Антъни Райън
Кръвна песен (24)

3.

— И тези писма бяха открити в трупа на този Черна стрела?

Ръцете на аспекта лежаха разперени върху писмата пред него като два бледи паяка, а дългото му лице бе напрегнато, докато се взираше нагоре към Вейлин и Макрил. Вейлин предполагаше, че двамата сигурно изглеждат ужасно, мръсни и уморени от дванайсетдневното пътуване от Мартиш, но аспектът сякаш не се интересуваше от външния им вид. След като изслуша докладите им, поиска писмата и ги прегледа бързо.

— Смятаме, че онзи мъж може да е бил Черната стрела, аспект — отвърна Вейлин. — Няма как да знаем със сигурност.

— Да. Може би следващия път не бива да бързаш толкова със смъртоносния удар, братко.

— Бях небрежен. Извинявам се, аспект.

Аспектът прие това признание с едва доловимо поклащане на главата.

— Разбирате ли важността на тези писма?

— Сендал ни ги прочете — каза Макрил.

— Някой извън Ордена чу ли го?

— Онази нощ дадохме на мъжете на Ал Хестиан двойна дажба ром. Съмнявам се, че са могли да чуят каквото и да било.

— Добре. Предайте на братята следното: не бива да обсъждат това с никого, включително и един с друг. — Той събра писмата и ги сложи в здрава дървена кутия на писалището си, затвори я хубаво и я заключи с тежък катинар. — Сигурно сте уморени, братя. От името на Ордена ви благодаря за службата ви в Мартиш. Брат Макрил, вие сте утвърден за брат-командир. Засега ще останете при нас. Понастоящем инструктор Солис командва един отряд на южния бряг, тамошните контрабандисти са започнали да оказват твърде ожесточена съпротива на кралските акцизни агенти. Вие ще поемете уроците му. Сигурен съм, че помните достатъчно за боя с меч, за да го преподавате.

— Разбира се, аспект.

— Брат Вейлин, явете се в конюшнята в осем сутринта. Ще ме придружите до двореца.

 

 

— Честито, братко — каза Вейлин, докато вървяха към тренировъчния плац, където се бе настанил на лагер полкът на Ал Хестиан. В казармите нямаше свободно място, затова аспектът им бе разрешил да останат в Дома на ордена. Вейлин подозираше, че в града не са осигурили нищо за тях, защото кралят не е очаквал да се върнат.

Макрил спря и го изгледа изпитателно, без да каже нищо.

— Командир и инструктор — продължи Вейлин, смутен от мълчанието на следотърсача. — Впечатляващо постижение.

Макрил пристъпи към него и ноздрите му се издуха, докато вдишваше. Вейлин устоя на импулса да посегне към ловджийския си нож.

— Никога не съм харесвал миризмата ти, братко — каза Макрил. — В нея има нещо не съвсем естествено. Защо? — И без да чака отговор, се обърна и се отдалечи, набита фигура в сумрака. Нададе късо остро изсвирване и песът му се появи от сенките и заприпка край него, докато той вървеше към цитаделата.

Стаята в кулата, която Вейлин бе делил с другите толкова много години, сега бе заета от нова група ученици, затова трябваше да лагерува с полка. Намери братята си скупчени около огъня да развличат Френтис с разкази за пребиваването си в Мартиш.

— … мина през двама души — тъкмо казваше Дентос. — Една-едничка стрела, кълна ти се. Никога не бях виждал такова нещо.

Вейлин се настани до Френтис. Белег, който лежеше свит в краката му, се надигна и дотича при него да подуши ръката му, търсейки ласка. Вейлин го почеса зад ушите и осъзна, че робската хрътка му е липсвала много; но не съжаляваше, че я беше оставил. За нея Мартишката гора щеше да е хубаво място за игра, само че според Вейлин тя вече бе вкусила достатъчно човешка кръв.

— Аспектът ни благодари за службата — каза им той, като протегна ръце към огъня. — Не бива да обсъждаме писмата, които видяхме.

— Какви писма? — попита Френтис. Баркус го замери с полуизядена пилешка кълка.

— Каза ли къде ще ходим сега? — попита Дентос и подаде на Вейлин чаша вино.

Вейлин поклати глава.

