръвта. Вонеше на смърт. Но дишаше плитко и имаше слаб пулс.

— Как е възможно? — прошепна Ричър. — От врата му се откъсна парче, колкото говежда пържола.

— Очевидно не е било жизненоважно парче — прошепна в отговор Чан.

— Какво да правим?

— Не знам. Не можем да се обадим на „Бърза помощ“. Те ще повикат и полицията. Винаги правят така, когато има огнестрелна рана. Ще изгубим преднината си. От друга страна, той никак не изглежда добре. Трябва му хирург, при това веднага.

— Евън е лекар.

— Но какъв точно? Сигурно ще го погледне веднъж и сам ще се обади на „Бърза помощ“. А след това ще се обади и на полицията. Също толкова бързо. И без това не беше сигурен за трийсетте минути, които трябваше да ни даде.

— Можем да си тръгнем и да го оставим. Кой ще разбере?

— Това е лошо за Евън. Или поне може да стане лошо за него. Този човек може и да оживее през следващите трийсет минути. И тогава ще се разчуе. Евън ще стане известен като онзи лекар, който не е обърнал внимание на умиращ човек, защото е искал да продължи да се крие в спалнята си.

Ричър хвана врата на мъжа високо над раната, от двете страни зад ушите, под ръба на челюстта. И го стисна.

— Какво правиш? — попита Чан.

— Притискам артериите, които снабдяват мозъка с кръв.

— Не бива да го правиш.

— Защо? Беше добре да го убия веднъж, но не и втори път?

— Не е редно.

— Първия път беше редно, защото той беше боклук, който се готвеше да те изнасили с пистолет, опрян до главата. Какво се промени? Внезапно се превърна в някакъв светец мъченик, когото трябва да откараме в болницата? Кога стана това?

— Колко време ще отнеме?

— Не много. Той и без това не е в добра форма.

— Никак не е редно.

— Правим му услуга. Все едно е кон със счупен крак. Никой няма да може да му зашие врата.

Телефонът й звънна. Ясно и силно. Пронизително. Тя го измъкна, приведе се настрани и вдигна. Заслуша се. Прошепна нещо в отговор. После прекъсна връзката.

— Кой беше? — попита Ричър.

— Уестуд е кацнал на летището във Финикс.

— Полезна информация.

— Казах му, че ще му се обадим по-късно.

— Така сигурно ще бъде най-добре.

— Семейството сигурно е чуло телефона. Ще разберат, че още сме тук.

— Ще решат, че е телефонът на някой от мъжете. В джоба му. Няма да излязат, за да го вдигнат.

— Той мъртъв ли е вече?

— Почти. Става мирно и тихо. Все едно се унася в сън.

Той се отпусна назад, провери мъжа за пулс и не откри такъв.

— Да тръгваме.

 

 

Колата им беше паркирана до бордюра на сто метра от къщата, най-близкото свободно място, когато пристигнаха. Сега беше настъпил отлив и автомобилът беше останал съвсем сам. Чан седна зад волана. Направи обратен завой на улицата и пое в посоката, от която бяха дошли. В жилищния комплекс беше тихо. Всичко беше като зашеметено от жегата. Въздухът трептеше навсякъде около тях в синьо и златисто.

И двете бариери бяха вдигнати. Червените ивици сочеха вертикално нагоре. Все едно дебелата птица с тънки крила беше приготвена за фурната. Порталът беше широко отворен и в двете посоки, навътре и навън. Зад стъклото не се виждаше пазач.

Чан спря.

— Провери какво става — каза тя.

Асфалтът под краката на Ричър пареше. Сигурно беше толкова горещ, че можеше да изпържи яйце на него. Той чу бръмченето на мухите от два метра разстояние. Плъзгащият прозорец на будката беше отворен. Там, откъдето се беше навел пазачът, за да си говори с тях. „Пожелавам ви приятен следобед.“ Климатикът работеше с всички сили, като се опитваше да се справи с жегата.

Пазачът беше на пода. Беше усукан като кукла около краката на стола си. Риза с къси ръкави. Ръце със старчески петна по кожата. Отворени очи. Беше прострелян веднъж в гърдите и веднъж в главата. Мухите пируваха с кръвта му. Сини и искрящи. Пълзяха по тялото му. И вече снасяха яйца.

