Лий Чайлд
Накарай ме (28)

28

Адресът в Уест Холивуд, който беше избрала Чан, се оказа на мотел — подобен на този в Мадърс Рест, но не толкова допотопен и потискащ, а по-скоро модерен и впечатляващ заради луксозното си местоположение. Ричър плати в брой за една стая, в която имаше бюро, стол и избор между кабелна и безжична връзка с интернет. Но най-хубавото от всичко беше леглото — двойно, широко, равно и твърдо. Двамата го погледнаха едновременно и се целунаха — искрено, но за кратко, като хора, които си дават сметка, че първо имат работа. Чан седна и включи лаптопа си. После разгъна разпечатката на Уестуд. Три имена и три номера.

— Хазартен тип ли си? — попита тя.

Ричър сви рамене.

— Луизиана е точно до Арканзас, което може да обясни защо номерата започват с тези два кода. Но същото важи и за Мисисипи. С Чикаго не е така, но ако истинското име на човека е Маккан, може би ще избере „Малоуни“ за псевдоним, защото също е ирландска фамилия. Може да е било моминското име на майка му. Така че към този момент бих казал, че трите варианта са еднакво вероятни.

— С кой искаш да започнем?

— С този, който започва с код петстотин и едно. Може би договорът за телефона е сключен наскоро. Може би в него е записано истинско име.

— Ако не е телефон за еднократна употреба.

Тя отвори една страница със служебна търсачка, която беше също толкова грозна, колкото тази на Уестуд, и натрака номера: код 501, последван от още седем цифри.

На екрана се изписа: „Справка“.

— Какво означава това? — попита Ричър.

— Означава, че номерът не е включен в телефонния указател с търсене по номера, но за него може да се получи допълнителна информация. На определена цена от източник в телефонната компания.

— Каква е цената?

— Може би сто долара.

— Можеш ли да си ги позволиш?

— Ако излезе нещо, ще ги пиша на сметката на „Ел Ей Таймс“.

— Първо провери и останалите. Може да получиш отстъпка за количество.

Това наистина изглеждаше възможно. Номерът в Чикаго се оказа точно такъв, за какъвто се представяше — една от десетте служебни линии в клона на градската библиотека в Линкълн Парк, — но както мобилният телефон в Луизиана, така и този в Мисисипи бяха отбелязани с код „Справка“.

Допълнителна информация на определена цена.

— Как точно можем да я получим? — попита Ричър.

— Преди изпращахме съобщение по електронната поща, но вече не го правим — отговори Чан. — Не е сигурно. И стана твърде рисковано за източника. Остават следи, които се заличават дори по-трудно от следите на официалните документи. Затова вече се свързваме по телефона.

Тя набра един номер. От другата страна вдигнаха веднага. Нямаше общи приказки. Чан беше съвсем делова. Представи се, обясни какво й трябва и прочете трите номера, бавно и отчетливо, после изслуша как човекът от другата страна на линията ги повтори, каза „Добре“ и затвори.

— Двеста долара — каза тя. — Той ще ми се обади по-късно днес.

— Колко по-късно? — попита Ричър.

— Може да минат и часове.

Имаше само едно нещо, което можеха да направят, за да запълнят времето дотогава.

 

 

Десет минути по-късно на трийсет километра южно от Мадърс Рест мъжът с изгладените джинси и прическата, оформена със сешоар, прие четвърто обаждане по стационарния си телефон и чу:

— Хакет каза, че Чан току-що е провела разговор по телефона. Намират се в мотел в Уест Холивуд.

— На кого се е обадила?

— На телефонната компания. Поискала е информация за три номера. Платила е двеста долара за нея.

— Каква информация е получила?

— Все още никаква. Източникът й е казал, че ще се обади по-късно през деня.

— Колко по-късно?

— Може да минат и часове.

— Можеш ли да получиш тази информация по-бързо?

— Спести си парите. Хакет ги подслушва. Ще разбереш в момента, в който разбере тя.

