Антъни Райън
Кръвна песен (25)

4.

— Без изнасилвачи, убийци и пристрастени към червено цветче. — Сержант Крелник подаде кралската заповед на главния надзирател със съвсем слаб поклон. — А също и без слабаци. Трябва да направим войници от тази пасмина.

— Животът в тъмницата не подобрява много формата на човек — отвърна главният надзирател, като провери печата на заповедта и прочете набързо съдържанието й. — Но винаги се стараем да направим най-доброто за негово величество, особено след като е пратил най-прочутия воин в кралството. — Хвърли на Вейлин една усмивка, която бе замислена или като подкупваща, или като иронична: беше трудно да се определи под слоя мръсотия. Отначало Вейлин бе взел главния надзирател за затворник заради опърпаните му дрехи и мръсната кожа, само че внушителното шкембе и тежката връзка ключове, висяща на колана му, издадоха истинския му ранг.

Кралските тъмници представляваха система от стари свързани помежду си укрепления в близост до пристанището, които бяха станали ненужни след издигането на градската стена преди два века. Последвалите владетели обаче бяха открили, че просторните им подземия са идеалното място за задържане на престъпните елементи в града. Точният брой на затворниците нямаше как да се разбере. „Те умират толкова често, че не можеш да им водиш сметка — беше обяснил главният надзирател. — Най-едрите и злобните издържат най-дълго, понеже могат да се бият за храната, нали схващате?“

Вейлин се взря в мрака зад тежката желязна решетка, преграждаща входа към подземията, и устоя на импулса да закрие лице с плаща си, за да се спаси от ужасната смрад.

— Много ли хора давате на Кралската гвардия? — попита той.

— Зависи колко размирни са времената. По време на Мелденейската война бяхме почти празни. — Ключовете на главния надзирател издрънчаха, когато пристъпи напред да отключи решетката. — Е, хайде да видим колко богата е подборката днес…

Подборката се състоеше от малко под сто души, в различен стадий на измършавялост, облечени в дрипи и покрити с дебел слой мръсотия и кръв. Те премигваха на слънчевата светлина и хвърляха пълни с опасение погледи към стражите, наредени по стените над главния двор и насочили заредени арбалети към тях.

— Това наистина ли е най-доброто, което можете да направите? — попита скептично сержант Крелник.

— Вчера беше ден за бесене — отвърна главният надзирател и сви рамене. — Не можем да ги държим тук вечно.

Сержант Крелник поклати глава отвратено и почна да строява мъжете с удари.

— Хайде да вкараме малко ред тук, негодници! Не сте от никаква полза за Кралската гвардия, ако не можете да стоите в права линия. — Продължи да ги налага, докато не образуваха две неравни редици, а после се обърна към Вейлин и козирува отсечено. — Наборниците са готови за преглед, милорд.

„Милорд.“ Титлата все още звучеше странно в ушите му. Не се чувстваше като лорд, чувстваше се и изглеждаше като брат от Шестия орден. Нямаше нито земи, нито слуги, нито богатство и въпреки това кралят го бе обявил за лорд. Усещаше го като лъжа, една от многото.

Кимна на сержант Крелник и тръгна покрай строя. Откри, че му е трудно да среща множеството уплашени погледи, които го следяха. Някои мъже стояха по-изправени от други, някои бяха по-чисти, някои изглеждаха толкова слаби и отпаднали, че беше цяло чудо, че се държат на крака. И всички воняха — силна, натрапчива смрад, която Вейлин познаваше много добре. Тези мъже воняха на собствената си смърт.

Той продължи покрай строя, докато нещо не го накара да спре — две очи, които не го следваха, а оставаха забити в земята. Вейлин спря и пристъпи към мъжа. Беше по-висок от повечето затворници, а и по-широк, увисналата плът на гърдите му показваше, че някога тялото му е било мускулесто, но е отслабнало от дългото недохранване. Под мръсотията, покрила ръцете му, едва личеше дълбокият белег от лошо зараснала рана.

— Още ли се катериш? — попита Вейлин.

Галис вдигна очи и срещна неохотно погледа му.

— Понякога, братко.

