Едри дъждовни капки започнаха да падат. Улиците изгубиха монотонния си убит цвят. Изпълниха се с тъмни на цвят петна. Не след дълго щяха да изгубят и предназначението си. От пътни артерии щяха да се превърнат в канали. Светкавица проряза синята цялост на небето, което от известно време бе изгубило безметежността си. Няколко секунди изминаха, преди светът да бъде разтърсен из основи от мощна гръмотевица. Разсвирепяло се беше времето, значи. Минувачите ускориха крачка. Беше едва пет часа, а приличаше на нощ. Някои щяха да успеят да стигнат там, закъдето бяха тръгнали, преди да станат вир-вода. Не знаеха, а естествено, не ги и интересуваше, че на единайсетия етаж на онази остъклена чудовищна сграда, точно в пет и половина, на малка церемония президентът и управителният съвет на Auto Corporation щяха да го наградят за заслугите му към фирмата. Освен щедрото увеличение на заплатата, го очакваше и почетния пост генерален директор, позиция, с която по изключение за пръв път бе удостояван толкова млад кадър.

Костис оправи вратовръзката си, за пети път може би през последните десетина минути. Макар да изглеждаше безсмислено, беше завладян от сценично притеснение. Вече от три дни насам знаеше какво щеше да се случи, когато началникът на неговия отдел го бе повикал, за да му съобщи. Беше се борил за това през последните осем години. Трийсетгодишен го взеха на работа в компанията като обикновен продавач на коли, неизвестен сред неизвестни, изпълнен с притеснения за детето, което щеше да се появи на бял свят след няколко месеца. Беше и младоженец. Бяха се оженили с Антигони след продължила само няколко месеца връзка именно заради бременността й. Дори не се беше замислял. Щом тя му каза това, той й беше предложил да се оженят. Два месеца след сватбата им обаче фирмата, в която работеше, наред с другите съкращения… съкрати и него, оставяйки го, от една страна, без работа, но и обзет от паника за бъдещето.

Беше горд, не искаше помощ от никого. Семейството му си беше негова грижа, той никога не беше бягал от никаква отговорност, нито я беше прехвърлял върху чужди плещи. Антигони роптаеше всекидневно да поискат помощ от родителите й, но той упорито отказваше. Дори беше поискал от нея много любезно, но строго въобще да не им казва, че е останал без работа.

— Искаш от мен да лъжа родителите си? — беше изпищяла тя, така че Костис не успя да потисне гримаса на раздразнение, тъй като гласът й беше пронизал болезнено тъпанчетата му и бе изопнал опасно нервите му.

— Искам от теб да не им казваш истината… — отвърна той спокойно.

Не трябваше да губи самообладание. Ако това станеше, щяха да последват познатите й истерии, а тя не трябваше да се разстройва. Вече беше бременна в петия месец.

— Ама то е едно и също! Ще ме попитат как вървят нещата в работата ти! Какво да им кажа?

— Ще им кажеш „много добре“ и ще смениш темата на разговора! Антигони, моля те, опитай да се успокоиш и да ме разбереш! Щом научат, че съм без работа, те ще поискат да ни помогнат, а тъкмо това искам да избегна! Щом узнаха, че искаме да се оженим, хората ни купиха цялата тази огромна къща, мебелираха я и въобще ни направиха сватба за чудо и приказ, знаейки, че родителите ми не са в състояние да помогнат…

— Не бяха в състояние или не искаха? Защо ти харесва да тълкуваш нещата, както ти изнася?

Погледна я уязвен. Не за пръв път родителите му бяха червеният плащ в разговор между тях. Никога не се бяха престрували, че са желали този брак и особено при обстоятелствата, при които беше сключен, но запазваха мислите си за себе си и, естествено, за него самия. Никога не направиха нещо, което би засегнало жена му и родителите й, но…

— Няма да се преструвам, че родителите ми одобряваха брака ни, но все пак се съгласиха. И ако можеха, щяха да помогнат. Добре знаеш, че следването ми в чужбина толкова години беше парично обезкървяване за и бездруго обремененото им финансово състояние!

— А аз ти казвам…

— Отдалечаваш се от темата, Антигони! За пореден път! И понеже не искам да се разстройваш в състоянието, в което си, разговорът ще приключи тук! Но не отстъпвам от това, за което те предупредих: няма да казваш нищо на родителите си!

— И как ще свързваме двата края?

Все пак „свързаха двата края“. Няколко седмици по-късно се появи работата в Auto Corporation. С малка първоначална заплата. Твърде ниска за трите чужди езика, които владееше, както и за дипломите му от Америка по бизнес администрация, компютри и реклама.

Не се засегна. Знаеше, че ще успее. Тази работа му беше мечта още от следването. Стига да го забележеха подходящите хора. Стига да се откроеше толкова, че да го прехвърлят в централния офис. Нужни бяха три години. Три години тежък труд, с антени нащрек за въжделения удобен случай. Почти не можа да го повярва, когато той се появи. Как можеше да си представи, че новият модел, пуснат от компанията на пазара, щеше да бъде неговият печеливш билет? Малка количка, пъргава и икономична, подходяща за градско каране, но продажбите й бяха толкова ниски, а безразличието от страна на купувачите — толкова голямо, че фирмата почти беше взела решение да я изтегли от движение.

Будува безкрайни нощи върху бюджети и предварителни проекти. Малката Измини, която вече бе навършила три годинки, често пъти се будеше нощем и се приближаваше към него, искайки да привлече вниманието му, но той я отпращаше в леглото й, без дори да я погледне. Не можеше да я види, тъй като пред очите му се мержелееха само чертежи. Не можеше да я чуе; ушите му бучаха от усилието и умората.

Очите на дъщеря му, които бяха същите като неговите, го гледаха с укор, преди да се изпълнят с негодувание заради несправедливото отхвърляне, което детският й ум не можеше да проумее. Три години по-късно баща й живееше само заради тази проклета фирма с колите. Същите тези коли, които я лишаваха от поляната за игра, от парка, от свободата на движение. Какво ли я интересуваха въобще? Тъкмо напротив, бяха й противни, а сега имаше още една допълнителна причина. Тя искаше да си играе с баща си. Искаше той да я заведе на люлките, както другите татковци водеха другарчетата й. Искаше да я вземе в скута си или да я сложи да седне на бюрото си и да рисуват заедно. Какво от това, че преди да се оттегли, капнал в леглото си, минаваше най-напред покрай нейното да я целуне и да я завие? Тя спеше и не го усещаше. Какво от това, че в портфейла си носеше нейни снимки? Като че ли и самата тя не бе стигнала дотам да го вижда вече само на снимки! Каква полза, че всичко това се правеше заради нея? Тя би предпочела един по-малко преуспяващ фирмен кадър, но по-успешен баща до себе си.

Баща й обаче не знаеше, нито си представяше нещо от всичко това. Всичките му сили бяха насочени към компютъра, докато подготвяше най-съвършеното и най-революционно предложение, което би могло да съществува за лансирането на новия модел. Беше приложил всичко научено в Америка за толкова години. Беше вложил най-доброто от себе си.

Когато се яви с огромната папка в ръце и поиска да види самия президент на компанията, изражението на секретарката му бе най-малкото комично, но той не можеше да се засмее. Заложен на карта беше самият му живот. И беше заложен дни наред… Препращаха го от един началник „Кадри“ на друг, от един отдел в друг и никой не го взимаше на сериозно. Тежката метална врата с табелката на фирмата оставаше затворена и, най-лошото, започна да се отдалечава. Сега не го оставяха да стигне и до единайсетия етаж, където бе кабинетът на президента. Успя да се превърне в анекдот в устата на всички: продавачът, който мисли, че ще спаси фирмата и нейния нов автомобил! Понякога обаче анекдотите тъкмо защото вървят от уста на уста, стигат до подходящите уши. Така множество усти останаха зяпнали, когато един ден самият президент поиска да го види. Това ако не беше революция! Митичен образ за повечето служители във фирмата, лице, което повечето от тях бяха виждали само на снимки в списания със светски клюки, те не можеха да разберат как един обикновен продавач беше успял да се домогне до тази среща!

Когато Костис прекрачи прага и се озова в онова огромно помещение с остъклените стени наоколо, които позволяваха на неговия властелин да се чувства малко или повече като Зевс, седнал на Олимп, с целия свят — обикновените простосмъртни — в нозете му, изпита такова страхопочитание, че за секунди изгуби всякакъв контакт с действителността. Разстоянието, което трябваше да измине — от вратата до бюрото, — за да протегне ръка на човека мит, който го гледаше, му се стори най-дългото в живота му. Краката му потъваха в мекия мокет, а душата му затъваше в океан от паника. Изведнъж осъзна, че бе постигнал немислимото, и имаше цялата добра воля да се обърне кръгом и да си тръгне бежешком, докато беше време.

Белокосият господин с добродушното лице, който не беше някой друг, а самият президент, изведнъж започна да изглежда в очите му твърде опасен.

А пространството със спокойните и меки цветове — доста агресивно. Всички тези врати наоколо изглеждаха готови да се отворят, а оттам да излязат биячи и да го изнесат навън. Започна да се изпотява.

Сега като си го спомняше, и тогава валеше. Небето буквално се беше продънило по същия начин, по който и той желаеше земята да се разтвори и да го погълне.

— Млади човече, положили сте твърде големи усилия да стигнете дотук, за да предположа, че сте искали да се възхитите от дизайнерското решение в моя кабинет! И така, ако сте готов, бих искал да разбера защо толкова време настоявате да видите мен и единствено мен!

Той дойде на себе си изведнъж. Леден повей го облъхна и се окопити. Бе получил своя шанс и тъй като щеше да бъде и единственият, не трябваше да го пропуска. Започна да говори. Отначало гласът му трепереше и при всяка гръмотевица се прекършваше. Но щом навлезе по същество в темата си, нищо не можеше да го спре. С абсолютна яснота и самочувствие представи пред президента целия свой план за рекламната кампания, която беше замислил: бюджети, диаграми, всичко преминаваше пред погледа на президента, който с всяка минута изглеждаше все по-заинтригуван. А когато стигнаха до цената на рекламната кампания, съпоставена със загубите, които щеше да предизвика изтеглянето от движение, за фирмата, удара върху престижа й, но и с данните, които показваха, че подобен рекламен подход, толкова новаторски за Гърция не би могъл да не успее, президентът почти се усмихваше.

Щом Костис завърши презентацията, той се почувства така, сякаш от вътрешностите му бе изцедена и последната капка сила. Сега беше по-лошо, отколкото в началото. Целият гореше сякаш в треска. Погледът му срещна пелената на дъжда навън през прозореца и той мислено си пожела да се намираше на улицата, под зареждащата прохлада, която единствено водата би могла да му предложи в онзи момент. Президентът улови погледа му и се усмихна.

— Приличате на човек, който се дави! — каза му той.

— Напротив, господин президент! В момента си пожелавах да бях на улицата, под дъжда!

— Мисля, че за момента една чаша вода би задоволила потребностите на организма ви и би ви спестила една лоша простуда! Във всеки случай, изглеждате уморен…

— Твърде дълъг и мъчителен беше пътят за един продавач от изложбения салон в приземния етаж до единайсетия етаж на вашия кабинет!

Подаде му водата, преди да му даде и отговора си:

— Необичайно е един продавач да иска да ме види! Въпреки това длъжен съм да призная, че съм впечатлен както от вашата настойчивост, така и от предложението ви. Разбира се, предложението ще трябва да мине и през управителния съвет на фирмата, пред който ще бъдете поканен да го представите.

Всичко беше необичайно. Напомняше донякъде на американски филм. Огромната зала с голямата заседателна маса в средата, всички онези, които го гледаха с недоверие, председателят начело, който му се усмихваше насърчително. Проектът, във всеки случай, мина. Получи единодушното одобрение на съвета. Онова, което никой не бе очаквал, бе отзвукът от кампанията върху потребителите. Продажбите счупиха всякакви рекорди от последните десет години, а кариерата му ги последва. Продавачът стана директор на рекламния отдел за една нощ. Името му нашумя и това, че бе единственият успял да се срещне с президента без предварително уговорена среща, го нареди окончателно сред митичните фигури във фирмата.

Гръмотевица прекъсна нахлуването на миналото в настоящето. Той оправи отново вратовръзката си. Бе стигнал високо, можеше да понамали малко скоростта. Беше на трийсет и осем години и беше забравил да бъде каквото и да било друго, освен служител на Auto Corporation.

Осем години не беше ходил на почивка, не бе отсъствал нито един ден от работа, като дори съботите и неделите прекарваше безброй часове, затворен в кабинета си у дома, в компанията на фирмените дела, които не успяваше да прегледа изцяло през седмицата. Но се гордееше. Сега вече можеше да предложи на жена си и дъщеря си онова, за което копнееше душата му. Имаха пари, имаха обществено положение… Трябваше обаче да се съгласи, че те много му липсваха, че делът на успеха бе особено тежък за семейния му живот. Имаше намерение да поиска дълъг отпуск и да предприемат голямо пътуване с Антигони. Дължеше й го. Може би през лятото щяха да отидат на ваканция всички заедно. Толкова години изпращаше жена си с детето да летуват, да се къпят в морето, а той се печеше безропотно в пещта на лятна Атина. Сега обаче всичко това трябваше да бъде прекратено. В края на краищата една крепост беше останала непревзета — постът на заместник-президент. Но той все още бе млад, можеше да почака.

Погледна дъжда, чийто ромон не изглеждаше да намалява. Улиците се изпълниха с вода и чадъри. Под всеки чадър — човек. Един човек, който джапаше в кални води, но когото тревогите на всекидневието караха да не разбира, че вече целият е подгизнал вир-вода. Безразлични шофьори вдигаха плискащи водоскоци при преминаването си. Атина. Един задушаващо пренаселен град, пълен с изгорели газове смог и коли. И неговата компания, както и всички компании вносителки на автомобили, имаше своя дял.

Всяка година изнамираха и нещо ново, някое по-привлекателно предложение от предишното, за да подтикнат хората да прибавят още един автомобил към вече задръстените улици. Опитваха се да ги убедят и така животът им да стане още по-труден. Какво значение имаше обаче? Благодарение на стабилно възходящата крива на продажбите им той бе стигнал до върха.

