Лена Манда
Валс с дванайсет богове (9)

Септември
Месецът на Атина

Атина — дъщеря на Зевс. Много красива, много умна и много мъдра, тази богиня е познавала изкуството на войната по-добре от Арес. Нейното свещено дърво е маслината, а свещената й птица — совата. На нейната мъдрост хората дължат много добрини, затова смъртните я обожават…

… Някои от вас казват: „Радостта е по-висша от тъгата“, а други казват: „Не, тъгата е по-висша“. Но аз ви казвам, тези две неща са неотделими. Винаги идват заедно и когато едното седи до теб на масата, помни, че другото спи в леглото ти.

Костис дръпна дълбоко от цигарата и се огледа наоколо. Беше сам в офиса си. И днес беше дошъл пръв. Сградата, опразнена от човешкото си присъствие, имаше друг вид. Стъпките му отекваха странно. През първите дни чистачките го гледаха учудени, сега му бяха свикнали и му се усмихваха. От деня, в който се върнаха от Навплион, спеше малко. Чувстваше, като че домът му го притиска. Стените се стесняваха, леглото му изглеждаше неудобно, чаршафите натежаваха. Предпочиташе да работи, за да не се чувства сам. Нямаше търпение компанията да се събере следобед и му беше трудно да се раздели с тях, когато вечерта напреднеше.

Взе кафето си и се заигра безцелно с ледчетата. Миналата вечер се бяха събрали в дома му да гледат филм. Обаче изборът на филма беше грешен. Наталия плака през три четвърти от него. Никога не беше виждал жена, която след толкова сълзи да продължава да е красива и мила, а не ужасно променена, със зачервени очи и подпухнали устни и нос. Онази обаче, която му направи впечатление, беше Елпида. Не пи кафе, пуши малко и не сложи хапка в устата си от пицата, която бяха поръчали. Сега като си мислеше за това, две седмици, откак се бяха върнали от ваканцията, Елпида се беше променила. Не ядеше почти нищо, а цигарите, дългогодишният й спътник, като че ли й пречеха.

Изправи се и застана пред прозореца. По улиците имаше все повече хора. За повечето ваканцията беше свършила. Краткото прекъсване за отмора беше заместено от всекидневната борба за оцеляване. Всички онези, които за няколко дни бяха строшили оковите на ежедневието, бяха открили истинското си „аз“, бяха се занимавали със семейството си, бяха се успокоили от хилядите житейски грижи, се бяха завърнали. Навели примирено глави, приели отново да бъдат впрегнати в личната си рутина. Мислите му щяха да отидат още по-надалеч, но ги прекъсна влизането на Евгения в офиса. Внимаваше да не разлее преполовеното кафе, което държеше в ръцете си, преди да погледне и него с недоумение.

— Пак ли си дошъл, преди да съмне? — попита го.

— Не е ли това правило за всеки съвестен директор? Да идва пръв и да си тръгва последен?

— Това важи за тези, които работят! А не за онези, които прекарват времето си, зяпайки през прозореца! Какво става, шефе? От две седмици идваш в офиса, преди да е съмнало, пиеш безчет кафета, пепелниците преливат и не бързаш да се прибираш вкъщи!

— Имаш предвид в празната ми къща!

— Разбрах! За всичко е виновна самотата! А приятелките ти?

— Срещаме се всяка вечер, но докато стане време за това… Не знам какво казва Париос^[1] за самотата, но аз не я издържам! Какво щях да правя, ако нямах в живота си тези три жени?

— Може би онова, от което се нуждаеш, е да имаш една жена в живота си. Разбираш какво имам предвид.

— Да, но е трудно. Толкова месеци съм разведен и знаеш ли в какво се уверих? Нещата между мъжете и жените са се променили, като че ли са се променили правилата за общуване, какво да кажа! Чувствам се като неграмотен, на когото са дали интересна книга, а аз не мога да я прочета!

— Аз все пак мисля, че си се уплашил! Може да негодуваш заради самотата, но се страхуваш да направиш нещо, за да я пропъдиш.

— А, какво да правя? Да почна заведенията поред ли?

— Защо не? Там няма да е необходимо ти да правиш първата стъпка. Знаеш ли, жените са станали малко по-нападателни, отколкото си спомняш!

— И това не ми харесва. Аз съм свикнал мъжът да прави първата крачка!

— Ако всички мъже се колебаят като теб, добре правят жените, че поемат инициативата! А освен това, какъв ти е проблемът? Ти не понасяш самотата! Има ли значение кой ще направи първия ход, за да я пропъдиш?

— А ти, Евгения? Ти какво правиш, за да не си сама?

— Странно е, че питаш за това. Особено сега!

— Защо „особено сега“?

— Прекарах дълги години сама, знаейки каква е причината! Грозна съм. Знам го и съм го приела. Хората, колкото и да е красив вътрешният ти мир, първо са привлечени от външния вид. А аз не притежавам това качество.

— Нещо се е променило обаче. Правилно ли съм разбрал?

— Да, намерих един човек. Абсолютно случайно. От интернет. Месеци наред си общувахме през компютъра. После си говорехме по телефона и чак преди два месеца се осмелих да приема това, за което ме молеше от толкова време: да се срещнем. Разбира се, бях се подготвила, че ще избяга, щом ме види.

— Е, сега преувеличаваш!

— Просто съм реалистка!

— И какво стана?

— Не си тръгна…

— И искаш да кажеш, че сте гаджета?

— Това е израз на ученик от началното училище, но… да! Можеш да го наречеш и така! Той е на четирийсет и пет години, също грозноват, но има най-милите очи, които съм виждала! Щастлива съм, Костис, за първи път в живота си!

Костис се доближи до нея и я прегърна.

— Радвам се за теб, Евгения! Ти си чудесен човек и заслужаваше да намериш някого, който да се интересува и от друго, освен от очевидното! Браво!

— И ти направи същото, шефе!

— Какво да направя?

— Намери си някоя! Не забравяй, че имаш три жени до себе си!

— Ама те са ми приятелки!

