Лена Манда
Валс с дванайсет богове (12)

Декември
Месецът на Хера

Хера — съпруга на Зевс. Красива, скромна и всеотдайна. Тя е образец за жена, която се посвещава на един-единствен мъж. Закрилница на всички жени, благославяла брака им и им помагала да доведат на бял свят децата си и да ги отгледат…

Кой от вас не би пропътувал

далечните морета,

не би прекосил пустините,

не би изкачил най-високия връх,

за да срещне жената,

избраница на неговото сърце?

Халил Джубран, ред. „Размисли и разсъждения“

Евгения застана на прага на кабинета, безмълвна и неподвижна, наблюдавайки Костис. Отново беше дошъл в ранни зори. Отново загледан разсеяно през прозореца с мисли, отнесени някъде надалеч. Жената направи крачка към вътрешността на кабинета, но дори това не привлече вниманието му. Очите му не се отделиха от прозореца, при все че тя беше сигурна, че през него той виждаше толкова, колкото и ако имаше насреща си непробиваема и непроницаема стена.

Долу улиците полека-лека се изпълваха с народ. Студът беше щипещ и декември стъпка по стъпка ги приближаваше до Коледа. Магазините бяха облекли празничната си премяна, витрините бяха блестящо осветени и украсени, но той не виждаше нищо. Тя беше сигурна в това. Дори не беше забелязал, че и цялата тяхна сграда беше украсена, за да е в тон с празничната атмосфера. Президентът не можа да прикрие изненадата си, когато при един техен разговор установи, че неговият генерален директор дори не беше видял огромното и наистина майсторски изработено коледно дърво, което красеше входа на компанията.

Прокашля се сухо, за да привлече вниманието му, и успя. Костис се обърна и го погледна.

— Тук ли си? — попита само.

— Пак ли сме страдали от безсъние, началство? — отвърна тя на въпроса с въпрос и се приближи.

— Нощес беше по-зле от всякога… Не съм мигнал! Няма да повярваш какво направих накрая!

— На тоя хал, на който те виждам, всичко бих повярвала!

— След като се въртях с часове, мъчейки матрака и чаршафите, ме хванаха нервите и излязох!

— И къде отиде в непрогледната нощ?

— В едно заведение с бузуки!

— Моля?

— Да! Намерих една чалгаджийница на магистралата извън града и хлътнах вътре!

— А, затова имаш такъв вид! Цяла нощ с… чалга… и алкохол менте с изключително качество. Че как да издържиш? И защо си стигнал до това последно стъпало?

— Не знам. Призори се озовах в една шкембеджийница за изтрезняване!

— Това е било и единственото разумно нещо, което си свършил в цялата тази лудост! Добре, какво си правил сам в заведението с бузуки?

— Гледах другите, които се забавляваха с компаниите си.

— Това не е добре, когато човек е сам.

— Да… много сам… Не се издържа, Евгения! Аз не го издържам! В онова заведение с песните, достигащи деформирани до слуха ми, с хората, забавляващи се около мен, аз бях сам и потънах в неканени мисли! Разбираш ли? Отидох там, за да не мисля, а стана по-лошо!

— За какво не искаше да мислиш, Костис?

— За нищо! Тоест не знам!

— Е, знаеш ли нещо? Имаш всички симптоми на влюбен! Поне знаеш ли коя е късметлийката?

— Ама какви ми ги приказваш сега? Кой ти е говорил за любов?

— Аз знам какво говоря! Ти знаеш ли какво чувстваш и най — вече към коя изпитваш тези чувства?

— Сам съм, Евгения! Това е моят проблем! Самотата, не любовта!

— Така е, щом така мислите!

— Според „Изкуството копира живота ли“?

— Защо не?

— Не си ли съгласна, че самотата е моят проблем?

— Бих ти предложила да попиташ новия член на вашата компания — Филипос, какво е чувствал толкова време, докато не е имал Марина и съм сигурна, че ще откриеш прилики с твоя случай!

— Непременно искаш да съм влюбен в крайна сметка!

— Тези неща не стават дори когато ги искаш ти самият, камо ли секретарката ти! Любовта е неподвластна на човешката воля и е велико чувство. Разпознаваш я лесно по величината на катастрофата, която предизвиква нейното докосване! Ти си живият пример! За кратко не съм те виждала и не мога да те позная! Ако не го приемаш, тогава, началство. Имаш голям проблем!

— Но аз нямам никаква жена, за да…

— Настоявам: имаш проблем, но няма да продължавам този разговор, защото единственото, което постигам, е да те накарам да реагираш още повече! Рано или късно ще разбереш, но внимавай с „късното“! Понякога то е необратимо! И за да преминем към друга тема: какво прави Марина?

Изражението му се промени мигновено. Погледът му се озари, споходи го усмивка.

— Окръглила се е като топка!

— Кога се очаква да роди?

— Най-късно до пети януари, каза лекарят!

— Значи след по-малко от месец!

— Именно!

— А Филипос?

— Остави го него! Съвсем се е побъркал! Трудно се отделя от нея, насила го пращаме на работа! Застоява се часове наред с ръка върху корема на Марина, за да усетел бебето, чете му, за да свикнело с гласа му, и му пуска музика, за да се успокоявало! Станал е експерт по всичко, свързано с бебета, и сме се превърнали в обект на безкрайни лекции, които ни изнася!

— Представям си колко е щастлива Марина!

— Грее като коледна елха!

 

 

Навсякъде имаше коледни дръвчета. По улиците, по площадите, по витрините, по первазите на осветените прозорци на домовете. Уловени ръка за ръка, Филипос и Марина вървяха из грейналия град и имаха и те свой собствен празник. Но този празник нямаше да свърши никога. Украсата на душите им нямаше никога да бъде свалена от дръвчето на любовта… Разглеждаха витрини, снимаха се с облечените като Дядо Коледа, целуваха се отново и отново. Щастието пърхаше като коледно ангелче около тях и те преживяваха всяка минута.

— Уморих се… — каза му в някакъв момент Марина.

Напоследък се уморяваше лесно и Филипос побърза да намери място, за да седнат. Влязоха в първата кафетерия, която се изпречи на пътя им. Беше пълна с народ и украсени пакети с подаръци, които очакваха да заемат мястото си под коледната елха. Неочаквано една маса се освободи и Филипос я насочи към нея. Поръча й топъл шоколад, а за себе си поиска чай с аромат на ванилия. Наталия му бе предала слабостта си към уханната напитка.

— Добре ли си? — попита той Марина, щом сервитьорът се отдалечи.

— Всичко е наред. Малката обаче много ме уморява. Пораснала е, натежала е. Дори да дишам както трябва не ме оставя малкото чудовище! — отвърна тя.

— Внимавай какво говориш за дъщеря ни!

Тя го изгледа.

— Звучи странно… Филипе, всичко стана толкова набързо… Сигурен ли си? Искам да кажа…

— Знам какво искаш да кажеш и ти повтарям още веднъж, че съм абсолютно убеден! А ти? Сигурна ли си, че не искаш той да научи? Всъщност той е бащата… Има право…

— Няма абсолютно никакво право!

Тонът й се втвърди, очите й заискриха настървено.

— Не се вълнувай, милата ми! Аз обичам това създание, понеже е твое. Понякога самият аз забравям, че не е мое… Глупаво ли ти звуча?

— Звучиш ми превъзходно!

— И ме обичаш, нали?

— Обожавам те!

— Хубаво! Сега можем да поговорим и за нашия дом!

— Нашия дом ли?

— Ами, естествено! Може да си настоявала и да отстъпих да заживееш при Наталия, докато родиш, но после това съжителство няма да може да продължи!

— И за кой дом говориш? За твоя собствен ли?