На вратата се почука и както обичайно, без да изчака отговор, нахлу Евгения. Тя бе секретарката му през последните пет години. Взе я на работа едновременно с издигането си, тогава, когато беше повишен в директор на рекламния отдел. Назначаването й беше звучен плесник по стереотипите в компанията, където, освен останалите необходими качества, отнасящи се до знанията и уменията, външният вид също имаше своя дял при вземането на решение за назначаването на всеки заинтересован. Как иначе би могло да бъде обяснено, че всички онези, които изпълняваха секретарски длъжности в тази компания, успоредно с това можеха да работят пред обектива на фотоапарат, без да има за какво да завидят на някой професионален модел?

Когато Евгения се яви за интервюто, Костис буквално загуби ума и дума. Беше около четирийсетте, висока поне метър и осемдесет и пет, с черти на лицето толкова несиметрични, че имаш чувството, че лицето й е извадено от платно на модерната живопис на художник особняк от период на голямо вдъхновение или на силна… параноя. Към всичко казано дотук налице бяха и поне двайсет килограма в повече, разпръснати по вероятни и невероятни точки на телосложението й. Жена Квазимодо, но успоредно с това най-невероятното, най-удивителното, най-харизматичното създание, което беше познавал някога.

От много малка Евгения бе приела грозотата си и може би затова си беше изваяла характер в съгласие с нея или поради нея. Гледаше на живота от различна гледна точка, макар за това последното Костис да предполагаше, че бяха виновни асиметрично разположените й очи. С отлично образование, владееше шест чужди езика и ако имаше награда за бързина и добра организация, тя й се полагаше извън всякакво съмнение. Гъвкавостта й съперничеше на хумора й. Хумор, по-скоро жегващ, който винаги включваше и самата нея, стигайки до автосарказъм. Това лишено от всякаква външна красота същество беше съсредоточило в себе си прекрасни способности и заложби, толкова достойни за възхищение, че който я опознаеше по-добре, забравяше грозотата й.

През онзи първи ден, когато го видя да остава като гръмнат, тя му се усмихна. Обратно на всичко останало по нея, зъбите й бяха съвсем прави, а усмивката й ярка и чиста като на дете.

— Ако ви е призляло — каза му тя, — може би е по-добре да седнете! В предишната фирма, където потърсих работа, като ме видя, кандидат началникът припадна!

— Извинете ме… — заекна той неловко заради безпардонността си.

— Няма значение! Вече четирийсет години, откак се гледам в огледалото. Свикнала съм със себе си! Но не мога да изисквам същото от всички останали! Във всеки случай благодаря, че ме приехте!

Понечи да си тръгне, но Костис я спря. Никога не би си простил, ако не дадеше шанс на тази жена. Кой? Той, който благодарение на шанса, който поиска и който му бе даден, бе стигнал там, докъдето бе стигнал, та днес да си търси и секретарка!

Десет минути по-късно вече я беше наел на работа. Толкова му беше нужно, за да се увери отвъд всякакво съмнение, че тя му беше абсолютно необходима! Когато им съобщи, че мястото вече е заето от Евгения, останалите, които чакаха за интервюто, си тръгнаха, благодарейки на съдбата си, че са се отървали от шеф перверзник със странни вкусове, граничещи с извратеността. Новината за назначаването на едно чудовище обиколи компанията, украсена с такива преувеличения, че самият президент стигна до кабинета му, за да види със собствените си очи новата щуротия на своето протеже. Евгения, която не бе глуха за клюките и за критиката, упражнявана по неин адрес от колегите, нито пък глупава, за да не разбере причината за визитата на президента, го посрещна засмяна, покани го в кабинета на Костис и изчезна.

Президентът се обърна към Костис с объркано изражение.

— Започвам да се съмнявам в теб!

— Защо, господин президент? Какво съм направил?

— Ами как ти хрумна да назначиш такава… грозотия… за твоя секретарка?

— Защо?

— Защото си станал за смях пред всички заради вкусовете ти!

— Вие и аз знаем, че това не се случва за пръв път с мен! За смях бях станал и тогава, когато поисках да ви видя, аз, един обикновен продавач с големи мечти! Но се оказа, че съм бил прав!

— Да, но с тази тук…

— С всеки изминал ден оправдава очакванията ми! Евгения е рядко създание!

— Убеден съм в това! Но не ти ли се обръща стомахът?

— Напротив, оправя ми настроението с хумора си, има способности, надхвърлящи всякакви очаквания, и въобще съм щастлив, че я назначих, преодолявайки бариерата на външността, която, ако трябва да бъдем честни, не е и онова, което се търси за позицията, за която е предназначена! Секретарка търсех, господин президент, не фотомодел!

— И наричаш това просто бариера? Толкова ли не можа да намериш някоя с нейните качества, но по-представителна?

— Изглежда, че не! Впрочем погледнете на това и другояче! С Евгения като мой сътрудник нямам никакви проблеми с жена ми, когато оставам да работя с нея до късно в офиса!

— Това го приемам! Моята ме разпъва на кръст всеки ден заради Нина!

Костис, разбира се, не му отговори, че Нина може да имаше външност на модел, но тъкмо поради това е трябвало да се отдаде и на конкретната професия, вместо да мъчи компютъра. Нина беше още едно изключение от правилото на фирмата, която искаше служителите й да бъдат красиви, но и способни. Губеше папки, объркваше часове за среща, но никога не губеше червилото си, никога не идваше на работа в неугледен вид. Нищо от това не бе изречено. Щом президентът си тръгна, Евгения влезе в кабинета му и изражението й не му хареса. Гледаше го странно.

— Какво става с теб?

— Гледам те и се чудя…

— На какво?

— Дали не търсиш подходящи думи, за да ми кажеш, че повече нямаш нужда от мен!

— И защо да нямам повече нужда от теб?

— Не съм глупава. Разбирам по каква причина дойде президентът днес тук! По всяка вероятност ти е казал, че трябва да си смениш секретарката!

— Слушай, Евгения, единствената причина да си тръгнеш от този офис е първо да са уволнили мен!

— Но аз мислех…

— Разбирам, но ти обяснявам, че имам пълна свобода при избора на сътрудниците ми! А моят избор си ти и това не подлежи на промяна!

— Посланието прието!

— Добре тогава, хайде да свършим някоя работа!

Евгения си беше тръгнала, но не можеше да скрие грейналата си от благодарност усмивка.

По същия начин му се усмихваше и сега.

— Началство…

Винаги го наричаше така, още от първия ден. И го обожаваше. Като вярно куче следваше всяко негово движение, всяка негова гримаса. Разчиташе го като отворена книга, общуваше с него почти телепатично. Често пъти дори не беше нужно да й казва каквото и да било, а Евгения правеше, каквото беше необходимо. Мисълта му бе абсолютно тъждествена с нейната. Както и сега…

— Началство, остави спомените, понеже те чакат горе!

— Откъде знаеш, че се бях отплеснал в миналото?

— Така както гледаш дъжда, сякаш се опитваш да преброиш капките, какво друго би могъл да правиш?

— Бих могъл да размишлявам за новия клон, който откриваме!

— Изключено! Когато мислиш за работа, винаги сядаш на бюрото, винаги си играеш с писалката и изражението ти е различно!

— Тоест какво?

— Очите ти се присвиват, а ноздрите ти се разширяват като на ловджийско куче, подушило дивеч!

— Трябва ли да ме тревожи фактът, че ме познаваш толкова добре?

— Във всеки случай аз на твое място бих се притеснявала! Сътрудник, който те познава толкова добре, винаги може да стане опасен!

— Ще го имам предвид в бъдеще!

Бъдещето… Колко хубаво му изглеждаше вече то!

Когато влезе в голямата заседателна зала на единайсетия етаж, където го очакваха всички, почувства, че най-после бе стигнал до края на един труден път, но там вече беше подсигурил личния си рай. Стисна много ръце, отвърна на десетки усмивки и почувства върху рамото си толкова приятелски потупвания, колкото и дружески удари с нож в гърба, които бе отблъсквал през петте години на непрестанния си възход.

Влезе у дома си, подсвирквайки, с бутилка шампанско в едната ръка и кутия сладкиши в другата. Не беше казал нищо на Антигони за повишението си, понеже искаше да я изненада. Огледа се доволно наоколо. Всичко си беше на мястото, както винаги. Дори огънят в камината беше както трябва; с нисък, но ярък пламък. Познатото ухание на дома му го обгърна и го накара да се отпусне. Жена му имаше слабост към ароматизираните свещи и затова те бяха навсякъде, разпръсквайки дискретния си аромат заедно с милия уют на микроскопичните си пламъчета.

Направи още една крачка и тогава забеляза трите големи куфара, които се намираха пред него и разваляха хармонията на пространството. Какво ли търсеха там? Но къде ли бяха всички? Изведнъж пълната тишина, която цареше, го смути повече и от най-оглушителния шум.

— Антигони! Измини! Къде сте?

Жена му се появи безшумно от коридора, който водеше към спалните. Не се приближи към него. Застана отдалеч и скръсти ръце на гърдите.

— Каква е тази тишина? Къде е детето? — попита я той.

— При родителите ми.

— Точно тази вечер ли намери да я пратиш? Тази вечер, когато искам да отпразнуваме всички заедно? Станах генерален директор, Антигони! Разбираш ли какво означава това?

— Предполагам, каквото и предишните ти повишения! Повече пари, безкрайни часове работа и… самозабравяне!

— Не те разбирам! Какво ти става тази вечер? Не се ли радваш за мен? За нас?

Направи крачка към нея; усмивката му застина. Антигони му направи знак да спре, да не се приближава повече. Отиде и застана пред камината. Той почти се нервира от поведението й.

— Можеш ли да ми кажеш какво става? — попита той. Изведнъж си припомни и куфарите. — И какво търсят онези куфари в хола?

Тя се обърна и го погледна. Отблясъците от огъня върху лицето й го караха да изглежда зло. Изведнъж нещо в нея започна да му изглежда отблъскващо.

— Най-после да си дойдем на приказката! Куфарите са твои! В тях е целият ти багаж!

— Не разбирам!

— Очаквах го! Нито пък ще разбереш и по-нататък, но за твое съжаление не можеш да постъпиш другояче! Тази вечер ще си вземеш куфарите и ще си тръгнеш оттук и да не съм те видяла повече пред очите ми! Докато съм жива! Разбра ли ме?

— Не! Какви ми ги говориш сега?

— Разделяме се! Това ти казвам! Колкото до книгите, бумагите и компютъра ти, естествено, съобщи ми къде се намираш и ще ти ги изпратя. Нищо друго от този дом не ти принадлежи, върху нищо друго нямаш права!

— Антигони, да не си се побъркала?

— Ако така ти е по-удобно, можеш да си повярваш!

— Но защо? Какво е станало? Ей така, ни в клин, ни в ръкав, връщам се у дома си, при жена ми и при детето ми…

— Време е да извадиш от употреба притежателните местоимения! Нямаш дом, нямаш жена, още по-малко имаш дете! Твърде скоро ще разбереш, че ако не ни оставиш на мира, и живот няма повече да имаш! Ще те унищожа, по какъвто начин мога!

— Но какво съм направил?

— Блеснал си с отсъствието си през всичките тези години, а на мен ми омръзна да чакам без надежда да си спомниш, че съществуваме! Беше безразличен към мен, към детето, към всичко!

— Но аз работех! Не съм се забавлявал! Опитвах се да ви подсигуря живот…

— … от който ще липсваш ти самият! И кой ти каза, че ние сме искали парите и повишенията ти повече, отколкото сме имали нужда от теб самия? Попитал ли си ни някога?

— Но това е несправедливо! Какво е трябвало да направя? Да остана един невзрачен служител, за да не ви липсвам ли?

— Имаше и среден път, Костис, но той не те интересуваше! Сам взе решението сега, както го взе и навремето. Забременях и щом ти го казах, ти взе решения и инициативи без мен!

— И в това ли ще ме обвиниш сега? Какво е трябвало да направя според теб? Да те оставя да се справяш сама ли? Да не поема отговорността си ли?

— Отговорността беше и моя! Но ти игнорира това! Вместо да седнем да го обсъдим, ти отърча при родителите ми да поискаш ръката ми, а пред твоите родители ми приписа, че съм те… „омотала“, при все че никога не съм се стремила към такова нещо, още по-малко съм го искала!

— Сега започваш да говориш абсурдни неща!

— Изчерпах пределите на логиката, с която разполагам! Недей да изчерпваш пределите и на търпението ми! Вземи си нещата и си тръгвай!

— Ами детето?

— За това ще се договорят адвокатите ни! Ако зависеше от мен, няма да я видиш отново на снимка дори. Но за съжаление, законът закриля дори разни бащи фантоми като теб! Ще има часове, в които ще можеш да я виждаш, но не си мисли, че ще бъде лесно.

— Какво искаш да кажеш?

— Ще разбереш… като му дойде времето! Тръгвай сега! Приключихме.

Навън. С три куфара до него на тротоара. Под неспирно леещия се дъжд, от който бе подгизнал до кокал. Зашеметен, той гледаше пустата улица. Някаква кола мина покрай него и шофьорът има добрината да намали скоростта, за да не го изплиска с кални води. Успя да види във фаровете му дъждовните капки да се пречупват в хиляди блещукащи звездици. След това затвори очи. От температурната разлика разбра, че леденият дъжд се примесваше върху лицето му с горещи сълзи. Коленичи във водите и остана там разплакан, немощен да помръдне, неспособен да реагира.

Как се озова задлъжнял с толкова много грешки? Как можа да му стори това Антигони? Как й даде сърце да го изхвърли от собствения му живот като досаден просяк? Опита се да открие аргументи, за да оправдае себе си. За да обори онова, в което го обвиняваше жена му — сега като го премисляше — и собствената му съвест. В много отношения Антигони беше права и същевременно беше несправедлива. Как се получаваше така? Да, той бе великият отсъстващ от брака им през всичките тези години, но за кого се правеше всичко това? За нея, за детето. Какво бе преживял и на какво се бе порадвал самият той? Пет години от живота му, приведен над фирмените книжа, закован пред монитора на компютъра, погребан в един офис.