— Какво беше този път? Пак ли чувал с подправки?

На изпитото лице на Галис се мярна бледа отсянка на веселие.

— Сребро. От една от големите къщи. И щях да успея, ако съгледвачът ми не се беше паникьосал.

— Откога си тук?

— От месец-два. В подземията е трудно да държиш сметка на времето. Вчера трябваше да ме обесят, само че колата беше пълна.

Вейлин кимна към ръката с белега.

— Създава ли ти някакви проблеми?

— Наболява ме малко през зимните месеци. Но все още мога да изкатеря стена по-добре от всеки друг. Не се тревожи.

— Добре. Един катерач ще ми е от полза. — Вейлин направи крачка към него и задържа погледа му. — Но трябва да знаеш, че още съм недоволен от онова, което се опита да направиш на сестра Шерин, така че ако побегнеш…

— И през ум не ми минава, братко. Може да съм крадец, но думата ми е желязо. — Галис се опита да си придаде войнишки вид, изпъчи гърди и изнесе рамене назад. — Пък и за мен ще е чест да марширувам с…

— Добре, добре. — Вейлин го накара да млъкне с махване на ръка и отстъпи назад. Повиши глас, така че да го чуват всички. — Аз се казвам Вейлин Ал Сорна, брат от Шестия орден и по волята на краля командир на Трийсет и пети пехотен полк. Крал Янус благосклонно се съгласи да замени присъдите ви с привилегията да служите в Кралската гвардия. В замяна ще марширувате и ще се биете по негово нареждане през следващите десет години. Ще бъдете хранени, ще ви се плаща и ще следвате заповедите ми, без да ги подлагате на съмнение. Който бъде уличен в неспазване на дисциплината или пиянство, ще бъде бичуван. Дезертьорите ще бъдат екзекутирани.

Огледа лицата им, търсейки някаква реакция на думите си, но видя предимно безмълвно облекчение. Дори трудностите на войнишкия живот бяха за предпочитане пред още един час в тъмниците.

— Сержант Крелник.

— Милорд!

— Заведи ги в Дома на ордена. Аз имам работа в града.

 

 

Имението на благородническия род Ал Хестиан се намираше в северната част на града, най-богатия район. Състоеше се от внушителна къща от червен пясъчник с много прозорци и обширен парк, ограден от здрава стена със зловещи железни шипове. Безукорно облеченият слуга на портата изслуша въпроса на Вейлин със заучено безразличие, а после го помоли да изчака и влезе вътре за указания. Върна се след няколко минути.

— Младият господар Ал Хестиан е в градината зад къщата, милорд. Приветства ви с добре дошъл и моли да се присъедините към него.

— Ами лорд-маршалът?

— Лорд Ал Хестиан беше повикан в двореца тази сутрин. Не го очакваме да се върне до вечерта.

Вътрешно Вейлин въздъхна с облекчение. Изпитанието, което го чакаше, щеше да е още по-тежко, ако се налагаше да се изправи не само пред брата, а и пред бащата.

Щом мина през портата, завари отряд кралски гвардейци, шляещи се по ливадата. Единият държеше юздите на хубава бяла кобила. Облекчението му се изпари, щом заподозря значението на тяхното присъствие. Гвардейците му се поклониха официално, докато минаваше. Изглежда, вестта за новия му ранг се бе разпространила бързо. Той отвърна на поклона и продължи забързано, нетърпелив да свърши с това и да се върне в Дома на ордена, където можеше да се заеме с обучението на своя полк. „Моят полк“, помисли си с удивление. Беше само на деветнайсет години, а кралят му бе дал полк. И макар че Кейнис бързо му бе изброил куп прочути воини, издигнали се до команден пост на ранна възраст, на Вейлин това още му се струваше абсурдно. Беше потърсил обяснение от аспекта, докато пътуваха обратно към Дома на ордена след срещата в двореца, но въпросите му бяха посрещнати с просто нареждане да следва заповедите. Загриженото мръщене на аспекта обаче му подсказа, че действията на краля са му дали много храна за размисъл.

