Лий Чайлд
Накарай ме (5)

5

Случи се на две пресечки разстояние от стария маршрут на заселниците, на успоредната улица от изток на запад. От едната й страна бяха застроени пет пресечки, а от другата — само четири. Ефектът на полукръглата форма започваше да си личи. На улицата имаше банков офис и кредитна компания. Имаше и малки работилници — точилар, сервиз за скоростни кутии и дори бръснар с традиционния осветен стълб, с който се рекламира този бизнес. Имаше и един тип, който продаваше резервни части за напоителни системи от няколко различни производителя. Магазинчето му беше претъпкано, а той беше като в капан зад щанда. Не беше дребен. Гледаше навън и когато Ричър мина покрай него, в погледа му проблесна искра и той протегна ръка нагоре и назад към нещо зад рамото си. Ричър не видя какво беше. Вече беше подминал магазинчето по инерция. Рационалната част от мозъка му не регистрира това събитие. Но първичната част не го пропусна толкова лесно. „Защо реагира този тип?“

Отговорът на този въпрос беше лесен. Мъжът беше видял непознато лице. Нов човек в града. Нещо, с което не беше свикнал.

„А за какво се протегна? Оръжие?“

По всяка вероятност, не. Случайният минувач не представлява непосредствена заплаха. Освен това никой не окачва бейзболна бухалка или стар револвер .45 калибър на стената на магазинчето си, където да ги виждат всички. Беше по-добре да ги държиш под щанда. Пък и колко риск имаше в бизнеса с напоителни системи? Бухалките и револверите бяха запазена марка на баровете и денонощните магазини за алкохол или най-много на аптеките.

„Тогава за какво се протегна този тип?“ Най-вероятно за телефона. Старомоден стационарен телефон, монтиран на стената. На нивото на рамото на повечето хора, за да се набира по-удобно. Човекът се протегна назад за слушалката, защото му беше прекалено тясно да се обърне с цялото си тяло.

„А защо трябваше да се обади? Възможно ли беше появата на непознат човек да е толкова изключително събитие, че да изисква незабавно споделяне?“

Може би изведнъж се беше сетил за нещо. Може би се беше уговорил с някого да му се обади по работа. Или да повика куриер, за да изпрати доставка с поръчана част.

„А може би му бяха наредили да докладва, ако забележи нещо.“

Какво?

„Непознати хора.“

И кой му беше наредил това?

„Може би и обяснението за странното хлапе беше същото. Може би това беше истински опит за проследяване. Границата между демонстративната срамежливост и пълната некадърност е много тънка.“

Ричър спря на малкия площад и се завъртя, описвайки пълен кръг.

Не видя никого.

Към този момент вече смяташе, че е добра идея да изпие още една чаша кафе, така че се върна обратно в закусвалнята. Чан все още беше там, на същата маса. Наближаваше обед. Беше сменила мястото си и вече беше с гръб към ъгъла. Седеше там, където преди това седеше той самият. Ричър се промуши между масите и седна на съседната до нея, така че също да бъде с гръб към стената. Най-вече по навик.

— Как върви денят? — попита я той.

— Прилича ми на неделя от първата ми година в колежа — отговори тя. — Нямам мобилен телефон и ми е скучно.

— Твоят човек не трябва ли поне да се обажда в офиса, в който работи?

Тя понечи да отговори нещо, но спря. После огледа цялото помещение и хората в него, все едно искаше да преброи потенциалните свидетели на нещо, което можеше да се окаже неудобно самопризнание. Накрая се усмихна многозначително и изразително — равни части дързост и съжаление, може би с щипка съучастничество — и отговори:

— Може и да съм се изразила малко пресилено.

— Какво имаш предвид? — попита Ричър.

— Офисът на нашата компания в Оклахома Сити всъщност е стаята за гости на Кийвър. Както и моята стая за гости е офисът на компанията в Сиатъл. На уебсайта ни пише, че имаме офиси във всички големи градове. И това наистина е така. Във всеки голям град има поне по един безработен бивш агент на ФБР, който има стая за гости и сметки за плащане. Но не сме организация, построена на няколко нива. С други думи, нямаме никакъв поддържащ персонал. Кийвър просто няма на кого да се обади в офиса.

— Но въпреки това се занимава с големи проекти.

Чан кимна.

— Ние наистина си вършим работата, при това добре. Но бизнесът е на първо място. За да останем на пазара, трябва да поддържаме ниски разходи. И представителен уебсайт. Така никой не знае точно какво представляваме.

— Каква тогава е тази задача, която е поел като частен проект?

