Антъни Райън
Кръвна песен (36)

6.

Дните след заминаването на „Червеният сокол“ бързо придобиха напрегната монотонност. Всяка сутрин Вейлин отиваше да говори със сестра Гилма при портата на имението. Засега единственият нов случай беше камериерката на дъщерята, жена на средна възраст, за която не се очакваше да изкара до края на седмицата. Самото момиче, подпомогнато от младостта си, понасяше страданията с голяма твърдост, но едва ли щеше да преживее месеца.

— Ами ти, сестро? — питаше Вейлин всяка сутрин. — Добре ли си?

Тя се усмихваше лъчезарно и кимваше лекичко. Той изпитваше ужас от деня, в който ще се изкачи по пътя до портата и ще открие, че тя не е там да го посрещне.

Когато вестта за заразата се разпространи, атмосферата в града се изпълни с осезаем страх, макар че реакциите варираха. Някои, предимно по-богатите граждани, събраха ценностите си и близките си роднини и се отправиха незабавно към най-близката порта; настояваха да ги пуснат и прибегнаха към заплахи и опити за подкуп, когато им бе отказано. След като подкупите не постигнаха успех, някои се наговориха да щурмуват портите по смрачаване заедно с въоръжените си телохранители и слуги. Вълчите бегачи с лекота отблъснаха атаката — налагаха ги с тоягите, които Кейнис бе имал предвидливостта да раздаде при възникването на кризата. За щастие нямаше смъртни случаи, но възмущението сред елита на града си остана, придружено и от отчаян страх. Някои се барикадираха в къщите си, не приемаха никакви посетители и дори стреляха с лъкове или арбалети по нарушителите.

Не толкова заможните също се страхуваха, но посрещаха страха по-стоически и засега нямаше бунтове. В по-голямата си част хората продължаваха да си вършат работата, макар че прекарваха колкото се може по-малко време на улицата или със съседите си. Всички се подлагаха на редовните прегледи за симптоми на болестта със смирен трепет. Засега в самия град нямаше случаи, но сестра Гилма бе убедена, че е само въпрос на време.

— Червената ръка винаги тръгва от пристанищните градове — каза тя една сутрин. — Донасят я кораби от отвъд морето. Няма съмнение, че се е озовала тук по същия начин. Губернатор Аруан казва, че момичето обичало да ходи на кея и да гледа пристигането и заминаването на корабите. Ако намерите друг случай, най-вероятно ще е моряк.

Колкото и уплашени да бяха жителите на града, Вейлин откри, че се притеснява повече за войниците си. Дисциплината на Вълчите бегачи си оставаше добра, но другите бяха по-неспокойни. Имаше няколко грозни спречквания между нилсаелците на граф Марвен и кумбраелските стрелци, при които и двете страни получиха сериозни наранявания и Вейлин бе принуден да нареди да бичуват главните виновници. Единствените случаи на дезертьорство бяха от Кралската гвардия: петима от Сините свраки на лорд Ал Кордлин бяха прехвърлили стената с крадени провизии, надявайки се да се доберат до Унтеш. Вейлин се изкушаваше да ги остави да умрат в пустинята, но знаеше, че трябва да направи от тях пример за назидание, затова прати по петите им Баркус с неговите разузнавачи. След два дни те се върнаха с труповете им — Вейлин му бе наредил да изпълни присъдата на място, за да спести на града зрелището на публичното обесване. Нареди да изгорят труповете на видно място пред главната порта, за да е сигурен, че стражите по стените са схванали посланието и ще го разпространят сред другарите си: никой няма да ходи никъде.

Всеки следобед Вейлин обикаляше стените и портите и принуждаваше хората да говорят с него въпреки явното им неудобство. Кралската гвардия се отнасяше към него със скована почит, но и със страх, нилсаелците — навъсено, а кумбраелците с явна неприязън. Той обаче прекарваше време с всички тях, задаваше въпроси за семействата им и за живота им преди войната. Войниците му даваха стандартните отсечени отговори, полагащи се на ритуалните любезности на командирите, но той знаеше, че тази дистанцираност няма значение — важното бе да го виждат и да знаят, че не се страхува.

Един ден откри Брен Антеш край западната порта, засенчил с ръка очите си от слънцето, да се взира към някаква птица, кръжаща над тях.

— Лешояд ли е? — попита Вейлин.

Както обикновено кумбраелският предводител не го поздрави официално — нещо, което Вейлин откри, че изобщо не го дразни.

— Ястреб — отвърна. — От вид, какъвто не съм виждал. Прилича малко на бързокрилия у дома.

От всички капитани Антеш бе реагирал най-спокойно на кризата: успокои хората си и ги увери, че няма опасност. Явно думата му имаше голяма тежест, тъй като никой от стрелците не бе направил опит да дезертира.

— Исках да ти благодаря — каза Вейлин. — За дисциплината на хората ти. Сигурно имат голяма вяра в теб.

— А също и в теб, братко. Голяма почти колкото омразата им.

Вейлин не виждаше голям смисъл да възразява.

— Трябва да кажа, че съм изненадан, че кралят успя да набере толкова войници от вашата васалия.

— Когато Сентес Мустор зае мястото на васален лорд, първата му работа беше да отмени закона за задължителни ежедневни упражнения с дългия лък и съпътстващото ги месечно възнаграждение. Повечето ми хора са фермери и тези пари са ценна прибавка към доходите им, без тях мнозина не могат да изхранват семействата си. Те може да мразят крал Янус от дън душа, но омразата не храни децата ти.

— Те наистина ли вярват, че съм Мрачния меч от вашето Десетокнижие?

— Ти уби Черната стрела и Верния меч.

— Всъщност брат Баркус уби Хентес Мустор. А и до ден-днешен не знам дали човекът, когото убих в Мартиш, наистина беше Черната стрела.