Ричър се върна до колата.

— Старият пазач — каза той. — Няма да стане по-стар.

— Вече не се чувствам виновна за евтаназията.

— Вече ми се иска да бях намерил нож за масло в кухнята, за да му отрежа главата с него.

Чан излезе от портала и се зае да завива в случайни пресечки наляво и надясно. В далечината не се чуваха сирени. Нямаше нищо необичайно. По улиците се виждаше само непрестанното движение на Финикс — лъскави автомобили в трите ленти, подобно на бавна река, която тече от вечни времена.

— Къде отиваме? — попита тя.

— Да пием по едно кафе. Трябва да се обадиш по телефона.

 

 

Двамата отбиха пред търговски център в Парадайз Вали. Откриха кафене от голяма верига, притиснато между магазин за кожени колани със сребърни токи и магазин за порцеланови чинии с изящни шарки. Чан си поръча айскафе, а Ричър — горещо черно кафе. Седнаха на една масичка в дъното, която лепнеше.

— Кажи на Уестуд да избере хотел. Нещо подходящо за бюджета му. Кажи му, че ще отидем при него след два часа.

— Защо след два часа?

— Вашите хора имат ли офис във Финикс?

— Разбира се. Във Финикс има много бивши агенти на ФБР.

— Трябва ни местна информация.

— За мъжете от къщата?

— За шефа им. Който беше шеф и на Хакет. Човек, който предлага специални услуги, несъмнено на разнообразни клиенти. Икономика на услугите в действие. Физически ми звучеше като едър мъж. По телефона. Освен това онзи, който говореше от името на всички в къщата, го нарече „дебелия“. Нали го чу? Мърмореше, че няма да му платят достатъчно и няма да може да промени уговорката, след като работата е свършена, защото такива са правилата на дебелия. Значи ни трябва име. Името на престъпен бос от района на Финикс, по произход някъде от Източна Европа, който предлага източноевропейски наемни убийци в града и хора като Хакет на други места. И който може да бъде наричан „дебел“. Вероятно зад гърба му. Адресът му също ще ни свърши добра работа.

— Защо?

— Искам да му отида на гости.

— Защо?

— Заради Емили. И сестрата на Маккан. И пазача от портала. Освен това ме боли единият бъбрек, а вече ме боли и главата. Някои неща не бива да се оставят безнаказани.

Чан кимна.

— А някои неща носят допълнителни предимства.

— Точно така.

— Мадърс Рест ще остане без охрана. Ще прекъснем доставката на услуги. Откъм страната на доставчика. Преди да се върнем там.

— Дали твоят местен човек ще разполага с такава информация?

— Аз бих, ако някой ми се обади със същия въпрос за Сиатъл.

Тя извади телефона си и първо набра Уестуд, за да му каже за хотела, а след това разгледа списъка си с контакти, докато намери телефона на местния си колега. Сигурно работеше от стаята за гости. Някъде наблизо. В Меса, Глендейл или Сън Сити. Стаята сигурно беше оборудвана с комплект лавици, шкафове с чекмеджета и бюро. Както и компютър, телефон, факс и принтер. Купени заедно, като инвестиция за новата кариера. „Имаме офиси във всички големи градове.“

Ричър се изправи и отиде в тоалетната. Погледна се в огледалото, за да провери за следи от кръв — независимо дали беше неговата собствена или на някой друг, — както и някакви други признаци за нещо нередно. Това винаги беше благоразумно. Веднъж беше арестувал един човек, който имаше зъб от жертвата в косата си, точно над челото — като някакво бледожълто мънисто от онези, с които правят прически на туристите на плажа. После много старателно изми със сапун ръцете, китките и предмишниците си. За да отмие следите от барут, които оставаха след всеки изстрел. Което също беше благоразумно. Защо да ги улеснява излишно?

Когато се върна на масата, Чан му съобщи:

— Казва се Мерченко, от украински произход.

— Дебел ли е? — попита Ричър.

— Явно е истински колос.

— Знаем ли къде работи?

