Лена Манда
Валс с дванайсет богове (4)

Април
Месецът на Зевс

Зевс — Баща на смъртни и безсмъртни. Обича и закриля добрите и справедливите. Бог на дадената клетва и на семейството. Закриля дома на всеки смъртен и в равна степен се грижи за друмници и поклонници. Само той, всемогъщ, какъвто е, можеше да съхрани равновесието между хората и Вселената…

Познават хората това,

което става в този миг.

А бъдещето знаят боговете —

еднички, пълни притежатели

на всяка светлина.^[1]

Константинос Кавафис, „А мъдрите — това, което наближава…“

Наталия се протегна и отдели погледа си от монитора на компютъра. Погледна през прозореца. Сияйно слънце стопляше природата, опитвайки се да я накара да забрави, че през предишните дни бе блеснало с отсъствието си. Всичко беше различно след седмица дъжд и кал. Върна се към текста, който трябваше да редактира и въздъхна. Изглежда, авторът му беше забравил, че в писаното слово се среща и точка. Всяко изречение надхвърляше шест реда, което правеше четенето много уморително особено когато умът на читателя не бе съсредоточен върху текста; а нейният никак не беше.

Вчерашната вечер беше различна. Започваше нещо, без да знае какво бе това. Остави ума си да се върне назад, към онези часове, когато след сблъсъка всички се бяха озовали у тях. Костис вече беше извън времето и пространството. Дори не разбра, че го съблякоха и го положиха в леглото. Само дето в някои мигове сред непонятните слова, които му се изплъзваха, очите му се изпълваха със сълзи и жал. Елпида, която водеше жестока битка, за да го освободи от мокрите дрехи, беше започнала да се изнервя.

— Какво да те правя, като съвестта не ми позволява да те оставя както си, да хванеш някоя пневмония, та да ти дойде умът в главата! Хайде, драги момко, извърти си така ръката, да съблечем тая проклета риза! Ти, госпожо, с високите токчета, я да свършиш някоя работа! — беше се обърнала тя към Марина.

— Че какво да направя?

— Вземи мокрите дрехи и ги метни върху някой радиатор!

— В случай че те интересува, и аз съм вир-вода!

— Как си представяш, че въобще има някаква вероятност това да ме интересува? Засега, както виждаш, се занимавам с пияндура, който се изпречи на пътя ни!

— Че аз какво съм виновна? Какво ме интересува този загубеняк? В края на краищата заради него стана, каквото стана! А ако искаш да знаеш, при нормални обстоятелства сега би трябвало да съм при моята приятелка, която напразно ме е чакала, щях да съм суха и с непокътната прическа, да си пия кафенцето, да си играем карти и да…

— Имай милост, момиче! Винаги ли приказваш толкова много, и то без да са те питали? А как, вярно, казахме, че ти беше името?

— Марина. Но не мисля, че…

— Стоп! Не започвай отначало! Аз се казвам Елпида… а домакинята…? Как се казва?

— Наталия — отвърна тя.

— Е, Наталия, дали нямаш да ни дадеш да облечем по нещо, тъй като предвиждам, че него ще спасим, а ние ще се разболеем!

Тя беше изтърчала и бе донесла анцузи и жилетки и за трите. По-късно беше поднесла чай, тост и кравайчета. Непознатият дотогава мъж спеше. Но стенеше в съня си. От затворените му очи се стичаха сълзи.

— Във всеки случай изглежда приличен господин! — беше казала по-късно Марина. — И дрехите му са от известна и скъпа марка!

— Какво ли друго ще забележиш и ти? — иронизира я Елпида, а Марина се нацупи. — Длъжна съм обаче да се съглася с теб, че има благородно излъчване.

— Защо такава болка? — запита се Наталия и отстъпвайки пред импулсивен порив, го погали нежно по косите.

Той, сякаш усетил ласката, се успокои и потъна в дълбок сън.

Седнаха върху козяка на пода, сред големите възглавници и около ниската масичка, която Наталия беше отрупала с всичко, което съдържаха кухненските й шкафове. Беше запалила и повечето свещи, защото Елпида пушеше много. Корава жена. По принцип би трябвало да се страхува от нея, но нещо я привличаше към това строго и неусмихващо се лице с ъгловатите черти и пронизващия поглед.

— Ти какво работиш? — я беше попитала ни в клин, ни в ръкав.

— Началник-отделение съм в Центъра за борба с рака — беше отговорила безизразно Елпида.

Марина не беше сдържала спонтанната си реакция.

— Господи! И как издържаш там?

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа. Толкова болка… смърт… хора без надежда…

— Така ли ги виждаш ти?

— Но това е болест, от която никой не може да избяга!

— Изглежда, не си информирана, че науката е напреднала много от средните векове насам! Не са ли достигнали последните медицински открития до… твоя замък?

— Разбира се, че са! Къде смяташ, че живея?

— Това се питам и аз! На коя планета живееш?

— Но ти не ме оставяш да довърша! Защо работиш нещо… толкова трудно?

— Може би защото лесните неща ме оставят безразлична! Може би така се чувствам по-полезна!

— Аз се страхувам от смъртта!

— Аристофан е казал, че да се страхува човек от смъртта е голям абсурд, тъй като на всички хора е писано да умрат!

— Не по този начин, във всеки случай! Аз не бих издържала подобна работа.

— Наистина, какво вършиш ти в толкова качествения твой живот, което ти дава правото да съдиш моя, без да имаш ни най-малка представа за него?

— Аз ли? Аз не работя!

— Защо ли нямах никакво съмнение относно това? И от какво живееш?

— Ами… Баща ми… Тоест, не баща ми, мъжът ми… тоест и двамата… Искам да кажа…

Наталия се озова в трудно положение, когато видя Марина да се върти неловко и да свежда очи. Не обичаше хората около нея да бъдат притеснявани. Затова взе думата с по-весел от необходимото и отколкото се чувстваше тон.

— Каква късметлийка си, че не е необходимо да работиш! Събуждаш се, когато искаш, целият ден е твой, нямаш началник на главата си… Колко хубаво!

Последва мълчание. Неловкост. Марина изправи гръб и се обърна към Елпида с различен тон:

— Извинявай, ако съм прозвучала критично за работата ти, нямах такова намерение. Толкова е трудно това, което правиш, че заслужава само уважение, а не безсмислени коментари. Ракът е болест, на която повечето хора се страхуват дори да произнесат името. Ти живееш, работиш и даваш от себе си, борейки се. Така че извинявай. Изказах се лекомислено.

Тя погледна Елпида право в очите. Съвсем откровено. Издържа дори пронизващия й поглед, без да сведе очи. След това се обърна към Наталия.

— Стига толкова за нас. Ти, Наталия, с какво се занимаваш?

Беше казала едва няколко думи за начина, по който си изкарваше хляба, точно когато Костис се обърна на другата страна и простена тежко.

Погледът й се върна към монитора на компютъра и спомените се пръснаха, но не и приятният уют, който изпитваше от завчера, от онова смешно сблъскване. Странното усещане, че вече не е сама, не я напускаше. Може би причината беше в това, че щеше отново да ги види днес!

 

 

Марина се протегна мързеливо в огромното си легло. Никитас отдавна беше излязъл за офиса си. Слънцето проникваше дори през спуснатите завеси, знак, че заедно с новия месец беше започнал и хубав ден. Накрая април щеше за пореден път да извърши чудото си. Щеше да доведе пролетта. Тя не искаше дори да си спомня последната седмица на март, която избра да си отиде сред дъждове и бури. Много превратности, та чак и катастрофа! Последното тя не знаеше как да окачестви особено след странния завършек.

Трябваше да си спомни да поиска от готвачката да включи в хранителните доставки и чай с аромат на ванилия. Много й беше харесал. И Наталия й се беше понравила — мило момиче, затрогващо, разбиращо. Колкото до другата, би искала да я окачестви като антипатична, но не можеше. Нещо в нея я привличаше. Само за миг се уплаши, че тази странна жена с толкова строгото лице беше успяла да открие някогашната Марина. Онази, която толкова неочаквано се беше възмогнала и с такова усилие се беше скрила отново в дълбоките недра на собственото си „аз“ през онази странна нощ на верандата.

