Лена Манда
Валс с дванайсет богове (13)

Януари
Месецът на Хермес

Хермес — вестителят на боговете. Помощник на боговете, винаги в готовност, когато потърсят съдействието му. Хермес обаче проявява интерес и към хората. Помага им в техните дела, лекува ги от много болести и не ги изоставя дори в съня им, дори в смъртта им. Като вестоносец, какъвто е, придружавал душите на мъртвите до царството на Хадес и им помагал да открият верния път, за да не се изгубят сред непрогледния мрак…

Ти, който си човек, не казвай никога:

Какво ли ще се случи утре,

нито, ако видиш мъж щастлив,

да кажеш колко време ли това ще трае;

понеже толкоз бърз повратът на съдбата е,

колкото дори не е полетът на

бързокрилата мушица.^[1]

Симонид Кеоски

Елпида се отдалечи от останалите, търсейки чешмичката за вода. Щом я откри, изпи две хапчета. Имаше чувството, че в организма й избухва експлозия. От известно време болките бяха станали непоносими, а моментът не бе подходящ да се строполи.

Часовникът показваше, че минава един и нямаше никакви новини от Марина. Бяха прекрачили прага на родилната клиника преди повече от два часа, когато приятелката им бе изчезнала зад една врата. Малко по-късно през същата тази врата една медицинска сестра им беше предала личните й вещи и атмосферата бе станала натегната. Изразходвала всичките си запаси от сила, в онзи момент Наталия се бе разплакала тихо в прегръдките на Костис. Истината беше, че Елпида се бе възхитила от самообладанието й през целия път. Беше шофирала напълно спокойна, сякаш просто бяха излезли на разходка, като същевременно говореше на Марина, която бе започнала да се страхува. Не забравяше и Филипос, който, седнал на задната седалка, до Елпида, се опитваше да остане спокоен или поне да скрие тревогата си от самата Марина. Говореше му и му обясняваше всички етапи — като акушерка — и го подкачаше за новите му отговорности като баща.

Когато малко преди да стигнат до родилния дом, водите й изтекоха, Марина нададе вик, но на Наталия окото й не мигна.

— Елпида, в последна сметка хавлиената кърпа ще влезе в работа. Водите изтекоха… Не се притеснявай, миличка — успокояваше тя Марина, — това означава, че раждането напредва нормално и може би ще родиш бързо.

— Надявам се, не в колата! — каза рязко Марина, защото болките отново я бяха хванали.

— За това да беше мислила по-рано, когато се правеше на смелчага и не каза нищо! — сгълча я Елпида.

— Не му е сега времето за това, Елпида! — Наталия отново се обърна към Марина: — Не се притеснявай, стигнахме вече. Ти се съсредоточи върху дишането.

Беше естествено напрежението й да избие, щом предаде Марина в опитни ръце, смъквайки от плещите си товара на отговорността.

Елпида се върна отново в чакалнята. Родителите на Марина бяха дошли почти веднага след телефонното обаждане на Костис, прибавяйки своето напрегнато очакване към това на останалите. Филипос продължаваше да е блед като платно, но сега се бяха прибавили и черни кръгове под очите му. До него беше Костис, който, преживял някога същото тревожно очакване, знаеше какво изпитваше приятелят му. Опитваше се да го успокои, когато Филипос оставяше въображението си да го повлече към хипотетични сценарии с лош край. Евгения и Алекос се грижеха за всички тях. Кафета, разхладителни напитки, вода и, естествено, хартиени салфетки за онези, които имаха нужда от тях.

Когато една медицинска сестра извика името на Марина, Филипос веднага се озова там, а останалите се скупчиха около него.

— Кой е бащата? — попита засмяна тя и тази усмивка, която не можеше да бъде предвестник на нищо лошо, даде нужния на всички кислород.

— Аз! — отвърна Филипос.

— Да ви е живо и здраво! Момиченце е!

От всички долетя обща въздишка на облекчение. Усмивки разцъфнаха по лицата.

— А жена ми? Добре ли е тя? — попита Филипос.

— Чувства се чудесно! Изключително силен човек! Не се съгласи на никаква упойка до края! Вече се е събудила и след малко ще я видите!

Медицинската сестра изчезна, но винаги щеше да се пита кои бяха всички тези хора и защо всички без изключение й дадоха толкова много пари. Филипос се отпусна в прегръдката на Костис и остави цялото тревожно напрежение, което бе преживял, да избие в силен плач. С радостните сълзи в очи, получи от всички целувки и поздравления.

На ред сега бяха родителите й. Лукас се приближи към него, опитвайки се да сдържи вълнението си.

— Е, Филипе… — запъна се той, но буцата, заседнала в гърлото му, го накара да спре.

Импулсивен по природа, Филипос заряза всякакви формалности. Прегърна го здраво.

— Да ни е живо и здраво… дядо! — каза му той, а Лукас остави и своите сълзи на воля, прегръщайки крепко човека, който бе влязъл така стремително в живота им, донасяйки любов, радост, но и знанието, че под повърхността се крие и същността на човечността.

Фотини, която вече плачеше, също се озова в обятията на Филипос, само че радостта вече бе надвила вълнението и зет й въодушевено я сграбчи и я завъртя във въздуха. Тя се засмя високо. От години не го беше правила.

— Щурчо! — извика му тя.

— Да ни е живо и здраво. Бабо! — каза й той и я целуна звучно.

Марина беше преместена в апартамент 702 по нареждане на баща й, който строго заяви на Филипос, когато той запротестира, че като дядо има правото да вземе инициатива и да предложи на дъщеря си всякакъв възможен лукс заради радостта, която му е дарила. А докато я докарат там, двете стаи на апартамента бяха изпълнени с цветя и балони. Филипос почти бе опразнил цветарския магазин на родилната клиника.

Когато Марина дойде, беше будна и засмяна. Филипос не позволи на санитаря да я прехвърли от количката на леглото. Вдигна я самият той на ръце и си размениха нежна целувка, преди да я положи внимателно, като бебе върху леглото й.

— Да ни е живо и здраво, любов моя! — пожела той и я целуна, преди да остави и другите да я прегърнат.

След това всички я наобиколиха.

— Не е за пръв път — каза им развълнувана тя — да искам да се превърна цялата в прегръдка, за да ви побере всичките! Обичам ви! Обожавам ви!

Елпида бе единствената, която наруши изпълненото със затрогващо вълнение мълчание.

— Това е най-малкото, което можеш да направиш — каза й уж сериозно тя, — след онова, което преживяхме заради теб!

— Като е станало дума, малката — допълни Костис, — ти и другата хлапачка, кажи-речи, оплескахте работата навръх Нова година!