Дъждът все повече се засилваше, а той все повече се привеждаше. Озова се свит на кравай върху тротоара, със страна, прилепена до мръсния плочник. Дори не си спомняше как си беше тръгнал оттам. Нямаше спомен и как беше стигнал до онзи хотел. Проснат в леглото, целият вир-вода, с четирите стени, разтръбяващи самотата му; с очи, вперени в тавана, броящи минути, часове… грешки…

Кълбенцата дим в полумрака придобиваха виолетови оттенъци. От светлината на светкавицата отново за кратко приеха обичайния си цвят. Онова сиво, което ту става бяло, ту прозрачно. За части от секундата в отблясъка от светкавицата болничният кабинет изглеждаше като декор сякаш не от този свят. Сякаш изваден от някой криминален филм, от онези, които някога пълнеха залите на следвоенните киносалони. Звукът от гръмотевицата не закъсня; макар и очакван, той никога не престава да стряска, да плаши, да кара сърцето да прескача в ускорен ритъм.

Елпида погледна часовника си. Едва успя да различи стрелките. Наближаваше два след полунощ. Стана от стола си и се приближи към прозореца. Дворът на болницата вече се бе напълнил с вода от проливния дъжд. Изведнъж я завладя непреодолимо желание да се озове под дъжда, но разумът я възпря. Какво щяха да си кажат медицинските сестри от нощната смяна, ако видеха началничката им да танцува под дъжда като Джийн Кели в известния холивудски филм^[2]? Само дето тя нямаше никакво желание да танцува. Онова, което в действителност искаше, бе да остави сълзите си на воля и имаше нужда от дъжда, за да ги прикрие. Да се смесят сълзи и дъжд и никой да не разбере болката й.

Тази вечер още една битка бе изгубена за медицината. Многоглавото чудовище, наречено рак, бе грабнало още една жертва, а тя стоеше и гледаше лице в лице как един трийсетгодишен младеж си отива, неспособна да спре гибелта му. Месеци наред вече наблюдаваше неравната битка с лъче– и химиотерапията, операциите. Преди час бе видяла и поражението му. Пред очите й премина образът му. Редом с него ридаещата му майка, а в коридора роднините, които стояха, без да помръдват, сякаш гърмът, паднал отвъд, се бе прицелил и бе поразил и самите тях.

Когато губиш дете, когато се преобръща естествената закономерност, според която родителите трябва да си отидат преди своите деца, колко сълзи могат да произведат две най-обикновени слъзни жлези? Твърде малко… И тогава се намесва сърцето, за да компенсира разликата. В такива часове, изпълнено със стотици кръвоносни съдове, готови да произвеждат алената си течност, то кърви… Разкъсва се…

Тя загаси недопушената си цигара в пепелника и отвори прозореца. Вътре нахлу леденият въздух, примесен с дъждовни капки. Изпълни дробовете си с кислород, пропъждайки никотина, с който бяха обременени допреди малко. Беше невъзможно да свикне с тази работа. Беше немислимо да капитулира пред смъртта. Три години беше завеждаща екип в прочутия Център за борба с рака, най-съвършения в Европа, с най-доброто медицинско оборудване, с най-отбрания човешки ресурс, със собствено изследователско звено за търсене на лечение срещу коварната болест. И какво от това? Спасяваха десетки, но как само болеше, когато изгубваха макар и само един. Както тази вечер… Каква ирония само! Имаше предпочитания, нечестивецът, към младостта! Унищожаваше организма подмолно и когато жертвата му го осъзнаеше, обикновено вече беше късно.

Безпощадна светлина се разля в помещението и очите я заболяха от нея. Притвори ги за малко, а когато отново ги отвори, се озова лице в лице с нахлулия. Беше лекар. Професор Анестис Каливокас, едно от светилата в Центъра, един от най-важните акционери. Стъписа се, като го видя.

— Докторе! Какво правите тук по това време?

— Появи се усложнение при един пациент, но за щастие, всичко мина добре… А ти, Елпида, какво правиш тук?

— Нощна смяна съм.

— Искам да кажа, какво правиш сама в непрогледния мрак пред един отворен прозорец, докато навън Господ докарва свършека на света!

— И вътре прави същото…

Тя затвори прозореца и седна зад бюрото си. Каливокас наподоби движенията й: затвори вратата зад себе си и седна срещу нея. Хвърли красноречив поглед върху пепелника с недопушената цигара.

— Пак ли си пушила тук? — попита я меко.

— Докторе, ако и тази вечер ми направите забележка, можете да приемете оставката ми! На ръба съм!

Той я погледна.

— Успокой се, Елпида. Разбирам. Научих какво е станало в 408-а. Изгубили сме го…

— Беше само на трийсет, докторе.

— Но беше в последен стадий, ти го знаеше. И родителите му го знаеха. Опитахме се… Направихме всичко, което е по силите на човек.

— И не успяхме. Не е за пръв път, а за съжаление, няма да е и за последен.

— Не подценявай работата, която се върши тук, Елпида. Спасили сме мнозина и колкото повече науката напредва, ще спасяваме все повече!

— Онези, които губим, обаче… Трагично е, докторе. Не мисля, че ще свикна някога. Може би сгреших, че дойдох тук, може би направих грешен професионален избор. Когато станах медицинска сестра, мислех, че ще помагам на хората.

— И ти им помагаш.

— Няма обаче кой да помогне на мен.

— Е, изненада ме ти тази вечер.

— Защо? Понеже не издържам да гледам смъртта в лицето ли?

— Не, не заради това. Впрочем слънцето и смъртта ние хората никога не можем да погледнем право в очите. Друго ме стъписва у теб. Изглеждаш толкова силна винаги, в такава готовност за всичко. Никога преди не се е случвало да те виждам да губиш самообладание.

— И вие сте си мислили, че бих могла да се примиря с тази проклета болест? Днес вечерта в онази стая си отиде един млад човек. Не успя да поживее, нямаше време да обича, дори нямаше шанс! Виждах го как се топи ден след ден, когато ние се борехме с всички тези съвременни средства, с които се предполага, че разполагаме, и пак губехме, докторе! Изпускахме го от ръцете си! Изплъзваше се като пясък през разтворените ни пръсти! Какво от това, че го рязахме, че го бодохме десетки пъти, че бомбардирахме всяка негова клетка? Ракът беше по-силен! Гледаше ни и съм сигурна, че се е надсмивал с наглостта на сигурния победител! Той щеше да победи накрая и го знаеше! Стигна дотам да се глуми с нас! Понякога си мислехме, че сме победили, но той просто събираше сили, за да атакува наново! Толкова разсейки! Как се побра толкова болест в едно тяло, което беше останало четирийсет килограма? Не! Никога няма да се примиря! Винаги ще ме изпълва гняв срещу тази огромна неправда на загубата!

Тя млъкна, задъхана. Поиска извинение от лекаря за афектирането си. Навън дъждът се усилваше. Сега блъскаше яростно по стъклата, разбеснял се, че не можеше да засегне онези двамата, които, безучастни към неговата ярост, разговаряха и изглеждаха безразлични към неговата величавост.

Лекарят се изправи. Приближи се към Елпида и я докосна по рамото.

— Няма нищо лошо в това да избухваш, сестро. Човек си и никога никой човек не се е примирявал с болестта и смъртта. Напомням ти обаче онова, което някога е казал Плутарх: „Не трябва да оплакваме злочестината на смъртта, която ни сполита. Боговете имат право да вземат обратно онова, което са ни подарили“.

Тя си тръгна от болницата на зазоряване. Смяната й бе приключила без други чрезвичайни събития. Дъждът беше спрял.

Качи се в колата, запали цигара и превъртя ключа в стартера веднага след последното дръпване. Не бързаше да се прибере у дома. Никой не я чакаше. Малкият двустаен апартамент в „Амбелокипи“^[3] стоеше празен по неин избор. Осемнайсетгодишна се беше омъжила, а на двайсет и една вече беше разведена. Вече четиринайсет години не се бе разкаяла, че бе изпратила мъжа си обратно при родителите му като… съвършено неподходящ.

Дионисис бе на двайсет и девет години, когато се ожениха. Тогава я пленяваше това, че я беше забелязал един зрял и финансово независим мъж, който я водеше по скъпи ресторанти вместо в кварталната кафетерия на кока-кола и на по някоя открадната от мама и татко цигара. Имаше магазин за електроуреди в Солун. Тогава и тя живееше там с родителите си. Току-що беше завършила училище и искаше да си купи радиокасетофон. Така се беше запознала с него. Познанството им беше кратко, официалното оповестяване на връзката — непосредствено. Солун беше малък и новините бързо се научаваха. Не че някога се бяха крили особено! И така, той се яви пред родителите й. Литнаха те от радост заради дюшеша, който бе ударила дъщеря им, „омотавайки“ такъв зет.

Сватбата беше много бляскава. Когато им беше съобщила, че успоредно със съпружеските си задължения възнамерява да следва в института, където я бяха приели, за да стане медицинска сестра, всички я погледнаха накриво. С голям зор и със заплахи успя да завърши следването си и да се дипломира. За щастие! Разбира се, никой не проумяваше за какво й беше притрябвало учението на омъжена жена. Сякаш животът спира веднага щом се омъжиш, тъй като си имал нещастието да се родиш жена. Ще речеш, че щом беше от женски пол, нейно задължение беше да го зачеркне окончателно.

Дионисис се оказа толкова дребнодушен. Разбра го почти веднага след брака им. Едно човече без инициативност, без хъс; такова мекотело. Дори на канапето в дома им му втръсна да го търпи. Омръзна му той да лежи изтегнат върху него с вестник в едната ръка и дистанционното на телевизора в другата. Безразличието му достигаше границата на престъпното. Безразличие към всичко, което не го засягаше. Щом се омъжи за него, той я остави на мира, но и в една самота, която приличаше на обреченост. Всеки петък обаче живваше. Изчезваше с любимата си ловджийска компания. Връщаше се в неделя, предавайки й трупове на птици, само от вида на които стомахът й се преобръщаше. В понеделник сутрин и тя на свой ред ги предаваше на майка си с нареждането следващия път, когато ги види, вече да бъдат сготвени, както Дионисис ги обичаше, нещо, което майка й правеше с голямо удоволствие. Такава слабост от страна на тъща към зет беше чак скандална! Тя, разбира се, не се докосваше до сготвения дивеч. Отбягваше дори да гледа мъжа си, докато дъвчеше, доволен от резултата от усилията си. Тя се хранеше с пържени на тиган яйца.

Живя така три години; монотонни, скучни и безразлични. Не съжаляваше, че не беше родила дете от него. Винаги щеше да се страхува от наследствеността. Щеше да има угризения, ако беше дала на обществото едно копие на Дионисис. Впрочем винаги беше подозирала, че не е майчинският тип жена. Не се разтапяше при вида на бебета, нито се усмихваше на всички дечица. По-скоро я изнервяха и ги отбягваше.

Когато съобщи на родителите си, че ще се развежда, беше сигурна, че ги застрелва от упор. Те бяха останали безмълвни дотам, че стана нужно след известно време да ги попита дали я бяха чули какво им каза. Мозъкът им отказваше да възприеме чутото. Причините им се сториха смешни. Може и да бяха. Не се развеждаш току-така с добре сложен и финансово осигурен мъж, с мъж, който не ти изневерява, който се грижи за теб, който ти дава, колкото пари пожелаеш, само защото „вече не те вълнува“.

Погледнаха я, сякаш си имаха работа със смахната. Когато тя положи и финалния щрих на „бедата“, казвайки им, че ще замине от Солун за Атина, за да работи и живее сама, беше заплашена, че ще получат мозъчен удар, но непреклонната й позиция ги убеди, че напразно биха пристъпили към нещо толкова драстично. Единствената им дъщеря беше взела своето решение и не виждаха начин да я разубедят.

Онзи, който наистина беше в опасност, дотам, че не знаеше дали да се натъжи, или да се смее, беше самият Дионисис.

— Тръгваш ли си? Защо си отиваш? И къде отиваш? Кога ще се върнеш?

Въпросите изглеждаха без край. Беше почервенял, докато носът му продължаваше странно и смешно да е съвсем бял.

Елпида го беше прекъснала с едно кимване.

— Дионисис, престани и се успокой! Ще повторя отначало. Заминавам за Атина, където възнамерявам да се установя за постоянно. Ще използвам дипломата си и ще работя като медицинска сестра! Разбра ли ме дотук?

— Ами аз?

— Ти, предполагам, че след развода…

— Какъв развод? Кой е говорил за развод?

— Аз, Дионисис! Това имам предвид, като казвам, че си тръгвам! Развеждаме се! Значи искам развод!

— Защо? Ще се жениш наново ли?

— Това още не знам! Във всеки случай, както и да стоят нещата, искам ние двамата да приключим и формално, и по същество!

— А ако откажа?

— Няма да има чак такова значение. След няколко години разводът ще излезе автоматично. Решена съм, Дионисис.

— Ами какво ще кажат хората?

— Това е последното, което ме занимава в момента!

— Ами родителите ти? А моите родители?

— Моите го научиха и се опитват да се съвземат, нещо, което им пожелавам за тяхно добро! Колкото до твоите, предполагам, че ще се справят по-лесно, тъй като синът им отново ще бъде при тях у дома, нещо, което те искаха, ако си спомняш, още от самото начало!

— Но защо правиш това? Какво искаш да постигнеш?

— Спасението на душата и на тялото!

— Не те разбирам.

— Не очаквах да ме разбереш. Впрочем не се случва за пръв път.

— Ама до момента не си ми посочила нито една сериозна причина, поради която искаш да се разделим! Какво съм ти направил?

— Абсолютно нищо и в това е проблемът. Слушай, Дионисис, ние двамата не си подхождаме. Би трябвало и ти да си го забелязал.

— Аз нищо не съм забелязал!

— Тогава значи си сляп! Никога не сме имали нищо общо помежду си.

Влезе в мрачния си апартамент. Току-що се беше развиделило, но несъществуващата слънчева светлина предвещаваше още един прихлупен ден.

— Дяволите да го вземат! На Лондон сме заприличали! — измърмори тя и запали лампата.