Стана и дръпна пердетата. Слънцето нахлу вътре, завладявайки с щурм всеки ъгъл в стаята. Марина се върна в леглото. Полуизлегната сега, тя се отнесе мислено в малкия и уютен апартамент на Наталия. Анцугът, който тя й беше дала, за да смени мокрите си дрехи, сигурно беше познал и по-добри времена, но както беше прясно изпран, ухаеше с дискретен аромат и държеше топло. Дрехите й, разбира се, бяха за изхвърляне, обувките й също, но не след дълго въобще не мислеше повече за тях. Беше се отпуснала в приятния разговор с двете жени, с които се беше запознала току-що. Беше достатъчно искрена и можеше да признае, че така както се разви вечерта, по нищо не можеше да се сравни с онази, която бе планирала.

Домът на Мери й изглеждаше толкова далечен, колкото и отблъскващ в сравнение с топлото гнездо на Наталия, което благоухаеше на канела, карамфил и ванилия. Чашата с ароматния чай в действителност беше пръстена купа, върху която беше изрисуван усмихнат мечок с червен шал и, естествено, нямаше нищо общо с порцелана Rosenthal, в който щеше да си пие кафето при Мери. Но тя предпочиташе мечока с червения шал.

Когато разговорът се беше насочил към книгите благодарение на работата на Наталия, откриха, че и трите бяха чели почти едно и също и харесваха приблизително едни и същи заглавия. Марина все още си спомняше учудения поглед на Елпида при тази констатация.

— Е, значи, сигурна ли си, че не си с раздвоена самоличност? — стигна дотам да й каже тя.

— Защо казваш това сега?

— Но, мила моя, когато човек се запознава с теб, отначало може спокойно да си заложи главата, че филологията те оставя напълно безразлична и любимите ти четива се изчерпват с модните списания!

— Тогава този някой, който дава прибързани оценки, справедливо ще изгуби главата си! Не мислиш ли?

— И я ми кажи, русите косички естествени ли са или боядисани?

— Напълно естествени!

— А, значи хем руса, хем речовита!

— Да не би да имаш нещо против блондинките?

— Ами… А разните вицове, дето ги разправят, чувала ли си ги?

— Слухове, драга ми госпожо! Разпространявани от кестеняви и брюнетки с расистки комплекси!

— Аз съм червенокоса!

— Боядисана обаче! И не ми казвай, че не си, защото имам дълъг стаж във фризьорските салони и мога да позная!

Тогава се бе намесила Наталия, смеейки се.

— Ще престанете ли някога? Не ви ли омръзна да се заяждате от първия миг, в който се запознахте? Като момиченца от детската градина се държите!

— Да, но се забавляваме! — беше отвърнала неочаквано Марина и другите две я бяха изгледали учудено.

При този последен спомен тя се усмихна и се намести по-удобно в леглото си. От години не се беше чувствала толкова жива. Сякаш беше изминала цяла вечност от последния път, когато си спомняше да е участвала в толкова искрометен разговор, който имаше начало, среда и край и не се водеше просто за да става приказка. Часовете, които прекара в онзи миниатюрен апартамент, държаха духа й бодър. Смехът й, който самата тя от години не беше чувала, изпълваше пространството — чист и непресторен както тогава, през студентските й години.

Не искаше вечерта да приключи дори когато виновникът се събуди. Сега вече Марина въобще не я беше яд за колата; изпитваше само благодарност заради случая, който им беше даден, за да се запознаят. Елпида го беше подложила на истински разпит и той отговаряше с обезоръжаваща искреност за всичко. Почти целият му живот се разгърна пред тях, които бяха просто три непознати. Не се поколеба да излее цялото си огорчение не само от жена си, но и от цялото женско съсловие, както и да ги осъди, забравяйки, че насреща си има жени.

Марина си спомни последната му фраза и се усмихна. Беше толкова абсурдна!

— След като сътворил жената, Бог спрял от страх да не допусне и втора грешка! — беше казал той. — Как са станали толкова много, не мога да разбера! Защо Господ не е спрял такова зло?

С изключително самообладание Елпида се беше обърнала към него.

— Представяш ли си един свят без жени? — беше го попитала. — Истинска скука, драги мой! Дори аз, която не съм почитателка на твоя пол, не бих искала свят без мъже! Добър или лош, Бог ни е повелил да живеем заедно!

— Тоест, какво искаш да кажеш сега за мъжете?

— Аз ли? Нищо! Народът казва: „От сто мъже ще откриете двама умни. От сто жени ще намерите една глупава“.

Марина се засмя само като си припомни изражението на Костис след приказката на Елпида.

Защо беше свършила толкова бързо онази вечер? Беше един след полунощ, дрехите им бяха вече изсъхнали, но никой не изглеждаше петимен да си тръгва. Свещите на Наталия бяха на път да догорят до фитила, от тостовете и кравайчетата бяха останали само трохи в чиниите, но те четиримата не бяха готови да се завърнат обратно всеки в живота си. Времето беше спряло върху козяка и около старовремската масичка, там, в пряката на булевард „Панорму“. За щастие, въпросът с верижната катастрофа продължаваше да е висящ. Бяха си разменили телефони, за да уредят документите за застрахователите си.

За щастие не беше само това! Всички се бяха съгласили да отидат в дома й. Очакваше ги днес…

 

 

Елпида погледна доктор Каливокас, който разписваше нареждането за изписване от болницата. Имаше всякакво основание да бъде доволен, както и тя. Така беше всеки път, когато някой борбен пациент побеждаваше чудовището. По едно дяволско съвпадение жената, до която се отнасяше отлагането на смъртната присъда, днес имаше рожден ден. Четирийсетгодишният й живот беше продължен благодарение на нейната педантичност.

Рядък случай, достоен за Книгата на Гинес. Почти беше изискала да постъпи за операция само поради някакво съмнение. Изпокарала се с всички познати и непознати лекари. Определението „мнимият болен“ й беше дадено от мнозинството от възмутилите се от нея. Беше стигнала до Центъра за борба с рака и до Каливокас със смъртната тревога за безценното време, което се губеше.

Малко, почти невидимо отклонение при изследването на туморните маркери привлече вниманието му. Пристъпи към по-специализирани тестове, преди да я вкара в операционната. Микроскопичният тумор беше открит, вклинен в края на гръдната кост, в основата на гърдата, и беше изрязан, преди да успее да се разрасне и да се превърне в убиец. Биопсията беше показала, че става дума за рак и беше последвала съответната терапия. Излекувана беше напълно и сега жената можеше да гледа в бъдещето, надявайки се, че съдбата беше приключила с коварните козни срещу нея.

— Сестро, днес цялата си една усмивка! — беше й казал лекарят, след като жената си тръгна, след като в напрегнат, емоционално натоварен момент бе стигнала дотам да му целуне ръцете, плачейки като дете.

— Всеки ден, когато някой се спасява от тук, е като празник, докторе! — беше отвърнала Елпида без никакво усилие да скрие сълзите, които напираха в очите й.

Сега, останала сама в кабинета си, наблюдаваше трепкането на слънчевите лъчи по стените. Прекрасен ден! Най-после този отвратителен дъжд приличаше на лош сън. Дъжд. Какво може наистина да ти коства един дъжд? Да ти коства или да ти подари? Тя се усмихна. Сега можеше да се усмихва, когато си спомняше онзи следобед и как се беше развил той. Наталия, Марина, Костис. Такава потребност ли изпитваше от човешко присъствие в живота си, или тези тримата докоснаха някаква струна у нея против всякаква логика? От години не беше усещала такъв уют в един дом, макар че сега, като се замислеше отново, никога не беше познала това чувство. И все пак в дома на Наталия…

Странно момиче! Ако човек прибързаше, би я нарекъл безцветна. Ако изчакаше, щеше да усети спокойна сила; почти мълчалива, но не куха; несъмнено мила, но не сладникава; самотна, но не изглеждаше да е такава по избор. От малкото, което почти се беше промъкнало в думите й, беше проличало, че съществуваше „заговор“ да я оставят сама онези, озовали се в близост с нея. Защо ли обаче? Може би защото беше различна, а повечето хора се страхуват от различното и го изолират. Не искат да знаят за него, понеже, каквото не знаят, не може да им навреди.