Марина се подсмихна хитро и се обърна към Филипос, който, седнал до нея, държеше ръката й.

— Видя ли я? — попита го нежно тя.

— Без теб? Не, разбира се! Ще я видим заедно!

Официалната гостенка на малкия прием пристигна, облечена в розово, и всички замлъкнаха пред чудото. Сестрата я подаде на майката и тя я представи.

— Дами и господа, госпожица Кутруману, по баща… Филипу!

Обилни сълзи напираха в очите на всички. Марина заговори на дъщеря си.

— Госпожице Кутруману, ето го баща ти! — каза тя и се обърна към Филипос: — Филипе, няма ли да подържиш дъщеря си?

Като драгоценен кристал, като скъп порцелан, като лесно ранимо розово листче. Така поеха ръцете му малкото създание. Филипос гледаше като омагьосан бебето, което почиваше спокойно в едрата му прегръдка. Безмълвен гледаше нежните устенца, оскъдната руса косица, очите, които бяха затворени под почти прозрачните вежди.

— Одрала ти е кожата! — каза й.

— И аз така мисля! — отговори младата майка, без да крие гордостта си.

Малката премина от един скут в друг, преди да стигне до майка си.

Марина погледна Филипос.

— Филипе. Как се е казвала майка ти?

— Деспина.

— Току-що изрече и името на дъщеря си! Не сме говорили по въпроса през цялото това време, но съм взела решението.

За няколко секунди Филипос остана неподвижен. След това взе ръката на Марина и с почитание положи целувка върху пръстите й. Когато се отдръпна, очите му бяха просълзени. С изопнат гръб и бавни стъпки излезе от стаята.

Марина погледна родителите си.

— Разбирате ме, нали така? — поиска тя одобрението им.

— Абсолютно! — отвърна и за двама им баща й. — Впрочем първото дете винаги бива кръщавано на родителите на бащата!

— Благодаря… — бе готова да се разплаче Марина.

— Не ви ли се струва, че прекалено много сълзи се събраха тук тази вечер? Детето ще си помисли, че е попаднало на някакви ревльовци, и ще съжали за мига, в който се е появило! — чу се строгият глас на Елпида и всички се засмяха.

В следващия миг сестрата дойде да вземе бебето. Първото запознанство трябваше да бъде кратко. Имаха време!

Евгения и Алекос си тръгнаха. Филипос обаче все още не се беше върнал.

— Да ида ли да го потърся? — предложи Костис.

— Не. Сигурна съм, че е отишъл до църквичката, да запали свещичка за родителите си. Ще се върне, когато е готов…

И Марина се оказа права! Филипос се завърна спокоен и усмихнат.

 

 

Четири дни болничният апартамент не се опразни от приятелите, смеха и радостта, а от време на време и от мяукането на бебето, което пристигаше изгладняло. А точно във времето когато трябваше да яде, всички се оттегляха в съседната стая, с изключение на Филипос. Очите му се отвориха широко първия път, когато лакомата устица на дъщеря му се прилепи към гърдата на Марина, бозаейки ненаситно кърмата й. Не се насищаше да гледа чудото да се случва пред очите му.

Денят, в който бебето щеше да си отиде у дома, се разсъмна слънчев. Филипос пристигна с традиционното кошче, украсено с розова дантела, за да вземе майката и дъщерята. Там, у дома, щяха да чакат всички останали, които от сутринта бяха превърнали мансардния апартамент в лунапарк.

Посрещането, малко по-късно, бе с полагащата му се официалност и единствено червеният килим липсваше, за да я подчертае. Миниатюрната госпожица беше положена в леглото си и се оказа изключително мирна. Не плачеше никога, освен ако, разбира се, не искаше да напомни на непосредствено заинтересованата си майка, че трябваше да се погрижи за жизнените й потребности: храната и чистотата. Още от началото Филипос прояви таланта си за бързо сменяне на изцапаните пелени. По-късно дъщеря му, която, в крайна сметка, би могла да бъде единствено негова, показваше ясно предпочитание към прегръдката му и търсеше там утеха от дискомфортите на възрастта си.

Спокойният му глас я успокояваше и тя заспиваше веднага.

Във всеки случай през онзи първи ден малката демонстрира изключително поведение. С нищо не ги смущаваше. Остави ги да си изядат храната, за която се бяха погрижили Наталия и Костис, да си изпият кафето и дори, най-важното, предостави на мъжа, когото щеше да припознава като свой баща, цялото време, което му бе нужно за да направи официално предложение на майка й и да прокара през пръста й венчална халка под аплодисментите на всички. Естествено, веднага след това настоя да си получи млякото.

 

 

Думата „Край“ се изписа на екрана. Филмът беше свършил. Наталия се протегна. Трябваше да тръгва и се изправи.

— Хубаво беше в крайна сметка! — каза на Костис, който палеше цигара навъсено.

— А не го очаквах. Анотацията…

Тя се сепна, забелязала изражението му.

— Ама какво ти е? — попита го. — Комедия гледахме, нали помниш — опита се да го обърне на закачка, но изражението му не се промени и тя бе изпълнена от безпокойство.

— Какво има, Костис?

— Защо стана? — попита я той рязко.

— За да си вървя у дома… Късно е, а утре съм на работа…

— Е, от това се вкиснах!

— Че работя ли?

— Започва да ме дразни това положение!

Наталия пребледня. Отпусна се тежко на канапето.

— Уморил си се? — гласът й беше шепот.

— Извънредно много!

— Знаех си… Знаех си, че беше твърде хубаво, за да продължи!

Костис я изгледа недоумяващо. В този миг схвана погрешната посока, в която я бе тласнала някогашната й неувереност.

Скочи прав, за да се озове до нея.

— Ама ти какво си помисли? — Прегърна я нежно. — А аз си мислех, че обичам едно умно момиче.

— Обичаш ли ме? — Гласът й трепереше, изпълнен със съмнение.

— Обожавам те!

— Тогава. Какво те е уморило, ако не аз самата?

— Глупаче любимо, като казах, че съм се уморил, нямах предвид, че съм се уморил от теб!

Тя приличаше толкова на дете в онзи момент, че той й отвърна, сякаш говореше на дете.

— Не, не си ми омръзнала! Поне още не! Попитай ме отново… след петдесет години!

— Щом като не си се отегчил от мен.

— Наталия, мила моя, докога ще си играем на добри съседи? Това сноване напред-назад до вас и обратно ми лази по нервите!

— Но какво да направя?

— Да останеш тук!

— Тази вечер ли имаш предвид?

