Антъни Райън
Кръвна песен (26)

5.

Когато Френтис дойде да го събуди, Вейлин сънуваше Мартишката гора. Отново беше на поляната и слушаше влудяващата главоблъсканица, тъкана от Нерсус Сил Нин. Само че този път очите й не бяха на червени мраморни жилки, а мастиленочерни, като камъчето в празната орбита на Едноокия. Топлото следобедно слънце, което къпеше поляната във видението му, сега го нямаше, земята бе затрупана с дебел сняг, а въздухът режеше от студ. А думите й, макар и все още загадъчни, бяха жестоки.

— Ти ще убиваш отново и отново, Берал Шак Ур — каза му тя с гадна усмивка, малки точици светлина блестяха в черните топчета на очите й. — Ще станеш свидетел на смъртоносна жетва под кърваво слънце. Ще убиваш за вярата си, за своя крал и за Огнената кралица, когато се въздигне. Легендата за теб ще обгърне целия свят и ще бъде песен за кръв.

Той стоеше на колене в снега, сплел ръце върху дръжката на кинжала си, а острието му бе хлъзгаво от кръв, която блестеше черна под лунната светлина. Зад него имаше труп, Вейлин усещаше как топлината му се просмуква в снега. Познаваше лицето на трупа, знаеше, че е някой, когото обича. И знаеше, че той го е убил.

— Не съм молил за това — каза. — Никога не съм го искал.

— Желанието е нищо. Съдбата е всичко. Ти си играчка на съдбата, Берал Шак Ур.

— Аз сам ще избирам съдбата си — каза той, но думите му бяха тихи, безсилни, като на дете, опълчващо се на равнодушен родител.

Смехът й бе подигравателен кикот.

— Изборът е лъжа. Най-голямата лъжа.

Жлъчното й лице избледня, когато една ръка разтърси рамото му.

— Братко!

Той се събуди със сепване. Пред замъглените му очи изплува бледото разтревожено лице на Френтис.

— Пристигна вестоносец — каза брат му. — От двореца. Аспектът те вика.

Той се облече набързо, изтласка кошмара от ума си и се отправи към цитаделата. Завари аспекта в стаите му да чете свитък с кралския печат.

— Васалният лорд на Кумбраел е мъртъв — каза аспектът без никакви встъпления. — Изглежда, синът му, вторият му син, го е убил и се е обявил за лорд на васалството. Призовава всички лоялни кумбраелци и верни служители на техния бог да се стекат към него и да отхвърлят омразния потисник и еретик крал Янус. Заповядва на всички привърженици на Вярата да напуснат васалството или да бъдат справедливо екзекутирани. Според сведенията някои вече горят на кладите. — Направи пауза, взрян внимателно в лицето на Вейлин. — Знаеш какво означава това, нали?

Изводът беше очевиден, макар и смразяващ.

— Ще има война.

— Така е. Битки и кръвопролития, села и градове ще горят. — Гласът на аспекта бе горчив. Той хвърли кралското послание върху писалището си. — Негово величество е заповядал свикване на Кралската гвардия. Нашият полк трябва да е при северната порта утре по обяд.

— Ще се погрижа да стане, аспект.

— Готови ли са?

Вейлин си спомни думите на Норта и собствената си преценка за дисциплината им.

— Ще се бият, аспект. Ако разполагахме с повече време, щяха да се бият по-добре, но ще се бият.

— Това е добре. Брат Макрил ще командва разузнавателен отряд от трийсет братя, който ще съпровожда полка и ще осигурява сведения. Бих искал по-голям контингент, но военните ни части са пръснати из Кралството и няма време да призовем обратно значителен брой хора.

Аспектът се приближи, лицето му бе по-сериозно, отколкото Вейлин го бе виждал някога.

— Помни преди всичко следното. Полкът се намира под заповедите на краля, но е част от този Орден, а този Орден е мечът на Вярата. Мечът на Вярата не може да бъде опетнен с кръвта на невинни. В Кумбраел ще видиш много неща, ужасни неща. Има хора, които отричат Вярата и се кланят на фалшиви богове, но все пак са поданици на Кралството. Ще бъдеш подложен на силно изкушение да утолиш яростта си, да позволиш на войниците си да малтретират хората, които намериш там. Трябва да му устоиш. Изнасилвачите, крадците и всеки, който се отнася зле с тези хора, трябва да бъде бичуван и обесен. Ще проявяваш всяка възможна любезност към простия народ на Кумбраел. Ще им покажеш, че Вярата не е отмъстителна.

— Ще го направя, аспект.

Аспектът се върна зад писалището си и седна тежко. Сключи дългите си пръсти в скута си; слабото му лице беше изпито и уморено, а очите — печални.

— Надявах се, че до края на живота си няма да видя Кралството раздирано отново от война — каза накрая. — Ето защо се присъединихме към него, разбираш ли? Ето защо обвързахме Вярата с Короната. За мир и… — бледа усмивка изви тънките му устни — за единство.

— Аз… съмнявам се, че кралят е искал тази криза да завърши с война, аспект — осмели се да каже Вейлин.

Аспектът се извъртя рязко към него и тъгата му изчезна за миг, сменена от непоклатима увереност, която Вейлин познаваше още от момче.

— Не ни е дадено да знаем желанията на краля. Не забравяй нарежданията ми, Вейлин. Придържай се към Вярата и нека Покойните насочват ръката ти.

 

 

Полкът маршируваше под гранитносиво небе, късното следобедно слънце бе скрито от навъсени облаци, които съответстваха на мрачното настроение на мъжете. Събирането и потеглянето бяха отнели повече време, отколкото се харесваше на Вейлин, и той откри, че гневът му постепенно се разгаря, докато маршируваха към града.

— Вдигни я, малоумнико! — изръмжа на един войник, който си изпусна алебардата. — Тя струва повече от теб. Сержант, никакъв ром за този довечера.

— Слушам, милорд! — Сержант Крелник беше неизменно до него и го гледаше с предпазливо уважение. Вейлин подозираше, че сержантът не винаги е педантичен в налагането на наказанията, но предпочиташе да си затваря очите за това, макар че днес не се чувстваше особено склонен да го прави.