Колкото до другата… Марина се нуждаеше от психиатрично наблюдение. Как другояче да обясни съществуването на два различни характера в едно и също лице? Сигурно не беше повърхностната богаташка щерка или, най-малкото, не беше само това. Тогава защо такава борба да убеждава, че единственият й проблем бяха дрехите, обувките, косите й? Умна, извън всякакво съмнение, велеречива, подплатена с доказателства в словесните им пререкания и със сигурност не само повърхностно образована. Анализите на книгите, които правеше, показваха човек, който вниква в текста, продължавайки в дълбочина, човек „четящ“ и между редовете, който успява да открие и да анализира авторовите послания. Познанията й по английска литература бяха удивили Наталия.

— Марина, четеш ли английска проза? — беше я попитала тя.

— Естествено! Но не в превод. Убедена съм, че повечето преводи се правят с погрешни критерии. В стремежа си да предаде на гръцки текста колкото е възможно по-вярно преводачът превежда с абсолютна точност, от една страна, но губи аромата, вкуса на оригинала, който авторът е искал той да излъчва, когато го е писал на собствения си език, разбира се. Не знам дали ме разбираш.

— И съм абсолютно съгласна! — изкоментира разпалено Наталия, която се беше въодушевила. — И аз съм си го мислила много пъти, но не го бях формулирала толкова ясно. Значи, четеш текстове в оригинал? Следователно знаеш добре английски!

— Завършила съм английска филология!

Елпида не се беше въздържала.

— И млада, и красива, и богата, и образована! — беше я иронизирала.

— Виждаш ли колко качества може да съсредоточи в себе си един човек? — беше й го върнала Марина в същия дух и се бяха разсмели всички без причина.

Бяха се смели много онази вечер като девойки, избягали от училище. Те бяха избягали всяка от живота си. Или може би нищо повече нямаше да бъде същото след онзи следобед с аромат на ванилия, карамфил и канела?

Освен това там беше и Костис; единственият искрен. Поне той беше приел, че животът, който държеше в ръцете си, не струваше кой знае колко. Той беше онзи, който се осмели да каже:

— На трийсет и осем години съм. Имах нужда от почти четири десетилетия от живота ми, за да разбера колко грешно съм живял! Всеки избор, който съм направил, е бил погрешен и тези грешки се изпречват сега пред мен! Огромни канари, които са се срутили и са ми препречили пътя! И не мога да продължа напред.

Елпида взе в ръце една химикалка, но вместо да пише, започна да си играе разсеяно с нея, зареяна в онова, което си бяха казали онази вечер. Костис имаше право. И нейните грешки бяха канари и имаше подозрението, че и другите две преживяваха личното си свлачище в живота. При все това знаеше, че както и повечето хора, и те четиримата, ако започнеха отначало живота си, пак до същата точка щяха да стигнат да съзерцават купчина скали, срутили се късове от живота им, да им препречват пътя.

И така, Костис беше искрен. И единственият мъж, освен колеги и лекари, когото тя нямаше желание да види с око на жена като мъж. Първите тя отбягваше, тъй като не й бяха притрябвали коментари на работното й място, а Костис защо… Защо ли впрочем? Може би причината беше твърде романтична, за да приеме, че я е почувствала. Костис й прилягаше вместо брата, който винаги беше искала да има. Съвършено абсурдно, но какво ли логично имаше в това запознанство между четиримата? Къде беше логиката, когато беше станало един часа и никой от тях не даваше признаци, че има намерение да си тръгва? Отсъстваше! Както и когато се договориха да се видят днес в дома на Марина.

 

 

Костис отвори очи и ги затвори отново. Предишната вечер беше забравил да пусне пердетата и слънцето бе нахлуло в стаята му, неканено, разбира се, но не и дразнещо след толкова дъждовни дни. Стана и ги дръпна. Главата не го болеше и стомахът му беше съвсем наред от много време насам. Вчера не беше пил. Приличаше на човек, който се съвзема след дългогодишно и тежко боледуване.

Отвори прозореца да влезе чистият въздух, който обаче се оказа много мразовит. Жена му не беше пропуснала да опакова всичките му халати в багажа. Избра най-топлия, наметна го на раменете си и застана пред отворения прозорец. Погледна околните балкони, които принадлежаха на апартаменти в кооперации — саксии, кофи, няколко прострени дрехи и сред всичко това по някое детско велосипедче. Запита се къде ли намираха пространство малките собственици на тези двуколесни возила да играят в една Атина, пригодена само за възрастни на ръба на нервна криза. Погледна небето. Беше яркосиньо. Всички облаци, подхранвали дъждовете през последните дни, бяха изчезнали. Така както резервът им изглеждаше неизчерпаем, всичко се промени. Дори душата му вече беше олекнала. Дали слънцето беше довело до промяната или сблъсъкът в дъжда?

Що за странно запознанство беше това? Защо се чувстваше, сякаш на пътя му се бяха озовали не три обикновени жени, а три мойри орисници^[2], способни да преобърнат даденостите на живота му? Какво бе онова, което го беше накарало да говори толкова открито пред три непознати жени и да излее цялата си болка и огорчение? Не знаеше какво предпочиташе. Съжалението в очите на Марина, съчувствието в очите на Наталия или очите на Елпида, които режеха като бръснач, но същевременно казваха: „Говори! Не спирай! Аз мога да те разбера, но не очаквай от мен да те погаля!“

И той си беше казал всичко. Беше говорил съвсем откровено и въпреки че обобщи коментарите за жена си, включвайки целия женски пол, призна и собствените си грешки. Точно там Елпида го беше прекъснала.

— Сигурен ли си, че искаш да говориш за грешките си? — прошепна тя.

— Изговорих толкова други неща, защо да не спомена и грешките си?

— Защото Гьоте е казал някога, че лесно забравяме грешките си, когато ги знаем само ние! Ти сега се каниш да ги направиш… всеобщо достояние!

— Благодаря ти, че се опитваш да ме възпреш от това да изложа себе си, но не искам да си заравям главата в пясъка!

— В някакъв момент трябва да започнем да режем глави, за да не ги заравяме в пясъка! Къде ли съм чувала това?

Наталия беше заговорила. Обърнаха се и я погледнаха. Тя се почувства неловко.

— Извинете, изрекох на глас онова, което си мислех — промълви тя.

— Това по принцип би трябвало да правят всички — отвърна й Марина и в гласа й се процеждаше силна горчивина. — Поне онези, които съм познавала и познавам, единайсет пъти от десет изричат точно противоположното на онова, което мислят!

— Дори и ти ли? — беше я попитала Елпида.

— Защо аз да съм някакво изключение? Когато се намираш в някой светски салон, заобиколен от сто безхаберници с чаши в ръка, а срещу теб е жената на този индустриалец или на някой корабособственик, не се залавяш да им кажеш какво точно мислиш! Затова разговорите са толкова скучни, затова усмивките са толкова еднакви, толкова застинали, че можеш да разбереш, че всички там сме тренирали самите си лицеви мускули, за да подсигурят този резултат!

— И ти все още не си умряла от скука след всичко това?

— Не, Елпида! Не съм умряла! Човек притежава удивителна издръжливост!

— Но не и душата му! Тя умира, замръзва.

Костис извика пред себе си образа на Наталия, която бе проговорила. Тази жена с юношеско лице имаше странно въздействие върху него. Очите й бяха готови да се насълзят във всеки момент или поне така му се струваше. Устните й, ще речеш, че от тях току-що бе изцедена цяла чаша прохлада и последната капка е останала върху им. Някаква особена, странна красота, която не беше свързана само с външността й, а извираше направо от душата й. Цялата излъчваше свежест, живост.

Макар че беше много красива жена, умна и образована, Марина, напротив, предизвикваше у него необяснима жалост. Сигурно нямаше причини човек да я съжалява, но колко пъти само у него се породи желанието да я прегърне и да я утеши.

И накрая другата, Елпида. Тук сценичният декор се променяше напълно. Един последен противник на един въображаем ринг, където юмручният удар не беше резултат от мускулна сила, а от наточен ум и проницателност на духа. Жена с чар, която го привличаше като магнит, но без еротика. Подобна жена той винаги бе желал в живота си, но никога в леглото си… Не. Никоя от тях трите той не можеше да види като еротична партньорка и се питаше защо ли. А и трите бяха хубави, всяка по свой начин!

