Антъни Райън
Кръвна песен (37)

7.

Тя беше ядосана, Вейлин го виждаше. Лицето й бе застинало неподвижно, а очите й избягваха погледа му, докато вървяха към имението на губернатора, а големият й сандък с лекарства тегнеше на рамото му.

— Не го убих — обади се Вейлин, когато тишината стана непоносима.

— Защото брат Френтис те спря — отвърна тя, като го стрелна с поглед.

Беше права, разбира се. Ако Френтис не го бе спрял, щеше да продължи да бие брат Илтис на кея, докато не умре. Другите братя от Четвъртия орден неразумно бяха посегнали към оръжията си, когато първият удар на Вейлин просна мъжа на земята, но за секунди бяха разоръжени от заобиколилите ги Вълчи бегачи. Можеха само да стоят и да гледат безпомощно как Вейлин продължава да млати с юмруци все по-кървящото и обезобразено лице на Илтис, глух за молбите на Шерин. Спря едва когато Френтис го изтегли настрани.

— Какво означава това? — изръмжа той, като се изтръгна от ръцете му. — Как си могъл да го позволиш?

Френтис — изглеждаше ужасно засрамен и окаян — отвърна тихо:

— Заповеди на аспекта, братко.

— Извинете! — Шерин издрънча с веригите си, вперила поглед във Вейлин. — Мислиш ли, че биха могли да ме освободят, за да се погрижа за брат ни, преди да е умрял от загуба на кръв?

И наистина се погрижи за брат-командир Илтис, след като свалиха сандъка й от кораба: намаза раните му с балсами и мехлеми и заши веждата му, сцепена, докато Вейлин бе блъскал челото му в калдъръма. Работеше мълчаливо, сръчните й ръце си вършеха работата с познатата му ефективност, само че в движенията й имаше някаква рязкост, която говореше за сдържан гняв.

„Не й харесва да го вижда — осъзна Вейлин. — Не й харесва да вижда убиеца в мен.“

— Откарай тази шайка в затвора — каза той на Френтис, като махна с ръка към братята от Четвъртия орден. — Ако ти създават някакви проблеми, бичувай ги.

Френтис кимна и се поколеба.

— Братко, относно сестра ни…

— Ще говорим по-късно.

Френтис кимна пак и тръгна да се погрижи за пленниците.

Наблизо капитан Нурин прочисти гърло.

— Какво? — попита Вейлин.

— Думата ви, милорд — каза жилавият капитан. Беше изнервен от тази проява на насилие, но не допускаше да бъде сплашен и се насили да срещне погледа на Вейлин. — Нашата уговорка, както беше записана пред свидетели.

— А, да. — Вейлин дръпна от колана си кесията със синия камък и я подхвърли на Нурин. — Харчи го мъдро. Сержант!

Сержантът от Вълчите бегачи бързо се изпъна в поза мирно.

— Милорд?

— Капитан Нурин и екипажът му да бъдат затворени при другите моряци. Претърсете щателно кораба, за да се уверите, че никой не се крие на борда му.

Сержантът козирува отсечено и се отдалечи, като крещеше заповеди.

— Затворени ли, милорд? — Нурин вдигна неохотно очи от синия камък, който стискаше здраво в юмрука си. — Но аз имам спешна работа…

— Сигурен съм, капитане. Само че присъствието на Червената ръка в града налага да останете с нас още малко.

Алчността в очите на капитана бързо се превърна в нескрит страх и той отстъпи бързо назад.

— Червената ръка? Тук?

Вейлин се обърна пак към сестра Шерин и загледа как тя довърши шева, завърза конеца и отряза стърчащите му краища с малка ножичка.

— Да — промълви той. — Но, подозирам, няма да е задълго…

— Веднъж вече ти казах — каза Шерин, когато поспряха на път за дома на губернатора, — че никой няма да умре заради мен. И говорех сериозно, Вейлин.

— Съжалявам — отвърна той, изненадан от искреността си. Беше я наранил, беше я накарал да чувства всеки удар, нанасян на Илтис, беше й показал убиеца в себе си.

Тя въздъхна и част от гнева й се оттече от лицето й.