— Това е… очевидното, за което говорихме! А трудното в една връзка е да можеш първо да си приятел с този, когото обичаш! Вие вече сте приятели! Може би някоя от тях може да стане и нещо повече!

— А ако проблемът е, че искам жена, която да има онова, което притежават и трите заедно?

— За да са приятелки, значи всяка има качествата на другата! Избери си и може да откриеш, че си намерил това, което си искал! Разбира се, аз не ги познавам…

— Лошо! Когато се запознаеш с тях, ще разбереш колко неосъществимо е това, което измисли! Наистина, какво ще кажеш, ако ти предложа да излезем някоя вечер всички заедно? Ще доведеш и ти… Как се казва човекът?

— Алекос.

— Ще доведеш и Алекос! Какво ще кажеш?

— Смяташ ли, че е редно?

— Защо не?

— Грешка е да се смесва работата с личните отношения!

— Напротив, аз вярвам, че това подобрява трудовите взаимоотношения!

— Надявам се! — въздъхна тя и погледна часовника си. — Сега какво ще кажеш? Дойде ли време да поработим?

Следващите два часа изминаха за Костис в лабиринт от работа — кореспонденция, телефони и една среща в десет. Върна се в дванайсет и намери Евгения на бюрото й да тероризира компютъра с познатата скорост. Хвърли му поглед, изпълнен с разбиране.

— Горкичкият! Изглеждаш, като че ли са те бомбардирали! — каза тя.

— Главата ми е още по-зле! Намери ми едно хапче и задръж телефонните обаждания за още половин час! Искам да се успокоя!

— Трудно ще стане това! Имаш посетител в кабинета си!

— Ох! Кой е?

— Бившата ти съпруга!

— Антигони? Какво прави тук?

— Не ми каза, но не изглежда да е за добро! Изглежда развълнувана, като че е плакала, а сега, след като те е чакала толкова време, ще е и нервирана!

— Нека хапчетата да са две, Евгения, и ако има някое успокоително.

Когато видя Антигони, разбра, че става нещо сериозно. В погледа й имаше само паника и безнадеждност.

— Най-накрая! — извика тя и Костис долови истерични нотки в гласа й. — Чакам те вече цял час!

— Може би сме имали среща и аз съм забравил? — „Успокой се, Костис!“ — заповяда той сам на себе си. Спомените как може да завърши дори и най-обикновеният спор с Антигони още бяха живи.

Реакцията й обаче го свари неподготвен. Тя се строполи в креслото и се разплака с глас. За секунда той остана неподвижен, без да знае какво да прави, но след това се приближи към нея притеснен. Нещата наистина бяха сериозни, не приличаха на обичайните й истерични реакции.

— Антигони, какво става? Да не се е случило нещо с детето? Добре ли е?

— Много си е добре! Мен ще ме умори! — отговори му, плачейки.

Той се почувства по-добре. Дори само тези нейни думи му подсказаха, че не се е случило нищо непоправимо. Започна обаче да се нервира от непрекъсващия й плач, който не им позволяваше да говорят.

— Антигони, можеш ли да спреш да плачеш и да ми кажеш за какво си дошла? Предполагам, че искаш да говориш с мен! Ако си искала да плачеш, да си беше стояла у дома!

Беше загубил самообладание, заговори й рязко и сега се питаше какъв ли точно капан го очаква! Почти загуби ума и дума, когато Антигони спря да плаче, избърса очите си и го погледна извинително.

— Имаш право — каза тя, — извинявай, че ти досаждам в работното ти време, а дори не ти обяснявам нищо! Забравих се… Дойдох, защото имам нужда от помощта ти.

— За какво?

— Ето на… сега, когато наближава да излезе разводът. Василис… Знаеш кой е Василис, нали…

— Разбира се, че знам! Имах удоволствието и честта да ме изхвърли няколко пъти от моя собствен дом по времето, когато се молех да не се разпадне семейството ми, без да знам, разбира се, че вече съм бил заместен от него!

— Костис, моля те. Имаш право, каквото и да кажеш! Направих грешка тогава и съм го признала. Мислех, че ние двамата сме извървели доста път от онези лоши дни.

— Както и да е, та какво е направил този господин?

— Помоли ме да се оженим.

— Виждам, че не си губи времето! И какво искаш от мен? Благословията ми? Имаш я!

— Не си ти проблемът, а Измини! Като й казах, беше извън себе си!

— Казала си й?

— Ама разбира се! Василис иска да направим всичко веднага щом излезе разводът!

— Я виж ти, колко се е разбързал! А не помислихте ли, че може би детето няма да е готово още да премине от разпадането на семейството му към създаването на ново, с един чужд в дома му човек?

— Ама тя познава Василис!

— Като семеен приятел, не като пастрок! И какво стана?

— Каза ми страшни неща, Костис! Обвини ме, че аз съм виновна, че сме се разделили!

— И това не е толкова далеч от истината! По-нататък!

— Каза ми, че никога няма да приеме сватбата, че не иска да вижда отново Василис у дома, и най-лошото… заяви ми, че ако се омъжа за него, ще си тръгне от вкъщи и ще дойде да живее при теб!

— И това ли е най-лошото?

— Нима не разбираш? Каза ми право в лицето, че ако се омъжа, не иска да ме вижда никога повече!

Антигони започна да плаче, но Костис не я остави да продължи.

— Със сълзи няма да решим проблема. Спри, моля те, да видим какво ще правим! — каза й рязко и тя го послуша. — Преди всичко е необходимо самообладание!

— Детето никога не ми е говорило така! Измини винаги е била спокойна, любезна… Страхувам се, Костис!

— А не разбираш ли, че тя се страхува повече от теб и затова реагира така?

— Страхува ли се? Защо?

— Защото е малко дете, Антигони! Малко дете, което е почувствало, че почвата изпод краката му изчезва, когато се разделихме! Може да не съм бил много добър баща, но е усетила несигурност! Променихме нещата и онова, което трябва да помниш, е, че в началото ти нямаше особено желание да съдействаш да оправя отношенията си с детето! Преодоляхме и това и преди да успее да се приспособи към новата действителност, прибързано и абсолютно необяснимо стоварваш на главата й пастрок! Изплашила се е! А когато се страхуват, децата стават агресивни!