Отдалечи се от прозореца. Запали цигара и пропъди от главата си празните мисли. Ядоса се на себе си. Смешен мъжкар! Непроменен от векове! С ум, осакатен от първичния инстинкт! Намерил си три жени да те подкрепят и веднага умът ти се приплъзва в леглото! Усмихна се. Вечерта, когато го изгони Антигони, през онези първи часове си мислеше, че никога отново лицето му нямаше да познае изражението на усмивка, още по-малко щеше да се засмее. И все пак, откак се беше запознал с тези трите, се беше усмихнал много пъти. Дори беше стигнал дотам да се превива от смях на виц, който Марина разказа, който обирал точките напоследък в светските салони. Всички се бяха засмели, с изключение на Елпида, която просто се беше подсмихнала и беше заявила:

— Вицовете ме отвращават!

Изявление, което предизвика нов залп силен смях в компанията и още по-строго изражение у Елпида.

Мобилният му иззвъня. Беше Евгения. Вдигна го и още преди да отвори уста, тя беше заговорила:

— Ало, началство! Как си? Спадна ли температурата? Боли ли те някъде? Повика ли лекар?

— Ако не спреш да задаваш въпроси, няма да мога да ти отговоря по простата причина че няма да смогна!

— Уф! Слава богу! За пръв път след толкова дни звучиш добре!

— Да, по-добре съм, благодаря ти. Ти как си?

— Скучая без теб! Кога възнамеряваш да дойдеш?

— Не знам още — отговори той рязко и гласът му изгуби живостта си.

— Костис, какво става? — попита тя. За пръв път се обръщаше към него на малко име. — И не ми казвай „нищо“, понеже няма да мине! Ако не искаш да ми обясниш, кажи ми да не се бъркам, но нещо става! Обадих се у вас и жена ти ми каза, че съм имала грешка; това първия път, защото на втория ми затвори телефона!

— Права е била!

— За кое?

— Грешка е било да ме потърсиш там. Това вече не е мой дом, ако допуснем, че някога е бил! Госпожата ме изхвърли преди седмица…

— А, затова ли е сериозното заболяване! И къде се намираш сега?

— В един хотел.

— И какво правиш?

— Пия и окайвам съдбата си… предполагам.

— Тоест саморазрушаваш се!

— Може да го наречеш и така. Слушай, Евгения, ще ти поискам една услуга. Не искам никой да научи… нали разбираш…

— Сега ще започнеш и да ме обиждаш ли?

— Извинявай, но още не съм дошъл на себе си.

— И няма да се съвземеш, ако не се върнеш към работата си!

— Може би си права. В края на краищата нищо не се получава от това да стоя между четири стени.

— Та кога ще дойдеш значи?

— Не знам. Може би след ден-два… Какво да ти кажа?

— Тогава ще ти кажа аз! Ако в понеделник не те видя на мястото ти, ще отида при президента, ще му разкажа всичко и нека той постъпи, както сметне за добре, за да те накара да дойдеш на себе си!

— Това се нарича изнудване!

— Радвам се, че си го разбрал! Хубав ден и бързо оздравяване!

Тя му затвори телефона. Изведнъж всичко отново му се стори черно. Канарите бяха отново там, препречваха пътя му, пресичаха дори дъха му. Как щеше да се върне на работа? Как щеше да запази в тайна разпадането на живота си? Как щеше да ги погледне всички? Той, преуспелият, човекът, който се разпореждаше в една колосална фирма, се беше провалил в най-простото, в това, в което успяваше и най-незначителният разсилен: да запази сплотено семейството си. Ръката му посегна импулсивно към бутилката уиски, но той я отдръпна засрамен; провалил се глава на семейство сигурно, но не и алкохолик. В края на краищата днес в дома на Марина го очакваше новата му и странна компания. Не трябваше да отива пиян. Как щеше да се справи с Елпида под въздействието на алкохола?

Вдигна телефона и поръча да му донесат кафе.

 

 

Обиграното око на Марина обходи сантиметър по сантиметър малката гостна. Там беше избрала да посрещне новите си приятели. Големият салон й изглеждаше твърде студен за топлотата, която имаше спомен, че излъчва компанията. Масичката в средата на малкото помещение беше отрупана от готвачката с всевъзможни кейкове, кравайчета, кроасани. Погледна намръщено златния бордюр по ръбчето на чашките. Беше сигурна, че най-вече заради тях я очаква някоя хаплива забележка на Елпида, но не разполагаше с нищо по-обикновено. Не свари да купи. Беше стресирана, трябваше да го признае. След топлото кътче на Наталия, забравяйки колко много се гордееше с него, нейният дом изглеждаше грозен и с лош вкус.

Безпричинно премести за трети път един пепелник и погледна часовника си. Времето не минаваше… Подскочи при вида на мъжа си, който гледаше с недоумение помещението.

— Гости ли чакаме? — попита я той.

— Да. Тоест аз очаквам неколцина приятели.

— Ако съдя по приготовленията, трябва да са доста на брой тези „неколцина“ приятели! Защо не седнете в салона? Ще ви е сбутано тук! Колко ще бъдат?

— Трима.

— И всичко това за трима души? Толкова ли ще са изгладнели?

— Исках да им благодаря! Ти какъв проблем имаш сега?

— Аз ли? Никакъв, любов моя! Просто се учудих. И кои ще бъдат те?

— Не ги познаваш.

— Не говори глупости, котенце! Познавам всичките ти приятели! — отряза я Никитас и седна срещу нея, усмихвайки се снизходително.

— Е, тези са нови! Това са онези, с които се блъснахме завчера!

Получи удовлетворението да го види как подскочи от стола си, изгубвайки самообладание.

— И ти си ги поканила у дома?

— Защо не? Те са добри хора и се сприятелихме!

— Кога? След два дни? А доколкото ми каза, тези хора въобще не са от нашия кръг!

— Ами… ако бяха, нямаше да станем приятели! Известно ли ти е на теб да цъфти такова цвете в свещената, но спечена пръст на нашия „кръг“?

— Не те разбирам!

— Трагичен факт след четири години брак, не мислиш ли? Във всеки случай след малко Наталия, Елпида и Костис ще бъдат тук. Ще се запознаеш с тях и ще ми кажеш мнението си!

— А, не, мила моя! Няма да се занимавам с новата ти ексцентрична прищявка!

— Смяташ за ексцентричност да се запознавам с нови хора, вместо да рециклирам вече наличните, които са всичко друго, но не и приятели?

— Че какво друго е, щом каниш у дома онези, които са разбили колата ти и са станали причина да не отидеш у Мери. Тя ми се обади вчера и няма да скрия от теб, че ти беше много ядосана!

— Дошло му било времето, значи! Първо на първо, щетите по колата са всичко на всичко два строшени фара! Колкото до Мери, ако е толкова вкисната, колкото казваш, нека да пийне оцет, та да й мине!

— Марина! Що за маниер е това?

— За момента такъв ми се намира под ръка!

— Не мога да те позная!

— Никитас, не е за пръв път! А сега, ако имаш да вършиш нещо по-добро от това да ми разваляш настроението, върви да го вършиш и ме остави на мира!

Беше успяла да го накара да зяпне от учудване. Натисна копчето на стереоуредбата. Хадзидакис^[3]. Беше забелязала множеството компактдискове в дома на Наталия, значи й харесваше. Никитас си беше излязъл. И по-добре!

 

 

Наталия паркира колата си пред прекрасния мезонет. Погледна номера, свери го с този на визитката, която й беше дала Марина, и се увери, че това е адресът. Излезе навън в мразовития въздух. Заключи колата, загърна се в палтото си и застана нерешително.

— Видя ли в какво палатче се е подредило Маринчето?

Обърна се и видя Елпида да й се усмихва. Отвърна на усмивката й, преди да отговори.

— Ако трябва да съм искрена, не го очаквах…

— След като ни каза, че живее в „Полития“, ти какво очакваше? Някоя барака ли?

— Между барака и това тук има и средно положение.

— Карай! Моето момиче, или си богат, или не си! Хайде! Да влизаме вътре, че премръзнах! А казват, че април вече бил встъпил в правата си!

