Лена Манда
Валс с дванайсет богове (7)

Юли
Месецът на Деметра

Деметра — дъщеря на Кронос и Рея. Животът й не бил щастлив, но тя никога не престанала да помага на смъртните, въпреки огромната болка от отвличането на дъщеря й от Хадес. Деметра, тъжната богиня, търси и намира всяко нещо, което може да направи живота на смъртните по-приятен и щастлив. Въпреки че рядко се усмихва, когато преминава отнякъде, кара хората да се усмихват и носи в душите им радостта от надеждата.

Дойдоха преоблечени като приятели,

стотици пъти враговете ми дойдоха…

Дойдоха със златни еполети

и на севера петлите, и на изтока зверовете!

За нас е, за нас е кървавото желязо

и тройно изкованото предателство.

Одисеас Елитис, „Достойно ест“^[1]

— Добре ли си сега? Съвзе ли се?

Тя само кимна леко с глава. Гърлото й беше пресъхнало, а гласните й струни не бяха способни да произведат какъвто и да било звук. Чувстваше се парализирана и за да опровергае това усещане, кръстоса ръце. Сега вече знаеше защо напоследък я измъчваха предчувствия, които нямаха образ и предназначение. Злощастната съдба обаче беше намерила своя път и там беше изписано нейното име. Седнала неподвижна на коженото канапе, тя наблюдаваше баща си, който стоеше прав наблизо. До нея майка й мачкаше в ръцете си кърпичка, с която от време на време избърсваше сълзите, които се стичаха от очите й.

Баща й се изкашля сухо, преди да продължи:

— Тъй като си по-добре сега, трябва да ме чуеш. Както ти споменах, вече нямаме абсолютно нищо. Катастрофата е пълна. Всичко е загубено.

— Как се случи това, татко? — едва успя да промълви тя.

— Това е дълга история, а сега не мога да навлизам в подробности. Важното е, че този негодник ни разори, а аз вече не мога да направя нищичко по този въпрос. Да кажем, че той е използвал законна измама за наша сметка. Доколкото разбрах, не сме единствените, които е излъгал, но никой не е загубил всичко като мен. Още не мога да преживея факта, че съм бил толкова глупав! Защо и как се случи всичко това…

— Излъга ни нещастникът! Измами ни!

Майка й беше направила кратка пауза в своето ридание, но веднага се разплака отново.

— Както разбираш, нещата се променят сега, и то драматично.

— Тоест?

— Не си глупава! Разбираш! Нямаме никакъв капитал и единственото успокоение е, че поне нямаме задължения! Уволних целия персонал тук и у вас, преведох им обезщетенията, изплатих всичките си задължения. Поне няма да се разчуе!

— Как ще се запази в тайна този срив?

— По всякакъв възможен начин! Разбира се, ще се разчуе, че съм загубил пари, но никой няма да знае колко точно!

— И защо се притесняваш, ако научат? Какво те интересува?

— Мозъкът ти не работи ли? Не ни стига катастрофата, ами и да се опозорим ли искаш?!

— Да речем, че има логика в това, което казваш. Но друго искам да знам! Какво възнамеряваш да правиш от тук насетне, татко?

— Най-напред се нуждая от пари! Ще разпространя, че търся да купя къща в южните предградия и затова продавам тази тук! Така ще имаме необходимия претекст!

— Да, уви!

— Не ме иронизирай, моето момиче! Не е време за това! С парите от продажбата на къщата ще започна отначало! Ако нищо не излезе наяве, ще мога спокойно да се движа в средите на инвеститорите!

— Пак ли на борсата?

— Не ставай глупава! Има и други начини, но при създалото се положение не искам да се окажа притиснат на Софоклеус^[2]! Това е моя работа! Знам какво ще направя!

— И с Христу се предполагаше, че знаеш, но виж докъде се стигна!

— Марина, как можеш да говориш така на баща си?!

— Остави ме, мамо! Тук светът се е преобърнал с краката нагоре, а вие не искате да се вразумите! Проблемът ви е какво ще кажат хората! Кого го интересува какво ни се случва? Вас ви притеснява това, че може да се озовете вън от тези глупави среди!

— Каква ще е ползата, ако сривът ни излезе наяве? Всички ще ни възприемат като бедните роднини! Знаеш ли как реагират хората при такива случаи?! Никой няма да ми се довери, нито пък ще разчита на мен! Ще ме гледат не като инвеститор, а като… комарджия, който проиграва последната ръка на зарове! Тези „глупави и безсмислени“ среди, както ги наричаш, държат ключа на нашето повторно приобщаване! Ако не ме приемат при тях, как бих могъл да започна отново? Къщата струва десетки милиони и когато я продам, ще имам на разположение един приличен капитал!

Баща й се изпъна, сякаш думите му имаха някаква особена сила. Блянът за богатство и власт, който щеше да се завърне, оживя пред него. Той заби поглед в нея.

— Както виждаш, има параметри, които мозъкът ти не успява нито да осмисли, нито да разбере, а и не го изисквам от теб!

— За глупава ли ме смяташ, татко?

— Просто си жена!

— Което според теб означава горе-долу същото, нали?

— Не смятам, че моментът е подходящ за такива разговори!

Марина се изправи и застана пред него.

— Не съм съгласна! — каза тя. — Искам да знам дали собственият ми баща ме смята за неспособна и интелектуално неравностойна!

— Не съм казал такова нещо!

— Защо тогава толкова години нямах никаква представа за финансовото ни състояние? Защо едва напоследък научих за сключения помежду ви договор с мъжа ми да ни издържаш ти? Защо никога не си искал мнението ми по въпроси, засягащи твоята работа?

— Защото работата ми бяха инвестициите, а не… облеклото! Единственото, което интересуваше теб и майка ти, бяха дрехите и модата! Прибави и козметичните центрове, фризьорския салон и безкрайните партита и тогава сигурно ще разбереш защо не съм се допитвал до теб!

— Вие ме направихте такава! Вие искахте да стана една непотребна светска дама! Когато имах възможността да живея като нормален човек до един също нормален човек, се изплашихте и изплашихте и мен! Спомняш ли си Филипос? Аз го прогоних тогава и когато срещнах Никитас, хвърчахте от радост! За да се ожени за мен, вие го купихте! Плащате му и до днес, само и само да ми осигурявате този стерилен живот!

— Да не би да не ти харесваше? Това ли искаш да ни кажеш? Значи, си неблагодарна!

— Това не е неблагодарност, татко! А жалба! Осъзнавам, че корабът на живота ми е улучен от мълния! Той попадна на буря и не смятам, че тези, които са го създали, са предвиждали да му се случи нещо подобно, нито пък са налице необходимите фактори, за да издържи на тази беда!

— Ставаш мелодраматична, а не ти отива! Аз и майка ти сме правили всичко, което сме смятали, че е най-добро за твоето бъдеще!

— А сега? Сега, когато настоящето няма бъдеще, какво ми предлагаш?

— Най-напред, имаш съпруг! Чувам, че делата му вървят забележително! Ти поне няма да се сблъскаш с финансови проблеми! Освен това всички вещи в къщата ти принадлежат, а те имат голяма стойност! Нищо няма да се промени в твоя живот, освен това, че Никитас ще поеме вашите разходи, разбира се!

— Тоест това, което отдавна трябваше да се случи!

— Нищо не е трябвало да се случва, след като такава беше нашата уговорка!

— Той наясно ли е с всичко това?

— Разбира се, че не! Ти ще разговаряш с него! Надявам се, естествено, че това ще бъде временно, че съвсем скоро ще възстановя състоянието си и ще се върнем към обичайния ритъм на живот!

— Къде ще живеете, когато къщата бъде продадена? Ако искате, можете да дойдете у нас, докато се уредите някъде.

— Благодарим ти за предложението, но по-добре да не сме ви в тежест сега, когато ще се приспособявате към новата действителност. Говорих със сестра си по телефона. Тя е в чужбина и ни отстъпва къщата си за колкото време ни е необходимо. Сега ти трябва да говориш със съпруга си.

 

 

Никитас можеше да почака… Когато се озова сама на плажа, забила поглед в точката, където се пресичат морето и небето, тя се сети за тримата приятели, които я чакаха и които сигурно се притесняваха за нея, тогава им изпрати съобщението, за да дойдат при нея. Имаше нужда от тях. Тежестта на всичко изречено в кабинета на баща й беше огромна. Лошото предчувствие отново я обхващаше. Чувстваше, че това не беше най-лошото. Очакваше я още нещо, вероятно по-силно, по-разрушително от предходното, което се беше случило. Злото не идва никога само — беше чула да го казва и Елпида. Страхуваше се. Имаше нужда да се опре някъде, а интуицията й подсказваше съвсем правилно, че не би могла да разчита на Никитас. Погледът й се спря отново върху морето, този път наблизо. Точно там, където морето пристигаше изморено — при нозете на земята. Прибоят подмяташе счупено клонче, откъртено от дървото му. Морето ту го притегляше навътре към себе си, ту го избутваше на брега.

