Оливър Боудън
Единство (10)

18 април 1778

И аз се вледених. Блуждая из покоите й, вдишвам застоялия въздух, който съм свикнала да свързвам с болестта й, и знам, че ще дръпнем завесите и свежият въздух ще прогони миризмата, ала не искам, защото това ще означава, че тя си е отишла, а аз не мога да го приема.

Когато боледуваше, исках да оздравее. Сега е мъртва и искам просто да е тук. В дома ни.

Тази сутрин видях през прозореца как пристигат три карети и спират на алеята в двора. Слугите ги натовариха с пътнически сандъци, появиха се трите Мари и се целунаха за сбогом. Бяха с черни дрехи, бършеха очи и, разбира се, скърбяха за мама, ала по необходимост скръбта им е мимолетна, защото работата им е свършена, платили са им и отиват да се грижат за други умиращи жени и да изпитат същата ефимерна печал, когато следващата им задача приключи.

Казах си, че не бива да ги виня за прибързаното заминаване и задето ме оставят сама с мъката ми. Не само те не разбираха дълбочината на чувствата ми. Мама бе накарала татко да обещае да не спазва обичайните траурни ритуали и затова не спуснаха завесите на долните етажи и не покриха мебелите с черна драперия. Новите прислужници познаваха бегло мама или изобщо не я бяха виждали. Аз помнех красивата си, грациозна и грижовна майка, ала за тях тя бе химера — болна дама на легло, каквато има в почти всички къщи. Тяхната тъга бе още по-преходна от тази на трите медицински сестри — сърцето се свива за миг и толкова.

И така, животът в имението продължи да тече постарому, сякаш почти нищо не се е случило. Малцина от обитателите му скърбяха дълбоко — малцината, познавали и обичали мама. Улових погледа на Жустин и съзрях непреодолимата си болка, отразена в него. По време на боледуването допускаха единствено нея в покоите на мама.

— О, мадмоазел — отрони просълзена тя, а аз я хванах за ръката и я уверих колко признателна за грижите й е била мама. Жустин се поклони, благодари ми за утехата и се оттегли.

Приличахме на оцелели в жестока битка, които споделят спомените си с поглед. В имението само ние тримата — тя, татко и аз — бяхме неотлъчно до мама в последните й дни.

Минаха два дни, откакто си отиде. В нощта, когато мама издъхна, татко остана с мен, прегърнал ме до леглото, ала оттогава не съм го виждала. Рут ми каза, че плаче в покоите си, но скоро ще намери сили да излезе и не бива да се безпокоя за него. Посъветва ме да помисля за себе си, притисна ме до пазвата си и ме заразтрива по гърба.

— Излей си чувствата дете, не ги сдържай — прошепна.

Аз обаче се отдръпнах, благодарих й и я отпратих — малко надменно, както сигурно разговаря Мей Каръл с прислугата.

Проблемът е, че няма какво да изливам. Не чувствам нищо.

Не можех да понасям повече атмосферата на горния етаж, затова слязох долу и засновах като призрак из коридорите на имението.

— Елиз… — Арно се появи пред мен, стиснал шапката си в ръка и със зачервени бузи, сякаш е тичал. — Съжалявам за майка ти, Елиз.

— Благодаря, Арно. — Коридорът между нас изглеждаше твърде дълъг. Той пристъпваше от крак на крак. — Очаквахме го. Скърбя, разбира се, но съм благодарна, че бях с нея до края.

Той кимна съчувствено. Не ме разбираше и аз знаех защо — неговият свят оставаше непроменен. Починала бе почти непозната жена, живяла в част на къщата, където не го допускаха, и смъртта й натъжаваше хората, към които бе привързан. За него това бе всичко.

— Да поиграем по-късно — предложих. — След уроците.

Лицето му грейна. „Татко сигурно му липсва“ — помислих си, докато гледах как се отдалечава.

* * *

Прекарах сутринта с учителя и срещнах отново Арно, когато на свой ред влизаше за уроците. По програма той учеше, докато аз тренирах с господин Уедърол, за да не вижда упражненията ми по фехтовка. (Навярно в своя дневник той също ще споменава пътепоказатели, насочващи го към момента на проглеждането. „Не ми хрумваше защо е толкова ловка със сабята…“) Минах през задната врата, прекосих алеята, край която се редяха дървета и красиво подрязани храсти, и навлязох в горичката, където господин Уедърол ме чакаше, седнал върху дънер. Често ме посрещаше така — кръстосал крака, провесил краищата на сакото си над дънера, изправил рамене. Преди обаче скачаше на крака да ме поздрави, очите му сияеха, на устните му играеше усмивка. Сега бе свел глава, сякаш светът е стоварил цялата си тежест върху плещите му. До него имаше кутия, дълга стъпка и половина и широка около педя.

— Разбрал си… — прошепнах.

Очите му бяха зачервени. Долната му устна затрепери леко и за миг си помислих ужасена какво ще правя, ако господин Уедърол се разплаче.

— Как го приемаш?

— Очаквахме го. Скърбя, разбира се, но съм благодарна, че бях с нея до края — изрецитирах.

Той ми подаде кутията.

— Давам ти я с натежало сърце, Елиз — призна с дрезгав глас. — Майка ти се надяваше да я получиш от нея.

Взех кутията, погледнах тъмното дърво, усетих тежестта му и разбрах какво има вътре. Отворих капака и видях къса сабя с кания от мека кафява кожа с бели шевове по краищата, изработена за закопчаване на кръста. Острието отрази светлината: стоманата бе нова, дръжката — опасана стегнато с тъмна кожа. До нея имаше надпис: „Нека бащата на разума те води. С обич — мама“.

— Искаше да ти я подари, Елиз, когато поемеш по своя път — обясни с равен глас господин Уедърол, вперил поглед в дърветата и дискретно прокара палец по клепачите си. — Използвай я, за да тренираш.

— Благодаря.

Той сви рамене. Прииска ми се да се пренеса напред във времето, когато сабята ще ме изпълва с въодушевление. Сега не изпитвах нищо.

Настъпи дълго мълчание. Разбрах, че днес няма да тренираме. И двамата бяхме твърде угнетени.

След известно време той попита:

— Спомена ли ме? Накрая, имам предвид?

Едва успях да прикрия изненадата си, забелязала как в очите му трепти нещо средно между отчаяние и надежда. Знаех, че има силни чувства към нея, но досега не предполагах колко силни са наистина.

— Помоли ме да ти кажа, че в сърцето й е имало любов към теб и ти е безкрайно благодарна за всичко, което си направил за нея.

Той кимна.

— Благодаря, Елиз, това ме утешава.

Той се обърна и избърса сълзите си.

* * *

По-късно татко ме повика в кабинета си. Седнахме на канапето в тъмната стая и той ме прегърна през рамо. Лицето му бе гладко избръснато и изглеждаше както обикновено, ала изричаше думите бавно и с усилие, а дъхът му миришеше на бренди.

— Виждам, че си силна, Елиз, по-силна от мен — каза той.

И двамата усещахме тъпа болка. Почти му завидях, че успява да досегне източника на своята.

— Очаквахме го… — подхванах, но не съумях да довърша. Прегърнах го с треперещи ръце и му позволих да ме притисне в обятията си.

— Излей мъката, Елиз — прошепна той и ме погали по косата.

И аз я излях. Най-сетне се разплаках.