Кумбраелският капитан сви рамене.

— Във всеки случай Четвъртата книга разказва, че никой набожен човек не може да убие Мрачния меч. Трябва да отбележа, братко, че ти май пасваш доста добре на описанието. Що се отнася до употребата на Мрачното… Ами, кой може да каже? — Лицето на Антеш бе предпазливо, сякаш очакваше някакво порицание или заплаха.

Вейлин реши, че сега е моментът да смени темата.

— Ами ти? Също ли се записа в армията, за да храниш децата си?

— Нямам деца. Нито пък жена. Само лъка и дрехите на гърба си.

— Ами златото на краля? Със сигурност имаш него.

Антеш сякаш се развълнува, извърна поглед и очите му отново потърсиха ястреба в небето.

— Ами… загубих го.

— Доколкото разбирам, всеки от вас е получил по двайсет жълтици предплата. Много е, за да го загубиш всичкото.

Антеш не се обърна.

— Искаш ли нещо от мен, братко?

Кръвната песен зашепна неспокойно, не с острото предупреждение за предстоящо нападение, а с намек за измама. „Той крие нещо.“

— Бих искал да чуя повече за Мрачния меч — рече Вейлин. — Ако благоволиш да ми разкажеш.

— Това означава да научиш повече за Десетокнижието. Не се ли страхуваш, че душата ти ще бъде омърсена от такова знание? Че вярата ти ще бъде разколебана?

Думите на кумбраелеца извикаха в ума му спомена за Хентес Мустор и Вейлин отново видя вината и лудостта в очите на Узурпатора. Шепотът на кръвната песен се усили. „Дали той го е познавал? Дали е бил един от следовниците му?“

— Съмнявам се, че някакво знание би могло да омърси душата на човек. А както казах на вашия Верен меч, Вярата ми не може да бъде разколебана.

— Първата книга ни учи да преподаваме истината за любовта на Световния отец на всеки, който желае да ни изслуша. Намери ме пак по-късно и ще ти разкажа повече, ако искаш.

 

 

Вечер Вейлин отиваше в работилницата на Ам Лин, където жена му се мръщеше убийствено, докато наливаше чай, а каменоделецът му предаваше знанията си за песента.

— Сред моя народ я наричат Небесна музика — обясни една нощ Ам Лин. Бяха в работилницата и посръбваха чай от малки порцеланови купички край статуята на вълка, която изглеждаше все по-обезпокоително реална с всяко посещение на Вейлин. Жената на каменоделеца не пускаше Вейлин в самата къща, където се усамотяваше, след като им налееше чая. Той веднъж бе допуснал грешката да предложи да си го налеят сами, което предизвика такъв яростен поглед, че Вейлин изчака Ам Лин пръв да отпие от своята купичка от страх, че тя е отровила чая.

— Твоят народ ли? — попита Вейлин. Беше стигнал до извода, че каменоделецът идва от Далечния запад, но знаеше малко за тамошните места — причудливи моряшки истории за просторна земя с необятни поля и големи градове, където властват търговците-крале.

— Роден съм в провинция Чин-Са под щедрото управление на великия търговец-крал Лол-Тан, човек, който добре знаеше цената на хората с необичайни дарби. Когато моята стана известна на старейшините на селото, бях взет от семейството си на десетгодишна възраст и отведен в двора на краля, за да бъда обучен на Небесната музика. Помня, че ужасно тъгувах по дома, но не се опитах да избягам. По закон измяната на сина се простира и върху бащата, а аз не исках баща ми да страда заради моето непокорство, макар че копнеех да се върна в работилницата му и отново да обработвам камък. Разбираш ли, той също беше каменоделец.

— Значи в родната ти земя не виждат нищо срамно в Мрачното?

— Напротив, гледат на него като на благословия, дар от Небесата. Семейство с надарено дете печели голяма чест. — Лицето му помрачня. — Или поне така се говореше.

— Значи са те учили на песента? Знаеш как да я използваш, знаеш откъде идва.

Ам Лин се усмихна тъжно.

— Не могат да те научат на песента, братко, и тя не идва отникъде. Тя е просто твоята същност. Твоята песен не е друго същество, което живее в теб. Тя, това си ти.

— Песента на кръвта ми — промърмори Вейлин, спомнил си думите на Нерсус Сил Нин в Мартиш.

— Чувал съм да я наричат така и това название й подхожда.

— Щом не могат да те научат на нея, на какво са те учили?

— На контрол, братко. Тя е като всяка друга песен. За да я пееш добре, трябва да я упражняваш, заглаждаш, усъвършенстваш. Моя наставница беше една старица на име Шин-Ла, толкова стара, че трябваше да я носят из двореца на носилка, и не можеше да вижда на повече от стъпка-две от носа си. Но песента й… — Той поклати удивено глава при спомена. — Песента й беше като огън, пламтеше толкова ярко и гръмко, че от нея се чувстваш заслепен и оглушал едновременно. Първия път, като ми я изпя, едва не загубих съзнание. Тя се изкикоти и ме нарече Плъхчо, малкия Пеещ плъх, Ам Лин на езика на моя народ.

— Изглежда е била сурова учителка — отбеляза Вейлин и си помисли за инструктор Солис.