Тя го погледна изпитателно през притворените си очи. За момент забрави паниката си.

— Кога успя да научиш толкова неща за детската психология? — попита тя.

— Вземах частни уроци! Това ли е проблемът ни в момента?

— Добре, а аз какво да правя сега?

— Като начало, ти и мъжът на мечтите ти бъдете търпеливи и забравете за сватбата!

— Докога?

— Докато детето го приеме! Освен ако не предпочиташ да я взема аз!

— Това си го избий от ума! Ако мислиш, че ще ти позволя да…

— Успокой се, Антигони! Не оспорвам майчинските ти права! Ще говоря и аз с малката! И за да ти докажа, че искам да ти помогна, ще се опитам да приема този господин и да покажа на дело на детето, че е така.

— Как?

— Ако сте съгласни вие двамата, ще излезем няколко пъти всички заедно, ще дойда у вас, ще ме почерпите с кафе, ще дойдете у дома да ви почерпя със сладко.

— Подиграваш ли ми се?

— Не, Антигони! Изобщо не ти се подигравам! Това обаче е единственият начин, който мога да измисля, за да се успокои Измини! Ако ни види събрани всички заедно, любимите й хора, ако почувства сигурност и, естествено, ако този господин се държи добре с нея…

— Уверявам те, че той я обича много и бяха в чудесни отношения, преди…

— … ти да побързаш да се облечеш отново в булчинска премяна! Както и да е, мисля, че се притесняваш без причина! По този начин всичко ще се уреди. Както ти казах, ще говоря с нея и аз!

— Не знам как да ти благодаря!

— Платила си ми предварително! Забрави ли развода?

— Сърдиш ли ми се, Костис?

— Ако трябва да съм честен, не! Вече не! Начинът, по който ме изхвърли обаче…

— Бях лоша и жестока, признавам го. Обаче и ти…

— Антигони, няма смисъл да говорим за това! Аз сгреших, ти сгреши, ние сгрешихме и даже се питам дали сме направили заедно нещо правилно, освен Измини, разбира се…

— Имаш право. Нищо няма да излезе от това за пореден път да се обвиняваме един друг. Кога предлагаш да започнем?

— Укротяването на малката ни опърничава ли? От днес! Ще дойда следобед на кафе, ако си съгласна и ти, разбира се!

— Иска ли питане? Благодаря ти!

Когато Антигони си тръгна и вратата се затвори зад нея, Костис се пустоса с отворена длан и се усмихна. Ако преди шест месеца някой му беше казал, че всичко това ще се случи, щеше да му даде телефона на някой добър психиатър.

Колко лесно могат да се променят нещата!

 

 

В книжарницата имаше много клиенти, а продавачите не бяха достатъчно, за да ги обслужат. Отначало Марина се опита да намери сама речника, който търсеше между стотиците книги, но бързо разбра, че опитите й са напразни. Отказа се и се въоръжи с търпение. Преводът на книгата напредваше по план. За щастие, Костис я беше снабдил с лаптоп и така не губеше време. Изненада се, когато се увери в лекотата, с която си спомни как се набира текст, без да избегне сладко-горчивата болка на спомените. Навремето Филипос беше настоявал много да се научат да пишат на машина. Започнаха с една стара пишеща машина, чиито твърди клавиши натъртваха пръстите й, но накрая след толкова много счупени нокти Марина беше горда. Беше успяла и ето че сега, след толкова години това умение, което смяташе за забравено, се беше оказало полезно.

Опашката започна да намалява. Може би в края на краищата нямаше да закъснее, колкото се опасяваше. Беше обещала на Наталия, че днес ще сготви тя, и в ръцете си държеше всичко, което й беше необходимо за едни подобаващи макарони с кайма. Беше отбелязала голям напредък в готварството, но още не се осмеляваше да приготвя сложни ястия. Освен това прекарваше часове наред, работейки усилено не само върху правилния превод на книгата, но и върху литературната му интерпретация. Речникът щеше да й помогне при някои идиоматични изрази, а за щастие, беше запазила и учебниците си от университета.

Премести чантата с продуктите от едната си ръка в другата и погледна хората около себе си. Когато очите й се срещнаха с тези на Никитас, който стоеше на няколко метра от нея, мобилизира цялата си смелост, за да не избяга. Той я изгледа от главата до петите и беше ясно, че от погледа му не беше убягнала найлоновата торбичка от зарзаватчията, от която стърчаха магданозът и пресният лук. Благодари се на съдбата, че през този горещ ден беше избрала да облече панталони с широка риза и те покриваха изцяло корема й, който беше започнал вече да показва онова, което трябваше да остане тайна. Особено за Никитас, който се приближаваше към нея сега.

— Здравей, Марина! — поздрави я той сърдечно.

Паунският му маниер, който толкова я дразнеше, беше явно изписан върху лицето му. Усмихваше се самодоволно, както винаги.

— Добър ден — отговори му сухо тя.

— Какво правиш тук?

— За мен не е необичайно да се намирам в книжарница! За теб обаче е по-скоро невероятно! Никога не си чел нищо друго, освен страници от вестниците с финансови новини! Да не би сега да си започнал да се интересуваш от филология?

— Не, разбира се! Дойдох за канцеларски материали.

— Да бе, какви ги говоря и аз!

— Какво правиш?

— Както виждаш, чакам да ми дойде редът да бъда обслужена!

— Имам предвид по принцип какво правиш! Как я караш?

— Макар че не виждам какво те интересува, много съм добре!

— За да го казваш ти…

— Ти на противоположното мнение ли си?

— Доста си се променила. Толкова много ли те засегна това, че се разделихме?

— Откъде ти мина през ум?

— Е, ето… напълняла си, облечена си небрежно, почти негримирана…

— И всичко това те наведе на мисълта, че съм зле, и то, разбира се, защото сме се разделили!