— Аз трябва да го придружа до двореца утре.

Норта изсумтя и отпи голяма глътка вино.

— Човек няма нужда от Мрачното, за да види бъдещето ни. — Говореше високо и завалено, брадичката му бе оцапана в червено от разлятото питие. — Напред към Кумбраел! — Изправи се и вдигна високо чашата си. — Първо гората, после васалията. Ще отнесем Вярата на всичките проклети Отричащи копелета. Независимо дали им харесва, или не!

— Норта… — Кейнис посегна да го дръпне надолу, само че той се отърси от ръката му.

— Не е като да не сме избили вече достатъчно кумбраелци, нали? Аз самият убих десет в онази скапана гора. Ами ти, братко? — Той се олюля към Кейнис. — Бас държа, че можеш да ме надминеш, а? Поне два пъти повече, бих казал. — Обърна се със залитане към Френтис. — Трябваше да си там, момчето ми. Къпахме се в повече кръв и от твоя приятел Едноокия.

Френтис се намръщи и понечи да се надигне и Вейлин го сграбчи за рамото.

— Пийни си още едно, братко — каза на Норта. — Ще ти помогне да заспиш.

— Да спя ли? — Норта се смъкна обратно на земята. — Напоследък не съм го правил много. — Протегна чашата си към Кейнис да му налее още и се втренчи навъсено в огъня.

Известно време седяха в неловко мълчание и Вейлин беше благодарен за разсейването, осигурено им от един войник край съседния огън. Мъжът бе намерил отнякъде мандолина, може би задигната от трупа на някой кумбраелец в гората, и свиреше на нея доста умело. Мелодията беше звучна, но печална, и целият лагер притихна, за да послуша. Скоро около свирача се бяха струпали слушатели и той запя песен, в която Вейлин позна „Жалбата на воина“:

Песента на воина е песен самотна,

пълна е с огън и свършва бързо.

Воините пеят за паднали другари,

загубени битки и кървава гибел…

Мъжете заръкопляскаха бурно, когато свърши, и завикаха за още. Вейлин си проправи път през малката тълпа. Свирачът беше на двайсетина години, с мършаво лице. Вейлин позна в него един от трийсетте избраници, участвали в последната битка в гората; на челото му имаше зашита рана. Вейлин се помъчи да си спомни името му, но със срам осъзна, че не си е дал труда да научи имената на никой от войниците които бяха обучавали. Може би и той като краля не бе очаквал да оцелеят.

— Много хубаво свириш — каза му.

Мъжът се усмихна нервно. Войниците така и не бяха преодолели страха си от Вейлин — малцина се опитваха да говорят с него, а повечето се стараеха да избягват погледа му.

— Чиракувах при един менестрел, братко — каза мъжът. Акцентът му бе по-различен от този на другарите му, изговаряше думите ясно и си личеше, че е получил някакво образование.

— Тогава защо си войник?

Мъжът сви рамене.

— Учителят ми имаше дъщеря.

Събралите се мъже се засмяха разбиращо.

— Както и да е, мисля, че добре те е обучил — каза Вейлин. — Как се казваш?

— Джанрил, братко. Джанрил Норин.

Вейлин зърна в тълпата сержант Крелник и викна:

— Вино за тези мъже, сержант. Брат Френтис ще ви отведе при инструктор Грейлин в избите. Кажете му, че аз ще поема разходите, и се погрижете да ви даде от качественото.

Сред мъжете се разнесе благодарно мърморене. Вейлин измъкна кесията си и пусна няколко сребърника в ръката на Джанрил.

— Свири още, Джанрил Норин. Нещо по-живичко. Нещо подходящо за празненство.

Джанрил се намръщи.

— Какво празнуваме, братко?

Вейлин го тупна по рамото.

— Че сме живи, човече! — Вдигна чашата си и се обърна към събралите се мъже. — Да пием за това, че сме живи!

