Антъни Райън
Кръвна песен (29)

8.

Събуди се от гласове, които говореха тихо, но напрегнато.

— … опасност за всички ни — шепнеше разгорещено някакъв мъж.

— Не повече от мен — отвърна познат глас.

— Ти си беглец също като нас, братко. А той е член на орден, които избива нашите събратя.

— Този човек е под моя закрила. Нищо лошо няма да го сполети.

— Не казвам да го нараним. Има и други начини, можем да го държим заспал…

— Малко е късно за това — каза Вейлин и отвори очи.

Лежеше на постеля от кожи в голяма гола стая. Стените и таванът бяха богато украсени с избледнели рисунки на животни и странни морски създания, които не можеше да назове. Подът беше покрит със сложна мозайка, изобразяваща крушово дърво, натежало от плод, заобиколено от непознати символи и завъртулки. Норта стоеше до вратата заедно със слаб мъж с прошарена коса и предпазливи очи.

— Братко — каза с усмивка Норта. — Значи си добре?

Вейлин опипа пострадалата страна на тялото си, като очакваше тя да е чувствителна към докосването, но не усети болка. Отметна кожите и видя, че голямата синина, която очакваше, липсва, а плътта му е гладка и невредима.

— Така изглежда. Макар че оня звяр ми счупи поне едно ребро.

— Тя направи нещо повече — каза слабичкият мъж. — Плетача трябваше да се занимава с теб половината нощ. Снежинка не е лесно животно за контролиране, дори и за Села.

— Снежинка ли?

— Котката — обясни Норта. — Бойна котка, оставена от Ледената орда. Изглежда, някои от тях са допуснали грешката да навлязат в земите на лонаките, след като Върховният лорд ги прогонил. Села я намерила още като котенце. Явно още не е пораснала съвсем.

— Станала е достатъчно голяма и свирепа, за да ни пази — обади се мъжът и изгледа студено Вейлин. — Досега.

— Това е Харлик — каза Норта. — Той се страхува от теб. Повечето от тях се страхуват.

— Повечето от тях? Кои са те?

— Хората, които живеят тук. Те са доста странна пасмина. — Норта отиде до един ъгъл, където лежаха спретнато подредени дрехите и оръжията на Вейлин, и му подхвърли една риза. — Обличай се, ще те разведа из разрушения град.

Навън слънцето грееше ярко високо в небето, стопляше въздуха и прогонваше сенките от руините. Двамата излязоха от нещо, изглежда, някога било официална сграда — размерите й, както и символите, издялани в трегера горе, я бележеха като важно място.

— Харлик мисли, че това е било библиотека — каза Норта. — Той би трябвало да знае, бил е важен човек във Великата библиотека във Варинсхолд. Само че какво е станало с всички книги… — Той сви рамене.

— Най-вероятно са се разпаднали на прах още преди векове — предположи Вейлин. Огледа се и бе връхлетян от чувството за погубена красота. Елегантността на сградите, която личеше във всяка линия и изваяние, бе унищожена или обезобразена при разрушаването на града. Очите му различиха белези в зидарията и разбитите статуи, не пукнатини от старост, а резки, изсечени в камъка. Другаде пък забеляза как всички по-високи сгради са паднали в различни посоки, сякаш съборени както дойде. В тази разруха имаше насилие, което говореше за нещо повече от пагубното влияние на отминалите години и свирепостта на стихиите.

— Това място е било нападнато — каза той. — Било е разрушено още преди векове.

— Села каза същото. — Лицето на Норта потъмня. — Понякога тя сънува разни неща. Лоши неща, за случилото се тук.

Вейлин го погледна и потърси в лицето му признаци за нередност. Норта определено бе различен, умората, която замъгляваше очите му след Мартиш, бе изчезнала, заменена от нещо, което Вейлин разпозна едва след няколко секунди. „Той е щастлив.“

— Братко — каза той. — Трябва да знам. Тя докосна ли те?

Изражението на Норта беше едновременно развеселено и предпазливо.

— Веднъж баща ми ми каза, че има някои неща, които един благородник не обсъжда.

Вейлин за миг се поколеба дали да завижда, или да се ядосва, че Норта е могъл да отхвърли клетвите си с такава лекота. Сам се изненада, че не чувства нито едно от двете.

— Исках да кажа…

Чу се дращене на нокти по камък и Вейлин положи усилия да скрие тревогата си, когато бойната котка Снежинка дотича при тях: прескочи една паднала колона и едва не събори Норта, като притисна голямата си глава към него със силно мъркане.