— Сурова — да, такава беше, но имаше много, на което да ме научи, а й оставаше малко време, за да го направи. Нашият дар е извънредно рядък, братко, и през целия си дълъг живот на служба на търговеца-крал и на баща му преди него тя никога не беше срещала друг певец. Аз бях нейният заместник. Уроците й бяха сурови, болезнени. Тя нямаше нужда от пръчка, за да ме бие, песента й ме нараняваше достатъчно силно. Обучението ми започна с разпознаване на истината: довеждаха при мен двама души, единият от които бе извършил някакво престъпление. И двамата твърдяха, че са невинни, и тя ме питаше кой е виновен. Всеки път, когато бърках, а в началото това се случваше често, песента й ме шибваше с огъня си. „Истината е сърцето на песента, Плъхчо — казваше тя. — Ако не можеш да чуеш истината, значи не чуваш нищо.“

— След като овладях изкуството да чувам истината, уроците станаха по-сложни — продължи той. — Даваха на един слуга някакъв предмет, драгоценен камък или орнамент, и му казваха да го скрие някъде в двореца. Ако не го откриех до смрачаване, слугата можеше да го запази, а мен ме наказваха за загубата му. По-късно голяма група хора кръжаха около един на двора и говореха високо, а един от тях носеше нож под робата си. Имах само пет минути да го открия преди песента й да ме жилне така, както ножът би намушкал нашия господар. Защото, както тя не пропускаше да ми напомни всеки път, аз дължах всичко на него и ако не оправдаех очакванията му, това би ми донесло вечен срам.

— Търговецът-крал възползва ли се от твоята песен?

— О, да. Търговията е животворната кръв на Далечния запад. Онези, които търгуват добре, стават велики хора, дори крале, а успешната търговия изисква знания, особено такива, които другите искат да останат скрити.

— Бил си шпионин?

Ам Лин поклати глава.

— Просто свидетел на делата на по-велики и по-богати мъже. Отначало Лол-Тан ме караше да седя в ъгъла на тронната му зала и да си играя с децата му. Ако някой питаше, аз бях негов повереник, сираче на някакъв далечен братовчед. Естествено, повечето предполагаха, че съм негово копеле — незначително, но все пак почетно положение в двора. Докато си играех, разни хора идваха и си отиваха с различна степен на церемониалност и пространни словоизлияния на уважение или съжаление, че оскверняват кралския дворец с недостойното си присъствие. Забелязах, че колкото по-богати са одеждите на един човек или колкото по-голяма е свитата му, толкова по-усилено прокламира той окаяното си недостойнство, при което Лол-Тан го уверяваше, че изобщо не се е почувствал обиден, и поднасяше извиненията си, задето не е осигурил по-пищен прием. Можеше да мине час или повече, преди да се изясни истинската причина за посещението им, и почти винаги ставаше дума за пари. Някои искаха да вземат назаем, на други им дължаха, и всички искаха още. И докато говореха, аз слушах. След като си тръгнаха с уверенията, че кралят ще им даде бърз отговор, и с извинение за ужасната неучтивост, че бави отговора на тяхната молба, той ме питаше каква песен е пяла Небесната музика по време на разговора.

— Тъй като бях само момче, имах слаба представа за истинската важност на тези дела, но песента ми нямаше нужда да знае защо един човек лъже или мами, или крие омраза зад усмивките и дълбокото си уважение. Разбира се, Лол-Тан знаеше защо и по този начин съзираше пътя към печалба или загуба, а понякога и към дръвника на палача. — Замълча за миг. — И така, аз живеех в двореца на търговеца-крал, учех се от Шин-Ла и казвах истината за моята песен на Лол-Тан. Имах малко приятели, само онези, които ми позволяваха придворните, назначени за мои опекуни. Те бяха предимно скучна групичка, щастливи, но необременени от съмнения деца от семействата на дребни търговци, които бяха купили място при двора за своята челяд. С времето започнах да осъзнавам, че другарчетата ми по игра са избрани заради своята тъпота, заради липсата на хитрост или лукавство. Приятели с по-остър ум биха изострили и собствените ми мисли, биха ме накарали да се замисля, че този приятен живот на охолство и изобилие всъщност не е нищо повече от златна клетка, а аз съм роб в нея.

Вейлин мълчеше и слушаше.

— Имаше си и награди, разбира се, когато съзрях като мъж и ме обзе младежката похот. Ако исках — момичета, ако исках — момчета. Хубаво вино и всевъзможни еликсири, даряващи блаженство, ако пожелаех такива, макар и никога толкова силни, че да притъпят звука на моята песен. Когато станах прекалено голям, за да си играя с децата на Лол-Тан, бях прехвърлен към писарите му — на всяка среща присъстваха поне трима и сякаш никой не забелязваше, че калиграфията ми е недодялана и често почти нечетлива. Моят живот в тази клетка бе простичък, необезпокояван от тегобите на света извън високите стени, които ме заобикаляха. А после Шин-Ла умря.

Погледът му стана отнесен, потънал в спомена, забулен от тъга.

— Не е лесно за един певец да чуе смъртната песен на друг. Беше толкова силна, че се чудех как целият свят не я чу. Крясък, изпълнен с такъв гняв и съжаление, че загубих съзнание. Понякога си мисля, че тя се е опитала да ме отнесе със себе си, не от злост, а от чувство за дълг. Когато чух последната й песен, разбрах, че предаността й към Лол-Тан е била лъжа, най-великата лъжа, тъй като тя бе съумяла да я държи извън песента си през всичките години, докато ме учеше. Последната й песен беше крясъкът на робиня, която никога не се е измъкнала от господаря си и не иска да ме оставя там самичък. И тя ми показа нещо — видение, родено от песента, на разрушено село, от което се издига дим, цялото осеяно с трупове. Моето село.

Поклати глава. Гласът му бе изпълнен с такава тъга, че Вейлин осъзна, че е първият, който чува тази история.

— Бях толкова сляп — продължи след малко Ам Лин. — Не бях осъзнал, че ценността на моята дарба се крие в това никой да не знае за съществуването й. Никой освен Лол-Тан и старицата, която щях да заместя. Спомних си за всички хора, които Шин-Ла бе използвала в уроците си, всички заподозрени престъпници и слуги — през годините трябва да са били стотици. Разбрах, че никога не биха им позволили да живеят, след като знаят за дарбата ми. Бях ги убил просто с това, че знаеха за мен.

