Лий Чайлд
Накарай ме (50)

50

Избраха си къща със запечатани прозорци и скъсана верига на портата на оградата. Влязоха бързо и решително, все едно беше тяхна, прокраднаха се покрай нея и прекосиха задния двор до оградата от другата страна, зад която беше задният двор на съответната къща от диагоналната улица. Вероятно не беше точно тази, която търсеха, но беше близо до нея. Ричър избута част от телената ограда навътре и двамата се промъкнаха от другата страна. Виждаха се само белите овали на лицата им във вечерния сумрак.

Прекосиха следващия заден двор и провериха какво има между тяхната къща и съседната. Бяха почти на правилното място. Търговията се водеше през една къща наляво. Между дворовете имаше още една телена ограда. Беше лесно да се покатерят през нея с цената на известно дрънчене. Чан беше пъргава. Повече от Ричър. Телосложението му беше по-подходящо за работа като булдозер, отколкото за гимнастически упражнения.

Дворът, в който се спуснаха от другата страна на оградата, беше зле поддържан. Или по-точно казано, изобщо не беше поддържан. Имаше трева и бурени, високи до средата на бедрото. От задната страна на къщата светеше само един прозорец.

— Дръж си дясната ръка в джоба, когато можеш — каза Ричър. — Нека да си мислят, че имаш пистолет.

— Това наистина ли върши работа?

— Понякога.

— Наркотици ли продават? — попита тя.

Той кимна.

— Като закусвалня с обслужване по колите. Дилърите са в къщата и използват непълнолетни, за да разнасят пакетите и парите. Куриерите са толкова млади, че не могат да ги арестуват. Нещата може би са се променили. Може би в днешно време е само градска легенда. Особено в щата Оклахома. Може би вече ги съдят по същия начин като пълнолетните.

Светещият прозорец беше от дясната им страна. Сигурно беше някаква дневна. От лявата имаше друг прозорец и врата, но и двете бяха тъмни. Вероятно там беше кухнята. Двамата си проправиха път през миниатюрната прерия на двора, за да стигнат до вратата. Ричър завъртя бравата. Беше заключено. Той направи крачка встрани и погледна вътре през прозореца. Видя мътно осветено помещение, претъпкано с боклуци и мръсни чинии. Останки от пица и празни кутийки. От „Ред Бул“ и бира.

Ричър направи още една крачка встрани и се притисна до стената. Погледна през светещия прозорец с крайчеца на окото под ъгъл. Видя двама мъже. Бяха проснати на два отделни дивана и се взираха в екраните на телефоните си. Палците им се движеха. Сигурно играеха на нещо или пишеха съобщения. На ниската масичка между тях имаше два сака. Бяха от черен найлон, от онези, които струват по пет долара в някой магазин, където фотоапаратите се продават по десет, а телескопите — по двайсет. Върху единия имаше пакет гумени ластичета, купени от магазин за офис материали. Върху другия сак имаше автомат „Узи“.

Ричър пропълзя обратно до вратата на кухнята, където го чакаше Чан.

— Трябва да намерим камък — прошепна той.

— За прозореца?

Той кимна.

— Това не става ли?

Той погледна натам, накъдето му сочеше Чан. Пред къщата имаше веранда от излят бетон, не по-широка от метър. На верандата имаше нещо квадратно със заоблени ъгли. Беше малко издуто. По средата му имаше отвор. Нещото беше от някакъв здрав материал. Пластмаса, винил или сплав от двете. Беше стойка за градински чадър.

— Можеш ли да го хвърлиш? — прошепна Ричър.

— Естествено — каза тя.

Той се усмихна. Чан не приличаше на фиданка.

— Една секунда след като разбия вратата — каза той.

Тя вдигна стойката. Той застана на позиция.

— Готова ли си? — прошепна той.

Тя кимна.

Той направи една, две, три крачки и стовари петата си в ключалката, така че вратата изхвръкна навътре, и докато нахлуваше в къщата, чу как прозорецът на дневната се строши и стойката на чадъра тежко се приземи в къщата. Профуча през кухнята, за да стигне до дневната, където установи, че мъжът отляво все още държеше телефона си, а този отдясно вече посягаше към автомата, но не беше стигнал до него, защото неволно се беше свил като инстинктивна реакция срещу шумния трясък зад гърба си, острия дъжд от стъклени отломки по главата и врата си и размазаното петно от нещо голямо, което беше прелетяло през зрителното му поле откъм задния двор.

Другото, което летеше през зрителното му поле, беше десният крак на Ричър, който го улучи в лицето и го просна на пода като захвърлен стар шлифер. С това играта свърши, защото от този момент нататък на Ричър му оставаше само да вдигне автомата, да премести лостчето на положение за автоматична стрелба, да стисне предпазителя и да насочи дулото към сърцето на мъжа от лявата страна.