— Здравей, досаден звяр такъв — поздрави я Норта и я почеса зад ушите, като че ли беше котенце. Вейлин не можа да се сдържи и почна да отстъпва. Явната сила на животното караше дори Белег да изглежда слаб в сравнение с него.

— Тя няма да те нарани — увери го Норта и почеса котката по челюстта, когато тя изви глава. — Села няма да й позволи.

Норта го поведе през руините към група сгради, които изглеждаха по-здрави от останалите. Там имаше хора, трийсетина, на различна възраст, а наоколо тичаха и няколко деца. Повечето възрастни изгледаха Вейлин със смесица от страх и подозрение, а някои — откровено враждебно. Странно, но не показваха никаква боязън от Снежинка; две деца даже дотичаха да я погалят.

— Защо не му взе меча? — попита един висок чернобрад мъж. Стискаше дебела тояга, а иззад краката му надзърташе момиченце, ококорено от страх и любопитство.

— Не е моя работа да го вземам — отвърна Норта със спокоен тон. — Теб също те съветвам да не опитваш, Ранил.

Вейлин забеляза, че хората избягват погледа му. Някои даже прикриха лицата си, макар че не познаваше никого от тях. Освен това в него шепнеше кръвната песен, с тон, който не бе чувал досега и който звучеше почти като одобрение.

Норта спря до един набит младеж, който за разлика от другите не им обръщаше никакво внимание. Седеше сред купчини тръстика и ръцете му се движеха сръчно, докато сплиташе дългите стъбла с несъзнателно умение. Наблизо лежаха няколко завършени конусовидни кошници, които изглеждаха съвсем еднакви.

— Това е Плетача — каза Норта на Вейлин. — На него трябва да благодариш, задето нямаш счупени ребра.

— Лечител ли сте, господине? — обърна се Вейлин към младежа.

Плетача се взря нагоре към него с невиждащи очи и смътна усмивка на широкото си лице. След малко премигна, сякаш го забеляза чак сега.

— Всичко вътре счупено, разкъсано — избъбри толкова бързо, че Вейлин едва успя да разбере думите. — Кости, вени, мускули, органи. Имаше нужда от поправка. Дълга поправка.

— Ти ли ме поправи? — попита Вейлин.

— Поправих — съгласи се Плетача. Премигна пак и се върна към работата си, пръстите му подновиха ловките си движения без повече спиране. Не вдигна очи, когато Норта дръпна Вейлин настрана.

— Той слабоумен ли е? — попита Вейлин.

— Никой не знае със сигурност. Седи по цял ден тук и си плете кошниците, и рядко говори. Не плете единствено когато лекува.

— Как може да е усвоил лечителското изкуство?

Норта спря и запретна левия си ръкав. По предмишницата му минаваше тънък белег, блед и едва забележим.

— Докато се измъквах с бой от палатката на Военачалника, един от неговите хора ми разпра ръката с копие. Заших раната, доколкото можах, но не съм лечител. Докато навляза в планините, беше започнала гангрена, плътта около разреза беше черна и вонеше. Когато се озовах сред тези хора, Плетача остави тръстиките си, дойде и сложи длани на ръката ми. Почувствах… топлина, почти като парене. Когато си махна ръцете, раната изглеждаше така, както я виждаш.

Вейлин погледна пак Плетача, който седеше заобиколен от тръстиките и кошниците си, и отново долови шепота на кръвната песен.

— Мрачното — каза той. Хвърли поглед към предпазливите лица на останалите и смисълът на новия тон на песента му се изясни. — Те всички го притежават.

Норта се приведе към него и заговори тихо:

— Както и ти, братко. Как иначе би могъл да ме откриеш? — Ухили се на смайването на Вейлин. — Криеше го толкова добре, през всичките тези години. Никой от нас си нямаше и представа. Но не можа да го скриеш от Села. Тя ми каза какво си направил за нея, за което ти благодаря най-смирено. В края на краищата иначе никога нямаше да се срещнем. Хайде, тя ни чака.

Намериха Села в лагера, разположен на голям площад в центъра на града. Дим се издигаше от огъня, върху който бе окачено димящо котле с яхния. Села не беше сама: Плюй пръхтеше щастливо, докато го галеше по хълбоците. Пръхтенето му се превърна в познатото раздразнено цвилене, щом Вейлин се приближи, сякаш конят се възмущаваше от това натрапничество.