Градините представляваха обширен лабиринт от храсти и цветни лехи, разцъфтели с настъпването на пролетта. Вейлин откри хората, които търсеше, да се крият от слънцето под един клен. Принцесата беше по-прекрасна от всякога, усмихваше се лъчезарно и отмяташе червеникавозлатистата си коса, докато слушаше как сериозният младеж на пейката до нея чете на глас от малка книга. Вейлин забеляза у Алуциус Ал Хестиан само бегла прилика с брат му — той бе хилаво момче на петнайсетина години, с деликатни, почти женствени черти и буйни черни къдрици, които се сипеха по раменете му. Носеше черно в знак на траур. Вейлин стисна здраво ножницата на дългия меч, пое дълбоко дъх и закрачи напред с цялата увереност, която успя да събере. Щом се приближи, чу напевния глас на момчето:

— Моля те, недей да плачеш повече, любима, недей да лееш сълзи за моята кончина, към небето ясно поглед ти вдигни и нека слънцето очите ти да изсуши…

Щом сянката на Вейлин падна върху тях, момчето млъкна.

— Милорд Ал Сорна! — Алуциус се надигна да го поздрави и протегна ръка, без да го е грижа за официалностите, които Вейлин също намираше за страшно досадни. — За мен е истинска чест. В писмата си брат ми говори само хубави неща за вас.

Увереността на Вейлин се сгърчи и бе отнесена от вятъра.

— Понякога брат ви беше прекомерно щедър човек, господине. — Стисна ръката на момчето и се поклони леко на принцеса Лирна. — Ваше височество.

Тя сведе глава.

— За мен е чест да те видя отново, братко. Или вече предпочиташ да те наричам „милорд“?

Той срещна погледа й и растящият в него гняв заплашваше да се излее в куп неразумни думи от устните му.

— Както ви е угодно, ваше височество.

Тя се престори на замислена и поглади брадичката си. Ноктите й бяха боядисани в бледосиньо и украсени с драгоценни камъни, които блестяха на слънцето.

— Мисля, че ще продължа да те наричам „братко“. Изглежда ми по-… благопристойно.

В гласа й имаше едва доловима острота. Вейлин не можеше да познае дали е ядосана, все още уязвена от това, че я е отхвърлил, или просто се присмива на един мъж, когото смята за глупак, задето е подминал шанса да сподели жадуваната от нея власт.

— Добър стих, господине — обърна се той към Алуциус, търсейки някакъв изход от ситуацията. — Нещо от класиката ли?

— О, не. — Момчето изглеждаше малко смутено и бързо остави книжката, която държеше. — Дреболия.

— Не бъди толкова скромен, Алуциус — смъмри го принцесата. — Братко Вейлин, ти имаше честта да чуеш рецитал на един от най-обещаващите млади поети в Кралството. Сигурна съм, че това е нещо, с което ще можеш да се хвалиш в идните години.

Алуциус сви смутено рамене.

— Лирна ме ласкае. — Погледът му падна върху дългия меч в ръката на Вейлин и скръб помрачи лицето му, щом позна оръжието. — Това за мен ли е?

— Брат ви искаше вие да го получите. — Вейлин му протегна меча. — Помоли да го държите в ножницата.

След миг колебание момчето го взе, стисна здраво дръжката и на лицето му изведнъж се изписа ярост.

— Той винаги е прощавал по-лесно от мен. Онези, които го убиха, ще си платят. Заклевам се.

„Думи на момче — помисли си Вейлин и се почувства много стар. — Думи от легенда, от поема.“

— Човекът, който уби брат ви, е мъртъв, господине. Няма на кого да отмъщавате.

— Кумбраелците пратиха своите воини в Мартиш, нали? Дори и в момента заговорничат срещу нас. Баща ми чу за това. Кумбраелският васален лорд е пратил еретиците, които убиха Линден.

„Вестите от двореца наистина пътуват бързо.“

— Кралят се е заел с този въпрос. Сигурен съм, че ще поведе Кралството по правилния път.

— Единственият път, който ще следвам, е онзи, който води към война. — Искреността на момчето бе пламенна, в очите му блестяха сълзи.