— Когато се освестих от забвението, в което ме бе пратила Шин-Ла, открих, че ново чувство гори в душата ми. — Той се обърна към Вейлин със странен блясък в очите, като на човек, който си припомня собствената си лудост. — Познаваш ли омразата, братко?

Вейлин се замисли за баща си, изчезващ в утринната мъгла, за сълзите на принцеса Лирна и едва потиснатото желание да скърши врата на краля.

— В нашия Катехизис на Вярата се казва, че омразата е бреме върху душата. Открил съм, че в това има много истина.

— Вярно е, тя тегне върху човешката душа, но може също така и да те освободи. Въоръжен със своята омраза, аз започнах да си водя бележки за срещите, на които Лол-Тан ме караше да присъствам, да записвам най-щателно казаното. Започнах да схващам колко обширни са владенията му, да научавам за хилядата притежавани от него кораби и за хилядата други, в които има дял. Узнах за мините, където от земята копаят злато, драгоценни камъни и руди, и за необятните поля, в които се криеше истинското му богатство, безбройните ниви пшеница и ориз, които гарантираха всяка сключена от него сделка. И докато учех, търсех: четях внимателно записките си, дирейки някакъв недостатък в огромната търговска мрежа. Минаха още четири години, през които продължавах да уча и да търся, почти неразсейван от удобствата на двора, оставен на заниманията си от наставниците, които вече знаех, че са мои тъмничари, и които не виждаха никаква опасност в новооткритото ми усърдие, и през цялото време истината в моята песен не се разколеба и аз предавах вярно на Лол-Тан всичко, което тя ми съобщаваше, за всяко лукавство и всяка тайна, и доверието му растеше с всеки разкрит заговор или измама, така че се превърнах в нещо повече от неговия познавач на истината. С времето станах най-довереният секретар, какъвто би могъл да има човек като него, получих още знание, още нишки от паяжината, и през цялото време търсех, чаках, но не откривах нищо. Търговецът-крал познаваше работата си прекалено добре, паяжината бе съвършена. Всяка лъжа, която му кажех, щеше да бъде разкрита бързо и последвана също толкова бързо от смъртта ми… Понякога си мислех просто да взема кинжал и да го забия в сърцето му, в края на краищата имах предостатъчно възможности за това, но бях млад и макар и обладан от омраза, все още копнеех за живота. Бях страхливец, затворник, чийто плен се влошава от знанието за необятността на затвора му. Отчаянието започна да разяжда сърцето ми. Отново се отдадох на пороци, потърсих бягство във виното, наркотиците и плътта — пороци, които щяха не след дълго да ме убият, ако не бяха пристигнали чужденците.

— Чужденците? — попита Вейлин.

— През всичките години в двореца на Лол-Тан никога не бях виждал чужденец. Бях чувал истории, разбира се. Истории за странни белокожи или чернокожи хора от Изтока, които били толкова нецивилизовани, че самото им присъствие във владенията на търговеца-крал представлявало обида и се търпяло само заради ценността на носените от тях товари. Групата, която дойде да преговаря с Лол-Тан, определено ми се видя странна с чудатите си дрехи и неразбираемия език, да не говорим за недодяланите им опити да спазват етикета. И за мое удивление една от тях беше жена, жена с песен.

— Единствените жени, допускани при търговеца-крал, бяха неговите съпруги, дъщери и наложници — продължи той. — В родната ми земя те не участват в търговските дела и им е забранено да притежават собственост. Чрез преводача разбрах, че тази жена е от високо потекло и отказът да бъде допусната би представлявал тежка обида за народа й. Вероятната печалба от предложението, което носеха тези чужденци, трябва да е била наистина голяма, та Лол-Тан да й позволи да влезе в приемната зала. Преводачът продължи да говори, но аз едва успявах да следя думите му, песента на жената изпълваше ума ми и не можех да откъсна очи от нея. Беше красива, братко, но по начина, по който е красив леопардът. Очите й блестяха, черната й коса сияеше, като полиран абанос, а в усмивката й, щом чу моята песен, имаше жестоко веселие… „Значи прасето с дръпнатите очи си има собствен Певец“, казваше песента й и глухият смях в нея ме накара да затреперя. Тя беше могъща, усещах го, песента й беше по-силна от моята. Навярно Шин-Ла би могла да си съперничи с нея, но не и аз. Плъхът бе срещнал котка и беше безпомощен пред нея. „Какво ли можеш да ми кажеш, чудя се?“, изпя тя в ума ми и песента й проникна по-надълбоко, бръкна в паметта и чувствата ми с жестока лекота, изкара наяве цялата ми омраза и кроежи. Предателските ми намерения сякаш предизвикаха у нея ликуване, свиреп триумф. „А Съветът ми разправяше, че това щяло да е трудно“, изпя тя. Погледът й задържа моя още за кратко. „Ако искаш търговецът-крал да умре, кажи му да отхвърли предложението ни.“ А после изчезна, оттегли се от ума ми, където бе нахълтала неканена, като остави след себе си ледена увереност. Тя беше дошла да убие Лол-Тан, ако той отхвърли онова, което му предлагаха, и искаше да го убие — изходът от преговорите не означаваше нищо за нея. Беше прекосила половината свят да търси кръв и нищо нямаше да я спре.

Лицето на Ам Лин бе напрегнато от припомнена болка.

— Понякога песента ни позволява да докоснем умовете на другите. През годините оттогава съм докосвал хиляди, но никога не съм изпитвал нещо, което да се сравни с черното петно в мислите на онази жена. Години след това сънувах кошмари, видения за клане, за убийства, извършвани със садистична прецизност, за пищящи или замръзнали в страх лица, мъжки, женски, детски. И видения за места, които никога не съм зървал, езици, които не разбирам. Мислех, че полудявам, докато не осъзнах, че тя е оставила у мен част от спомените си, може би от безразличие, а може би от небрежна злоба. С времето те избледняха. Но дори и сега има нощи, в които се будя с писъци и жена ми ме държи в обятията си, докато ридая.