Прегръдката на Села бе топла, а усмивката й — широка, макар Вейлин да забеляза, че носи ръкавици и отбягва контакт с кожата му. Ръцете й се движеха също толкова плавно, както ги помнеше.

„По-висок си“, каза му тя.

— Ти също. — Той кимна към Плюй, който сега душеше един прещип със заучено безразличие към господаря си. — Той те харесва. Обикновено мрази всеки, попаднал му пред очите.

„Не е омраза — казаха ръцете й. — Гняв е. Паметта му е дълга, като за кон. Той помни равнините, където е отраснал. Безкрайни треви, необятни небеса. Жадува да се върне там.“

Тя спря, за да лепне една целувка на устните на Норта, когато той я придърпа към себе си с небрежна фамилиарност, което породи неловък момент. „Значи тя го е докоснала.“

Плюй изцвили рязко и тревожно, когато Снежинка се появи с големи скокове, и щеше да побегне, ако Села не го бе успокоила, галейки го по шията. Тя обърна очи към бойната котка и я накара да се закове на място. Вейлин долови шепота на кръвната песен, докато погледът на Села оставаше вперен в котката. След съвсем кратка пауза Снежинка премигна, тръсна объркано глава, хукна в друга посока и изчезна сред руините.

„Иска да си играе с коня ти — каза Села. — Но вече ще стои далеч от него.“ Отиде до огъня и вдигна котлето с яхния от триножника.

— Ще хапнеш ли с нас, братко? — попита Норта.

Вейлин осъзна, че е зверски гладен.

— С удоволствие.

Яхнията беше от козе месо, подправено с мащерка и градински чай, които явно вирееха в изобилие сред руините. Вейлин излапа цяла купичка с обичайната си липса на маниери и забеляза извинителния жест на Норта по посока на Села. Тя просто се усмихна и поклати глава.

— Как е Дентос? — попита Норта.

— Насинен. Едва не си му счупил скулата.

— Той самият за малко да счупи моята. Значи не са го спипали?

— Върна се благополучно във Висока твърд.

— Радвам се. Той и другите бяха ли ядосани?

— Не, бяха притеснени. Аз бях ядосан.

Усмивката на Норта беше скована, почти предпазлива.

— Дойде тук, за да ме убиеш ли, братко?

Вейлин срещна открито погледа му.

— Знаех, че няма да ми позволиш да те върна.

— Прав си. И сега какво?

Вейлин посочи медальона на гърдите на Норта и му направи знак да му го даде. Норта се поколеба за миг, после го свали през главата си и му го подхвърли.

— Вече не е необходимо — каза Вейлин, докато окачваше верижката на врата си. — Тъй като неразумно си избягал на лонакска територия, отслабен от раната си. Отбил си няколко атаки на лонаките, но за съжаление си станал жертва на безименен, но прочут със своята свирепост звяр, за който се знае, че обитава около разрушения град. — Докосна медальона. — Почти не можах да разпозная останките ти без това.

„Те ще ти повярват ли?“, попита Села.

Вейлин сви рамене.

— Повярваха на онова, което им разказах за теб. Освен това е важно какво вярва кралят, а подозирам, че той ще предпочете да приеме думата ми без допълнително разследване.

— Значи думата ти има тежест пред краля? — Норта се замисли. — Винаги сме го подозирали. Военачалникът оцеля ли?

— Така изглежда. Кралската гвардия се е върнала в Азраел и лорд Мустор е назначен за васален лорд в кумбраелската столица.

— Ами кумбраелските пленници?

Вейлин се поколеба. Беше чул историята от брат Артин и не беше сигурен как ще реагира Норта на новината, но реши, че заслужава да чуе истината.

— Военачалникът е популярен сред Черните ястреби, както знаеш. След това, което си му направил, те се разбунтували и пленниците били изклани до един.

Норта посърна.

— Значи всичко е било напразно.

Села посегна и стисна ръката му.

„Не е било напразно — казаха ръцете й. — Нали намери мен?“

Норта се насили да се усмихне и стана.

— Трябва да вървя на лов. — Целуна я по бузата и взе лъка и колчана си. — Месото ни е на свършване, а подозирам, че вие двамата имате да обсъждате много неща.

Вейлин го загледа как се отдалечава към северния край на града. След малко се появи Снежинка и тръгна до него.

„Знам какво си мислиш“, каза Села, когато Вейлин се обърна към нея.

— Ти си го докоснала — каза Вейлин.