— Алуциус… — Принцеса Лирна положи нежна ръка на рамото му, а тонът й бе успокоителен. — Знам, че Линден никога не би искал в сърцето ти да тегне омраза. Вслушай се в думите на брат Вейлин: няма на кого да отмъщаваш. Почети паметта на Линден и остави меча в ножницата му, както той е пожелал.

Загрижеността й изглеждаше толкова искрена, че Вейлин почти забрави за гнева си, но яркият образ на мраморнобялото лице на Линден, докато притискаше ножа към шията му, разсея всякакви добри чувства към нея. И все пак думите й сякаш подействаха успокояващо на момчето, гневът се отцеди от лицето му, макар че сълзите му продължаваха да текат.

— Моля ви за прошка, милорд — изломоти то. — Сега трябва да остана сам. Бих искал… бих искал някой път да поговоря пак с вас за брат си и за времето, което сте прекарали с него.

— Можете да ме намерите в Дома на Шестия орден, господине. С радост ще отговоря на всички ваши въпроси.

Алуциус кимна, обърна се да лепне една бърза целувка на бузата на принцесата и тръгна към къщата, все още разплакан.

— Бедният Алуциус — въздъхна принцесата. — Винаги е бил толкова чувствителен, още откакто бяхме деца. Нали осъзнаваш, че смята да поиска място в полка ти?

Вейлин се обърна към нея и видя, че усмивката й е изчезнала, а съвършеното й лице е сериозно и напрегнато.

— Не, не го бях осъзнал.

— Носят се слухове за война. Той си представя как ще те последва до кумбраелската столица, където заедно ще въздадете правосъдие над васалния лорд. Много ще се радвам, ако му откажеш. Той е още момче, а се съмнявам, че дори и като мъж ще стане кой знае какъв воин, по-скоро красив труп.

— Няма красиви трупове. Ако ме помоли за това, ще му откажа.

Лицето й омекна. Устните й, подобни на розова пъпка, се извиха в лека усмивка.

— Благодаря ти.

— Не бих могъл да приема, дори и да исках. Моят аспект реши, че всички офицери в полка ще бъдат братя от Ордена.

— Разбирам. — Усмивката й стана тъжна, в реакция на отказа му да започне играта на услуги с нея. — Как мислиш, ще има ли война? С кумбраелците?

— Кралят не смята така.

— А как смяташ ти, братко?

— Аз мисля, че трябва да се доверим на кралската преценка. — Поклони се сковано и се обърна да си върви.

— Наскоро имах щастието да срещна една твоя приятелка — продължи принцесата и думите й го накараха да спре. — Сестра Шерин, нали така? Тя ръководи лечебница на Петия орден в Уорнсклейв. Отидох там да направя дарение от името на баща си. Сладко девойче, макар и ужасно посветено на работата си. Споменах й, че сме станали приятели, и тя помоли да ти предам много поздрави. Макар че, изглежда, мисли, че си я забравил.

„Не казвай нищо — помисли си Вейлин. — Знанието е нейното оръжие.“

— Имаш ли някакъв отговор за нея? — настоя принцесата. — Бих могла да накарам кралския вестоносец да го отнесе. Ужасно мразя да виждам как приятелства свършват без нужда.

Сега усмивката й беше лъчезарна, същата каквато я помнеше от разговора им в личната й градина; усмивка, която говореше за непоклатима увереност и знание далеч надхвърлящо годините й. Усмивка, която говореше, че тя смята, че знае мислите му.

— Радвам се, че съдбата ни събра отново — продължи принцесата, когато той не отговори. — Напоследък размишлявах върху един проблем, който може да те заинтересува.

Вейлин не каза нищо, просто я гледаше в очите; отказваше да играе играта, която си е наумила.

— Загадките са мое хоби — продължи тя. — Веднъж реших математическа главоблъсканица, с която Третият орден се мъчеше повече от век. Не казах на никого, разбира се, не подобава на една принцеса да засенчва мъдреците. — Гласът й отново се промени, придоби някаква горчива нотка.

— Остротата на ума ви е похвална, ваше височество — рече той.

Тя кимна, явно пропуснала да долови колко кух е този комплимент.

— Но това, което ме озадачава в последно време, е едно събитие, в което си бил сериозно замесен: Клането на аспектите, макар че нямам представа защо го наричат така, след като са умрели само двама.