 

 

Кралят свика Съвета на министрите в голяма зала с полиран мраморен под и орнаментиран таван, украсен със златен варак и сложни гипсови отливки. Стените бяха покрити с изящни картини и гоблени. Безупречно облечени войници от Кралската гвардия стояха мирно в широк кръг около дългата правоъгълна маса, на която седеше Съветът. Самият крал Янус подчертано се различаваше от оцапания с мастило старец, с когото Вейлин бе сключил сделката си — седеше в центъра на масата, с хермелинов плащ на раменете и златен обръч на челото. От двете му страни се редяха министрите, десетима мъже, облечени в различна степен на пищност, които се взираха съсредоточено във Вейлин, докато той привършваше доклада си, застанал до аспект Арлин. На една по-малка маса наблизо двама писари документираха всяка изречена дума. Кралят настояваше да се водят прецизни записи на всяка среща и всеки член на Съвета трябваше да обяви името и поста си, преди да седне.

— А мъжът, който носеше тези писма? — попита кралят. — Неговата самоличност остава неизвестна, така ли?

— Нямаше пленници, които да го назоват, ваше величество — отвърна Вейлин. — Хората на Черната стрела не се предаваха.

— Лорд Молнар. — Кралят подаде писмата на един достолепен мъж от лявата си страна, който бе заявил, че се казва Лартек Молнар, министър на финансите. — Вие познавате почерка на васалния лорд Мустор не по-зле от мен. Забелязвате ли прилика?

Лорд Молнар изучава внимателно писмата няколко секунди.

— Съжалявам да кажа, ваше величество, че почеркът на тези документи изглежда толкова близък до този на васалния лорд, че не мога да открия разлика между тях. Нещо повече, начинът, по който е формулирано писмото. Дори и без подпис бих познал, че е дело на лорд Мустор.

— Но защо? — попита командирът на флотата лорд Ал Джунрил, едър брадат мъж от дясната страна на краля. — Вярата ми е свидетел, че не питая някаква обич към васалния лорд на Кумбраел, но той не е глупак. Защо ще подписва с името си разрешителни за свободно преминаване на един фанатик, решен да разкъса Кралството ни?

— Брат Вейлин — каза лорд Молнар. — Вие сте воювали с тези еретици няколко месеца. Бихте ли казали, че са добре нахранени?

— Не ми изглеждаха изнемощели от глад, милорд.

— Ами оръжията им? Бихте ли казали, че са с добра изработка?

— Имаха отлични лъкове и добре закалена стомана, макар че някои от оръжията им бяха взети от загиналите ни другари.

— Значи добре екипирани и добре хранени, при това в най-дълбоката зима, когато дивечът в Мартиш би трябвало да е оскъден. Според мен, ваше величество, Черната стрела трябва да е разполагал със значителна подкрепа.

— И вече знаем откъде — обади се трети министър, Келден Ал Телнар, който отговаряше за строителството. Седеше точно до краля и беше най-елегантно облеченият мъж на масата. — Васалният лорд Мустор сам се разобличи. Отдавна ви предупреждавам, че той спазва мира само привидно и се готви за бъдеща измяна. Да не забравяме, че кумбраелците бяха присъединени насила към Кралството, и то едва след кърваво поражение. Никога не са преставали да мразят нито нас, нито обичната ни Вяра. Сега Покойните отведоха смелия брат Вейлин до истината. Ваше величество, умолявам ви да действате…

Кралят вдигна ръка и го накара да млъкне.

— Лорд Ал Генрил — обърна се той към един сивобрад мъж от дясната си страна. — Вие сте министър на правосъдието и главен съдия при моя двор, и може би най-мъдрият човек в този Съвет. Тези документи дават ли достатъчно основание за процес или поне разследване?

Министърът на правосъдието погали замислено посребрилата си брада.

— Ако го разглеждаме единствено от страната на закона, ваше величество, бих казал, че тези писма изискват разпит и всякакви възможни обвинения ще зависят от отговорите. Ако някой човек застане пред мен обвинен в измяна въз основа единствено на тези доказателства, не бих могъл да го пратя на бесилото.

Лорд Ал Телнар понечи да заговори пак, но кралят му махна да мълчи.

— Какви въпроси, милорд?

Лорд Ал Генрил взе писмата и ги прегледа набързо.

— Забелязвам, че тези писма дават на притежателя си право на свободно преминаване през границите на Кумбраел и изискват от всеки войник или чиновник на васалството да оказва на приносителя каквото съдействие поиска. И да, подписът и печатът са истински, документите са били подписани от самия васален лорд. Но те не са адресирани до конкретна личност. Всъщност дори не знаем името на мъжа, който ги е носил преди смъртта си. Ако са съставени от васалния лорд, дали той е възнамерявал да бъдат използвани от Черната стрела, или пък може би са били откраднати и използвани с друга цел?

