Лий Чайлд
Накарай ме (31)

31

Покривът на склада се поддържаше от ръждясали железни колони, а оскъдната светлина във вътрешността му идваше от стотиците миниатюрни ярки слънчеви петънца, които се виждаха през отворите в стените. Приличаха на дантела. Складът беше голям, може би към сто метра на дължина, но като цяло беше празен с изключение на необясними струпвания от изоставено оборудване и скрап. Подът беше от бетон, излъскан като огледало на някои места и накапан с машинно масло на други, и беше обсипан с ръждясали отломъци и гълъбова перушина. Хрущенето на гумите, ръмженето на двигателя и кашлянето на ауспуха отекваха през отворения прозорец от страната на Чан.

В склада нямаше никакви други хора освен тях, поне доколкото можеше да види Ричър, и първичната част от мозъка му веднага се улови за тази възможност. Един удар отстрани в главата на шофьора щеше да реши проблема. Силно кроше с дясната ръка, леко надолу, което щеше да бъде достатъчно да го зашемети. Неочаквано. Без предупреждение. Персонален камшичен удар, само за него. В изпълнение на правилото да нанесеш ответния удар, още преди да е започнала атаката срещу теб. Ръката на Ричър се сви в юмрук, готова за удара.

А след това отново се отпусна. Човекът продължаваше да кара, бавно и плавно, но уверено, все едно знаеше точно къде отива, все едно много пъти беше минавал оттук.

— Приказката за заека и костенурката, приятелю. Току-що ни спестих двайсет минути — ухили се той.

В отсрещния край на склада имаше същата разбита врата, която висеше в същото отворено положение, и шофьорът мина през нея, обратно на ярката слънчева светлина, и прекоси още малко напукан асфалт между други изоставени бараки, за да излезе през един паянтов портал направо на шосето, което обикаляше летището от северната страна, точно пред високата телена ограда. Ричър видя контролната кула право пред тях, както и пистите за излитане и рулиране, паркираните самолети и товарните коли, които обикаляха около тях, съвестни и невинни под синьото небе и жаркото слънце.

— Технически погледнато, това беше частна собственост, но аз работех там, когато все още беше действащо предприятие, така че си мисля, че имам право да минавам оттам. По този начин си спестявам обичайния маршрут от магистралата, където точно в момента цари пълен хаос. Всеки следобед е така. Като минавам оттам, губя един-два долара на брояча, но си ги връщам двойно, защото мога много по-бързо да си хвана нов клиент. Това е малката ми професионална тайна. Никога не вреди да знаеш повече за мястото, където живееш.

Шофьорът направи десен завой, мина покрай друга висока телена ограда и десет секунди по-късно се озова обратно в реката от черни лимузини, таксита, приятели и роднини на път за терминалите на летището. Още една минута по-късно вече бяха пристигнали на терминала на „Америкън Еърлайнс“. Колата намали, отби до бордюра и спря. Минута след това куфарът на Чан беше на тротоара, изправен на колелцата, с извадена дръжка, готов за тръгване, а шофьорът си беше получил парите и бакшиша и вече потегляше.

 

 

Чан разпечата бордните им карти на един автомат и двамата се отправиха към опашката за преминаване през проверката преди качването в самолета. Но не успяха да стигнат до там. Някакъв мъж застана на пътя им. Беше на около четирийсет години, с розово лице, набито тяло и късо подстригана светла коса. Беше облечен със светлокафяв панталон и синя риза с къси ръкави, над която носеше синьо шушляково яке. Всичките му дрехи изглеждаха служебни. Като някаква униформа. На врата му висеше корда с ламинирана карта. Кордата беше усукана и картата беше обърната по такъв начин, че не се виждаше.

— Госпожо, господине, видях ви как пристигнахте на летището — каза той.

— Така ли? — каза Ричър.

— Подминахте гишето за чекиране на багажа и разпечатахте билетите си от автомата за пътници без регистриран багаж.

— Наистина ли?

— Господине, вие нямате багаж. Не сте чекирали нищо и не носите ръчен багаж със себе си.

— Това проблем ли е?

— Честно казано, господине, да. Поведението ви е необичайно. Това е една от точките в нашия списък.

— Какъв списък?

Мъжът го изгледа вторачено за миг, после се сети какво е станало и погледна надолу към обърнатата си карта. От гърлото му се отрони някакъв тих звук, който изразяваше леко раздразнение или досада, и той обърна картата така, че да могат да я прочетат. Ричър видя розова паспортна снимка от дясната страна на картата и сините букви „П. У. Л. А.“ в лявата, както и още няколко реда, които бяха отпечатани с твърде ситни и бледи букви, за да се разчетат.