Стигнаха до северната порта час преди пладне. Мъжете се натръшкаха край пътя, някои мърмореха за липсата на почивка по време на прехода, но не много високо.

— Къде са всички? — попита Баркус, като огледа празната равнина. — Не трябваше ли цялата Кралска гвардия да е тук?

— Може да закъсняват — предположи Дентос. — Изпреварили сме ги, защото се движим по-бързо.

— Брат-командир Макрил може да разполага с някои отговори. — Кейнис кимна към портата, където се бе появил Макрил, водещ в галоп малкия си отряд от конни разузнавачи.

— Кралската гвардия се събира на Западния път — каза им брат-командирът, щом дръпна юздите сред облак прах. — Военачалникът заповяда да чакаме тук.

— Военачалник ли? — попита Вейлин. В Кралството не бе имало Военачалник, откакто баща му бе напуснал службата си при краля.

— Лорд-маршал Ал Хестиан беше удостоен с тази чест от краля. Той води Кралската гвардия към Кумбраел със заповеди да превземе столицата по най-бързия начин.

„Ал Хестиан… Кралят е поставил Кралската гвардия в ръцете на бащата на Линден.“ На Вейлин му се прииска да се бе срещнал с лорд-маршала, когато отнесе меча на Линден на брат му. Би дал много, за да прецени нрава на лорда, да разбере дали жадува за мъст. Ако бе така, страховете на аспекта за невинните жители на Кумбраел щяха да са съвсем основателни.

Обърна се към сержант Крелник.

— Погрижете се мъжете да не се наливат много с вода. Не палете огньове. Не знаем колко време ще сме тук.

— Слушам, милорд.

Чакаха под застрашителното небе. Мъжете се бяха скупчили да играят на зарове или хвърляне на ножове — играта на Ордена бе възприета ентусиазирано от полка. Както и в Ордена, метателните ножове се бяха превърнали в нещо като парична единица и признак на статус сред войниците, макар че Вейлин полагаше големи усилия някои други традиции като кражбите и честите свади по време на хранене да не навлязат в редиците.

— В името на Вярата, Баркус! Какво е това?

Дентос се взираше в предмета, който Баркус бе извадил от дисагите си. Беше дълъг около метър, със спирално усукана желязна дръжка и двойно острие, което блестеше неестествено на оскъдната дневна светлина.

— Бойна секира — отвърна Баркус. — Майстор Джестин ми помогна да я изкова.

Като погледна оръжието, Вейлин почувства неспокойния шепот на кръвната песен. Тревогата му се усили от онова, което знаеше за Мрачното влечение на Баркус към метала.

— Звездно сребро в острието? — попита Норта, когато се събраха да огледат оръжието.

— Разбира се, но само по ръбовете. Дръжката е куха, за да е лека. — Той подхвърли секирата във въздуха и тя се преметна, преди да падне обратно в дланта му. — Виждате ли? Мога да поразя летящо врабче с това. Пробвайте го.

Подаде оръжието на Норта, който направи няколко пробни замаха с него. Повдигна вежди от гладкото движение на острието през въздуха.

— Имам чувството, че пее. Чуйте. — Замахна пак със секирата и във въздуха се разнесе тиха, почти музикална нотка. Вейлин усети как кръвната песен стана по-пронизителна и откри, че неволно отстъпва, а в стомаха му се заражда смътно гадене.

— Искаш ли да я изпробваш, братко? — Норта му подаде секирата.

Погледът на Вейлин бе привлечен от острието, от блестящия му ръб от звездно сребро и широката глава, в която бе издълбан надпис.

— Дал си й име? — попита той Баркус, без да вземе секирата.

— Бендра. На моята… На една жена, която познавах.

Норта се взря по-внимателно в острието.

— Не мога да го разчета. На какъв език е?

— Инструктор Джестин каза, че е стар волариански. Ковашка традиция е да го използват при надписване на оръжията. Не знам защо.

— Воларианските ковачи се смятат за най-добрите на света — каза Кейнис. — Говори се, че те били първата раса, която започнала да топи желязото. Повечето тайни на ковашкия занаят произхождат от тях.

— Стига игрички, братя — намеси се Вейлин, завладян от желанието да се махне далеч от това оръжие. — Погрижете се за ротите си. Уверете се, че не са успели да загубят някакво тежко снаряжение при прехода.

Мина един час, преди през портата да излезе друг отряд, двайсет мъже от Кралската конна гвардия, водени от висок червенокос младеж на впечатляващ черен жребец. Вейлин позна безупречно спретнатата фигура на капитан Смолен, яздещ редом с него.

— Стройте хората! — викна Вейлин на сержант Крелник. — И се постарайте редиците да са равни. Имаме кралски гост.

Закрачи напред да приветства принца, докато полкът бързо се строяваше по роти и заставаше мирно. Отрядът на принца спря и Вейлин се отпусна на едно коляно, свел глава.

— Ваше височество.

— Стани, братко — каза принц Малциус. — Нямаме много време за церемонии. Ето. — Подхвърли на Вейлин свитък с кралския печат. — Вашите заповеди. Този полк е на мое разположение до второ нареждане. — Озърна се през рамо и погледът на Вейлин бе привлечен от прегърбената фигура в предната редица на гвардейците, мъж с жълтеникаво лице, зачервени очи и надвиснали вежди, които свидетелстваха за продължителен период на злоупотреба с алкохол. — Мисля, че сте виждали лорд Мустор и преди — каза принц Малциус.

— Така е. Моите съболезнования за кончината на баща ви, милорд. — Дори наследникът на Кумбраел да чу тези думи, не го показа с нищо, само се въртеше неудобно в седлото и се прозяваше.

— Лорд Мустор ще дойде с нас — каза принцът. После хвърли поглед към спретнато строените редици. — Готови ли са за потегляне?

— Чакат заповедта ви, ваше височество.

— Тогава да не се туткаме. Ще тръгнем по северния път и до залез-слънце ще сме до моста на Саламурената река.

Вейлин пресметна набързо разстоянието. „Почти двайсет мили, и то по северния път, встрани от маршрута на Кралската гвардия.“ Изтика пороя от въпроси навътре в съзнанието си и кимна официално.

— Разбрано, ваше височество.