Преминаха през порталната градинска врата. Стигнаха до елегантния вход и преди Наталия да успее да отдръпне ръката си от звънеца, вратата се отвори. Не очакваха, разбира се, да видят жизнерадостното момиче от обслужващия персонал, което ги посрещна с „добре дошли“. За миг се бяха уплашили, че са сбъркали, но веднага видяха и самата Марина да се задава, забързана и радостна, за да ги посрещне. За секунди се възцари неловко усещане, но дискретният аромат на едно приятелство, което разцъфваше, го пропъди. Марина ги прегърна, целуна ги и ги прикани във вътрешността на дома.

И тя не знаеше какво да прави, когато ги видя да се спират и да се възхищават от салона й. Почувства се почти неловко. Очакваше първите коментари от Елпида и се изненада, когато единственото, което излезе от устата й, беше одобрително подсвирване.

— А аз си мислех, че такива къщи съществуват само в списанията за интериорен дизайн! — каза й накрая и Марина не знаеше какво да отговори.

Пое си дъх едва когато не след дълго преминаха в малката гостна.

— Помислих си да седнем тук, за да се чувстваме по-удобно. Салонът ми е толкова голям!

Елпида я изгледа недоумяващо.

— Марина, какво ти става? Имаш вид, сякаш се срамуваш от дома си, а тази не е от къщите, от които човек се срамува, понеже ги има!

— Ако трябва да бъда откровена, опасявах се донякъде от твоите коментари!

— Коментарите ми никога не биха се отнасяли до нечие финансово състояние! Преди много години съм прескочила етапа, когато мислех, че всички хора сме еднакви! Ти, малката, защо не говориш? — обърна се тя към Наталия.

— Когато мога, ще го направя! За момента не съм се наситила да гледам наоколо! Колко е красива тази стая! — Наталия погали с поглед комфортните фотьойли, дизайнерските решения с изискан вкус и се спря пред библиотеката, която покриваше голямата стена. — Бих могла да прекарам остатъка от живота си в подобно пространство! — допълни тя.

— Радвам се, че ти харесва! Истината е, че и аз обичам тази стая. Тук се отдавам на покой, чета, слушам музика. Това е… как да го нарека? Моето пространство.

Елпида държеше в ръце една рамка и гледаше Никитас, който й се усмихваше от снимката със самочувствие.

— Това мъжът ти ли е? — попита я.

— Да… Никитас.

— Хубав мъж!

— Да.

Елпида имаше нужда от десет секунди, за да прозре в мислите й, и после, без да каже дума, остави рамкираната снимка на мястото й. Седна на един фотьойл и запали цигара.

— Палатът ще почерпи с кафе, нали? — попита тя, разсейвайки моментното напрежение.

Десет минути по-късно и Костис се присъедини към компанията. Елпида го срази като с гръм преди още да е успял да седне.

— Е? Колко изпихме днес и колко коли блъсна, преди да дойдеш?

Костис й се усмихна.

— Тук не си познала, драга моя! Изпил съм три кафета от сутринта и една оранжада!

— Жалко! От теб би излязъл много симпатичен алкохолик!

— А, да си имаме уважението! Понеже семейството ми е разбито и съм изпил няколко чаши в повече, това не означава, че съм станал или че ще стана алкохолик!

— Не се отчайвай! Винаги има бъдеще, което не знаеш какво ще ти донесе!

— Я престанете най-после! — на мига се бе намесила Наталия. — Елпида, я сложи в уста едно кравайче да я подържи заета известно време, да си кажем и ние някоя приказка! Още не е дошъл човекът, и се нахвърли върху него!

Елпида се постъписа, но в следващия миг придърпа една чиния с маслени кравайчета и започна да дъвче. Наталия й се усмихна, а след това се обърна към Костис.

— А сега какво смяташ да правиш? — попита го тя.

— Не знам. Предполагам, че Антигони е задвижила процедурата за развода. И аз трябва да си намеря адвокат. Налага се да сложа в ред живота си и ако трябва да бъда откровен, не знам откъде да започна… Не съм ходил на работа цяла седмица!

— А не бива така! — подхвърли Марина, която го гледаше напрегнато, готова да му се скара.

— Преди да започнеш да ми четеш конско, Марина, казвам ти, че не знаех как да отида… Какво да им кажа?

— Хайде сега! Не си нито първият, нито последният, който се развежда!

— Вярно е! Освен това работата ще ти помогне да го преодолееш по-лесно!

— Същото ми каза и моята секретарка, Наталия, но…

— Няма „но“! Тук говори опитът!

— И ти ли си разведена?

— Аз, моето момче, аз съм майстор шеф-готвач на тази рецепта! Какво значение има, че не съм била женена? Раздялата си е винаги раздяла и боли все толкова.

— Да, но в моя случай има и дете! И ако познавам добре Антигони, както всъщност смятам, че я познавам, в момента дъщеря ми няма да иска да ме види пред очите си!

— Не е възможно! Едно дете има интуиция, то не се влияе. Дъщеря ти сигурно знае, че я обичаш.

— Марина, не бъди толкова сигурна в това! Антигони беше права за много неща и едно от тях е, че в продължение на толкова години, изложен на стреса да успея професионално, се провалих като баща. Никога не се занимавах с детето, не си играех с нея, а сега, когато я загубих, разбирам колко ми липсва. Какво ще правя?

Замълчаха. Костис сведе глава, другите две бяха готови да се разплачат.

Елпида ги гледаше, дъвчейки. Изведнъж тръшна шумно чинията върху масата, преглътна набързо, отпи глътка вода, запали цигара и най-после бе готова да се възползва от вниманието им, което вече бе привлякла.

— Ако сте приключите с хленченето и преди да сте започнали с мелодрамата, тъй като и кравайчетата свършиха, мога да взема думата! Най-напред, напети момко, трябва да отвъртиш два здрави шамара на самия себе си, за да се окопитиш! Ако ти не си в състояние, аз съм на твое разположение! Ще ти услужа с най-голямо удоволствие!

— Благодаря!

— Сега говоря аз! Затвори си устата и слушай, значи! Първото, което ти е необходимо, след шамарите, е дом! Топъл и хубаво подреден дом, където ще те посещава детето, и така ще му докажеш, че не си отрепката, която му втълпява, че си, бившата ти другарка в живота! Накрая, имаш нужда от време! Време, което ще посветиш на детето си, за да те опознае! Разбра ли?

— В общи линии…

— Не съм и очаквала повече!

Нощта ги свари да кроят планове за живота на Костис. И трите бяха готови да помогнат. Щяха да го изправят на крака, със или пряко неговата воля, и съвсем ясно му дадоха да разбере това. В единайсет вечерта Никитас ги свари седнали върху копринения персийски килим с бира в едната ръка и парче пица в другата. Замръзна като солен стълб, когато съзря Марина да облизва пръстите си с пълна уста. Обърнаха се и го погледнаха.

С безупречно изгладения си костюм, копринената вратовръзка и добре лъснатите обувки той звучеше като фалшива нота.

— Най-после! — възкликна радостно Костис. — Появи се още един мъж! Ела, приятелю, защото не мога да изляза наглава тук с три жени!

Никитас го погледна почти ужасен. Марина стана и се приближи към него.

— Хайде, Никитас! Ела да се запознаеш с хората. Разказвала съм ти…

Опита се да му се усмихне, но не успя. Той проговори, а може би щеше да е по-добре да си замълчи.

— Извинете, но няма как да ви угодя! Уморен съм, а и мисълта да седна на килима и да ям като полудивак, с ръце, предизвиква отвращение у мен! По-добре да се оттегля! Лека нощ!

Излезе. Марина наведе глава. Не смееше да погледне никого. Беше се опитала да създаде по-добра представа за мъжа си, а Никитас с три изречения бе успял да направи съвсем очевидна различната действителност.

— Струва ми се, че не му станахме симпатични! — чу се гласът на Костис.

— Не думай бе, човек! Грешно си разбрал! — дойде отговорът на Елпида.

В следващия момент Марина усети ръката на Наталия върху рамото си. Извърна се и видя две пълни с разбиране очи.

— Не се разстройвай — каза й тя. — Може би е бил уморен. А като ни видя и нас, окупирали персийския килим с бирите и пиците…

— Нищо не го оправдава! Вие сте мои приятели, нямаше право да се държи така! Моля ви за извинение, не очаквах такова поведение!