Ароматът на гръцко кафе изпълни малката й кухничка. Седна на масата, сръбна лакомо първата глътка и запали цигара. Въобще не й се спеше. Напрежението от предишната нощ все още не беше отшумяло. За щастие, днес имаше почивен ден. Нуждаеше се от пълно спокойствие. Домът й обаче не беше точно онова, което й беше необходимо. Задушаваше я.

Трябваше да излезе да напазарува. В шкафовете и в хладилника й цареше запустение. Щеше да настъпи и моментът, когато трябваше да яде нещо и тогава те щяха да зейнат с… празнотата си.

Мобилният й телефон беше последното, което тя искаше да чуе. Разпознаването на номерата беше категорично: беше майка й от Солун.

— Ало, мамо.

— Добър ден! Къде си?

— Вкъщи! Току-що се връщам от смяна. Бях нощна.

— Какво правиш? Знаеш ли, че винаги аз ти звъня? Защо ти никога не ми се обаждаш?

— Защото, когато ти се обаждам, вместо да ми кажеш какво ново покрай вас, ти ми съобщаваш новините на цял Солун!

— Ама не те ли интересува какво правят приятелите ни, роднините ни?

— Никак! Какво прави татко?

— Добре е. Но знаеш ли…

— Какво е станало пак?

— Ами… — смути се за малко тя. — От това, което научихме…

— Какво сте научили? Остави, не ми казвай! Разбрах! Дионисис!

— Именно! Жена му е родила и четвърто дете!

— Браво! Да ги докарат до сто! И ми се обаждаш преди още да е съмнало, преди още да съм успяла да си изпия кафето и да дойда на себе си, за да ме увериш за пореден път, че бившият ми съпруг се е оженил за зайка, която на всеки две години пръква и по едно дете? Я по-сериозно, мамо!

— Първо на първо, не съм знаела, че си работила цяла нощ! А после, помисли малко и за това, в какво положение сме ние!

— В какво положение сте вие, бе майко? Каква работа имате вие с бившия ми съпруг?

— Ами не можем да не мислим, че ако не беше взривила всичко във въздуха без причина, сега тези деца можеха да бъдат наши внучета!

— Само в случай че не бяхте мои родители, а нейни! Оставяла ли съм някога у теб впечатлението, че единствената ми мечта и надежда е да родя четири деца? В края на краищата минали са четиринайсет години, откак се разведох! Колко трябва да минат, за да го приемете? Дионисис не ви е никакъв, а колкото до мен, толкова по-зле, че ми е бил някакъв, и много умно постъпих, като го разбрах навреме и го изпратих обратно на майка му! Омръзна ми вече!

— Ама, моето момиче, и на нас ни омръзна! Защо не се омъжиш повторно да си родиш едно детенце? Млада си още!

— Затова не се и омъжвам! За да си остана млада! Я ме остави в ранни зори! Нямаш ли друга работа, та си седнала да ми замайваш главата? Имай милост най-после!

Тя затвори ядосано телефона, както всеки път, когато говореше с майка си. Как бе възможно едно дете да няма нищо общо със собствените си родители: никой техен ген ли не се беше предал на нея, противно на всички закони на наследствеността? Допи си кафето и влезе в банята да вземе душ. Погледна се в огледалото. Не беше грозна, нито пък й личаха трийсет и петте й години. Слаба, може би малко ниска, с гъсти, късо подстригани коси, които през последната година бе докарала с помощта на оцветяващ шампоан до червеникавокестеняви. Заряза отразения си образ и влезе под горещата струя. Остави водата да тече стремително върху нея. Пожелаваше си да отнесе цялата тежест, която бе стоварила върху раменете й срещата от миналата вечер с бога на Долната земя… Хадес или Плутон…

Така ги бяха учили в училище, когато беше малка.

И водата не успя да постигне нищо. Излезе разочарована от банята, загърната в любимата си синя хавлия. Направи си и второ кафе. Сега пък се звънеше на вратата. Явно нямаше да я оставят днес да се наслади на кофеина! Отвори я и като видя пред себе си Лефтерис, направи кръгом и се върна обратно в кухнята. Него го беше забравила напълно, не че нещо подобно беше трудно. Имаше отчайваща прилика с Дионисис. Безцветен и безличен, обикновен антракт през период на уединение в един неизменно самотен път. Само дето антрактът трябваше да свърши, защото бе станал по-уморителен от самата монотонност на самотата й. Впрочем несправедливо беше да го задържа в една връзка, чието бъдеще бе да свърши, както и да се наредяха нещата. Седна пред кафето си и запали цигара. Лефтерис влезе в кухнята и я гледаше жално укорително. Това изражение на кученце, което някой невнимателен е настъпил по опашката, я нервираше невъобразимо.

— Що за посрещане е това? Не си ме виждала от два дни, идвам да те видя, преди да отида на работа, а ти…

— Не съм в настроение!

— Защо? Какво е станало пак? — попита той и я погледна. — Не ми казвай, разбрах! Пак някой е издъхнал в ръцете ви!

Тя го изгледа безизразно. За човек, който роптаеше и за най-малкото, той беше изключително безчувствен. Не за пръв път я изненадваше неприятно с мненията си за нейната работа. Веднъж дори се бяха скарали лошо.

— Чудя ви се какво правите там в тая болница! — беше й казал. — Щом като знаете, че всички тия ще умрат! За какво се борите?

— Какви ги приказваш, Лефтерис? А какво да правим тогава? Да ги разстреляме ли? Да ги изправим пред стената на пет метра, понеже са болни от рак ли? Или може би предпочиташ да им сложим по една инжекция, да ги приспим и никога повече да не се събудят, а?

— Не казвам такова нещо, но както и да го погледнеш, са взели-дали!

— Взели-дали!

Беше изпитала ужас. Може би тогава беше разбрала, че нямаше шанс да заживее с подобен човек, и напразно оставяше да се проточва една обречена история. Не се беше опитала да продължи разговора, нито да го накара да промени възгледите си. Просто Лефтерис си беше такъв. Трепереше пред болестите, паникьосваше се от най-невинната кашлица, температурата можеше да го докара до истерия, но работата й го отблъскваше. Беше напълно безразличен към пациентите в Центъра. Дори когато тя му казваше, грейнала от радост, че някой е изписан излекуван, че са победили чудовището, той поклащаше снизходително глава, сякаш имаше насреща си дете, което храни напразни надежди, че новата му играчка ще е по-добра от предишната, която се е строшила.

Така и сега. Настани се срещу нея комфортно и я погледна с… търпимост.

— Е? Прав ли съм? Това ли се е случило? Отново сте загубили някого, нали? — попита я.

— Да.

— Хубаво, и защо си разваляш настроението? Това ти е работата!

— Лефтерис, напомням ти, че съм медицинска сестра, а не гробар! Смъртта не ми е работа! Не мога да я понасям!

— Тогава си си избрала грешна професия!

— И аз съм го казвала.

Сега й се усмихваше, сякаш само допреди минута не беше предшествал неприятният разговор. Такъв си беше Лефтерис. Предпочиташе да се прави, че онова, от което му ставаше неприятно и което му разваляше настроението, не съществува.

— Какви планове имаш за довечера? — попита той.

— За довечера ли?

— Да! Къде да отидем, искам да кажа! На кино, в някое барче или предпочиташ да си останем у дома?

— Мисля да си остана у дома.

— Хубаво! Тогава пица или китайско?

— Писна ми от китайско!

— Правилно! Тогава пица!

— И пицата не ми харесва!

— Добре, добре! Като дойде време за вечеря, ще решим! Сега отивам на работа, че съм закъснял!

Целуна я по косите и понечи да тръгне.

— Един момент! — спря го тя. Впи очи в неговите. — Като казах, че ще си остана у дома, имах предвид, че ще остана аз… със себе си.

— Не разбирам! Ами аз?

— Ти от тук нататък си свободен да правиш, каквото искаш, стига плановете ти да не включват мен!

— Ама какво говориш?

— Казвам, че между нас е свършено.

— Но защо?

— Защото, каквото и да е било това, което ни е сближавало, лично на мен ми е привършило.

— Така изведнъж ли?

— Изведнъж.

— Но какво съм направил? Нещо трябва да съм направил!

— Лефтерис, не дълбай повече, доникъде няма да доведе. Впрочем предполагам, че не си мислел, че ще продължи завинаги!

— Мислех, че ни е добре заедно. Мислех, че… тоест представях си, че ние двамата имаме бъдеще.

— Тогава значи имаш голямо въображение!

— Елпида, ако съм направил нещо, си длъжна да ми го кажеш! Да го обсъдим, да намерим решение! Не може така, ни в клин, ни в ръкав, да искаш от мен да се разделим!

— А как трябва да го направя? Когато онова, което те е накарало да се почувстваш близък с някого, не съществува повече, какво трябва да направиш?

— Ама… как? Тоест…?

— Лефтерис, не упорствай! Може да не си виновен ти! Може би съм виновна аз! От значение е, че не мога повече с теб!

— Не знам какво да кажа!

— Едно обикновено сбогуване е достатъчно. Със здраве, Лефтерис, и добра сполука!

Той си тръгна… Никакво усещане за загуба, никаква празнота, никаква мъка. Сякаш не беше преминавал през живота й. Така беше винаги с всички. Колкото и да се вглеждаше навътре в себе си, никой никога не докосваше душата й. Никога с никое човешко същество не се беше чувствала неразривно свързана. Каква емоционална… малфункция… й пречеше да почувства по-дълбока привързаност? Да усеща, че може да живее без чието и да било присъствие в живота си? Докога щеше да продължава така? Беше навършила трийсет и пет. Нежната възраст, онази, в която романтичното сърце има първата дума и е готово да се предаде на една неведома любов, за нея бе отминала преди доста време, без да остави никаква следа, без никаква разтърсваща любов. На какво можеше да се надява за годините, които щяха да дойдат занапред? Беше в периода на зрелостта, години, когато първо говори разумът, оставяйки сърцето да следва подире му. Ако никой досега не бе успял да го грабне, напразно беше да се надява занапред.

Сред прозрачния сивкав дим на цигарата, която димеше недопушена в пепелника, тя обърна поглед назад. Огледа живота си. Нито приятел, нито приятелка до нея, никога. Самотен път, траектория без емоционалната опора на приятелството за трудни часове. Сама. Дори през юношеските си години не се бе кискала тайничко с някое друго момиче, споделяйки с него тайни, не се бе забравяла, говорейки с часове по телефона, довеждайки до отчаяние родителите си заради окупирането на линията. Винаги сама, винаги различна, много общителна, но без отношения на близост. Странното беше, че всички тези неща не й бяха липсвали никога. Слушаше за тях и се усмихваше снизходително. Ако ги искаше, щеше да ги има. Но не искаше.

Момчетата на нейната възраст също я оставяха безразлична. Еротичните експерименти на пубертета предизвикваха у нея отблъскващо усещане. Слушаше другите момичета да говорят за натискане по тоалетните, в паркове и горички, за целувки влажни и сладострастни, за галене на интимни съкровени места и усещаше, че всички тези неща не бяха за нея. Така отстъпи пред Дионисис. Така се оказа омъжена, да „се наслаждава“ законно на една безразлична любов. Една любов, която приличаше на тресавище заради рутината, докато нейните връстнички се потапяха в силни течения на стремителни реки. Когато много по-късно, вече разведена, се гмурна и тя самата в подобни води, разбра колко дълбок сън беше спала през всичките тези години, разбра, че онова, което наричаха „съпружеско ложе“, беше чисто и просто задължение. Любовта беше друго нещо; различна и много по-интересна.

Заедно с познанието обаче дойде и осъзнаването на една нейна истина. Взимаше най-доброто, което имаше да й предложи всеки пореден любовник. Тялото се насищаше, но душата? Празна. Търсеше настървено всеки път да открие някакво чувство към човека, който беше до нея в дадения момент, но виждаше само едно тяло, чиято мисия приключваше с насищането на плътта.

Навън дъждът отново заваля. Желанието да покрачи из улиците се завърна. Сега нямаше медицински сестри да я помислят за луда. Облече се набързо, взе си ключовете, хвърли ироничен поглед на чадъра до вратата и излезе.

Гръмотевицата тресна някъде наблизо. Стъклата иззвънтяха. Клещите ножици за изрязване на кожички се забиха в розовата плът около палеца й. Момичето, което работеше с тях, подскочи два пъти, веднъж заради гръмотевицата и още веднъж заради нараняването, което бе причинило на клиентката. Погледна ярката кръв, която избликна от наранения пръст, а после жената с изписаната на лицето гримаса от болка.

— Извинете, госпожо Марина! Толкова се стреснах от гърма! Не знам какво да кажа… Извинявайте… хиляди извинения!

— Добре, добре! Не се е случило нещо сериозно! Впрочем и аз се уплаших!

Момичето попи кръвта и сложи антисептично лекарство. Нова гримаса. Антисептикът смъдеше. Марина погледна другото момиче, което се занимаваше с педикюра й. Трябва да беше на около двайсет и пет, както и онази, която сега внимателно изпилваше дългите й нокти. Забеляза как черните корени вече прозират, издавайки, че красивата й руса глава не бе по рождение.

За нея нещо подобно беше най-малкото неприемливо. Облажаваше съдбата си, че се бе родила руса. Единственото, за което трябваше да се грижи, беше да освежава тъмнокестенявите си кичури, нещо, което правеше абсолютно стриктно. Вече от час седеше върху удобния фотьойл в салона, който едновременно с това, благодарение на специалния механизъм с пулсиращи движения, леко масажираше гърба й, и щеше да остане там поне още половин час. След малко очакваше и козметичката да почисти лицето й и да й направи маска. След това щеше да се отбие и във фризьорския салон да й направят прическа.

Всяка седмица прекарваше часове в салона за красота „Femme Fatale“. Беше от най-добрите клиентки. Маникюр, педикюр, масаж, гимнастика, сауна и, естествено, два пъти в седмицата фризьор. Нейният втори дом. Подобно на нея десетки жени обикаляха из неговите естетично декорирани пространства, опитвайки се да запълнят безкрайни, самотни и лишени от смисъл часове.