— Аз ще тръгна напред да установя лагер. — Принцът го удостои с кратка усмивка. — Ще говорим довечера. Без съмнение ще искате обяснение за всичко това.

Смуши коня си и се отдалечи в галоп, следван от отряда гвардейци. Докато минаваха покрай него, Вейлин зърна сред ездачите друго познато лице, на слаб младеж с буйни черни къдрици. Очите му срещнаха за миг очите на Вейлин и изражението му показваше, че копнее за признание, за одобрение. „Алуциус Ал Хестиан. Значи все пак ще отиде на война.“

Вейлин се извърна и закрещя заповеди.

 

 

Когато полкът стигна до дървения мост над широката Саламурена река, нощта вече наближаваше. Вейлин заповяда да вдигнат лагер и да разположат постове.

— Никакъв ром, докато това не свърши — каза на сержант Крелник, докато слизаше от Плюй и потриваше болящия го гръб. — Очаквам още няколко дни усилен ход. Не искам мъжете да бъдат забавяни от алкохола. Всеки, който се оплаква, може да се обърне лично към мен.

— Няма да има оплаквания, милорд — увери го Крелник, преди да се отдалечи с широки крачки и да закрещи заповеди с дрезгавия си глас.

Вейлин остави Плюй под грижите на един от братята на Макрил и намери отряда на принца, разположен на лагер до една върба край моста.

— Лорд Вейлин — поздрави го капитан Смолен и козирува отсечено. — Радвам се да ви видя отново.

— Капитане. — Вейлин все още бе предпазлив към капитана след ролята, която бе изиграл за срещата му с принцеса Лирна. Но все пак му се струваше грубо да го укорява за това — разбираше колко лесно може един човек да се поддаде на нейната убедителност.

— Трябва да кажа, че се радвам на възможността да бъда отново войник. — Капитан Смолен кимна към лагерния огън, където една увита в плащ фигура се взираше в пламъците и от време на време посръбваше от бутилка вино. — Имам чувството, че достатъчно дълго бях бавачка на новия васален лорд.

— Значи изисква много грижи?

— О, не. Задълженията ми се състояха главно в това да го поддържам запасен с вино и да отказвам да му доставя курва. Ако не иска едното или другото, рядко обелва дума. — Капитанът посочи издигнатата наблизо палатка. — Негово височество каза да ви поканя да влезете веднага щом пристигнете.

Вейлин завари принца приведен над една маса, вперил поглед в просната пред него карта. В ъгъла на палатката Алуциус Ал Хестиан вдигна очи от свитъка, по който пишеше.

— Братко — поздрави го топло принцът и пристъпи напред да стисне ръката му. — Хората ви постигат добро време. Не ви очаквах поне още час-два.

— Полкът марширува добре, ваше височество.

— Много се радвам да го чуя. Ще трябва да изминат още много мили, преди да свършим. — Върна се при масата и хвърли поглед към Алуциус. — Вино за брат Вейлин, Алуциус.

— Благодаря, ваше височество, но предпочитам вода.

— Както желаете.

Младият поет наля бокал вода от една манерка и го подаде на Вейлин. Изражението му бе предпазливо, но все още жадуващо за одобрение.

— Радвам се да ви видя отново, милорд.

— И аз вас, господине. — Тонът му бе неутрален, но от начина, по който Алуциус се дръпна, той разбра, че лицето му е издало мислите му.

— Би ли проверил конете, Алуциус? — попита принцът. — Скиталец става неспокоен, когато не е натимарен както трябва.

— Да, ваше височество. — Алуциус се поклони и се оттегли, като хвърли още един предпазлив поглед към Вейлин преди платнището на палатката да се спусне зад него.

— Той ме умоляваше да го взема — каза принц Малциус. — Заяви, че ще ни следва дори и да му заповядам да не го прави. Направих го свой оръженосец, какво друго можех да направя?

— Оръженосец ли, ваше височество?

— Ренфаелски обичай. Младите благородници чиракуват при опитни рицари, за да усвоят занаята. — Направи пауза, щом забеляза изражението на Вейлин. — Виждам, че споделяш неодобрението на сестра ми.

— Брат му не искаше такъв живот за него. Това бе предсмъртното му желание.

— В такъв случай съжалявам. Но един мъж трябва сам да избира пътя си в живота.

— Един мъж, да. Но той е още момче. Всичко, което знае за войната, идва от книгите.

— Аз бях само на четиринайсет, когато придружих флотата ни до Мелденейските острови. Мислех за войната като за голямо приключение. Скоро разбрах, че греша. Алуциус също ще го разбере. Именно уроците, които получаваме, ни превръщат от момчета в мъже.

— Поне обучен ли е?

— Баща му се опита да го научи да си служи с меч, но той явно е лош ученик. Помолих капитан Смолен да му покаже това-онова.

— Капитан Смолен ми изглежда добър офицер, ваше височество, но ще го сметна за услуга, ако ми позволите аз да обучавам момчето.

Принц Малциус се замисли за момент.

— Значи приятелството с единия брат се разпростира и върху другия?

— По-скоро дълг.

— Дълг. Знам нещичко за дълга. Добре, обучавай момчето, щом искаш. Макар че не мога да си представя откъде ще намериш време. Виж тук. — Той се обърна към картата. — Мисията ни, изглежда, ще се окаже тежка.

Картата изобразяваше в подробности границата между Кумбраел и Азраел, от южния бряг до планините, които образуваха северната граница с Нилсаел.

— В момента сме на лагер тук. — Принцът посочи мястото, където пътят пресичаше западния ръкав на Саламурената река. — В същото време Военачалник Ал Хестиан води Кралската гвардия по западния път към брода северно от Мартиш. Оттам ще се отправи към кумбраелската столица, без съмнение сеейки огън и ужас по пътя си. Най-вероятно ще стигне столицата до двайсет дни, може би двайсет и пет, ако кумбраелците успеят да съберат достатъчно голяма войска, за да го срещнат на бойното поле. Не се съмнявай, че щом стигне до града, той ще бъде опожарен и много невинни ще загинат в пламъците. — Принц Малциус погледна Вейлин с немигащ и втренчен поглед. — Дали Ордените на Вярата ще се радват, или ще скърбят при такъв изход, братко? Толкова много Отричащи, предадени на огъня, за да не ни безпокоят повече.