— Завинаги имам предвид!

— Искаш от мен да заживеем заедно?

— Слава богу, най-после разбра какво искам да кажа!

Наталия замълча.

— Какво мислиш? — попита я той.

— Това е сериозна стъпка, Костис, и прибързваш да го направим!

— Това ли те занимава, или не си съгласна на съжителство без обвързване?

— Обвързване ли?

— Говоря за брак!

— Ама какви ги приказваш сега? Кой е говорил за брак?

— Аз! Няма ли все някога да се оженим?

— Костис, ще ме подлудиш тази вечер!

— Май ти казах всичко наведнъж?

— Всичко това, казано наведнъж, обаче на мен ми изглежда едновременно и безумно! Връзката ни едва-що е започнала!

— Връзката ни, ако паметта ти не е достатъчно услужлива, започна през март!

— Но то не е същото! Като двойка не сме заедно и от месец, а ти говориш за брак!

— Не говорех отначало за брак, а за съжителство!

— Все същото е!

— Тоест не искаш да живеем заедно! Предпочиташ тази смехотворна ситуация! След като приключим тук, където ядем заедно, седим заедно, правим любов… заедно, ти си тръгваш, взимаш асансьора, слизаш, влизаш в твоята кооперация, качваш се на друг асансьор, за да си идеш у вас, за да заспиш през няколко стени оттук!

— Така както го казваш, наистина звучи смешно!

— И е! В крайна сметка, искам да те държа в обятията си, докато спя!

— Като детенце меченце си.

— Наталия, говоря сериозно! Обичам те! Искам да си близо до мен непрекъснато и винаги. Искам да си първият човек, на когото сутрин ще казвам „добро утро“! Искам да се будя нощем и да те целувам! Ако те шокира това да живееш с мен, нека се оженим, за да имаш алибито, от което се нуждаеш. Аз имам нужда само от теб, независимо по какъв начин!

Тя го изгледа със сериозно изражение. Погали го по бузата.

— Не! Няма да се оженя. Поне не сега, не така и със сигурност не по тази причина!

— Не разбирам!

— Любов моя, оженил си се за Антигони под натиска на една бременност и е било грешка! Няма аз да стана втората ти грешка! Няма да те изнудвам с брак, за да живеем заедно! Освен това нека изпитаме връзката си и на това ниво! Ще заживеем заедно, щом като искаш това, а после ще видим!

— Наистина ли?

Тя не му отговори. Погледът й му даде отговор мълчаливо, но тялото й беше по-словоохотливо…

Много по-късно, прегърнати на гостоприемното канапе, което най-напред бе посрещнало любовта им, можаха да говорят.

— Не мога да повярвам, че няма отново да си тръгнеш от тук! — каза й Костис, галейки косите й.

— Но аз ще трябва да си тръгна! — запротестира тя.

— Пак ли същото отначало? Нали казахме, че…

— Не бързай! Искам да кажа, че не мога непрекъснато да бъда тук! Ходя и на работа!

— Ех, че си драка! Нямах предвид това! Всъщност кога ще се преместиш?

— Това си е проблем!

Костис се намести на канапето и я погледна. Преди да отговори на въпроса, който криеше погледът му, Наталия стана и облече ризата си.

Седна на отсрещния фотьойл замислена.

— Ще ми кажеш ли най-после къде е проблемът? — поиска да разбере Костис.

— В това, че Измини не знае нищо! Допреди да замине за Месолонги, бях просто добра приятелка на баща й. Не може да се върне петнайсет дни по-късно и да ме открие настанила се тук!

Костис поклати утвърдително глава.

— Права си! Признавам, че не помислих изобщо за това! Трябва най-напред да поговоря с нея!

— Мислиш ли, че ще реагира?

— Би била несправедлива! Знаеш ли, че тя самата ми предложи да избера теб?

— Какво да ме направиш?

— Да те избера, моето момиче! След като майка й ще се омъжи за един добър приятел, се чудеше защо и аз не се оженя, щом като имам не една, а цели три добри приятелки! А в случай че се затруднявам коя от тях да избера, тя предложи услугите си да ми помогне! Предпочиташе теб и ми го каза!

— И защо точно мен?

— Защото си най-хубавата, имаш най-прекрасните коси, харесват ти куклите и освен това прилагаш трикове, така че винаги тя да излиза победител в игрите! За Измини всички тези причини са много сериозни!

Наталия се смееше развеселена.

— Е, винаги съм знаела, че има някаква причина, поради която обичам това дете, освен естествено, защото е твоя дъщеря!

— Ще се разбирате чудесно!

— Надявам се…

— А аз се надявам да дойдеш при мен, вместо да седиш на един час разстояние! — напомни й той строго и тя побърза да се сгуши в прегръдката му.

В мига, в който настроението му се промени, в същия момент се обади инстинктът й. Тя вдигна глава и видя помръкналия му поглед.

— Какво друго те тревожи? — попита го.

— Елпида…

Замълчаха и двамата, като се замислиха за промяната, настъпила с тяхната приятелка.

— Нещо става, Наталия. Усещам го.

— Аз го виждам…

Изправиха се и двамата едновременно. Костис запали цигара.

— Променила се е — продължи Наталия. — Непрекъснато слабее…

— Да, забелязах на Нова година. Станала е само кожа и кости.

— И се гримира много силно, а няма такъв навик. Не ти ли е казвала нещо? Въпреки предполагаемите ви спречквания, всички знаем, че има слабост към теб.

— Само за язвата ми е казвала. Но не може една обикновена язва да я докара до такова състояние! Много съм разтревожен.

— Аз имам и угризения. С всички тези наши истории я забравихме. Вторачили сме се всеки в проблемите си, а сега напоследък и всички заедно в раждането на бебето.

— Но какво можем да направим? Колкото пъти съм я попитал, ми изтъква тази проклета язва, а когато настоях, ме наруга яко!

— Мислиш ли, че може да има нещо по-сериозно със здравето й?

— Но не би ли влязла в болница? Нямаше ли да забележим някакво лечение? — недоумяваше Костис.

— Може би не е въпрос на здраве, а душевен. Може би я тормози самотата и така, както всички си намерихме партньори, се чувства сама.

— Дай боже само това да е.

 

 

Елпида влезе в кабинета на Каливокас с куп рентгенови снимки в ръце. Лекарят ги взе и й кимна да седне, докато приключи телефонния си разговор. Щом остави слушалката, се обърна към нея.

— Е, Елпида, тъкмо навреме дойде! Точно за теб говорех по телефона с един колега!

— За мен ли?

— Да. Знаеш ли, с него сме следвали заедно! Сега работи в една университетска болница в Англия и се справя със случаи като твоя!

