Оливър Боудън
Единство (4)

11 април 1778

В полунощ облякох халат, взех свещ и слязох тихомълком в библиотеката.

Господин Уедърол се бе вмъкнал в имението като призрак, без да го усетят кучетата. Влезе толкова безшумно в библиотеката, че едва долових как вратата се отваря и затваря. Прекоси стаята с широки крачки, свали перуката си — мразеше проклетото нещо — и ме хвана за раменете.

— Казват, че гасне бързо — прошепна припряно той, сякаш искаше да го опровергая.

— Да — сведох поглед.

Той затвори очи и макар да не бе стар — преполовил четирийсетте, малко по-голям от мама и татко — годините се изписаха по лицето му.

Спомних си думите на мама: „Навремето с господин Уедърол бяхме много близки“. Усмихваше се. Стори ми се, че се изчервява.

* * *

За пръв път срещнах господин Уедърол през студен февруарски ден. Онази зима сложи началото на поредица сурови зими, ала докато в Париж река Сена бе придошла и замръзнала, а бедняците умираха по улиците, във Версай положението бе съвсем различно. Преди да се събудим, огънят пламтеше в камините, закусвахме гореща храна, увивахме се в кожи и сутрин и вечер се разхождахме в градините на имението, скрили ръце в дебели маншони.

През онзи ден грееше слънце, макар да не прогонваше вледеняващия студ. Върху дебелото снежно покривало сияеше корица лед — толкова твърда, че лапите на Скрач, ирландската ни ловджийска хрътка, не пропадаха, докато тичаше по нея. Той направи няколко предпазливи крачки, осъзна колко му е провървяло и с доволен лай се спусна напред. Мама ме поведе през двора към дърветата, обграждащи южната ни морава.

Стиснала ръката й, погледнах през рамо. Зад нас имението ни грееше, озарено от слънцето и снега, и прозорците му намигваха, ала щом навлязохме сред сянката на дърветата, избледня, сякаш защриховано с молив. Осъзнах, че сме се отдалечили повече от обикновено от топлото си убежище.

— Не се плаши, ако видиш мъж сред дърветата — прошепна мама, привеждайки се леко към мен. Стиснах по-силно ръката й и тя се засмя. — Не случайно дойдохме тук.

Тогава бяха шестгодишна и нямах представа, че не е „редно“ дама да се среща с джентълмен при такива обстоятелства. Колкото до мен, случаят не бе по-различен от разговорите на мама с Еманюел, градинаря ни, или с Жан, нашия кочияш.

Мразовитото време смълчава света. Сред дърветата бе дори по-тихо, отколкото на заснежената морава. Обгърнати от абсолютното безмълвие, ние продължихме по тясна пътека, лъкатушеща навътре в гората.

— Господин Уедърол обича да играе на криеница — едва промълви мама, за да не смущава всепоглъщащия покой. — Сигурно иска да ни изненада, а трябва винаги да сме подготвени за предстоящите изненади. Необходимо е да наблюдаваме зорко и да настройваме очакванията си съобразно наблюденията. Виждаш ли следи?

Снегът около нас изглеждаше недокоснат.

— Не, мамо.

— Добре. Значи сме сигурни, че наблизо няма никого. Къде тогава би се скрил човек при такива обстоятелства?

— Зад дърво?

— Добре, добре. А там? — Тя посочи над главите ни и аз се вгледах към гъстите заскрежени клони, по които танцуваха слънчеви отблясъци.

— Винаги бъди бдителна — усмихна се мама. — Обхождай всичко с очи, ала при възможност не обръщай глава. Не показвай на другите накъде е насочено вниманието ти. В живота ще срещаш противници и те ще се опитват да разгадаят намеренията ти. Запазвай предимството си, като ги принуждаваш да правят догадки.

— Високо на дървото ли е мъжът, мамо? — попитах.

Тя се засмя.

— Не. Всъщност го видях. А ти, Елиз?

Бяхме спрели. Взрях се в дърветата пред нас.

— Не, мамо.

— Покажи се, Фреди — подвикна мама и, разбира се, иззад дърво на няколко метра пред нас пристъпи мъж с прошарена брада, свали тривърхата си шапка и се поклони ниско.