„Не както си мислиш — настояха ръцете й. — Ти имаш нещо мое.“

Вейлин кимна, бръкна под яката си и измъкна копринения шал, който му беше дала. Развърза го, свали го от врата си и й го подаде със странна неохота. Този шал толкова дълго бе негов талисман, че липсата му му се струваше странна, обезпокоителна.

Села се усмихна тъжно, докато разстилаше шала върху коленете си. Пръстите й се плъзнаха по деликатната златиста шарка. „Мама го носи цял живот — каза тя със знаци. — Когато умря, той премина у мен. Посланието му е безценно за вярващи като нас. Виж.“ Тя посочи един символ, втъкан в коприната, полумесец, ограден с кръг от звезди. „Луната, символът на спокойния размисъл, от който произтичат разумът и равновесието.“ После посочи златен кръг, обрамчен с пламъци. „Ето го и Слънцето, източника на страст, любов, гняв.“ Пръстът й се плъзна към дървото в центъра на шала. „Ние съществуваме тук, между двете. Израснали от земята, топлени от слънцето, охлаждани от лунната нощ. Сърцето на брат ти е било притеглено твърде дълбоко в царството на слънцето, изгаряно от гняв и съжаление. Сега той се охлади и се обръща към луната за напътствие.“

— По свой собствен избор или благодарение на твоето докосване?

Усмивката й стана срамежлива.

„Страхувах се от него, когато Снежинка ме потърси с вестта за неговото пристигане. Намерихме го паднал от коня, бълнуваше от треската, предизвикана от раните му. Другите искаха да го убият, но аз не им позволих. Знаех какъв е той, а човек с неговите умения може да ни бъде полезен, затова го докоснах.“ Спря и сведе поглед към покритите си с ръкавици ръце. „Нищо не се случи. За първи път не почувствах прилив на сила, не изпитах усещане за контрол.“ По бузите й бавно плъзна руменина. „Аз мога да го докосвам.“

„Нещо, за което, сигурен съм, той е много благодарен“, помисли си Вейлин със завист.

— Значи той не изпълнява повелите ти? Не е… — засуети се, търсейки правилната дума — поробен?

„Мама ми каза, че така ще стане. Че един ден ще срещна човек, неуязвим за моето докосване, и двамата ще се свържем. При хората с нашата дарба винаги става така. Брат ти е толкова свободен, колкото е бил винаги.“ Усмивката й помръкна и в очите й се появи съчувствие. „По-свободен от теб, струва ми се.“

Вейлин извърна очи.

— Той ми каза какво е направил за него Плетача — промърмори, за да смени темата. — Всички хора тук са докоснати от Мрачното, нали?

Ръцете й трепнаха раздразнено и челото й се сбърчи.

„“Мрачното" е дума за невежите. Хората тук са Надарени. Имат различни сили, различни способности. Но са Надарени. Също като теб."

Той кимна.

— Това е, което видя в мен преди толкова години, нали? Знаела си преди самият аз да разбера.

„Твоята дарба е рядка и ценна. Майка ми я наричаше Зовът на ловеца. В дните на Четирите васалства са я знаели като Бойно зрение. Сеордите…“

— Кръвна песен — каза той.

Тя кимна.

„Нараснала е от последната ни среща. Усещам го. Ти си я усъвършенствал, усвоил си добре музиката й. Но все още имаш много да учиш.“

— Можеш ли ти да ме научиш? — Вейлин се изненада от надеждата, прозвучала в гласа му.

Тя поклати глава.

„Не, но има други, по-стари и по-мъдри, със същата дарба. Те могат да те наставляват.“

— Как да ги намеря?

„Твоята песен те свързва с тях. Тя ще ги намери. Ти трябва просто да я следваш. Помни, че дарбата ти е рядка. Може да минат години преди да намериш човек, който да те напътства.“

Вейлин се поколеба преди да зададе следващия въпрос. Беше пазил тайната толкова дълго, че се бе превърнала в навик, който му бе трудно да наруши.

— Има нещо, което трябва да знам. Как така срещнах двама мъже, вече мъртви, които говореха с един и същи глас?

На лицето й внезапно се изписа предпазливост и минаха няколко секунди преди ръцете й да заговорят отново.

„Те са ти желали злото, тези мъже?“

Той се замисли за убийците в Дома на Четвъртия орден и гибелното отчаяние на Хентес Мустор.

— Да, желаеха ми злото.

Ръцете на Села се раздвижиха със странна колебливост, каквато той не бе забелязвал у нея досега.

„Сред Надарените се носят разни истории… Стари истории… Митове… За Надарени, които можели да се връщат…“

Той се намръщи.