— Разкажи ми за Червената ръка. Колко са умрели?

— Засега само сестра Гилма и една камериерка в дома на губернатора. Дъщеря му още се държи, макар че може вече и да е издъхнала.

— И няма други случаи? Няма признаци за болестта другаде в града?

Той поклати глава.

— Следвахме стриктно нарежданията на сестра Гилма.

— Значи бързите й действия може би са спасили целия град.

Стигнаха до вратата на имението, където един от стражите задрънча със звънеца, за да извика губернатора. Докато чакаха, Вейлин оглеждаше мътните прозорци на къщата. След кончината на сестра Гилма мястото бе придобило зловещ вид, който се усилваше още повече от занемарената градина. Той наполовина очакваше на звънеца да не се отзове никой, защото Червената ръка най-после се е развилняла в дома, оставяйки от него само празна коруба, готова за факлите. Със срам осъзна, че се надява всичко да е свършило; след като в града нямаше други случаи, всичко можеше да приключи тук и сега и нямаше да има нужда да праща Шерин на опасност.

— Това губернаторът ли е? — попита тя.

— Да. — Срамната надежда на Вейлин угасна, щом внушителната фигура на губернатор Аруан се показа от къщата. — Мрази ни, но обича дъщеря си. Така го накарах да предаде града.

— Заплашил си я? — Шерин го зяпна. — В името на Вярата, тази война те е превърнала в чудовище.

— Нямаше да я нараня…

— Не казвай нищо повече, Вейлин. — Тя поклати глава, притворила очи от отвращение, и се извърна от него. — Просто млъкни, моля те.

Стояха в ледено мълчание, докато губернаторът се приближаваше. Стражите се стараеха да гледат настрани, а Вейлин усещаше гнева на Шерин като нож. Щом губернаторът стигна до тях, Вейлин ги представи един на друг и завъртя ключа в тежкия катинар, държащ портата.

— Тя губи сили — каза Аруан, докато отваряше портата. Гласът му бе трескав от надежда и отчаяние. — Снощи още говореше, но тази сутрин…

— Тогава по-добре да не се бавим, милорд. Ако благоволите да ми помогнете с това…

Вейлин остави сандъка. Сестра Шерин и губернаторът го вдигнаха заедно и тръгнаха към къщата. Шерин не го удостои дори с дума на сбогуване.

— Колко време ще отнеме, сестро? — попита той.

Тя спря, хвърли поглед назад, а в гласа й нямаше никаква емоция.

— За приготвянето на лекарството са нужни няколко часа. След като се приложи, подобрението би трябвало да е незабавно. Върни се на сутринта. — И се извърна пак.

— Защо беше окована? — попита я Вейлин преди да е успяла да си тръгне. — Защо беше под стража?

Шерин не се обърна, а отговорът й бе толкова тих, че той едва го чу.

— Защото се опитах да те спася.

 

 

Вейлин отпрати стражите и се настани да чака, запали огън и се сгуши в плаща си, тъй като настъпващата зима добавяше мраз във вятъра, духащ откъм морето. Часовете се точеха бавно, докато обмисляше думите на Шерин и гнева й. „Опитах се да те спася…“

Френтис се появи, когато слънцето клонеше към хоризонта, седна срещу него и хвърли още дърва в огъня. Вейлин вдигна очи, но не каза нищо.

— Брат-командир Илтис ще живее — уведоми го Френтис с преднамерено весел тон. — Жалко. Обаче още не може да говори, само сумти и стене. Не е голяма загуба, чух достатъчно от плямпанията му по време на пътуването.

— Ти каза, че аспектът ти е заповядал да позволиш да се отнасят така с нея — каза Вейлин. — Защо?

В изражението на Френтис имаше болка, неохота да сподели информацията, която знаеше, че няма да бъде приета добре.

— Сестра Шерин е осъдена за измяна на Кралството и отричане на Вярата.

„Шерин в Черната твърд.“ При тази мисъл го заляха вълни на вина и безпокойство. „Какво ли е изтърпяла там?“

— Щом пристанахме, отидох право при аспект Елера — продължи Френтис. — Както ми нареди. Когато тя изслуша каквото имах да й казвам, отидохме при аспект Арлин. Той успя да убеди краля да пусне сестра ни от двореца.