— Във всеки случай не си онази Марина, която познавах!

— И за щастие! Положих голямо усилие да не напомням по нищо на онази Марина, която ти познаваше, ако предположим, че някога си ме познавал! И за да приключим, толкова съм добре именно защото вече не сме заедно, прекарвам чудесно и ако не те бях видяла днес заради лошия ми късмет, дори нямаше да си спомням за твоето съществуване!

— Във всеки случай, докато аз бях в живота ти, не се разхождаше като женичка, мъкнейки… това, което си накупила!

— Това, което мъкна и на което се подиграваш, са магданоз, лук и домати! Имаш ли нещо против тях? Защото не помня да са ти пречили, когато ги ядеше!

— Не е същото!

— Правилно! Тогава ти ги мъкнеха други, намираше ги наготово, както и парите на баща ми! Е, сега ги купувам сама и ги готвя също сама, което ми доставя удоволствие.

— Няма причина да се сърдиш. Исках да науча… как се справяш финансово?

— Защо? Може би искаш да ме подпомогнеш?

— Лошо ли е, че питам?

— Да, защото не е от искрен интерес! Както и да е, нито гладувам, нито, разбира се, прося, а и нямам вече глупостта да издържам един жребец, и то некачествен!

— Защо си толкова агресивна? От момента, в който се срещнахме, каквото и да ти кажа, си готова за кавга, да не споменавам и обидите, на които не обърнах внимание!

— И ти не виждаш причината, така ли?

— Ами ние сме цивилизовани хора! Щом сме се разделили, не можем ли поне да…

— Като за начало, не сме цивилизовани, поне не аз! И не сме се разделили! Ти си тръгна, по-точно побягна, щом баща ми се разори, след като ми заяви в лицето, че си се оженил за мен, защото съм била глупава и богата! Може и да си прав, разбира се, защото как иначе да си обясня, че цели четири години съм живяла с един човек, повърхностен, безчувствен и изпълнен с лошотия! Във всеки случай, заявявам ти, че престанах да съм глупава, за разлика от теб, който си и глупав, а вече и богат благодарение на мен и на баща ми!

Напрежението в гласа й започна да се повишава опасно. Двама-трима души се бяха обърнали и ги бяха изгледали с нескрито любопитство. Никитас се огледа притеснено.

— Марина, успокой се. Правим сеир!

— Слабо ме засяга! И защото накрая забравяш, че не те засяга, ти припомням това, което ти казах последния път! Не искам да те виждам пред очите си! Ако пътищата ни пак се пресекат, направи на самия себе си услугата да не ме заговаряш! Направи се, че не ме виждаш! Може така да ти се размине резилът! Така както се чувствам заради теб, не знам какво бих могла да кажа или да направя! А сега изчезвай!

Последното тя изрече доста високо. Множество глави се обърнаха към тях и още повече очи продължаваха да ги следят. Никитас изобщо не се поколеба. Преглътна отговора, който искаше да даде, и обръщайки се, си тръгна забързано. Марина си пое дълбоко въздух, за да се успокои. Една госпожа, малко по-встрани, разглеждаше някаква книга. Погледна я над очилата си и й намигна, сякаш я поздравяваше. Беше разбрала. Марина й се усмихна и се обърна към служителя, който я питаше какво желае. Най-после беше дошъл нейният ред.

 

 

Елпида погледна намръщено документите пред себе си. Стаите бяха обезпокоително запълнени, а никъде не се очакваше изписване, което щеше да покаже, че болният е излекуван. В последно време чудовището беше ненаситно. Механично потърси цигарите, но отдръпна ръката си. Напоследък димът не слизаше надолу и беше длъжна да признае, че общото й здравословно състояние не беше добро. Върна се обратно към книжата си, но не успя да се съсредоточи. Доктор Каливокас влезе в кабинета й след едно недоловимо почукване. В едната си ръка държеше обичайната чаша с кафе, а в другата куп документи, които предаде на Елпида.

— Милост, докторе! — каза жалостиво тя. — Стига толкова документация. И с тази, която вече имам, мога да се затворя и да работя целия следващ месец!

Лекарят й се усмихна и се настани в креслото срещу нея.

— Може би предпочиташ да дойдеш в моя кабинет? — попита я той. — Има много повече. Освен това току-що излязох от една четиричасова операция и след един час имам още една, която не знам колко ще продължи!

— Разбрах! Излезе работа! Чудовището реве отново!

— Малко време му остана, Елпида!

— Какво имате предвид?

— Медицинските новости са благоприятни! Не сме далеч от откриването на ваксина срещу рака! След няколко години и това ще е болест като всички останали, които се лекуват! Бързо и лесно, като детска болест!

— Трудно ми е да оприлича морбилите на това ненаситно копеле, с което науката воюва от десетилетия и губи!

— Упорстваш да приписваш изключителност на тази болест! Това не е позволено за една умна и образована жена като теб! Ракът е болест, сестро! Многообразна, разбира се, но все пак не е нито чудовище, нито непобедим титан!

— Докторе, с цялото ми уважение, това може да го кажете на болните и особено на онези в 123-та, които не е сигурно, че ще изкарат нощта!

— Нямаш ли вяра, Елпида?

— Истината е, че не ми е останала много, нито в Бога, нито в науката, след толкова години тук. Като че ли и не съм добре напоследък…

Лекарят седна обезпокоен.

— Какво имаш предвид? Психологически ли не си добре или физически?

— Като че ли и двете.

— Кога последно си се преглеждала?

— Паметта ми не е услужлива.

— Разбрах! Занемарила си здравето си! Колко пъти съм ти казвал, че профилактиката е най-доброто лечение?

— Е, хайде сега, докторе!

— Недей да остроумничиш, сестро, а ми кажи какво усещаш!

— Нищо сериозно! Боли ме стомахът, каквото и да хапна, имам ужасно храносмилане, кафето и особено цигарите предизвикват отвращение у мен, а от тези двете последните неща никога не съм се отказвала!

— Сега като те гледам внимателно, отслабнала ли си, или така ми се струва?