— Защо сте се загрижили за такова неприятно събитие, ваше височество?

— Заради загадката, разбира се. Защо убийците ще нападнат аспектите точно в нощта, когато послушници от Шестия орден присъстват в три от Домовете? Струва ми се необичайно лоша стратегия.

Интересът му неволно се изостри. „Тя иска да сподели нещо. Защо? Какво предимство печели по този начин?“

— И до какви заключения стигнахте, ваше височество?

— Има една алпиранска игра, наречена кешет, което на нашия език означава „хитрост“. Много е сложна, играе се с двайсет и пет различни фигури върху дъска със сто квадратчета. Алпиранците много обичат стратегията, както в бизнеса, така и във войната. Надявам се баща ми да не забравя това в идните времена.

— Ваше височество?

Тя махна с ръка.

— Няма значение. Игрите на кешет могат да продължат с дни, а някои мъдреци са посвещавали целия си живот, за да овладеят тънкостите му.

— Нещо, което, сигурен съм, вие вече сте постигнали, ваше височество.

Тя сви рамене.

— Не беше чак толкова трудно. Най-важното е гамбитът. Има само около двеста варианта, като най-успешен е Атаката на лъжеца, поредица ходове, които са замислени да изглеждат защитни, но всъщност прикриват офанзива, която носи победа само в десет хода, ако се изпълни правилно. Успехът на атаката зависи от това да съсредоточиш вниманието на противника върху един явен ход в друга част на дъската. Ключът е в тесния фокус на скритата офанзива, тя има само една-едничка цел, да премахне Учения, който може да не е най-силната фигура, но е от съществено значение за успешната отбрана. Противникът обаче е убеден, че е изправен срещу атака на широк фронт.

— Нападението срещу всички аспекти е било диверсия — каза Вейлин. — Те са искали да убият само един от тях.

— Може би един, може би двама. Всъщност, ако приложиш теорията в по-широк смисъл, може ти да си бил набелязаната жертва, а аспектите да са били страничен фактор.

— Това ли е заключението ви?

Тя поклати глава.

— Всички теории изискват някакви допускания. В този случай допускам, че който е организирал тази атака се е опитвал да уязви Ордените и Вярата. Простото убийство на аспектите, разбира се, би постигнало тази цел, но на тяхно място могат да се назначат нови, като аспект Тендрис Ал Форне, и не е нелогично да заключим, че неговото издигане вби клин между Ордените. Вредата е нанесена.

— Казвате, че цялата атака е имала за цел да издигне Ал Форне за аспект на Четвъртия орден?

Тя вдигна лице към небето и затвори очи, докато слънцето топлеше кожата й.

— Да.

— Изричате опасни думи, ваше височество.

Тя се усмихна, все още със затворени очи.

— Само пред теб, а и наистина ми се иска да ме наричаш Лирна.

„Обещанието за власт не беше достатъчно — помисли си той. — Затова сега ме изкушава със знание.“

— Как ви наричаше Линден?

Имаше само съвсем кратка пауза, преди тя да се извърне от слънцето и да срещне погледа му.

— Наричаше ме Лирна, когато бяхме насаме. Приятели сме от деца. Той ми пращаше много писма от гората, затова знам колко ти се е възхищавал. Заболя ме сърцето, като чух…

— Любовта трябва да рискува всичко или да погине. — Вейлин осъзнаваше, че гласът му е натежал от гняв, а на лицето му е изписано свирепо мръщене. Също така осъзнаваше, че тя е престанала да се усмихва. — Нали така му казахте?

Макар и само за миг, но беше убеден, че по лицето й премина нещо като съжаление, а в гласа й за пръв път се прокрадна неувереност.

— Той страдаше ли?

— Отровата във вените му го караше да крещи от болка и да се поти с кървава пот. Каза, че ви обича. Каза, че е отишъл в Мартиш, за да спечели одобрението на баща ви и да можете да се венчаете. Преди да му прережа гърлото ме помоли да ви предам едно писмо. Изгорих го, когато давахме тялото му на огъня.