— От двореца ли? Значи не е била в Черната твърд?

— Изглежда, са я държали там, когато Четвъртият орден я арестувал, но принцеса Лирна я измъкнала. По всичко личи, че просто е влязла и е настояла да пуснат сестрата под нейно попечителство. Надзирателят решил, че тя действа по заповед на краля, затова й я предал. Говори се, че аспект Тендрис изпаднал в бяс, щом научил за това, само че не можел да направи кой знае какво. Но така или иначе сестра Шерин още си беше затворничка, само дето имаше по-хубав затвор.

— Какво толкова може да е направила, че да го сметнат за измяна, камо ли за отричане на Вярата?

— Говорела срещу войната. И то неведнъж. Много пъти, на всеки, който пожелае да я изслуша. Казвала, че войната е основана на лъжи и противоречи на Вярата. Казвала, че ти и всички ние сме пратени на гибел без причина. Нямаше да е от голямо значение, ако някой неизвестен дърдореше такива неща, но тя е добре позната в бедните райони на столицата, а и много харесвана, заради всички хора, на които е помагала. Когато говорела, хората я слушали. Изглежда, нито кралят, нито Четвъртият орден са харесали приказките й.

„Дали това не е пак част от кроежите на стареца?“, зачуди се Вейлин. Може би кралят бе знаел за неговата привързаност към Шерин и арестът й е бил още едно средство за натиск. Но чувстваше, че не е особено вероятно — Янус вече си бе осигурил покорството му. Арестът на Шерин изглеждаше като действие, породено от обикновен страх; неговата война не можеше да бъде провалена от един размирен глас. Вейлин добре знаеше колко безпощаден е кралят, но да арестува публично широко харесвана сестра от Петия орден едва ли бе от деликатните подмолни ходове, по каквито си падаше. „Сигурно е опитал нещо друго — заключи той. — Някакъв друг начин да й затвори устата или да си купи лоялността й. Значи тя е имала силата да му се противопостави там, където аз не можах.“

— Кралят се съгласи на освобождаването на сестра Шерин само при условие, че ще бъде окована и държана под постоянна стража — продължи Френтис. — Също така й е забранено да говори с когото и да било без разрешение. — Измъкна изпод плаща си един плик и го подаде на Вейлин. — Подробностите са тук. Аспект Арлин каза, че трябва да ги спазваме…

Вейлин взе плика и го хвърли в огъня, после загледа как восъкът на кралския печат се покрива с мехури и потича в пламъците.

— Кралят е отменил присъдата на сестра Шерин и е заповядал да бъде освободена незабавно — каза на Френтис с тон, който не допускаше спор. — Като признание за дългите й години служба към Кралството и Вярата.

Очите на Френтис се стрелнаха към вече овъгления плик, но не се задържаха върху него.

— Разбира се, братко. — Той се разшава нервно, явно се чудеше дали да каже още нещо.

— Какво има, братко? — попита уморено Вейлин.

— Едно момиче дойде на пристанището, когато се готвехме да отплаваме. Попита дали мога да ти предам това. — Ръката му се подаде пак изпод плаща, стиснала малък пакет, увит в проста хартия. — Хубавичка беше. Почти ме накара да съжалявам, че съм влязъл в Ордена.

Вейлин взе пакета и го отвори. Намери в него две тънки дървени блокчета, вързани едно за друго със синя копринена панделка. Между тях имаше едно зимниче, пресовано върху бяла картичка.

— Тя каза ли нещо?

— Само да ти предам благодарностите й. Не уточни за какво.

Вейлин се изненада, че по устните му играе усмивка.

— Благодаря ти, братко. — Върза пак панделката и прибра блокчетата в джоба си. — А случайно да носиш някаква храна? Прегладнял съм.

Френтис затича надолу по хълма и се върна след половин час с Кейнис, Баркус и Дентос, всички натоварен с провизии и завивки.

— От седмици не съм спал под звездите — отбеляза Кейнис. — Открих, че ми липсва.