— Значи — каза лорд Молнар — искате да разпитаме васалния лорд?

Главният съдия се забави няколко секунди, преди да отговори, и Вейлин видя по напрежението върху лицето му, че той разбира ужасната тежест на думите си.

— Да, мисля, че има основания за разпит.

Вратата на стаята се отвори рязко и влезе капитан Смолен. Застана мирно пред краля и отдаде чест.

— Намери го, а? — попита кралят.

— Да, ваше величество.

— В бардака или в двореца на червеното цветче?

Единственият признак на неудобство у капитан Смолен бе, че премигна два пъти.

— Първото, ваше величество.

— В състояние ли е да говори?

— Положи усилия да изтрезнее, ваше величество.

Кралят въздъхна и потърка уморено чело.

— Добре. Въведи го.

Капитан Смолен отдаде чест и излезе. Върна се след няколко секунди с мъж, облечен в скъпи, но оцапани дрехи. Мъжът вървеше с предпазливата стъпка на човек, който се притеснява, че може да падне всеки момент. Кървясалите му очи и нездравата бледност на брадясалото му лице говореха за няколкочасов запой. Изглеждаше над четирийсетгодишен, но Вейлин предположи, че е по-млад, състарен от пороците си. Мъжът спря до аспект Арлин, поздрави го с бегло кимване, а после се поклони дълбоко, но не особено стабилно на краля.

— Ваше величество. Както винаги, за мен е чест да ме повикате. — Вейлин долови акцента на мъжа: кумбраелски.

Кралят се обърна към писарите си.

— Нека бъде отбелязано, че негово благородие лорд Сентес Мустор, наследник на васалия Кумбраел и официален представител на кумбраелските интереси в двора на крал Янус, вече присъства. — Обърна безизразния си поглед към кумбраелеца. — Лорд Мустор. Как сте тази сутрин?

Лорд Ал Телнар изпръхтя развеселено.

— Много добре, ваше величество — отвърна лорд Мустор. — Вашият град винаги е бил извънредно любезен към мен.

— Радвам се. Естествено, познавате аспект Арлин. Този младеж е брат Вейлин Ал Сорна, наскоро върнал се от Мартишката гора.

Погледът на лорд Мустор бе предпазлив, когато се обърна към Вейлин. Кимна му официално, но тонът му си остана бодър, макар и насилен.

— Аха, воинът, който ми спечели десет жълтици на Изпитанието на меча. Добра среща, млади господине.

Вейлин кимна в отговор, но не каза нищо. Споменаването на Изпитанието на меча помрачи настроението му.

— Брат Вейлин ни е донесъл някои документи. — Кралят взе писмата от лорд Ал Генрил. — Документи, които пораждат въпроси. Вярвам, че вашето мнение за съдържанието им ще е от голяма полза за определяне на тяхната цел. — Вейлин забеляза моментното колебание у лорд Мустор, преди да пристъпи напред, за да вземе документите от ръката на краля.

— Това са разрешителни за свободно преминаване — каза той, след като прегледа листовете.

— И са подписани от баща ви, нали? — попита кралят.

— Ами… така изглежда, ваше величество.

— В такъв случай дали бихте могли да обясните как брат Вейлин ги е открил в трупа на един кумбраелски еретик в Мартишката гора?

Погледът на лорд Мустор се завъртя към Вейлин, кървясалите му очи внезапно се бяха изпълнили със страх. После се върна на краля.

— Ваше величество, баща ми никога не би дал документи с такава важност в ръцете на бунтовник. Предполагам, че са били откраднати по някакъв начин. Или пък фалшифицирани…

— Може би баща ви ще е в състояние да даде по-точно обяснение.

— Аз… не се съмнявам, че ще го даде, ваше величество. Ако благоволите да му пишете…

— Няма да благоволя. Той ще дойде тук.

Лорд Мустор направи неволно крачка назад, вече с ясно изписана на лицето уплаха. Вейлин виждаше, че ситуацията го смазва: лордът беше подложен на изпитание и не го бе издържал.