— Далече ли е от тях?

— В момента пътува към Уест Холивуд. Сигурен съм, че ще пристигне, преди от телефонната компания да върнат обаждането.

* * *

Леглото наистина беше равно, широко и твърдо. Ричър лежеше по гръб, облян в пот. Въздухът, който излизаше от климатика, не беше достатъчно студен, а вентилаторът на тавана беше счупен. Чан лежеше до него и дишаше дълбоко. Теорията на Ричър беше, че вторият път винаги е далеч по-добър от останалите. Втория път вече няма място за разни малки задръжки и неудобство, но все още е изпълнен с усещане за новост и вълнение. Но тази теория току-що беше разбита. Беше взривена на парчета. Уестуд беше казал: „Всички теории трябва да се подлагат на проверка. Това е съществена част от научния метод“. И двамата наистина я бяха проверили. Вторият път, преди един час, беше впечатляващ. Но третият път беше още по-добър. Много по-добър. Ричър лежеше напълно изцеден и изпразнен, а костите му сякаш се бяха превърнали в каучук. Беше толкова отпуснат, че всичките му досегашни представи за релаксация му изглеждаха като прояви на тревожно напрежение.

След малко Чан се изправи на лакът и проследи с пръсти очертанията на гръдния му кош до врата и лицето, а после в обратната посока, като че ли го изучаваше, за да запамети равнините и контурите на тялото му. На свой ред той нямаше нищо против да остане напълно неподвижен, отпуснал ръка от вътрешната страна на бедрото й — застинал, но изпълнен с вълнение от докосването до горещата й кожа, влажна и гладка като кадифе, неподвижния мускул на бедрото под нея и едва доловимото усещане за пулса й под дланта си.

— Ричър — каза тя.

— Да?

— Нищо. Просто изпробвам как звучи.

Косата й се беше посипала по рамото му, гъста и тежка. Гърдите й бяха притиснати в ръката му над лакътя. Той усещаше как бие сърцето й.

— Бил ли си женен някога? — попита го тя.

— Не — отговори той. — А ти?

— Веднъж. Но не за дълго.

— Като много други.

— Колко дълга е била най-продължителната ти връзка? — попита го тя.

— Шест месеца — отговори той. — Или някъде там. Беше трудно заради назначенията на различни места. Местеха ме твърде често. Беше като лотария. Лотария на квадрат, ако жената също е на военна служба. Най-често бяхме като кораби, които се разминават в нощта.

Телефонът й звънна. Тя се отблъсна от него, изви се и прекоси стаята до бюрото, без да се облича. Погледна входящия номер и вдигна. Нямаше общи приказки. Беше съвсем делова. Сигурно се обаждаха от телефонната компания. Тя намери химикалка и зашляпа обратно с босите си крака до нощното шкафче, където имаше бележник с логото на мотела, пожълтял от времето. Занесе го обратно до бюрото, наведе се над него и започна да пише първо на една страница, после на втора и накрая на трета. В един момент от разговора се обърна към него, приведе се напред и му намигна.

Той се подпря на лакти в леглото.

— Благодаря — каза накрая тя и прекъсна.

— Какво стана? — попита той.

— Чакай малко.

Тя включи компютъра си и зачука по клавиатурата, докато студената сива светлина на екрана осветяваше лицето й. Отпусна пръсти на полето за курсора и го раздвижи, за да намери нещо. И се усмихна.

— Какво става? — попита той.

— И трите номера са на телефони за еднократна употреба — обясни тя. — И трите са предплатени, купени от супермаркети. Телефонът от Луизиана е сравнително нов. Купен е от някаква аптека в Шривпорт. Трябвало е да се регистрира, преди да се използва. Системата вече е такава. След като си купиш телефона, трябва да се обадиш на служебен номер с код осемстотин, откъдето ти дават код за района, от който се обаждаш, и някой свободен телефонен номер. Всичко това се е случило. След това телефонът е използван общо единайсет пъти, преди да му свършат предварително заредените минути, и тъй като не е презареден навреме, номерът се е изключил от мрежата. След като минат още шест месеца, ще го дадат на някой друг нов абонат.