— Коя беше тя? — попита Вейлин. — Откъде е дошла?

— Името, изречено от преводача, беше лъжливо, усетих го още преди да чуя песента й, а спомените, които остави, не дават никакви подсказки за името или семейството й. Що се отнася до родната й земя, навремето това не означаваше нищо за мен, но делегацията поднесе поздрави от Върховния съвет на Воларианската империя. Онова, което научих за воларианците оттогава, ме кара да си мисля, че там тя би се чувствала като у дома си.

— Направи ли го? Каза ли на търговеца-крал да отхвърли предложението им?

Ам Лин кимна.

— Без нито миг колебание. Колкото и да бях потресен, омразата ми не беше притъпена. Казах му, че всичките им приказки са лъжи, че кроят да прахосат неговите богатства и да запазят своите. Всъщност почти не разбирах какво са предложили, нито дали думите им са верни. Но както винаги той се довери безрезервно на преценката ми.

— А тя изпълни ли обещанието си?

— Отначало мислех, че ме е предала. Лол-Тан им даде отговора си на другата сутрин, след което те се качиха на кораба си и отплаваха. Той изглеждаше в отлично здраве и даваше всички признаци, че ще си остане така. Бях смазан от разочарование и страх. За първи път лъжех търговеца-крал. Не се съмнявах, че ще бъда разкрит и ще последва жестока смърт. Мина цял месец, през който се тревожех и се мъчех да скрия страха си, а после Лол-Тан бавно започна да се поболява. Отначало не беше нищо сериозно, слаба, но постоянна кашлица, за която, разбира се, никой не смееше да спомене, после бледност обхвана лицето му, ръцете му почнаха да треперят, след няколко седмици вече кашляше кръв и изпадаше в буйства. Когато умря, вече се бе превърнал в жалка останка от кожа и кости, която не можеше да си спомни собственото си име. Не изпитвах никаква жалост към него.

— Той, разбира се, си имаше наследник. Третият му син Мах-Лол — двамата по-големи бяха отровени тихомълком скоро след възмъжаването си, след като стана ясно, че им липсва прозорливостта на баща им. Мах-Лол беше истински син на баща си, интелигентен, невероятно образован и притежаващ цялата хитрост и безпощадност, необходими за да седи на трона на търговец-крал. Но за моя огромна радост той не знаеше нищо за дарбата ми. Болестта на Лол-Тан го бе довела до състояние, че да е неспособен да разкрие на сина си моята роля при двора. За Мах-Лол аз бях просто необичайно доверен секретар, а той имаше за този пост свой човек. Получих място на счетоводител в дворцовите складове, бях изселен от луксозното си жилище и ми плащаха само малка част от предишното ми възнаграждение. Явно от мен се очакваше да се самоубия от срам, че съм изпаднал в немилост пред краля, както вече бяха постъпили мнозина от излишните слуги на Лол-Тан. Вместо това аз просто си тръгнах, като казах на стража на портата, че ме пращат да свърша нещо в града. Той ми хвърли само бегъл поглед, докато излизах. Бях на двайсет и две и за първи път свободен. Това беше най-сладкият миг в живота ми. — Ам Лин поклати глава. — Свободата донесе промяна в моята песен, накара я да се извиси, да търси чудеса и новости. Последвах музиката й през кралството на Мах-Лол и отвъд него. Тя ме отведе при един каменоделец в малко селце високо в планините, който нямаше синове и чираци и се съгласи да ме обучи на своя занаят. Мисля, че бе смутен от бързината, с която се учех, да не говорим за необикновеното качество на работата ми, и изглеждаше облекчен, когато стана ясно, че вече няма на какво да ме научи. Така че продължих нататък.

— Накъде? — тихо попита Вейлин.

— Песента ме отведе до едно пристанище, където хванах кораб на изток. През следващите двайсет години пътувах от град на град и работех, оставях своя отпечатък върху къщи, дворци и храмове. Дори прекарах една година във вашето кралство, ваех водоливници за замъка на нилсаелския лорд. Никога не съм търпял лишения, в гладни времена песента ме отвеждаше където има храна и работа, в размирни времена ме водеше до място на покой и уединение. Никога не се съмнявах в нея, никога не й се противих. Преди пет години ме доведе тук, където Шоала, моята най-прекрасна съпруга, се мъчеше да поддържа работилницата на покойния си баща. Тя притежаваше нужните умения, но богатите алпиранци не обичат да си имат работа с жени. Оттогава съм тук. Поне досега песента не ме е подтикнала да ида другаде, за което съм благодарен.

— Дори и сега ли? — учуди се Вейлин. — С Червената ръка в града?

— Твоята песен повиши ли тон, когато чу, че болестта е тук?

Вейлин си спомни отчаянието, което изпита при мисълта за вероятната участ на сестра Гилма, но осъзна, че кръвната песен не се беше обадила.

— Не. Това означава ли, че няма опасност?

— Едва ли. Означава, че по някаква причина ние двамата трябва да сме тук.

— Значи това е… — Вейлин потърси точните думи. — Нашата съдба?

Ам Лин сви рамене.

— Кой може да каже, братко? Не знам много за съдбата, освен че през живота си съм виждал сума ти случайни и неочаквани неща, което ме кара да се съмнявам, че изобщо съществува съдба. Ние си проправяме собствен път, но с водачеството на песента. Твоята песен, това си ти, помни го. Можеш не само да я чуваш, а и да я пееш.

— Как? — Вейлин се приведе напред, смутен от жаждата за знания, която знаеше, че личи в гласа му. — Как да я пея?

Ам Лин посочи тезгяха, където продължаваше да стои частично издяланият каменен блок, недокосван от първото посещение на Вейлин.