Тя затвори очи за секунда, въплъщение на красота и скръб, но когато ги отвори пак, всички чувства бяха изчезнали и отговорът й бе безстрастен:

— Спазвам желанията на баща си във всичко, братко. Както и ти.

Истината го жилна като удар с камшик. Те бяха съучастници. Убийството ги оплиташе и двамата. Той може да се бе възпрял да пусне тетивата, но беше поставил Линден на пътя на фаталната стрела, точно както тя го бе пратила в Мартиш. Хрумна му, че планът на краля може да е бил такъв през цялото време — да ги обвърже с вината за едно гнусно убийство.

Сега разбра, че враждебността му към нея е самозаблуда, опит да избегне своята част от вината, но въпреки всичко откри, че се е вкопчил в това чувство. „Тя е студенокръвна интригантка и не заслужава доверие.“ Но не беше само това, той мразеше хватката й върху себе си, способността й без никакви усилия да заплени интереса му.

Дълбоко в очите й сякаш трепна някаква искрица и Вейлин осъзна колко настойчиво се е втренчил в нея. „Страх — реши той. — Аз съм единственият, който може да я уплаши.“

Поклони се отново, а в гърдите му вината се смесваше със задоволство.

— Разрешете да се оттегля, ваше височество.

 

 

Сестра Гилма беше пълничка и дружелюбна, лесно се усмихваше и имаше яркосини очи, които сякаш непрестанно искряха от веселие.

— В името на Вярата, я по-ведро, братко! — каза тя при първата им среща и дружески го перна по брадичката. — Човек би си помислил, че всичките грижи на Кралството лежат на раменете ти. Наричат те брат Вкиснатия.

— Сигурен ли си, че искаш към полка да има прикрепен лечител, Вейлин? — попита Норта.

Сестра Гилма се засмя.

— О, виждам, че ще ми харесаш! — каза със силния си нилсаелски акцент и перна Норта по ръката, този път не чак толкова игриво.

Вейлин скри разочарованието си, че аспект Елера не е сметнала за нужно да назначи сестра Шерин в отговор на молбата му, макар че не беше особено изненадан.

— Ще ви бъде осигурено всичко, което поискате, сестро.

— Ха дано. — Тя се засмя.

През следващия месец той забеляза, че тя има склонност да се смее, когато е сериозна, а използва невесел тон, когато прибягва към своя деликатен, но ефективен присмех.

— Още две счупени ръце днес — съобщи му с кискане и огорчено клатене на глава, щом Вейлин влезе в голямата палатка, която служеше за лечебница. В постелите спяха четирима бинтовани мъже. Други двама се намираха под грижите на помощниците й, които бяха подбрани по нейно настояване измежду войниците. За изненада на Вейлин беше избрала двама от принудително вербуваните затворници — слабички, с бърз ум и внимателни ръце, от които вероятно така или иначе щяха да излязат лоши воини.

— Ако продължаваш да пришпорваш така мъжете, след месец няма да са останали много, които да влязат в битка. — Усмихваше се ведро и сините й очи блестяха.

— Битката е сурово нещо, сестро. Мекото обучение създава меки войници, които на свой ред се превръщат в меки трупове.

Усмивката й леко помръкна.

— Значи се задава битка? Ще има война?

Война. Въпросът беше на устните на всички. Бяха минали четири седмици, откакто кралят бе призовал васалния лорд на Кумбраел, и не бе дошъл никакъв отговор. Кралската гвардия стоеше в казармите и всички отпуски бяха отменени. Слуховете се разпростираха с обезпокоителна скорост. Кумбраелците се струпвали по границата. Кумбраелски стрелци били видени в Урлиш. Тайни секти на Отричащите кроели всевъзможни подклаждани от Мрачното злодейства. Навсякъде въздухът бе натежал от очаквания и несигурност, което караше Вейлин да тренира мъжете толкова усилно, колкото смееше. Ако бурята се разразеше, те трябваше да са готови.

— Знам не повече от теб, сестро — увери я той. — Има ли нови случаи на сифилис?

— Не и след посещението ми в женския лагер.

