Оливър Боудън
Единство (27)

12 януари 1789

В „Закланата крава“ цареше полумрак. Обвито в димна пелена — обичайното му състояние, предполагам — мястото изглеждаше мрачно въпреки шума. Знаете ли на какво ми напомняше? На „Еленовите рога“ в Кале. Само че преместени сред тягостния пущинак и сред още по-тягостния живот в Руан.

Излязох права. Зимата се оказа тежка. По-тежка от всякога.

Миризмата на бира лепнеше по влажните дъски като мъгла, просмукваше се в стените и масите — не че на гуляйджиите им правеше впечатление. Някои седяха, толкова ниско прегърбени над халбите си, че перифериите на шапките им докосваха масите, говореха дрезгаво и убиваха вечерните часове с клюки; други играеха на зарове, смееха се и се шегуваха. Удряха празните халби върху масите и поръчваха на висок глас още бира. Сервираше им я единствената жена в помещението — усмихната келнерка, която разнасяше ловко чашите и също така ловко отбягваше ръцете, протегнали се да я сграбчат.

И така, влязох в тази кръчма. Спасявайки се от хапещата вихрушка, затворих вратата и спрях на прага, тропайки с крака да почистя снега от ботушите си.

Носех дълга мантия, а качулката скриваше лицето ми. Гълчавата в гостилницата стихна внезапно, заменена от гърлен шепот. Перифериите на шапките се сведоха по-ниско, мъжете ме измериха с погледи изпод тях.

Поколебах се за миг до вратата, после тръгнах напред, тропайки с ботуши по дъсчения под. До тезгяха стояха гостилничарят, келнерката и двама редовни клиенти, стиснали халби. Единият се взираше в пода, другият ме наблюдаваше с блеснали очи и присвити устни.

Смъкнах качулката и тръснах червената си коса. Келнерката повдигна леко вежди и почти машинално опря длани на кръста и поизпъчи гърди.

Огледах бавно помещението, за да им покажа, че не се страхувам. В отговор мъжете се втренчиха изпитателно в мен, откъсвайки погледи от масите, развълнувани и заинтригувани от появата ми. Някои облизаха устни, други се побутваха с лакти и се хилеха, подвиквайки пиперливи забележки по мой адрес.

Погледах ги още малко, после се обърнах с гръб към тях и пристъпих до тезгяха, където един от редовните клиенти се отдръпна да ми направи място. Другият обаче не се отмести, вторачен многозначително в мен.

— Добър вечер — поздравих гостилничаря. — Надявам се да ми помогнете. Търся мъж… — изрекох на висок глас, та всички в кръчмата да ме чуят.

— Е, значи си на правилното място — изръмжа до мен клиентът с нос като картоф, ала го подметна по-скоро към другите гуляйджии, които избухнаха в смях.

Усмихнах се, ала не му отговорих.

— Името му е Бернар — продължих. — Има информация, която ми е нужна. Казаха ми, че ще го намеря тук.

Всички се обърнаха към ъгъла на гостилницата, където седеше Бернар, ококорил очи.

— Благодаря — кимнах. — Бернар, ще излезем ли за минута, за да поговорим на спокойствие?

Той не помръдна.

— Хайде, не хапя! — подканих го.

Мъжът с картофения нос се обърна към мен. Прикова още по-настойчиво очи в лицето ми, подсмихна се похотливо и се олюля.

— Почакай, девойче — изрече през зъби. — Бернар няма да ходи никъде, докато не ни обясниш какво си намислила.

Понамръщих се. Измерих го с поглед.

— Роднина ли си на Бернар? — попитах любезно.

— Да речем, че съм му настойник — отвърна той. — Защитавам го от горделиви червенокоси фусти.

Мъжете в гостилницата се разкикотиха.

— Казвам се Елиз дьо ла Сер. Идвам от Версай — усмихнах се. — И, честно казано, мисля, че ти си се възгордял.

Той изсумтя.

— Съмнявам се. Не след дълго ще натрием носовете на такива като теб — подхвърли последната забележка, завалвайки леко думите.

— Ще те изненадам — отвърнах безизразно. — Червенокосите фусти не се отказват от това, което са намислили. Искам да говоря с Бернар и ще го направя. Съветвам те да си допиеш бирата и да ме оставиш да си свърша работата.

— И каква е тя? Според мен работата на жените в гостилницата е да разнасят халбите, а тук мястото е заето.

Пак кикот, този път подхванат от келнерката.

— Или си дошла да ни позабавляваш? Е, Бернар, да не би да си й платил да ни попее? — Пияницата облиза и бездруго мокрите си устни. — Или за друго развлечение?

— Пиян си и си забравил какво е учтивост. Ще проявя снизхождение, ако ме оставиш на мира.

Гласът ми прозвуча ледено и мъжете в гостилницата забелязаха новите нотки.

Не и досадникът, който не долови промяната в атмосферата и продължи да се весели.

— Да не би да си дошла да ни потанцуваш? — предположи гръмогласно. — Какво криеш тук?

Пресегна се към мантията ми.

Замръзнах. Присвих очи и сграбчих китката му. Той се отдръпна назад и измъкна камата от колана си.

— Е, червенокосата фуста май носи сабя — провлачи, размахал ножа. — За какво ти е сабя, мадмоазел?

Въздъхнах.

— Не знам. Да си нарежа сирене може би? Какво те засяга?

— Дай ми оръжието и си върви по пътя — процеди той.

Клиентите зад него ни наблюдаваха. Някои отстъпиха назад, усетили, че няма да се откажа доброволно от сабята.

Престорих се, че размислям, и пъхнах длан под мантията си. Мъжът замахна заплашително с камата, но аз вдигнах бавно ръце, отмятайки робата.

Под нея носех кожена туника. Сабята бе препасана на кръста ми. Посегнах към дръжката, без да откъсвам очи от пияницата.

— С другата ръка. — Той се ухили, доволен от прозорливостта си, и пак замахна заплашително с камата.

Подчиних се. С палец и показалец издърпах внимателно сабята от ножницата. Случи се мигом. За частица от секундата мъжът се взря в мястото, където би трябвало да е оръжието, после стрелна очи нагоре, колкото да види как то се спуска към ръката му, стиснала камата. Отдръпна бързо длан, сабята се заби в дъсчения под и затрептя.

По лицето му започна да се разлива победоносна усмивка. Осъзна обаче, че е незащитен. Камата му сочеше в погрешната посока, предоставяйки ми възможност да пристъпя напред, да замахна и да го блъсна с лакът по носа.

От носа му рукна кръв и той забели очи. Отпусна се на колене и се удари в пода. Вдигнах крак към гърдите му да го блъсна назад, ала размислих, засилих се и го ритнах в лицето.

Той се строполи в несвяст на пода — жив, но извън строя.

В гостилницата се възцари мълчание. Махнах на Бернар и преди да успея да прибера сабята си в ножницата, той изтича послушно до мен.

— Не бой се — успокоих го, когато приближи на две крачки, преглъщайки тежко. — Не си в беда. Освен ако не ме наречеш червенокоса фуста. Смяташ ли да ме наричаш така? — погледнах го изпод вежди.

Бернар — по-млад, по-висок и по-жилав от мъжа с нос като картоф — енергично поклати глава.

— Добре, да излезем тогава.

Огледах се за нови предизвикателства — клиентите, гостилничарят и келнерката изучаваха съсредоточено пода. Доволна, побутнах Бернар навън.

— Добре — кимнах, щом затворихме вратата. — Осведомиха ме, че знаеш къде се намира един мой приятел. Казва се Моулс.