Изведнъж Марина видя собственото си отражение в това незначително клонче. Също толкова незначителна се чувстваше и тя самата, по същия начин се държеше и тя. Откакто се помнеше, вълните на живота я водеха, където те искаха, а тя никога не можеше да стъпи на краката си и да вземе решения за онова, което я засягаше. Нямаше посока, нямаше крайна цел. Ту навътре, ту навън. Също като клончето. Не беше правилно, като каза на баща си, че животът й прилича на кораб. Корабите потеглят отнякъде и стигат донякъде дори да попаднат на буря. Тя обаче никога не си беше поставила някаква цел. Носеше се безучастно в един безразличен живот, въпреки че нерядко чувстваше, че може да направи нещо по-съществено. Клончето изглеждаше… измъчено, също като нея. Искаше й се да заплаче, но сълзите упорито продължаваха само да лютят на очите й, не можеха да потекат, за да смекчат мъката, която причиняваше болка. Горестна болка, която изгаряше тялото, която го измъчваше и която го правеше да изглежда недъгаво.

След това дойдоха те. Прегръдката на Костис приличаше на пристан, милувката на Наталия — на лек за раните й, а мълчанието на Елпида задържаше ветровете на Еол на разстояние. Сълзите и обясненията се преплитаха, но изводът беше един. Трябваше да говори с Никитас.

 

 

Той стоеше вече пред нея. Гледаше я, недоумявайки защо бе изчезнала така, защо беше закъсняла, защо изглеждаше странно, изобщо за цялата ситуация, в която обратът беше виден, но не и оправдан. Той имаше куп въпроси, а тя беше единствената, която можеше да го осветли, стига да успееше да проговори.

Наближаваше полунощ. Къщата беше наобиколена от призраци. Те, малки и много грозни, свистяха заплашително. Тя ги чуваше съвсем ясно, а насреща й Никитас я наблюдаваше изнервен.

— Очаквам някакво обяснение, Марина! Цял ден отсъстваш, няма никого от персонала у дома, Ангела не се е погрижила да сготви, а ти се прибираш в полунощ с налудничав поглед и имаш вид на… по-добре да не коментирам! Какво става, за бога?!

— Ще ти обясня всичко. Може би е по-добре да седнем, имам основателни подозрения, че краката ми повече няма да ме издържат.

За момент той се поколеба да каже нещо, но после се спря и се приготви. Седна на канапето. Марина избра креслото срещу него. Въпреки че той гледаше към килима, тя усещаше тежкия му поглед върху себе си.

— Дълго ли още ще чакам разясненията, които в крайна сметка мисля, че ми дължиш?

— Не, Никитас. Събирам сили, защото това, което имам да ти кажа, не се изказва лесно.

— Но какво се случва, за бога?!

Тя изрече всичко на един дъх. Без да спре за миг, без да сложи точка, защото знаеше, че ако спре, нямаше да има кураж да продължи отново. Остави настрана мислите си и се съсредоточи върху думите. Лошото предчувствие все повече я завладяваше, а видът на Никитас го правеше и мъчително, докато тя продължаваше да му разказва. Тя спря задъхана и го погледна. Не й хареса онова, което виждаше изписано на лицето му.

— Знаех си! Затова може би бях взел мерки — каза той със сух тон, докато се изправяше.

Марина го последва, за да му налее питие.

— Сега вече аз съм тази, която не разбира. Какво искаш да кажеш?! Какво си знаел и очаквал?! Срива на баща ми ли?!

— Естествено, не по този нелеп начин, но изглеждаше напълно вероятно. Хвалеше се навсякъде с онзи Христу, новата му находка! Сякаш беше негово творение! В света на парите арогантността е опасно нещо!

— Тогава и ти трябва да бъдеш внимателен!

— Смяташ ме за арогантен ли? Нещо си се объркала, Марина! Аз имам самочувствие, защото не оставям нищо на съдбата! Успехът ми е резултат на знание! Винаги действам правилно!

— И баща ми си мислеше така!

— Баща ти е глупав! Повери цялото си състояние на едно парвеню, което го впечатли, като не направи и най-малкото усилие поне да го провери!

— Ще те помоля да внимаваш как говориш за баща ми!

— Не съм длъжен да уважавам вдетинен старец, който се срина, заслепен от един лаик!

— Това му се случва за втори път. Първият стои пред мене в този момент!

— Осмеляваш се да ме наричаш лаик ли?

— Ако не искаш да те наричам така, престани да се държиш като такъв! Човекът, когото нарече глупав и вдетинен старец, е твой тъст и те прие в обятията си. Той застана до теб и те подкрепи!

— За да ме измами! Друго ми беше обещал, преди да се оженя за тебе! Друго ми беше предложил!

— Да те е измамил ли?! Никитас, полудя ли?! Мислиш си, че баща ми се е разорил само и само за да не ти угоди ли? Разбираш ли изобщо какво приказваш?!

— Онова, което разбирам, е, че всичко се променя вече!

— Това ми е известно! Ето защо трябва да говорим, да видим какво ще правим!

— Какво ще правим?! Ние двамата… заедно?

— Не сме ли двойка? Не е ли редно да го обсъдим? Нямам идея какво е твоето финансово състояние и затова трябва ти да ми кажеш. Може би трябва да намеря по-малка къща, да се преместим? Поддържането на тази тук струва скъпо.

Никитас се усмихна, но начинът, по който го направи, пресече дъха й. Тя не можеше да си поеме въздух. Как беше възможно толкова много злоба и ирония да се поберат в една обикновена усмивка!

— Защо ме гледаш така? — попита тя, без да е съвсем сигурна дали наистина искаше да разбере.

— Оказва се, че ти си също толкова глупава, колкото баща си! Какво те кара да мислиш, че ще правим нещо заедно?!

— Нали сме женени!

— Разбра ли защо те нарекох глупава?! И така, хайде да приключваме този разговор! Защо, смяташ, се ожених за теб?

— От това, което каза току-що разбирам, че не е било от любов!

— Значи мозъкът ти работи все пак!

— Само заради парите ми… И защо за мен? В нашето обкръжение има и други, много по-богати. Доколкото си спомням, можеше да имаш, която си пожелаеше тогава! Защо избра мен?

— Защото ти беше подходяща за моите планове! Разбираш, нали, не блестеше с много ум! По-късно, разбира се, установих, че не си глупава, а само разглезена. Не че съм се интересувал особено от това!

— А от какво си се интересувал в крайна сметка?

— Нали ти казах! От парите ти! Освен това нито едно от момичетата, които бяха… около мен тогава, нямаше такива родители, които в желанието си да те уредят някъде, плащаха мило и драго без никакви претенции! Напротив! Бяха готови да изпълнят всяко мое изискване!

— Сбърках, наричайки те лаик, това е твърде малко за теб.

— Не се опитвай да ме обидиш, усилието ти ще е напразно. Мнението ти изобщо не ме интересува!

— Кажи ми нещо, моля те. Толкова години си живял, любил си се с мен, без никакви чувства ли?

— Добре де, не съм бил чак толкова зле! Ти беше отзивчива, красива, с добро възпитание, правеше добро впечатление навсякъде, където те представях, и нямаше изисквания. Напоследък, разбира се, се постара да развалиш това, но аз имах търпение. Освен това не забравяй, че основното винаги беше налице — парите! Родителите ти ми осигуряваха скъп начин на живот, уютен и стилен, който ми помагаше да се издигна. Не забравям, естествено, и първоначалния капитал, с който…

— Дали са ти пари ли?

— Ти не знаеше ли? Сума с много нули… разбира се!

— За пръв път чувам това сега!

— Не беше нужно да знаеш! Както и да е, след като вече не е налице единствената причина, поради която се ожених за тебе, бракът ни ще приключи!

— Заедно с парите!

— Те са взаимно свързани!

— Гордееш ли се, че си толкова циничен, толкова брутален?

— Не е лошо човек да е поне за малко откровен! Виждаш любов моя, да се жениш по сметка, има и своите недостатъци! Трябва да внимаваш какво приказваш, да не би да разочароваш… своите спонсори!

— А сега, когато… изворът пресъхна? Какво ще правиш?

— Истината е, че имах нужда от още някоя и друга година, но нищо! Благодарение на този извор, както го нарече, аз направих състояние, може би не като на баща ти, но все пак доста внушително!

— Значи, си забогатял благодарение на баща ми, но го обвиняваш в недомислие и напускаш кораба, както правят мишките! Неблагодарен и малодушен!

— Просто съм практичен! Какво си си въобразявала?! Че след като съм направил състояние, съм готов да го поделя с проваленото ти семейство ли?! Не, драга моя! Тези пари са спечелени със здрав труд последните четири години! Търпях родителите ти, теб, твоите капризи и своенравието ти, освен това и глупостта на майка ти и безкрайните й глезотии!

— Никитас, разговорът приключи! Достатъчно! Можеш да си вървиш.

— Не съм и възнамерявал друго. И без това трябва да останеш сама и да помислиш какво ще правиш без пукната пара.

— Да остана сама ли? Че аз винаги съм била сама!