— Ти вече започна. Подозирам, че пееш отдавна, братко. Песента може да ни накара да посягаме към различни инструменти: перото, длетото… или меча.

Вейлин хвърли поглед към меча си, опрян в удобна близост на ръба на масата. „Това ли правя през всичките тези години? Проправям си път в живота? Всичката пролята кръв и погубени хора са само куплети в една песен?“

— Защо не я довърши? — поинтересува се Ам Лин. — Скулптурата?

— Ако хвана пак чука и длетото, няма да ги оставя, докато не свърша. А настоящата ситуация изисква цялото ми внимание. — Знаеше, че това е вярно само отчасти. Грубо изсечените черти, подаващи се от блока, бяха започнали да му се струват смущаващо познати, още не толкова, че да разбере чии са, но достатъчно, за да заключи, че готовата версия ще е лице, което познава. По някакъв извратен начин появата на Червената ръка бе добре дошло извинение за отлагане на момента на окончателната яснота.

— Не е добре да пренебрегваш песента си, братко — предупреди го Ам Лин. — Спомняш ли си вредата, която ти причиних, като те повиках за първи път? Защо мислиш, че стана така?

— Песента ми мълчеше.

— Правилно. А защо мълчеше?

„Крехката шия на краля… Опасните тайни на курвата…“

— Тя поиска от мен да направя нещо, нещо ужасно. И когато не можах да го направя, замлъкна. Мислех, че ме е изоставила.

— Песента е както твой водач, така и твоя защита. Без нея ти си уязвим за другите, които могат да правят като нас, например онази воларианка. Повярвай ми, братко, не би ти се искало да си уязвим за нея.

Вейлин погледна мраморния блок и проследи грубия профил на неоформеното лице.

— Когато „Червеният сокол“ се върне — каза тихо. — Тогава ще я довърша.

 

 

Двайсет дни след заминаването на „Червеният сокол“ моряците се разбунтуваха. Измъкнаха се от импровизираните си затвори в района на складовете, убиха пазачите си и се отправиха към пристанището в добре планирана атака. Кейнис реагира бързо: заповяда на две роти от Вълчите бегачи да държат пристана и повика хората на граф Марвен да блокират околните улици. Кумбраелските стрелци бяха разположени по покривите и покосиха десетки моряци. Срещнали такава дисциплинирана съпротива, те се разколебаха, прекратиха атаката срещу пристанището и заотстъпваха към града. Кейнис заповяда незабавна контраатака и по времето, когато се появи Вейлин, краткият, но кървав бунт беше кажи-речи потушен.

Вейлин завари Кейнис да се бие с някакъв едър мелденеец. Великанът размахваше грубо издялана тояга към пъргавия брат, докато той танцуваше около него и мечът му се стрелкаше да пореже ръцете или лицето му.

— Предай се! — заповяда той, докато острието му оставяше резка върху предмишницата на мъжа. — Всичко свърши!

Мелденеецът изрева от болка и ярост и удвои усилията си. Безполезната му тояга срещаше само въздуха, докато Кейнис продължаваше страшния си танц. Вейлин вдигна лъка си, сложи стрела на тетивата и я заби право в шията на мелденееца от четирийсет крачки. Беше едно от добрите му постижения.

— Не е време за половинчати мерки, братко — каза той на Кейнис, като прекрачи трупа на мелденееца и изтегли меча си.

След час всичко бе свършило, близо двеста моряци лежаха мъртви и още толкова бяха ранени. Вълчите бегачи бяха загубили петнайсет души, сред тях и Джебчията, един от първоначалните трийсет избраници от времето в Мартиш. Подкараха моряците обратно към складовете и Вейлин заповяда да доведат на пристанището оцелелите капитани. Бяха четирийсетина, всички с грубите обветрени лица, характерни за морските капитани. Наредиха ги на кея, коленичили пред него с вързани ръце. Повечето гледаха навъсено, кои със страх, кои с открито предизвикателство.

— Действията ви бяха глупави и егоистични — каза им Вейлин. — Ако бяхте стигнали до корабите си, щяхте да отнесете чумата на стотици други пристанища. Загубих някои добри мъже в този жалък фарс. Бих могъл да екзекутирам всички ви, но няма да го направя. — Посочи към пристанището, където стояха на котва многобройните кораби от търговската флота на града. — Казват, че душата на капитана е в кораба му. Вие убихте петнайсет от моите хора. Искам петнайсет души за компенсация.

Отне дълго време, докато лодки с екипажи от Кралската гвардия извлекат корабите от пристанището и ги закотвят на известно разстояние от брега, залеят палубите им с катран и напоят платната и въжетата с масло. Стрелците на Дентос довършиха работата със залпове огнени стрели и по смрачаване петнайсет кораба вече горяха, високите пламъци пръскаха искри към звездното небе и озаряваха морето на мили околовръст.

Вейлин огледа капитаните и изпита смътно задоволство от скръбта по обветрените им лица. В очите на някои блестяха сълзи.

— Ако тази глупост се повтори — каза той, — ще заповядам да вържат вас и екипажите ви за мачтите, преди да изгоря остатъка от флотата.

 

 

На сутринта Вейлин завари при портите на имението губернатор Аруан. Нямаше и следа от сестра Гилма. Ледената лапа на страха стисна вътрешностите му.

— Къде е сестра ми?

Някога месестото лице на губернатора бе провиснало от внезапната загуба на тегло и посърнало от тревоги, макар че не показваше признаци на Червената ръка. Погледът му беше предпазлив, а гласът — безизразен.