Марина се остави в ръцете на козметичката в мига, когато се разразяваше бурята. Би искала да направи недоволна гримаса, но си спомни онова, което години наред й втълпяваше майка й: „Без гримаси, злато мое, защото ще се покриеш с бръчки!“ Трябваше ли да завали точно днес, когато беше приемът при Каратанос? Как щеше да отиде? Прическата й щеше да се развали, а не искаше и да си помисля как щяха да пострадат прескъпите й обувки с „деколте“. Безразличен я оставяше фактът, че нито една капка нямаше да докосне луксозния й външен вид, както всеки път впрочем. Колата й беше паркирана в подземния гараж на салона за красота; щеше да влезе в нея, а когато излезеше, щеше да се озове в гаража на жилищната си сграда и щеше да стигне право до хола си със стъкления асансьор. Нещо подобно щеше да се случи, за да стигне и до приема на Каратанос.

Не искаше да мисли за никое от тези неща. Не й беше по вкуса плановете й да бъдат осуетявани, не й харесваше дъждът и изобщо не й се нравеше нещо или някой да й излиза напреки. Дори това да беше самото време. През трийсетгодишния си живот беше свикнала да смята за даденост всичко онова, за което повечето хора полагат всекидневни усилия. Марина обаче принадлежеше към малцината, към онези, на които животът поднасяше готови сладките си плодове и които никога не са виждали жестокото му лице. Единствено дете на своите богати родители, чието единствено занимание беше да правят красивата си дъщеря щастлива, прехвърляйки всякакъв предел. Нямаше нищо непостижимо. Никога не беше чувала да й казват „не“. Бяха й длъжни във всичко и тяхната драгоценна рожба не трябваше да се мори за нищо.

Единственото, за което някога Марина бе положила усилие, беше да вземе диплома по английска филология. Неизвестно как и защо. Може би причината беше онзи неин красив състудент, онзи с двете дълбоки зелени езера в очите. Благодарение на него продължи, благодарение на него взе и дипломата. Остана й поставена в рамка, когато любовта свърши. Никога не й беше минавало през ум да работи. Би било най-малкото смешно, но и… неудобно. Младата светска дама не би могла да следи приемите, а сутрин да тича в някакво училище да преподава. И школата за чужди езици не беше решение. Следобедите бяха също толкова плътно запълнени, че и повече. Фризьорски салони, някоя разходка по магазините или тенис в клуба… Беше невъзможно!

Сега козметичката разстилаше маската с глина върху лицето й и Марина знаеше, че е настъпил моментът, когато трябва да бъде абсолютно спокойна, за да не се напука положеният слой. Дъждът навън се лееше като из ведро, но без силни гръмотевици. За щастие, тъй като опасните клещички за рязане на кожички все още се намираха в ръката на момичето, което оправяше ноктите й. Върху краката си усети приятната свежест на мента. Познаваше много добре процедурата. Беше специалната маска за крака. Този момент й харесваше особено. Извикваше у нея приятни спомени: онова лято на остров Алонисос^[4] с Филипос, красивия състудент. Обичаха да се разхождат по брега в часа, когато слънцето залязваше. Стъпалата им потъваха в прохладния пясък по брега. Водата галеше толкова нежно нозете им, тъй нежно, както целувките на Филипос устните й. Сладостта им се примесваше със солта, останала върху тях от следобедното им къпане в едно море сякаш изкуствено, сякаш извадено от пощенска картичка.

Каквото и да се беше случило в живота й дотогава, нищо не я беше накарало да се почувства толкова жена, колкото тази любов. А се бяха случвали толкова неща. Откак се помнеше, майка й не бе преставала да пълни главата й с всичко, което би трябвало да знае едно момиче, за да се ползва с успех в своя кръг, така че да се омъжи правилно… за подходящия човек. Истината е, че Марина беше удивителна ученичка. Знаеше от много малка как трябва да говори и какво да казва при всеки един случай. Успяваше да се изчерви, когато я хвалеха приятелките на майка й, да ласкае господата и да бъде точно колкото трябва хитра с момчетата. Ако старата черна дойка на Скарлет О‘Хара^[5] можеше да я види, би била радостна, че една девойка от другата страна на Атлантическия океан, сто и четирийсет години по-късно, вършеше с лекота онова, което тя се мъчеше да втълпи на любимата си Скарлет.

Когато обаче по чиста случайност тя влезе в университета и се запозна с Филипос, всичко се промени. Всички наставления на майка й бяха забравени. И онова лято на Алонисос от морето изплува една друга Марина. Обикаляше с него боса, безразлична към похабяването, което предизвикваше по чувствителните си стъпала, обгрижвани всяка седмица, откак беше навършила петнайсет и майка й я повлече по салоните за красота, където самата тя беше редовна клиентка. Не се гримираше, понеже Филипос покриваше с целувки лицето й навсякъде и тя го държеше чисто, забравяйки за кокетството си. Косите си тя оставяше свободно разпилени на летния ветрец, понеже така харесваха на Филипос. Всичко за него. За пръв път човешко същество я беше докоснало толкова дълбоко, че да пренебрегне вечното предимство, което отдаваше на самата себе си.

Четири години… четири години, изпълнени с такава любов, че успяха да събудят заспалата принцеса, която до онзи момент живееше в стъклената си кула; съвършена и прекрасна, но емоционално осакатена. Родителите й посрещнаха отначало с разбиране, а по-късно стоически тази връзка, преди да стигнат дотам да изгубят самообладание. Марина вече нямаше желание да ги следва при светските им появявания. Тичаше като кученце подир този тип, за когото допускаха, че сигурно беше неподходящ, щом като тя така упорито отказваше да ги запознае с него, и въобще тя се беше променила. Дори вкусовете й, онези, които те с такива усилия бяха култивирали у нея, сега драматично се различаваха. Когато един ден дочуха от стаята й странните звуци на тежка песен от народните низини, майка й Фотини се разплака. Губеше детето си…

Марина обаче беше щастлива. Смехът й вече често се чуваше особено когато безкрайни часове говореше с него по телефона. Дори външно се беше променила, изглеждаше по-очовечена. Чертите на красивата восъчна кукла бяха изчезнали.

А след това… След това дойде дипломирането. Филипос щеше да се завърне в Ксанти, родния му град. Щеше да отвори там английска езикова школа. Поиска от нея да го последва, имаше готов план: той щеше да отиде войник, тя щеше да върти езиковата школа, докато той се върне. Искаше да се оженят, искаше да си родят много деца.

Тя не можеше, не издържаше, не знаеше. Стъклената кула отново се издигна. Царската дъщеря се излегна върху златното си ложе и заспа, безразлична към разбитото сърце, което държеше в ръцете си. Спящата принцеса затвори очи пред реалния живот, който й предоставяше възможността да заживее, и остана в кулата си с двамата родители, радостно бълнуващи заради завръщането на блудната си дъщеря. Не се събуди никога повече. В Ксанти Филипос блуждаеше сред спомените си, а тя се въртеше във водовъртежа на един кух живот, за да запълни пустотата в сърцето си.

Никитас се появи, когато тя започна отново бурния си светски живот. Беше най-красивият млад мъж в нейните среди. Знаеше какво да каже и кога трябва да го каже. Говореше два чужди езика, имаше любезни обноски, галантни маниери и… нищо повече. Представяше се за застрахователен агент, за да не каже лентяй. Произходът му беше от остров Закинтос, откъдето постъпваха и известни оскъдни доходи, остатък от някакво друго, добро старо време на неговите прадеди. Самият той жънеше отгласи от славата на тези прадеди, капитализирайки връзките им с италиански благородници. Играеше тенис, играеше голф и най-важното, въртеше на пръста си всичките зрели дами от неговия кръг, за да си осигури бъдещето с добра зестра.

Марина беше обречена. Нямаше никаква надежда да се изплъзне, когато Никитас, научавайки какво е финансовото й състояние, я взе на мушка. Представи се в най-добра светлина, за да я очарова. Раната от Филипос бе посипана от златния прашец, който разпръскваше около себе си Никитас; бе затрупана; бе забравена. Спящата принцеса се обърна на другата страна и продължи да спи. Родителите й построиха за нея нов замък. И ако не беше стъклен, то поне имаше стъклен асансьор; мезонет в „Полития“^[6], пълен със скъпи произведения на изкуството, антики, кристал и сребро. Тя се настани там с Никитас. Вече като съпруг; официален и богат благодарение на жена си.

Усещането за прохлада изчезна. Маската с мента беше отмита, заедно с нея се разпръснаха и спомените. Маската с глина също беше свалена. Тя отвори очи в днешния ден. Погледна тъмночервения лак, с който момичето мажеше ноктите й. Навън дъждът плачеше за нея, тъй като самата тя беше забравила да плаче, както беше забравила и да се смее. Незабележима усмивка едва-едва докосваше устните й. Права беше. Вече никой не я караше да поиска да се засмее.

— Харесват ли ви? — попита я момичето за ноктите.

— Да, доволна съм, само че… ето на, бих искала нещо изключително за довечера.

— Оставете на мен — каза момичето и започна да украсява яркочервените нокти с микроскопични лъскави декорации.

Марина изглеждаше доволна и се остави на козметичката, която масажираше лицето й с хидратиращ крем.

Два часа по-късно, без да я докосне и една дъждовна капка, както можеше да се очаква, тя влизаше в колата си. Удивителна прическа, ослепителен макиаж и десет украсени нокътя на ръцете бе резултатът от трите часа. Излезе от гаража, карайки внимателно. Трябваше да внимава по пътя. За да избегнат калта, пешеходците ставаха опасни. Виждаше ги да прецапват през калните води и изпитваше ужас. Защо ли, в края на краищата, излизаха в такъв ден? Нямаха ли си домове? Каква работа имаха по улиците? До червения светофар забеляза една жена. Опитваше се да задържи чадъра си, докато другата й ръка беше заета с едно хлапе и куп торби от някакъв супермаркет. При тези условия чадърът не помагаше много. Майката и детето вече бяха станали вир-вода. Марина клатеше разочаровано глава. Непонятна й се струваше подобна ситуация. Не си спомняше самата тя някога да бе ходила до супермаркет. Хранителните продукти идваха у дома й по поръчка и пристигаха на трапезата й след тайнствено обработване от страна на Ангела, нейната готвачка.

Маската с дъх на мента вече беше свалена от краката й и така нямаше нищо, което да й напомня, че с Филипос ходеха да пазаруват заедно за дома му. Тогава, когато супермаркетът и зеленчуковият пазар бяха забавни като лунапарк. Нито, разбира се, си спомни, че когато валеше, те упорито държаха затворен чадъра си и оставяха дъжда да се прелива в целувките им. Може би не си позволяваше да се върне назад, в малката гарсониера на Филипос, където захвърляха мокрите си дрехи и опожаряваха няколкото й квадратни метра с любенето си. Сега тя бе госпожа Никита Леванди със скъпия автомобил и още по-скъпата външност.

Светофарът светна зелено и тя продължи по пътя си към нищото, там, където беше животът й.

Влезе в дома им няколко минути след осем. Стъкленият асансьор разтвори врати към застланата със скъпи килими гостна. За щастие, камината гореше задоволително. По този въпрос тя държеше изключително строго обслужващия персонал. Всяко нещо трябваше да работи в подходящото за това време и да се намира на правилното място. Иначе се отнасяше с безразличие към дома и по-общото му организиране. Но при вида на фас в някой от пепелниците или на ваза без цветя Марина се намръщваше и прислугата изпадаше в немилост след острите забележки, които им отправяше.

Никитас не се виждаше никъде. Искаше й се да се надява, че си спомняше за приема тази вечер. Изпита облекчение, като го видя напълно облечен да слиза от горния етаж, където беше спалнята им.

— А, върна ли се? — попита я той разсеяно, докато си наливаше питие.

Тя се приближи към него, за да приеме формалната целувка по бузата, преди да му отговори.

— Върнах се. Не си ли се приготвил твърде отрано?

— За какво?

— Не ми казвай, че си забравил! Нали сме канени на приема у Каратанос довечера, скъпи!

— Признавам, че го бях забравил, но и да си го спомнях, пак не бих могъл да направя нищо, котенце!

— Но защо?

— Защото имам среща с клиент, който иска да сключи договор за работещите в неговото предприятие. Нали разбираш…

— Не, не разбирам! Бяхме говорили, че ще отидем заедно!

— Не се цупи, миличка! Сделката е голяма и за много пари!

— Въпросът не е в парите, не ми харесва да те слушам да говориш за пари и ти знаеш това! Знаеш също така, че не ми харесва да ходя сама на такива събития! Ако ми беше казал по-рано, че имаш работа довечера, щях да го отменя и нямаше да ходя и аз!

— Хайде сега, котенце! Нали знам, че си луда за приеми!

— Не и когато отивам сама! Всички ще бъдат там с мъжете си!

— И какво от това?

— Първо на първо, с нас ще бъдат и родителите ми. Ако си спомняш, бяхме говорили, че ще минат оттук, за да отидем заедно! А освен това ми е изключително неприятно да се оправдавам за това, къде е мъжът ми! Всички ще ме питат!

— И ти ще им отговориш, че мъжът ти работи, понеже иска да може да осигури най-доброто на красивата си жена!

Нежна усмивка, лека целувка, за да не размаже грима и да не развали прическата й, толкова, че да мине незабелязан фактът, че той никога нищо не беше осигурявал на жена си. Всичко идваше от Лукас и Фотини — нейните родители. Бяха купили скъп живот за дъщеря си и едно подправено щастие. Все пак онова, което не знаеш, не може да ти попречи. Значи, бяха откупили и неведението!

Нежният миг беше отлетял и Никитас се върна към питието си. Марина седна на едно от комфортните канапета и го погледна. Вече от четири години беше омъжена за него и понякога изпитваше увереността, че знае повече за масажистката, отколкото за мъжа си. На трийсет и седем, Никитас беше изключително красив мъж. Нямаше нито една нейна приятелка, която да не й завижда. Марина обаче не се чувстваше толкова щастлива, не знаеше дали чувстваше каквото и да било вече. Той беше просто мъжът й. И това беше нейният живот. Какво повече можеше да иска? Имаше пари, младост, красота и един мъж, когото всички ревнуваха. Но не и тя. За нея не съществуваше това чувство. Никога не беше подхвърляла на съмнение оправданията на Никитас, когато се връщаше късно или както тази вечер, когато не я придружаваше на някой светски ангажимент.