— Да се връщат откъде?

„От мястото, където свършват всички пътувания… От Отвъдното… От смъртта. Те вземат телата на живите, носят ги като плащ. Дали такова нещо може да бъде направено наистина, не знам. Думите ти са… тревожни.“

— „Някога бяха седем.“ Знаеш ли какво означава това?

„Някога е имало седем ордена на вашата вяра. Това е стара история.“

— А истинска ли е?

Тя сви рамене.

„Твоята вяра не е моя и знам малко за историята й.“

Той пак хвърли поглед към лагера и уплашените му обитатели.

— И всички тези хора следват твоите вярвания?

Тя се засмя и поклати глава.

„Тук само аз следвам пътя на Слънцето и Луната. Сред нас има Търсачи, Асценденти, следовници на кумбраелския бог и дори няколко привърженици на твоята Вяра. Обединяват ни не вярванията, а дарбите ни.“

— Ерлин ли доведе всички тези хора тук?

„Някои. Когато доведе мен, тук бяха само Харлик и неколцина други. Други дойдоха по-късно, бягаха от страха и омразата, които предизвикват хора като нас заради дарбите си. Това място… — Тя посочи заобикалящите ги руини. — Тук някога е имало голяма сила. Надарените са били закриляни в този град, дори възхвалявани. Ехото от онова време все още е достатъчно силно, за да ни привлича. Ти го усещаш, нали?“

Той кимна. Сега, когато знаеше причината, въздухът вече не му се струваше толкова угнетяващ.

— Норта каза, че си имала лоши сънища за този град. За случилото се тук.

„Не всички са лоши. Понякога го виждам какъвто е бил преди. Тук е имало множество чудеса; бил е град на творци, поети, певци, скулптори. Те били овладели толкова много, били научили толкова много, че се чувствали неуязвими, мислели, че Надарените сред тях са единствената защита, която им е нужна. Живеели в мир поколения наред и нямали никакви воини, затова когато бурята ги връхлетяла, се оказали беззащитни.“

— Буря ли?

„Преди много векове, преди нашият вид да дойде по тези брегове, даже преди лонаките и сеордите, имало много градове като този, тази земя изобилствала от хора и богатства. После връхлетяла бурята и погубила всичко. Буря от стомана и извратена мощ. Те помели Надарените, които се сражавали срещу тях, и излели цялата си омраза върху този град, града, който мразели най-силно от всичко. — Тя потрепери и придърпа шала около раменете си. — Изнасилвания и клане, изгаряне на деца, хора, ядящи плътта на други хора. Всеки ужас, който можеш да си представиш, се е случил тук.“

— Кои са били те? Хората, направили това?

Тя поклати глава.

„Сънищата не ми казват нищо за това кои са били или откъде са дошли. Мисля, че е защото хората, живели тук, също не са знаели. Сънищата са ехо на техния живот, показват ми само каквото са знаели те.“

Тя затвори очи за момент, за да прочисти ума си от спомените, после бързо нагъна шала върху коленете си и му го подаде.

— Не мога — каза той. — Бил е на майка ти.

Облечената й в ръкавица ръка хвана неговата и притисна шала върху нея.

„Подарък. Има много неща, за които да ти благодаря, и това е единственият начин да изразя благодарността си.“

 

 

Вечерта изядоха заедно два заека, с които Норта се бе върнал от лова, и развличаха Села с по-смешните истории от времето си в Ордена. Странно, но историите им се струваха остарели, като че ли бяха двама дядовци, които говорят за някогашните времена. На Вейлин му хрумна, че сега за Норта Орденът е част от миналото — той беше продължил напред, Вейлин и братята му вече не бяха част от неговото семейство. Сега той си имаше Села — Села и другите Надарени, сгушени в своите руини.

— Знаеш, че не е безопасно да оставате тук — каза той на Села. — Лонаките няма да търпят твоята котка вечно. Освен това рано или късно аспект Тендрис ще прати по-силна експедиция, за да разреши загадката на зова място.

Тя кимна и ръцете й се раздвижиха в светлината на огъня.

„Скоро ще трябва да си тръгнем. Можем да потърсим други убежища.“

— Ела с нас — предложи Норта. — В края на краищата ти имаш по-голямо право да се присъединиш към тази чудата компания.

Вейлин поклати глава.

— Мястото ми е в Ордена, братко. Знаеш го.

— Знам, че в бъдещето ти няма друго освен войни и убийства, ако останеш с тях. А и какво мислиш, че ще направят, като разкрият тайната ти?

