Оливър Боудън
Единство (14)

21 януари 1788

Настъпи денят, когато пратеникът щеше да дойде. През седмицата преди пристигането му не си навличах неприятности. Според другите момичета бях по-мълчалива от обикновено. Някои питаха кога ще се върне „старата Елиз“; обичайните заподозрени ликуваха, че най-сетне съм опитомена.

Всъщност се подготвях — умствено и физически. Пратеникът безспорно очакваше да се изправи срещу смирено и уплашено момиче, ужасено да не го изключат от училището и щастливо да получи каквото и да било друго наказание. Пратеникът несъмнено си представяше сълзи и разкаяние. Нямаше да ги получи.

Извикаха ме в кабинета, казаха ми да чакам и аз зачаках. Стисках чантичката си, в която бях скрила подкова, „взета назаем“ от стената над вратата на спалнята. Преди не ми носеше късмет. Сега имаше възможност да се реваншира.

От вестибюла отвън долетяха гласове — мадам Льован приветства раболепно госта с думите:

— Злосторницата очаква наказанието си в кабинета ми, мосю.

После по-дълбок, дрезгав глас отвърна:

— Благодаря, мадам.

Ахнах, познала гласа. Дланта ми още закриваше устата, когато вратата се отвори и влезе господин Уедърол.

Той затвори вратата и аз се хвърлих в обятията му. Дъхът му секна от крепката прегръдка, побрала разбунените ми чувства; ридания разтърсиха раменете ми, преди да успея да ги спра. Плачех, притиснала лице в гърдите му и, повярвайте ми, никога в живота си не съм била по-щастлива от нечия поява.

Постояхме така известно време. Аз хлипах приглушено в прегръдката на закрилника си, докато най-сетне се овладях и се отдръпнах от него. Той ме задържа за раменете, вгледа се в очите ми и вдигна показалец пред устните си. После разкопча сакото си, свали го и го окачи на куката зад вратата, за да скрие ключалката.

Обърна се и подвикна през рамо:

— Плачеш с право, мадмоазел, защото баща ти е толкова разгневен, та отказа да те посети лично. Изпрати мен, учителя ти — намигна ми — да те накажа. Първо обаче ще му напишеш писмо, за да поискаш прошка. След това ще понесеш сурово наказание.

Той ме повлече към чина в ъгъла на кабинета, където седнах с лист хартия, перо и мастилница, в случай че директорката си намери извинение да влезе. Той придърпа стол и се облакъти на чина.

— Радвам се да те видя — казах му.

Той се изсмя тихо.

— Не съм изненадан. Все пак очакваше да те натупат хубавичко.

— Всъщност — отворих чантичката си и му показах подковата вътре — очаквах тъкмо обратното.

Той се намръщи. Реакцията му не ми допадна.

— А после, Елиз? — прошепна сърдито господин Уедърол, потупвайки с показалец по чина, за да подчертае думите си.

— Щяха да те изключат от „Мезон Роял“. Образованието ти щеше да се удължи. Посвещаването ти в Ордена — ще се забави. Поемането на поста на Велик майстор — ще се отложи. Какво щеше да постигнеш с това, а?

— Все ми е едно — отвърнах.

— Все ти е едно? Баща ти вече не те интересува?

— Знаеш отлично, че ме интересува.

— Знам отлично, че те интересува и майка ти. И семейната чест. Защо тогава си решила да изцапаш името си? Защо упорито се стремиш да не станеш Велик майстор?

— Отредено ми е да бъда Велик майстор — настоях, осъзнала с неудобство, че напомням Мей Каръл.

— Съдбата е капризна, дете.

— Вече не съм дете. На двайсет години съм — напомних му.

По лицето му се изписа тъга.

— За мен винаги ще бъдеш дете, Елиз. Не забравяй, че помня малкото момиченце, което се учи да се бие със сабя в гората. Най-способната ми ученичка, но и най-импулсивната. Малко по-самонадеяна от необходимото. — Стрелна ме с поглед. — Поддържаш ли уменията си със сабята?

Изсумтях.

— Тук ли? Как да ги поддържам?

Той сви саркастично устни и се престори, че размишлява.

— О, да видим… Като не се набиваш в очи, за да не следят всяка твоя крачка? Така ще успяваш да се измъкваш незабелязано от време на време, вместо винаги да си в центъра на вниманието. Точно с такава цел получи сабята от майка си.

Изпитах чувство за вина.

— Добре де, не се упражнявам. Знаеш, че правя други неща.

— Значи уменията ти са закърнели.

— Защо тогава ме изпратихте в училище, където е ясно какво ще се случи?

— Не беше ясно. Зависеше от теб. Да се подготвяш за Велик майстор.

— Е, не е сигурно, че ще стана Велик майстор. Сам го каза — изрекох с чувството, че съм отбелязала точка.