— Ваше величество — изломоти той. — Баща ми… не е правилно…

Кралят въздъхна раздразнено.

— Лорд Мустор, водил съм две войни срещу дядо ви и го смятах за много смел и хитър враг. Никога не съм го харесвал, но изпитвах голямо уважение към него и ми се струва, че би се радвал, че вече не е сред живите, за да види как внукът му пелтечи като развратен пияница, какъвто всъщност е, когато васалията му се намира на ръба на война.

Кралят вдигна ръка, за да повика капитан Смолен.

— Лорд Мустор ще бъде наш гост в двореца до второ нареждане — каза той. — Моля, ескортирайте го до подходящи покои и се погрижете да не го безпокоят нежелани посетители.

— Знаете, че баща ми няма да дойде тук — заяви лорд Мустор. — Няма да се съгласи да го подлагат на разпит. Затворете ме, щом трябва, но това няма да промени нищо. Човек не предоставя любимия си син в ръцете на врага.

Кралят като че ли се поколеба, взрян с присвити очи в кумбраелския лорд. „Изненада те — помисли си Вейлин. — Не мислеше, че ще има куража да заговори.“

— Ще видим какво ще направи баща ви — каза кралят. Кимна на капитан Смолен и лорд Мустор бе изведен от стаята, следван по петите от двама стражи.

Кралят се обърна към един от писарите.

— Състави писмо до васалния лорд на Кумбраел със заповед да се яви тук до три седмици. — Отблъсна стола си назад и се изправи. — Тази среща свърши. Аспект Арлин, брат Вейлин, елате с мен в покоите ми.

 

 

Всичко в покоите на краля създаваше натрапчиво впечатление за ред — като се започне от ъгъла на фино тъканите килими върху мраморния под и се стигне до документите върху голямото дъбово писалище. Вейлин не откри нищо общо с тясната скрита стаичка, пълна с книги и свитъци, до която го бяха отвели преди осем месеца. „Онова е работното му място — осъзна той. — А тук е мястото, където иска хората да си мислят, че работи.“

— Братя, моля, седнете. — Кралят посочи два стола, докато се настаняваше зад писалището. — Мога да пратя да донесат освежителни напитки, ако желаете.

— Не се нуждаем от нищо, ваше величество — отвърна аспект Арлин с неутрален тон. Остана прав и по този начин принуди Вейлин да последва примера му.

Погледът на краля се задържа за момент върху аспекта, преди да се премести върху Вейлин. Устните му оформиха усмивка под брадата му.

— Забележи този тон, момчето ми. В него няма уважение, но няма и непокорство. Добре ще направиш, ако го усвоиш. Подозирам, че твоят аспект ми е ядосан. Чудя се защо ли?

Вейлин погледна аспекта, който стоеше безизразно и не отговаряше.

— Е? — настоя кралят. — Кажи ми, братко. Какво би могло да предизвика гнева на твоя аспект?

— Не мога да говоря от името на своя аспект, ваше величество. Аспектът говори от мое име.

Кралят нададе пръхтящ смях и плесна с длан по писалището.

— Предполагам, че е така. — Наля си чаша вино и се облегна в стола си. — Твоят аспект — каза на Вейлин — е ядосан, защото си мисли, че съм насочил Кралството по пътя на войната. Смята, донякъде оправдано, бих добавил, че васалният лорд на Кумбраел с удоволствие ще ми позволи да отсека главата на пияния му син, вместо да се покаже извън границите си. Това на свой ред ще ме принуди да пратя Кралската гвардия в неговата васалия, за да го измъкне оттам. Ще последват битки и кръвопролития, селца и градове ще горят, мнозина ще загинат. Въпреки че е воин по призвание и практикува смъртта във всичките й форми, аспектът вярва, че такъв ход е непростим. И все пак няма да ми го каже. Неговият подход винаги е бил такъв.

Възцари се мълчание, докато двамата мъже мереха силата на погледите си, и Вейлин бе осенен от внезапно прозрение: „Те се мразят. Кралят и аспектът на Шестия орден не могат да се понасят.“

— Кажи ми, братко — продължи кралят, обръщайки се към Вейлин, но без да откъсва взор от аспекта. — Какво мислиш, че ще направи васалният лорд, щом чуе, че съм арестувал сина му и съм му заповядал да се яви при мен?