— Не, разбира се! Нали го видя как изглежда! Като този на Наталия… малък е! Взех под наем друг!

— Кога?

— Едва вчера! В Галаци е, близо до езиковата школа, на последен етаж и ще покрия верандата с цветя! Изчаквах подходящия случай, за да ти кажа, но мисля, че най-правилният момент е сега.

— Сънувам ли…

— Заедно сънуваме и ни се присънва един и същи сън, скъпа моя… Разбира се, отначало ще има само най-необходимото, докато ти избереш, каквото пожелаеш. Но стаята на нашето бебе трябва да приготвим, преди да си родила.

— Филипе… — Вълнението попречи на думите да излязат, но помогна на сълзите да стигнат до очите й.

Той взе ръцете й в своите и ги целуна нежно.

— Край на горчивите дни, любов моя — каза й той и Марина кимна в знак на съгласие.

Сервитьорът, който донесе топлите напитки, прекъсна разговора им и разреди напрежението. Когато си тръгна, Марина се беше успокоила.

— Знаеш ли — заговори тя, — има и още нещо, което трябва да се направи.

— Да го чуя.

— Родителите ми, Филипе. Не знаят нищо. Не съм им казала за нас. Трябва обаче да…

— Дошло е време да се запозная с тях? Това ли искаш да ми кажеш?

— Да…

— И къде е проблемът? Мислиш, че ще имат възражения ли? Разбира се, от разни половинчати приказки, които си изтървавала навремето, знам, че не бяха подскочили от радост, че дъщеря им се е забъркала с някакъв си студент, но сега…

— Сега мисля, че ще се зарадват. Много са се променили оттогава, когато е станало каквото е ставало…

— И ти си се променила.

— Аз ли? Тоест как съм се променила?

Безпокойството в гласа й го накара да се усмихне.

— Не се тревожи — успокои я той, — не го казах, че да прозвучи като нещо лошо. Промяната в живота ти, но най-вече компанията ти, както подозирам, са причина за разликата! Ако тогава съм те обичал, тази нова Марина, която стъпва толкова здраво по земята и е толкова човечна, аз обожавам!

— Значи, моите приятели са те спечелили?

— Иска ли питане? Невероятни са! Това си е печалба от тотото, която се пада веднъж в живота на човек. В твоя живот те са дошли в най-добрия момент. Били са с теб в несретата, а тези приятели са по-добре подбрани от онези, с които се сдобиваме в щастливи мигове. Наистина, не ти ли липсва понякога предишният ти живот?

— Ни най-малко! Когато си го спомням, мисля, че този живот го е живяла някоя друга! Ако се замислиш добре, всъщност тя е била някоя друга… Чувствам се като преродена! Обичам ги много тях тримата и бих се чувствала ужасно нещастна, ако не се погаждате. Но ти се държиш с тях, сякаш се познавате от години…

— Така ги чувствам.

 

 

Костис се учуди, като видя Елпида в офиса си.

— Какво те води насам? — попита я, щом влезе.

— Хората най-напред поздравяват с „добър ден“, предлагат кафе, а чак след това задават такива невъзпитани въпроси! — сряза го тя и седна на един от фотьойлите.

Костис я погледна внимателно.

— Ако ти предложа кафето, което сервираме тук, ще ми го излееш във врата, а не бива, понеже пари! Изглеждаш изтощена. Пак ли имаш болки? — попита я.

— Вече свикнах да ме боли. А освен това съм малко уморена.

— От вчерашната нощна смяна ли?

— Да, а днес от сутринта съм излязла на покупки!

— Какви покупки?

— В случай че не си погледнал календара, днес е единайсети! След две седмици е Коледа!

— Е, и какво?

— Тази година не е като предишните! Имам да правя подаръци на един куп народ!

— Сега, като казваш… Аз не съм купил нищо!

— Браво! Изричаш го и не те е срам!

— Чак пък толкоз, красавице! За тези неща обикновено се грижеше Антигони и нямам представа! Елпида, ще ми помогнеш ли?

— Не си го помисляй и на шега дори! Аз не знам какво да правя със собствените си подаръци!

— Значи, ме изоставяш?

— Напълно! Обади се на някоя от другите!

— Ама какви ги говориш сега? Марина едва се държи на крака с този корем! Единственият начин е да я дотъркалям! Едно на ръка, че витае в облаците и хайде, ако можеш, да я свалиш оттам!

— Имаме и Наталия!

— Наталия ли?

— Да! Спомняш ли си я? Онази хубавката къдрокоска от компанията?

— Не говори глупости! Разбира се, че си я спомням! Надявам се тя да прояви по-голяма охота от теб да помогне на отчаяния човек, който и идея си няма!

— Сигурна съм.

— Хубаво! А сега ще ми кажеш ли какво те води насам?

— Минавах оттук и понеже вчера вечерта бях на смяна и не те видях, рекох да се кача… Да не би да преча?

— Ти да пречиш?

— Понякога и най-добрият приятел може да се превърне в тежест.

— Ти никога! Знаеш какво изпитвам към теб… колко много те обичам. Ние двамата сме си изяснили тези неща през онази последна вечер в Навплион…

— Навплион… Струва ми се толкова далечно…

Нещо в гласа й, което незабележимо се прекърши, нещо в погледа й, който за миг се овлажни, накара Костис да се придвижи към нея.

— Елпида, какво има, мила? Защо те обхвана меланхолия? Навплион си е все така на мястото и ни очаква.

— Всичко което преживяваме, е неповторимо Костис. Променя се животът… променяме се и ние…

Той приседна на подлакътника на фотьойла и я прегърна през раменете. Тя се облегна върху ръката му.

— Какво ти стана, моето момиче? Защо такава горчивина? Ние ще бъдем винаги заедно…

— Твърде е далечно това „винаги“. Понякога се случват непредвидени неща. Неща, които са отвъд волята ни…

— Глупости! Ние имаме нашите приятели! Те са силата ни!

— И все пак… Ако някой си тръгне от това приятелство?

— Мила моя, тази компания е като мафията! Който влезе в нея, не излиза другояче… освен мъртъв!

Елпида настръхна. Костис се отдръпна и я погледна обезпокоен.

— Но какво има? Какво те прихвана? Това не е обичайна меланхолия в навечерието на празниците! Елпида, има ли нещо?

Тя го погледна в очите. Така Костис можа да види промяната, която приближаваше. Познатото й изражение се завърна и внесе мир в сърцето му, което за миг наистина беше замряло. Но той не можа да пропъди усещането, че Елпида беше дошла да каже нещо, опитваше се да го накара да разбере нещо, но по някаква причина в крайна сметка го избегна.

Тя стана, скръсти ръце на гърдите си и изражението й беше леко иронично, когато му заговори:

— Смешен си, когато си уплашен! Човек не може да говори сериозно с теб!

— То е, защото не си ми свикнала. Изобщо не съм си представял, че си дошла… за да ни хване меланхолно настроение и двамата!

— Хубаво! Сега, като изравнихме резултата… Какви планове имаш за празниците? А Измини?

— Измини ще заминава с майка си и Василис за Месолонги, при родителите му, които живеят там… Да се запознаят с булката.

— Тоест ще бъдеш сам?

— Да не си полудяла? Ще бъдем заедно! Ще се съберем у дома! Ще кажа и на Евгения, и на Алекос…

— И на Коледа и на Нова година ли?

— Не си разбрала! И на Бъдни вечер, и по празниците, и в делниците! Който не е на работа, в каквито часове не е на работа, трябва да бъде у дома! Не издържам да бъда сам нито минута! Не и на тези празници!

— Истината е, че и аз не бих искала да бъда сама през тези дни.