С нея беше толкова мил, колкото подобаваше на един съпруг, без изблици, без прекомерност. В интимните им моменти беше достатъчно задоволителен, при все че въображението беше неизменен изгнаник от съпружеското им ложе, където беше и единственото поле за действие на Никитас. Никога и никъде другаде не бе оставял освободено своето „аз“. През първите месеци от брака им Марина, много по-спонтанна тогава и с пресни спомени от страстната си връзка с Филипос, беше пожелала да го увлече, но се оказа невъзможно. Нерядко Никитас дори я беше поставял на място, учтиво, от една страна, но в гласа му ясно се долавяше укор към „странните за една дама“ нейни склонности. Марина беше изличила от паметта си горчивите сълзи, пропивали възглавницата й нощи наред. Всичко бе в заговор срещу нея. Царската дъщеря пропадаше все по-дълбоко в бездната на своя сън. С всеки изминал ден все по-леден вятър духаше над нея, докато не замръзна всичко: душа, ум, сърце…

Марина никога не беше разпитвала мъжа си за финансите му, които бяха покрити от гъста мъгла. Сметките за домакинството им отиваха право при баща й. Никитас носеше у дома единствено цветя и, естествено, подаръци за празниците й и за годишнините, които в никакъв случай не би забравил. Никой не изглеждаше недоволен от това уреждане на нещата, най-вече родителите й. Дъщеря им следваше стила на живот, който те желаеха, а зет им беше истински джентълмен, много повече, отколкото ако се беше родил в самата Англия! Какво повече биха могли да искат? Впрочем винаги щяха да бъдат благодарни на Бога, че дъщеря им ги беше отървала от онзи, другия, студентчето поразник. Толкова се бяха подплашили тогава, че Никитас се появи като дар свише. И ако Марина не беше настоявала на обратното, щяха да заживеят всички заедно в тяхната вила. Зет им нямаше никакъв проблем, но Марина беше непреклонна. Искаше да имат свой собствен дом, искаше да живее сама с мъжа си. И те отстъпиха.

Никитас допи питието си, оправи вратовръзката си, която, така или иначе, бе завързана безупречно, целуна разсеяно жена си и изчезна със стъкления асансьор. Марина остана сама. Трябваше да се приготви. След малко щяха да дойдат родителите й, не беше редно да ги оставя да чакат.

Потъна в ароматната пяна на ваната много внимателно, за да не си развали прическата и грима. Остана да си играе унесено с микроскопичните мехурчета на пяната с искрящите в тях цветове на дъгата. Не беше в никак добро настроение и това беше новост за нея. Обикновено чувствата й бяха в пълно равновесие. Една тяхна въображаема диаграма щеше да разкрие скучна права линия. Сега тази линия бе низходяща, съвършено необяснимо защо.

Нито новата черна копринена рокля, която се приплъзна по тялото й, оправи настроението й, нито любимото й колие — подарък от Никитас за Коледа, — което беше спечелило възхищението на всички онази вечер. Огледалото изпращаше обратно към нея образа на една ослепително красива жена. Само ако някой я погледнеше в очите, щеше да различи там самотата, която отвоюваше все по-голяма територия от съществото й, и една незабележима болка, придобила очертанията на скука. Очите й, увенчани от бляскави сенки, и клепките й, натежали от тъмната спирала, съдържаха в себе си празнотата, абсолютната пустота на… щастието й.

— Злато мое, тази вечер си ослепително красива! — възкликна майка й малко по-късно, нахлувайки в гостната, докато въздухът се изпълни с дъха на прескъпия й парфюм.

Баща й се усмихваше доволен. Тази вечер, както винаги, можеше да се гордее с двете си прекрасни жени. Марина бе одрала кожата на майка си. Такава си спомняше той и Фотини. Такава бе, когато се запознаха и се ожени за нея почти веднага. Фотини обожаваше красивия си мъж с любезните му обноски и не даваше ухо на злите езици, които казваха, че единственото, в което Лукас е влюбен, била зестрата й. Трийсет и две години щастие с него бяха доказателството, колко зли могат да бъдат хората.

Лукас се огледа наоколо.

— А Никитас? Още ли не е готов? — попита той.

— Никитас няма да дойде! — Гласът на Марина издаваше цялото й недоволство.

Лукас и Фотини се спогледаха с безпокойство, преди да се обърнат към единствената си дъщеря.

— Защо няма да дойде? Да не сте се скарали? Злато мое, толкова пъти съм ти казвала, че мъжете…

— Не си хаби думите напразно, мамо, за безпредметни лекции! Не сме се скарали, както не се караме никога и за нищо, защото кавгите не прилягат на… нашия кръг! Просто Никитас има среща със значим клиент!

— Тогава защо си в лошо настроение, моето момиче? Работа има човекът! Няма да я зареже, за да тича по приеми! — Баща й вече беше отсъдил в полза на зет си.

Марина го изгледа напрегнато.

— Точно днес ли намери да си уговори среща? Знаеше за приема от петнайсет дни! Можеше друг ден да уреди да се види с този клиент!

Майка й се приближи към нея и я обгърна през раменете. Заговори й както се говори на петгодишно дете:

— Марина, детето ми, не е правилно да се държиш така! Не си някаква женичка и се надявам да не си направила сцена на мъжа си!

— Защо, майко? Женичките… по-малко жени ли са от нас, от доброто общество? И накрая, толкова ли е страшно, че искам мъжът ми да ме придружи?

— Но какво ти става тази вечер? Не съм те виждала такава, откакто… беше малка!

За една бройка! Едва не се изпусна да изрече името му, едва се въздържа. Майка й прехапа устни и съумя да промени посоката на думите си. Последното, което искаше, беше да напомня на дъщеря си стари грешки. За щастие, Марина не показваше да се е досетила за споменаването — без малко — на неговото име. Замълчаха за кратко и тримата, всеки потънал в собствените си мисли. Фотини обаче знаеше какво беше казала преди това.

Не беше виждала Марина толкова различна, толкова пренапрегната, толкова по човешки реагираща оттогава, когато животът й беше свързан с онзи… неподходящия.

Тогава дъщеря й я плашеше. Беше различна. Не можеше да я разбере. Нямаха никакви допирни точки. Но от времето, когато се разделиха, Марина беше станала отново такава, каквато я беше създала самата тя; спокойна, без изблици на афект, с интереси, съвпадащи с нейните собствени.

Контактът беше възстановен посредством фризьорски салони, козметични центрове за разкрасяване, модни къщи и пустословни разговори на безлични и безболезнени теми. Какво й беше станало сега? Да не би да се случваше нещо друго? Да не би той да се беше появил отново? Погледна дъщеря си, която с разсеяни движения наливаше на всички по питие. Не, изключено. Марина не би направила никога нещо подобно. Тя обичаше мъжа си. А освен това изневярата може да беше нещо обичайно, но нито един мъж или жена от техните среди не би позволил едно леко кривване от правия път да стане причина за скандал. Ами ако…

Взе питието, поднесено от дъщеря й, и пропъди далеч неприятните мисли. Затова и не обичаше да мисли! Девет пъти от десет, когато се видеше принудена да мисли, както сега, изпадаше в меланхоличен пристъп.

Часът минаваше два след полунощ, когато тя отново влезе в дома си. В гаража колата на Никитас ясно показваше, че се е върнал и по всяка вероятност вече беше заспал. Захвърли кожената си боа върху един фотьойл, а малко по-встрани обувките си с висок ток. Огънят в камината догаряше. Не й се спеше. Без да запали осветлението, тя се приближи към огромната стъклена стена и погледна навън. Дъждът отново се лееше. Дърветата в малкия парк отсреща пиеха жадно. Подчинявайки се на импулса, отвори стъклената врата и излезе на верандата. За няколко минути черната рокля, станала вир-вода, прилепна към тялото й. Разпусна изкусната си прическа и косите й нежно се разпиляха по раменете й. Дъждът ги докосна и те оживяха от прохладата му. Вдигна лице и остана там със затворени очи да приема водните пръски, които падаха стремително върху нея.

Беше прекарала невероятно скучно. Ако не бяха родителите й, щеше да си е тръгнала преди часове, но не искаше да разваля и тяхната вечер. Размотаваше се с чаша в ръка сред безразлични хора и слушаше същите изтъркани вицове, които беше чула миналата седмица на приема на Хелиос. Ама рециклиране на безвкусни вицове ли правеха? За една седмица нищо ново ли не се беше случило, за да го обсъдят? Учудваше се и сама на себе си. Какво й ставаше тази вечер? Защо я дразнеха неща, които вчера и завчера я караха да се забавлява?

Гласът на Никитас я накара да подскочи.

— Марина, ти ли си?

Обърна се и го погледна. Очите й светеха в мрака.

— Аз…

— И какво правиш на дъжда?

— Оставям се да ме навали.

— Любов моя, полудя ли? Що за глупости са това? Цялата си мокра. Ела вътре!

— Ти излез навън!

Тя направи движение към него, но той отстъпи назад.

— Аз ли да дойда навън? Че какво да правя там?

С едно движение Марина разтвори ципа и свали подгизналата рокля. Остави я да се свлече в краката й. Никитас стоеше и я гледаше.

— Марина… не разбирам. Какво ти става тази вечер?

Без да му отговори, тя остави и бельото й да се свлече върху копринената купчинка на роклята.

— Ела отвън, Никитас — прошепна тя.

Той отстъпи крачка назад. Грешна посока.

— Ако на всяка цена искаш да се любим тази вечер, ела вътре, да си отидем в леглото!

— Не искам да влизам вътре и не искам да си отида в леглото. Искам ти да излезеш навън и да се любим тук, под дъжда.

— Ти не си с всичкия си! Пияна ли си? Как си представяш, че бих искал да правя любов на верандата, и то в такъв потоп? Не мога да те позная вече! Отивам да спя в стаята за гости! Съветвам те да дойдеш на себе си, да вземеш една гореща баня и да си легнеш! Утре се надявам отново да бъдеш онази Марина, която познавам!

Той се обърна кръгом и изчезна; звукът от вратата на пристройката за гости отекна недвусмислено. Тя остана сама и гола на верандата, заобиколена от дъжд и самота. Дъждът разхлаждаше пламналото й тяло, самотата извикваше болезнено усещане. Отново извърна лице към небето. Душата й бушуваше от болка. Сълзите, горещи, се търкаляха по страните й; болката в гърдите я стягаше като менгеме. Нямаше смисъл.

Вече от години бе направила избора си. Избрала беше пътя си, избрала беше живота и правилата, по които щеше да го живее. Нямаше право да иска да ги промени сега. А онова, което преживяваше, го заслужаваше. Истинския живот тя не заслужаваше, защото първа го беше отхвърлила, когато й беше дадена възможността да го живее.

Тя беше избрала да се упъти към нищото, тъй като се беше уплашила от всичкото. Събра дрехите си и влезе вътре, като от нея се стичаше вода в топлия хол. Когато застана под горещия душ, следвайки съвета на мъжа си, си обеща мислено: Не се страхувай, Никитас! Утре ще бъда отново онази Марина, която познаваш! Нея заслужаваш, нея ще имаш! Както и аз впрочем; имам точно онова, което заслужавам!

Пухената завивка обгърна тялото й няколко минути по-късно. Силно успокоително хапче й помогна да се върне към постоянното и обичайно състояние на сънливо вцепенение от последните години. Къде се е чуло и видяло царската дъщеря да се пробужда и да разваля с поведението си приказката?

Тя осъзна, че през последните минути разбъркваше твърде шумно чая си, и спря. Хвърли неловък поглед наоколо. За щастие, никой не се беше подразнил. Всички бяха потънали в разговори с компаниите си. Никой не обръщаше внимание на момичето с невероятно къдравите коси, които стигаха до кръста й, с медните на цвят букли, извиващи се и стърчащи, както им скимнеше, непокорни както винаги. Не й направи впечатление, че никой не я беше забелязал. Оставаше незабележима, откак се помнеше. Дори родителите й полагаха усилия да си спомнят за най-малката си дъщеря. Козмас, Манолис, Катерина и Ангелики изземаха цялото им време и мисли.

Когато се роди самата тя, девет години след раждането на четвъртото им дете и петнайсет след първото, изглежда, бяха твърде уморени, бяха изразходвали всичките си запаси от внимание и родителска грижовност за останалите си четири деца, така че за нея не беше останало нищо. А и характерът на Наталия беше толкова странен! Това дете даваше вид, че няма нужда от нищо и от никого. Никога не плачеше, никога не се оплакваше от нищо. Ако й дадяха да яде, ядеше. Ако забравеха, тя заспиваше.

По-късно, като малко дете, седеше тихо в някой ъгъл и си играеше, без да занимава никого със себе си, без да изисква някой да й прави компания или да си играе с нея. Когато проговори за пръв път, почти се уплашиха. Никога не бяха чували гласа й. Бебешкото й гукане беше също толкова приглушено, така че никой не го беше забелязал. И изведнъж една сутрин Наталия беше изрекла съвсем ясно: „Мама, мляко!“. И оттогава говореше по този начин. Никога не използваше всички онези умалителни изкълчени думички, които всички деца изричат, опитвайки се да се научат да говорят. Не… Наталия беше проговорила ясно от самото начало. Рядко, но напълно отчетливо.

Братята и сестрите й, много по-големи от нея, я игнорираха системно. Наталия не беше нито закачлива, нито кокетка, нито мрънкало, нито нищо. Втренчваше големите си очи в онзи, който й говореше или й пречеше, и не ги сваляше, докато нахлулият в нейния свят не се оттеглеше разочарован.

Що за удоволствие е да дразниш малката си сестра, щом като тя не реагира? Освен това неприятно беше и чувството, което будеше у тях изразителността на очите й. Сякаш ги пронизваше.

По-късно, в училище, постиженията й не правеха впечатление на никого. Никой никога не се гордееше, че Наталия получава похвали за оценките си. Когато завърши първи клас на гимназията с пълно отличие, никой не й обърна внимание. По същото време се женеше Ангелики, а Катерина раждаше второто си дете. Момчетата на бърза ръка вече от доста време бяха създали свои семейства. Кой да обърне внимание, че в училище се състоя специална церемония и й дадоха награда?