Вейлин сви рамене, за да скрие неудобството си. Разбира се, Норта беше прав, но убеждението му си оставаше непоклатимо. Въпреки бремето на многото тайни и кръвта, която бе пролял, въпреки копнежа си по Шерин и сестрата, която никога нямаше да познава, знаеше, че мястото му е в Ордена.

Поколеба се, преди да изрече онова, което знаеше, че трябва да каже сега; тайната бе пазена прекалено дълго и вината тегнеше върху него.

— Майка ти и сестрите ти са в Северните предели — каза той на Норта. — Кралят е намерил място за тях там след екзекуцията на баща ти.

Лицето на Норта бе неразгадаемо.

— Откога го знаеш?

— От Изпитанието на меча. Трябваше да ти кажа по-рано. Съжалявам. Чувам, че Върховен лорд Ал Мирна бил толерантен към други вярвания в земите си. Може би ще намерите убежище там.

Норта се взря в огъня с напрегнато лице. Села го прегърна през раменете и отпусна глава на гърдите му. Лицето му омекна и той я погали по косата.

— Да, трябваше да ми кажеш — каза Норта на Вейлин. — Но ти благодаря, че ми го казваш сега.

Няколко деца изтичаха със смях от мрака и се струпаха около Норта.

— Приказка! — завикаха те. — Приказка! Приказка!

Норта се опита да ги укроти с думите, че е твърде уморен, но те започнаха да го тормозят още повече, докато накрая не отстъпи.

— Каква приказка?

— За битки! — извика едно момченце и всички насядаха около огъня.

— Без битки — настоя едно момиченце, в което Вейлин позна уплашеното ококорено дете от лагера. — Битките са скучни. Страшна приказка! — Качи се в скута на Села и се сгуши в ръцете й.

Другите деца подеха вика и Норта им махна да млъкнат, а на лицето му се изписа престорена сериозност.

— Добре, нека е страшна приказка. Само че — той вдигна пръст — това не е приказка за деца със слаби сърца или слаби мехури. Това е най-страховитата и ужасна история и когато свърша, може да проклинате името ми, задето съм ви я разказал. — Гласът му се снижи до шепот и децата се приведоха по-близо, за да уловят думите му. — Това е приказката за Копелето на вещицата…

Вейлин добре знаеше тази стара приказка; за обладана от Мрачното вещица от едно ренфаелско село, която подмамила местния ковач да легне с нея и от съюза им се родило злокобно създание с формата на човешко момче, което било орисано да донесе разруха на селото и смърт на баща си. Намираше този избор на приказка за странен, тъй като тя често се използваше, за да предупреждава за опасностите, криещи се в Мрачното, но децата слушаха в захлас с ококорени очи, докато Норта подемаше историята.

— В най-мрачната част на най-мрачната гора в стария Ренфаел, още преди времето на Кралството, се издигало едно село. В това село живеела вещица, хубава за окото, но със сърце по-черно и от най-черната нощ…

Вейлин се надигна тихо и тръгна през притъмнелите руини към главния лагер. Подозрителни очи се взираха в него от импровизираните заслони. Получи няколко предпазливи кимвания за поздрав, но никой от Надарените не го заговори. „Те знаят, че съм един от тях — помисли си той. — Но пак се боят от мен.“ Продължи към сградата, където се бе събудил тази сутрин — мястото, което Норта бе нарекъл библиотека. Слабо огнено сияние се носеше през вратата и той се позабави отвън за момент, за да се увери, че не се чуват гласове. Искаше да поговори насаме с Харлик, някогашния библиотекар.

Намери го да чете край огъня си, димът от който излизаше през дупка в тавана. Като се взря по-внимателно, Вейлин забеляза, че горивото е необичайно. Вместо дърво пламъците лижеха сгърчени почернели страници и покрити с мехури кожени подвързии. Подозренията му се затвърдиха, когато Харлик обърна последната страница на книгата си, затвори я и я хвърли в пламъците.

— Веднъж ми казаха, че да гориш книги е отвратително престъпление — отбеляза Вейлин, спомнил си една от многобройните лекции на майка си за важността на учението.

Харлик скочи уплашено на крака и направи няколко предпазливи крачки назад.

— Какво искаш? — попита той, гласът му трепереше.

— Да поговорим. — Вейлин влезе и клекна до огъня. Протегна длани към него да ги стопли и загледа как книгите горят. Харлик не каза нищо, само скръсти ръце и отказа да срещне погледа му.