Една епидемия от сифилис сред мъжете беше проследена до лагер на предприемчиви курви, издигнат наскоро в гората само на две мили от Дома. Понеже се страхуваше от реакцията на аспекта при новината за гнездо от курви толкова наблизо, Вейлин заповяда на сержант Крелник да събере отряд от доверени мъже и да натири жените обратно в града. Старият войник обаче го изненада, като се поколеба.

— Сигурен ли сте за това, милорд?

— Имам двайсет мъже, които са толкова тежко болни, че не могат да тренират, сержант. Този полк е под командването на Ордена и не можем да позволим мъжете да се измъкват тайно, за да… задоволяват похотта си по този начин.

Сержантът премигна. Белязаното му лице беше безстрастно, но Вейлин бе сигурен, че едва потиска усмивката си. Понякога, като говореше със сержанта, имаше чувството, че е дете, което дава заповеди на дядо си.

— Хм, с цялото ми уважение, милорд. Полкът може да принадлежи на Ордена, но не и мъжете в него. Те не са братя, те са войници, а войниците все трябва от време на време да лягат с някоя жена. Ако им отнемете това… дребно удоволствие, могат да възникнат проблеми. Не казвам, че не ви уважават, милорд, напротив, никога не съм виждал хора толкова уплашени от командира си като тази шайка, само че те не са точно каймакът на Кралството, а ние ги скапваме от тренировки. Накрая ще им писне и ще почнат да изчезват въпреки заплахата от бесило.

— Ами сифилисът?

— О, Петият орден има предостатъчно лекове срещу това. Сестра Гилма ще оправи нещата, накарайте я да посети тези жени, ще ги оправи за нула време.

И така, бяха отишли при сестра Гилма и Вейлин беше изпелтечил молбата си, докато тя се взираше в него с ледено лице.

— Искаш да отида в лагер, пълен с курви, за да ги излекувам от сифилиса? — попита студено.

— Под охрана, разбира се, сестро.

Тя се извърна и затвори очи, докато Вейлин се бореше с желанието си да побегне.

— Пет години обучение в Дома на ордена — измърмори тя. — Още четири по северната граница, тормозена от диваци и ледени бури. И какво получавам за награда? Да живея сред утайките на Кралството и да се грижа за повлеканите им! — Поклати глава. — Покойните наистина са ме проклели.

— Сестро, не исках да те обидя!

— А, хубаво! — рече тя и изведнъж грейна. — Ще си взема чантата. Няма да има нужда от охрана, макар че ще ми трябва някой да ми покаже пътя. — Повдигна вежда срещу Вейлин. — Ти не го знаеш, нали, братко?

Той се намръщи при спомена как бе отрекъл с пелтечене. Сержант Крелник се оказа прав: случаите на сифилис бързо изчезнаха и мъжете продължиха да са доволни, или поне толкова доволни, колкото е възможно след седмици тренировки под суровото наставничество на братята му. Вейлин предпочете да забрави да съобщи на аспекта за този инцидент, а по безмълвно съгласие той не се обсъждаше сред братята…

— Имаш ли нужда от нещо? — попита той Гилма сега. — Мога да пратя каруца до Дома на твоя орден за провизии.

— Засега запасите ми стигат. Билковата градина на инструктор Сментил много ми помогна. Той е такава душица. Учи ме на езика на знаците, виж. — Направи с пухкавите си, но чевръсти ръце поредица жестове, която се превеждаше горе-долу като „Аз съм досадна свиня“. — Това означава „Аз се казвам Гилма“.

Вейлин кимна с безизразна физиономия.

— Инструктор Сментил е талантлив учител.

Остави я с ранените и излезе навън. Навсякъде тренираха мъже, скупчени на групи около братя, които се мъчеха да им предадат за няколко кратки месеца умения, усвоявани в течение на цял живот. Тази задача понякога бе обезсърчаваща, наборниците изглеждаха ужасно мудни и тромави, невежи дори за най-основните принципи в боя. Дотолкова, че братята му се жалваха, когато им забрани да използват пръчката.

— Не можеш да научиш едно куче, без да го биеш — беше изтъкнал Дентос.