— Не мърдай — каза той и мъжът се подчини.

От коридора не се чуваше нищо. Беше топла лятна вечер и всички бяха навън.

— Какво значи това? — каза мъжът.

— Това значи, че сега ще ви вземем оръжието и парите — отговори Ричър.

Мъжът хвърли поглед към сака с гумените ластичета. Инстинктивно. Неволно. Чан се показа зад тях. Държеше юмрука си в джоба.

— Претърси ги и двамата — каза Ричър.

Тя го направи. Бързо и методично. Беше преминала школата на ФБР в Куонтико. Нямаше нищо интересно с изключение на един ключ за кола и два пистолета. Ключът беше за ауди, а пистолетите бяха „Глок 17“ и „Берета 92“. И двете оръжия стреляха с деветмилиметрови патрони. Както и автоматът „Узи“. Ако не друго, поне въпросът за логистиката на мунициите беше решен както трябва.

— Провери саковете — каза Ричър.

Тя го направи. В сака, върху който стоеше автоматът, имаше хиляди малки целофанени пакетчета, пълни с мръснокафяв прах. Сигурно беше хероин, многократно размесен с нещо друго, преди да бъде опакован и подготвен за продажба на улицата.

В сака с гумените ластичета имаше пари. Много пари. Мръсни, мазни банкноти по пет, десет и двайсет долара, събрани на пачки или на руло или просто изсипани в сака — някои скъсани, други смачкани, но всички натъпкани така, че да се съберат повече. Ричър предположи, че точно затова си бяха купили толкова много гумени ластичета. Веднъж беше прочел една книга за някакъв счетоводител на служба в картел за продажба на наркотици, който харчел по пет хиляди на месец само за гумени ластичета, с които да стяга всички събрани пари.

— Къде е това ауди? — попита той.

— Паркирано пред къщата — отговори мъжът. — Пожелавам ти успех.

— Ти ще дойдеш с нас. И ще носиш саковете.

— Глупости.

— Стегни се. Понякога печелиш, понякога губиш. Ние не сме от полицията. Оставаш в бизнеса. Ще си върнеш парите за няколко седмици. Хайде, размърдай се.

Мъжът хвана по един сак във всяка ръка и Ричър го побутна пред себе си в коридора, като го държеше с една ръка за яката, а с другата притискаше дулото на автомата в основата на гърба му. Чан носеше единия пистолет в дясната ръка, другия в лявата. Коридорът беше дълъг и тъмен, а от улицата пред тях долитаха различни звуци. Мръсни приказки, смях, тътрене на крака, преминаващи автомобили — всички шумове бяха притъпени и приглушени от жегата и разстоянието, и затворената входна врата.

— Още десет секунди — каза Ричър. — Ако не направиш нещо глупаво, ще живееш дълго.

Той дръпна мъжа настрани, така че Чан да се промуши напред и да отвори вратата. После Ричър го блъсна навън пред себе си и разговорите и смехът утихнаха. Навън имаше общо единайсет души — някои бяха на двора, други на тротоара, трети в канавката. Единият беше момченце на около две години, три бяха жени под двайсетгодишна възраст, двама бяха яки мъже на около трийсет, а останалите петима бяха кльощави хлапета на около дванайсет — куриерите. По улицата мина кола — бавно и демонстративно, с толкова силен бас от колоните, че вратите на колата се издуваха навън. После колата отмина и Ричър блъсна мъжа, а неговите хора пристъпиха напред, готови за бой, но той им каза:

— Оставете ги.

Чан натисна бутона на ключа и един черен седан примигна с фаровете си. Чан отвори задната врата и Ричър накара мъжа да остави саковете на седалката. После го обърна и го блъсна обратно към къщата. Продължаваше да държи автомата насочен срещу него. Чан седна зад волана. Ричър отстъпи назад, докато не седна на мястото до шофьора. Чан рязко потегли. Ричър дръпна сака с хероина от задната седалка и изсипа съдържанието му през прозореца, докато тя ускоряваше по улицата. Навсякъде се разхвърчаха миниатюрни целофанени пакетчета, лъскави и кафяви, като мъртви скакалци, като мръсна вихрушка. Всички изтичаха на улицата, за да ги съберат или да подгонят колата, като се прескачаха и се опитваха да награбят, каквото могат, а обитателите на къщата се заеха да обикалят около тях, като се опитваха да възстановят реда и да приберат онова, което им принадлежеше. Ричър не видя нищо повече, защото Чан направи остър ляв завой и хората отзад се изгубиха от поглед.