— Болестта я покоси снощи, много по-бързо от дъщеря ми и камериерката. Спомням си, преди години майка ми разправяше, че с чумата било така. Някои издържат дни, даже седмици, а други угасват за часове. Сестра Гилма не ме пускаше при дъщеря ми, настояваше само тя да се грижи за нея, на мен и на слугите ни беше забранено дори да влизаме в онова крило на дома. Каза, че това било необходимо, за да се спре разпространението на болестта. Снощи я открих паднала на стълбите, почти в безсъзнание. Тя ми забрани да я докосвам, изпълзя сама в стаята на дъщеря ми… — Гласът му заглъхна.

— Говорих с нея вчера — каза тъпо Вейлин. Потърси по лицето на губернатора някакъв признак, че греши, но откри само съжаление. Гласът му беше задавен, когато зададе излишния въпрос: — Мъртва ли е?

Губернаторът кимна.

— Да. Камериерката също. Дъщеря ми обаче още се държи. Изгорихме телата, както нареди сестра Гилма.

Вейлин осъзна, че стиска кованото желязо на портата. „Гилма… Гилма с ясните очи и неизменния смях. Мъртва и предадена на огъня само за броени часове, докато аз си губех времето с онези идиоти моряците.“

— Тя каза ли нещо? Остави ли някакъв завет?

— Угасна много бързо, милорд. Каза да ви предам да спазвате нарежданията й и че ще се видите пак в Отвъдното.

Вейлин се взря внимателно в лицето на губернатора. „Лъже. Не е казала нищо. Просто се е разболяла и е умряла.“ Въпреки това откри, че е благодарен за тази лъжа.

— Благодаря ви, милорд. Имате ли нужда от нещо?

— Още малко мехлем за обривите на дъщеря ми. И може би няколко бутилки вино. То поддържа слугите щастливи, а запасите ни вече се изчерпват.

— Ще се погрижа. — Вейлин откопчи ръце от портата и се обърна да си тръгне.

— Тази нощ забелязахме голям огън — обади се губернаторът. — Навътре в морето.

— Моряците се разбунтуваха, опитаха се да избягат. Изгорих няколко кораба като наказание.

Очакваше някаква забележка, но губернаторът просто кимна.

— Добро решение. Но въпреки всичко ви съветвам да компенсирате Търговската гилдия. След като аз съм затворен тук, те са единствената цивилна власт в града и е по-добре да не ги настройвате срещу себе си.

Вейлин беше по-склонен да бичува всеки търговец, който допусне грешката да надигне глас в негово присъствие, но през булото на скръбта си съзря мъдростта в думите на губернатора.

— Ще го направя. — По някаква причина се поколеба, искаше му се да добави още нещо, да се отплати по някакъв начин на губернатора за любезните му лъжи. — Няма да останем тук дълго, милорд. Може би още няколко месеца. Ще има кръв и огън, когато пристигне армията на императора, но независимо дали ще победим, или ще загубим, скоро ще се махнем и този град отново ще е ваш.

На лицето на губернатора се смесваха объркване и гняв.

— Тогава защо, в името на всички богове, дойдохте тук?

Вейлин погледна към града. Светлината на утринното слънце играеше по къщите и пустите улици. Океанът отвъд трептеше в златисто, разпенените бели вълни се носеха към брега, а небето над тях бе безоблачно синьо… а сестра Гилма беше мъртва, заедно с хиляди други и още хиляди, които предстоеше да умрат.

— Има нещо, което трябва да направя — каза той и се отдалечи.

 

 

Намери Дентос на върха на фара в далечния край на дигата, която ограждаше пристанището отляво. Седеше, провесил крака през ръба на плоския покрив, взираше се в морето и си посръбваше от една манерка, пълна с „приятеля на братята“. Лъкът му лежеше до него, заедно с празния колчан. Вейлин седна и Дентос му подаде манерката.

— Не дойде да чуеш молитвите за сестра ни — каза Вейлин, като отпи малка глътка и подаде манерката обратно; намръщи се, когато сместа от бренди и червено цвете опари глътката му.

— Казах своя собствена молитва — промърмори Дентос. — Тя ме чу.

Вейлин хвърли поглед към основата на фара, където множество безжизнени чайки се полюшваха във водата, всичките пронизани с по една-единствена стрела.

— Изглежда, и чайките са те чули.

— Упражнявах се — каза Дентос. — Те и без това са гадни мършояди, не мога да ги понасям, такъв ужасен шум вдигат. Чичо ми Грол ги наричаше „цвъкащи гадини“. Той беше моряк. — Изсумтя и отпи пак. — Може и да съм го убил снощи. Не си спомням добре как изглеждаше копелдакът.

— Колко чичовци имаш, братко? Винаги съм се чудил.

Лицето на Дентос помрачня и той дълго не каза нищо. Когато най-после заговори, в гласа му имаше сериозност, каквато Вейлин не бе чувал никога.

— Николко.

Вейлин се намръщи озадачено.

— Ами онзи с бойните кучета? И онзи, който те научил да стреляш с лък…

— Сам се научих. В нашето село имаше един майстор ловец, но не ми беше чичо, нито пък онзи гаден лайнар с кучетата. Никой от тях не беше. — Погледна Вейлин и се усмихна тъжно. — Скъпото ми старо майче беше селската курва, братко. Наричаше многото мъже, които се появяваха на вратата ни, мои чичовци и ги караше да са добри с мен, иначе не ги пускаше в леглото си. В края на краищата всеки от тях би могъл да ми е баща. Така и не разбрах кой точно, пък и кучешка пръдня не давам. Бяха доста жалка сбирщина.