— Докторе, мисля, че разговаряхме по този въпрос.

— Но изслушай ме… Трябва да се бориш!

— Преди да кажете каквото и да било, погледнете последните изследвания, които ви донесох. Под рентгеновите снимки…

Лекарят ги взе в ръце и се смути.

— Не е възможно! — не сдържа възклицанието си той и след това се обърна към Елпида, която го гледаше спокойна.

— Мисля, че получихте отговора! — каза тя и се изправи. — Хубав ден, докторе!

Остави го сам, да клати глава в отрицание, сякаш не искаше да приеме това, което виждаше. Дойдоха му наум думите, които самата Елпида му бе казала някога за един от случаите, с които имаха работа: Ненаситно е чудовището, докторе! Ръмжи отново! Иска кървавия данък, който му се полага, вие нетърпеливо! Онова, което иска, го иска веднага и бързо…

 

 

Наса изгледа изпитателно Наталия, която седеше срещу нея. Самата тя току-що се бе върнала от прекрасно пътуване в Швейцария. Беше прекарала незабравими часове на ски, вечери върху козяка в шалето, пред камината, в прегръдките на очарователния инструктор, който сутрин я учеше да се пързаля леко по заснежените склонове.

— Как прекара? — попита я Наталия, но Наса поклати отрицателно глава.

— Остави ме ти мен, малката, и ми разкажи за себе си!

— Защо да те оставя?

— Защото се опасявам, че ще те накарам да се изчервиш, ако ти кажа как съм прекарала!

— Не беше ли отишла на ски?

— Да, да, но попътно програмата включи и… други дейности!

— Разбрах!

— Ни най-малко не си, уверявам те! Разкажи ми обаче какво ново покрай теб! Макар че, както виждам, Костис май е разбрал какво съкровище има до себе си и най-после го е експлоатирал!

— Откъде знаеш?

Изненадата беше изписана върху лицето на Наталия.

— Моето момиченце, жената, която току-що е станала от леглото, в което е прекарала добре, си личи от километри, а ти се намираш точно срещу мен! Не съм сляпа!

— Ами аз защо не разбрах също, че и ти си прекарала добре?

— Липсва ти опит! Разказвай сега какво е ставало, и то с подробности!

Чаят замръзна в чашите, тъй като никоя от двете не му обърна внимание. Наталия разказа разтърсващите събития от последните дни, като простря цялата си щастлива душа в ръцете на Наса.

— Господи боже мой! — запротестира тя, когато разказът приключи. — Двайсет дни ме нямаше и светът се е преобърнал! Ако бих закъсняла още малко, можеше и омъжена да те заваря!

— Е, чак пък дотам. Макар че…

— Какво още не си ми казала?

— Костис поиска или по-скоро изиска да живеем заедно!

— Той пък, пиленце, веднъж да не набере засилка! — изкоментира Наса с усмивка.

— Така изглежда! Толкова съм щастлива, толкова много и толкова абсолютно, че на моменти… почти не мога да го понеса!

— Слушай, малката, животът и неговите мигове са сумарно обратнопропорционални и се редуват!

— Какво искаш да кажеш?

— Че ще дойдат и трудните моменти! И да знаеш нещо от мен: с нещастието се справяш по-лесно, когато батериите на душата ти са заредени с щастие!

Наталия помръкна и й каза за Елпида; за всичките си страхове и притеснения. Описа й промяната у своята приятелка и колкото повече говореше, толкова повече Наса се смръщваше.

— Нещо не ми харесва — измърмори тя, когато Наталия млъкна.

— В каква посока отиват мислите ти?

— По-скоро интуицията ми говори в момента…

— Слушам те.

— Бъдете готови.

— За какво?

— Не знам! Аз съм писателка, не съм оракул! Но ти си права. Нещо не е наред с тази жена и проблемът не ще да е психологически или емоционален. Нещо крие от вас.

 

 

Измини влезе в дома на баща си усмихната. Придружаваха Я Василис и Антигони. Хвърли се в прегръдките му и го обсипа с целувки. Костис я притисна силно към себе си, поглъщайки ненаситно аромата на косиците й. Беше му липсвала.

Отидоха всички в дневната и седнаха. Измини се намести в скута му.

— Е, принцесо? — попита я той. — Как прекара?

— Прекрасно, татко! Василис ме заведе да видя солниците! Знаеше ли, че от там са добивали солта? Знаеше ли, че съществуват и риборазвъдници? — изрече тя на срички дългата дума, гледайки Василис, за да я потвърди.

— Сега вече си го научила и ти! — отвърна й със смях Костис. — А ако съдя по въодушевлението ти, пътуването е било успешно.

Последното той каза, гледайки към Антигони, която кимна утвърдително.

— Запознах се и с родителите на Василис! — продължи въодушевена малката. — Майка му се казва Мелисанти! Очаквал ли си го? Не е ли много хубаво име, татко?

— Превъзходно! А баща му как се казва?

— А, той се казва само Янис! — отвърна разочарована Измини. — Не е ли жалко, жена ти да има толкова красиво име, а ти да се наричаш Янис? Недоумявам как не ревнува!

Костис се засмя и я целуна.

— Липсваше ми желязната ти логика, миличката ми! — каза й.

— Василис ми каза, че ако искам, мога да ги наричам „баба“ и „дядо“. Ти как мислиш, татко?

— Мисля, че е съвсем редно и това много ще ги зарадва!

— Хубаво! Мога ли да отида сега да си видя стаята, че ми липсваше?

— Естествено!

Когато Измини се упъти към нея, подскачайки, Костис се обърна към двойката.

— Значи, всичко е било наред в крайна сметка! — изкоментира той.

— Благодарение на теб! — отвърна Василис. — Дъщеря ти е удивително момиче!

— А, похвалната грамота е за Антигони! Аз, както знаеш, не съм участвал в отглеждането й! — допълни Костис без никакво огорчение.

— Знаеш ли, Костис — заговори Антигони някак неловко, — обади ми се адвокатът. До края на март разводът ще е излязъл.

— И защо го казваш така? Това е приятна новина! Кога ще се ожените?

— Говорихме за август.

— Защо толкова късно?

— За да съчетаем пътуването за медения месец с отпуска на Василис.

— И защо не ми казвате бе хора, а аз се тревожа! — Костис беше мнителен.

— Не… — взе думата Василис. — Всъщност, искаме да те помолим нещо.

— Надявам се, не за зестра, защото е официално премахната!

Василис се усмихна, преди да продължи.

— Ще ти се стори необичайно, може би налудничаво, но Антигони и аз мислим, че така трябва да стане. По-справедливо е!