— Не си разваляй настроението, моето момиче! — подкрепи я сега и Костис. — В края на краищата, не е и задължително да му харесваме! Но понеже е желателно човек да не предизвиква късмета си, май е по-добре да си тръгваме!

— Не! — извиси се умоляващ гласът на Марина. — Рано е още! Моля ви, не си тръгвайте!

Мълчаливо съглашение… Седнаха отново по местата си. Елпида запали цигара, Наталия разсеяно взе да навива и отвива крайчето на блузата си, Костис сгъваше и разгъваше една салфетка, а Марина… Така, без предисловие, заради тях беше възкресено онова лято на Алонисос. До устните им достигна соленият дъх на морето, ръцете им се изпълниха с раковини и камъчета от острова. Заедно с тях оживяха отново и останалите четири години. Стаята се изпълни със спомени. Благородният образ на Филипос се присъедини, за да допълни компанията. Отнякъде се намери и негова снимка. Затрудниха се да разпознаят в момичето с разбърканите коси и любовта, изписана върху негримираното лице, днешната светска дама. А след това беше дошло решението за раздялата… Нейната нерешителност… Горчилка върху устните, строшени раковините… Морските камъчета се превърнаха в сълзи, които се затъркаляха от очите й, преди да навлажнят ризата на Костис, който я прегърна, за да я утеши. Накрая самонаказанието дойде с едно изречение:

— Не трябва да плача. Взех, имам и разполагам с това, което заслужавам!

Сълзите бяха попити със салфетка. Изражението й се промени, гърбът й беше изправен.

— Какво ме прихвана? Защо си припомних всичко това ни в клин, ни в ръкав? Каквото било, било, а са минали и толкова години оттогава! Май бирата ме хвана.

— Точно така! — не закъсня иронията от страна на Елпида. — Когато си навикнал на френско шампанско и хайвер, бирата в комбинация с пица предизвиква криза! Затова, кукло, не се отдалечавай от навиците!

В погледа на Марина се четеше благодарност към Елпида. Започна да подозира кога хапливият й език влизаше в употреба, но запази тази мисъл за себе си.

Елпида се изправи и всички я погледнаха. Не ги остави да чакат.

— Е, доколкото разбирам, сме започнали един по един да изваждаме скритите скелети от гардероба на живота си. Костис започна, Марина продължи. Кой е на ред? Аз или Наталия?

Беше ред на Наталия. Неделя по обед няколко дни по-късно. След моментна импулсивност и няколко бързи телефонни обаждания решиха да се разходят до Лагониси^[4]. Качиха се всички в колата на Костис и поеха към срещата с морето в един ден, който флиртуваше със слънцето.

По пътя никой не говореше. Задружното наслаждаване от гледката и от ароматите, разнасяни от морския ветрец, който нахлуваше през полуотворените прозорци, компенсираше потребността от какъвто и да било разговор. Впрочем имаха време за приказки. Всички бяха забягнали отново от реалността.

Костис остави меланхоличната хотелска стая, която от толкова дни напояваше със самотата си. Елпида игнорира всички позвънявания от Солун и забрави за малко стаи номер 506 и 332, където лежаха онези тежки случаи. Наталия затвори зад себе си вратата към изсушеността и пропъди мисълта, че също в такъв хербарий бе на път да се превърне и животът й. Марина напусна замъка си, пренебрегвайки недоволния вид на мъжа си, когото нямаше да придружи на онзи обяд с някакви приятели и отегчителните им съпруги. Постъпи по същия начин и с родителите си, които й предлагаха да я посетят следобеда.

Ледчето потъна в чашата и веднага разпръсна млечни облачета в прозрачната напитка, докато белият цвят стана преобладаващ. Уханието на анасон започна да се надига от узото и се смеси с миризмата на прясно изпечените калмари пред тях. Чукнаха енергично чаши и се усмихнаха, преди да са отпили първата глътка. До тях морето смълчано и безметежно приемаше слънчевата топлина, прие спокойно и поражението си. Нямаше как да отвлече вниманието на тази компания. Тези четиримата вече се бяха намерили един друг и може още да не го осъзнаваха, но докато бяха заедно, нямаха нужда от никого.

Бяха привършили и третото шишенце узо. Мезетата пристигаха и чиниите веднага се опразваха. Смеховете на тримата бяха по-силни. Усмивката на Елпида по-щедра, още малко й трябваше и щеше да се засмее и с глас. Дори самата тя усещаше лицето си различно. Мускулите й, несвикнали да се свиват и разпускат толкова често, й създаваха усещането, че се случва нещо неестествено; нещо рядко, което обаче се отразяваше благотворно на душата й. Усещане, което не беше разпознаваемо, я обгръщаше. Другарство? Не, малко беше това. Нежност? Да… и пълнота. Най-странното бе усещането, увереността, че същото трябва да изпитваха и останалите трима. За пръв път беше с хора, отъждествяването с които я караше да свали гарда.

— Родена съм на село с баща свещеник. Петото дете на едно вече голямо семейство… — Наталия посрещна недоумението им за това въведение ни в клин, ни в ръкав със смях с аромата на узо. — Какво? Не беше ли мой ред за откровения? — попита тя. — Как го рече Елпида? „Да извадя всички скрити скелети от гардероба на живота си“!

Съгласиха се и тя продължи. Сега, когато усещаше, че не е сама, можеше да говори за самотата си. Сега, когато беше познала приемането от страна на човешки същества, можеше да описва отхвърлянето, което беше познала от деня, в който се беше родила. Сега усещаше, че е с приятели. Говореше и гледаше морето, сякаш разчиташе върху едва доловимите гънки на синята повърхност целия свой живот. Когато стигна до края, млъкна и ги изгледа един по един. Страхуваше се от този момент. Може би смятаха, че грешките, отвели я до самотата, бяха нейни. Може би последователните неуспехи в еротичния й живот щяха да ги накарат да я определят като кръгла нула. Може би дори я съжаляваха и не знаеше дали щеше да го понесе, ако съзре жал в очите им. Но такова нямаше; различи само разбиране.

— Не искам да приключа, преди да съм ви разказала как, колкото и абсурдно да изглежда… Искам да кажа… Беше толкова странна тази наша среща, но се радвам, че влязохте в живота ми, и се надявам да останете.

Тя млъкна. Последното изявление все още витаеше във въздуха. Никой не каза, че всички се чувстваха по същия начин.

— Туйто! — дойде както винаги спасителна намесата на Елпида. — И узото не ни се отразява добре! Трябва да се откажем от него, както и от бирата!

Но и кафето по-късно не възпря откровенията на Елпида. Не беше алкохолът, който се лееше, а потребността от човешки контакт, от който и четиримата бяха лишени в продължение на години. Тя караше устите да се отварят и душите да се разголват. Елпида разказа събитията от живота си, за брака и за отношенията с родителите си, както правеше, когато даваше наставления на медицинските сестри. Кратки и отривисти изрази, но те не успяха да излъжат никого. Самота… Това беше допирната им точка. Това ги свърза в крайна сметка.

Сега, когато кръгът на разкритията се беше затворил, бяха разбрали. Когато разказът за години на самота и търсене свърши, самата Елпида сложи и точката.

— Значи, когато се събираме ние четиримата, не бива да пием дори вода. Зле ни се отразява!

— Защо? — попита Марина. — Лошо ли е, че се осмелихме да кажем неща, които от толкова години пазим скрити? Че се разговорихме за това, от което ни боли?

— Правилно! — съгласи се Наталия. — Почувствахме се комфортно, почувствахме, ако щеш, че сме с хора, които могат да ни разберат, които могат да ни станат приятели.

Елпида я прекъсна:

— Това, драга моя, не се нарича приятелство! Групова психоанализа. А най-лошото е, че тук нямаме и психоаналитик, който да помогне.

— Ако желаете, мога да отговоря аз на тази потребност! — предложи услугите си Костис, усмихвайки се.

— Ти, моето момче, гледай да се събереш в ръце, остави ни нас! В края на краищата не сме ние онези, които изпразваме бутилки и вкарваме хората в беля! — отби го тя, но очите й се смееха.

— Заради тези бели обаче сме заедно!

— Сега да не би да искаш да ти се чувстваме и задължени?

— Във всеки случай аз се чувствам задължен! Благодарение на вас дойдох на себе си и от утре се връщам на работа!