Господата във Версай измерваха с презрителни погледи всеки, който не прилича на тях. Имаха „версайски усмивки“ — леко присмехулни и отегчени, сякаш се канят да произнесат духовита забележка в дворцов стил.

Този тук не бе версайски мъж, съдейки дори само по брадата. И се усмихваше, но не с „версайска усмивка“. Неговата бе кротка и някак сериозна. Личеше си, че е човек, който мисли, преди да заговори, и претегля всяка дума.

— Хвърляш сянка, Фреди — усмихна се мама, когато той целуна протегнатата й ръка.

— Сянка ли? — Гласът му прозвуча топло и дрезгаво, но произношението му издаваше мъж от простолюдието — моряк или войник. — По дяволите, изгубил съм форма.

— Надявам се да не е така, Фреди — засмя се мама. — Елиз, запознай се с господин Уедърол — моят английски сподвижник.

Сподвижник? Като враните? Не, не приличаше на тях. Не ме погледна смръщено, а се поклони и целуна ръката ми.

— За мен е удоволствие, мадмоазел.

Дрезгавият му глас и английският акцент придадоха на думата „мадмоазел“ очарователно звучене.

Мама ме погледна сериозно.

— Господин Уедърол е наш довереник и закрилник, Елиз. При нужда винаги ще ти се притече на помощ.

Погледнах я изненадана.

— А татко?

— Татко ни обича повече от всичко на света и с радост би пожертвал живота си за нас, но мъже от неговия ранг не бива да затъват в домашни отговорности. Затова имаме господин Уедърол, Елиз — за да не тревожим баща ти с грижи за жените в семейството. — Очите й блеснаха още по-многозначително и тя добави: — Не бива да безпокоим баща ти, Елиз, разбираш ли?

— Да, мамо.

Господин Уедърол кимна.

— Дошъл съм да ви служа, мадмоазел.

Направих реверанс.

— Благодаря, мосю.

Скрач доприпка и поздрави въодушевено господин Уедърол — очевидно бяха стари приятели.

— Ще поговорим ли, Жули? — попита закрилникът ни, сложи си шапката и й посочи да тръгнат напред.

Аз изостанах на няколко крачки. Чувах откъслечни прошепнати думи — „Велик майстор“, „крал“ — каквито долавях иззад затворените врати в имението. Едва години по-късно те придобиха дълбок смисъл.

И тогава се случи произшествието.

Припомняйки си миналото, установявам, че не помня последователността на събитията. Забелязах как мама и господин Уедърол застиват, а Скрач настръхна и заръмжа. Мама се извърна рязко. Проследих погледа й и го видях — вълк, снишен в храсталака вляво, черно-сив вълк, замръзнал като статуя и впил гладни очи в мен.

Нещо изскочи от маншона на мама — сребърно острие. Тя бързо се озова до мен, подхвана ме и ме скри зад себе си.

Вкопчих се в полите й, а тя се втренчи във вълка, протегнала острието.

Пред нас господин Уедърол удържаше с една ръка настръхналия Скрач, а с другата се пресегна към дръжката на сабята, провесена на хълбока му.

— Чакай — мама вдигна ръка да го спре, — няма да ни нападне.

— Не съм сигурен, Жули — предупреди я той. — Настървен е от глад.

Вълкът се взираше в мама. Без да откъсва очи от него, тя продължи:

— Не намира храна в планината. Отчаянието го е довело тук. Разбира обаче, че нападне ли ни, ще станем врагове. По-добре е да подвие опашка пред непреклонната ни сила и да потърси друга плячка.

Господин Уедърол се засмя:

— Защо ми се струва, че долавям подтекст?

— Защото има подтекст, Фреди — усмихна се мама.

След няколко секунди вълкът отклони очи от мама, сведе глава, обърна се и бавно се отдалечи. Видяхме го как изчезва сред дърветата. Напрегнатото тяло на мама се отпусна и тя прибра острието в маншона.

Погледнах към господин Уедърол. Нямаше и следа от сабята му, скрита под закопчаното палто.

А аз се приближих с още една стъпка до момента на проглеждането.

* * *

Въведох господин Уедърол в стаята на мама и той ме помоли да го оставя насаме с нея, уверявайки ме, че не е необходимо да го изпращам. Надникнах любопитно през ключалката и го видях да сяда до леглото й. Улови ръката й и сведе глава. След миг ми се стори, че чувам ридание.