— Не ставай мелодраматична, тъкмо щях да се възхитя от хладнокръвието, с което посрещна истината! И за да съм откровен, не го очаквах от теб!

— А ти какво очакваше?! Да те ругая, да те удрям, да плача, да викам ли?! Можеше всичко накуп да направя, ако бях в състояние! Но не чувствам нищо — само празнота.

— Празнотата не е нещо ново за тебе! Съмнявам се дали някога си чувствала нещо, така както си отгледана!

— Възпитанието ми обаче все пак те е устройвало! Върви си, Никитас. Ти не си виновен, задето ме подценяваш по този начин. Аз съм виновна, че ти дадох това право! Приключихме!

Никитас протегна ръката, с която държеше чашата си, сякаш искаше да вдигне тост, преди да я изпразни. Без да бърза, я остави на масичката и се отправи към куфарите си, които бяха на входа. Пътуването до родното му място, от което се бе завърнал току-що, се оказа в крайна сметка знаменателно. Беше предвестник на окончателното му напускане. Той се обърна към Марина.

— Останалите си неща ще взема утре, ако ми позволиш!

— Естествено.

— И преди да си тръгна, искам да подчертая още нещо…

— Какво още остана да кажеш?

— Че няма да приема никакви финансови претенции от твоя страна! Ако възнамеряваш да претендираш дори и за едно евро, бих те посъветвал да премислиш добре. Вече имам много влиятелни приятели, повечето адвокати! Мога много да кажа за теб! Няма да се поколебая да използвам приятелчето ти и да те обвиня в изневяра. Знам как треперите за мнението на другите и мога да те уверя, че ще те орезиля по такъв начин в нашите среди, че нито ти, нито родителите ти няма да може да се оправите! Разбра ли ме добре?

— Избрал си хубав начин да кажеш сбогом! Съжалявам… В крайна сметка и ти си глупав! Трябваше да ме познаваш по-добре! След всичко, което научих тази вечер, не бих искала нищо повече от тебе! Бих предпочела да изляза навън и да прося!

— Може и дотам да стигнеш, но това, разбира се, не е мой проблем! — отвърна той и понечи да си тръгне.

— Момент! — повиши тон тя и го прекъсна. — Искам да ти разясня и аз нещо, преди да си тръгнеш. Нямам никакви претенции и след развода няма да чуеш повече нищо за мен. Това мога да ти обещая, но заедно с още нещо! Ако си отвориш устата и ако кажеш дори една дума за срива на баща ми, тогава ще се погрижа всички да научат какъв тип зестрогонец и използвач си бил! Бъди сигурен, че ще го направя по такъв начин, че няма да има човек, който да не ми повярва, и… обкръжението, на което толкова държиш, ще те изхвърли, преди да успееш и дума да кажеш! Ще забравиш последните четири години и няма да се занимаваш никога повече с нас! Ако някой те попита за развода, ще казваш, че е поради несходство в характерите! Ако помислиш добре, и теб те устройва това обяснение! Така ще можеш да преследваш необезпокояван следващата си жертва! Която и да е тя, колкото и пари да има, жал ми е за нея и дано Господ да й е на помощ, за да оцелее с нещастник като теб!

— Свърши ли?

— Договорихме ли се?

— Напълно! Както много правилно изтъкна, това устройва и мен! Искаш ли нещо друго?

— Да! Дължа ти нещо! Това!

Шамарът прокънтя в цялата къща. Пръстите й се отпечатаха по лицето му, а ръката й изгаряше от силния удар по бузата му. За миг Марина си помисли, че той ще остави куфарите на земята и ще й отвърне с плесник. Успя дори да почувства кръвта да сладни в устата й, но когато чу как той затваря вратата зад себе си, разбра, че тя сама беше прехапала устните си до кръв.

 

 

Часовникът отброяваше часовете и минутите на нейното мълчание. Беше три часът. Като призрак, като привидение Марина се носеше из празната къща, виждайки и наблюдавайки предмети, които преди никога не беше забелязвала. Всяко нещо й се струваше много различно. Когато влезе в спалнята, която делеше с него през всички тези години, тя имаше усещането, че я вижда за пръв път. Животът й с Никитас се въртеше в главата й и нямаше място за заобикалки. Факти, някои дребни, а други по-значими, й показваха колко много се беше лъгала. Още от първите дни бе получавала знаци за това, но явно тя е била глупава и не им е обръщала внимание, защото винаги бе оправдавала неговите грешки. Тя погледна към леглото и осъзна, че няма нито един вълнуващ спомен от миговете, прекарани заедно. Сега, когато отговорите бяха налице, можеше да разграничи желанието и страстта от обикновения съпружески дълг, онова, което щеше да изглажда търканията в съпружеския живот и щеше да накара… спонсорите му да го порицават. Глупачка! Винаги е била такава! Сега щеше да си плати цената за това!

Отчаянието я връхлетя на разсъмване заедно с първите слънчеви лъчи, които нахлуха в празната къща. Заедно с всичко, което се събуждаше наоколо, у нея се пробудиха вледенените чувства — ярост заради предателството. Горчивина от загубеното време. Гняв за това, че толкова години е била сляпа за всичко това… Отчаяние… За пръв път в живота си тя почувства несигурност и страх за бъдещето. Усети слабо замайване, което й напомни, че близо двайсет и четири часа не беше яла нищо. Отиде в кухнята, а стомахът й се бунтуваше и отказваше да приеме каквато и да било твърда храна. След като изпи на един дъх чаша прясно мляко, се сети, че не беше пила мляко от десетгодишна. При все това се почувства по-добре. Сега вече можеше да се обади и на другите да дойдат. Беше събота и никой не беше на работа.

Тя се беше превърнала в спешен случай и беше накарала приятелите си да действат като същинска бърза помощ, но сега осъзнаваше, че няма към кого другиго да се обърне, нито на кого другиго да се опре.

 

 

Колата на Костис спря пред дома на Марина точно в осем сутринта, но никой не слезе. До Костис седеше Елпида, а зад тях — Наталия. Мъжът загаси двигателя и ги погледна.

— Стигнахме. Какво ще правим сега? Тук ли ще си стоим? — попита ги той.

Елпида го погледна, без да каже нищо.

— За да съм откровена — измърмори Наталия, — за първи път умувам толкова много дали да вляза у тях. Освен това кой би могъл да издържи в такъв ранен час поведението на Никитас?

— Да, но Марина ни повика — прекъсна я Костис. — И за да позвъни в седем сутринта, значи, има нужда от нас!

— Точно това ме тревожи! Би трябвало вчера да му е казала новините. Защо ще ни се обажда толкова рано сутринта? Нещо не е наред! Ти, Елпида, ще продължаваш ли да мълчиш?

— Пред къщата й сме. Ако влезем вътре, ще си отговорим на всички въпроси! Защо да правя предположения?!

— За да сме по-добре подготвени! Никитас…

— Знаете мнението ми за него, значи, разбирате какво точно си мисля, че е станало! Не се е зарадвал особено от това, че тъстът му няма да го издържа повече!

— Мислиш, че…

— Много се опасявам от това.

Всички се стреснаха, когато видяха жената, която им отвори вратата. Марина стоеше пред тях пребледняла, уморена, със сигурност недоспала, с поглед, от който се процеждаше болка. Тя не им проговори. Обърна се и влезе вътре, а те я последваха. Седна на едно кресло с наведен надолу поглед. Те седнаха срещу нея, но само Костис проговори.

— Какво е това състояние, в което те намираме?! Срамота! Ще се погубиш само заради някаква беда, която е сполетяла баща ти ли? Случват се такива работи! Нали си говорихме вчера вечерта?! Ще се изправи пак на крака човекът! Други на негово място биха се самоубили!

— Само това липсваше!

Най-накрая тя бе проговорила и Костис събра кураж да продължи.

— Виждаш ли?! Баща ти обаче, тъй като е силен човек, вече е намерил начин да се пребори, да започне отначало, а ти, както изглежда, изобщо не приличаш на него!

— Костис, ти не знаеш…

— Какво да знам? Ти имаш съпруг, който е много способен и преуспяващ! Сигурно е в състояние да помогне на тъста си да се изправи на крака по-бързо! Ще видиш, че всичко ще бъде, както преди! Въпрос на време е!

Усмивката на лицето й не беше от радост. Тя беше пълна с горчивина, която достигаше и до тримата. Дори сякаш вкусиха от нея. Те се спогледаха. Наталия коленичи пред Марина. Хвана я за ръцете.

— Марина, защо не казваш нищо? Какво става? Нещо друго ли се е случило? Говори ли с Никитас?

— Веднага щом се прибрах снощи.

— И какво ти каза?

Въпросът увисна във въздуха за кратко, но след малко се чу звънецът. Марина се изправи, отдалечи се от изпитателните им погледи и се упъти да отвори вратата. Бяха нейните родители. Марина приличаше на тях по удивителен начин. Тя беше същата като майка си, но беше взела очите на баща си.

— Къде е Никитас? — попита баща й.