Наталия никога не се оплака. От години беше приела факта, че случайно, а не по желание на родителите й се беше появила на този свят, а още по-случайно се беше родила в семейство, което не искаше още едно дете, но чиито религиозни убеждения не му позволяваха да се отърват от него, докато още беше време. Баща й беше свещеник.

Когато стана на петнайсет години, Наталия започна да се пита защо, щом като формално се числеше към едно семейство, по същество беше сама. Питаше се как можеха родителите й да са толкова безразлични към едно от децата си.

Децата ви не са ваши деца. Те са синовете и дъщерите на копнежа на живота по живота. Идват в живота ни с ваша помощ, но не от вас. И въпреки че са с вас, не ви принадлежат… Халил Джубран. „Пророкът“ попадна в ръцете й и Наталия беше омагьосана. Прочете книгата отново и отново, научи я почти наизуст, но особено този откъс й даде отговорите, които й липсваха, за да си обясни, за да проумее. По някакъв начин оправда поведението на родителите си. Не беше тяхно дете, не им принадлежеше. Харесваше й да вярва, че идването й в живота е било космическо съвпадение. Събитие, което няма връзка с установените неща. То беше резултат от едно единение, стимулирано не от един низък инстинкт за размножаване, а от копнежа на живота по живота. Би могла да го приеме, да го понесе!

Баща й почина, когато Наталия беше в последния клас на гимназията. Отново успехът й на приемните изпити за Философския факултет на университета беше затъмнен от друго, по-сериозно събитие. Семейството беше разстроено, траурът беше тежък. Майка й изглеждаше сякаш не на себе си без присъствието на мъжа, който буквално беше нейно упование в продължение на трийсет и пет години. Веднага след помена за четирийсетте дни майка й се приготви да се премести в дома на по-малката си дъщеря Ангелики и всички се стъписаха, когато и Наталия започна да събира нещата си. Нея я бяха забравили…

Не стана нужда да й казват, че е нежелана. Разбра го. Впрочем с Ангелики никога не се бяха спогаждали. Ако с другите отношенията се основаваха на безразличие, с по-малката й сестра бяха враждебни. Преди да изпадне в отчаяние от това, къде щеше да живее, Козмас се зае с нещата. Жена му се отнасяше със симпатия към малката си зълва и искаше да я вземе при тях. И така, тя се пренесе в дома на Козмас. Впрочем, ако се съгласяха да я изпратят в Атина да следва, нямаше да остане за дълго при тях. Най-напред обаче трябваше да им го каже.

Съобщи го на едно от семейните събирания на трапезата, които от време на време се случваха в дома. Разговаряха както винаги помежду си, понякога и всички заедно, а Наталия мислено подбираше една по една думите, които щеше да използва, за да им съобщи голямата новина. Никой не знаеше, защото никого не го беше грижа да узнае.

Но не можеше да отлага повече. Трябваше да замине. Трябваше да се случат толкова много неща, да се запише в университета, да си намери квартира, да я обзаведе, да… да… След това идваше ред и на финансовия въпрос. Кой щеше да поеме разходите за следването й? Ако откажеха, какво щеше да прави?

Възползва се от възцарилото се мълчание, след като обядът беше сервиран. С пълна уста беше трудно да говорят. На нея пък й беше невъзможно да преглътне и един залък.

— Бих искала да ви кажа нещо сериозно — поде тя и общата реакция я обезкуражи повече, отколкото ако я бяха игнорирали.

Всички се стъписаха толкова много, че вилиците им останаха застинали между чиниите и устите им и я погледнаха с недоумение.

Наталия пое дълбоко дъх, събра някакви остатъци от кураж, които бяха на път да се изпарят, и продължи:

— Исках да ви кажа, че излязоха резултатите. Приета съм във Философския факултет на Атинския университет. На първо място.

Това последното тя се поколеба да го каже. Сякаш се срамуваше да се гордее с успеха си.

Възцари се мълчание. Вилиците не стигнаха до предназначението си. Ръцете се отпуснаха. Козмас, който се бе самопровъзгласил за глава на семейството след смъртта на баща им, я погледна. Наталия не разбра откъде събра сили да отвърне на погледа му. Онова, което никога не узна, бе какво умиление се криеше в очите й. Толкова, колкото беше необходимо, за да докосне някаква незнайна струна в душата на брат й. Накрая я забеляза. Прокашля се сухо. Всички се обърнаха към него.

— Значи така… Приета си в университета…

— Да…

— Като начало, поздравления! Никой друг от нас не е успявал в това. Значи, предполагам, че щом си приета, би искала да отидеш.

— Изключително много!

— И естествено, трябва да се установиш там, в Атина.

— Да.

— Ще бъдеш сама обаче.

Тя го изгледа настойчиво. Козмас сведе очи и отново се изкашля сухо. Може би вътрешно успя да приеме, че последната забележка бе най-малкото неуместна. Може би внезапно осъзна, че малката му сестра беше сама от деня, в който се беше родила, и то не по неин избор. Бяха я оставили сама. Атина не би могла да я изолира повече от собствените й роднини.

— Козмас, искам да замина.

Толкова просто беше…

И тя замина. Четиринайсет години бяха изминали оттогава. Не беше лесно. Брат й я подкрепяше финансово, докато следваше. Беше му дълбоко признателна заради това. На село си ходеше само когато беше необходимо. Отначало по празниците и за лятото. След това само за лятото и накрая съвсем рядко. Всеки път се чувстваше все по-чужда, разговорите бяха неловки, усмивките — насилени. Разстоянието между тях се превърна в пропаст, през която не можеше да бъде прехвърлен мост.

Никой не се поинтересува да разбере какво правеше в Атина. На никого не каза, че много преди да завърши университета, се беше хванала на работа в едно издателство с много добра заплата като редактор на книги. Нито че през съботно-неделните следобеди работеше като сервитьорка в малко кафене близо до дома й. Домът й… Никой никога не го видя. Никой от близките й не пожела да я посети, но и тя не ги покани никога. Нито веднъж не потърси присъствието им, както и когато беше дете. Наталия го беше подредила, както си мечтаеше да бъде. Представляваше просторна гарсониера на третия етаж на голяма жилищна сграда в квартал „Амбелокипи“, недалеч от църквата „Свети Димитър“. Прекарала беше безкрайни часове в „Монастираки“^[7], за да изрови мебелите, които търсеше. Много от тях изшкурка и боядиса сама; старовремски лампи и предмети от минали времена допълниха обзавеждането и стоплиха вече уютната атмосфера. Книги бяха пръснати навсякъде, а микроскопичната й веранда бе отрупана със саксии.

Започна да събира пари. Знаеше, че финансовата подкрепа от Козмас ще бъде прекратена веднага щом се дипломира, и трябваше да бъде готова, за да посрещне сама всякакви несгоди.

Никой не поиска от нея да се върне обратно, след като завърши следването си. Или го бяха забравили, или бяха приели като даденост, че й е по-добре далеч от тях. Така и беше. Дори когато се раздели с Арис…

Беше първата й връзка. Продължи точно година, макар Наталия да знаеше от първия месец, че нещо липсваше. Беше се запознала с него, когато работеше в онова кафене. Тогава беше на двайсет години, а Арис на двайсет и пет. Красив, образован, но… От време на време връзката им й напомняше на ръждясала машина, която се опитва безуспешно да задвижи чарковете си и тъкмо когато понечваха да зацепят, там и засичаха. Арис си тръгна, след като я перна през лицето с думите, че е „твърде невзрачна“ за него. Тя го прие. Впрочем и самата тя подозираше нещо такова…

Изминаха две години, преди на пътя й да се изпречи Минас. Служител в банката, където тя изплащаше вноските за малка стереоуредба, която беше купила, за да слуша на спокойствие в самота любимата си музика. Скъпо й струваше любовта й към музиката. Шест месеца се опитваше да убеди сама себе си, че така изглежда една нормална връзка. С толкова кавги, такова разминаване в мненията, такова потискане, такова експлоатиране и толкова критика от негова страна.

После Халил Джубран отново попадна в ръцете й и й каза:_ Любовта не дава нищо, освен себе си, и не получава нищо, освен себе си. Любовта не се притежава, нито пък може да бъде притежавана, защото любовта се задоволява с любовта…_ Тя разбра. Отново беше допуснала грешка и трябваше да си тръгне. Когато му каза това, Минас се погрижи да я „жегне“ с възможно най-тежките думи, които съдържаше обичайно ограниченият му речник.

— Съжалявам те, кукло — беше й казал той. — Ти си такова едно селянче, което си мисли, че ще стане човек, понеже има една диплома, прочело е няколко книжки за накултурчване и слуша класическа музика. Ти си такъв сухар, че единственото, на което можеш да се надяваш, е да те забележи някой комплексар като теб самата! И разбира се, ние двамата не можем да продължаваме! Твърде невзрачна си за мен и ако не те съжалявах от толкова време насам, щях пръв аз да съм ти го казал!

Добре. Той беше спасил самолюбието си. Беше съхранил егоизма си на поносими нива. А тя? За втори път някой бе констатирал, че тя е… „невзрачна“.

Четири години прекара с надеждата, че ще се намери подходящ човек и за нея. Разни повърхностни връзки през следващите години я изпълваха с отчаяние. Стигна трийсетте с увереността, че ще прекара сама остатъка от живота си. Но какво сбъркано имаше в нея в края на краищата? Каква орисия беше хвърлила тежка присъда върху нея от деня, в който се беше родила, да бъде неизменно сама? От години работеше в същото издателство и нямаше нито една приятелка. Никога никоя от колежките й не й беше предложила да излязат заедно на кафе, никоя не показа, че иска да я опознае по-добре. Шефовете й я ценяха безгранично. Даваха й да работи най-трудните книги, защото можеха да й се доверят за съвършения резултат от труда й. Но приятелки? Никога. Приятели? Никога, разбира се! Неизменно… сама.

До мига, в който се запозна с Петрос. На нейната възраст и колега. Работеше в счетоводството. Самата тя недоумяваше, че я беше забелязал. Беше красив и го знаеше. Имаше успех сред жените и му се наслаждаваше. Наталия обаче не знаеше. Не знаеше колко боли отхвърлянето, когато не си свикнал с него. Петрос се беше разделил с предишната си приятелка не по негово желание и не можа да го понесе. След неуспешен набег спрямо една нейна колежка стигна до Наталия, която след години самота прие интереса му като живителен дъх.

Когато се разчу, фактът, че имат връзка, удиви всички. Това, че тази връзка продължаваше вече от две години, удивляваше самата Наталия.

Тя не знаеше какво изпитва към него. Отначало, когато започна да флиртува с нея, се почувства поласкана от интереса на един толкова красив мъж.

След това обаче установи, че този хубавец бе само това: един красив мъжкар, който си мислеше, че е изпълнил дълга си единствено защото беше добре сложен.

Когато излизаха заедно, усещаше изпълнените със завист погледи на другите жени върху себе си. И много би искала да им каже, но не можеше, че господинът, който я придружаваше, беше като куха черупка. Петрос можеше да говори за себе си с часове, но не можеше нито за миг да говори за нещо друго.

Често пъти се връщаха у дома след някое излизане, след като бяха разменили само най-необходимите думи. Може би затова имаше страст към барчетата със силна музика. Там от значение беше само външният вид, там, колкото и да искаше, беше много трудно, почти непостижимо да разменяш мисли. Наталия се отвращаваше от тези вечери, които все повече зачестяваха. Петрос мразеше театъра, отнасяше се с антипатия към киното, а малките живописни тавернички го хвърляха в смъртна скука. Любовта с него притежаваше нещо от тайнството на чифтосването с прекрасен паун; и предизвикваше у нея перчене и егоизъм. Хиляди пъти си беше задавала въпроса, защо продължава да живее в тази връзка, и също толкова често си отговаряше по един и същ начин. Страхуваше се от самотата. Не искаше още един неуспех в актива си, макар да не виждаше как щеше да го избегне.

Настани се по-удобно във фотьойла и погледна навън. Проливен дъжд връхлиташе върху пешеходците и шофьорите. Чакаше Петрос вече от половин час. Напоследък закъсненията му бяха станали нещо постоянно. Оправдания имаше винаги, разбира се, и ако не беше обиграната й интуиция, можеше и да им повярва.

Интуицията!… Щом го видя, разбра. Той седна срещу нея и изражението му, очите му „крещяха“ толкова силно за края, че Наталия имаше чувството, че го чуха всички около тях.

— И ти ли ще ми кажеш, че съм… твърде „невзрачна“? — попита го тя и Петрос сведе поглед, но не и преди да е прочела в него учудването му. — Разделяме се, нали така? Нали това си дошъл да ми кажеш?

— Как разбра?

— Имам опит, забравил ли си? Знам. Това, което не знам, е дали и ти ще ми кажеш същото, което съм чувала и преди.

— Не, Наталия. Ти си много добро момиче, но… нещата не вървят. От две години сме заедно. И ти трябва да си го разбрала… Искам да кажа…

— Не се мори, Петрос. Разбрала съм вече от доста време. Закъсняваш, забравяш за срещите ни, имаш работа. Вече си пускал в ход всички възможни оправдания. Дори мога да кажа, че беше изключително находчив. Само истината не посмя да кажеш. От колко време си с другата?

— И това ли знаеш?

— Не беше нужна дълбока мисъл, но защо толкова мамене?

— Я почакай, Наталия! В края на краищата, никога не съм ти обещавал нищо!

— Нито пък аз съм искала нещо от теб, но не е странно, струва ми се, за една жена да иска поне да бъде единствена след двегодишна връзка!

— Тази връзка беше една грешка!

— И ти трябваха две години, за да я поправиш?

— Тоест… Ти какво очакваше? Да те обикна ли?

— Защо не? Да не би нещо да ми липсва и да не го знам?

— Не! Не съм казал такова нещо! Не исках да те обидя! Чуй, моето момиче, защо правиш нещата толкова трудни? Това, което има значение, е, че тази история не може да продължава!

— Правилно! Беше моя грешка. Извини ме, че те поставих в неудобно положение. Просто си задавах въпроса.

— За кое?

— Остави по-добре. В края на краищата психологията не е най-силната ти страна и не е редно да те бавя. Тя сигурно те чака… Добра сполука, Петрос!