— Държите ме в напрежение! Какво има бе, хора? Хайде, казвайте!

Сега Антигони взе думата.

— Измини ще бъде шаферка на сватбата ни… — започна тя.

— Много хубаво! Къде е проблемът?

— Искам ти да ме придружиш в църквата!

Костис остана като гръмнат.

— Антигони, ти откачи ли? Първо на първо, имаш баща и после, аз съм бившият съпруг! — запротестира той.

— Затова и Василис ти каза, че е необичайно!

— Само необичайно ли? Съвсем налудничаво е! Ще се разсмеят чак и опечалените, когато ни видят да те предавам аз самият на заместника ми!

— Не ме интересува! — запъна се Антигони. — Аз искам да бъде така! Ако не беше ти, ако не се бе държал така тактично, никога нямаше да се справим с Измини!

— Е, добре, дума да няма! А ако не бях такъв работохолик, нямаше да се забъркаш с господина тук. Но да те придружа и в църквата, за да се омъжиш за него… Такова извращение! Сигурна ли си?

— Да!

— Много добре! Да видя как ще се оправиш с баща ти!

— Вече съм го уговорила!

— Сигурно много се е зарадвал!

— Доста се затрудни — намеси се Василис.

— По-точно, вдигна олелия до бога с виковете си, но накрая стана моето! — отсече триумфиращо Антигони.

— Както винаги впрочем! — припомни си Костис и се усмихна.

— Ти какво правиш? — попита го Василис. — Подкарахме те с нашите работи, без да можеш дъх да си поемеш. Как прекара празниците?

Сладостта, която се разля по лицето му, щастието, което се изписа в очите му, всичко това накара Антигони да го изгледа подозрително.

— Костис, какво се е случило? — попита тя.

— Марина роди! Момиченце!

— Хубаво, давай по-нататък!

— Какво „по-нататък“? Казах ти: Марина роди!

— И какво друго? Цялото това щастие не е само заради бебето, освен ако не е твое. А доколкото ми беше казал, не е!

— В крайна сметка, познаваш ме по-добре, отколкото успях да те опозная аз!

— Ама какво става? — запита се Василис. — Вкарайте и мен в час!

— В какъв час? Още ли не си разбрал? Господинът е влюбен! — завърши Антигони триумфално. — Не е ли така? — попита тя Костис.

— Точно така е! — отвърна й той. — Влюбен съм, и то много! Затова поисках да ми доведеш Измини след пътуването. Искам да й кажа. Нали разбираш, Наталия и аз…

— Наталия ли? Познатата Наталия? — възкликна изумена Антигони.

— Същата тази, която познаваш!

— Ама как?

— Споходи ни любов. Ще заживеем заедно, Антигони… Поне засега. Трябва обаче най-напред да го кажа на детето, да я подготвя.

 

 

Това беше най-трудното. И той самият не знаеше откъде да започне. Остави първата вечер да мине с новините от самата нея за пътуването. Каза й за бебето, а на следващия ден я заведе да го види. Тя полудя от радост, когато Марина й даде да го подържи. Елпида, която беше там, й показа как да нарисува една нова скица, но Наталия не се появи. Беше се затворила у дома си и се притесняваше.

Следобед вече Измини попита за нея.

— Татко, къде е Наталия? Утре си тръгвам и въобще не съм я видяла!

Костис застина в мигновено колебание и това разтревожи малката.

— Не ми казвай, че сте се скарали! — извика му тя.

— Разбира се, че не!

— Тогава къде е?

— У дома си, предполагам.

— Значи, сте се скарали и не ми го казваш! Защо, татко? Наталия е толкова добра!

Малката се беше нацупила.

— Но как ти мина през ум, че сме се скарали? — запротестира Костис.

— Тя знае ли, че съм тук?

— Да…

— И не иска да ме види? Какво съм й направила?

Сега Измини бе готова да се разплаче и Костис упрекна сам себе си.

— Уф! Понякога възрастните се държат като бебета! — каза изнервен и седна до дъщеря си. — Е, Измини… Нищо лошо не е станало с Наталия. Просто нещата между нас се промениха.

— Как така се промениха?

— Както между майка ти и Василис.

Най-после го бе изрекъл и сега гледаше учудените очи на детето.

— Значи, ще се ожените? — попита го тя.

— Да… тоест не веднага… Смятаме първо да опитаме да заживеем заедно.

— Къде?

— Тук… В моя дом.

— И къде ще спи Наталия? В моята стая ли?

— Не, в моята!

— В леглото заедно с теб?

— Да…

— Значи, ще се ожените! — тържествуваше Измини.

Костис се усмихна на начина, по който разсъждаваше дъщеря му.

— Да речем, че да… Ти какво ще кажеш?

Измини го изгледа сериозно, но погледът й криеше и упрек.

— Щом като аз, татко, ти бях казала да избереш Наталия! Какво ме питаш тогава?

Костис притисна силно дъщеря си в обятията си и я целуна нежно.

— Принцесо, ти си уникална! — каза й.

— Татко, защо преди каза, че големите се държат като бебета?

— Защото… Защото се страхувах да ти го кажа! Затова!

— Както се страхувам аз да кажа, когато направя някоя беля.

— Приблизително…

— Е, тогава имаш право. Държите се като бебета! Сега обаче, след като ми го каза, Наталия ще дойде ли да я видя?

— Ако искаш.

Наталия пристигна пет минути след като той й звънна по телефона, леко изтръпнала, без да знае пред какво ще бъде изправена, а в ума й се въртяха сценарии на отхвърляне, които бяха безпочвени. Въпреки насърчителните погледи на Костис, си личеше, че се чувства зле. За щастие, плисна потокът от спонтанност на Измини! Тя се втурна в прегръдките й и никой не можеше да спре бърборенето й. Въпросите се сипеха като порой…

— Най-после, дойде! Какво правиш? Как прекара? Аз бях в Месолонги! Татко ми каза, че ще живеете заедно, но щом като ще спите заедно, означава, че ще се ожените! Не е ли така? И мама ще се ожени за Василис! Познаваш го! Казах ли ти, че ще бъда шаферка? Ще ми вчешеш ли косите, както ги беше сресала преди? Ще ми сложиш ли и цветчета! Казах на мама и тя е съгласна! Когато се ожениш за татко, мога ли да стана шаферка и на вас? Никога преди това не съм била шаферка! Не е ли страхотно, че сега ще стана на два пъти? Наистина, вие ще си родите ли бебе като Марина? Понеже мама ми каза, че ще се опита да си роди бебе!