— Както вероятно си представяш, разсъждавах много по въпроса. Не може да е нещо, свързано с корпорациите. Работата за корпорациите никога не е толкова малка. Някои от тях все едно имат разрешително за печатане на пари. Такива случаи веднага се записват в компютъра, повярвай ми. Все едно сам си даваш медал. Значи говорим за частен клиент, който плаща в брой или с чекове, написани на ръка. Не е задължително да е нещо извън закона, но вероятно е глупаво и може би откачено.

— С тази разлика, че Кийвър вече има нужда от подкрепление.

— Както ти казах, сигурно е започнало като нещо малко, но след това е станало по-голямо.

— Или откачената част вече не е изглеждала толкова откачено.

— Или пък е станала още по-откачена.

Сервитьорката пристигна и се зае с втората бездънна чаша кафе на Ричър за деня. Той плати предварително — около четири пъти повече, отколкото беше сметката. Обичаше да пие кафе и харесваше сервитьорките.

— А твоят ден как върви? — попита го Чан.

— Не успях да открия гроба на старицата, нито някаква информация за новороденото — отговори той.

— Мислиш ли, че още ги има?

— Почти съм сигурен. Има предостатъчно място. Никой няма да асфалтира улица върху гроб. И винаги може да се сложи табелка за историческа забележителност. Слагат ги навсякъде. Винаги са едни и същи — метални, боядисани в кафяво. Не знам кой ги произвежда. Може би съответното министерство. Но тук не видях такава.

— Говори ли с местните?

— Това е следващата ми задача.

— Защо не започнеш от сервитьорката?

— Тя е длъжна да ми отговори с рекламната версия. За да се разчуе и закусвалнята, в която работи, да стане туристическа забележителност.

— Поне засега не се случва нищо подобно.

— Мислиш ли, че много хора й задават този въпрос?

— Мисля, че го правят приблизително петима от всеки десет — отговори тя. — Но тук това означава последните единайсет години. Въпросът се задава в голям процент от общия брой случаи, но с много ниска честота. Така че зависи какво имаш предвид, когато казваш „много хора“.

Точно в този момент сервитьорката се приближи до тях с термоса за кафе, готова да напълни чашата на Ричър отново, и Чан я попита:

— Защо градчето се казва Мадърс Рест?

Сервитьорката спря и отпусна тежестта си на единия хълбок, както правят жените, когато са уморени, и задържа термоса с кафе на нивото на кръста си. Косата й беше с цвета на пшеницата в нивите около градчето, лицето й беше зачервено, възрастта й беше някъде между трийсет и пет и петдесет години, а телосложението й беше на слаба жена, която е започнала да наедрява с годините, или на едра жена, която е започнала да отслабва от изтощение. Нямаше как да се разбере със сигурност. Изглеждаше много доволна да си почине за малко — защото Ричър вече беше най-добрият й приятел, заради бакшиша, и защото й бяха задали въпрос, който не беше нито нахален, нито досаден.

— Представям си, че някой благодарен син в някой далечен голям град е построил на майка си малка къщичка в провинцията, в която да живее на стари години, в замяна на всички хубави неща, които тя е направила за него. След това са се появили и магазинчета, от които да си купува разни неща, после и още къщи и скоро на това място вече е имало град.

— Това ли е официалната версия? — попита Ричър.

— Не знам, миличък — отговори сервитьорката. — Аз съм от Мисисипи. Дори не знам как стигнах до тук. Трябва да попитате бармана. Мисля, че той поне е роден в този щат.

После сервитьорката се отдалечи забързано, както се отдалечават всички сервитьорки.

— Това ли беше рекламната версия на отговора? — попита Чан.

Ричър кимна и отговори:

— Да, но беше рекламна в творчески, а не в пазарен смисъл. Тази жена не спазва официалната версия. Може би трябва да стане сценарист. Веднъж гледах един филм със същия сюжет, който ни разказа. По телевизията, в някаква мотелска стая. През деня.

— Да попитаме ли бармана?

Ричър хвърли поглед към него. Човекът беше зает.

— Първо ще намеря някакви истински местни хора — отговори той. — Набелязах си няколко кандидати, докато се разхождах. А после ще си намеря някакво място, където да подремна. Или ще отида да се подстрижа. Може да се видим на гарата в седем часа. Твоят Кийвър ще слезе от влака, а аз ще се кача.

— Дори все още да не знаеш каква е историята на името на градчето?

— Не държа толкова да я науча. Не си заслужава да остана само заради нея. Ще вярвам на собствената си версия. Или на твоята. В зависимост от настроението.

Чан не отговори нищо. Ричър пресуши чашата, измъкна се от мястото си и се промуши обратно между масите в заведението. После излезе навън. Слънцето все още грееше.

„Следващата задача. Истински местни хора.“

Щеше да започне от онзи, който продаваше резервни части за напоителни системи.