— На кого са се обаждали от него?

— На Уестуд, в Лос Анджелис — всичките единайсет пъти.

— Откъде?

— От Шривпорт. От една и съща клетка на мобилния оператор, всеки път.

Ричър не каза нищо.

— Случаят с телефона от Мисисипи е горе-долу същият, с изключение на това, че е малко по-стар. Купен е преди една година от супермаркет в Оксфорд, регистриран е с код за щата Мисисипи и е презареждан четири пъти, но в крайна сметка е зарязан. Използван е само в Оксфорд, на една от две различни клетки. Обажданията са десетки и винаги са до Уестуд — ако е прав и става дума наистина за студент, сигурно са били от сградата на университета и от общежитието.

— Полезна информация — каза Ричър. — Но не и такава, която да си струва намигването и усмивката. Така че ми разкажи за номера от Арканзас. Предполагам, че там е най-интересното.

Чан отново се усмихна, все още гола и щастлива, изпълнена с облекчение, задоволство и вълнение.

— Случаят с номера от Арканзас е различен — каза тя. — Телефонът отново е за еднократна употреба, купен от супермаркет, както и останалите, но с тази разлика, че все още е активен — макар че е много, много по-стар от тях. Апаратът е бил част от огромна поръчка, направена от веригата „Уолмарт“ преди години. Още по времето, когато тези телефони се продаваха с готови номера. Затова и кодът е от Арканзас — защото централата на компанията „Уолмарт“ се намира там. Но самият телефон не е продаден в този щат. В действителност той не е продаден никъде — не и от „Уолмарт“. Моделът е сменен с по-нов от същия производител и по-рано през тази година последните непродадени бройки са пуснати на търг с намаление от деветдесет процента. Според моя човек са били общо стотина.

— Кой ги е купил?

— Един посредник от Ню Джърси. Нещо като брокер. Специалист по такива неща.

— И той ги е препродал на печалба?

— Точно с това се занимават посредниците.

— Кога?

— Преди дванайсет седмици.

— На кого ги е препродал?

Усмивката на Чан се разшири.

— Продал ги е на един семеен магазин в Чикаго — каза тя.

— Къде по-точно в Чикаго? — попита той.

Тя обърна лаптопа си към него, така че да може да вижда екрана. Той протегна глава. Виждаха се сиво сияние и прави линии. Предположи, че беше програмата на Гугъл за географски карти или онази, която показваше сателитни снимки на земната повърхност. Във всеки случай, гледаше сателитен образ на градски улици.

— Малко на север от центъра — каза Чан. — Буквално в съседния вход до клона на градската библиотека, който се намира в Линкълн Парк.

 

 

Все така гола, развълнувана и усмихната, Чан отново се опита да се свърже със същия номер, който започваше със заварения код 501 и продължаваше с още седем цифри, но както и предишния път, телефонът звъня дълго време, без никой да вдигне и без да се включи гласова поща. Тя го остави да звъни цяла минута, изпълнена с надежда, после прекъсна връзката. След това включи телефона си на високоговорител и се обади на Уестуд, който беше в офиса си в редакцията на „Ел Ей Таймс“.

— Номерът с код петстотин и едно е на телефон за еднократна употреба, продаден в един магазин точно до библиотеката в Линкълн Парк на север от центъра на Чикаго. Следователно Малоуни е Маккан. Предполагаме, че работи като доброволец в библиотеката, така че има достъп до телефона с код седемстотин седемдесет и три, който е използвал преди това. Когато си го блокирал, той е отишъл до съседния магазин, купил си е мобилен телефон и отново се е опитал да се свърже с теб. Трябва да разберем каква е неговата история. Трябва да разберем кога е започнал да ти се обажда.