Той продължи невъзмутимо:

— И ще изляза прав, ако не се укротиш и не промениш поведението си. Враните, както ги наричаш — господата Лафрьониер, Льо Пелетие и Сивер и мадам Льовеск — очакват с нетърпение да се провалиш. Смяташ, че в Ордена цари мир и любов и както в историческите книги всички ще разпръскват розови листенца по пътя ти към трона, защото си законната им кралица? Няма по-измамна илюзия. Всеки от тях мечтае да прекрати господството на Дьо ла Сер и тяхното семейство да узурпира титлата Велик майстор. Всеки от тях търси причини да свали от поста баща ти и да заеме мястото му. Възгледите им противоречат на убежденията на баща ти, помниш ли? Той пази равновесие по тънка линия. Непоправима дъщеря е последното, от което се нуждае. А и…

— Какво?

Господин Уедърол погледна към вратата. Мадам Льован несъмнено бе притиснала ухо към нея и той подвикна:

— Гледай да пишеш с най-красивия си почерк, мадмоазел. — Приведе се към мен и прошепна: — Помниш ли двамата, които ви нападнаха?

— Как бих могла да забравя?

— Е, обещах на майка ти да открия човека с докторските дрехи и мисля, че успях.

Повдигнах вежди.

— Вярно, отне ми доста време — призна господин Уедърол. — Важното обаче е, че го открих.

Сближихме лица — почти се докосвахме, а дъхът му ме облъхваше с мирис на вино.

— Кой е той? — попитах.

— Казва се Ръдок. Наистина е асасин или поне е бил. Изглежда са го отлъчили от Ордена и оттогава се опитва да се върне в лоното му.

— Защо са го отлъчили?

— Уронвал престижа на Ордена. Имал слабост към хазарта. Затънал до шия в дългове.

— Възможно ли е да се е надявал да убие мама, за да си възвърне благоволението на Ордена?

Господин Уедърол ме погледна впечатлен.

— Възможно е, но стратегията ми се струва малко глупава. Ами ако убийството на майка ти го опозори още повече? Нямало е как да знае със сигурност. — Той поклати глава. — Смятал е вероятно да изчака, за да види дали убийството ще предизвика положителен отглас, и едва тогава да разкрие, че го е извършил. Но не, не ми звучи правдоподобно. Изглежда е предложил услугите си срещу щедро заплащане, за да покрие дълговете си от хазарт. Бих се обзаложил, че приятелят ни Ръдок е изпълнявал поръчка.

— Значи асасините не са подстрекатели?

— Не непременно.

— Каза ли на Враните?

Той поклати глава.

— Защо?

— Майка ти… имаше известни подозрения относно Враните — отговори предпазливо той.

— Какви подозрения?

— Помниш ли Франсоа-Томас Жермен?

— Не съм сигурна…

— Мъж със свирепо изражение. Навърташе се тук, когато ти беше по-дребна от скакалец.

— От какво?

— Няма значение. Франсоа Жермен беше адютант на баща ти. В главата му обаче се мътеха коварни идеи и баща ти го изключи от Ордена. Сега е мъртъв, но майка ти се питаше дали Враните не са го подкрепяли тайно.

Не повярвах на ушите си.

— Нима смяташ, че Враните са съзаклятничели да убият мама?

Мразех Враните, но пък мразех и мадам Льован, ала не си я представях да заговорничи да ме убие. Идеята изглеждаше твърде преувеличена.

Господин Уедърол продължи:

— Биха извлекли полза от смъртта на майка ти. На книга Враните са съветници на баща ти, но след отлъчването на Жермен надделя гласът на майка ти — включително над техните. Отстраняването й…

— Но тя е „отстранена“. Няма я, а татко остана верен на принципите си.

— Невъзможно е да гадаем какво се случва, Елиз. Вероятно се е оказал по-неподатлив, отколкото са очаквали.

— Не, не ми се вярва — поклатих глава.

— Нещата невинаги са такива, каквито изглеждат, скъпа. Не звучеше логично асасин да се е опитал да убие майка ти, но всички настояваха, че е така. Засега предпочитам да си отварям очите на четири, докато съмненията ми не се разсеят. Ако не възразяваш, ще играя на сигурно, докато не разберем истината.

Усетих празнота, сякаш се е вдигнала завеса и на сцената отново са излезли безброй съмнения. Възможно ли е в Ордена ни да има хора, желаещи ни злото? Трябваше да разбера дали подозренията са основателни.

— А татко?

— Какво?

— Уведоми ли го за съмненията си?

Той поклати глава.

— Защо?

— Първо, защото са само съмнения, при това доста безпочвени, както посочи. Не се ли оправдаят — както вероятно ще стане — ще изляза пълен идиот. Ако пък са верни, само ще разбуня кошера. Ще ме вземат на подбив, понеже нямам никакви доказателства, а същевременно ще подготвят план да ме елиминират. А и…

— Какво?