— И още как — съгласи се провлечено Баркус, докато развиваше постелята си. — На гърба ми ужасно му липсваха радостите от твърдата земя и внезапния дъжд.

— А бе вие нямате ли си работа? — поинтересува се Вейлин.

— Решихме да изклинчим, милорд — отвърна Дентос. — Защо, ще ни бичувате ли?

— Зависи какво сте ми донесли за ядене.

Изпекоха един кози бут на огъня и го изядоха с хляб и фурми. Дентос отвори бутилка кумбраелско червено и я пусна по кръга.

— Това е последното — поясни с натежал от съжаление глас. — Накарах сержант Галис да сложи в багажа двайсет бутилки преди да тръгнем.

— Изглежда, мъжете пият повече по време на война — отбеляза Кейнис.

— Чудя се защо ли — изсумтя Баркус.

Известно време се чувстваха също като преди години, когато инструктор Хутрил ги водеше в гората и си устройваха лагер, а после си разказваха истории и подхвърляха смешки край огъня. Само дето сега бяха по-малко и хуморът им нагарчаше. Дори Френтис, който бе най-простодушният сред тях, започваше да проявява склонност към цинизъм — разказа им, че тъмницата отново била празна, тъй като кралят се опитвал да прибави още полкове към гвардията.

— Още главорези, готови да им отрежат главите.

— Изглежда уместно — каза Кейнис. — Онези, които петнят кралския мир, трябва да бъдат задължени да го компенсират с нещо. А какъв по-добър начин от военната служба? Освен това трябва да отбележа, че от бившите престъпници излизат чудесни войници.

— Нямат илюзии — съгласи се Баркус. — Нито очаквания. Когато не познаваш друго освен несгоди, войнишкият живот не ти се вижда толкова лош.

— Питай онези бедни копелета, които оставихме при Кървавия хълм, колко им се е харесал войнишкият живот — обади се Дентос.

Баркус сви рамене.

— Войнишкият живот често означава войнишка смърт. На тях поне им плащат, а какво получаваме ние?

— Ние служим на Вярата — намеси се Френтис. — На мен това ми стига.

— Да, но ти си още млад, и по тяло, и по ум. След годинка-две ще започнеш да посягаш към „приятеля на братята“, за да заглуши всички досадни въпроси, също като нас. — Баркус надигна бутилката и направи разочарована гримаса, когато от нея се изцедиха последните капки. — В името на Вярата, иска ми се да бях пиян — промърмори и запрати бутилката в мрака.

— Значи не вярваш в онова, за което се борим? — продължи Френтис. — Така ли?

— Борим се, за да може кралят да удвои приходите си от данъци, о, невинно сираче. — Баркус извади изпод плаща си манерка с „приятеля на братята“ и дръпна една голяма глътка. — Така е по-добре.

— Не може да е вярно — възрази Френтис. — Искам да кажа, знам, че всички тези приказки как алпиранците крадели деца, са пълни глупости, но ние носим Вярата тук, нали? Тези хора имат нужда от нас. Затова ни прати аспектът. — Погледът му се извъртя към Вейлин. — Нали?

— Разбира се — отвърна Кейнис с обичайната си увереност. — Нашият брат съзира най-долните мотиви в най-чистите действия.

— Чисти ли? — Баркус избухна в продължителен и искрен смях. — Че какво чисто има във всичко това? Колко трупа лежат в пустинята заради нас? Колко вдовици, сирачета и инвалиди сме създали? Ами това място? Да не мислиш, че появата на Червената ръка, след като завзехме града, е просто някакво съвпадение?

— Ако сме я донесли ние, щеше да повали и нас — сопна му се Кейнис. — Понякога плещиш страшни глупости, братко.

Докато продължаваха да се дърлят, Вейлин пак погледна към къщата. Мъждива светлина гореше в един от прозорците на горния етаж, неясни сенки се движеха зад щорите. Най-вероятно Шерин работеше. Усети внезапен пристъп на загриженост. Ако лекарството й не подействаше, тя оставаше беззащитна пред Червената ръка също като сестра Гилма. Това би означавало, че я е пратил на смърт… а тя му беше толкова ядосана.