— Отдел за борба с тероризма към Полицейското управление на Лос Анджелис — каза мъжът.

— Съгласен съм, че хората без багаж са статистическа рядкост. Това може да се установи с просто наблюдение. Но не виждам защо от този факт трябва да се правят някакви отрицателни изводи.

— Такива са правилата. За съжаление, ще трябва да дойдете с мен. И двамата.

— Къде? — попита Чан.

— При началника ми.

— Къде е той?

— В онзи микробус до бордюра.

Ричър хвърли поглед навън през плъзгащите врати на входа на терминала и видя тъмносин служебен микробус, паркиран в лентата, където беше забранено да се спира, на около трийсет метра от там. Не беше много чист. Нито много лъскав.

— Провеждаме наблюдение — обясни мъжът. — И като казвам началник, имам предвид отговорника на смяната за деня. Не ми е истински шеф. Просто носи отговорността за работата ни днес. Много е просто. Съвсем рутинна проверка. Нищо особено.

— Не — каза Ричър.

— Не можете да използвате тази дума, господине. Става въпрос за националната сигурност.

— Не, става въпрос за граждански полет. За да има такъв, гражданите трябва да се качат в самолета. И точно това ще направим ние сега. С общо една чанта за двамата. Ако не искаш да ни арестуваш, дръпни се.

— Подобно поведение също е включено в нашия списък.

— По-високо или по-ниско от точката за пътниците без багаж?

— По този начин не си помагате, господине.

— За кое?

Мъжът се стегна, но точно в този момент се появиха двама униформени полицаи, накичени с професионално оборудване. Мъжът изпусна въздуха от дробовете си, като издаде същия звук, както по-рано — израз на раздразнение или досада, — и после каза:

— Добре, приятен полет.

С тези думи мъжът продължи по пътя си, по диагонал от тях, като вече се оглеждаше за следващия пътник, който щеше да привлече вниманието му.

 

 

Служителят от авиокомпанията, който отговаряше за притежателите на златни карти, беше уредил на Чан нещо като предварително чекиране на бордните карти, така че минаха през проверката на отделна опашка и не им се наложи да си събуват обувките. Ричър изсипа монетите от джоба си в една купа и вдигна ръце, за да го проверят на скенера, а след това се присъедини към Чан от другата страна. Двамата продължиха към изхода и откриха чакалня до него, където също можеха да влязат със златната карта, а след това им се наложи да повисят доста дълго време на някакви тапицирани столове, за които се съгласиха, че представляват съвременния еквивалент на старите махагонови пейки в чакалнята на гарата в Мадърс Рест — бяха по-удобни, отколкото изглеждаха. И добре, че беше така, защото преди техния полет имаше друг. Ричър в крайна сметка стигна до извода, че златната карта си има и недостатъци.

След това се качиха в самолета и служителят от авиокомпанията, който отговаряше за притежателите на златни карти, отново се представи добре, защото им беше резервирал места до аварийните изходи, където имаше повече място за краката. Ричър по очевидни причини остана доволен, но в същото време се подразни. Разбираше на теория защо правят така. В аварийна ситуация хората трябваше да излязат оттам — през люка и навън по крилото на самолета. По тази причина имаше правила за минималното необходимо пространство, така че на хората да им бъде удобно, докато минават оттам. От друга страна, ако съществуваше минимално необходимо пространство, така че хората да се чувстват удобно, защо не го прилагаха към всеки друг ред седалки в самолета? Беше някакъв бюрократичен парадокс, който не успяваше да разреши.

— Тук е приятно — отбеляза Чан.

— И още как — каза Ричър.

— Защо не ти хареса онзи полицай на летището?

— Напротив, хареса ми. Аз харесвам всички хора. Винаги съм весел, засмян и общителен.

— Нищо подобно.

— Хареса ми — повтори Ричър.

— Но реагира негативно, когато се появи.

— Така ли?

— Отказа му, а след това започна да го притискаш. На практика го предизвикваше да ни арестува.

— Нещо ме съмняваше.

— Какво те съмняваше?

— Имам предвид, че ми изглеждаше убедително. Даже много убедително. И двамата сме виждали този процес в действие. Някой началник там горе сяда и пише някакъв списък. На базата на какво, никой не знае. Може би в девет от десет случая фактът, че нямаш багаж, наистина означава, че си от лошите. Макар че според мен по-скоро се случва един път на милион. И той също смята така. Но се придържа към списъка. Защото няма друг избор.