— Никога няма да бъдеш сама, Елпида! Поне докато аз съм жив!

— Или пък аз…

Това последното тя изрече с толкова приглушен глас, че Костис не знаеше дали го беше чул, или му се бе сторило, но то остави у него горчив привкус.

Прехвърляше случилото се в ума си чак до вечерта и то нямаше да отстъпи, ако не бяха нахлули всички в дома му следобеда, за да украсят коледното дърво. Вече от няколко дни беше купил всичко необходимо, дори елхата; естествено, екологична. Никой не беше успял да го убеди да купи истинска. Каквото и да му кажеха, каквито и аргументи да му привеждаха за разсади които по никакъв начин не лишавали природата от нейните рожби, не успяха да го накарат да промени мнението си. Хвърляха го в меланхолично настроение повехналите елхички по тротоарите след празниците в очакване на общинските работници по чистотата да ги приберат и да ги изхвърлят на някое бунище като мъртъвци, от които никой повече не се интересува и които завършват в безличен общ гроб. Макар всички да окачествяваха реакцията му като прекалена, след този епизод се отказаха напълно от опитите да го разубеждават и се възхитиха от огромната екологична елха, която той купи два дни след последния им разговор.

Елхата обаче стоеше все още без украса и светлини пред голямата балконска врата, търпеливо очаквайки собственика си, за да го дари с блясъка, който заслужаваше. И беше настъпил моментът, който се разви в една много приятна вечер.

Най-напред трябваше да бъдат поставени лампичките. Жените седнаха да се отморяват в гостната, докато Костис, Филипос и Алекос се заеха със сложната мисия. За щастие, Алекос притежаваше електричарски умения, иначе щеше да бъде невъзможно да се оправят с хиляда и петстотинте лампички, които Костис изискваше да бъдат закачени по елхата му. Жените наблюдаваха опитите, но накрая Марина взе да протестира, че щяла да роди от смях преди термина си. Наистина комичен беше начинът, по който в някакъв момент и тримата се бяха оплели в безкрайните метри кабел особено когато с едно непохватно движение замотаха едната гирлянда и докато я разплетат, се наложи да мобилизират изчерпващото се търпение и какъвто друг способ успееха да измислят. Костис хвана края на кабела и започна да обикаля около Филипос, увивайки около тялото му гирляндата с лампичките, и за да се увери, че никоя от тях не бе пострадала, дори ги запали в същия миг, докато Филипос протестираше, че смъртната присъда на електрическия стол била премахната в Гърция. След два часа непрестанна борба дръвчето бе грейнало цялото в светлини. Загасиха всички останали, за да му се порадват, и всички се съгласиха, че беше впечатляващо.

Беше дошло обаче време за „върха“, който според обичая трябваше да бъде поставен от „стопанина на дома“. Филипос донесе стълбата и Костис се покачи върху нея. Елпида взе бляскавата звезда и я подаде на Наталия, като я гледаше в очите, за да й предаде с погледа си пожеланието новата година да й донесе онова, за което копнееше. С религиозно благоговение и със звездата в ръце Наталия се обърна към Костис. Погледите им се срещнаха. Искрящата украса сякаш прегря в мига, в който и двамата я докоснаха. Наталия внезапно отдръпна ръцете си… Чуха се аплодисменти щом „върхът“ беше закрепен на мястото му. Сега можеха да продължат по-нататък. Беше ред на топките, които бяха рядко красиви.

Филипос и Алекос заявиха, че вече достатъчно са допринесли, и се посветиха на сладкишите, които красяха масата. Марина постави няколко украси, но бързо се отказа. Кръстът я болеше прекалено много. Елпида и Евгения се заеха с по-ниските клонки, а Костис, покачен на стълбата, украсяваше по-високите, като Наталия не само му предлагаше най-подходящите украси, но и възможността да я наблюдава на спокойствие. В начина, по който докосваше, по който почти галеше всяка коледна топка, имаше нещо магическо, нещо еротично, което го смущаваше. Отблясъците от топките върху лицето й, светлината в очите й… Това беше една различна Наталия! Една красива, чувствена жена. Жена, абсолютно и уникално заслужаваща да се влюбиш в нея. Жена, която… Той отново се ядоса сам на себе си заради тези мисли. Наталия го смяташе за приятел, а той предаваше доверието й. Беше долно от негова страна.

Какво би казало момичето, ако знаеше, че докато тя му помагаше, единственото, за което си мислеше той — приятелят, братът, — беше, че иска да я грабне в обятията си и да върши с нея онова, което никога двама приятели не правят помежду си? Мобилизира самообладанието си, за да може да се съсредоточи върху това, което вършеше. Няколко клонки по-надолу Елпида наблюдаваше и двамата с антените й бдителни, както никога досега. Помръкналият вид на Костис, изпълненият му със страст поглед й казаха онова, което искаше да разбере, и тя се усмихна доволно. За щастие, беше въпрос на време. Приятелят беше готов да отстъпи, победен от мъжа. Вечният мъжкар щеше да претендира за половинката, която желаеше…

Обърна се да вземе една топка и забеляза Евгения. И тя правеше същото като нея. Наблюдаваше с удовлетворение. Двете жени се спогледаха. Тайната бе мълчаливо споделена. Бяха заедно в очакването на щастието на двойката. Усмихнаха се…

 

 

Елпида влезе у дома си забързано. Стомахът й беше много зле. От сутринта три пъти бе изпразнила цялото му съдържание и сега се налагаше да направи същото. Веднага след това отиде в кухнята, залитайки от изтощение, и взе две хапчета наведнъж. Каливокас беше сменил обезболяващите й, тъй като болките все повече се засилваха. Разрастването им беше направило очевидно онова, което показваха и изследванията: поразията се бе разсеяла… Бързаше…

В инатливо и отчаяно усилие да стане отново такава, каквато беше преди, тя си направи гръцко кафе и запали цигара. Почувства се прекрасно. Знаеше, че се чувства добре благодарение на силните хапчета, но умишлената илюзия оправи настроението й. Дотолкова, че се усмихна широко, когато съвсем ненадейно довтасаха Марина и Наталия, донасяйки микроскопично коледно дръвче и украса.

— Ти си единствената, която не е украсила елхичка! — каза й Марина.

— А вече е петнайсети декември! — добави Наталия.

Не съществуваше болка през онези два часа, не съществуваше болест, не съществуваше никакво зло. Само три млади жени, които се обичаха за цяла вечност напред. Елхичката искреше в салона, а те, седнали до нея, се наслаждаваха на топлотата на приятелството си. Единствено Марина изглеждаше неспокойна, въртеше се на стола си, сякаш не можеше да си намери място. Елпида забеляза това първа.

— Какво ти е на теб, че не те свърта на едно място? — попита я.

— На мен ли? Нищо, нищо… — отвърна тя и не прозвуча убедително на никоя от тях.

— Да не би нещо с бебето? — изплаши се Наталия.

— Не! Не! Много съм си добре!

— Да нямаш проблем с Филипос? — настояваше Наталия.

— Опазил Господ! Разбира се, че не!

— Казвай тогава! — ядоса се Елпида. — Видът ти просто „крещи“, че нещо те тормози! Да не искаш да си играем на „познай от десет въпроса“, за да ни кажеш какво ти е?

— Да не те притеснява това, че утре вечер ще ходите при вашите с Филипос? — опита отново Наталия и въпросът за кратко пропъди неловкото усещане на Марина, като извика лукаво изражение на лицето й.

— Не — отговори й тя. — Не съм им казала нищо! Въобще не знаят за Филипос, нито дори това, че ще го заведа!

— Ще ги поразиш с мълния без никакво предупреждение! Не те ли е срам? — скара й се Елпида, но се смееше.