— Не се справям добре след смъртта на майка ти, Елиз — призна той. — Връщам се към старите навици, така да се каже, и изгарям мостовете към приближените си тамплиери. Има известна прилика между мен и господин Ръдок.

— Разбирам. Затова ли миришеш на вино?

— Всеки се утешава по свой начин, дете.

— Няма я от почти десет години, господин Уедърол.

Той се изсмя — рязък, безрадостен смях.

— Тъгувам твърде дълго, а? Е, същото важи за теб. Проваляш образованието си, създаваш си врагове вместо връзки и контакти. Не бързай да ме съдиш, Елиз, преди да подредиш своите чувства.

Намръщих се.

— Трябва да разберем кой стои зад покушението.

— Точно това смятам да направя.

— Как?

— Ръдок се крие в Лондон. Има към кого да се обърнем там. Семейство Каръл, ако си спомняш. Вече съм ги уведомил, че пристигам.

— Идвам с теб — заявих решително.

Той ме погледна раздразнено.

— Нищо подобно! Оставаш тук да си довършиш обучението. За бога, момиче, какво ще си помисли баща ти?

— Ами ако му кажем, че заминавам да усъвършенствам английския си?

Закрилникът ми заби показалец в писалището.

— Не. Няма да правим нищо подобно. Ти оставаш тук.

Поклатих глава.

— Не, идвам с теб. Този човек навестява кошмарите ми години наред, господин Уедърол. — Погледнах го с най-убедителното си умолително изражение. — Трябва да приспя призраците, които ме преследват.

— Пробвай друга тактика. Забравяш колко добре те познавам. По-вероятно те блазни приключението и искаш да се отървеш от това място — рече той.

— Добре де, добре — съгласих се. — Но знаеш ли колко усилия ми струва да търпя Валери и посестримите й да си вирят носовете? Едва се сдържам да не им кажа, че един ден те ще раждат децата на впиянчени синове на маркизи, а аз ще предвождам тамплиерите. Отдавна е време този етап от живота ми да приключи и да започне следващият!

— Налага се да почакаш.

— Остава ми само година! — настоях.

— Неслучайно я наричат заключителна. Няма как да завършиш без нея.

— Няма да отсъствам толкова дълго!

— Не може. А и дори да се съглася, няма начин да убедиш нея — посочи към вратата.

— Ще фалшифицираме кореспонденцията — продължих да упорствам. — Ти ще прихващаш писмата й до татко. Няма да е за пръв път, предполагам…

— Имаш право. Защо според теб той не е тук? Рано или късно обаче ще разбере. Лъжите ти все някога ще излязат наяве, Елиз.

— Тогава ще е твърде късно.

Той се ядоса. Лицето му почервеня и се открои на фона на белите бакенбарди.

— Точно това имам предвид! Толкова си самонадеяна, че забравяш отговорностите си. Безразсъдството ти обаче застрашава положението на семейството ти. Не биваше да ти казвам! Смятах те за по-разумна.

Погледнах го, осенена от идея, и после изиграх сцена, която би впечатлила дори Валери — престорих се, че го разбирам, че съжалявам и всичко останало, каквото би желал да види, изписано по лицето ми.

Той кимна и се обърна към вратата.

— Добре! Най-сетне приключи! Ще занеса писмото на баща ти, придружено от новината, че съм те наказал с шест удара с пръчката.

Поклатих глава и разперих отчаяно пръсти.

Той побледня.

— Дванайсет удара, исках да кажа.

Пак поклатих яростно глава и разперих пръсти.

— Десет удара — поправи се господин Уедърол.

Престорих се, че изтривам облекчено чело, и подвикнах:

— О, не, мосю, недейте…

— С тази пръчка ли ви наказват? — Той пристъпи към писалището на мадам Льован, което се виждаше през ключалката, и вдигна пръчката от почетното й място върху него. После застана гърбом към ключалката, перна скришом възглавничката от стола на директорката и я подритна по пода към мен.

Получи се съвсем гладко. Все едно тренираме всеки ден. Какъв екип бяхме само! Вдигнах възглавничката, сложих я върху чина в ъгъла и господин Уедърол приближи с пръчката, отново извън обзора на ключалката.

— Така! — възкликна на висок глас в чест на мадам Льован и ми намигна. Наложи възглавничката с десет звучни удара, а аз охках убедително след всеки. Като се замисля, кой ли би успял да издаде по-добре болезнени стенания от мен? Представях си как мадам Льован позеленява от яд, че не вижда наказанието, и несъмнено планира да размести мебелите възможно най-скоро.

Когато приключихме, аз извиках образа на мама, за да се разплача, върнахме възглавничката и пръчката на местата им и отворихме вратата. Мадам Льован стоеше във вестибюла на известно разстояние от кабинета. Разкривих лице, както подобава на човек, понесъл сурово наказание, и я изгледах злобно със зачервените си очи. После сведох глава, устоях на изкушението да намигна на господин Уедърол и се отдалечих, уж да страдам.

Всъщност исках да обмисля плана си.