Остана сама. Петрос беше измърморил нещо непонятно, което тя не си направи труда да разбере, и бе изчезнал зад плътната завеса на дъжда. Наталия разбърка замръзналия си вече чай. Направи знак на сервитьора да й донесе още един. Той мислеше, че е за Петрос.

— Не ми казвайте, че са свършили цигарите на господина и изтича да си купи други в този дъжд! — изкоментира той озадачен, когато оставяше парещата купа пред нея.

Наталия остави върху подноса му изстиналата напитка и придърпа горещата към себе си. Погледна човека, който се усмихваше любезно.

— Господинът реши, че вече ще си пие чая в друг квартал — измърмори тя и сервитьорът изчезна. Тя обаче успя да забележи съжалението в очите му.

Изведнъж започна да се задушава там вътре. Какво търсеше в едно затворено пространство, предназначено да се срещат хора, които имаха приятели? Тя беше сама. Очите й смъдяха и тя знаеше, че не беше виновна задимената атмосфера. Виновна беше душата й. Беше толкова прихлупена, колкото и небето през целия този ден. Само че то беше намерило отдушник в силния дъжд, беше се оставило напрежението да бъде разредено с гръмотевиците.

Плати, без да е докоснала и втория чай, и излезе забързана на улицата. Там би могла и тя, в мрака и дъжда, да даде воля на сълзите, за да донесат облекчение на измъчените й очи. Там риданията й нямаше да бъдат чути и щяха да облекчат непоносимата тежест в гърдите й. Болно й беше. Усещането за болка беше онова, което отново извика в ума й мъдрия й другар от юношеските години: Много от болките си вие избирате сами. Това е най-горчивото лекарство, с което лекарят, намиращ се вътре във вас, изцелява болеещото ви аз… Дори Джубран не можеше да излекува раните й. Нейното „аз“ не страдаше от нелечима болест. За самотата няма лек. Тя не е и болест. Тя е обреченост…

Преминавайки, един невнимателен шофьор я оплиска с кални води. Не я беше забелязал. Не бе нито първият, нито последният. Беше убедена, че и гола да вървеше, пак никой не би я забелязал. Не съществуваше за никого. Никога. Сякаш беше прозрачна!

Прибра се вкъщи мокра до кости. Остави горещата вода да се стича върху вледененото й тяло, а после се загърна в любимата си роба и се сви на кравай в леглото. Почти инстинктивно протегна ръка и включи стереоуредбата. На другия свят, където ще отидеш гледай в облак да не се превърнеш… — пееше Мери Линда и сладостната мелодия на Теодоракис извика сълзи в очите й. Равносметката на живота й ги правеше по-горещи. Трябваше да го признае. Беше се провалила. Не бе достойна не само един мъж да задържи, но и с приятелка да се сдобие. Винаги щеше да бъде сама!

Той даваше инструкции сам на себе си на висок глас, за да направи това, което трябваше. Не се доверяваше много на рефлексите си точно в този момент.

— Костис, тук има „стоп“. Трябва да спреш. Точно така, браво! Не се задава никой. Включи сега на първа… Костис, оранжев светофар. По-добре да спреш. Костис, светна зелено. Включи първа и тръгни; леко. Вали и има движение.

Беше пил много и сам го разбираше. Вече три дни не правеше нищо друго. Забит в хотелската стая, където бе скрил провала и болката, пиеше безспир. Беше казал на Евгения, че е много болен и ще отсъства от офиса няколко дни. В тишината на стаята си преживяваше отново и отново мига, в който беше изгубил всичко. Все още не можеше да повярва, че жена му го беше изключила от семейното щастие, което той смяташе, че му принадлежи след толкова години борба да преуспее професионално.

Беше ходил много пъти през тези три дни да я види, за да говорят, и тя го беше отпъждала. Преди малко бе последният и най-лошият от тях. Вместо жена му беше отворил някой друг, някакъв чужд човек. Каза му, че Антигони не искала да го вижда повече и че не трябвало да я безпокои отново. Представи се като неин приятел. Дори в пиянството си той разбра истината, беше неговият заместник. Докато той се бореше за бъдещето им, госпожата се забавляваше в настоящето. Поиска да види детето си и му отказаха и това. Когато той настоя, онзи го нарече „пиянде“, удари го и го изблъска на улицата.

Едва в последния момент Костис забеляза пешеходеца, който пресичаше в дъжда. Наби спирачки.

Разсеяна, Марина тихо си напяваше една нова песничка, която звучеше от радиокасетофона в колата, докато се оглеждаше наоколо недоволна.

Отново дъжд. Какво му беше станало на времето в Гърция? Дали не искаше за една седмица да навакса за засушаването през последните години? Беше сигурна, че ще закъснее за срещата си, а не искаше да закъснява. Щяха да се изнервят и другите. Мери щеше да мърмори, макар че тази жена беше щастлива, когато имаше причини да се оплаква. Погледна часовника в колата. Пет и четвърт. Нямаше шанс да бъде в „Колонаки“^[8] в пет и половина. На булевард „Панорму“ имаше задръстване. Пешеходци и коли приличаха на християните и лъвовете в Колизеума. Всички улици — една арена. Ужас! За какво й трябваше и на Мери къщата в „Колонаки“? Свършиха ли се толкова предградията? Всичко й беше криво. Дъждът й беше противен, а след завчера имаше още една причина за това усещане. В деня след случката на верандата, Никитас я беше погледнал и, изглежда, не можеше да реши дали жена му имаше нужда от психиатър или не. Едва когато малко по-късно я чу да уговаря с Мери днешната среща за кафе, карти и клюки, се увери, че жена му е дошла на себе си, и се усмихна. Не отвориха дума за случилото се.

В последния момент Марина забеляза предния автомобил, който спря рязко. Натисна силно спирачките.

Елпида изруга през зъби за десети път. Пак движение, пак дъжд. Пак щеше да се прибере късно у дома. Запали цигара и гневно издуха дима. Всичко беше тръгнало накриво днес. Беше се скарала с една нова медицинска сестра толкова грозно, а малката й беше отвърнала с такава наглост — при все че грешката, която бе допуснала, беше чудовищна, — че Каливокас я беше изхвърлил на бърза ръка. Знаеше, че така трябваше да стане, конкретното момиче не ставаше за медицинска сестра и особено в подобна болница, но все пак… Не й се нравеше, че някой беше загубил работата си заради нея, и то по такъв начин.

Натисна клаксона заради предния, който не понечваше да тръгне. Какъв глупак! За щастие, завиваше. Щеше да се отърве от него. Цигарата й догоря и тя я изхвърли, но не се беше наситила на никотин. Запали още една.

Вече трети ден, откак се беше разделила с Лефтерис, пушеше много. Усмихна се сама на себе си. Представи си само, ако беше и влюбена! Не, не й липсваше конкретният човек, а нечие присъствие. На когото и да било. Може би трябваше да се сдобие с някоя котка или куче като всяка добра уважаваща себе си стара мома. Да има някаква живинка да я чака у дома. А какво беше виновно горкото животинче, та да го заключи в един апартамент? Но какво бяха виновни и всички, които мислеха, че с нея имаха бъдеще или че поне щяха да преживеят приятно настояще? Тя не беше за другаруване и компания. Трябваше да го признае, да остане в самотата си и да престане да тормози нищо неподозиращи мъже.

В последния момент Елпида забеляза прескъпата кола отпред, която спря внезапно. Натисна силно спирачки.

Наталия погледна с отчаяние часовника си. Пет и четвърт. Беше ужасно гладна. Стомахът й протестираше, за да го потвърди. Още една пряка и после щеше да свие. Най-после щеше да си бъде у дома. В този дъжд се отказа от програмата си, която предвиждаше кино. Вече трети ден след раздялата си с Петрос и нощта на самосъжаление и нихилизъм, която бе прекарала, беше взела някои решения. От тук нататък щеше да бъде сама и трябваше да се научи да запълва самотата си. Отиде сама на театър, посети Националната галерия, а днес щеше да отиде на кино, но в този потоп нямаше търпение да се прибере у дома и да остави отвън лошото време. Мислеше да си поръча пица, но съжаляваше онзи, който щеше да бъде принуден да й я донесе, затова беше решила сама да приготви нещо. Така щеше да си прекара и времето.

В последния момент Наталия забеляза колата отпред, която спря внезапно. Наби силно спирачките.

Четири последователно движещи се автомобила се озоваха нанизани един зад друг. Четири последователни удара — бам! — и по асфалта се пръснаха строшени фарове. Четирима шофьори се озоваха под проливния дъжд да разглеждат резултатите от верижната катастрофа, преди да се обърнат към виновниците.

Костис, Марина, Елпида, Наталия, а над тях посред бурята, богът на войната и раздора Арес, готов да подпали фитила, за да избухне свадата.

Първа Елпида се обърна към Наталия.

— Добре де, моето момиче, кьорава ли си? Нали виждаш, че удрям спирачки! Къде караш?

— Където и вие, предполагам! Ако не сте разбрали, ударили сте се в предната кола!

Наталия се опитваше да запази самообладание пред нападките на ниската червенокоса жена, която беше готова за кавга.

Елпида се обърна към Марина.

— Вярно, ти ли спря внезапно?

— Щом като онзи пред мен спря, аз какво да направя? Да се блъсна в него ли?

— Като че ли сега успя да го избегнеш!

— Във всеки случай се опитах! Гледай на какъв хал е колата! Беше ли нужно да връхлетиш върху мен с такава сила? Ама разбира се, кофа като тая, която караш, какви ли спирачки може да има?

— Видяхме те и теб, дето караш същинска… каца! За какво ти е притрябвала лимузина на „Панорму“?

— Сега ли намери да ми правиш забележка за колата ми! Последен модел е, ако искаш да знаеш!

— Във всеки случай дори тя няма добри спирачки!

— Момичета, момичета, не се карайте! Имаме си работа с класически случай на верижна катастрофа!

И трите се обърнаха към Костис, който беше заговорил, но с усилие се държеше изправен. Елпида се приближи към него. Погледна усмивката на устните му, очите и…

— Ти си пиян! — установи тя бясна.

Костис обаче продължи да се усмихва.

— Ако не бях, нахалост ще е отишла цялата бутилка уиски!

— Ама ти луд ли си, бе човек? Изпил си цяла бутилка и се качваш на колата да видиш колцина ще изпратиш днес на оня свят?

— Тъкмо обратното, госпожо! Въпреки уискито спрях, за да не… как го казахте? За да не изпратя на оня свят един пешеходец! В края на краищата моята цел се увенча с успех! Не ударих никого! Напротив, вие трите, които на пръв поглед изглеждате трезви, се нанизахте една върху друга и всички заедно върху мен! Значи бих могъл да кажа…

— Не казвай нищо! — Марина беше изгубила самообладание. — Седя в някакъв потоп, станала съм вир-вода, дрехите и обувките ми са за изхвърляне, косата ми е станала на… мъх, за да не споменавам грима и да не изпадна в истерия…

— Милост, моето момиче! Нима има и червена нишка в тази историйка?

— Разбира се, че има! Господинът ни държи реч! Къде ми е мобилният? Ще звънна на полицията!

Последните й думи бяха заглушени от силна гръмотевица. И трите жени спонтанно се извърнаха и погледнаха към небето. Дъждът се засили, заради тях трафикът бе още по-затруднен и възмутени шофьори не отлепяха ръка от клаксоните, произвеждайки оглушителен шум. Някои дори бяха изразили недоволството си словесно, а малцина — за щастие — бяха пристъпили към непристойни определения. Изведнъж се чу уплашеният глас на Наталия, която от толкова време следеше безмълвна тази лудница. Двете жени се извърнаха към нея и Наталия им посочи към Костис. Обърнаха се отново, но не го видяха. Костис се беше проснал в цял ръст на асфалта.

— Само това ни липсваше! — извика Елпида и се приближи към него. Коленичи и му премери пулса. — Май не е нищо сериозно. Изгубил е свяст.

— Какво ще правим сега? — попита Марина, която бе започнала да трепери.

— Мога ли да предложа нещо? — Наталия гледаше Елпида, която пляскаше Костис по бузата, за да го свести. — Живея тук наблизо. Искате ли да отидем всички у нас, да се посъвземем и да се разберем?

Дъждът все повече се засилваше.

Костис се поокопити и му помогнаха да стане. Неизвестно защо, но приеха предложението на Наталия, при все че нямаше никаква логика. След верижна катастрофа не се озоваваш в дома на един от замесените с купа горещ чай в ръце, с дрехи, нахвърляни криво-ляво върху радиатора да съхнат, обличайки каквото падне, и с виновника, хъркащ в леглото. И въпреки това… стана така. Костис спеше блажено поради пиянството си, докато трите жени, облечени в дрехите на Наталия, пиеха чай с аромат на ванилия.

Така започна всичко…

Бележки

[1] Софокъл. Антигона. София: Народна култура, 1982. Превод от старогръцки проф. д-р Александър Ничев, 233 с. — Б.пр. ↑

[2] Става дума за романтичния мюзикъл „Аз пея под дъжда“ (1952), в който главния герой, влюбения Дон (Джийн Кели), се наслаждава на поройния дъжд и се носи плавно между тротоара и локвите, „просто пеейки и танцувайки в дъжда“. — Б.пр. ↑

[3] „Амбелокипи“ — квартал недалеч от центъра на Атина. — Б.пр. ↑

[4] Алонисос остров в Егейско море, принадлежащ към групата на Спорадите. Към нея се числят още Скирос, Скиатос, Скопелос и др. — Б.пр. ↑

[5] Скарлет О‘Хара — главната героиня от романа „Отнесени от вихъра“ от Маргарет Мичъл. — Б.пр. ↑

[6] Луксозно предградие в северната част на Атина. — Б.пр. ↑

[7] Район и спирка на метрото в туристическия център на Атина с антикварни магазини, букинисти, заведения и др. Там се намира и битпазарът Юсурум. — Б.пр. ↑

[8] „Колонаки“ — квартал в центъра на Атина, недалеч от Парламента, където по традиция живеят заможни слоеве от старата аристокрация и буржоазната класа — Б.пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Лена Манда Валс с дванайсет богове (3)

Метаданни

Данни

Валс с дванайсет богове

Информация

История

Сваляне / Връзки

МартМесецът на Арес

Лена Манда
Валс с дванайсет богове (3)

Март
Месецът на Арес