— Истинските Правоверни не биха могли да се радват на проливането на невинна кръв, ваше височество. Независимо дали става дума за Отричащи, или не.

— Тогава ще се съгласиш, че трябва да използваме всеки шанс да спрем това клане, преди да е започнало?

— Разбира се.

— Хубаво! — Юмрукът на принца удари по масата и той се отправи към платнището на входа. — Васален лорд Мустор. Моля за вашето присъствие.

На васалния лорд на Кумбраел му бе нужно малко време, за да се отзове на повикването. Небръснатото му лице бе още по-изпито и измъчено, отколкото го помнеше Вейлин. Мъжът явно бе още пиян и Вейлин се изненада от яснотата на гласа му.

— Брат Вейлин. Доколкото разбирам, трябва да ви поздравя.

— Да ме поздравите ли, милорд?

— Направиха ви Меч на кралството, нали така? Изглежда, издигането ви съвпада с моето. — Смехът му беше пълен с ирония.

— Тъкмо запознавах брат Вейлин с нашите замисли, лорд Мустор — заяви принц Малциус. — Той е съгласен с целта на нашата мисия.

— Толкова се радвам. Наистина бих предпочел да не наследявам васалство, състоящо се предимно от пепел и трупове.

— Така е — промърмори принцът и се върна при картата. — Васален лорд Мустор беше достатъчно любезен да ни снабди с, както смята той, сигурна информация за разположението на силите на неговия брат узурпатор. Макар че Военачалникът без съмнение очаква да го намери в столицата на Кумбраел, лорд Мустор е уверен, че всъщност ще го открием тук. — Пръстът му почука по една точка на север, тесен проход в Сивите чукари, планинската верига, която образуваше естествена граница между Кумбраел и Азраел.

Вейлин се взря внимателно в картата.

— Тук няма нищо, ваше височество.

Васален лорд Мустор нададе кратък сумтящ смях.

— Няма да го намерите на никоя карта, братко. Баща ми и всичките му предшественици са се погрижили за това. Наричат го Високата твърд, и то съвсем основателно. Това е най-непристъпната крепост във васалството, ако не и в цялото Кралство. Гранитни стени, високи сто стъпки, и открита гледка към всичко, което се приближава. Никога не е била превземана. Бедният ми заблуден по-малък брат ще е там, без съмнение заобиколен от няколкостотин верни фанатици. Вероятно си прекарват времето в рецитиране на Десетокнижието с пълно гърло и се бичуват един друг заради нечестивите си мисли. — Направи пауза и огледа с надежда вътрешността на палатката. — Случайно да ви се намира нещо за пиене, ваше височество? Май доста ожаднях.

Вейлин видя как принцът преглътна раздразнения си отговор и посочи бутилката, сложена една малка масичка.

— Ах, извънредно любезно.

— Простете, милорд — обади се Вейлин. — Но щом тази крепост е непристъпна, как ще се доберем до узурпатора?

— Благодарение на най-строго пазената тайна на нашето семейство, братко. — Васален лорд Мустор примлясна, щом отпи яка глътка вино. — Ах, отлично червено от Верлишката долина. Комплименти за избата ви, ваше височество. — Отпи втора глътка, още по-яка.

— Тайна ли, милорд? — попита Вейлин.

Веждите на васалния лорд се свъсиха озадачено за момент.

— Ах, крепостта… Да, семейна тайна, която се поверява само на първородния син. Единственото слабо място на онази твърдина. Преди много години, когато крепостта била главно седалище на нашия род, един от предците ми започнал да се плаши от собствените си поданици и бил убеден, че личната ни гвардия се е съюзила със заговорници, за да го свали. Решил, че има нужда от път за бягство в случай на криза, и заповядал да изсекат тунел през планината. После без много шум отровил всички, които участвали в създаването му, и доверил тайната за местоположението му на първородния си син. Иронията е там, че постоянният му страх от заговорници, изглежда, бил просто симптом на черния сифилис, който може да засегне както члена на човек, така и ума му, и от който той умрял няколко месеца по-късно. — Лорд Мустор пресуши чашата. — О, наистина прекрасна реколта!

— Ето, сам виждате — каза принц Малциус. — Васалният лорд ще ни отведе до тунела, вашите хора ще щурмуват крепостта и узурпаторът ще бъде пленен и изправен пред кралското правосъдие.

— Едва ли, ваше височество — обади се лорд Мустор и посегна пак към бутилката. — Сигурен съм, че брат ми ще направи всичко възможно да стане мъченик в служба на Световния отец. И все пак смея да твърдя, че брат Вейлин и неговата банда главорези са повече от способни да се справят с тази задача.

— Озадачен съм, лорд Мустор — рече Вейлин. — Брат ви уби баща ви, за да си присвои васалството, и въпреки това се уединява в затънтен замък, докато Кралската гвардия марширува към столицата му.

— Брат ми Хентес е фанатик — отвърна лорд Мустор и сви рамене. — Щом станало ясно, че баща ми ще подвие крак пред крал Янус, той го повикал на тайна среща и забил меча си в сърцето му, като услуга към Световния отец. Без съмнение по-ревностните жреци и последователи биха одобрили това, но Кумбраел не е страна, която може да търпи васален лорд, издигнал се чрез убийството на собствения си баща. Каквото и да си мисли простолюдието, васалите, които следваха баща ми, няма да последват Хентес. Ще се бият срещу армията ви, тъй като нямат кой знае какъв избор, но само в защита на васалството. Брат ми ще бъде във Високата твърд, няма къде другаде да иде.

— А когато узурпаторът бъде… отстранен? — попита Вейлин принц Малциус.

— Причината за тази война ще изчезне. Но всичко зависи от времето. — Той насочи вниманието си обратно към картата и пръстът му проследи пътя от моста на Саламурената река до прохода, където бе Високата твърд. — Доколкото мога да преценя, този проход се намира на двеста мили оттук. Ако искаме да осъществим целта си, трябва да стигнем там достатъчно бързо, за да може след това вестта да бъде отнесена до Военачалника. — Посегна към един запечатан пергамент на масата. — Кралят вече е подготвил заповед за гвардията да се върне в Азраел, в случай че постигнем успех.