Наталия се усмихна. Хвана Измини за ръка и седнаха една до друга на канапето. Костис се оттегли дискретно. Разговорът се беше обърнал на женски приказки, нямаше място за него там.

— Мисля — поде спокойно Наталия, — че не мога да отговоря на всички тези въпроси. Прекалено много са!

— И Василис така казва! — през смях изкоментира Измини. — Знаеш ли как ми вика? „Картечница с въпроси“! Не е ли смешно?

— След като ти ми зададе толкова въпроси, ако нямаш нищо против, мога ли и аз да ти задам един?

— Разбира се, че не! Че какво да имам против?

— Сигурна ли си, че не ти пречи, че баща ти и аз… Искам да кажа, ако остана да живея тук?

— Защо да ми пречи? Татко е сам. Веднъж самият той ми каза, че е много млад, както и мама. Беше тогава, когато научих, че мама ще се омъжва за Василис. И се нацупих. Тогава той ми каза, че мама е много млада и не можела завинаги да остане сама. Също както и той. Разбира се, бих искала двамата да бъдат заедно. Да не са разделени, да не се омъжват за други, но татко ми каза, че това не може да стане. Сега вече свикнах. Освен това ги виждам толкова радостни, че ми харесва. Наталия?

— Да?

— На мен не ми пречи, че ще живееш при баща ми… — Малката леко се запъна и Наталия стисна ръката й, за да я насърчи да продължи. — Но ето… искам да те попитам. А аз ще идвам ли, както преди? — поиска да научи тя и Наталия почувства тревожността й.

Тя беше едно дете, в живота на което всичко се беше променило твърде бързо. Хвана я за раменете и я принуди да я погледне в очите.

— Нищо няма да се промени, Измини, обещавам ти! Ще идваш, когато пожелаеш, и ще оставаш тук, колкото пожелаеш! А когато почувстваш потребност да останеш сама с баща си, тогава аз ще си тръгвам! Баща ти те обожава, това няма да се промени никога! Колкото до мен, да знаеш, че те обичам и никога няма да застана между вас двамата! Заклевам ти се!

Ръцете на детето се обвиха около шията й и Наталия я притисна силно към себе си.

— Остана ли някоя прегръдка и за мен, момичета?

Костис бе видял сцената, бе чул последните думи на Наталия и в този момент се бе уверил, че беше единственият супер късметлия, спечелил рядък лотариен билет!

 

 

Тези три седмици на януари бяха безценни. Изтърколиха се във всеобщ блажен унес. Филипос и Марина с бебето им изпълваха с щастие мансардния апартамент в Галаци. Всяка усмивка на детето, всеки негов плач бяха още една светлина в живота им, който вече бе осветен от любовта им. Костис и Наталия в техния апартамент на последния етаж, колкото и да прехвърляха наум нещата, стигаха неизменно до същия извод. Бяха създадени един за друг. Елпида поделяше между двете щастливи съдби свободното си време, но все повече се променяше…

След приятните неща, на които бе станал вестител, в началото на месеца Хермес се държеше на отстояние, отдалечен от тях. Дори за него бе трудно да дръзне със следващото вестителство. И така, оставяше дните да си текат, но го притискаше богът, чийто знак щеше да бележи следващия месец. Януари се изнизваше. Още няколко дни и после…

В онази сутрин Костис се събуди и се почувства болен. Наталия се разтревожи, тъй като нито един познат симптом не го мъчеше.

— Какво чувстваш, любов моя? — попита го, докато си пиеха кафето.

Костис изглеждаше толкова унил.

— Нищо конкретно — отвърна той, — но целият ми организъм е като обърнат с хастара наопаки. И тази горчилка в устата. Сякаш цяла нощ съм пил отрова.

— Да повикам ли лекар?

— Не, пиленце, не ми изглежда да е органично. Може би времето е виновно!

Погледът му се заби в небето. Черни облаци навсякъде, тежък мрак, а слънцето. Нямаше и следа от животворното му въздействие. Чуваше се сухо трещене от гръмотевици, но улиците оставаха сухи. Зло, което все не връхлиташе. Гняв, който не избухваше. По някаква причина природата се бе разгневила.

Наталия следеше погледа му и изрече на глас мисълта му.

— Прилича на ярост, която не избухва — прошепна тя и Костис настръхна.

— Нещо ще се случи… — каза той.

— Сега ме плашиш — обърна се Наталия към него. — Предчувствията ме плашат.

— И мен, но не можем да направим нищо… докато, естествено, не стане ясно дали са били верни или не.

Това беше най-странният ден, който бе преживявал Костис. Черният цвят на небето се задържа, без желаният дъжд да донесе разреждане на напрежението в природата. В някакви моменти пейзажът бе напълно застинал, сякаш някой беше замразил картината. Облаците изглеждаха неподвижни, а в следващия момент започваха отново да се движат само и само за да се сгъстят още повече, да натежат още повече. Приглушеният тътен от гръмотевиците не спираше. Не беше нещо привично. Нервите на всички, дори на обичайно спокойната Евгения, бяха изопнати до крайност.

Върна се у дома в още по-лоша кондиция, отколкото, когато излезе оттам. Горчивият привкус в устата му не се променяше, каквото и да пиеше, каквото и да ядеше. За пореден път Наталия го изненада с интуицията си. Прибра се у дома по-рано, сякаш знаеше, че щеше да го завари там, неспособен да понесе самотата и мълчанието. Накара го насила да хапне нещо, а след това го държа в обятията си, докато сънят го унесе. Едва тогава се измъкна и излезе на верандата, където я лъхна леденият вятър, тъй като от доста време се нуждаеше от това.

Не знаеше дали в последна сметка й бе повлияло настроението на Костис, или я измъчваха собствените й лоши предчувствия. Сухото и силно изтрещяване на още една гръмотевица се чу отново, но нито капка дъжд. Небето бе черно над главата й, облаците ниски, имаше чувството, че да протегнеше ръка, щеше да ги докосне; ако не беше шумът от движението природата щеше да излъчва призрачна тишина… Тя настръхна и влезе обратно в стаята.

Не запали лампата въпреки гъстия мрак. Изтегна се на канапето и се опита да занимава с нещо ума си. Първата й мисъл беше да се обърне към работата. По асоциация се сети за Наса и новата й книга, която вече беше излязла от печат, за рекордните й продажби, но сякаш от проблясване на светкавица в ума й бе озарен последният им разговор и думите на Наса. Бъдете готови. Нещо не е наред. Мъчително притеснение без конкретен повод стегна душата й. Скочи на крака почти уплашена, когато в същия този момент звънецът на входната врата издрънча. Учуди се, когато чу гласа на Филипос от домофона. Докато той се появи на прага, тя се бе смръщила от безпокойство.