— Доста.

— Повръщания?

— Не, макар че много пъти ми се е повдигало.

— Елпида, искам да си направиш изследвания, и то веднага!

— Притеснен ли ми звучите, или само ми се струва?

— Всяка аномалия, която се появява в организма, е знак, че нещо не е наред, следователно трябва да направим изследвания, за да разберем какво не е наред и да го лекуваме!

— Освен ако не се лекува!

— Опитваш се да отгатнеш диагноза по трите симптома, които ми спомена ли?

— Не, разбира се! Но трябва да признаете, че има и неизлечими болести, а и болести, които нямат симптоми, а когато ги проявят, е твърде късно!

— Пак за рака ли ще ми говориш? А дори и той, ако се диагностицира навреме.

— А ракът на стомаха, докторе?

— Ама какво те е прихванало? Защо ми даваш този пример сега?

— Защото вие знаете, и аз знам, че особено този рак дава симптоми, когато е много късно! Не е ли така?

— Истината е… тоест действително… Ама какво сме седнали да обсъждаме сега? Накъде биеш?

— Наникъде! Говорех по принцип!

— Остави приказките и да вървим да направиш изследванията! Работиш в болница с най-модерната апаратура! Не е позволено да…

Разговорът внезапно беше прекъснат. Светлината на таблото започна да мига, а пейджърът записука. Някой в 123-та стая имаше проблем, много по-рано, отколкото, в края на краищата, очакваха.

 

 

Наталия вървеше по улицата със забързана крачка. Имаше абсолютна нужда да изпусне парата след последните два часа в къщата на Наса Аграфиоту. Слуховете, че ексцентричността съжителства с гениалността, намираха въплъщението си в лицето на тази жена. Последните десет години работеше изключително само с тяхното издателство и никаква икономическа криза не можеше да засегне продажбите на книгите й, които се изкупуваха веднага щом излязат. Беше тяхната любимка, затова и се ползваше с привилегировано отношение, въпреки че изискванията й, освен че нарушаваха статуквото на издателския бранш, скъсваха и нервите на всички, които контактуваха с нея.

Никога не стъпваше в издателството. Дори парите от продажбите на книгите й трябваше да й бъдат носени вкъщи, и то единствено и само от Наталия. С друг тя не искаше да работи. На всеки, който се опитваше да й се обади, тя затваряше телефона. Не се притесняваше да постъпва по същия начин и с издателя.

Самата Наталия не разбираше причината за това предпочитание. Наса никога не беше особено любезна към нея. Дори напротив. Прекарваше трудни часове заедно с ексцентричната писателка. Висока, много слаба, на неопределена възраст, във всеки случай над четирийсет и пет, с непривична красота, с коса, толкова къса, че почти приличаше на пух, ярко боядисана, и неусмихваща се. Никой никога не беше виждал на лицето й дори гримаса, наподобяваща усмивка. Това последното беше изключително странно и в абсолютно противоречие със стила й на писане. Книгите й притежаваха ярък хумор и излъчваха дух на оптимизъм, а радостта от живота извираше от всеки ред, от всяка страница.

Преди да се запознае лично с нея, Наталия беше чела само първата й книга и имаше абсолютно различна представа. Ентусиазира се, когато й възложиха редактирането на втората й книга, но радостта й се превърна в силен шок, когато отиде за пръв път у тях, за да одобри авторката малобройните корекции. Наса само дето не я наруга, отхвърли всички корекции и я изпъди по живо, по здраво. Наталия смяташе, че ще й отнемат книгата стигна дотам да се бои, че ще изгуби дори работата си, предаде на издателя какво се беше случило и се стъписа, когато го чу да се смее. Стресването се превърна в истинска изненада за момичето, когато същия ден писателката се обади по телефона и изиска от тук нататък за всичките й контакти с издателството да отговаря само Наталия и никой друг. Освен това нареди тя да отиде в дома й на следващия ден.

Наса живееше в забележителен апартамент, в реновирана сграда в „Колонаки“, сама и никой не знаеше нищо за личния й живот. Рядко излизаше, но пътуваше често. От десет години книгите й се продаваха в хиляди екземпляри, бяха преведени и в чужбина и имаха и там същия успех. По две от тях бяха заснети телевизионни сериали, а втората има късмета да направи кариера и на европейския киноекран и да получи отзиви от критиката, каквито от години не бяха давани за книга.

Към всичко това самата Наса изглеждаше безразлична. Когато й предложиха лично да преработи книгите си в сценарий, тя го прие като обида и изхвърли навън посредниците, заявявайки, че не е толкова глупава да се превърне от писател в касапин и да прекара под ножа собственото си произведение според предпочитанията на един също толкова глупав режисьор, който се интересува единствено от билетите или от зрителите.

Наталия следеше пътя на тази жена и вътрешно й се възхищаваше, макар че приемаше като мъчение часовете, които трябваше да прекарва с нея. Много често Наса я канеше под някакъв претекст вкъщи. Правеше се, че има нужда от присъствието й, но никога не се осмели да й го каже. Особено сега, когато редактираше последната й книга. Тя беше различна. Може би най-добрата й. Преди да се захване с нея, за да свърши работата си, Наталия я беше чела два пъти и въпреки всичко влагаше цялото си усърдие, за да проверява текста, вместо да се поддаде на очарованието му и да го прочете отново, като читател, а не като редактор. Героинята имаше толкова общи черти с Наталия, въпреки че историята се развиваше в края на миналия век, така че тя се отъждествяваше напълно с нея и нерядко плачеше, проследявайки разтърсващата лична съдба на една жена която би могла да бъде самата тя. Единствено не беше съгласна с края, но не се осмели да го каже на Наса.