— Курва или не, майка ми се грижеше всеотдайно за мен. Никога не гладувах и винаги имах дрехи на гърба и обуща на краката, за разлика от повечето деца в селото. Достатъчно зле беше да съм хлапето на курвата, а още по-зле — да ми завиждат. Всички знаеха, че баща ми може да е някой от трийсетината мъже в селото, затова другите деца ме наричаха Нечие копеле. Бях четиригодишен, когато го чух за първи път: „Нечие копеле? Нечие копеле? Откъде си взе обувките, Нечие копеле?“ И продължи все така, от година на година. Имаше едно момче, синът на чичо Баб, гадно малко лайненце, което винаги подемаше първо виковете. Един ден той и бандата му почнаха да ме замерят с разни неща, някои от тях остри. Целият бях нарязан и се ядосах. Затова взех лъка и забих една стрела в крака му. Не мога да кажа, че съжалявах, докато го гледах как реве и се мята. След тази случка… — той сви рамене — не можех да остана повече там. Никой нямаше да вземе за чирак копелето на една курва, при това опасно копеле, затова майка ми ме прати в Ордена. Още я помня как плачеше, докато каруцата ме откарваше.

Докато го гледаше как отпива от манерката, Вейлин остана поразен колко стар изглежда. Дълбоки бръчки покриваха челото му, а късо подстриганата коса по слепоочията му бе започнала да побелява преждевременно. Годините на битки и несгоди го бяха състарили и скръбта му по сестра Гилма бе осезаема. От всички братя тя беше най-близка с него. „Като се върнем в Кралството, ще помоля аспекта да му даде пост в Дома на ордена“, реши Вейлин, а после осъзна, че има сериозна вероятност нито един от двамата да не се върне. Единственото, което можеше да предложи на Дентос, бяха още възможности за кървава гибел. Мислите му се насочиха отново към мраморния блок, който чакаше в работилницата на Ам Лин, и той разбра, че е протакал прекалено дълго. Беше време да свърши онова, за което бе пратен тук. Ако успееше да го постигне преди идването на алпиранската армия, може би щеше да се избегне още едно клане, стига да бе готов да плати цената.

Изправи се и докосна Дентос по рамото на прощаване.

— Имам работа…

Уморените очи на Дентос изведнъж заблестяха от вълнение и пръстът му се стрелна към хоризонта.

— Платно! Виждаш ли го, братко?

Вейлин заслони очи и огледа морето. Беше само една точица, сиво петънце между водата и небето, но без съмнение беше платно. „Червеният сокол“ се връщаше.

 

 

Капитан Нурин бе първият, който слезе по трапа. Слабото му обветрено лице бе изпито от изтощение, но в очите му грееше блясъкът на триумфа, заедно с алчността, която Вейлин помнеше толкова добре от първата им среща.

— Двайсет и един ден! — възкликна той. — Не бих си и помислил, че е възможно толкова късно през годината, но Удонор чу молитвите ни и ни дари с попътен вятър. Можеха да са и осемнайсет, ако не се бе наложило да се бавим толкова във Варинсхолд или да караме толкова много пътници обратно.

— Толкова много пътници ли? — попита Вейлин. Погледът му беше прикован в трапа: очакваше всеки момент на него да се появи слабичка тъмнокоса фигура.

— Общо девет. Макар че умът ми не го побира за какво му е на момиче, което едва ми стига до рамото, охрана от седем души.

Вейлин се обърна намръщено към него.

— Охрана ли?

Нурин сви рамене и посочи към трапа.

— Вижте сам.

Здравенякът, който слизаше по него, имаше сплескано свирепо лице, което никак не се смекчаваше от навъсения поглед, с който се взря във Вейлин и заобиколилите го Вълчи бегачи. Още по-обезпокоителен бе фактът, че носеше черната роба на Четвъртия орден и меч на колана си.

— Брат Вейлин? — попита той с безизразен тон.

Вейлин кимна. Растящата в него тревога потисна всякакво желание да го поздрави.

— Брат-командир Илтис — представи се мъжът в черно. — Отряд за защита на Вярата на Четвърти орден.

— Никога не съм чувал за вас — каза му Вейлин. — Къде са сестра Шерин и брат Френтис?

Брат Илтис премигна, явно несвикнал на такова неуважение.

— Затворничката и брат Френтис са на борда. Имаме да обсъдим някои въпроси, братко. Трябва да бъдат извършени някои приготовления…

Вейлин беше чул само една дума.

— Затворничка ли? — Гласът му беше тих, но той отлично съзнаваше стаената в него заплаха. Брат Илтис премигна пак и въсенето му отслабна до неуверено мръщене. — Каква… затворничка?

Скърцането на дърво го накара да се обърне пак към кораба. Друг брат от Четвъртия орден, също въоръжен с меч, водеше тъмнокоса млада жена за верига, захваната към оковите на китките й.

Шерин беше по-бледа, отколкото я помнеше, и малко поотслабнала, но лъчезарната открита усмивка, която огря лицето й, щом погледите им се срещнаха, си оставаше непроменена. Още петима братя я последваха на кея, разгърнаха се на всички страни и загледаха Вейлин и Вълчите бегачи със студено недоверие. Последният, който слезе по трапа, беше Френтис, с измъчено от срам лице и извърнати очи.

— Сестро. — Вейлин пристъпи към Шерин, но откри, че пътят му е внезапно преграден от Илтис.

— На затворничката е забранено да общува с Правоверните, братко.

— Разкарай ми се от пътя! — заповяда Вейлин, изричаше ясно и натъртено всяка дума.

Илтис видимо пребледня, но остана на мястото си.

— Имам заповеди, братко.

— Какво означава това? — попита Вейлин гневно. — Защо нашата сестра е окована така?

Зад Илтис Шерин вдигна окованите си китки и направи печална гримаса.

— Съжалявам, че отново ме намираш във вериги…

— Затворничката да не говори без разрешение! — викна Илтис, врътна се към нея и дръпна рязко веригата, така че гривните се впиха в плътта й и тя трепна от болка. — Затворничката няма да мърси ушите на Правоверните със своите думи на ерес и измяна!

Очите на Шерин се стрелнаха умоляващо към Вейлин.

— Моля те, не го убивай!