— Ще проверя — каза Уестуд.

Двамата чуха потракване на клавиши, шум от работа с мишката и дишане. Ричър си представи двата монитора на компютъра му и телефона на поставката. После Уестуд се обади отново:

— Първото обаждане от Маккан е било преди малко повече от четири месеца. След това е имало още петнайсет, преди да го блокирам. После е започнал да се представя като Малоуни и се е обадил още три пъти. Но вие вече го знаете.

— Записал ли си някакви подробности за по-ранните обаждания?

— Не, нищо. Съжалявам.

— Не се тревожи. Ние ще го проучим.

— Дръжте ме в течение.

— Дадено.

Тя прекъсна връзката.

— Трябва да намерим номера на централата в библиотеката — каза Ричър. — Сигурно разполагат с информация за хората, които идват като доброволци при тях. Може би ще успеем да се сдобием с домашен адрес.

— Първо трябва да си вземем душ — каза тя. — И да се облечем. Неудобно ми е да се занимавам с това без дрехи.

Ричър не каза нищо.

 

 

Мъжът с изгладените джинси и прическата, оформена със сешоар, прие пето обаждане по стационарния си телефон. Съобщиха му:

— Току-що й върнаха обаждането от телефонната компания. Веднага след това тя се обади в „Ел Ей Таймс“. Звучеше много развълнувана заради някакъв човек на име Маккан от Чикаго.

Мъжът с джинсите и прическата не отговори много, много дълго време. После попита:

— Тя говори ли с него?

— С Маккан? Не.

— Но разполага с телефонния му номер.

— В действителност разполага с два различни номера. Макар че единият от тях явно е на градската библиотека. Маккан очевидно е доброволец там.

— Значи тя вече знае и къде работи?

— Да бъдеш доброволец и да работиш не е едно и също.

— Защо още не е говорила с него?

— Опита се. Обади се на мобилния му телефон, но той не вдигна.

— Защо не е вдигнал?

— Откъде да знам?

— Питам те като професионалист. Искам да получа анализ на ситуацията. Затова ти плащам. Какви са възможните причини един човек да не отговори на обаждане по мобилния си телефон?

— Внезапна кончина на собственика на мобилния телефон, загуба на мобилния телефон под седалката на градски автобус или друго превозно средство, обаждане от непознат номер, докато собственикът на мобилния телефон е в мизантропско настроение, пребиваване на място или в среда, където приемането на обаждане по мобилния телефон е социално неприемливо. Възможните причини са стотици.

— Какво ще предприеме тя сега?

— Ще продължи да се опитва да се свърже с мобилния номер и ще се обади на централата в библиотеката, за да получи информацията, която се записва за всички доброволци.

— Например адрес?

— Това може да се окаже трудно. Сигурно спазват някакви условия за поверителност.

— Тогава какво?

— Ще отиде в Чикаго. И без това трябва да отиде в Чикаго. Ако Маккан наистина е бил клиентът на Кийвър, тя ще иска да говорят. А не може да очаква от него да се качи на самолета, за да дойде при нея.

— И Ричър ще отиде с нея в Чикаго.

— Най-вероятно.

— Не мога да им позволя да стигнат до там. И без това са твърде близо.

— Как предлагаш да им се попречи да го направят?

— Твоят Хакет вече е при тях.

— Поне засега Хакет е ангажиран само за наблюдение.

— Може да се наложи да променим условията. Нали ми каза за пълния набор от услуги?

— Трябва внимателно да го обмислиш. Не само заради парите. Това е голяма стъпка.

— Не мога да им позволя да стигнат до Чикаго.

— Трябва да бъдеш съвсем сигурен. Такова решение може единствено да спечели от абсолютната сигурност.

— Трябваше да ги спрем сами, когато имахме тази възможност.

— Ще се наложи да ми дадеш официално нареждане. Мъжът с джинсите и косата нареди:

— Кажи на Хакет да ги спре веднага. Окончателно.