— За какво ти е?

— Исках да се разберем по някои въпроси, да го информирам!

— Можеш да говориш с мен. Същото е!

— Да, но… — отвърна той и хвърли красноречив поглед на хората наоколо.

— Недей да гледаш приятелите ми, татко! Както знаеш, те не са от нашите среди! Те са обикновени хора, които обичам и които ме обичат. Това, че са тук в този час, е достатъчно красноречиво и не бива да имаш никакво съмнение в този смисъл! Знаят всичко от първия момент. Можеш свободно да говориш пред тях. Така ще ме улесниш, да не им препредавам после.

— Много добре. Дойдох да съобщя на мъжа ти, че наемът на къщата покрива престоя ви до края на този месец. Сметките, които включват разходите до днешна дата, също ще бъдат платени от мен, щом дойдат. Тоест няма да се притеснявате за тях. Но от днес всички разходи трябва да бъдат поети от Никитас. Не знам кога ще имам отново възможност да ги поема, но…

— Седни, татко! И ти, мамо!

Настоятелният й тон прекъсна всякакъв разговор. Всички я погледнаха с учудване, но погледът й не издаваше нищо. Седнаха всички. Марина се облегна на едно кресло, преди да започне да говори.

— Това, което никой от вас не знае, е, че вчера вечерта, когато Никитас научи за случилото се, ми съобщи, че вече няма никакъв смисъл бракът ни да продължава, и напусна къщата. Развеждаме се! Първата задача за понеделник е да се придвижи разводът!

Майка й избухна в плач почти веднага. Елпида запали цигара, а Наталия прехапа устни. Двамата мъже скочиха от местата си, но се отправиха в различни посоки. Костис, видимо ядосан, застана до прозореца и се загледа в улицата с неразгадаем вид. Баща й пък застана пред нея, настоявайки за разяснения.

— Какво говориш?! Как така си е тръгнал?!

— Е, татко, недей така! Не разбираш ли, или се преструваш? Това, че си е тръгнал, не е странно, по-странно щеше да бъде, ако беше останал, след като златната мина е пресъхнала! Какъв смисъл би имало да продължи брак с жена без пукнат грош?

— Това ли ти каза?

— Не толкова деликатно! Каза ми го много по-грубо! Я да видим какво мога да си спомня. А, да! Обясни ми ясно, че се е оженил за мен, защото съм имала пари, защото съм била глупава и съм имала глупави родители, които, само и само да ме уредят някъде, са си плащали, и то без никакви претенции към него! Благодарение на семейната ни глуповатост, но и на подобаващия капитал, който си ми завещал, преди да ме вземе, и за който нямах никаква представа, успял да натрупа голямо състояние, което не възнамерява да сподели с… как го нарече? А, да, „с проваленото ми семейство“!

— Не вярвам на ушите си!

— И аз не повярвах в началото, но той каза и други неща, които не оставиха никакво съмнение, че съм се заблудила!

— Какво друго ти каза?

— По-добре да не разбираш! При всички положения смята себе си за най-ощетен от четирите години, през които е понасял мен със своенравието ми, както и вас! Не мога да кажа, че има добро мнение за семейството!

— Не е възможно! Не може да бъде! Никитас ли е казал всичко това?!

— Ти какво очакваше? Какво очаквахте и двамата? Направихте от мен една светска кукличка, способна само да обикаля салоните на нашите среди, и на всичкото отгоре се гордеехте с това! Научихте я да няма почти никакви интереси, а ако има, те да са за светския живот! Навсякъде разтръбявахте каква зестра имам! Не е ли било естествено, че съм привлякла като магнит един нещастник, зестрогонец като Никитас? Питам ви?! И вместо да ме дръпнете от него, сте му плащали, за да вземе какво?! Боклук като мен?! Гордеехте се със зет си, изпълнявахте всяка негова прищявка, не изисквахте никога неговия принос и най-важното, никога не пожелахте да научите нещо за него самия и за миналото му! Точно както с Христу! Татко, теб те бива да намираш възможно най-разрушителния тип и да се лепваш за него, само че последствията ги плащат всички останали около теб! Разбирате ли, че ме съсипахте?! Аз съм на трийсет години, ненужна и неспособна да се оправям сама, а и на всичкото отгоре без пукната пара! Нямам представа как ще живея занапред, нямам къде да се опра, страхувам се от утрешния ден, страх ме е от истинския живот, страхувам се от всичко! Радвайте се сега на това постижение от вашето глупаво възпитание!

Марина щеше да каже и други неща, ако Елпида не беше подскочила като на пружина от стола си, за да се озове пред задъханата Марина и да прекъсне монолога, който щеше да доведе до истерия — тя улучи точния момент. Баща й беше разбит. Плачеше, но Марина не виждаше никого през своите собствени сълзи. Тя само усети присъствието на Елпида и чу гласа й, рязък както винаги.

— Достатъчно, Марина! Това няма да помогне на никого! Родителите ти са направили това, което са смятали за най-добро!

— Но се е оказало, че не е! — възрази тя.

— Може би! Но ти им приписваш и своите грешки! Ти си била достатъчно голяма, а си отказала да вървиш по своя път! Светският живот те е устройвал! Що се отнася до Никитас, сама си го намерила, не са ти го наложили насила! Сега, когато си е тръгнал, обвиняваш родителите си, защото са искали да ти осигурят живот без проблеми! И това прави всеки родител според възможностите си! А на факта, че си е тръгнал, трябва само да се радваш! Нещо добро е излязло от тази финансова катастрофа! Отървала си се от един глупак, без когото ще си по-добре!

— Наистина ли вярваш в това, което казваш?

— Познаваш ме! Казвам винаги това, което мисля, независимо дали ще се хареса на другите! Той какво ти е осигурил?! Той беше една пионка, а ти, както всички нас, имаш нужда от един свестен партньор и в някакъв момент ще го имаш!

— Сега обаче нямам нищо…

Наталия се доближи до нея.

— Ние „нищо“ ли сме, наивно момиченце? Тримата мускетари телохранители? Един за всички и всички за един! Не се ли разбрахме така?

До нея беше вече и Костис. Той я прегърна силно. Целуна я по косата и после хвана раменете й и я разтърси нежно.

— Не се страхувай от нищо, нали имаш нас! Скоро всичко ще се промени към по-добро и ще се радваш, че си е тръгнал! Ще си стъпиш на краката и ще ти хареса!

— Сигурен ли си, че ще се справя?

— Щом като аз се справих, и то благодарение на вас, значи, можеш и ти! За малко да стана алкохолик, обаче я виж! Успях! Научих се дори и да готвя! Спомняш ли си шоколадовия кейк?

Усмивка се изписа по устните й и се пренесе върху останалите. Наталия я докосна по рамото, а Марина, следвайки погледа й, видя родителите си. Те бяха седнали един до друг, бездушни като восъчни фигури. Тя се беше отнесла с тях по много жесток начин, който те не заслужаваха, и сега я беше срам от всичко, което беше изрекла. За какво бяха виновни те?! Приближи се и коленичи пред тях.

— Извинявайте, татко… мамо… Извинявайте, бях много жестока с вас и единственото ми оправдание е болката, която изпитвам от предателството на Никитас… Но не трябваше да ви говоря по този начин.

— Ти каза самата истина. И си напълно права. Ние сме виновни. Аз… — прошепна едва чуто баща й.

— Не, не съм. Както каза и Елпида, направили сте онова, което сте смятали за най-добро, а аз съм тази, която е допуснала големите грешки. Но нека да не гледаме назад, след като ни очакват толкова много неща занапред.

Тя ги прегърна силно и почувства, че целите треперят. За първи път осъзна, че вече тя е силната. От нея очакваха да съберат кураж, за да започнат отначало. Въпросът на майка й потвърди нейното чувство.

— Какво ще правиш сега, детето ми?

— Не се притеснявай, мамо, и престани да плачеш! Не е дошъл краят на света! Разбира се, не съм взела още никакво решение, всичко се случи много бързо, но както виждаш, не съм сама! Имам си тримата мускетари телохранители!

Преди майка й да заговори отново, Марина видя в погледа й угризенията и я спря.

— Не казвай нищо, майчице! Няма нужда! Разбрах!

— Толкова съм се залъгвала, че…

— Припиши мнението, което имаше някога за моята компания, към грешките на миналото! В крайна сметка излезе за добро всичко това. Може би е настъпил часът да станем по-човечни. Това, което искам от вас, е да не се притеснявате за мен. Вижте какво ще правите вие! Аз ще си стъпя на краката! Крайно време е!

— Искам да знам какво решение ще вземеш! — каза баща й.

— Веднага щом реша, татко, ще дойда в къщата на леля Лела, където ще бъдете, и ще ви уведомя. При условие че ще ме информираш и ти! Край на тайните! Сигурно си разбрал вече, че не съм толкова глупава.

— Що се отнася до това… Макар вече да не смятам, че имам възможност да започна отначало…

— Защо? Какво се е променило? Когато продадеш къщата.