— Притежава частен клуб на юг от летището.

— Охрана?

— Не знаем.

— Можем ли да влезем в клуба?

— Само ако станем членове.

— Може да кандидатстваме за работа. Аз мога да стана охрана на входа.

— А аз какво ще правя?

— Зависи какъв е клубът.

— Мисля, че можем да предположим какъв е.

— Според мен ще стане, поне от естетическа гледна точка — каза Ричър. — Да отидем да го разгледаме. Още сега. По-добре да го видим на дневна светлина.

 

 

Кварталите на юг от летището не бяха толкова лоши, но атмосферата беше по-безвкусна и крещяща. Клубът на Мерченко се помещаваше в сграда с метални стени, голяма колкото стадиона на „Ню Йорк Янкис“. Но беше квадратна. Запълваше цяла пресечка във всички посоки. Стените бяха боядисани в розово, а формата им беше смекчена от стотици гигантски балони от алуминиево фолио, също розови на цвят, някои във формата на сърца, а други на устни, които по някакъв начин бяха закрепени от външната страна на стените. Между тях се виеха цели километри неонови тръби, които в момента изглеждаха сиви на ярката слънчева светлина, но нощем несъмнено светеха в розово. В какъв друг цвят биха могли да светят? Вратата на входа също беше розова, над нея имаше розов навес, а името на клуба беше „Пинк“. Розово.

— Дали да не рискуваме да направим една обиколка около сградата? — каза Чан.

— Рано е — отговори Ричър. — Рискът е оправдан.

И така, тя зави наляво покрай фасадата на клуба и подкара по улицата от дясната му страна. Погледнат откъм нея, изглеждаше също толкова огромен. Стените бяха боядисани в същото розово. И украсени със същите устни и сърца. Ричър си помисли, че сигурно вършеха добра работа, за да ограничават щетите сред пияните хора. Беше по-безопасно да залитнеш към тях, отколкото в обратната посока, към колите на улицата.

После видяха, че сградата на клуба не запълваше цяла пресечка. Може би отстрани, но не и отзад. Сградата свършваше и останалата част от пресечката до следващата улица беше заета от вътрешен двор. Беше логично. Клуб с такива размери се нуждаеше от всякакви доставки. Като презокеански кораб. И със сигурност произвеждаше всякакви отпадъци за изхвърляне и рециклиране. Които трябваше да се прибират редовно. Дворът беше ограден с някаква подсилена телена мрежа, в която бяха вплетени розови ленти, за да не се вижда вътре. В горния край на оградата имаше хлабави намотки от бодлива тел, така че да не може да бъде преодоляна с катерене. Две части от оградата, широки по три метра, бяха монтирани на панти и образуваха портал, който се отваряше навътре — това също беше логично, защото във вътрешния двор трябваше да могат да влизат камиони, които да доставят храна и напитки, а други да излизат от него, натоварени с отпадъци.

Едното крило на портала беше отворено.

— Спри — каза Ричър.

Чан спря колата и предпазливо даде на заден ход, за да разгледат по-добре.

— Не е за вярване — възкликна тя.

Вътре се виждаше редица от контейнери за боклук, високи колкото човешки ръст, а пред вратата на кухнята имаше място, където асфалтът беше застлан с изкуствена зелена трева. Беше вдигната символична бяла ограда и зад нея беше сложена бяла метална градинска пейка, над която беше отворен голям чадър, за да хвърля сянка над нея. Мястото явно беше предназначено за готвачите и сервитьорите, които искаха да изпушат една цигара на спокойствие.

На пейката седеше дебел мъж, който пушеше пура и разговаряше с друг мъж, от латиноамерикански произход, с потник и кърпа на главата. Точно в момента стоеше мирно и гледаше в една точка малко над главата на дебелия.