Вейлин пресметна набързо разстоянието между прохода и кумбраелската столица. „Почти сто мили, два дни езда с бърз кон. Норта навярно би успял, а може би и Дентос. Трудното е да стигнем навреме до крепостта. Полкът ще трябва да покрива поне по двайсет мили на ден.“

— Може ли да се направи, братко? — попита принцът.

Взорът на Вейлин се насочи към кумбраелските селца, изобразени върху картата в спретнати равни редици. Зачуди се колко ли хора в тези селца по Западния път имат представа за бурята, която скоро ще ги връхлети. Може би след като тази война свърши, щеше да се наложи да бъде начертана нова карта. „В Кумбраел ще видиш много неща. Ужасни неща.“

— Да, ваше височество — заяви той с безизразна увереност. „Ако трябва, ще ги пердаша по целия път дотам.“

 

 

И така, те вървяха на преходи от по четири часа без спиране, общо дванайсет часа на ден. Вървяха през пасищата северно от Саламурената река, през хълмовете и долините отвъд и през предпланините, които оповестиха навлизането им в граничната територия. Мъжете, които изоставаха, бяха вдигани с ритници на крака и принуждавани да продължат; онези, които рухваха, получаваха половин ден във фургона, а после бяха връщани на пътя. Вейлин бе обявил, че ще оставят зад себе си само хора, които са готови да се присъединят към Покойните, и разчиташе на страха им от него да ги тласка напред. Засега вършеше работа. Те бяха навъсени, тежко натоварени с оръжия и провизии, вкиснати от заповедта му за отмяна на дажбите ром до второ нареждане, но все още се бояха и продължаваха да крачат.

Всяка вечер Вейлин намираше Алуциус Ал Хестиан за два часа тренировка. Отначало момчето се зарадва на това внимание.

— Оказвате ми чест, милорд — каза то сериозно. Стоеше, хванало дългия си меч пред себе си все едно беше метла. Вейлин го изби от ръката му с леко помръдване на китката.

— Не говори, а внимавай. Вдигни меча.

Час по-късно вече беше ясно, че Алуциус е много по-добър поет, отколкото воин.

— Ставай — каза му Вейлин, след като го бе повалил с удар с плоското на меча по краката. Повтори движението четири пъти, а момчето така и не забеляза модела.

— Аз, хм, се нуждая от още малко практика… — започна Алуциус с поруменяло лице, в очите му блестяха сълзи на унижение.

— Господине, вие нямате талант за това — каза Вейлин. — Вие сте бавен, непохватен и нямате влечение към битката. Моля ви, поискайте от принц Малциус да ви освободи и се върнете у дома.

— Тя ви е подучила да го направите. — За първи път в гласа на Алуциус имаше враждебност. — Лирна. Опитва се да ме предпази. Е, аз пък не искам да ме предпазват, милорд. Смъртта на брат ми изисква разплата и ще я получа. Дори ако се наложи да вървя сам чак до твърдината на узурпатора.

„Още момчешки думи.“ Но въпреки това в тях имаше сила, убеждение.

— Куражът ви ви прави чест, господине. Но ако продължите, това ще доведе единствено до вашата смърт…

— Тогава научете ме.

— Опитах се.

— Не сте! Опитахте се да ме накарате да си тръгна, нищо повече. Учете ме както трябва и тогава няма да имате вина.

Беше вярно, разбира се. Вейлин бе смятал, че час-два унижения ще са достатъчни да накарат момчето да се върне у дома. Дали наистина би могъл да го обучи за оставащото им време? Погледна как Алуциус държи меча, близо до тялото си, за да балансира теглото му.

— Мечът на брат ти — каза той. Беше познал синия камък.

— Да. Мислех, че ще го почета, ако взема меча му на война.

— Той беше по-висок от теб, а и по-силен. — Вейлин се замисли за момент, после отиде до палатката си и се върна с воларианския меч, даден му от крал Янус. — Дръж! — Подхвърли оръжието на Алуциус. — Кралски дар. Да видим дали ще се справиш по-добре с него.

Младежът все още бе несръчен, все още се подлъгваше твърде лесно, но поне спечели малко бързина, парира един-два удара и дори успя да нанесе някой контраудар.

— Стига толкова засега — каза Вейлин, като забеляза потта по челото му и тежкото му дишане. — Ще е по-добре отсега нататък да държиш меча на брат си вързан за седлото. На сутринта стани рано и упражнявай движенията, които ти показах, един час. Ще тренираме пак утре вечер.

Тренираха още девет вечери след изтощителните дневни преходи и Вейлин се опитваше да направи от поета боец.

— Недей да блокираш острието, а го отклонявай — каза той на Алуциус, подразнен, че говори като инструктор Солис. — Отразявай силата на удара, не я поемай.

Направи лъжливо мушкане към корема на момчето, после извъртя меча и замахна към краката му. Алуциус отстъпи, така че острието мина на сантиметри от него, и контрира със собствена атака. Беше тромава, небалансирана и лесна за париране, но беше бърза. Въпреки постоянните си опасения Вейлин бе впечатлен.

— Добре. Стига засега. Наточи оръжието и си почини.

— Това беше по-добре, нали? — попита Алуциус. — Нали беше по-добре?

Вейлин прибра меча си и потупа момчето по рамото.

— Изглежда, в теб все пак се крие воин.

 

 

На десетия ден един от разузнавачите на брат Макрил докладва, че проходът е на по-малко от ден път. Вейлин заповяда полкът да спре на лагер и препусна напред с принц Малциус и лорд Мустор, за да намерят входа на тунела. Отрядът на Макрил ги ескортираше. Зелените хълмове скоро отстъпиха място на осеяни с камънаци склонове, по които конете трудно намираха опора. Плюй стана неспокоен, отмяташе глава и цвилеше силно.

— Злонравно животно имаш, братко — отбеляза принц Малциус.

— Не му харесва теренът. — Вейлин слезе от коня и взе лъка и колчана от седлото. — Ще оставим конете тук с един от хората на брат Макрил и ще продължим пеш.