— Забравяш, че сега Никитас ще каже на всички! Кой ще погледне на мене като на равнопоставен?

— Не се притеснявай! Никитас няма да каже и дума!

— Откъде си толкова сигурна?

— Да кажем, че го поисках от него по начин, по който не можеше да откаже тази дискретност, колкото и да му се искаше да стори обратното!

— Какво си му казала?

— Подробностите не са от значение! Важното е, че му обясних, че ако иска да има бъдеще в прочутите ни среди, ще трябва да си държи устата затворена, защото в противен случай и аз ще отворя моята и всички ще научат какво егоистично същество е той и какви са неговите скрити намерения. Така всички ще държат парите си далеч от него!

— Заплашила си го?

— Когато искам, мога да бъда много, много лоша!

Баща й я погледна, сякаш я виждаше за пръв път. След това я погали по косата и й се усмихна.

— Когато можеш, ела да видим какво ще правим с капитала от къщата — каза й той, а Марина разбра, че по този начин той й гласуваше пълно доверие.

Преди да тръгнат родителите й и да се сбогуват, баща й се обърна и погледна тримата приятели. Постави ръката на гърдите си и им изпрати едно безмълвно „благодаря“. По-голямата благодарност запази за Господ, който в една дъждовна нощ бе отворил прозорец към Тюхе^[3] за неговото дете.

 

 

Слънчевата светлина обливаше Атина, град, който се опразваше от жителите си, тъй като повечето бягаха от ежедневието си в търсене на глътка въздух в някой туристически курорт — въздух, който щеше да им помогне да изкарат някак оставащите месеци до следващата ваканция; поради това и Атина също поемаше дъх, освободена от многобройното си население. Наближаваше обед.

Цикадите отвън, пред къщата на Марина, придаваха свой ритъм на атмосферата и като живи термометри отмерваха задушната жега през юли. Във вътрешността й обаче беше прохладно и спокойно. Свежестта идваше от климатиците, а спокойствието — защото след дълго настояване бяха убедили Марина да отиде да поспи. Елпида се беше принудила накрая да я заплаши с успокоителна инжекция, за да я изпрати да си легне. Наталия беше останала с нея, докато не се убеди, че клепачите й се затварят, а след това излезе от стаята, без да затваря вратата. Слезе в салона. Елпида беше приготвила кафе и заедно с Костис пушеха безмълвни.

— Най-после заспа — каза им тя. — Оставих вратата отворена, за да я чуем при необходимост. Все пак, струва ми се, изглеждаше спокойна.

Тя седна до Елпида и погледна Костис. Лицето му беше стегнато, а очите му присвити. Някъде се беше отнесъл и беше очевидно, че не му е приятно.

— Ако мислиш за Никитас и колко бой трябва да изяде, казвам ти, че има много по-важни проблеми в този момент!

Предположението на Елпида беше вярно и с резкия си тон го накара да се съвземе. Тя го беше приземила отново в действителността.

— Умът ми не побира това, което й е причинил! — отговори той и смачка наполовина изпушената цигара в пепелника с такава ярост, че нито една от двете жени насреща му не се усъмни, че именно подобно нещо искаше да се случи и на самия Никитас.

Той се изправи и започна да крачи наоколо ядосан с ръце в джобовете.

— А колко много искаше дете… — въздъхна Наталия и прехапа устни. Замълча изведнъж, но след това сякаш се сети за нещо и продължи: — Животът й беше толкова подреден, толкова хубав… — Тя замълча отново, но този път видът на Елпида я беше прекъснал.

— Хубав ли?! — повтори Елпида. — Извинявай, но аз не виждам нищо красиво в един празен живот, без предназначение, до мъж, който е с теб само за да пресмята теглото ти в злато!

Беше ред на Елпида да смачка цигарата си до тази на Костис и да се изправи вбесена, преди да продължи:

— Парите може и да са сериозен фактор за щастие, но сами по себе си не могат да го осигурят. Когато казах, че Марина ще е по-добре без него, именно това имах предвид! Ако за да се освободи от него, е било необходимо да се случи тази катастрофа, нека да е така! Още по-добре! Всяко зло за добро!

— Независимо от причината, поради която се пристъпва към развод, дори и когато ти си този, който го иска, процедурата е болезнена. Сякаш се изличава част от твоя живот! Още повече когато ти си този, когото са зарязали! Този нещастник я е захвърлил като парцал и даже е успял да я убеди, че е именно такава! Не е изличил само четирите години от нейния живот, зачеркнал е и нея самата като човек! В очите й е казал, че не притежава никаква стойност, освен онази, която са й осигурявали парите! Не я е напуснал просто ей така! Искал е да я унижи, сякаш му е направила нещо лошо! Нещастник!

Изведнъж Костис замълча. Гневът му беше прелял. Никога не го бяха виждали такъв. Дори Елпида не каза нищо по въпроса, а само поклати одобрително глава. Наталия се изправи решително.

— Мисля, че трябва да спрем да говорим. Виковете ни може да я събудят, а тя има нужда от сън — каза тя спокойно. — Отивам да приготвя нещо за ядене. Наближава обяд, а когато Марина се събуди, ще трябва да сложи нещо в уста, макар и насила.

И тримата се отправиха към кухнята. Не беше необходимо дълго да мислят какво да приготвят. Знаеха добре, че приятелката им има слабост към макаронените изделия, а в кухненския шкаф имаше всякакви видове. Опитаха се да не вдигат шум. Често спираха, за да се ослушат дали не се беше събудила, но наоколо цареше пълна тишина.

Костис слагаше масата, когато Марина влезе в кухнята и ги изненада. Те не бяха чули нищо. Тя се беше изкъпала, косата й беше мокра, вързана набързо с ластик, носеше къси панталонки и тениска. И тримата я погледнаха. Краткият сън все пак й се беше отразил добре. Погледът й беше ясен, въпреки че очите й, леко подпухнали и зачервени, издаваха мъката в душата й. Тя ги погледна учудена.

— Какво правите тук? — попита.

Костис започна да разяснява. С прекалена приповдигнатост я стисна за раменете и я сложи да седне до застланата маса.

— Уважаема госпожо, часът е два. Всички се хранят сега! Това ще направим и ние! Особено ти, защото не искам и да си помисля кога за последно си яла нещо! Разбира се, ти си голяма късметлийка, защото в кухнята ти има трима превъзходни кулинари! Момичетата приготвиха чудесни спагети, а салатата е мое дело по невероятна рецепта, която приготвям рядко, и то само за малцина отбрани! Не позволявай видът й да те подведе, че прилича на гръцка салата! Това е зрителна измама!

Усмивката й накара Елпида и Наталия да погледнат с признателност онзи, който беше успял да я предизвика. Веднага след това сервираха храната и седнаха около Марина. Така се бяха втренчили в нея, че тя се разбунтува.

— Добре де, приятели! Ще ям! Още парят!

— Подухай, за да изстине! — й каза Елпида и тя се вслуша в съвета.

Така или иначе, имаше нужда от това. Още с първите хапки се почувства по-добре и бързо опразни чинията. Не можеше да откаже и салата, след като Костис й хвърляше окуражителни погледи да опита неговото произведение. Щом се нахрани, тя остави вилицата си и ги погледна.

— Доволни ли сте? — попита.

— Напълно! — отвърна от името на всички Наталия.

— Добре! Сега можем да продължим по-нататък! — заяви тя.

— Къде „по-нататък“? — попита Костис. — Казахме, че сме добри готвачи, но нямахме време и за друго! Това беше основното блюдо!

— Подозирам, че основното блюдо е план за действие! Не е възможно вие тримата, докато сте готвели, да не сте… „измагерили“ и това, което ще правя аз от тук насетне!

— Кълна ти се, че не сме! — побърза да отговори Костис. — А освен това решенията трябва да вземеш ти! Ние само ще ги осъществим! Ще направим това, което ни кажеш!

— Де да знаех какво да ви кажа! Винаги други са решавали вместо мен особено когато решението се е отнасяло до сериозен проблем като.

— Марина, всичко това е вече в миналото! — прекъсна я с устрем Елпида. — Сега си сама и имаш трима приятели, които ще ти помогнат. Но само ще ти помогнат! Няма да решават вместо тебе! Пред теб са Костис, Наталия и Елпида, не твоите родители!

За учудване на всички Марина се усмихна.

— Скъпа Елпида — обърна се тя към нея, — какво щях да правя без теб, кой щеше да ме приземява всеки път? Излиза, че имаш талант на звероукротител! Знаеш ли?

— Без камшик обаче!

— А хапливият ти език какво е? Той е равен на десет камшика! Както и да е, права си, както обикновено. Решенията трябва да са мои. Само че не знам откъде да започна.

— Мога ли да предложа нещо? — Наталия поиска одобрение от Елпида, която не изказа възражение, и тя продължи. — Мисля, че трябва да започнеш от къщата. Повече не може да живееш тук!

— Това е сигурно! Няма да мога да я поддържам. Нали чухте какво каза баща ми. До края на месеца трябва да съм се изнесла. Но какво ще правя с всички неща, мебелите, картините?