Но „дебел“ беше твърде слабо казано и просто не вършеше работа в случая. Мъжът на пейката не беше пълен, охранен, с едър кокал или дори с наднормено тегло. Беше истинска планина. Беше гигант. Беше почти два метра, при това на ширина. Пейката изглеждаше миниатюрна под него. Беше облечен с кафтан до глезените, сив на цвят, а коремът му беше отпуснат между коленете, разтворени широко встрани. Беше се облегнал назад, подпрял задните си части на самия ръб на пейката, защото коремът не му позволяваше да се сгъне до прав ъгъл, така че да заеме нормално седящо положение. В тялото му нямаше никакви разпознаваеми контури. Беше равностранен триъгълник от плът, гърдите му висяха като меки баскетболни топки, а от цялото му тяло стърчаха необясними издутини с големината на възглавници. Беше отпуснал ръце на облегалката на пейката и от двете страни на вдлъбнатите му лакти висяха огромни гънки от сланина.

Като цяло беше истински колос — човекът на Чан неслучайно беше използвал точно тази дума. Главата му беше миниатюрна в сравнение с тялото. Лицето му беше розово и лъщеше от слънцето, а очите му бяха мънички и хлътнали дълбоко — донякъде защото присвиваше очи срещу светлината и донякъде защото цялото му лице беше подуто до пръсване, все едно някой беше пъхнал велосипедна помпа в ухото му и я беше натиснал докрай, десет пъти поред. Косата му беше остригана по същия начин като на тримата мъже от къщата на сестрата на Маккан.

— Може да е брат му или братовчед — каза Чан. — Може би всички в семейството са дебели.

— Прилича на шеф — каза Ричър. — Погледни как говори с другия. Изобщо не му прощава.

Така си беше. Мъжът не преувеличаваше яростта си. Не крещеше. Вместо това от устата му се изливаше непрестанен поток от думи с равен тон и точно затова те сигурно звучаха още по-безмилостно и ефективно. Мъжът с кърпата на главата очевидно не си прекарваше добре. Стоеше скован като статуя, взираше се в празното пространство и чакаше мъчението да свърши.

— Трябва да сме сигурни — каза Чан. — Може би Мерченко делегира отговорността. Може би има помощници. Може би това е някой от братята или братовчедите му, който се занимава с персонала вместо него.

— Твоят човек спомена ли за роднини?

— Не каза нищо такова.

— Можеш ли да провериш?

Чан набра номера на телефона си. Ричър наблюдаваше дебелия. Явно не бързаше за никъде. Продължаваше да говори. Чан зададе въпроса и изслуша отговора, преди да прекъсне връзката.

— Нямаме информация за роднини — каза тя.

— На мен ми прилича на шеф — повтори Ричър. — С тази разлика, че няма охрана. Не се виждат хора с тъмни очила и слушалки в ушите. Със сигурност трябваше да има поне един на портала. Минимум. Все пак този човек се смята за престъпен бос. А се вижда направо от улицата. И ние просто си стоим тук. Откакто спряхме, никой не се е опитал да ни изгони.

— Сигурно е проява на самоувереност — предположи Чан. — Прекалена самоувереност. Той смята, че вече сме мъртви. Може би няма нищо друго, за което да се тревожи. Може би е на върха на хранителната верига. Може би няма никой друг, който да представлява опасност за него.

— Ако е той — каза Ричър.

— Не бива да предприемаме нищо, ако не сме сигурни.

— Би било хубаво. Можех да го застрелям от място.

— Наистина ли?

— Метафорично казано. Не и с пистолет. За по-сигурно щях да вляза вътре.

— На двора?

— Идеално.

— Може би зад портала има охрана.

— Може би. Но такива хора държат на имиджа си. Обичат да ги виждат зад стена от охранители. Или дори изобщо да не ги виждат.

— Значи вероятно не е нашият човек.

— Със сигурност прилича на него. Прилича на дебелия човек, който определя правилата.

— Трябва да сме сигурни.

— Няма как да сме съвсем сигурни. Освен ако не му поискаме документ за самоличност. Но не виждам по роклята му да има джобове.

— Това е кафтан. Или муму.

— Какво е муму?

— Това, с което е облечен.

— Трябва да проверим. Може да се окаже, че сме ударили джакпота. Той ни е в ръцете.

— Точно това е проблемът. Изглежда твърде хубаво, за да е истина.

— Може да е съвпадение. Както каза ти. А може да е рутина. Може би охраната му е вътре. Може би са свикнали той да излиза навън, за да пуши. Все още е рано, така че наоколо няма никой. Може би не обича през цялото време да са до него. Или смята, че с персонала е най-добре да се говори на четири очи.