— И какво те съмняваше?

— Виждала ли си скоро служебна карта, издадена от Полицейското управление на Лос Анджелис? За сравнение?

— Не си спомням.

— И аз.

— Мислиш, че не е бил истински полицай?

— Иска ми се да знаех отговора на този въпрос. Предполагам, че ако не беше истински полицай, поне доказваше несъстоятелността на теорията за контрола върху съзнанието. В противен случай трябваше да се зарадва, че не нося багаж. Защото в самолета щеше да остане повече място за оборудването.

— Какъв е бил, ако не е бил истински полицай?

— Може да е бил поредният братовчед от клана Мойнахан.

— В Лос Анджелис? Колко роднини може да имат тези хора? Не ми се вярва.

— Защо се отказа точно в този момент?

— Защото ти го убеди. Нямаше причина да те арестува. А най-вероятно му трябваше такава. Законите сигурно не са толкова строги, колкото си мислим.

— Не, според мен се отказа, защото се появиха полицаите.

— Нали са му колеги?

— Ами ако предположим, че не са? Да предположим, че е бил измамник и задачата му е била да ни вкара в онзи микробус. Той е професионалист, който иска да продължи да работи на летището. И не беше сигурен какво ще направя всеки момент. Можеше да избухна. А той не можеше да си позволи риска да привлече внимание. Затова се отказа от операцията, когато случайно се приближиха онези полицаи, защото те винаги са нащрек за нещо необичайно. С други думи, човекът игра на сигурно и си плю на петите.

— Или пък е бил добър служител на органите на реда, който реши да спести един час в ареста на теб и един час попълване на доклади на себе си, като си пое дълбоко въздух, преброи до десет и те остави на мира.

Самолетът направи завой на пистата сред шумни пориви от нагорещен прашен въздух и набра скорост плавно и самоуверено, сякаш си даваше ясна сметка, че тайната на въздухоплаването е разкрита много отдавна. Спокойно се отдели от пистата, като проблесна на слънцето, изви настрани в маранята и се издигна в небето, оставяйки след себе си следи от изгорели газове, за да поеме по своя маршрут на североизток.

 

 

Десет минути по-късно на трийсет километра южно от Мадърс Рест мъжът с изгладените джинси и прическата, оформена със сешоар, прие обаждането по стационарния си телефон. Отсреща казаха:

— Ще оправим това.

— Какво ще оправите?

— Извадихме много лош късмет.

— За какво говориш?

— Възникна проблем.

— Двамата се качиха в самолета, така ли?

В този момент от другата страна отново станаха много словоохотливи. Но не от въодушевление. А от невярващо огорчение, предизвикано от току-що отминалите събития, които вече не можеха да се върнат назад.

— Хакет го беше организирал идеално. Жената резервирала полета по телефона, така че той знаел всички подробности. Моментът бил избран перфектно. С точност до секундата. Той ги проследил как потеглят от мотела с такси. Към този момент вече бил на задната седалка на една лимузина, управлявана от подизпълнител, и двамата следили таксито, докато не се изравнили с него на магистрала четиристотин и пет, където работата се подредила по най-добрия възможен начин, защото нейният прозорец дори бил отворен, движението в лявата лента било достатъчно бързо, за да се измъкнат, а черните лимузини по пътя към летището в Лос Анджелис са невидими, защото има около един милион такива, така че пушката буквално вече се вдигала към положение за стрелба от упор, когато едно ферари ги блъснало отзад. Хакет ми каза, че все едно го изритал кон. Така и не са ги видели повече. По магистралата не може да се кара назад.

— Значи са се качили в самолета?

— Полетът им не е бил първият възможен. Избрали са го, защото тя има златна карта. Хакет е излетял преди тях, трийсет и четири минути по-рано. Както ти казах, ще оправим това.

— В Чикаго?

— Без допълнително заплащане. Ферарито не беше наше, но държим на професионалната си репутация.

— Не трябва да им позволявате да говорят с Маккан.

— Разбрано. Точно това смятаме и ние.

