Оливър Боудън
Единство (51)

2 април 1794

Завръщането в имението във Версай бе болезнено, но ме информираха, че Арно е отседнал там, и нямах друг избор.

Отначало се усъмних, че са ме подвели, защото къщата беше дори в по-лошо състояние. Знаех обаче, че Арно е приел тежко отлъчването от братството на асасините и вече го смятат за местния пияница.

— Изглеждаш отвратително — казах му, когато най-сетне го открих в кабинета на татко.

Той ме погледна, после извърна глава.

— Ти изглеждаш, сякаш искаш нещо от мен.

— Интересно заключение, след като потъна вдън земя.

Той изсумтя презрително.

— Показа ми ясно, че вече не се нуждаеш от услугите ми.

Усетих как кипва от гняв.

— Не смей да ми говориш така! Какво да ти кажа, Елиз? Че съжалявам, задето не те оставих да умреш? Прости ми, че бях по-загрижен за теб, отколкото да убия Жермен?

Да, сърцето ми омекна. Малко.

— Мислех, че искаме едно и също нещо.

— Аз исках теб. Съвестта не ми дава мира, че нехайството ми уби баща ти. Целта ми е да поправя грешката и да не позволявам да се повтори. — Той сведе очи. — Сигурно си намислила нещо? Какво?

— Париж се саморазрушава. Жермен е опорочил революцията. Гилотините вече работят денонощно.

— И какво да направя?

— Арно, когото обичах, не би ми задал такъв въпрос. — Махнах с ръка, сочейки бъркотията в кабинета на баща ми. Тук научих какво място ми е отредено в тамплиерския орден, тук разбрах за асасинското потекло на Арно. Сега стаята приличаше на кочина. — Това не ти подхожда. Връщам се в Париж — добавих. — Ще дойдеш ли с мен?

Той отпусна рамене и за миг си помислих, че между нас всичко е свършено. Тайните са отровили чистия кладенец на любовта ни. Осакатили са амбициите, които другите са имали за нас.

Той обаче се изправи, сякаш е решил. Вдигна глава, погледна ме с подути очи, изпълнени обаче с възродена целеустременост.

— Не още — каза ми. — Първо ще се погрижа за Ла Туш.

А! Алоис ла Туш, новото попълнение в нашия — или трябва да го наричам „техния“ — Орден? Мъж, осакатявал просяци и ръкоположен за тамплиер с благословията на Жермен. Заслужаваше смърт, но все пак.

— Необходимо ли е? — попитах. — Колкото повече се бавим, толкова по-вероятно е Жермен да се измъкне.

— Ла Туш тъпче Версай от месеци. Отдавна трябваше да разреша проблема.

— Добре — кимнах. — Ще отида да намеря превозно средство. Пази се!

Той ме погледна. Усмихнах се и поправих пожеланието:

— Гледай да не те заловят.