Стана и тръгна към портата, впил очи в жълтия квадрат на прозореца, а в гърдите му бушуваха безпомощност и вина. Откри, че вече завърта ключа в катинара. „Ако лекарството действа, значи няма опасност; ако ли не, не мога да стоя тук, докато тя умира…“

— Братко? — Беше гласът на Кейнис, изпълнен с предупреждение.

— Трябва да… — Кръвната песен го връхлетя, като крясък в ума му, и го повали на колене. Той се вкопчи в портата, за да не падне, и усети как силните ръце на Баркус го повдигат.

— Вейлин? Пак ли започна с припадъците?

Въпреки пулсиращата болка в главата Вейлин откри, че може да стои прав без чужда помощ и в устата му няма вкус на кръв. Избърса носа и очите си, но те бяха сухи. „Не е същото, но беше песента на Ам Лин.“ Изведнъж го връхлетя разбиране, от което му прималя. Той се изтръгна от хватката на Баркус, очите му се плъзнаха по тъмната грамада на града и бързо го откриха: ярък като сигнална клада пламък, издигащ се в занаятчийския квартал.

Работилницата на Ам Лин гореше.

 

 

Пламъците се протягаха високо в небето. Покрива на работилницата го нямаше, а почернелите греди бяха обвити от огън. Горещината бе толкова силна, че не можеха да се приближат и на десет крачки от вратата. Жителите на града се бяха наредили във верига и си подаваха кофи, пълнени от най-близкия кладенец, макар че водата, която изливаха върху пожара, не помагаше особено. Вейлин тръгна през тълпата, като се оглеждаше трескаво.

— Къде е каменоделецът? — питаше всички наред. — Вътре ли е?

Хората се отдръпваха от него, върху всички лица бяха изписани страх и враждебност. Вейлин накара Кейнис да ги пита за каменоделеца и няколко ръце посочиха група хора, скупчени наблизо. Ам Лин лежеше на улицата, жена му беше хванала главата му в скута си и ридаеше. По лицето и ръцете му лъщяха тежки изгаряния. Вейлин коленичи до него и нежно го докосна по гърдите, за да провери дали още диша.

— Махай се! — Жената замахна и го удари по челюстта, отблъсна ръката му. — Остави го на мира! — Лицето й бе почерняло от сажди и разкъсвано от скръб и ярост. — Ти си виновен! Ти си виновен, Убиецо на Надеждата!

Ам Лин се закашля, докато се мъчеше да си поеме дъх. Очите му премигнаха и се отвориха.

— Нура-ла! — изхлипа жена му и го придърпа към себе си. — Ерха не алмаш.

— Слава на Безименния, не на боговете — изграчи Ам Лин. Очите му намериха Вейлин и той му кимна да се приближи. После прошепна в ухото му: — Моят вълк, братко… — Клепачите му затрепкаха и той загуби съзнание. Вейлин въздъхна облекчено при вида на надигащите му се гърди.

— Отнесете го в Дома на гилдията — заповяда на Дентос. — Намерете лечител.

Докато отнасяха Ам Лин, придружен от жена му, която го стискаше за ръката, Кейнис дойде при него.

— Откриха човека, който го е направил — каза той и посочи друга група хора. Вейлин се втурна натам, разблъска кордона и откри на калдъръма да лежи смазан от бой труп. Обърна го с крак и видя насинено и съвсем непознато лице. Алпиранско лице.

— Кой е този? — попита Вейлин. Очите му обхождаха тълпата, докато Кейнис превеждаше. След миг напред пристъпи един мургав мъж и каза нещо, като хвърляше неспокойни погледи към Вейлин.

— Всички имат добро мнение за каменоделеца — преведе Кейнис. — Работата, която върши, се смята за свещена. Този човек не би трябвало да очаква милост.

— Попитах кой е — процеди Вейлин.

Кейнис предаде въпроса на мъжа на своя запъващ се, но точен алпирански, и получи в отговор само клатене на глава. Въпросите към останалите в тълпата успяха да извлекат само оскъдна информация.

— Изглежда, никой не знае името му, но е бил прислужник в една от големите къщи. Ударили го по главата, когато богаташите се опитаха да се измъкнат преди няколко дни, и оттогава не е същият.