— Имаш ли нужда от тях? — попита Елпида, впила поглед във фаса от цигарата си.

— Какво имаш предвид? Да ги продам ли?

— Естествено! Струват куп пари, а и никой нормален апартамент няма да успее да ги побере!

— Имаш право! Какво да правя с тях… Костис, ти какво мислиш?

— Принуждаваш ме да се съглася с Елпида, а знаеш колко мразя да се случва това! В този момент имаш нужда от пари, за да се задвижиш и да организираш живота си. Ако ги продадеш, ще имаш добър капитал на разположение. Ако решиш, имам познат, собственик е на галерия. Или нещо подобно, не знам точно. И ще се заеме при пълна дискретност да продаде, каквото му кажем. Има клиенти и в чужбина. Така ще избегнем каквито и да били коментари от страна на твоите среди. Нали разбираш?

— И пет пари не давам за всички тях!

— Започваш да се издигаш в очите ми! — подхвърли Елпида.

— При всички положения обаче нищо не трябва да се разбере. Трябва да уважа желанието на баща ми. Аз дори не искам да виждам никого от прословутото ни обкръжение, за тях обаче е по-различно. Я ми кажи, Костис, твоят приятел ще може ли да ми помогне да се освободя от бижутата си?

— Много ли имаш?

— Доста са и признавам, че макар да не знам много за тях, трябва да са много скъпи!

— Ще намерим някого. Искаш ли да ги продадеш?

— Всичките са подарък от… предания ми съпруг! Предполагам, че когато ми ги е подарявал, е плакал за парите, които е давал за тях, но какво да прави, след като и той е трябвало да показва на родителите ми, че имам добър съпруг, и да се фука сред обкръжението си! Не искам да ги виждам, но и не възнамерявам да му ги връщам! Ще ги продам и ще смятам парите от тях като минимално обезщетение за четирите години престъпна подигравка! Справедливо ми се струва!

— Започваме да отглеждаме чудовище, така ми се струва! — промърмори с усмивка Елпида, но при следващите думи на Марина, всички отново станаха сериозни.

— Искам от вас обаче една услуга. Нямам какво друго да направя. Ще ви покажа кои мебели и вещи искам да запазя, но не мога да поема ликвидирането на къщата ми, няма да издържа да гледам как се разпада на парчета. Искам да я запазя в спомените си такава, каквато е била. Изкарах четири години в нея, мислех, че съм щастлива, независимо от това, че щастието ми се оказа огромна заблуда. Така че ще направите ли това за мен?

— Няма място за обсъждане дори! — побърза да отговори Костис, защото се страхуваше от някаква реакция от страна на Елпида. — Аз ще се заема! Ти ще вземеш само личните си вещи и ще ми кажеш какво искаш да запазиш, останалото ще оставиш на мене! Както ти казах, като ги продадеш, ще имаш в ръцете си едно малко състояние!

— И един огромен провал в актива — брак с мъж, който нищо друго не е обичал в мен, освен парите!

Болката в гласа й донесе мълчание и неудобство.

— Още не мога да повярвам — продължи тя — на всичко онова, което чух от него! Още се чудя как е могъл и как аз съм била толкова глупава! В крайна сметка ти беше права, Елпида! По-добре, че се случи това и че той си тръгна!

— И да не си беше тръгнал той, ти щеше да го направиш в някакъв момент! Винаги съм вярвала, че можем да живеем с някого, който има различни от нашите чувства, но не и с някого, който има низки чувства. Никитас беше пълен с такива! Егоист, самовлюбен, безчувствен, циничен, списъкът няма край! Нямаше да се получи да сте цял живот заедно!

— Сега вече и аз виждам това, разбирам го, но и така да е, продължава да ме боли. Странното е, че не ме боли, защото си е тръгнал, нито пък смятам, че ще ми липсва. Напоследък бях започнала да виждам и аз някои неща. В крайна сметка и аз не съм го обичала!

— Тогава защо те боли? — попита я Наталия.

— Боли ме за годините, които съм изгубила, боли ме, че не съм имала никаква стойност за него. Неговото предателство, начинът, по който ми се подигра…

Чиниите бяха поставени в миялната машина, кухнята възвърна нормалния си облик — кратка почивка за разговор, който последва на верандата с кафе. Цикадите свиреха въодушевено, усещайки, че вече имат аудитория. Някои хора бяха оставили климатиците и бяха предпочели горещината на следобеда и тяхната монотонна песен като музикален фон за разговора си. Марина стоеше права, взела думата пред малобройната аудитория.

— Добре, да кажем, че си тръгна оттук. Къде отивам и най-вече какво ще правя?

Тя ги огледа един по един, но само Елпида й отговори.

— Ще видим къде ще отидеш. Колкото до това, какво ще правиш, ясно е! Ще си намериш работа, за да се прехранваш, както всички нас! Нещата наготово свършват лесно, колкото и да са те!

— Да работя?!

Ужасът по лицето на Марина предизвика гнева на Елпида.

— Ами, да! Вярно! Ужасно нещо е работата за нашата принцеса! Я се осъзнай, момичето ми! Стъпи на земята най-после! Вече не разполагаш с милионите на баща си, които да ти осигуряват бъдещето и мързелуването! Сега ще бъдеш като всички жени, които работят, перат, гладят, чистят и се грижат за дома и за себе си, защото няма кой друг да го свърши, нито пък, естествено, някой им носи закуска в леглото! По-нататък става и по-лошо! Всички тези жени си лакират сами ноктите, ако успеят, ходят на фризьор веднъж месечно в най-добрия случай, а що се отнася до козметичния център, в който беше свикнала да киснеш денем и нощем, можеш само да го сънуваш! Добре дошла в реалния живот, където няма място за глезотиите от миналото! Ясно ли ти е?

Елпида спря задъхана. Марина изглеждаше така, сякаш беше поразена от мълния. Наталия беше до нея и я сложи да седне на един стол, преди да се обърне с укорителен тон към разгневената си приятелка.

— Ех, Елпида! Нужно ли е винаги да удряш с камшика?! — меко я укори тя.

— За пореден път успя да го направиш! — каза в подкрепа Костис и погледна Марина. — Ела на себе си, скъпа! Нали си я познаваш нашата Елпида! Пряма, както винаги!

— Да, но както обикновено, е права!

Краткото изказване на Марина, която гледаше Елпида право в очите, ги стресна повече от предходната атака. Наталия я погледна, сякаш виждаше пред себе си обезумял човек.

— Не се тревожи! — успокои я Марина. — Добре съм! Малко ненадейно ми дойде това конско, но както обикновено, имах нужда от нещо такова. Естествено, че ще се наложи да работя! Имам диплома и със сигурност ще открия някакви способности, ако се разтърся! Козметичните центрове са за богатите, а аз вече не съм! Колкото и пари да спестя от продажбата, ако не работя, ще се изпарят, а те са единственото обезпечение за бъдещето ми. Правилно ли говоря, Елпида?

— Толкова добре, че започвам да се чудя дали нямаш нужда от психиатър! Ти да не си с раздвоена самоличност, моето момиче? Преди минута скимтеше като ритнато коте срещу работата, а сега…

— Може и да имам раздвояване на личността, но имам и тебе, за да ме приземяваш! Кажете ми сега дали имате някаква идея, какво би могла да работи една бивша безделница богаташка.

Сред мълчанието, което настъпи, се чу само Наталия.

— Мисля, че в издателството, в което работя, ще имат нужда от преводачка. Това не е постоянна работа, преводачите се наемат като външни сътрудници и им се плаща на книга. Парите може и да са малко… Не знам дали те интересува…

— Мислиш ли, че ще се справя?

— Четеш чужда литература, имаш вярна интуиция, мнение и знания. Със сигурност ще се справиш!

— Тогава смятай, че проявявам интерес!

— Можеш да работиш и в езикови школи.

Елпида беше проговорила, а нейното обикновено вклиняване приличаше повече на предизвикателство, което очакваше последващо избухване, но не стана така. Марина я погледна спокойно.

— Много правилно! — съгласи се тя. — След като работата като преводачка не изисква присъствието ми в издателската къща, мога да работя не само в езикови центрове, но и да давам частни уроци.

Пушекът от цигарата на Елпида се разстла в пространството също както и усмивката по лицето й. Погледите на двете жени се кръстосаха като шпаги на турнир по фехтовка, но Елпида призна превъзходството на противника и шпагата бе поставена обратно на мястото й. Костис, който следеше развитието, се изправи.

— Дами, съжалявам, че прекъсвам този… истински двубой с очи, от който ми убягнаха някои подробности, но има още един проблем, който се нуждае от спешно разрешаване! Марина, трябва някъде да се настаниш, докато намериш свой дом. Бих ти предложил да останеш вкъщи, защото има повече място, но докато не излезе решението за развода, по-добре да бъдеш предпазлива особено след като този нещастник те е заплашил, че ще те обвини в изневяра! Може и да сте се договорили, но аз му нямам никакво доверие! Предполагам, че и Елпида, и Наталия са готови да те приютят, докато решиш какво да правиш!