 

 

Усмивката на Евгения беше широка, когато го видя зад бюрото в понеделник сутринта, и не изчезна, когато той й каза уж сериозно:

— Закъсня пет минути и искам кафето си заедно с всички папки, записки и имената на онези, които са ме търсили, докато съм отсъствал! Хайде, защото ми се струва, че съвсем сме разтурили предприятието!

— Разбира се, началство! — отговори му тя в добро настроение и след малко всичко потръгна, сякаш не беше отсъствал и един ден.

Дори когато се свърза с адвоката на жена си, успя да запази самообладание. Съгласи се с всичко, което той му каза и за издръжката, която трябваше да плаща за детето. Два часа седмично и една събота и неделя в месеца, при положение че му е осигурил покрив и детето го иска. Той прие всичко спокойно. Може би защото вечерта щеше да ходи на кино с момичетата!

Посещението на президента бе очаквано. Искаше да научи защо неговото протеже беше отсъствал толкова дни от работа, той, когото по-рано дори висока температура с треска не можеше да задържи далеч от папките му. Каза му съвсем накратко какво се беше случило. Не скри от него пълния си срив, нито за часовете, които бе прекарал, плачейки и пиейки. Само за трите жени в живота си не му каза нищо, тъй като щеше да бъде трудно да му обясни как една верижна катастрофа може отново да те изправи на крака.

Президентът слушаше навъсен.

— Няма да скрия от теб, че никак не ми харесва това, което чувам! — каза му, когато Костис спря да говори.

— Не беше приятно, господин президент!

— Не само заради това! Реакцията ти ме изненада! Мислех те за по-силен!

— Всеки човек има собствен предел на издръжливост!

— Не очаквах обаче, че ще го удариш на пиене, точно ти!

— Не съм ви казал, че съм станал алкохолик, господин президент!

— И какво възнамеряваш да правиш от тук нататък?

— Да продължавам напред, разбира се! Достатъчно плаках, достатъчно наказвах себе си! Нищо не се променя! Ще си намеря квартира и ще се опитам да възстановя връзката с детето ми! Във всеки случай мога да ви уверя, че работата ми изобщо няма да се повлияе! В състояние съм да направя, както винаги, най-доброто!

— Само така, браво! Това исках да чуя от теб!

Президентът остана доволен и понечи да си тръгне, след като по-напред го потупа приятелски по гърба.

— Не се страхувам за теб! — каза му, преди да затвори вратата зад себе си.

Костис имаше откровеността да признае, че не заслужаваше похвалата. По право тя принадлежеше на една верижна катастрофа под силен дъжд и на връхлитането му върху трите мойри орисници.

 

 

Филмът беше удивителен. Бяха му се насладили и четиримата както се насладиха след това и на огромния сладолед в „Кифисия“^[5], в шумно заведение, където сред силната музика и врявата на кибиците се опитваха да анализират сюжета на току-що гледаната кинотворба. Накрая се отказаха. Тръгнаха си, но не бяха готови да се разделят, както впрочем всеки път. Нощта беше мека и паркът ги приканваше да се разходят сред дърветата. Направиха го. По пътя говореха непрестанно и се смееха. Вероятно пречеха на двойките, които криеха любовната си близост в парка по липса на друг избор, но на тях им беше безразлично. Имаха да си кажат толкова много неща!

— След две седмици идва Великден! — спомена в някакъв момент Марина. — Какво ще правим?

— Ще възкръсваме, предполагам — подхвърли Елпида сухо.

Изведнъж настроението се изпари. Самотата се възправи, за да ги сграбчи. Този път Костис беше онзи, който развали плановете й.

— Това е съвсем сигурно! — изкоментира. — Но къде ще празнуваме Възкресение?

— Аз във всеки случай през нощта на Възкресение съм дежурна в болницата!

— А на самия Великден?

— Почивен ден!

— Прекрасно! Ти, Наталия?

— Аз почивам от Разпети петък нататък!

— Чудесно! Теб, омъжената в компанията, не те питам; ти имаш семейни задължения! Чуйте, значи…

Планът беше прост. Три самотни души нямаше никаква причина да бъдат сами, след като можеха да бъдат заедно. Марина щеше да се присъедини към тях, щом успееше да се откопчи от задълженията си. Настроението се върна въпреки роптаенето на Марина, че тя щеше да бъде впримчена. Излязоха от парка в по-добро настроение, като смеховете им отекваха наоколо. Време им беше! Двойките бяха започнали сериозно да се смущават от безчувствените размирници.

 

 

Разбра, че ще се скарат, щом си влезе у дома. Марина остави жилетката си и погледна навъсения Никитас, който седеше с чаша уиски в ръка. В пепелника до него имаше доста фасове, знак, че я очакваше от доста време. Приближи се към него.

— Добър вечер!

— По-добре да кажеш „добър ден“! Знаеш ли колко е часът?

— Ако часовникът ми е верен… два и десет!

— Правилно! Къде беше?

— Макар че начинът, по който питаш, да е дразнещ, ще ти отговоря, но се погрижи да го промениш, ако имаш и други въпроси, защото в противен случай няма да получиш отговор! Бях на кино, а след това ядохме сладолед в „Кифисия“ с моята компания!

— И каква беше тази компания? Да не би да са новите ти… приятели?

— Няма нужда да се запъваш! Приятели са ми!

— Значи пак си била с ония!

— Именно! Какъв ти е проблемът?

— Какъв да не е!

Никитас смачка цигарата, която току-що бе запалил, и се изправи изнервен. Застана срещу нея и Марина посрещна погледа му.

— Слушам те, макар че съм уморена! Кажи, каквото имаш да казваш, да свършваме!

— Първо на първо, прибирам се вкъщи и жена ми не е тук!

— Не знаех, че съм длъжна да те чакам да се върнеш! Програмата ти никога не е ясна! Впрочем откога ти пречи моето отсъствие?

— Въпросът не е в отсъствието ти! Разбирам, че и двамата си имаме своите задължения! Но да скиториш с тия…!

— Първо на първо, снижи тона на гласа си, защото не мога да търпя да ми крещят, и то в МОЯ дом! Разбра ли, Никитас? И нека да свършваме, пълнолетна съм и няма да давам сметка никому с какви компании излизам, най-малкото на теб! Вече четири години влизаш, излизаш и не ми даваш отчет нито къде ходиш, нито какво правиш! Нито съм ти го дирила, нито ще ти го потърся! Никога по-рано също така, не те е занимавало какви са компаниите ми! Ще ми кажеш, че не би имал възражения да хайманосвам с целия отбор сноби от нашия кръг, но не и с други! Можеш ли най-после да ми кажеш какво имаш против тези хора?

— Е, какво да ти кажа?

— Истината! Защо такава антипатия? Никога не си бил такъв сноб, защо си станал сега?

— Не е снобизъм!

— Тогава какво е?

— Не ми харесват тези хора…

— Да, но защо?

— Ами не виждаш ли? Не разбираш ли какво правят с теб?

— Добро ми правят, но доколкото разбирам, ти си на различно мнение!

— Точно така! Откак си се забъркала с тях, си различна, държиш се странно. Станала си една Марина, която… как да го кажа… ме плаши!

Тя го погледна право в очите, но той отбягна погледа й. Седна на мястото си и запали цигара. Марина седна срещу него.

— Щастието ли те плаши, Никитас? — попита го тя.

— Какво означава това?

— Означава, че Марина, която казваш, че те плаши, е една щастлива жена! Истински щастлива! С усещане за пълнота!

— Тоест, преди да се забъркаш с тях, не си била щастлива?

— Преди… не знам дали съм била способна да почувствам каквото и да било! Предполагам, че цялата беда е била предизвикана от кухия ми социален живот!

— Ама какви ги говориш? Ти и „кух социален живот“? Органайзерът ти е пълен с телефонни номера!

— Но празен откъм качество!

— Затова ли не ходиш вече никъде? Дори в тенис клуба! Знаеш ли, че са започнали да коментират отлъчването ти?

— Така ли? Нямат ли нищо по-сериозно, с което да се занимават? А в края на краищата, мисля, че имам правото да избирам с кого искам да бъда в една компания!

— И сега искаш да бъдеш в една компания с тези шантавелници! Някаква невзрачна чиновничка, един провален пияница, заради когото сте се сблъскали, и една също толкова невзрачна медицинска сестра!