— Знаят ли защо го е направил?

Този въпрос предизвика порой от явно единодушни отговори.

— Открили го да стои на улицата с пламтяща факла в ръка — каза Кейнис. — Крещял, че каменоделецът е предател. Изглежда, приятелството му с теб е породило лоши приказки, но никой не е очаквал това.

Зоркото изучаване на тълпата от страна на Вейлин се усили под водачеството на кръвната песен. „Опасността още е тук. Някой от присъстващите има пръст в това.“

Звукът на падаща зидария го накара да се обърне пак към работилницата. Стените се рушаха, докато огънят поглъщаше дървото в тях. Това разкри множеството статуи вътре — богове, герои и императори, стоящи спокойно и неподвижно сред пламъците. Мърморенето на тълпата заглъхна до тиха почит, само няколко гласа мълвяха смирени молитви.

„Няма го тук — осъзна Вейлин и пот изби по челото му, щом пристъпи по-близо да огледа пожара. — Вълка го няма.“

 

 

На сутринта претърси руините, разравяше пепелта под безстрастните погледи на почернелите, но иначе неповредени мраморни богове. Бяха минали часове, докато огънят утихне, въпреки безбройните кофи вода, излети върху него от гражданите и събралите се войници. Накрая, когато стана ясно, че околните къщи не са застрашени, Вейлин ги накара да спрат и да оставят работилницата да изгори. Докато зората огряваше града, той потърси блока със съдбовната му тайна, но не откри нищо освен пепел и няколко парченца мрамор, които биха могли да са от всичко. Кръвната песен бе постоянно скръбно туптене в основата на черепа му. „Напразно — помисли си той. — Всичко е било напразно.“

— Изглеждаш уморен. — Шерин стоеше наблизо, увита в сив плащ и бледа в дима, който продължаваше да се издига от овъглените руини. Изражението й още бе предпазливо, но той не виждаше в него гняв, само изтощение.

— Ти също, сестро.

— Лекарството подейства. Момичето ще се възстанови напълно за няколко дни. Реших, че трябва да ти го кажа.

— Благодаря.

Тя кимна едва доловимо.

— Още не се е свършило. Трябва да си отваряме очите за нови случаи, но съм сигурна, че всяко огнище може да бъде овладяно. Още седмица и градът пак ще бъде отворен.

Очите й огледаха руините, а после сякаш за първи път забелязаха статуите. Погледът й се задържа върху гигантските фигури на мъжа и лъва, вкопчени в битка.

— Мартуал, богът на смелостта — каза й той. — Бори се с Безименния голям лъв, който опустошил южните равнини.

Тя посегна да погали неправдоподобно мускулестата предмишница на бога.

— Красота.

— Да, така е. Знам, че си уморена, сестро, но ще съм ти благодарен, ако можеш да погледнеш мъжа, който го е изваял. Беше тежко обгорен в пожара.

— Разбира се. Къде да го намеря?

— В Дома на гилдията, близо до пристанището. Приготвил съм ти стая там. Ще те заведа.

— Сигурна съм, че ще го намеря и сама. — Обърна се да тръгне, после спря. — Губернатор Аруан ми каза за нощта, в която си превзел града, как си си осигурил съдействието му. Струва ми се, че думите ми може да са били прекалено сурови.

Погледна го в очите и той почувства познатата болка в гърдите, само че този път тя го сгряваше, разсейваше тъжния напев на кръвната песен и докара усмивка на устните му, макар че Покойните му бяха свидетели, нямаше особени причини да се усмихва.

— Била си освободена по нареждане на краля — каза той. — Брат Френтис донесе кралска заповед.

— Наистина ли? — Тя повдигна вежда. — Може ли да я видя?

— За съжаление беше изгубена. — Вместо обяснение той посочи димящото пепелище.

— Необичайно недодялано за теб, Вейлин.

— Напротив, аз често съм недодялан, както в делата, така и в думите си.

Кратка усмивка озари лицето на Шерин преди тя да извърне поглед.

— Трябва да се погрижа за този твой талантлив приятел.