— Ако трябва да съм честна — не! Изобщо не ме е срам!

Марина също се засмя, но един поглед към Наталия и усмивката й се изличи, а безсилието се върна.

— Ето го пак този тон! — извика Наталия. — Ама какво ти има в края на краищата?

— Е, госпожо, ако искаш да знаеш, ти си причината!

— Аз ли? Че защо? Какво съм направила?

— Е, не си направила нищо конкретно. Но как да ти кажа… Завчера у Костис… аз… не аз, ти… Ох! Не мога! Ще ме вземете за луда! — почервеня Марина.

— А като говориш така, нормална ли изглеждаш? — подигра й се Елпида, но беше започнала да разбира причината за безсилието.

— Извинявам се, но не е свързано с някакви събития… Нещо неуловимо е… интуиция. Ами ако греша? — запита се тя и погледна Наталия.

— Кажи го — призова я тя — и ако бъркаш, ще те поправим.

— Няма ли да се разсърдиш обаче?

— За мен ли се отнася?

— Най-вече за теб!

— Хубаво! Тогава казвай, в никакъв случай няма да ти се разсърдя!

Марина си пое дълбоко дъх, като че ли се подготвяше да се гмурне надълбоко. Затвори очи и изтърси:

— Има ли нещо между теб и Костис?

Очите й останаха затворени, докато чакаше Наталия да започне да протестира или дори да й се развика, и ги отвори широко от изненада, когато тя просто й отговори:

— Влюбена съм в него.

За няколко секунди настъпи тишина, докато гласът на Елпида я наруши:

— Сега ясно ли е? Разбра ли, каквото искаше? — попита тя, а Марина се обърна към нея.

— Ти си знаела! — извика.

— От известно време.

— А на мен нищо не ми казвате! — обвини ги тя.

— Нямаше какво да ти казваме — отговори просто Наталия.

— Как така да няма? Ясно е, че съм пропуснала много неща!

— Нищо не си пропуснала, повярвай ми!

— Какво да повярвам? Двамата ми най-добри приятели се свалят под носа ми, а третата ми най-добра приятелка знае, но не казва нищо!

— Грешиш! — възпротиви се Наталия. — Не се сваляме! Аз ти казах какво чувствам, той не знае нищо и съм сигурна, че приятелските му чувства не са се променили!

— Изключено! Не и след начина, по който те гледаше, когато украсявахте елхата! Той, момичето ми, изглеждаше, като че иска да те сграбчи там, пред всички и… ако ще, светът да се провали!

— Виновни са бременността и хормоните! — опита се да я подразни Наталия.

— Това ми го казвахте и тогава в Навплион, когато виждах Филипос, и в последна сметка бях права!

— Тогава беше друго, с реално съществуващ човек, а сега е различно — при липса на отклик! Не, Маринче! Костис не знае нищо и няма да научи! Приятели сме, той така ме вижда, въпреки това, което си мислиш, че си видяла, и такива ще си останем!

— Но защо? Ако предположим, че нещата са, каквито казваш, и той не гледа на теб… любовно! Защо?

— Защото е по-добре да го запазя дори само като приятел, отколкото да го изгубя съвсем! Нямам късмет с мъжете, както казахме!

— Ти няма ли да кажеш нещо? — обърна се Марина към Елпида.

— Изчерпала съм всичките си аргументи за толкова време! — отговори й тя. — Нямам друг репертоар!

— Марина, никой не трябва да научи — помоли я Наталия.

— Ако имаш предвид Филипос, не се бой! След като Костис му каза истината за мен, те са станали толкова… близки, че му нямам доверие! Може да иска да му върне услугата и ако си права дори едно на милион, ще забъркаме интрига!

— Той нищо ли не е разбрал? — попита Елпида.

— Докато не се роди бебето, да се отпусне, не мисля, че може да види нещо друго, освен корема ми!

— И след това ще е същото с бебето! — каза й Наталия усмихнато.

Щастието на Марина донесе усмивки и на трите, но момичето пак помръкна.

— Да, обаче ти какво ще правиш? — попита тя приятелката си. — След като го обичаш… Боли те… Усещам го… Искам да помогна…

— Никой не може…

 

 

Може би дъждът можеше! Той беше поставил началото някога. Той ги беше запознал, би трябвало и да ги доведе близо един до друг… много близо! Костис се ругаеше, че бе оставил коледните покупки за последния момент. Сега вече нямаше за кога повече да ги отлага и беше принуден да търси под силния дъжд подаръци за всички. Не беше посмял да предложи на Наталия да му помогне. Нямаше вече доверие на себе си след онази вечер в дома му, когато украсяваха елхата. Опитваше се да избягва да се озовава насаме с нея. Беше му се превърнало в натрапчива мисъл. Дори предишната вечер, когато стана да му помогне да съберат чиниите след яденето. Бяха останали пак всички до късно в дома му и си приготвиха макарони. В тясното пространство на кухнята, докато Наталия почистваше съдовете от остатъците, за да ги сложи в миялната машина… дори не искаше да си спомня. Ръката му се протегна, без да намери никаква причина да се сдържи, за да докосне косата й, която както винаги падаше безредно по лицето й. За щастие, внезапното влизане на Алекос, който донесе чашите, го възпря навреме. Ръката му се отпусна като отсечена, а той се почувства много зле не заради жеста, който не довърши, а заради пътя, по който беше поело въображението му.

Наведе се внезапно, за да избегне един чадър, и така спря да мисли за Наталия. Дъждът се засилваше все повече. Пак започна да се сърди на себе си, задето се озова насред Ноевия потоп. Утеши се, когато видя толкова народ без да пазарува, игнорирайки водопадите от небето. Повечето хора държаха чадъри, но имаше и други като него, които прилагаха на практика сентенцията „Мокрият от дъжд не се бои“ и вървяха, подгизнали, но хладнокръвни, като че ли печеше слънце. Вниманието му привлече женска фигура със син дъждобран и шапка няколко метра по-нататък. Беше се загледала в една витрина, в ръцете си държеше две пластмасови торби, способни да предпазят от силния дъжд пакетите в тях. Кестеняво русите къдрици, които непокорно стърчаха изпод шапката, се напояваха от капещата върху тях вода. Сърцето му заби лудешки в гърдите. Отначало пулсът му заби ускорено, а след това мълния. Вътре в него го разтърси целия. Толкова ли беше глупав? Беше влюбен в тази жена. Много и силно. Дъждът ли му беше необходим, за да го осъзнае? И както тогава с Филипос, когото някакво предопределение беше довело на крака и той го бе сметнал за знак, така и сега! Същото предопределение му даваше отговора… самата Наталия, пред него. Сега имаше възможност да научи дали е сам в това свое чувство, което дойде толкова ненадейно, толкова силно.

Наталия се отдръпна от витрината, която разглеждаше, и тръгна към следващата, но нещо й беше странно. Обърна се, за да срещне очите му. Погледите се прегърнаха. Сърцето с развълнуван ритъм изтласкваше кръв към бузите й, които се зачервиха. Непослушна къдрица почиваше между веждите й. Беше невероятно красива в онзи момент.

Без никаква мисъл, без никакво бавене Костис измина няколкото метра, които ги разделяха. Обхвана лицето й с ръце и нежно покри устните й със своите. Дъждът обгръщаше двойката, някои минувачи се усмихваха, но те не чувстваха нищо освен нуждата един от друг. Целувката не беше вече нежна, беше дълбока и силна. Като вихър ги дръпна и ги завъртя. Опиха се от нея малко преди да ги залее премалата и да се от дръпнат един от друг, изпълнени с чувство за вина. Погледнах се. Този поглед беше най-трудното нещо, което бяха правили в живота си… Бяха отишли твърде далеч и знаеха и двамата, връщане назад няма.