Марина погледна двете жени. Наталия й се усмихна. Елпида заби отново поглед в нея. Тя им се усмихна, преди да започне да говори.

— Знам. Знам каква съм късметлийка, че имам вас… И ви обичам страшно много. — Тя се обърна към Елпида. — Бих искала да можех да дойда у вас, но би било един вид стъпка към самобичуване! В този момент ние двете не можем да се разберем! Истините, които изричаш, причиняват много болка. Искам ги, имам нужда от тях, за да отпъдя напълно, каквото е останало от старата Марина, но то би ме съсипало, ако е ежедневно.

Марина замълча. Останалите двама притаиха дъх, докато Елпида не пожела да отговори.

— От първия момент, в който се запознахме — заговори тя, — предположих, че не си безмозъчното и повърхностно същество, което изглеждаше! Сега вече знам, че предположенията ми са били верни. Имаш душа, имаш ум… Имаш и право. Но аз не мога да бъда друга. Отиди при Наталия. Личният ти звероукротител ще бъде винаги до теб!

Изписаха се четири усмивки. Приятен полъх обгърна компанията. Може би беше на богинята Деметра. Тя може и никога да не се усмихваше, но на хората даваше смях и надежда. И ако Хефест беше докарал огъня, тя беше предложила закрилата на приятелството!

 

 

Наталия крачеше напред-назад из малкия апартамент, готова да избухне. По принцип би трябвало да дойдат и двамата. Добре, Елпида беше на работа, щеше да дойде по-късно. Ами Костис, който живееше на две крачки? Защо се бавеше? В това, което се случваше, нямаше никаква логика. Тя не знаеше как да се справи със ситуацията.

В този момент се чу звънецът. Костис беше с Елпида, която щом влезе вътре се разкрещя.

— Какво става? Принудих се да си тръгна по-рано от работа, след като ти ми наговори куп несвързани неща по телефона! Къде е Марина?

— Върнах се от работа, а нея я нямаше тук. След малко се прибра, но в лошо състояние! Оттогава е в банята и плаче!

— Нищо ли не ти каза? — попита Костис.

— Нито дума! Плаче непрекъснато! Не знаех какво да направя! В началото я помолих да излезе оттам, после й се скарах. Нищо! Въобще не ми отговаря! Десет дни си беше добре! Виждали сте я! Били сте с нея! Какво я прихвана изведнъж?!

Елпида избута настрана Наталия и отиде до банята. Почука силно на вратата. Отговори й едно ридание, но то не я разколеба.

— Марина! — извика тя. — Излез оттам веднага да ни кажеш какво става, иначе не отговарям за това, което ще се случи! На мига дойдохме всички и искам да разбера каква е причината да зарежа хора, които имат големи и неразрешими проблеми! Престани да плачеш и излез! Веднага! Няма да допусна да остарея пред банята на Наталия в очакване да пресъхнат сълзите ти!… Марина, няма да повтарям!

Бяха необходими две минути, за да се появи пред тях, бледа и с подути от плач очи. Наталия побърза да я прегърне и да я заведе в малкия хол. Сложи я да седне и й донесе вода. Костис седна до нея, а Елпида беше кръстосала ръце и я наблюдаваше.

— Какво става, Маринче? — Гласът на Костис, спокоен и нежен, я накара отново да се разплаче, а той продължи да й говори. — Какво става? Защо е това хлипане сега, когато всичко започва да се подрежда? Мебелите се продават, и то на добри цени, намери си работа, разводът започна, всички сме до теб. Какво те прихвана?

Зъбите й изтракаха, докато отпиваше от чашата вода, която Наталия й поднесе. Тримата се спогледаха. Нещата ставаха наистина все по-странни. Марина понечи да проговори, но не успя. Хълцанията попречиха на думите да излязат. Елпида коленичи пред нея.

— Марина, караш ни да се тревожим! Не си реагирала по такъв начин на случилото се досега. Какво е това, което те докара до подобно състояние? Каквото и да е, заедно ще го преодолеем. Трябва обаче да ни кажеш!

Марина се хвърли в прегръдката й. Прегръщаше я силно и сгушена там, намери куража да проговори.

— Бременна съм! Чакам дете от Никитас! Кой ме е проклел, Господи?! Защо на мен?!

Елпида се съвзе първа от изненадващата новина, която беше шокирала останалите. Отдръпна я от себе си, хвана я за раменете и я принуди да я погледне в очите.

— Тези два въпроса — произнасяше бавно тя — ги чувам всеки ден, но от хора, осъдени на смърт! Те не подхождат на жена, която не носи в себе си болест, а дете! А детето не може да бъде проклятие!

Елпида се изправи и се отдалечи, без да успее да види угризението в очите на Марина. Но го разбра, когато Марина заговори.

— Извинявай, имаш право. Преувеличавам, но опитай се да ме разбереш. Чувствам, че съдбата си играе с мен! Исках дете, когато бяхме заедно. Когато бях финансово обезпечена. А то кога дойде?! Когато се развеждам и нямам нищо!

— И пак не виждам защо трябва да те съжалявам! Нито си първата, нито последната, която се развежда и която ще отгледа сама едно дете! А що се отнася до това, че нямаш нищо… Пак си извън реалността! Когато привърши разпродажбата, ще имаш на разположение доста милиони, за разлика от нас, които работим цял живот, а нямаме нито грош! Събуди се и се огледай наоколо! Престани да се интересуваш само от себе си! Хиляди жени отглеждат сами не едно, а и повече деца, трепейки се по цехове, супермаркети, съсипва ги стоенето на крак като продавачки, но това не ги интересува! Ти, драга ми госпожо, имаш пари, имаш работа и на детето ти никога нищо няма да му липсва!

— Какви ги говориш? Кой ти каза, че ще задържа това дете? Защо си мислиш, че плача?!

— За единия час, който си прекарала, затворена в банята на Наталия, отдадена на ридания, си решила да сложиш край на един живот?! Такава зрялост! Браво!

— Момичета… момичета! Прекратете за малко, моля, за да сложим нещата по местата им — намеси се Костис. — Марина, сигурна ли си, че си бременна?

— Днес ходих на лекар. Имах съмнение. Нали разбираш. Но го научих със закъснение. Доколкото ми каза лекарят, аз съм от онези случаи, в които бременността не повлиява на цикъла през първите месеци. Бях забравила да взема няколко хапчета. Както и да е, съобщи ми, че до средата на януари ще стана майка! Господи! Аз не знам какво ще правя със себе си, а ще трябва да се грижа за едно дете! Невъзможно е!

Наталия хвана ръцете й, защото трепереха.

— Не е толкова страшно. Детето е радост, а ти си избързала с решението да се лишиш от нея! — каза й спокойно тя.

— Ама вие добре ли сте?! Какво ще се случи, ако Никитас разбере по време на развода?

— Няма да се разчувства! — отново се намеси в разговора Елпида. — Не вярвам да приеме, че е негово! Ела на себе си, Марина! Детето ще е само твое! Стига да можеш! Стига да не се боиш! Аз нямам какво друго да кажа… Засега!

Тя си тръгна, преди някой да успее да я спре.

 

 

Всички пътища бяха затворени. Всички вероятности даваха един и същ отрицателен отговор. Това дете беше забранено. Знаеше, че колкото и да наблюдава морето, нямаше да получи отговор от лазурните му нюанси. Тя беше намерила убежище отново там. Сама. На плажа имаше много малко хора, а Марина беше избрала най-отдалеченото от тях кътче. Стоеше права и неподвижна, със заровени крака като някакво странно дърво, което имаше особеността да хваща корени във фино заоблените от морето камъчета.

Водата галеше прасците й, но тя не усещаше спокойствието от детските си години. Душата й се бунтуваше, а морето се чудеше на огромното вълнение, което виждаше. Мислеше, че единствено то може да ражда толкова лоши неща.

Марина се опитваше да си представи живота с едно дете. Опитваше се дори да го види. Как щеше да изглежда, на кого щеше да прилича. Но една огромна вълна, запратена от вътрешния й разум, развали картината. Не, беше невъзможно. Тя сега прохождаше и се учеше да живее сама. Как щеше да се грижи за детето си? Детето й… Вълшебни думи! Постави ръце върху все още плоския си корем, но рязко ги отдръпна. Не! Това беше погрешен жест, опасен! Не трябваше да се оставя на сантименталности, които щяха да й попречат да последва разума си. Освен това и Никитас. Това дете щеше да я обвърже с него завинаги, а тя не искаше нищо да ги свързва. Не искаше никога повече да го вижда, не искаше да мисли за него като за бащата на детето си. Когато той беше дошъл да си събере нещата, тя беше излязла. Бяха останали само Елпида и Наталия. Дори не и Костис, за да не избухне скандал. А и Елпида беше подготвена за всеки случай. За доброто на Марина беше успяла да се въздържи дори когато той, наред с дрехите и личните си вещи, беше потърсил бижутата, които й беше подарявал. Елпида го беше погледнала студено и му беше отговорила спокойно, но с тон, който не търпеше възражения.