 

 

Портите бяха отворени след седем дни. Вейлин също така заповяда да пуснат моряците, макар и постепенно, екипаж по екипаж. Не беше голяма изненада, че повечето предпочетоха да напуснат пристанището с първия отлив, сред тях и „Червеният сокол“. Капитан Нурин пришпорваше яростно екипажа си, сякаш се страхуваше, че Вейлин в последния момент ще се опита да си вземе синия камък.

Някои от по-богатите граждани също избраха да си тръгнат — страхът от Червената ръка не преминаваше бързо. Вейлин успя да пресрещне бившия работодател на мъжа, подпалил работилницата на Ам Лин — богато облечен, макар и малко раздърпан търговец на подправки, който нервничеше под стража на източната порта, докато Вейлин го разпитваше. Семейството му и останалите му слуги чакаха наблизо с коне, натоварени с всевъзможни ценности.

— Наричаха го Дърводелеца, доколкото знам — каза търговецът. — Не можете да очаквате да помня всичките си слуги. Плащам на хора да помнят вместо мен. — Мъжът владееше безупречно езика на Кралството, но в тона му имаше надменно презрение, което не се хареса на Вейлин. Все пак очевидният страх на търговеца го накара да потисне желанието си да го насърчи с някой шамар.

— Имаше ли жена? — попита той. — Семейство?

Търговецът сви рамене.

— Мисля, че не. Изглежда, прекарваше повечето си свободно време в дялкане на дървени фигурки на боговете.

— Чух, че пострадал, бил ударен по главата.

— Повечето от нас пострадахме онази нощ. — Търговецът запретна копринения си ръкав, за да покаже зашита рана на предмишницата си. — Вашите хора не си поплюваха с тоягите.

— Кажете за травмата на Дърводелеца — настоя Вейлин.

— Получи удар по главата, изглежда, доста силен. Моите хора го донесоха в безсъзнание. Всъщност го мислехме за мъртъв, но той продължи да живее още няколко дни, макар едвам да дишаше. После изведнъж се събуди и не даваше никакви признаци за зловредни ефекти. Слугите ми решиха, че това е дело на боговете, като награда за всички издялани от него фигурки. На следващата сутрин беше изчезнал, без да каже и дума след събуждането си. — Търговецът хвърли поглед към чакащото го семейство, нетърпението и страхът му си личаха от треперенето на ръцете му.

— Знам, че не сте били съучастник в това — каза Вейлин на търговеца и отстъпи встрани. — Желая ви късмет по време на пътуването.

Мъжът си тръгна и закрещя заповеди, за да подкара домакинството си по пътя.

„Продължи да живее още няколко дни…“ Вейлин се замисли и кръвната му песен се пробуди с ясна нота. Той изпита познатото чувство, че почти докосва нещо, някакъв отговор на множеството загадки в живота му, но отговорът за пореден път се оказа извън обсега му. Почувства се обезсърчен и кръвната песен се разколеба. „Песента, това си ти — беше казал Ам Лин. — Можеш не само да я слушаш, а и да я пееш.“ Вейлин се опита да усмири чувствата си, да чуе по-ясно песента, да я фокусира. „Песента съм аз, моята кръв, моите нужди, моето търсене.“ И тя се надигна в него и зарева в ушите му, истинска какофония от емоции; мътни образи пробягаха през съзнанието му прекалено бързо, за да ги улови. Изречени и неизречени думи се сляха в неразбираемо бърборене, лъжи и истини се смесиха във въртоп от объркване.

„Нуждая се от съвета на Ам Лин“, помисли си той, докато се опитваше да фокусира песента, да вкара хармония в цялата тази дандания. Песента се надигна пак, после се укроти до една-единствена чиста нота и той зърна за кратко мраморния блок, длетото, продължаващо невъзможно бързата си работа, водено от невидима ръка, изникващото от мрамора лице, оформящите се черти… А после всичко изчезна, блокът почерня и се пръсна сред пепелището на дома на каменоделеца.

Вейлин отиде до едно стъпало наблизо и се отпусна тежко върху него. Изглежда, имаше само един начин да разбере какво послание носи блокът. Този куплет бе свършил и той се нуждаеше от нова мелодия.