— Налага ли се? — попита лорд Мустор. — Има още мили дотам. — Върху посърналото му лице личаха признаците на поредния нощен запой и Вейлин се изненада, че е успял да се задържи в седлото по време на прехода.

— В такъв случай по-добре да не се бавим, милорд.

Продължиха усилното си изкачване още около час. Мрачното величие на издигащите се над тях Сиви чукари ги потискаше. Върховете изглеждаха вечно забулени в мъгла, закриваща слънцето, и мътната светлина правеше пейзажа еднообразно сив. Макар че бе късно лято, въздухът хапеше и бе напоен с лепкава влага, която се просмукваше в дрехите им.

— В името на Отеца, мразя това място — изпъшка лорд Мустор, щом спряха за почивка. Облегна се на една каменна издатина и се свлече на земята, после отпуши манерката си. — Вода — каза, щом забеляза неодобрителния поглед на принца. — Честно казано, надявах се никога повече да не зърна Кумбраел.

— Вие сте законният наследник на тази земя — изтъкна Вейлин. — Вижда ми се доста неправдоподобно желание никога да не се върнете в нея.

— О, никога не съм смятал да сядам на престола. Тази чест трябваше да се падне на Хентес, моя брат убиец, когото баща ми обичаше повече от всичко на света. Сигурно сърцето на стария копелдак е било разбито, когато той се присъедини към жреците. Той винаги е бил любимият му син, разбирате ли? Най-добър с лъка, най-добър с меча, с бърз ум, висок и красив. Зачена три копелета до двайсет и петата си година.

— Не ми прилича на най-набожния човек — отбеляза принц Малциус.

— И не беше. — Лорд Мустор дръпна една продължителна глътка от манерката си, което накара Вейлин да заподозре, че тя съдържа нещо повече от вода. — Но това бе преди да получи стрела в лицето при схватка с някакви бандити. Хирургът на баща ми махна стрелата, но брат ми хвана треска и няколко дена бе на косъм от смъртта; казват, че по някое време сърцето му спряло да бие. Но Отецът пожела да го пощади и когато се възстанови, той беше друг човек. Красивият весел гонещ курвите воин се превърна в набожен последовател на Десетокнижието. Нарекоха го Хентес Верния меч. Той преряза връзките със старите си приятели, започна да отбягва множеството си любовници и да търси компанията на най-ревностните и радикални жреци. Започна да проповядва — пламенни служби, в които описваше виденията си на смъртното ложе. Твърдеше, че Световният отец говорил с него и му показал славния път към изкуплението. Което явно до голяма степен включва привличането на вас, чуждите езичници, към учението на Десетокнижието; ако е нужно, под заплаха от меч. Баща ми нямаше кой знае какъв избор, освен да го отпрати, заедно с непрестанно растящата група от негови последователи.

— И казвате, че той вярва, че вашият бог му е заповядал да убие баща ви? — попита принцът.

— Вярванията на брат ми невинаги са лесни за разбиране, дори и от неговите ученици. Но самата идея васалният лорд на Кумбраел да се унижи пред крал Янус би била светотатство, особено ако е следствие на онова, което в неговите очи представлява гонение на светите воини в Мартиш от брат Вейлин. Затова той поканил баща ми на среща, уж за да моли за отмяна на изгнанието си, и там, без стражи, които да го пазят, го убил.

Направи пауза, за да отпие пак, и погледът му се задържа върху Вейлин.

— Моите източници съобщават, че името ти вече е известно в Кумбраел, братко. Хентес може да е Верния меч, но ти си Мрачния меч. Това е от Петата книга, Пророчества. Преди векове един ясновидец говорил за почти непобедим воин еретик. „Ще покоси той благочестивите и ще порази онез, що се трудят в служба на Световния отец. По меча му ще го познаете, тъй като е изкован в неестествен огън и воден от гласа на Мрачното.“

„Мрачния меч ли?“ Вейлин си помисли за кръвната песен и какво му бе казала Нерсус Сил Нин за неговия произход. „Може пък да са прави.“

Изправи се и каза:

— По-добре да продължаваме.

 

 

— Е, това ще ни е от голяма полза, да го еба! — Брат-командир Макрил плю на земята в нозете на лорд Мустор.

Васалният лорд се дръпна назад с искрица страх в очите.

— Беше отворен преди десет години — каза той и в гласа му се прокрадна лек хленч.

Вейлин се взря във входа на тунела, тесен процеп в една брулена от ветровете скална стена, който едва ли щяха да забележат, ако лорд Мустор не им го беше посочил. В сумрака на входа едва различаваше причината за гнева на Макрил: купчина големи каменни късове, запушили прохода от пода до тавана. Бяха прекалено тежки, за да могат да ги отместят с малкия си отряд. Макрил имаше право — тунелът беше безполезен.

— Не разбирам — каза лорд Мустор. — Беше построен по най-добрия възможен начин. Никой освен баща ми и мен не знаеше за съществуването му.

Вейлин пристъпи в тунела и плъзна ръка по повърхността на един от камъните. Усети как е гладък на някои места и грапав на други и пръстите му откриха твърдите ръбове, оставени от длетото.

— Този камък е бил откъртен. Наскоро, доколкото мога да преценя.

— Изглежда, най-голямата ви тайна е била издадена, милорд — отбеляза принц Малциус. — Ако е вярно това, което казвате, и баща ви е предпочитал брат ви пред вас, може би е счел за уместно да сподели тайната с него.

— Какво ще правим? — попита жално лорд Мустор. — Няма друг начин за проникване във Високата твърд.

— Освен чрез обсада — обади се принцът. — А не разполагаме нито с време, нито с хора, нито с машини за това.

Вейлин излезе от тунела.

— Наблизо има ли удобно място, откъдето да огледаме крепостта, без да ни видят?

Изкачването по тесния каменист път беше опасно, но успяха да постигнат добро време въпреки непрестанните оплаквания на лорд Мустор за подбитите му стъпала. Най-сетне се озоваха на един перваз, заслонен от вятъра от голяма скална издатина.

— По-добре стойте приведени — посъветва ги лорд Мустор. — Съмнявам се, че някой страж ще има достатъчно остри очи да ни види, но не бива да разчитаме на късмета. — Промъкна се до ръба на издатината и посочи. — Ето. Не е най-елегантната архитектура, нали?