— Извинявай… — промълви първа Наталия и наведе глава.

Той я хвана за брадичката и я принуди да го погледне. Погледът, който срещна беше нежен.

— Защо се извиняваш? — попита я той деликатно. — Аз ти се нахвърлих насред улицата, аз трябва да поискам извинение, но знаеш ли нещо? Няма да го направя! И няма да го направя, защото не съжалявам и защото искам да те целуна отново!

Прегърна я пак. Този път устните започнаха да изследват, да търсят. Наталия се предаде отново на тази магия, на мечтите си от месеци насам, които толкова неочаквано се превърнаха в реалност и тази реалност беше хиляди пъти по-хубава от мечтанията й.

Не знаеше, не искаше да научи накъде щяха да поемат от тук нататък. Единственото, което я интересуваше в този момент, беше живителното усещане, което поглъщаше лакомо от устните му. Торбите се изплъзнаха от ръцете й, пръстите й се заровиха в косите му, както хиляди пъти се беше случвало, но само в мечтите й. Чувствата се бяха събудили и изискваха, телата искаха все повече.

Останал без дъх, Костис се отдръпна внезапно, но ръцете му все още я държаха здраво.

— Мисля, че така, както я караме, и двамата ще трябва да поискаме извинение от минувачите! — прошепна той, усмихвайки се.

Тя трепереше.

— Трепериш… — каза й нежно той. — Студено ли ти е?

— О… не… тоест не знам. Може и да ми е студено, но се отнесох… Костис, какво беше всичко това? Искам да кажа…

— Знам какво искаш да кажеш, имам и аз да ти кажа нещо, но не мисля, че насред улицата под такъв дъжд е подходящият начин… поне не за обсъждане. Ще те притесня ли, ако те помоля да отидем у нас?

— Защо да ме притесниш? Няма да е първият път, когато ще дойда у вас — каза му просто тя.

— Не, но условията се промениха, Наталия… Бих могъл да кажа… драматично… Обещавам ти обаче, че искам само да поговорим. Няма да се опитам. Хм… да продължа оттам, докъдето стигнахме.

 

 

Обаче не спази обещанието си! Всичко изглеждаше правилно. Всичко дойде от само себе си, без никой от двамата да знае как… Влязоха вкъщи, мокри и двамата, и щом свалиха връхните си дрехи, се оказаха в прегръдките си и продължиха това, което бяха прекъснали преди малко. Устните им се срещнаха лакомо, телата им се притиснаха ненаситно. Костис почувства, че в този момент се раждаше повторно в скъпоценното тяло, което го прие без скрупули и задръжки. Наталия знаеше, че от този момент нататък започва да живее.

Когато по-късно тя се наведе над гърдите му с още мокри от дъжда коси, разпилени върху му, Костис си спомни странния образ, който се явяваше в ума му през всичките тези последни дни. Тогава го беше сметнал за светотатство. Сега беше единственото правилно нещо, което беше сторил, единственото хубаво нещо, което беше преживял от момента, в който се разведе. Държеше тази жена в прегръдките си и разбираше, че това е, което искаше да направи… откога ли всъщност?

— Наталия?

— Ммм?

Мекото й мъркане го накара да се усмихне.

— Като котка си — каза й той. — Разбра ли какво стана? Какво направихме?

Тя се надигна и го погледна.

— Не бях пияна!

— Нито пък аз, обаче…

— Съжаляваш ли?

— Не, разбира се! Ни най-малко! Исках го от… не знам откога! А ти?

— От месеци… — промърмори тя.

— А аз се страхувах, че заради това, което почувствах внезапно към теб, предавах приятелството ни!

— А аз се страхувах да не го разваля!

— А сега? — запита се Костис.

— Сега се страхувам още повече… — отвърна тя.

— Да не развалиш приятелството ни? — подразни я нежно той.

Ръката му си играеше с косата й, една къдрица се увиваше около пръстите му.

— Не — отговори му сериозно тя и в погледа й имаше меланхолия, която го нарани. — Това, от което се страхувам, е какво ще остане от приятелството ни, когато приключим ние двамата…

— Ние двамата още не сме започнали! — запротестира той и седна. — Как така реши, че ще приключим, и защо всъщност да приключваме?

Погали го нежно по бузата, а той хвана ръката й и я целуна.

— Костис, ти ме познаваш. Познаваш живота ми с всичките му подробности. Всичките ми връзки са завършвали лошо…

— И моят брак! И какво от това?

— Какво те кара да мислиш, че ние двамата ще успеем?

Помисли малко, преди да й отговори.

— Знаеш ли какво не успяхме никога с Антигони? Какво липсваше във връзката ни? Приятелството, другарството, разговорите!

— Това са три неща!

— Добави и четвърто, умна госпожо! Не се смеехме заедно! Най-просто казано, никога не сме били приятели! Ние двамата преминахме, и то успешно, този етап, тази проверка!

— И това достатъчно ли е?

— Не знам! Във всеки случай, каквото е станало, не може да се върне назад, а и не съжалявам! Желаех те! Беше ме обсебила, влюбен съм и отказвам да обърна гръб на тази връзка, която ме прави щастлив, от страх да не изгубя приятелството!

— Както каза, малко е късно вече за това. Макар че още ми се струва, че сънувам!

Обхвана лицето й с ръце и я погледна дълбоко в очите.

— Наталия, обичаш ли ме? — попита я той.

— Обичах те — каза му просто. — А сега съм и влюбена. А… ти?

— Не знам какво чувствам! Не знам дали е обич, любов или и двете заедно! Това, което знам, е, че съм луд по тебе! Че днес, когато те видях в дъжда, ме порази мълния и ако не те бях целунал, щях да полудея!

— И след това ме доведе тук, за да довършиш започнатото! — закачи го тя.

— Кълна ти се, исках да говорим. Да разтълкуваме чувствата си, но…

— Но ги объркахме още повече, така мисля!

Погледна я и видя, че очите й се смеят. Притегли я отново в обятията си. Със смеха дойдоха целувките, а с целувките любовта. И вътре в онази стая Наталия най-после разбра какво е любов и колко малко е знаела за нея, колко малко са й предлагали онези, които бяха минали през живота й.

 

 

Дъждът беше спрял преди известно време.

— Гладна съм.

В гласа на Наталия се долавяше жаловита нотка.

— Колко е часът? — попита я Костис мързеливо.

— Наближава осем.

— Хубаво! Искаш ли да поръчаме, или предпочиташ да излезем да хапнем?

Хвърли му лукав поглед.

— Осмеляваш ли се да излезеш навън? — попита го тя.

Костис се надигна и я погледна.

— Не схванах подтекста, хубавице! — каза й той строго.

— Ами ето на… искам да кажа… че след такава оргия може да си уморен!

— Да не би да ме предизвикваш, малката?

Целунаха се, смеейки се. Наталия се отдръпна първа, стана и облече една негова риза.

— Отива ли ми? — попита го тя.

— Гледай ти!

Изплези му се присмехулно и започна да се закопчава.

— Ще останеш ли тук тази вечер? — попита я неочаквано и ръката й застина във въздуха. Погледна го.

— Да не си полудял? И какво ще кажа на Марина, която ме чака?

— Истината! В края на краищата, в тайна ли ще го пазим? Не мисля, че ще можем!

— Не мога обаче да съобщя една такава истина по телефона!

— Представяш ли си какво ще стане, когато научат?

Наталия седна до него на ръба на леглото.

— Те знаят… — прошепна тя.

— Какво знаят? Кога си успяла да им кажеш?