— Няма да седна да ти анализирам какво представлява всеки един от тях, а ще те попитам онова, което ме попита веднъж… невзрачната медицинска сестра: Какво вършиш ти в толкова качествения твой живот, което ти дава правото да съдиш другите?

— Моля?

— Никитас, не искам да бъда въвлечена в подобен разговор с теб, понеже се опасявам, че ще си разменим горчиви думи! Гледай си живота и не се занимавай с другите! И най-вече недей да ги съдиш!

— Моят живот си е много хубав! Да видя ти какво ще правиш, когато ти омръзне новата ти занимавка и, междувременно, ще те е отхвърлил целият наш кръг! Ще останеш напълно сама!

— Винаги съм била сама, Никитас.

Марина се оттегли. Нямаше причина да продължава един разговор, който не водеше доникъде. В стаята си отвори широко прозореца да нахлуе нощната прохлада. Нямаше нужда да се тревожи дали мъжът й щеше да дойде. Както всеки път, когато се спречкваха, той щеше да спи в другата стая в знак… на протест!

 

 

Фойерверките прекъснаха по средата възкресния тропар „Христос воскресе!“.

Наталия погледна заслепена разноцветните чадъри, окичили небето, преди да се разсеят, пръскайки скъпоценни камъни върху нощния небосклон. До нея Костис се усмихваше.

— Напомняш ми на дъщеря ми! — каза й в някакъв момент той. — И тя е така омагьосана от фойерверките! Само дето ти си по-кротка! Тя пищи от въодушевление!

— Но те са толкова красиви! Гледай, гледай! Тази е различна!

Тя се захласна отново, докато се появяваха нови съцветия. Наталия не беше ходила от години на Възкресната служба. Гледаше я по телевизията, запалвайки свещичка. Чукваше сама две яйца и отправяше пожелание сама на себе си. Може би беше детинско, но щеше да е тъжно да иде сама на църква, да застане със запалената свещ сред семействата и компаниите, които бяха нетърпеливи да се върнат у дома, където ги очакваше украсената възкресна трапеза. Беше го направила веднъж и в мига, когато всички бяха започнали да се прегръщат, за да си разменят целувката на любовта и пожелания, тя си тръгна разплакана и не отиде никога повече. Беше се почувствала такава натрапница, толкова излишна на един празник на радостта. Но това Възкресение бе различно. До нея беше Костис. Разцелуваха се и си размениха пожелания. Не беше сама.

Дворът на църквата бе започнал да се опразва. Топлата магирица^[6] у дома беше накарала хората да забравят за религиозната реалност; чудото на Възкресението!

Костис погледна Наталия.

— Имам идея! — каза й. — Да отидем ли при Елпида?

— Къде? В болницата?

— Защо не? Ще й честитим Възкресение и ще си тръгнем! Какво ще кажеш? Не би могла да имаш по-добра идея! Никой не трябва да бъде сам в такава нощ. Да вървим!

 

 

Елпида се стъписа, като ги видя.

— Какво търсите вие тук? — попита ги.

— Дойдохме да ти кажем „Христос воскресе!“ — каза й Костис и я целуна.

Наталия повтори след него:

— Христос воскресе, Елпида.

Буца заседна болезнено в гърлото й. Тези двамата тук бяха успели да я трогнат. Една вечер като тази, в една нощ, когато животът побеждаваше смъртта, те доброволно бяха прекрачили една врата, където смъртта дебнеше, само и само да й честитят и да й отправят пожелания. Само и само да й кажат по техен си начин, че не е сама. Не каза нищо. Не можеше. Щеше да избухне в сълзи, а не позволяваше на себе си такава слабост. Онова, което не можеше да задържи под контрол, бяха очите й. Погледът й бе много по-приказлив и издайнически, от нея самата.

Отначало помисли, че телефонът щеше да я спаси от нахлуването на вълнението. Отчая се. Беше Марина, която й се обаждаше да й честити Възкресение. Остави звука на „отворено слушане“, за да го чуват и другите.

— За много години! Христос воскресе! — пожела засменият й глас.

— Воистина воскресе! Тук са Костис и Наталия! — отвърна Елпида.

— А, там ли сте били вие! Ти, господине, защо не отговаряш на мобилния си?

Костис погледна трите пропуснати обаждания на дисплея на мобилния си, преди да й каже:

— Дори не съм го чул! Фойерверките бяха оглушителни! Христос воскресе! Къде си?

— У дома с родителите ми, с мъжа ми и десетина безхаберници и се отегчавам! Наталия къде е? Не я чувам!

— Тук съм! Но както обикновено, не успявам да взема думата, като съм се забъркала с такива като вас! Христос воскресе!

— Воистина воскресе! Къде ще бъдете утре?

— Тъй като двете дами нямат къща с градина, а аз отново съм без покрив, мислим да отскочим до Вари^[7] да хапнем агнешко печено! — каза й Костис.

— А след това?

— След това… някъде по крайбрежието за кафе, сладолед, соди… каквото е нужно, в края на краищата, за да се… свестим! А ти?

— Поканени сме у родителите ми заедно с още петдесет души, но ще си тръгна рано! Дръжте мобилните си включени, за да знам къде ще бъдете, и ще дойда да ви намеря!

Затвориха телефона. В крайна сметка вечерта не отидоха никъде. Седяха при Елпида, докато свърши смяната й. За щастие, нощта беше спокойна. Никакъв звънец не иззвъня, никой нямаше нужда от нищо, дори от болкоуспокояващо. Чудото на Възкресението на Богочовека бе внесло пауза на безметежност в изтерзаните тела.

В ранни зори Костис успя да намери отнякъде да им донесе нещо за хапване, а преди да се разделят, изпиха заедно и първото за деня кафе.

 

 

Нищо не можеше да задържи Марина, когато дойде време да си тръгне. Беше изпълнила задълженията си, и то в повече. Беше говорила и се бе опитала да се смее на всички безвкусици, които бе чула. Дори си разправяха едни и същи вицове.

Изяде без апетит добре изпеченото месо. Родителите й бяха докарали цял отбор професионалисти да въртят шишовете, за да доставят удоволствие на гостите си. Срещна хора, които не бе виждала отдавна, запозна се и с някои нови. Сред тях и с новия борсов агент на родителите си. Беше чувала много за него от тях и не бе съгласна с нищо от чутото. Този човек изобщо не й харесваше и си отбеляза мислено, че трябва да им го каже при първа възможност.

В мига, когато оповести, че си тръгва, не я натъжи изпълненият с укор поглед на майка й, нито строгото изражение на баща й, което показваше недоволството му. За щастие, Никитас се беше уговорил с приятелите си да се видят в тенис клуба и така въобще не стана нужда да му дава обяснения. Беше свободна. Тръгна си, сякаш я преследваха, за да се присъедини към приятелите си.

Завари ги да пият сода с горното копче на панталона разкопчано в знак на протест. Агънцето във Вари било изумително. Продължението на деня се доближаваше до съвършенството!

 

 

Април се изнизваше. Два месеца щяха да се изпълнят от началото на тази странна компания, която с всеки изминал ден се сближаваше все повече, придавайки ново измерение на израза „сродни души“. Нищо не бяха скрили един от друг. През този месец Зевс — богът на дадената клетва беше успял да остави отпечатъка си и те мълчаливо се бяха врекли да бъдат винаги заедно. Покровител на друмниците и на поклонниците; поклонници бяха и те самите. На едно приятелство, което не вярваха, че може да съществува на годините, които носеха на гърба си.

В края на април вече не съществуваха тайни помежду им. Костис си беше казал всичко. Всички знаеха за провалите на Наталия и за безразличието на близките й, които бяха престанали да й се обаждат по телефона дори за да видят как е. Знаеха за живота на Марина, който включваше Никитас и кухите светски сбирки, но бяха научили, че невинаги е била такава, както и че тази жена не беше само онова, което изглеждаше на повърхността. Накрая можеха да изброят връзките на Елпида, които се бяха отдалечили, често пъти безславно, и както бяха разбрали, че тя не беше онази, която изглеждаше.

Безкрайни кафета, чайове, бири и уискита помогнаха да се разгърнат и накрая да се слеят животите на тези четирима души, както съдбата щеше да повели!