— Това го очаквахме! Съвсем нормално за един професионален зестрогонец! Марина обаче ми постави задача да ти разясня, че бижутата са нейни. Не претендира за нищо друго, естествено, но бижутата ще задържи тя!

— За да си спомня за мен ли?

— Недей да се ласкаеш! Ще ги продаде, а парите от тях ще приеме като минимално обезщетение за годините, които е изгубила!

— А ако настоявам да ги взема?

— Ще бъде напразно! Марина ми каза, че ако настояваш, ще трябва да ти припомня колко приказлива може да стане и в какви добри отношения продължават да са тя и нейното семейство… с обкръжението ви!

— Виждам, че си добре информирана за разпада на семейството ми!

— Не виждам никакво семейство, както впрочем никога не съм виждала! Установих, че има експлоатация, но мислех, че греша. Ти обаче не ме опроверга! И ако е последвало нещо добро от този фалит, то е, че Марина се отърва от теб!

— Не смяташ ли, че говориш твърде много?

— Не исках да казвам нищо, но ти ме предизвика!

За щастие, Никитас си беше отишъл, без да продължи разговора, който щеше да се превърне в остро пререкание.

От онзи ден насетне Марина не беше споменавала дори името му. Как щеше да го избегне обаче, ако задържеше детето? Нямаше как той да не научи. Какво щеше да каже? Как щеше да реагира? Как щеше тя да бъде добра майка, след като не можеше все още да бъде завършена личност? Освен това имаше да свърши толкова неща. Нямаше смисъл. Детето щеше да бъде голяма грешка. Дървото беше изкоренено по собствено желание от плажа с решението да пререже новата му клонка.

 

 

Никой не очакваше такава атака. Елпида нахлу като тайфун в дома на Наталия. Видя ги да се опитват да включат видеото, което Марина беше донесла от тях.

— Какво става? Защо изглеждаш така? — попита Наталия, щом й отвори вратата.

Елпида обаче я погледна безизразно.

— Костис си е у дома и те очаква — каза й тя. — Отиди при него. Ние с Марина ще дойдем след малко.

— Сега се опитваме да включим видеото! — възрази Наталия.

— Видеото може да почака, но разговорът, който трябва да проведа с госпожата, не може! Върви, Наталия… Моля те!

Марина следеше безучастно разговора им. Когато Наталия се подчини с нежелание на искането на Елпида и тръгна, хвърляйки притеснен поглед наоколо, тя стана от пода, където седеше, остави кабелите и застана срещу приятелката си със скръстени в отбранителна позиция на скута ръце. Елпида вече не бързаше. Седна и запали цигара. Първо дръпна дълбоко два пъти, а после прикова поглед в очите на Марина.

— За кога имаш уговорка с лекаря за аборта? — попита я тя.

— Вдругиден. Как разбра какво съм решила? Наталия ли ти каза?

— Не беше нужно никой да ми казва! Знаех какво ще решиш още от първите секунди, когато по сърцераздирателен начин ни съобщи новината за бременността ти! Преди даже да си го изказала ти самата! Виждаш ли, малкият напредък, който си постигнала, не е достатъчен да те направи по-малко боязлива при поемане на отговорности!

— Дошла си да ме ругаеш ли? А преди да си казала каквото и да било друго, те предупреждавам, че никой няма да ме накара да променя решението си! Няма да задържа детето!

— Кажи ми защо! От кого се страхуваш повече? От Никитас или от себе си?

— За бога, ти мислиш ли, че моментът е подходящ, за да имам дете? Та аз нямам дори дом!

— Дом ще имаш, когато пожелаеш! Това не е оправдание! Нито пък финансите ти са в такова отчайващо състояние, че да представляват пречка да имаш дете.

— Не съм казала нищо за пари! Обаче какво разбирам аз от бебета? Как ще го отгледам сама?

— Искаш да кажеш, че ако беше с Никитас, той щеше да разбира повече от бебета?! Марина, я ела на себе си! Нито един баща няма друга роля, освен… декоративна през първия етап! Вместо да трябва да се справя с двама паникьосани родители, детето ти ще има само един такъв! Къде е проблемът?

— А Никитас? Какво ще каже за детето?

— Първо се налага да решиш дали трябва да научава изобщо за него, а моето лично мнение е, че не заслужава да научи!

— Но той е бащата!

— Един миг на наслада, придружен от изхвърлянето на малко семенна течност, не прави никого баща особено ако той не е бил добър съпруг за майката! Да оставим настрана, че ще е по-добре детето да не получи никакво влияние от него! Стига му, че ще носи неговите гени! Нека да не го обременяваме допълнително!

— Тоест ти смяташ, че не трябва да му казвам нищо? Ами ако научи?

— Как ще докаже, че е негово?

— Нали има изследвания за това, Елпида?

— И ти смяташ, че той ще иска да се занимава с това? Но не там е въпросът сега! Въпросът е в теб, Марина! Ти искаш ли дете? Остави настрана Никитас и страха от неизвестното и отговорностите, ти искаш ли го? Ако не го задържиш, ако направиш този аборт, ще можеш ли да си го простиш по-късно?

— Не знам, не мога сега да…

— Но сега трябва! Вдругиден ще е късно! Детето няма да съществува!

— Ама какво те прихвана? Къде отиде всичко онова, което приказваше някога за децата? Ти никога не си искала дете!

— Едно съм аз, друго си ти! Както каза, аз никога не съм искала! Това е моят избор! Ти обаче съвсем наскоро беше изявила силно желание! Ето че се сбъдна!

— Да, но в неподходящо време!

— Не може да имаш всичко, когато ти пожелаеш! Марина, много ще сгрешиш, ако направиш подобно нещо! Толкова съм убедена, че ми идва да те вържа, за да те спра, след като не мога да те убедя! Дава ти се възможност да промениш целия си живот. Началото е вече поставено! Това дете ще е билет за едно пътешествие в света на пълнолетните, към същината на живота. Толстой е казал, че една стъпка само дели величието от падението, и ти го доказа, но наопаки! От брака и смехотворния живот, който водеше, тръгна напред и сега е време за величието — майчинството.

Елпида спря задъхана. Марина мълчеше. Дори не я поглеждаше.

— Защо не казваш нищо?

— Мисля…

— Кажи ми, говори ми! Каквито и колебания да имаш, ще ги обсъдим! Какъвто и проблем да смяташ, че ще се появи, сподели го и ще намерим разрешение заедно! Дявол да го вземе, как да ти го кажа, за да разбереш, че никога няма да си сама с това дете! Всички ще сме до теб завинаги! Каквото и да се случи помежду ни, дори и ако по някаква невероятна причина се скараме или престанем да си говорим, това дете ще е отговорност за всички нас! И понеже в този момент другите не са тук, аз лично ти давам думата си, че ще бъда винаги до теб! Кажи ми сега какво мислиш!

— Ще му станеш ли кръстница? — изненада я Марина.

— Какво каза?

— Ако това дете има една безотговорна, глупава и боязлива майка, то поне нека да има кръстница, която е точно обратното.

— Марина… Не знам какво да кажа… За пръв път губя ума и дума!

— А аз за първи път успявам да постигна такова нещо с теб и се гордея с това! И тъй, приемаш ли? В крайна сметка… на теб дължи живота си!

— Ще бъде голяма радост и чест за мен. Разчувства ме, момиче! Я ела тук!

Тя я прегърна силно. За първи път Марина видя сълзи в очите на Елпида и се разплака. Така разплакани и по-късно ги свариха Костис и Наталия, които влязоха малко по-късно. Шокът ги задържа неподвижни на входа. Първа се съвзе Елпида. Избърса очите си и отново намери да каже нещо, което да напомни обичайния й строг тон.

— Мисля, че поръчах да изчакате да дойдем ние! — каза тя на Наталия.

— Начинът, по който влезе у дома, и това, че се забавихте толкова време… Търпението ми се изчерпа! — отговори.

— Какво е станало тук, момичета? Я вкарайте и мен в час! — Костис се усмихваше.

Нищо лошо не предвещаваше видът на двете жени. Може би се случваше тъкмо обратното. Нещо му подсказваше, че съвсем скоро щеше да преживее бащинството отблизо, така както не беше успял с дъщеря си.

— Всичко е наред — започна да обяснява Марина, отгатвайки мислите му. — Аз ще задържа детето, вие ще ми помогнете да го отгледам, а Елпида, освен всичко останало, ще му стане кръстница!

Минута мълчание и после настъпи въодушевление. Толкова силно, че оттласна надалеч черния облак. Онзи, който витаеше седмици наред над главите им. Бебешкото гукане, макар и на неродено, достигаше до слуха им и ги подтикваше да кроят планове за бъдещето. Бъдеще, което се очертаваше светло, но за момента нямаше определен цвят. Те не знаеха дали ще бъде синьо или розово, но и не ги беше грижа за това!

В същия момент Посейдон чукаше с тризъбеца си по вратата на компанията, за да ги извести, че той ще се възцари през следващия месец… През август…