— Не го познавам, ваше величество.

— Той не е сложна личност, Вейлин. Отгатни. Смея да твърдя, че притежаваш достатъчно от ума на майка си за това.

Вейлин откри, че не му харесва начинът, по който кралят спомена майка му, но изстиска от себе си отговор:

— Ще бъде… ядосан. Ще приеме действията ви като заплаха. Ще застане нащрек, ще събере войските си и ще наблюдава зорко границите си.

— Добре. Какво друго ще направи?

— Изглежда, има само два избора: или да изпълни заповедта ви, или да я пренебрегне под угрозата от война.

— Грешиш, има и трети избор. Може да нападне. С цялата си мощ. Мислиш ли, че ще го направи?

— Съмнявам се, че Кумбраел би имал сили да се опълчи на Кралската гвардия, ваше величество.

— И си прав. Кумбраел не разполага с истинска армия, ако не се броят няколкостотин стражи, верни на васалния лорд. Това, което има обаче, са хиляди селяни с лъкове, които той може да призове в случай на нужда. Страховита сила — аз навремето съм яздил през някоя и друга градушка от стрели и добре го знам. Само че няма кавалерия, няма тежка пехота. Фактически няма шанс да нападне Азраел или да се опълчи открито на Кралската гвардия на бойното поле. Васалният лорд на Кумбраел далеч не притежава възхитителен характер, но има достатъчно от бащиния си ум, за да осъзнае слабостта си.

Кралят се усмихна пак, извърна се от аспекта и махна успокоително с ръка.

— О, не се тревожи, Арлин. След около две седмици васалният лорд ще прати вестоносец с достатъчно раболепно извинение, че не е дошъл лично, и правдоподобно, макар и не съвсем убедително обяснение за писмата, вероятно придружено от сандъче злато. Моят мъдър и миролюбив син ще ме убеди да оттегля заповедта си и да освободя пияницата. Оттам насетне се съмнявам, че васалният лорд ще продължи да раздава разрешителни за свободно преминаване на Отричащи фанатици. И което е по-важно, ще си спомни къде му е мястото в това Кралство.

— Да разбирам ли, ваше величество — попита аспектът, — че сте убеден, че васалният лорд е автор на писмата?

— Убеден ли? Не. Но ми се струва вероятно. Той може и да не е фанатик като глупците, изтребени от брат Вейлин в Мартиш, но има слабост към своя бог. Може би се тревожи за мястото си във Вечните полета, след като е прехвърлил петдесетата си година. Както и да е, няма голямо значение дали той е написал писмата, проблемът е в самото им съществуване. След като излязоха наяве, аз нямах друг избор, освен да действам. Така поне васалният лорд ще се чувства задължен към сина ми, когато той се възкачи на трона.

Кралят пресуши остатъка от виното си и се надигна от писалището.

— Стига държавни дела, имам друга работа с вас, братя. Елате. — Подкани ги да влязат в една по-малка съседна стая, също толкова пищно украсена, само че вместо с картини или гоблени стените бяха окичени с мечове — стотина или дори повече блестящи остриета. Някои бяха по азраелски образец, но имаше и много други в стил, какъвто Вейлин не бе виждал никога. Големи двуръчни мечове, дълги поне шест стъпки. Сърповидни саби с остриета, които образуваха почти полукръг. Дълги подобни на игли рапири без режещ ръб и с чашковидни ефеси. Мечове с остриета от злато и сребро, въпреки че тези метали бяха прекалено меки, за да излязат от тях полезни оръжия.

— Красиви са, нали? — отбеляза кралят. — Колекционирам ги от години. Някои са подаръци, някои са военни трофеи, някои съм купил просто защото ми харесва как изглеждат. От време на време подарявам нещо — той се обърна към Вейлин и пак се усмихна — на някой младеж като теб, братко.