— Ти си Надарен — продължи Вейлин. — Трябва да си, иначе нямаше да си тук.

Очите на Харлик се стрелнаха към него.

— Да нямаш предвид „обладан“, братко?

— Няма нужда да се страхуваш от мен. Имам въпроси, на които един учен човек би могъл да отговори. Особено пък човек с дарба.

— А ако не мога да им отговоря?

Вейлин сви рамене.

— Ще потърся отговорите другаде. — Кимна към огъня. — За библиотекар, изглежда, не уважаваш много книгите.

Харлик се наежи, гневът надделя над страха му.

— Отдадох живота си в служба на знанието. Няма да се оправдавам пред човек, който не прави друго, освен да осейва Кралството с трупове.

Вейлин сведе глава.

— Както желаеш. Но все пак бих искал да задам въпросите си. Можеш да им отговориш, или пък не, изборът е твой.

Харлик се замисли мълчаливо за миг, после се върна до покрития с кожа стол край огъня, седна отново на него и погледна предпазливо Вейлин.

— Питай тогава.

— Седмият орден на Вярата наистина ли е изчезнал?

Мъжът моментално сведе поглед и страхът помрачи отново лицето му. Той дълго време не проговори, а когато го направи, думите бяха не по-силни от шепот.

— Дошъл си, за да ме убиеш ли?

— Не съм тук за теб. Знаеш го.

— Но търсиш Седмия орден.

— Търсенето ми е в служба на Вярата и Кралството. — Той се намръщи, осъзнал важността на казаното от Харлик. — Ти си от Седмия орден?

Харлик изглеждаше потресен.

— Искаш да кажеш, че не си знаел? Та защо иначе ще си тук?

Вейлин се чудеше да се смее ли, или да го зашлеви.

— Дойдох да търся избягалия си брат — каза търпеливо. — Без да знам какво ще намеря. Знам малко за Седмия орден и ми се иска да разбера повече. Това е всичко.

Лицето на Харлик се вцепени, като че ли се страхуваше, че всяка проява на емоции би го издала.

— Ти би ли разкрил тайните на своя Орден, братко?

— Разбира се, че не.

— Тогава не очаквай да ти разкрия тайните на моя. Можеш да ме измъчваш, знам това. Но нищо няма да ти кажа.

Вейлин видя как треперят ръцете му и неволно се възхити на куража му. Беше мислил, че Седмият орден, ако още съществува, е зловредна групичка обладани от Мрачното заговорници, но този уплашен човечец и простичката му смелост говореха за нещо друго.

— Седмият орден ли организира убийството на аспекти Сентис и Морвин? — попита той по-остро, отколкото възнамеряваше. — Той ли се опита да ме убие по време на Изпитанието на прехода? Той ли подмами Хентес Мустор да убие баща си?

Харлик трепна и издаде звук, който беше наполовина хленч и наполовина смях.

— Седмият орден е пазител на Мистериите — каза той и думите му прозвучаха като цитат. — Практикува своите изкуства в служба на Вярата. Винаги е било тъй.

— Имало е война, преди векове. Война между ордените, започната от Седмия орден.

Харлик поклати глава.

— Седмият започнал война сам със себе си. Бил разкъсан отвътре и другите ордени също били въвлечени в конфликта. Войната била дълга и ужасна, измрели хиляди. Когато свършила, хората и аристокрацията изпитвали безумен страх от оцелелите от Седмия орден. Конклавът решил Седмият да изчезне от васалиите и да не бъде виждан повече от хората. Домът му бил унищожен, книгите му — изгорени, а братята и сестрите му — разпръснати и скрити. Но Вярата изисква да съществува Седми орден, видим или не.

— Искаш да кажеш, че Седмият никога не е бил унищожаван наистина? Че действа скришом?

— Вече ти казах прекалено много. Не питай повече.

— Аспектите знаят ли?

Харлик стисна очи и не каза нищо.

Обзет от внезапна ярост, Вейлин сграбчи мъжа, вдигна го от стола и го притисна към стената.

— АСПЕКТИТЕ ЗНАЯТ ЛИ?

Харлик се сви разтреперан в хватката му и изломоти панически, като пръскаше слюнка:

— Разбира се, че знаят. Те знаят всичко.