— Колко време ще остане навън?

— Пурата му е голяма. Но може би я пуши по малко.

— Няма да имаме по-добра възможност.

— А тази няма да продължи още много дълго време.

— Но трябва да сме сигурни.

Ричър не отговори.

Дебелият продължаваше да говори. Навярно се беше разгорещил малко. Поклащаше глава на всяка реплика. Подкожната тлъстина на врата му се тресеше. Останалата част от тялото му оставаше напълно неподвижна. Тялото му не беше пригодено да изразява емоции с жестове.

— Мисля, че вече обобщава — каза Ричър. — Мисля, че достига до заключението на разговора. Нямаме много време. Трябва да вземем решение.

Чан не отговори. После каза:

— Чакай малко.

Тя вдигна телефона си и Ричър видя как на дисплея му изплува картина. Виждаше тротоара, розовата ограда и отворения портал. Картината се виждаше под необичаен ъгъл и не беше стабилна. Телефонът беше включен в режим на фотоапарат. После на дисплея се показаха контейнерите за боклук, фалшивата градинка и дебелият.

Чан натисна дисплея и телефонът издаде звук като затвор на фотоапарат. После тя се зае да работи на дисплея, набра нещо и натисна нещо друго, така че телефонът издаде звук, подобен на тихо изфучаване.

— Поисках от моя колега да ми даде визуално потвърждение — обясни тя.

— По-добре да побърза — отговори Ричър. — Това няма да продължи още дълго време.

Дебелият продължаваше да говори, да клати глава и да се тресе. Мъжът с кърпата на главата продължаваше да го понася безропотно. После пръстите на дебелия се заеха да се вкопчват в горния край на облегалката на пейката. Вероятно беше началото на дълга и сложна процедура, с помощта на която щеше да се изправи на крака.

— Губим го — каза Ричър.

Дебелият хвърли пурата си на земята. Телефонът на Чан издаде тих еднократен звън. Тя погледна дисплея.

— О, стига бе — каза тя.

— Какво?

— Иска по-близък кадър.

— Да не сме във Върховния съд?

Чан отново вдигна телефона си и раздалечи пръстите си върху дисплея, така че да увеличи образа на дебелия, колкото беше възможно, центрира го в средата на кадъра и направи снимката. Ричър се обърна, за да вземе ругъра, който беше оставил на пода зад седалките. За всеки случай. Чу как телефонът тихо изфуча, за да изпрати снимката по електронната поща или както там го правеше. Ричър хвана пистолета и го премести в скута си, без да го вдига над нивото на седалките. Беше солидно оръжие. В него нямаше нищо излишно. Беше огнестрелният еквивалент на най-обикновен седан американско производство. Като шевролета под наем, в който седяха. Заглушителят беше монтиран допълнително. В пълнителя имаше с два патрона по-малко. Заради стария пазач на портала. Един куршум в гърдите и един в главата.

„Пожелавам ви приятен следобед.“

Ричър продължи да чака.

В този момент дебелият повдигна хълбоците си нагоре — очевидно специалната му техника за изправяне. Канеше се да се изпъне като дъска, а после да се избута с ръце от пейката до вертикално положение. Или да се отблъсне от нея, за да се залюлее напред, и после да възстанови равновесието си. И двете маневри не изглеждаха лесни за изпълнение. Но една очевидно беше възможна. Все пак не беше прекарал целия си живот на тази пейка.

— Времето ни свърши — каза Ричър.

Тогава латиноамериканецът се обади. Може би каза нещо искрено, изпълнено с разкаяние и съжаление, както и обещание, че ще се поправи, най-вероятно беше нещо много възпитано и със сигурност беше нещо кратко, но в думите му очевидно имаше и нещо друго, което накара дебелия мъж да му възрази или да направи допълнителен коментар по въпроса, защото той се отпусна обратно на пейката сред разтресени гънки подкожна тлъстина и заговори отново.

Телефонът на Чан издаде тих еднократен звън. Тя погледна дисплея.

— Вече сме сто процента сигурни, че това е Мерченко.