— Това, което им казах, беше какво чувствам аз към теб. Колко много те обичам и колко се страхувам да не те загубя. Предпочитах да те имам, макар и само като приятел.

— Значи, те знаят всичко. Хитруши такива! И нищо не казаха!

— Бъди сериозен! Ти какво очакваше? Да те хванат и да ти кажат, че Наталия е влюбена в теб? Да не сме в прогимназията?

— Правилно!

— Освен това аз не съм им казвала нищо! Елпида го разбра първа.

— Разбира се, че Елпида ще разбере първа!

— Беше в Навплион… Там го разбра, но ми го каза по-късно. Виждаш ли, вечерта, когато ти излезе с Анастасия, ви видях да се целувате. Бях излязла да взема картофки за Марина, че беше гладна… Върнах се разплакана…

Тя наведе глава мълчаливо. Споменът беше болезнен дори сега.

Костис я прегърна и я целуна нежно по косите.

— Извинявай — каза й само той.

— Ама ти какво беше виновен? Когато ви видях… Много ме заболя тогава. За пръв път в живота си ревнувах толкова силно, че исках да й сторя нещо лошо, и се срамувах, че се чувствам така, защото нямах никакво право.

— Значи, затова се държеше така! А аз, глупакът, не разбрах нищо!

— Костис… още не съм разбрала. Искам да кажа… Как така внезапно започна да виждаш в мен жената? Какво стана днес, че щом се срещнахме на обяд, посред дъжда.

— Навярно, любима, дъждът е виновен за всичко. Има странно влияние върху нас, освобождава ни. От известно време чувствата ми се промениха. Отначало дори не знаех какво става с мен, защо съм толкова неспокоен. След това се чувствах безсилен от погледа ти. От присъствието ти. Завчера в кухнята, като събирахме чиниите, ако не беше влязъл Алекос, щях да те привлека в прегръдките си. Когато украсявахме елхата, пак исках да направя същото. Ти си невероятно еротично създание, пиленце!

— За пръв път мъж ми казва такова нещо!

— Тогава значи, всички са били глупаци! Но се радвам, че го разбрах, и така аз съм човекът, който сега те държи в обятията си!

— Във всеки случай тогава… когато украсявахме елхата, Марина го разбра. Каза ми, че си изглеждал готов да ми се нахвърлиш пред всички и… Как точно го каза? А, да: „Пък ако ще светът да се провали!“

— Браво, Марина!

— Казах й, че са виновни хормоните на бременността!

— Все сме несправедливи към това момиче! И тогава в Навплион пак хормоните й бяхме изкарали виновни!

— И тя каза същото! Настояваше, че не виждаш в мен само приятелка!

— И пак не е разбрала достатъчно! В онзи момент, пиленцето ми, така както докосваше всяка от украсите, така както галеше всяка топка, ти беше олицетворение на еротичната фантазия! Необходимо беше цялото ми самообладание, за да не сляза от стълбата, да не те сграбча в прегръдките си и да те завлека в това тук легло, а след това… Ако ще, светът да се провали!

Тя се засмя тихичко и се гушна в обятията му.

 

 

Марина се върна у дома след дванайсет, но Наталия се преструваше, че спи. Искаше, разбира се, да разбере как беше минала срещата с родителите й, но знаеше, че щастието, което изпитваше, щеше да е изписано на лицето й толкова видимо, че приятелката й щеше веднага да разбере, че нещо се бе случило и щеше да поиска да научи подробности. Не й се говореше. Не и тази вечер. Искаше да запази още малко изцяло за себе си часовете, които беше прекарала с Костис. Не бяха решили кога ще им кажат. Това бе едно от нещата, за които не бяха успели да разговарят. Ядоха пица, пиха бира, смяха се, шегуваха се, целуваха се, но не разговаряха за нищо друго, освен за любовта. Тази пакостница, която толкова неочаквано ги бе взела на прицел.

Тя си тръгна от апартамента му малко преди полунощ, като облажаваше късмета си, че живее в съседната кооперация. Щеше да й бъде трудно да се съсредоточи и да шофира в една такава нощ. Щом затвори вратата след себе си, се получи съобщението на мобилния й: ЛИПСВАШ МИ. ОБИЧАМ ТЕ! Тя му отговори: И АЗ СЪЩО, и побърза да си легне, преди Марина да се е прибрала. Новините от срещата на Филипос с Лукас и Фотини трябваше да почакат.

 

 

Филипос оправи вратовръзката и приглади косите си, преди да остави Марина да позвъни на звънеца.

— Добре ли изглеждам? — попита я неспокоен той.

— В сценична треска си! — установи с удивление тя.

— С тъстовете ще се запознавам! Как да не съм в сценична треска?

— И понеже ще се запознаваш с тъстовете си сложил и вратовръзка?

— За да изглеждам достопочтен и сериозен!

— С всичката тази коса, хваната на опашка ли? — подкачи го усмихвайки се.

— Смяташ ли, че ще им направя лошо впечатление?

— Че кого го е грижа?

— Мен!

— А не бива! На мен ми е безразлично! Искам, разбира се, да имам одобрението им, но нямам нужда от него, за да продължа напред! Аз те обичам, ти ме обичаш, ще се оженим и край, точка по въпроса!

— Ти си невероятна, милата ми!

— Благодаря! Сега да позвъня ли на звънеца, или ще чакаме да родя на този праг? — каза му тя уж строго и докосна звънеца.

Влязоха в огромния салон. Силен огън гореше в камината, а от стереоуредбата звучеше нежна музика. Родителите й, седнали на обичайните си места, станаха, щом я видяха, но усмивката им прерасна в недоумение, когато редом с дъщеря си видяха високия и красив неин кавалер.

Лукас и Фотини се спогледаха, преди да се обърнат към двойката. Марина се приближи към тях, целуна ги, а след това взаимно ги представи, без да даде никакво друго обяснение. Приседнаха всички заедно в неловко мълчание.

Първа Марина се усмихна лукаво.

— Е? Няма ли да ме попитате нищо за онова, което съм сигурна, че умирате от любопитство да узнаете? — попита ги тя.

Майка й се завъртя на място неловко и хвърли поглед на Филипос.

Баща й се прокашля сухо.

— Хайде, Марина! — каза й укорително Филипос. — Недей да поставяш в неудобно положение родителите си, не е редно така.

— Имаш право! Та, мамо и татко, това е, както ви казах, Филипос. Онова, което не съм ви казала, е, че ние се обичаме!

Погледите и на двамата се приковаха учудени върху Филипос, който се усмихваше схванато. После се обърнаха към дъщеря си, без обаче никой от двамата да вземе думата.

— Но какво ви стана? Толкова ли е странно да обичам някого и той също да ме обича? Представям си какво ще кажете, когато чуете и продължението!

— Има ли и продължение?

Любопитството беше развързало най-после езика на Фотини, но гласът й едва се чуваше.

— Щом излезе разводът ми, ще се оженим и Филипос ще припознае детето!

Този шок бе по-голям от първия. Фотини вдигна ръка към устата си и сподави едва чут вик, а Лукас се намести по-удобно и гледаше удивен.

— Детето ми, разбираш ли какво казваш? — успя да попита той.

— Абсолютно!

— Извинете, господине… — обърна се сега Лукас към Филипос. — Не ме разбирайте криво, но дъщеря ми ни изуми, нещо, което има навик да прави напоследък!

— Напълно ви разбирам — съгласи се Филипос, който все още се усмихваше. — Може Марина да го каза малко рязко, но тя ви каза цялата истина!

— Не е ли малко прибързано? Искам да кажа… Кога…

— Кога успяхме ли? Дъщеря ви не разказа всичко отначало в бързината си не само да ви смае, а по-скоро да ви остави безмълвни!