 

 

Полетът беше дълъг. Не беше от единия бряг на континента до другия, но над голяма част от него. Чан беше отпуснала седалката си няколко сантиметра назад и беше протегнала краката си право напред, така че високите й обувки с връзки бяха под седалката пред нея. Беше потънала в мислите си, както и предишния път, когато я беше видял в това състояние зад волана на малкия зелен форд на дългото пусто шосе към Оклахома Сити. Понякога се усмихваше, а после правеше гримаса, докато обмисляше положителни и отрицателни факти или предимства и недостатъци, или добри и лоши изходи. Сега, когато не трябваше да гледа пътя пред себе си, очите й също участваха в мисленето — присвиваха се, разширяваха се и гледаха ту някъде далече, ту някъде наблизо.

Ричър се опитваше да не мисли. Преследваше някакъв неуловим спомен, точно по средата на сумрачната зона между съзнателното и подсъзнателното. Не гледаше към него, не мислеше за него и се опитваше да го остави на мира.

— Библиотеката ще бъде затворена, когато пристигнем — каза той.

— Ще отидем утре сутринта веднага след като отворят — отговори тя. — Ще пренощуваме в някой хотел.

— Трябва да си изберем някой хубав хотел. Може би най-хубавия в града, а след това ще изпратим сметката на вестника. Ще отседнем в най-големия апартамент. Ще си поръчаме румсървис. И от вестника няма да имат нищо против да ни платят. Защото се приближаваме към нещо голямо. Усещам го.

— Какво по-точно?

— Не знам. Има нещо, което не мога да си спомня, но знам, че е важно.

— Как така го знаеш, след като не можеш да си спомниш какво е?

— Просто имам такова чувство.

— Защото сметката за най-хубавия хотел в града първо ще отиде на моята кредитна карта. Ще поема финансов риск.

— Те няма да имат нищо против да ни платят — повтори Ричър.

— „Четири сезона“ или „Пенинсюла“?

— Който си избереш.

— Ще се обадя от летището и ще резервирам този, който е по-евтин.

Ричър не отговори.

— Колко точно е важно това нещо, което не можеш да си спомниш, но знаеш, че е важно? — попита го Чан.

— Мисля, че ще ни даде обща представа. За онова, срещу което сме се изправили.

— Кое?

— Не знам. Все едно се опитвам да сравня две неща. Две неща бяха идентични. Но не знам кои са те. Може би думи или факти, или места.

— Не са места. Лос Анджелис изобщо не прилича на Мадърс Рест. Между двете няма никаква прилика.

— Добре.

— Нито пък Чикаго. С изключение на възможността някои от фермерите да ходят там, за да правят онова, което правят фермерите в Чикаго. Да не би да е така?

— Не.

— По-добре да побързаш. Скоро ще пристигнем.

Ричър разсеяно кимна. „Скоро ще пристигнем.“ Той си представи процеса на слизане от самолета. Обичаше да обмисля всичко предварително. Дори нещо толкова просто и обикновено като слизането от самолет. С това се занимаваше първичната, хищническа част от мозъка му. Първо щяха да кацнат и да спрат, после щяха да изключат светещите надписи за предпазните колани и хората щяха да се изправят от местата си, да измъкнат багажа си от отделенията под тавана и под седалките, да се струпат на пътеката между седалките и в крайна сметка да се затътрят навън един по един през изхода на самолета и по подвижната пътека към сградата на летището. А после щеше да започне истинското състезание — по дългите широки коридори, покрай лъскавите бутици и закусвалните с ламинирани маси и самотни клиенти.

И точно в този момент той се сети.

— Не са думи, нито факти или места — каза той.

— А какво? — попита тя.

— Лица — каза той. — Спомняш ли си онази черна лимузина на магистрала четиристотин и пет?

— На магистралата имаше един милион черни лимузини.

— Една от тях караше покрай нас в продължение на няколко секунди, а след това червената спортна кола я удари отзад.

— А, тази ли.

— Прозорецът на лимузината се отвори. Успях да зърна човека на задната седалка.

— Доколко успя да го зърнеш?

— Отчасти, за изключително кратко време.

— Но?

— Но сме го виждали и по-рано.

— Къде?

— В закусвалнята в Ингълуд. Онова място, което беше цялото кафяво. Тази сутрин. Където за пръв път се срещнахме с Уестуд. Този човек също беше там. Беше подпрял лакти на масата и четеше вестник.

Сега беше ред на Чан да замълчи.

— Беше същият човек — каза Ричър.

— Обучена съм да мисля като адвокат на защитата.

— И каквото и да кажеш, рационалната част на мозъка ми е съгласна с теб сто процента. Зърнах го за част от секундата, двамата бяхме в коли, които се движеха с шейсет километра в час, и свидетелските ми показания в най-добрия случай ще бъдат недостатъчно надеждни.