Вейлин усети как безпокойството, което го бе обзело при първата му среща с краля, внезапно се завръща. Смущаващото знание, че сега е малка част от мащабен невидим замисъл. Чувството за нередност, което Нерсус Сил Нин бе нарекла „кръвна песен“, ехтеше тихичко в дълбините на съзнанието му. „Ако той ми подари меч…“

— Аз съм брат от Шестия орден, ваше величество — каза Вейлин, като се опитваше да наподоби неутралния тон на аспекта. — Кралските почести не са за хора като мен.

— Кралските почести са именно за хора като теб, Млади ястребе — отвърна кралят. — За съжаление обикновено съм принуден да ги давам на недостойни. Днешният случай ще е приятно разнообразие. — И направи широк жест към сбирката мечове около тях. — Избирай.

Вейлин се обърна към аспекта, търсеше съвет.

Очите на аспект Арлин се бяха присвили леко, но иначе изражението му оставаше непроменено. Той запази мълчание още малко, а когато заговори, тонът му бе същият като преди, лишен както от почит, така и от непокорство.

— Кралят ти оказва чест, братко. А чрез теб и на Ордена. Ще приемеш.

— Но правилно ли е това, аспект? Може ли един човек да е едновременно и брат, и Меч на кралството?

— Случвало се е и друг път. Преди много години. — Погледът на аспекта се премести от краля към Вейлин и поомекна малко, но гласът му не оставяше място за спор. — Ще приемеш кралската почест, брат Вейлин.

„Не я искам — помисли си яростно той. — Това е плата, възнаграждение за убийство. Този дърт интригант иска да ме привърже още по-здраво към себе си.“

Само че не виждаше никакъв изход. Аспектът му бе дал заповед. Кралят му бе оказал чест. Трябваше да вземе меча.

Преглътна една въздишка на безсилие и огледа стените, очите му шареха по мечовете. Позамисли се дали да не избере някой от златните — винаги можеше да го продаде, — но реши, че най-мъдрият избор ще е някое практично оръжие. Не виждаше голям смисъл да взима азраелски меч, тъй като едва ли щеше да е по-добър от неговия, изработен от звездно сребро, а по-екзотичните му изглеждаха прекалено неудобни. Накрая погледът му падна върху къс меч с широко острие, прост бронзов ефес и дървена дръжка. Свали го от стената и направи няколко пробни замаха. Откри, че е добре балансиран и с удобно тегло. Острието бе добре заточено, а стоманата — ярка и без белези.

— Волариански е — каза кралят. — Не много красиво, но солидно оръжие, удобно за гъмжилото на битката, когато човек не може да вдигне ръка. Добър избор. — Протегна ръка и Вейлин му подаде меча. — Обикновено има церемония, множество обети и коленичене, но мисля, че това можем да го пропуснем. Вейлин Ал Сорна, именувам те Меч на кралството. Обричаш ли меча си в служба на Обединеното кралство?

— Да, ваше величество.

— Тогава използвай го добре. — Кралят му подаде меча. — А сега, като Меч на кралството, трябва да ти намеря някаква длъжност. Обявявам те за командир на Трийсет и пети пехотен полк. След като аспектът бе така любезен да позволи да настаним полка ми в Дома на ордена, смятам, че би било най-уместно командването му да остане у Ордена. Ти ще обучиш войниците и ще ги командваш във война, когато му дойде времето.

Вейлин погледна аспекта да види реакцията му, но срещна само същата безизразна физиономия.

— Простете, ваше величество, но ако полкът ще мине под командването на Ордена, брат Макрил ми се струва по-добър избор…

— Прочутият ловец на Отричащи? О, не мисля. Трудно бих могъл да му дам меч, нали? Само човек, удостоен с благородническа титла от Короната, може да командва полк на Кралската гвардия. Кога мислиш, че ще са готови?

— Загубите ни в Мартиш бяха тежки, ваше величество. Хората са уморени и не са получавали заплати със седмици.

— Наистина ли? — Кралят изгледа аспекта с вдигнати вежди.

— Орденът ще поеме разходите — каза аспектът. — Така е справедливо, щом полкът ще е под наше командване.

— Много щедро, Арлин. Що се отнася до загубите, можеш да си избереш хора от тъмниците, плюс всеки, когото успееш да набереш от улицата. Смея да кажа, че немалко момчета ще потърсят служба в полк, командван от прочутия брат Вейлин. — Изкиска се печално. — Войната винаги е приключение за онези, които не са я виждали.