Филипос хвърли укорителен поглед на Марина, която се усмихваше невинно.

— Какво друго е трябвало да ни каже?

— С дъщеря ви се запознах, когато бяхме студенти, и оттогава сме свързани. От четири години сме заедно.

— Студентът!

Викът се изтръгна от Фотини и Филипос учтиво се обърна към нея.

— Да, скъпа госпожо! Аз съм този.

— И сте продължили връзката си през всичките тези години, докато Марина е била омъжена? — сега Лукас беше разгневен.

— Татко! — опита се в същия момент да се намеси Марина.

Но баща й се обърна към нея строго.

— Ти мълчи! Дойде и единственото, което успя да направиш, беше да хвърлиш върху главите ни атомна бомба! Остави ме сега да поговоря с човека, поне да разбера! Господине, истината, моля ви!

— Не се разстройвайте, няма нищо за порицаване! С Марина се разделихме, щом се дипломирахме. Бях поискал от нея да се оженим и да дойде с мен в Ксанти, където имах школа за чужди езици! Марина отказа и връзката ни приключи там! Оттогава не я бях виждал!

— Тоест детето… — осмели се да попита Фотини.

— Детето е от Никитас! — увери я Филипос.

— Слава богу! — изпуфтя майка й.

— Колкото до това, не съм толкова убеден! Бих искал да не се бях разделял с дъщеря ви. Обичах я и я обичам! Уверявам ви, че не я забравих през всичките тези години, и когато се срещнахме съвършено случайно и научих, че се е развела…

— Доволни ли сте сега? — одързости се Марина.

— След обясненията на господина, естествено! — заяви официално баща й. — Тоест, драги мой, ако съм разбрал добре, целта на днешното ви посещение е да поискате ръката на дъщеря ми!

— Аз вече я дадох, татко! — изстъпи се Марина, но преди баща й да е успял да каже и дума, се намеси Филипос.

— Марина, моля те! — обърна се той строго. — Не се дръж като разглезена хашлачка! Баща ти заслужава по-голямо уважение!

Марина се сконфузи нацупена и Филипос се обърна сега към Лукас, който го гледаше видимо доволен, макар и леко изненадан. Дори се изправи и закопча сакото си, преди да му заяви с официален вид:

— Наистина, дошъл съм днес, за да поискам ръката на дъщеря ви и се надявам да ми окажете честта да ме приемете във вашето семейство!

Баща й се усмихна широко. Подаде му ръка и когато Филипос протегна своята, го притегли в прегръдката си. Редът на Фотини, който дойде непосредствено след това, я свари развълнувана. Тя също прегърна Филипос и очите й се бяха напълнили със сълзи, когато им пожелаваше:

— Да сте живи и здрави! Радост и любов по пътя ви!

Веднага след това Лукас поиска и му донесоха шампанско, за да отпразнуват събитието. Всичко беше минало добре. По време на вечерята, която последва, Филипос отговори охотно на всичките им въпроси, макар да му беше трудно да овладее вълнението си, когато говореше за родителите си и внезапната им загуба. Каза им за езиковата школа в Галаци, за мечтите им с Марина, за плановете им за бъдещето.

Невъзможно беше родителите й да не забележат колко променена беше дъщеря им, че преливаше от щастие и то изпълваше луксозната трапезария. Смехът й звучеше радостно, а не бяха го чували от години. Освен това и очите на Филипос… Изпълнени с обожание, те галеха Марина, която му отвръщаше със същото. Много пъти двамата родители се споглеждаха, споделяйки угризенията, които изпитваха заради грешките от миналото. Заради грешките, които бяха тласнали детето им към един празен живот, към един кух човек, към едно пропиляване на време, което тя не заслужаваше и от което се бе отървала благодарение на съдбата.

След вечеря, докато пиеха кафе, Лукас отново стана сериозен. Окашля се сухо, преди да се обърне към Филипос:

— Е, Филипе, за всичко говорихме, но не говорихме за най-важното. Както сигурно знаеш, сегашното ни финансово състояние, разбира се, не е отчайващо, но не е и такова, което би ни позволило…

— Татко! — прекъсна го Марина, но и на нея Филипос не позволи да продължи.

— Марина, сега разговаряме баща ти и аз! — смъмри я той и се обърна към Лукас. — Извинете, но казахте „важно“, а аз не смятам за важно нищо, което се отнася до парите! Знам за… договорката, която сте имали с предишния ви зет, но аз нямам връзка с всичко това и не желая да имам! Имам достатъчно пари за трима ни! Ако Марина иска да работи и да оползотвори дипломата си след раждането на детето ни, свободна е да го направи! Вие обаче нямате никакво задължение към нас и особено към мен! Така че ви моля да не ме обиждате, като ми говорите за пари!

 

 

— Казал е такова нещо на баща ти?

Наталия беше напълно слисана.

— Дословно! — потвърди Марина. Седяха отново трите, както някога, в холчето на Наталия на чай и кравайчета. Две вечери преди коледната нощ. По-късно щяха да отидат у Костис, който бе отишъл на кино с дъщеря си — един вид прощално, — тъй като на следващия ден тя щеше да замине за Месолонги. Темата им, естествено, беше посещението при родителите на Марина и се бяха смели много на описанието й.

— Безупречен е господин Филипос! — похвали го Елпида.

— Макар че на два пъти ми идваше да го цапардосам с пепелника по главата, така както ми говореше, и то пред тях…

— Добре те е подредил! — скара й се Наталия. — И признай си, че си го направила нарочно! Харесва ти да им сервираш изведнъж всички съкрушаващи събития, които се отнасят до теб! Същото беше направила и с бременността си! Що за извращение е това?

— И ти ли ще ми се караш сега? Не ми ли стига конското, което изслушах от Филипос на връщане? А ме нарече и „разглезена хашлачка“!

— Съгласна съм, че и отгоре! — възкликна Елпида. — Филипос се е държал безупречно! Спазил е всички формалности с хора, които са от едно друго поколение, а освен това са научени на формални обноски, които на нас може да ни се виждат смешни или излишни, но за тях са начин на живот! Освен това са и твои родители и им дължите уважение!

— Поеми си дъх, моето момиче! — каза през смях сега Марина. — Трябваше да бъдеш там, да те видя как щеше да ти се стори целият този филм! Изправи се, закопча си сакото, възприе официален тон и поиска ръката ми! И аз не знам как се удържах да не прихна от смях!

— Много добре е направил човекът! А ти си безчувствена — скара й се Елпида.

— А после ти казват да имаш приятелки! — запротестира Марина. — Вие непрекъснато сте против мен!

Удобният случай за разкритията на Наталия бе пропуснат. Най-напред дойде Филипос с мостри за тапети и завеса за стаята на бебето, която трябваше да бъде готова в най-скоро време. Всички се съгласиха с избора му и той даде веднага поръчката по телефона. Детските мебели те вече бяха избрали сутринта. След това пристигна Костис с Измини, за да се сбогува и тя с компанията и да й дадат подаръците. С поглед Наталия му даде да разбере, че не беше казала нищо, макар това да беше очевидно.

Останаха сами, когато Елпида си тръгна, защото беше на смяна, а Филипос и Марина, понеже щяха да ходят на кино; Измини я взе майка й. Преместиха се в апартамента на Костис за по-сигурно. Оставиха отвън студа, света, празниците и се посветиха един на друг. Много по-късно, прегърнати в леглото, намериха време да поговорят.

— Ние сме една незаконна двойка! — пошегува се Костис.

Наталия се засмя жизнерадостно.

— Тайната започва да ми доставя удоволствие! — промърмори тя.

— Е, тогава да не я издаваме!