— Но?

— Но първичната част на мозъка ми е сигурна, че това е същият човек.

— Как така?

— Смущенията, които чувам в ефира, са твърде силни.

— Ти чуваш смущения в ефира?

— Защото специално се ослушвам за тях. Ние сме били диви животни в продължение на седем милиона години. Научили сме много уроци. Би трябвало да внимаваме да не ги забравим.

— И какво ти казват смущенията в ефира?

— Нещо, което кара част от мен да се подготви за битка. Част от мен знае, че не ни предстои нищо добро.

— А другата част?

— Другата част спори със себе си, за да достигне до някакъв извод. А изводът е такъв, че води до всичко или нищо. Или аз напълно греша, или този човек ни следи от самото начало. От което би следвало, че ни проследява през мобилния ти телефон. А от него би следвало, че знае на практика всичко, което се е случило досега. А от това би следвало, че е по-добре да се обадим в хотел „Четири сезона“ или в хотел „Пенинсюла“ от уличен телефон. Защото по този начин ще наберем преднина. Трябва да наберем преднина, защото действията на този човек ескалират. Непрекъснато. Тази сутрин в закусвалнята той само ни наблюдаваше. Може и да ни е подслушвал малко, да е четял по устните. Сега вече се опитва да ни убие.

— Като си отвори прозореца?

— Той ме погледна. За част от секундата ми се стори, че иска да ми каже нещо. Погледът му се спря върху мен. Все едно се готвеше за нещо. Но не за да ме заговори. А за да огледа мишената. Точно това е направил. Логиката подсказва, че в лимузината при него е имало пушка с рязана цев. За стрелба от кола по кола — като ракета въздух-въздух. Два изстрела за по-сигурно, после всички наоколо ще изпаднат в паника и ще влязат във верижни катастрофи, а той ще се измъкне по лявата лента, след което пак ще се превърне в поредната черна лимузина в Лос Анджелис — от общо един милион, както каза ти.

— Доста краен сценарий.

— Всичко или нищо. Какво друго може да е искал да направи, като се изравни по този начин? Наредили са му да ни елиминира. От което следва, че притежава разнообразни умения. Следователно е скъп. И този факт е достатъчен, за да започнем да си изграждаме обща представа за онова, което се случва в Мадърс Рест. Те осигуряват нещо. В замяна на пари. Достатъчно пари, за да си позволят да наемат частен агент с разнообразни умения, който да предотврати евентуална заплаха.

— Освен ако не е така, както каза по-рано: зърнал си го за част от секундата от кола, която се движи с шейсет километра в час, и свидетелските ти показания не са надеждни.

— Трябва да се надяваш на най-доброто и да се подготвяш за най-лошото.

— Това няма да е достатъчно, за да получим съдебна заповед.

— Съдебните заповеди ти трябват за нещо, което искаш да докажеш. А не за нещо, което знаеш със сигурност.

— Със сигурност ли го знаеш?

— Инстинктивно. Точно затова все още съм тук, след седем милиона години. Естественият подбор действа непрекъснато.

— Какво сме направили между времето за закуска и този момент, за да ги накараме да вземат по-крайни мерки? — каза тя.

— Точно това е въпросът — каза той. — Съсредоточихме се върху Маккан.

— Следователно той е много опасен за тях. И следователно е много интересен за нас.

— А библиотеката ще бъде затворена, когато пристигнем.

— Ако изобщо е същият човек — каза тя. — Може би все пак грешиш.

— Разумният ход е да действаме така, все едно не греша. За всеки случай.

— Като в облога на Паскал.

— Няма да ни струва нищо, ако грешим, но може да ни спести много, ако сме прави.

— Но той вече е изостанал. Все още е в Лос Анджелис.

— Не е задължително. Нашият полет не беше първият възможен.

Чан не отговори. Вместо това извади телефона си и задържа един бутон, така че да премине от режим на полет в пълно изключване.

 

 

Кацнаха откъм източната страна след дълъг и ленив завой над езерото и града. Летният здрач почти се беше стопил — небето все още беше бронзово и горещо, но бързо притъмняваше. Светлините на пистите бяха ярки. Самолетът им кацна и спря, надписите за предпазните колани бяха изключени, хората се изправиха от местата си, измъкнаха багажа си от отделенията под тавана и под седалките и започнаха да се струпват на пътеката. Ричър и Чан бяха сред тях.