И днешният ден беше труден и странен, както беше странно и настроението на Аграфиоту. Наталия го разбра от първата минута. Както винаги, й отвори самата тя, но нещо в погледа й беше различно. Покани я в гостната вместо в много тъмния си кабинет. Наса пишеше винаги там на спуснати щори, денем и нощем, само на светлината на една лампа. На инат държеше слънцето извън своето пространство. Депресиращата атмосфера не й влияеше, напротив, както казваше самата тя, вдъхновявала я, а слънчевата светлина отвличала вниманието й. Във всеки случай гостната й беше изненада. Осветена, с големи прозорци, с изглед към цяла Атина, макар че гледката беше закрита от десетки растения, включително и дървета, разположени на голямата веранда.

Наталия се намираше за пръв път на това място. Гледаше наоколо, омагьосана от светлите цветове, които доминираха, и красивите мебели, които нямаха връзка с разнебитените столове в кабинета. Толкова години, а единствената стая, която Наса й беше позволила да види, беше онзи мрачен кабинет със старата пишеща машина, на която упорстваше да трака чудатата писателка.

Вниманието й веднага беше привлечено от снимките, които красяха една от многото масички. Жената с гъстите дълги коси, безгрижния поглед и бляскавата усмивка би могла да бъде Наса Аграфиоту, ако Наталия повярваше, че неусмихващата се жена срещу нея, която сега я гледаше иронично, можеше да се усмихва.

Като че ли тя разбра безмълвното й недоумение и му даде отговор:

— Аз съм… но в един друг живот. Тогава, когато имах причини да се усмихвам!

— А сега нямате ли? Искам да кажа, целият този успех, славата, парите.

— Никое от всички тези неща не е фактор на щастието. Те дойдоха след това, когато престанах да бъда наивна! Когато спрях да бъда доброто създание, което всички си мислеха, че могат да експлоатират! Когато станах онова, което наричат… ексцентрична, тогава откриха и таланта ми! Знаеш ли на колко години съм? Днес навършвам петдесет!

— Не знаех, че имате рожден ден! За много години!

— Малко, но да са добри предпочитам аз! Знаеш ли от колко години пиша? Откакто се помня! Първата ми книга беше издадена, когато бях на двайсет и пет!

— Наистина ли? Коя е тя? Не я знам, а съм чела всичките ви книги!

— Тя е онази, по която заснеха филма!

— Но… не разбирам… Тази беше издадена от нас преди няколко години!

— Не е някаква страшна тайна. Осмелих се да занеса първата си книга на няколко издателства, но никой не се заинтересува, някои дори не си направиха труда да я прочетат! Намери се някой да я издаде, но не й отдаде никакво значение, нито направиха реклама, макар че вървеше добре. Аз, страхлива и глупава тогава, не поисках нищо. Дори процентите ми откраднаха. Тогава знаех само да се усмихвам и да съм щастлива, понеже първата ми книга е била публикувана! Глупачка!

— И какво стана?

— Политиката, която следваше издателят, доведе до това, че книгата не отбеляза желаните продажби. Така че той я изпрати за претопяване четири години по-късно, без да бях успяла да издам втората. Спрях да пиша. Разочаровах се. Осем години работих къде ли не. Омъжих се… Абсолютно неочаквано дойде едно наследство… голямо… Знаеш, че хубавите неща не идват никога сами! Някъде дебне и една голяма мъка. Заедно с радостта от наследството дойде и един трагичен развод. Може би тогава промених всичко в живота си! Купих тази къща, подредих я, както исках, промених външния си вид и започнах да пиша отново. Единственият, към когото се обърнах, беше твоят издател. Прочетох книгите на издателството му и ми харесаха. Повярва в мен още от началото. След успеха на първата ми издадена от него книга му дадох и най-първата си книга, злощастната. Поиска и той да я издаде. Останалото, мисля, че го знаеш! Макар че се питам защо ли ти разказах всичко това!

Тя беше единствената, която вече знаеше историята й, макар че Наса, естествено, беше запазила за себе си всички подробности. Беше поискала да си остане между тях двете и Наталия почти й се закле, че никой нямаше да научи от нея нищичко. Не, този кратък миг на слабост не промени нищо в отношенията им. Веднага след това Наса се върна пак към познатия си маниер. За два часа скъса нервите на Наталия, отхвърли всичките й предложения за корекции, разби на пух и прах издръжливостта й, преди да я изгони, защото искаше да пише.

Малко по-късно, задъхана от ходенето, младата жена спря пред една витрина. След малко щеше да стигне до офиса и още не се беше успокоила. Какво щеше да каже този път на издателя за книгата, която трябваше да излезе преди Коледа, а дори още не беше преминала етапа на редактиране? Знаеше, разбира се, че той нямаше да хвърли върху нея тежестта на отговорността, но разбираше и колко се стесняват времевите граници.

Затвори и отвори отново очи, за да се увери, че не сънува. От магазина, чиято витрина гледаше, без обаче да я вижда, излизаше големият й брат Козмас. Със същия изненадан поглед я гледаше и той сега.

— Козмас?

За момент прояви детинската наивност да повярва, че е станала жертва на чудовищна прилика. От години не беше виждала никого от близките си, а телефонните разговори все повече се разреждаха. Но все пак за нея беше немислимо някой от семейството й да дойде в Атина и да не поиска да я види! Обаче погледът на мъжа, който се изпълни с неловкост и вина, разсея съмненията.

— Добър ден, Наталия.

— Какво правиш тук?

— Дойдох по работа. А ти?

— Аз живея в Атина! Помниш ли това?

— Да… разбира се…

— Тогава може би ще ми обясниш защо брат ми не ми съобщи, че ще идва! И защо не се обади по телефона да поиска да ме види!

— Знаеш ли, бях малко зает. Щях да ти се обадя обаче… Тоест веднага…

— По-добре остави това, Козмас! Разбрах! Естествено, не съм чакала досега, за да го разбера!

— Какво искаш да кажеш?

— Сега на глупачка ли ще ме правиш, или ще се преструваш, че нормалните семейства са такива? От деня, в който съм се родила, ме карахте да се чувствам ненужна, ако не и… невидима! Игнорирахте ме, презирахте ме и накрая ме изгонихте!

— А, чакай малко сега! Ти сама си тръгна!