Високата твърд трудно можеше да се пропусне: стените й се издигаха от планинския склон като затъпен връх на копие, стърчащ нагоре през скалите. Лорд Мустор с право бе отбелязал липсата на елегантност в градежа. Нямаше никакви украси — нито статуи, нито минарета — и равномерната гладкост на стените се нарушаваше само от осейващите ги процепи за стрелба. Едно-единствено знаме със свещения бял пламък на кумбраелския бог плющеше на върха на дълго копие върху бастиона над портата. Единственият достъп до крепостта бе по тесен път, който се изкачваше стръмно от дъното на прохода. В момента се намираха на едно ниво с върха на стените и Вейлин можеше да види черните точици на стражите по бойниците.

— Виждате ли, лорд Вейлин? — каза Мустор. — Непристъпна е.

Вейлин се промъкна по-наблизо и се взря към основата на твърдината; неравни скали, които преминаваха в гладки стени. „Скалите не са проблем, но стената?“

— Колко високи казахте, че са стените, милорд?

 

 

— Сигурен ли си, че можеш да го направиш?

Галис Катерача вдигна намотаното въже, за да го нахлузи през главата си, нагласи го на раменете си и хвърли поглед нагоре към извисяващата се крепост.

— Обичам предизвикателствата, милорд.

Вейлин изтласка съмненията дълбоко в ума си и му подаде един нож.

— Направи това за мен и може да забравя, че съм ти ядосан.

— Ще се задоволя с онази манерка вино, дето ми я обещахте. — Галис се ухили, пъхна ножа в ботуша си и се обърна към скалната стена. Ръцете му заопипваха гранита, търсейки къде да се заловят. Ловките му пръсти проследяваха неравната повърхност с интуитивна прецизност. След няколко секунди той се хвана и започна да се катери. Тялото му се движеше плавно по скалите и ръцете и краката му сякаш сами намираха опора. На десет стъпки над земята спря, за да погледне надолу към Вейлин с широка усмивка.

— Дотук е по-лесно и от къща на търговец.

Вейлин го гледаше как преминава от скалите на стената и се смалява, колкото по-високо се катереше, докато не заприлича на мравка, която се опитва да стигне върха на голямо дърво. Нито за миг не спря и не се подхлъзна. Като се увери, че той няма да падне, Вейлин се обърна към братята и войниците, присвити в мрака около него. Те бяха смесица от най-добрите стрелци на Норта и братя от отряда на Макрил, общо двайсет души. В сравнение с многочислената охрана на узурпатора бяха малка групичка, но ако бяха повече, щеше да се увеличи рискът да ги забележат. Останалата част от полка чакаше в подножието на дългия стръмен път към портата на крепостта. Командваше я брат Макрил, който щеше да поведе конна атака с принц Малциус, щом портата бъде отворена. Кейнис щеше да ги последва пеш с главните сили. Решението на Вейлин да води атаката срещу портата бе посрещнато с яростни възражения. Кейнис категорично заяви, че мястото му е при неговите хора.

— Пратиха ме за узурпатора — отвърна Вейлин. — Смятам да го пипна, по възможност жив. Освен това бих искал да получа шанс да поговоря с него. Сигурен съм, че може да ми каже много интересни неща.

— Тоест искаш да изпробваш меча му — рече брат Макрил. — Приказките на лорда са те накарали да се чудиш, нали? Искаш да знаеш дали е добър колкото теб.

„Така ли е?“, запита се Вейлин. Всъщност не жадуваше да кръстоса оръжие с Верния меч. Честно казано, не таеше никакви съмнения, че би могъл да го победи. Но искаше да се изправи срещу него, да чуе гласа му. Разказът на лорд Мустор бе събудил любопитството му. Узурпаторът вярваше, че върши работата на своя бог, също като кумбраелеца, когото бе гледал да умира в Мартиш. „Какво ги тласка към това? Какво кара човек да убива за своя бог?“ Но имаше и още нещо. Още откакто бе зърнал Високата твърд чуваше кръвната песен. Отначало бе слаба, но набираше сили с падането на нощта. Не беше точно предупреждение, по-скоро настойчивост, нужда да открие какво го чака вътре.

Даде знак на Норта и Дентос да се приближат. Шепотът му замъгли въздуха в мразовитата планинска нощ.

— Норта, ти ще поведеш хората си по бойниците. Убий стражите и покривай двора. Дентос, ти отведи братята при портата, вдигни я и я задръж, докато дойде полкът.

— Ами ти, братко? — попита Норта.

— Аз имам работа в крепостта. — Хвърли поглед към смаляващата се фигура на Галис. — Норта, кажи на хората си да не крещят, ако паднат. Покойните няма да приемат страхливец в Отвъдното. Късмет, братя!

 

 

Вейлин беше първият, който последва Галис нагоре по въжето. Вятърът виеше, невидими чудовища заплашваха да го откъснат от стената всеки момент. Докато стигне до Галис, ръцете вече го боляха от усилието и той стискаше въжето с вкочанени от студа пръсти.

Някогашният крадец стоеше току под ръба на бойницата, вкопчил пръсти в камъка и притиснат към стената. Вейлин можеше само да се диви на силата, му позволила му да остане в тази поза толкова дълго. Галис кимна, докато Вейлин се издърпваше до желязната кука, забита в бойницата, а поздравът му се изгуби сред вятъра. Вейлин се хвана с лявата си ръка за куката и раздвижи пръстите на дясната, за да си възвърне чувството в тях. Обърна се към Галис и вдига въпросително вежди.

— Един — изрече само с устни Галис и кимна към бойницата. — Изглежда отегчен.

Вейлин се надигна много предпазливо, за да надникне над стената. Стражът бе на няколко крачки от тях, сгушен в наметалото си в заслона на малка ниша. Над главата му пламтеше факла, брулена от вятъра, и пръскаше искри в черната пустота. Копието и лъкът на мъжа бяха подпрени на стената, а самият той търкаше енергично ръце; дъхът му излизаше на пара във въздуха. Вейлин посегна през рамо да изтегли меча си, вдиша дълбоко, а после с едно плавно движение се прехвърли през стената. Беше разчитал на изненадата да попречи на стража да вдигне тревога, но се изненада, когато мъжът дори не посегна към оръжията си: просто стоеше вцепенен, докато острието от звездно сребро не прониза гърлото му.