— Никога няма да ни го простят! И едновременно с това се чувствам…

— Мммм… дали пък не трябва да се разделим, да останем само приятели, за да няма тайна, която да те кара да се чувстваш зле? — подкачи я Костис, за да получи стръвен поглед от нея.

— Това, приятелю, да си го беше помислил, преди да се нахвърлиш отгоре ми насред улицата!

— Понеже на теб никак не ти се искаше!

— Това е друго нещо! Все пак, Костис, наистина какво ще правим? Колкото повече отлагаме, толкова по-трудно ще става!

— Ако се замислиш добре, смешно е, че не намираме случай да им кажем, че се обичаме!

— Ще ти мине меракът за шеги, като си помислиш какво има да чуем от Елпида!

— Права си.

— От друга страна, как да кажеш такова нещо просто така… Ни в клин, ни в ръкав? Не знам…

— На Бъдни вечер! Тогава ще им кажем! Вечерта, като се съберем! Остави го на мен!

 

 

Всички бяха там през онази вълшебна вечер. Улиците блестяха, осветени в една мека нощ, в която нито валеше, нито духаше, нито беше студено. Коледният дух пърхаше в осветените прозорци, зад които семейства и компании бяха събрани около празничната трапеза. Духът се задържа по-дълго в един апартамент на последен етаж, където се бе събрала весела компания. Всички бяха вдигнали чаши, за да отправят пожелания към домакина. Той, до коляното на когото седеше любовта, се усмихваше щастлив, готов да поднесе изненадата.

Костис стана прав. Наталия разбра, че бе настъпил мигът на оповестяването, и цялата почервеня.

— Тост ли ще вдигаш? — попита го Филипос.

— Не, приятелю! Тостът след това! Първо съобщението!

Всички погледи се обърнаха към него.

— Любими приятели мои, от дни наред вече нещо се е променило в живота ми, но колкото и да се опитвах, не намирах подходящия момент да ви го съобщя! При толкова много промени, които настъпиха напоследък в компанията, не можах да се вредя, но не мога и да отлагам повече! Тъй като обаче е малко трудно да ви го кажа, предпочитам да ви го покажа и съм сигурен, че ще разберете!

Той се обърна към Наталия и сред абсолютната тишина, която се беше възцарила, я притегли в обятията си и я целуна, без да бърза, сякаш двамата бяха сами.

Най-напред се чу гласът на Филипос:

— Ама какво става, да му се не знае? Та той я целува!

— Да, любов моя — чуха спокойно да му отговаря Марина с усмивка на задоволство на лицето.

— А тя не се съпротивлява! — продължи Филипос, но смехът шеговито оцветяваше тембъра на гласа му.

— Време беше!

— Ти знаеше ли?

Двойката бе прекратила целувката си и Наталия, цялата сияеща от щастие, даде отговор на Филипос:

— Знаеше и много повече!

— Да са ми живи и здрави хормоните! — добави Марина през смях.

Елпида се изправи и се приближи към двойката с непроницаем вид. Вгледа се за кратко в Костис, а след това се отпусна в прегръдката му, изненадвайки Евгения толкова, че тя прекатури чашата си.

— Негодници! — казваше и повтаряше развълнувано Елпида, като прегръщаше и Наталия. — Сега съм истински щастлива!

Останалата част от вечерта бе толкова изпълнена с радост и щастие, че предложението за брак от Алекос към Евгения, както и нейният положителен отговор, не можеха да бъдат окачествени като нищо друго, освен като очаквани.

В подобна вечер имаше място за всичко…

Седмицата, която оставаше до Нова година, беше толкова пълна, че никой не разбра как мина. Най-напред стана преместването на Филипос в новия дом, като, естествено, там се пресели и Марина. Целокупната компания предложи услугите си, тъй като самата Марина можеше да бъде от помощ в съвсем ограничен брой дейности. Дори Алекос запретна ръкави, свали си вратовръзката и постави всички крушки в новата къща, а Евгения с характерната за нея методичност се зае да подреди кухнята. Елпида и Наталия заедно с двамата мъже окачиха пердета и картини, всявайки паника сред всички с безкрайните разногласия между Костис и Елпида относно идеалното място за всяка картина. Марина се закле, че никога, ама никога повече няма да поиска помощ от тях двамата.

Вечерите прекарваха задружно, а след това, когато всички си тръгнеха, Костис и Наталия рисуваха своите еротични картини в таванския апартамент на фона на осветена Атина. Всеки ден бе по-добър от предишния, всяка нощ — по-вълшебна от предишната.

Бъдни вечер ги свари всички там. Засмени, щастливи и в настроение да отпразнуват настъпването на новата година. Алекос и Евгения съобщиха за сватбата си през лятото и Костис отвори бутилка шампанско, за да им отправят благопожелания. Тогава Марина дръпна настрана Наталия.

— Какво има? — попита я тя.

— Наталия, ще ти поискам една услуга. Както виждам, всички пият и имат желание да продължат да пият.

— Не е ли нормално?

— Да, но искам ти да не пиеш нищо тази вечер! — помоли я Марина с нежна усмивка, изписана на лицето.

— Защо?

— Защото госпожицата, която очакваме, май е избрала точно тази нощ, за да направи големия си дебют!

— Какво? — изпищя Наталия, готова да се паникьоса, но Марина леко прикри устата й с длан.

— Не викай, сладка моя! Казах ти го, защото някой трябва да бъде трезвен, за да шофира! Мъжете вече са на второто уиски и продължават; странно, но факт, Елпида също! Не казвам, че ще се напият, но къде заради пиенето, къде от смут може би няма да се справят. Разбираш ли?

— Имаш ли болки?

— Сега не, но болките идват на приливи и отливи, а това означава, че трябва да съм подготвена. Но може и нищо да не се случи и тази вечер, затова няма нужда напразно да ги тревожим!

— Разбрах! Ти не се тревожи за нищо! А лекарят?

— Кимонас, така или иначе, ще прекара Нова година в родилното! Говорих с него, има още две раждания и въобще няма да си тръгва!

— Хубаво! Тогава сме готови. Добре ни е дошло нашето женско бебе, което вече е на път!

Върнаха се обратно при компанията. Наталия не изпускаше от поглед Марина. Дори можеше да разбере кога я хващаха болките от начина, по който приятелката й стискаше всеки път устни. С поглед й изпращаше утешителни ласки, а Марина й се усмихваше окуражаващо.

Току-що бяха приключили с вечерята, часовникът показваше десет и половина, когато Марина простена. Всички се обърнаха обезпокоени и я погледнаха, но тя им се усмихна.

— Твърде много се опасявам, че продължението на вечерта — съобщи тя — ще бъде в родилното! Раждам!

Последва паника с единствено изключение — Наталия. Тя грабна ключовете от колата си, повика такси за останалите и помогна на Марина. Филипос беше пребледнял като платно и ръцете му трепереха до такава степен, че каквото понечеше да хване, го изпускаше. Малко преди да излязат, Наталия се обърна към Костис:

— Обади се на родителите й!

Елпида грабна голяма кърпа.

— В случай че й изтекат водите! — обясни им, като ги последва.

Зрелището беше леко комично. Отпред Марина, подкрепяна от Наталия и Филипос, отзад Елпида с кърпата в ръце, а на опашката Костис, Евгения, Алекос… Ако извърнеха глави, може би щяха да видят и Хера да ги следва, за да се погрижи всичко да бъде наред с родилката. Вече от векове тя правеше все същото. И тази вечер това щеше да бъде нейна грижа: Марина и момиченцето й, което се появи на бял свят час след настъпването на новата година, опитвайки се да дари още по-голяма радост на компанията.

Може би по такъв начин искаше да изгони със заклинание злото, което се задаваше.