Спомените го заляха като вълна, когато думите на Харлик достигнаха до съзнанието му. Промяната в очите на инструктор Солис, когато за първи път му каза: „Някога бяха седем“; мигът на страх у аспект Елера при същите думи; как се бяха спогледали със Солис, след като им разказаха за Мрачните способности на Едноокия. И знанието в очите на аспект Арлин. „Глупак ли съм? — зачуди се той. — Че не видях това? Аспектите лъжат Правоверните от векове.“

Пусна Харлик и се върна при огъня. От книгите вече бе останала почти само пепел, кожените подвързии лежаха сгърчени и овъглени сред жаравата.

— Другите Надарени не знаят, нали? — попита той. — Не знаят какъв си.

Харлик поклати глава.

— Ти имаш някаква мисия тук.

— Не мога да ти кажа нищо повече, братко. — Гласът на Харлик беше напрегнат, но решителен. — Моля те, не ме питай.

— Както желаеш, братко. — Вейлин отиде до входа и се взря в огрените от луната руини. — Ще съм ти благодарен, ако пропуснеш да споменеш за оцеляването на брат Норта, когато докладваш на своя аспект.

Харлик сви рамене.

— Брат Норта не е моя грижа.

— Благодаря ти.

 

 

Броди из руините с часове и спомените се лееха като бурен поток през главата му. „Те са знаели, през цялото това време. Знаели са.“ Не можеше да реши дали объркването му се дължи на измяната, или на нещо по-дълбоко. „Аспектите въплъщават добродетелите на Вярата. Те са Вярата. Ако са излъгали…“

— Наистина ми се иска да дойдеш с нас. — Вейлин вдигна очи и видя Норта, седнал върху голям отломък от паднала статуя. Трябваше му миг, за да разпознае в каменния къс мраморната глава на брадат мъж. Върху лицето му бе изписан дълбок размисъл. Със сигурност е бил някое от светилата на града, увековечен в камък. Дали е бил философ или крал? Може би бог. Вейлин се облегна на челото на статуята и прокара длан по оронените от времето вежди. Който или каквото и да е бил, вече беше забравен. Сега не бе нищо повече от голяма каменна глава, чакаща столетията да я превърнат в прах в един град, където не бе останал никой, за да помни името на този човек.

— Аз… не мога — каза накрая на Норта.

— Вече не изглеждаш толкова сигурен.

— Може би не съм. Но дори и така, има много неща, които трябва да знам. Ще намеря отговорите само в Ордена.

— Отговори на какво?

„Нещо се надига. Заплаха, опасност, нещо, което застрашава всички ни. Чувствам го от дълго време, макар че едва сега го осъзнавам.“ Вейлин остави думите неизречени. Норта вече си имаше нов път, ново семейство. Споделянето само щеше да го обремени.

— Всички търсим отговори, братко — каза той. — Макар че ти, изглежда, си открил своите.

— Така е. — Норта скочи от статуята и протегна меча си. — Трябва да вземеш и това освен талисмана. То ще подсили доказателството ти.

— Може да ти потрябва. Пътят до Северните предели ще е дълъг и опасен. Тези хора ще имат нужда от закрилата ти.

— Има и други форми на закрила. Вече пролях достатъчно кръв. Възнамерявам да изживея остатъка от дните си, без да отнемам друг живот.

Вейлин взе меча.

— Кога тръгвате?

— Няма смисъл да чакаме зимата. Но може да се окаже трудно да убедим останалите. Някои от тях са прекарали тук години. — Изражението му бе странно смутено. — Аз не убих мечката.

— Какво?

— По време на Изпитанието на пущинака. Не я убих. Заслонът, който построих, рухна от вятъра. Скитах се из снега отчаян и зъзнещ. Намерих пещера и си помислих, че Покойните са ме отвели до убежище. За нещастие мечката, която живееше там, не обичаше посетители. Гони ме в продължение на мили, чак до ръба на една канара. Успях да се хвана за един клон, но мечката нямаше този късмет. Все пак ме държа сит известно време.

Вейлин се засмя и този звук отекна странно сред руините, някак си не на място.

— Проклет лъжец.

Норта се ухили.

— След лъка това е най-големият ми талант. — Усмивката му повехна. — Ще ми липсваш, а също и другите. Но не мога да кажа, че съжалявам за Военачалника.

Върнаха се в лагера, подхраниха с дърва гаснещия огън и в продължение на часове говориха за Ордена и за братята си. Когато Норта най-сетне се прибра в заслона, който делеше със Села, Вейлин легна и се зави с плаща си: знаеше, че на сутринта ще се събуди рано и ще си тръгне, без да се сбогува. Причината изникна в ума му точно преди да се унесе в сън: „Искам да остана.“