Вейлин пусна трупа върху камъните и даде знак на Галис да прехвърли стената.

— Дръж — прошепна, като свали пропитото с кръв наметало на мъртвия и го подхвърли на Катерача. — Сложи си това и се поразходи малко. Опитвай се да изглеждаш като кумбраелец. Ако някой от другите стражи те заговори, убий го.

Галис се намръщи при вида на кръвта, капеща от наметалото, но го нагласи на раменете си, без да се оплаква. Дръпна качулката над главата си, така че лицето му да е скрито в сянка. Излезе с бавни крачки от заслона на малката ниша и тръгна по бойниците, като търкаше ръце под наметалото. Създаваше впечатлението, че не е нищо повече от отегчен страж, обикалящ стената в студена нощ.

Вейлин отиде до куката и дръпна силно въжето два пъти. Мина цяла вечност преди главата на Норта да се подаде над стената и още повече преди хората му да го последват. Дентос беше последен — прехвърли се с мъка през ръба и се отпусна бавно върху камъните. Треперенето на ръцете му не се дължеше само на студа — той никога не бе харесвал височините.

Вейлин преброи хората и изсумтя доволно, щом видя, че никой не е паднал.

— Няма време за почивка, братко — прошепна той на Дентос. — Знаеш какво да правиш. Действай възможно най-тихо.

Двете групи се разделиха, за да се отправят по задачите си. Норта поведе стрелците по бойниците вляво, със стрели на тетивите, а Дентос и братята поеха в обратната посока, към портата. Скоро се разнесе звън на тетиви — хората на Норта се справяха със стражите. Чуха се няколко приглушени вика, но откъм цитаделата не дойде никакъв отговор, нито настъпи суматоха. Вейлин откри стълбите, водещи към двора, и забърза надолу. Описанието на крепостта, дадено му от лорд Мустор, бе доста мъгляво, спомените му бяха избледнели, но той бе категоричен за едно: братът на Мустор щеше да е в господарските покои, в сърцето на Високата твърд, докъдето можеше да се стигне през вратата точно срещу главната порта.

Вейлин се движеше бързо, кръвната песен ехтеше по-силно и в нея се прокрадваше предупреждение: „намери го“. Докато отваряше вратата, се натъкна на двама мъже, плещести юначаги, приведени един към друг на светлината на свещ сред дима на лули. Седяха на малка маса, с полупразна бутилка бренди и отворена книга между тях. Първият умря, докато скачаше на крака — мечът го порази в гърдите и сряза плът и кости в сребрист проблясък. Вторият успя да хване камата на пояса си преди Вейлин да го посече във врата. Ударът беше небрежен и мъжът остана жив още малко, а в разсеченото му гърло се надигна вик. Вейлин затисна устата му с длан, за да заглуши звука, и кръвта изби през пръстите му. Той заби силно меча в корема на мъжа. Задържа го така, докато онзи потръпваше, и видя как животът се отцежда от очите му.

Избърса окървавената си ръка в жакета му и се огледа. Малка стая с проход, който водеше навътре в крепостта, и стълбище вляво. Лорд Мустор му бе казал, че господарските покои са на приземния етаж, затова той тръгна по коридора. Сега вече вървеше по-бавно — всеки сенчест ъгъл бе потенциална заплаха. Скоро се озова пред голяма дъбова врата, леко открехната и очертана в светлината на факли от стаята отвъд.

„Колко ли стражи има с него?“ зачуди се той, а ръката му вече посягаше да бутне вратата. „Това е глупаво. Би трябвало да изчакам другите…“ Само че кръвната песен вече ехтеше гръмко и го тласкаше напред. „НАМЕРИ ГО!“

Нямаше стражи, само голяма каменна стая със забулени в сенки стени зад шестте каменни колони, крепящи тавана. Мъжът, седнал на подиума в отсрещния й край, беше висок и широкоплещест, с красиво лице, загрозено от дълбок белег на лявата буза. Върху коленете му лежеше гол меч, простичко оръжие с тясно острие, което Вейлин разпозна като ренфаелско по липсата на ефес: кумбраелците бяха всепризнати майстори на лъкове, но не знаеха много за коването на стомана. При влизането на Вейлин мъжът не каза нищо. Продължи да седи и само го изгледа мълчаливо, а в очите му нямаше страх.

Сега, когато се намираше лице в лице със своята плячка, кръвната песен загуби своята острота, стопи се до тих, но неспирен шепот в дълбините на съзнанието му. „Дали съм там, където тя иска да бъда? — помисли си Вейлин. — Или там, където трябва да бъда?“ И в двата случая не виждаше смисъл от встъпления.

— Хентес Мустор! — каза той и пристъпи напред. — Призован сте по волята на краля да отговаряте срещу обвинения в измяна и убийство. Предайте меча си и се пригответе да бъдете окован.

Хентес Мустор остана седнал, докато Вейлин се приближаваше, без нито да проговори, нито да посегне към оръжието. Едва когато измина последните няколко крачки, Вейлин забеляза веригата, увита около лявата китка на мъжа, и проследи тъмните й железни брънки до сенките между колоните. Ръката на Мустор дръпна бързо и умело и веригата изплющя като камшик, изтръгвайки искри от плочите. Една фигура бе издърпана от мрака, слабичка фигура със запушена уста и оковани ръце. Залитна и падна на колене пред Мустор. Вейлин имаше време да види сивата й роба и тъмната й коса преди узурпаторът да скочи и да опре меча в гърлото й.

— Братко — каза той с тих и почти тъжен глас. — Мисля, че познаваш тази млада жена.

Очите й бяха ярки, уплашени, умоляващи. Парцалът в устата й спираше виковете, но смисълът им бе ясен от настойчивото клатене на главата й. Очите й се приковаха в неговите и той прочете ясно посланието в тях. „Не се жертвай за мен!“ Превръзката на устата й и отминалите години не означаваха нищо. Би я познал навсякъде.

Шерин!