— Какво е станало? — попита го. — Да не се е случило нещо с Марина? Бебето добре ли е?

— Всичко е наред — Филипос я изгледа, недоумявайки от какво е така смутена.

— Какво ти е, Наталия?

— Извини ме — отвърна тя и бледа усмивка, първата през този странен ден се появи на устните й. — Нервите ми са леко изопнати днес — оправда се.

— Нормално. Странно време… Сама ли си?

— Не, Костис е вътре, спи.

— Болен ли е?

— По-скоро времето му се е отразило. Целия ден днес не е на себе си. Ти как така насам без Марина и детето?

Филипос, който междувременно беше влязъл в апартамента, се обърна и я изгледа учудено.

— Елпида нищо ли не ти е казала?

— Елпида ли?

— Тя ми го съобщи! Обади ми се по телефона в езиковата школа и поиска от мен да дойда тук, без обаче да казвам на Марина.

— Защо?

— Не знам! Ама светни някоя лампа де! Тук цари тъмна нощ!

Наталия светна един абажур; меката му светлина бе единственото, което можеше да понесе в този момент.

— Добре де — настоя тя, — абсолютно нищо ли не ти каза? Ти не я ли попита за причината?

— Естествено! И аз се изненадах, но нали я познаваш Елпида! Когато започнах да я разпитвам, тя ми затвори телефона! Бях убедена, че вие ще знаете нещо!

— Чакай да събудя Костис!

Наталия понечи да се раздвижи, но я спря гласът на самия Костис, който влезе в хола.

— Няма нужда, моето момиче. Събудих се. Какво правиш, стари приятелю?

Двамата мъже се поздравиха. Наталия забеляза, че той се беше изкъпал, косите му все още бяха влажни. Беше облечен в анцуг и видът му беше някак по-добър. Седна до Филипос и Наталия им направи кафе.

Не стана нужда да чакат дълго. Звънецът отново иззвъня, Наталия отвори вратата и се ядоса сама на себе си, когато установи, че ръцете й треперят. „Не бъди глупачка! — каза сама на себе си. — Елпида е, не е някое чудовище!“ Но не беше Елпида. Нямаше нищо общо с приятелката, която познаваше от толкова месеци. Съвсем негримирана, както не беше я виждала напоследък, тя бе оставила да проличат изпосталелите й черти, черните кръгове под очите й, а лицето… Сякаш нямаше и капка кръв във вените й, сякаш чиста жлъчка циркулираше в тях и от това изглеждаше съвсем прежълтяла. В меката светлина на апартамента приличаше на привидение!

Наталия едва се сдържа да не извика от уплаха. Напротив, посрещна я сърдечно с „добре дошла“ и я подкани да влезе в гостната. Погледна предупредително двамата мъже, които също се бяха удивили и които побързаха да променят изражението си, но Елпида…

— Добре разигравате театърчето и тримата — подхвърли тя изведнъж, — но никак не сте убедителни! Знам на какъв хал съм и има причина, поради която оставих да проличи!

— Елпида — заговори Костис, въпреки че устата му внезапно бе пресъхнала. — Какво става с теб?

— Ще ви кажа… Затова дойдох. Трябва вече да научите…

Седнаха всички в тягостно мълчание. Елпида запали цигара и всички забелязаха, че ръцете й треперят. Безмълвно я проследиха как я загаси гневно след първото дръпване.

— Не слиза надолу, пущината! — каза тя сама на себе си. После ги погледна.

— Ако не го знаеш, ти казвам, че ни изплаши! — каза й строго Костис.

— Нормално е — отвърна му тя. — Твърде много се опасявам обаче, че ще последва и по-лошо! Нали виждате, чудовището отново свирепо ръмжи!

Спогледаха се и тримата. Знаеха какво имаше тя предвид, когато казваше „чудовището“.

— Имали сте проблем в болницата? — осмели се да попита Наталия.

— Не. Този път съм аз… Проблемът е с мен…

Наталия усети как дъхът й се пресича.

— Какъв проблем имаш ти? — Костис питаше, отказвайки да приеме това, което току-що беше чул.

— Рак, моето момче! — ядоса се тя. — Искаш ли да ти го кажа буква по буква, за да проумееш? Имам рак!

Сякаш пружина изстреля Костис от мястото му. Той започна да крачи напред-назад, жестикулирайки и крещейки:

— Това е нечувано! До завчера говореше за язва, а сега ни зашлевява през лицето с рак, за да ни впечатли! Откъде го знаеш ти, госпожо? Ти си медицинска сестра, не си лекар! Тези неща не се казват току-така! Не си ги измисля човек произволно! Нужни са изследвания! Много изследвания!

Той беше изгубил самоконтрол, всички виждаха това. Наталия се изправи, за да се приближи към него, но Елпида я възпря с поглед и също стана. Застана пред него и му препречи пътя. Той я изгледа гневно. Сграбчи я за ръката и я разтърси толкова силно, че Филипос понечи да се изправи, за да я освободи от хватката му. Такава крехка, каквато беше, се уплаши, че Костис може да я нарани, но Наталия го спря разплакана.

Знаеше колко много го болеше самия него. Разбираше колко силно кървеше сърцето му, но никой не можеше, никой не трябваше да застава между тях двамата в онзи момент. Това беше сметка за уреждане само между двамата. От самото начало Елпида бе за всички котвата на разума, която не оставяше ничий кораб да се разбие в скалите на погрешни разсъждения. С Костис обаче тя имаше странна връзка. Не бе минавал и ден, без да общува с Костис, макар и само за да го наругае в опит да прикрие необяснимата слабост, която изпитваше към него, без, естествено, да е убедителна за никого от тях. Отначало Наталия смяташе, че привличането беше еротично, но бързо разбра, че случаят не беше такъв. Някаква друга струна в душата й беше докоснал този човек, който сега я разтърсваше и й крещеше.

— Лъжеш! Ти си лъжкиня! Лъжкиня! Кажи го! Кажи, че това са лъжи!

Пусна я задъхан, а тя го гледаше спокойно.

— Истина е, Костис…

За миг помислиха, че той ще я удари. След това я сграбчи в обятията си и я притисна.

— Няма нищо страшно! Ще се оправиш! Ще отидем в чужбина! Тук не знаят как да се справят! Не се страхувай! Още утре заминаваме! Ще отидем в Америка! Или по-добре в Англия! Навсякъде ще отидем!

