Оливър Боудън
Единство (20)

20 март 1788

Семейство Каръл обещаха да ни помогнат да открием Ръдок и според господин Уедърол това означава, че разполагаме с мрежа от шпиони и информатори.

— Ако е в Лондон, Елиз, няма начин да се укрие. Ще го намерим, бъди сигурна.

В замяна обаче ми възложиха задача.

Би трябвало да се притесня, но горкият господин Уедърол нервничеше за двама, подръпваше бакенбардите си и изреждаше на глас опасение след опасение.

А и той имаше право — идеята наистина ми се струваше вълнуваща. Няма смисъл да го отричам. И кой би ме обвинил след десетте години в отегчителното и омразно училище? Десет години, през които мечтаех да се пресегна и да сграбча съдбата, подмамваща ме на сантиметри от върховете на пръстите ми. С други думи — десет години терзания и бленуване. Бях готова.

Мина цял месец. Накараха ме да напиша писмо до приближени на Карълови във Франция, които да му сложат печат и да го препратят до адрес тук, в Лондон. Докато чакахме отговор, учех Елен да чете и да говори на английски и така усъвършенствах и своите познания.

— Опасно ли ще бъде? — попита ме тя на английски един следобед, докато се разхождахме из двора на имението на Карълови.

— Да, Елен. По-добре остани тук или се опитай да си намериш работа в друга къща.

— Няма да се отървете толкова лесно от мен, мадмоазел — предупреди ме свенливо момичето на френски.

— Не искам да се отърва от теб, Елен. Ти си чудесно момиче, сърдечно и великодушно. Мисля обаче, че изплати дълга си. Нямам нужда от камериерка и не искам да нося отговорност за когото и да било.

— А от приятелка, мадмоазел? Навярно бих могла да ви бъда приятелка?

С Елен бяхме пълни противоположности. Неумението ми да си държа езика зад зъбите често ме въвличаше в неприятности, а тя бе мълчалива и сдържана — понякога по цели дни изричаше едва по дума-две. Аз бях буйна — лесно се разсмивах и лесно избухвах, а тя бе затворена и рядко издаваше чувствата си. Знам какво си мислите. Същото, което си мислеше господин Уедърол — че бих могла да се поуча от Елен. Навярно затова отстъпих, както се предадох и при първата ни среща и неведнъж след това. Позволих й да остане с мен и се почудих защо Бог е решил да ме дари с такъв ангел.

Освен че отделях време на Елен (да не споменаваме колко съвестно отбягвах двете надменни дами от семейство Каръл), усъвършенствах и уменията си да се сражавам със сабя. Тренирах с господин Уедърол, който…

Е, няма как да го спестя — той бе станал по-бавен. Не боравеше със сабята ловко както преди. Орловото му зрение бе помръкнало. Дали от възрастта? Все пак от първата ни среща бяха минали четиринайсет години, не биваше да го забравям. Но има и друго… на обяд и на вечеря посяга към гарафата с вино, преди прислужниците, което не остава незабелязано за домакините ни, съдейки по презрителните погледи на госпожа Каръл. Неодобрението им ме изпълва със закрилнически чувства. Казвам си, че господин Уедърол продължава да тъгува за мама.

— Тази вечер не злоупотребявай с виното, мосю — пошегувах се веднъж, когато той се наведе да вдигне от тревата дървената си сабя.

— О, не от виното изглеждам отмалял. Ти си причината. Подценяваш уменията си, Елиз.

Може би. Или пък не.

Често пишех и на татко. Уверявах го, че обучението ми продължава и съм се „укротила“. Писмата до Арно обаче ме затрудняваха.

После се реших и му написах, че го обичам.

Никога преди не бях му писала толкова нежно писмо и в заключение най-искрено признах, че се надявам скоро да го видя.

Какво от това, че причините да искам да го видя вероятно са егоистични? Какво от това, че го смятам за бягство от ежедневните отговорности, за лъч светлина в мрака на отредената ми съдба? Има ли значение, щом единственото ми желание е да му донеса щастие?

Викат ме. Елен ми съобщи, че е пристигнало писмо. Длъжна съм, макар и неохотно, да облека рокля, да сляза долу и да разбера какво ме очаква.