— Защото не можех да понасям повече да не съществувам! Знаеш ли от колко години съм в Атина, Козмас? Четиринайсет! Никой от вас не знае къде живея, защото никой никога не си направи труда да дойде да ме види дори когато бях студентка! Не ви пукаше нито какво правя, нито как живея! Нито веднъж не ме потърсихте по телефона да видите дали съм жива! Плати ми следването не за мое добро, а така, както би платил, за да се отървеш от нещо досадно! И сега, ако съдбата не беше решила да се срещнем, нямаше дори да си направиш труда да поискаш да ме видиш! От години съм престанала да се питам какво съм ви направила, за да ме отхвърлите, и мисля, че дойде моят ред да ви отхвърля, само че аз няма да спра дотам, а ще отида и по-далеч! Ще ви зачеркна изцяло!

— Можеш ли да спреш за малко и да ме изслушаш?

— Не можеш да ми кажеш нищо, което да ме интересува! Приключихме, Козмас! Не съществувам вече за вас, както и вие не съществувате за мен, факт, който малко ще промени реалностите! Само дето сега ще прекратя и онези малобройни телефонни обаждания, с които натоварвах сметката си! Ще престана да се преструвам, че имам семейство! Не искам да видя и чуя никого от вас! Мъртви сте и аз съм мъртва!

Остави го поразен на тротоара и се отдалечи с широки крачки, почти тичайки. Слънчевите очила скриваха сълзите й, които течаха и размазваха образите. Три пъти се спаси от автомобили, чиито шофьори имаха добри спирачки. Не се върна в издателството. Отиде си вкъщи и оттам се обади, че е болна, което не беше лъжа. Усещаше се болна. Безброй пъти в живота си се беше чувствала ненужна и се беше питала за причината. Какво беше онова, което караше другите да не я забелязват? Срещата с брат й не й разкри някаква голяма тайна, но отвори старите рани. В краен пристъп на самокритика започна да се чуди дали единствените й приятели, появили се толкова скоро в живота й, действително искаха да общуват с нея, или просто я търпяха. Потърси в поведението им знаци, които биха я уверили, че както Елпида, така и Марина са готови да й кажат в лицето колко е незначителна. Що се отнася до Костис… Нямаше никаква надежда. Докато с другите две той беше като че ли по-свързан, отношението му към самата нея беше неутрално.

Нови сълзи напираха в очите й. Обичаше го. Имаше мигове, когато искаше да извика това пред него, но не беше сигурна дали изобщо щеше да я чуе и това в най-добрия случай, защото в най-лошия. Щеше да се присмее на дързостта й да повярва, че един мъж като него би забелязал някога една незначителна жена. А още по-малко, че би й подарил любовта си.

Влизането на Марина в апартамента прекъсна всякакви други мисли. Тя веднага разбра, че нещо се беше случило на приятелката й. Беше бледа и развълнувана. Почти се изплаши, когато я видя вътре. Но след това забеляза сълзите. Остави покупките и се приближи обезпокоена.

— Наталия. Плачеш ли? Какво е станало? Защо си вкъщи по това време?

Говориха през цялата нощ. Лукът и магданозът повехнаха зарязани.

Свещите, които запалиха, се разтопиха, а те все още си говореха. Изкараха от себе си цялата горчивина и болка за всичко, което им се беше случило и за което им напомняха грешките на техния живот. Само името на Костис не беше споменато. Колкото и да обичаше Марина, Наталия не се осмели да й каже нищо за една абсолютно обречена любов.

Душата й обаче се успокои и тя се засрами за предишните си мисли, когато Марина я хвана за ръцете и й каза:

— Много те обичам. Всички ви обичам много и обикновено не мога да ви деля, но тази вечер знам, че теб обичам малко повече… а откакто живея в дома ти, откакто те опознах — още повече. Хубав човек си, Наталия, и не позволявай никой да те убеди в обратното.

Хапнаха нещо набързо и прекараха останалата част от вечерта, гледайки филм по телевизията. Беше гръцка комедия, от онези стари и обичани филми, на които знаеха всяка реплика и се смееха преди дори да бъде изречена, в очакване на следващата. Рена Влахопулу, Костас Вуцас, Динос Илиопулос^[2] и другите от компанията на Далианидис^[3] пропъдиха призраците от миналото и двете жени забравиха за малко болката си.

Легнаха си да спят уморени, но поне бяха по-спокойни. Само Наталия, малко преди да затвори очи, проля още малко сълзи. А ритмичното дишане на Марина, която спеше до нея, повече от всичко на света й се искаше да беше на Костис!

 

 

Костис си пое дълбоко дъх, преди да натисне звънеца на дома, който смяташе някога за свой. Верен на обещанието, което беше дал на Антигони сутринта, започна да прилага плана… „Василис“. Костис си пое дълбоко дъх. Веднага след иззвъняването чу раздвижване. Разбра, че дъщеря му ще отвори, и възприе възможно най-убедителния и радостен вид. Мисълта, колко пъти го бяха пропъдили като досадник от този праг, както и споменът за вечерта когато Василис го беше изхвърлил на тротоара, бяха достатъчни, за да поиска да си тръгне, в най-добрия случай. Защото в най-лошия искаше да разбие мутрата на онзи, когото смяташе частично отговорен за разпадането на семейството си. Детето обаче не беше виновно за нищо.

Измини се изненада, когато го видя пред себе си.

— Тате! — извика зарадвана тя и се провеси на врата му, целувайки го. — Да ме вземеш ли дойде?

— Не, разбира се! Не са почивни дни, принцесо! Минах обаче да видя моето момиче! Ама… какво? На вратата ли ще ме държиш?

— Знаеш ли, вътре е и… той…

Измини прехапа устни, готова да се разплаче, и това го увери, че планът му беше правилен. След като Антигони щеше да живее с този човек, Измини трябваше да се сприятели с него за свое добро. Стига само нещата да стояха така, както му ги беше представила бившата му съпруга, и преди всичко стига той да обичаше и да се грижеше за детето. Имаше един начин да се увери в това. Насили се отново да се усмихне.