Тя се отдръпна от него. Гледаше го, усмихвайки се нежно. Погали бузата му, а след това някакъв остатък от старото й „аз“ му перна леко шамарче.

— Достатъчно неща изрече! Седни сега и слушай какво дойдох да ви кажа! Не ме карай да се разкайвам, че ви се доверих!

Костис седна на мястото си между Филипос и Наталия и потърси ръката й. Стисна я и гледаше Елпида, която им разказа и останалото. Онова, което толкова време пазеше само за себе си.

— Всички изследвания са направени. Състоянието е… да речем, необратимо и най-вече нелечимо.

— Науката обаче… — поде Филипос, но нещо в погледа й го възпря.

— Толкова години, откак върша тази работа, онова, което научих добре, е, че когато чудовището ръмжи, науката си плюе на петите! Рак на стомаха с разсейки в черния дроб, а отскоро и в костите. Струва ли ти се, че това е ситуация, която подлежи на справяне? Тъй като съм виждала хора да умират от рак, много по-малко агресивен от моя, и с целия научен потенциал, мобилизиран над главите им, след операции, лъчетерапии, химиотерапии и всички онези животоспасяващи процедури и все пак се е намирал начин. Но не и за мен в дадената ситуация!

— Какво… Какво искаш да кажеш? — Наталия не можеше да контролира треперенето си.

— Искам да кажа, че присъдата е смъртна! Край!

— От колко време знаеш това? — попита Костис.

— За съжаление, отскоро. Нали виждаш, и това било писано да ми се случи! Когато този безчестник те удари в стомаха, жертвата го разбира твърде късно! Една крачка преди разсейките, в повечето случаи, и непосредствено след това! Не можем да направим нищо!

— Ама какви ги приказваш сега? Тоест ще чакаш просто… Не!

Последната дума Костис не можеше да произнесе.

— Ако думата, която не изказа, означаваше „смъртта“, тогава, да! Това ще направя!

— Да не си полудяла? — кресна й той.

— Костис, бих могла да не кажа нито дума. Бих могла да замина уж на пътешествие и да не научите никога нищо за мен! Истината обаче е, че не издържах да остана сама. В крайна сметка, не съм толкова силна, колкото мислех. Не исках да ви развалям живота сега, когато всички намерихте пътя си. Сега, когато сте щастливи!

— Елпида — взе думата Филипос, — параноично е да не се опиташ да направиш нещо!

— Ако си видял това, което съм виждала аз, ще разбереш защо предпочитам да си отида с достойнство! Още повече когато знам, че прогнозата, резултатът от всяко усилие ще бъде само кратка отсрочка за един изроден живот на легло, разбит от химиотерапия, лъчетерапии и болки, по-лоши от тези, които имам в момента! И кое е още по-лошото? От момента, в който започваш да правиш опити, ти се надяваш! Само дето надеждата, обратното на онези, които казват, че умирала последна, в този случай на неравна битка напуска първа бойното поле!

— Но това е страхливост! Така биеш отбой! Нима не го разбираш? — настояваше Филипос. — Ракът вече не е непобедим!

— Говориш като Каливокас! Един от лекарите, с които работя през последните години, и единственият, който знае какво се е случило! Само че и той, като видя с каква бързина се разпространяват разсейките… по-скоро се съгласи с мен!

— Той ли ти го каза? — гласът на Костис едва се чуваше.

— Не с толкова много думи, но във всеки случай не изрази открито несъгласие! Искам всички вие да разберете, че мислих страшно дълго, преди да взема едно толкова сериозно решение! Предпочитам да си отида така! В болницата видях мнозина да се излекуват, други да бъдат изписвани, получили отсрочка, но и мнозина, които нямаха този късмет. Особено тях няма да забравя. Няма да забравя начина, по който си отидоха, когато вече по нищо не напомняха на човешки същества. Не искам да си отида така… Хиляди пъти не!

— Имаш ли силни болки?

Елпида се обърна към Костис, който бе задал въпроса.

— Не съм дошла тук, за да анализирам болестта си, нито да се изплача за симптомите й! — отвърна му тя рязко.

— Какво искаш от нас? Как можем да помогнем?

Двамата мъже се обърнаха и изгледаха с недоумение Наталия, която беше проговорила. Видяха една друга жена. Страхът и тревогата не съществуваха вече. Гърбът й беше изправен, устните стиснати, погледът й върху Елпида изпълнен с решимост.

Тя й се усмихна.

— В крайна сметка само ти… — каза й тя и се обърна към другите двама. — Това, което искам от вас, преди всичко е Марина да не научи нищо. Току-що е родила и не трябва да се тревожи! Искам също така да приемете ситуацията, каквато е, да не говорим отново за това и най-вече да не ме питате непрекъснато как съм!

— Това последното е абсурдно! — запротестира Костис.

— Какво ще спечелим, ако отровим живота си от тук насетне, разговаряйки отново и отново по същия въпрос? Ако има каквото и да било развитие, ще ви осведомя, това ви го обещавам! От толкова време го знам, опитвам се да не го мисля и благодарение на вас и на вашето щастие, което изживявам — да речем, паразитно, — почти съм успяла! Ако вие самите непрекъснато ми го напомняте, ще се почувствам по-зле! Просто вече беше време да го научите, от една страна, за да не ме питате непрекъснато какво ми е, а от друга… за да не ви дойде като гръм от ясно небе! А сега трябва да си вървя, на смяна съм! Лека нощ!

Тя си тръгна, преди някой да е успял да каже каквото и да било. Звукът от вратата, която се затваряше, бе също толкова безпрекословен, колкото и гласът й. Не помръднаха. Костис се облегна назад и от затворените му очи потекоха сълзи. Филипос запали цигара. Наталия стана и им наля по един коняк. После отиде до прозореца. Най-после бе заваляло. Силно…

— Сега намери да се разбушуваш и ти! — промърмори тя, загледана в черното небе, сякаш го обвиняваше за онова, което се беше случило.

Наистина откъде бе връхлетяло такова зло? Кой бог им бе завидял и бе откраднал смеха от компанията им? Защо сега, когато всичко приличаше на слънчоглед, който се е обърнал към слънцето на радостта? Очите й се спряха върху календара. Последния ден от първия месец на една нова година, която бе нахлула с толкова щастие. Тази нова година, която им донесе един нов живот, а също така абсолютно сигурно беше, че щеше да им отнеме един друг, преди нейните месеци да са изтекли.

Пробяга невидима за всички тях сянка. Оповестяването беше извършено. Заедно с януари си отиваше и Хермес почти с облекчение, че беше приключил печалната си мисия. Не се обърна да погледне подире си. Не искаше да види лицето на бога, който се задаваше…