— Кой… той? Василис? Хубаво! Тъкмо ще се запознаем!

Пред изненаданите очи на дъщеря си Костис влезе в стария си дом. За секунди се увери, че нищо не се беше променило. Само дето в креслото, което той предпочиташе тогава, сега седеше Василис.

Когато го видя, двойката се изправи припряно. Измини влезе преди баща си, като че искаше да го защити. Той обаче я отмести нежно и пристъпи с протегната десница към другия, чиято неловкост беше толкова очевидна, че почти му стана симпатичен.

— Здравей, Василис! Как си, Антигони? — поздрави той с лека усмивка.

Двамата мъже си стиснаха ръцете, а Измини ги гледаше изумена. Щом седнаха, малката се приближи до баща си и приседна на облегалката на фотьойла му. Той я прегърна през кръста, а тя го целуна. Мълчанието беше заредено с неловкост. Василис и Антигони се гледаха, без да знаят какво да кажат и какво да правят.

— Какво става сега? — попита, усмихвайки се, Костис. — Не черпите ли с кафе в този дом?

Антигони скочи като пружина.

— Извинявай… да ти направя ли… нямам извинение. Може би предпочиташ нещо друго? Питие, безалкохолно? Идваш от работа, може би искаш да хапнеш нещо?

— Не искам нищо друго, освен едно кафе, но предпочитам да ми го направи Измини, както прави и у дома! Какво ще кажеш, малката? Ще се погрижиш ли за баща си?

— Веднага, тате!

Излезе зарадвана, а Костис се обърна към двойката.

— Успокойте се малко и двамата. Готови сте да се разпаднете от страх, а нещата, както виждате, вървят добре!

— Малко преди да дойдеш — каза му тихо Антигони, — дори не ни говореше!

— Разбрахме се… иска се търпение!

— Костис, искам да ти се извиня… — Мъжът отсреща го гледаше открито. — Не се отнесох добре с тебе… нямах право… а сега ни помагаш. Тогава обаче…

— Тогава бях досаден! — прекъсна го Костис. — За да приключим, истината е, че ти застана между мен и Антигони! Съзнавам грешките си, но ако те нямаше, може би жена ми щеше да се опита да спаси брака ни! Благодарение на теб обаче тя се отказа бързо-бързо! Нищо не може да се промени, станалото станало! Сега искате да живеете заедно и трябва и детето да го приеме! Заради нея се старая! Имай предвид обаче, че ще те държа под око! Ако не се отнасяш добре с Измини, ако чуя оплаквания от детето…

Остави фразата недовършена, но смисълът беше ясен.

Измини влезе, носейки много внимателно върху табличка кафето на баща си. Когато го остави пред него, ги изгледа един по един изпитателно, търсейки знаци за напрежение, но не можа да открие нищо и пак седна до него.

Костис се задържа почти час. Разговорът успя да стане приятен. Длъжен беше да признае, че човекът имаше хубаво чувство за хумор. Беше умен и добър събеседник, култивиран и когато се обръщаше към Измини, която се включваше в някои моменти, й говореше нежно, без да се подмазва, без да преследва благосклонността й.

Обаче онова, което го шокира, беше любовта, която виждаше в очите на Антигони. Тя обичаше този човек, както никога не беше обичала самия него.

 

 

Марина влезе в къщата на леля си и се отправи към салона, където се намираха родителите й. Бързаше да седне. Напоследък краката й се бяха подули и лекарят й беше препоръчал да ограничи солта. Първото, което направи, беше да се отпусне в едно кресло.

— Добър вечер! — ведро поздрави тя. — Извинявайте, но ще си сваля обувките! Убиват ми на краката! — И без да се замисли, захвърли надалеч удобните си мокасини.

— Краката ти са подути! — увери се майка й.

— Бременна съм, мамо, нормално е! Не се безпокой, неотдавна си правих изследвания! Вие как сте? Какво ново?

— Нищо особено — отговори баща й. — Продадохме къщата.

— Сериозно? Но това е чудесно! Какво ще правиш сега?

— За момента проучвам възможностите! Периодът е лош за инвестиции!

— Съгласна съм, макар че от това, което чух завчера, акциите на две-три големи компании представляват интерес.

— Да не би да следиш борсата?

Недоумението на баща й я накара да се усмихне.

— Не системно, татко! Но говорихме с Костис и…

— Вярно, какво прави това добро момче? — поинтересува се майка й и нещо в гласа й накара Марина да я погледне с учудване.

— Добре е — отговори предпазливо.

— Защо не го доведеш някой ден да го видим и ние?

— Защо да го видите?

— Е, приятел ти е, помогна ти толкова с къщата и продажбата на вещите, да го поканим и ние да…

— И Наталия, и Елпида са ми приятелки също така! И те ми помогнаха точно толкова, а кога си проявявала интерес да видиш и да поканиш и тях?

— Да… не казвам нищо, но Костис е…

— Мамо, какво си намислила и се опитваш да ми го кажеш по този начин?

— Нищо лошо, детето ми, но този мъж е с представителна външност, сериозен, има солидно положение…

— Сватосваш ли ме? Мамо, я се съвземи, моля те! Костис е добър приятел и нищо повече! Освен това напомням ти, че съм бременна!

— Ама точно затова! Трябва да намериш баща за детето, след като Никитас…

— Този разговор става смешен! Знаете какво е решението ми и мислех, че сте го приели! Що се отнася до Костис, той ми е като брат! Няма да търпя друг подобен разговор, защото ще се скараме лошо! Трябва да го приемете най-после. Достатъчно голяма съм, за да уреждам сама живота си!

Майка й замълча притеснена. Марина остана още малко с тях, говорейки с баща си главно по финансови въпроси, и си тръгна, преди да се свечери.

Вечерта щяха да излизат четиримата. Костис беше предложил разходка край морето и те бяха приели. Месецът, който измина, беше труден. Много нови дадености се бяха прибавили, а с тях бяха дошли знанието и осъзнаването. Въпреки горещината, която беше донесъл, септември не можеше да скрие, че подире си влачеше есента.