— Те не са кучета — отвърна Вейлин. — Не са и момчета, или поне повечето от тях. Наказвайте ги с допълнителни тренировки или слугинска работа, лишавайте ги от полагащата им се дажба ром, ако сметнете за нужно. Но никакъв пердах.

Полкът вече беше в пълен състав, числеността му бе нараснала с вербуваните от тъмницата мъже и стабилния приток от доброволци, които в съответствие с предсказанието на краля бяха привлечени към войнишкия живот от легендата за Вейлин, а някои даже бяха пропътували голямо разстояние, за да се запишат.

— Най-често къркоренето на корема на един мъж го кара да се запише във войската — отбеляза сержант Крелник. — Но тази пасмина, изглежда, жадува само за честта да служи под командването на Младия ястреб.

С течение на седмиците тренировките започнаха да си казват думата. Мъжете видимо заякнаха, подпомогнати от здравословното хранене, което мнозина от тях не бяха познавали досега. Стояха по-изправени и се движеха по-бързо, боравеха с оръжията си по-умело, макар че все още имаше много да учат. Галис Катерача скоро възстанови до голяма степен физиката си, а духът му бе приповдигнат от честите посещения в лагера на курвите. Превърна се в един от чешитите на полка, винаги с готова цинична забележка, която да изтръгне смях от другарите му, макар че бе достатъчно умен да си държи езика зад зъбите по време на тренировка. На братята може да им бе забранено да използват пръчката, но знаеха хиляда начина да причинят болка някому в хаоса на един спаринг. Вейлин беше най-доволен от дисциплината на мъжете — те рядко се биеха помежду си, никога не оспорваха заповед и нямаше опити за дезертьорство. Все още не бе заповядвал бичуване или бесене и живееше в ужас от деня, когато нямаше да има друг избор. „Войната ще бъде изпитанието“, реши той, като си спомняше ужасните месеци в Мартиш и многото мъже, които бяха предпочели да рискуват с бягство през гъмжащата от кумбраелци гора, вместо да прекарат още един ден в укреплението.

Намери Норта да преподава стрелба с лък на група от по-яките новобранци. След записването си всички войници минаваха през изпитание на стрелбището и повечето се оказваха негодни. Онези с по-зорко око се събираха в рота арбалетчици, но неколцина бяха показали достатъчно умения и сила, за да заслужават по-нататъшно обучение. Наброяваха само трийсетина души, но дори малък брой умели стрелци с лък щяха да са ценна придобивка за полка. Норта отново се оказа способен учител: всичките му подопечни вече можеха да забият стрела в центъра на мишената от четирийсет крачки, а един-двама можеха да повторят това постижение със скорост, която обикновено се проявяваше само от братя на Ордена.

— Недей да целуваш тетивата — каза Норта на един ученик, як мъжага, когото Вейлин помнеше от посещението си в тъмницата. Казваше се Брак или Бракс, прочут бракониер, преди горските пазачи на краля да го спипат да разфасова току-що убита сърна в Урлиш. — Изтегли стрелата зад ухото си, преди да я пуснеш.

Брак или Бракс вложи допълнително усилие в мускулите си и пусна стрелата, която се заби на няколко пръста над центъра на мишената.

— Не е зле — каза Норта. — Но все още позволяваш на лъка да се изметне навън, след като пуснеш стрелата. Помни, това е боен лък, не ловуваш дивеч с него. Изпъни тетивата отново колкото бързо можеш. — Забеляза приближаването на Вейлин и плесна с ръце, за да привлече вниманието на ротата. — Добре. Преместете мишените с още десет стъпки назад. Първият, който улучи центъра, ще получи допълнително ром довечера.

Обърна се, за да се поклони театрално на Вейлин, докато хората му отиваха да преместят мишените.

— Здравейте, милорд.

— О, спри вече! — Вейлин хвърли поглед към мъжете, които се шегуваха и се смееха, докато вадеха стрелите си от мишените. — В добро настроение са.

— Има си причина. Изобилна храна, ром всеки ден и евтини проститутки наблизо в гората. Досега повечето не са могли и да се надяват на такова нещо.

Вейлин изгледа внимателно брат си и видя в него познатата стаена болка, която замъгляваше очите му след времето, прекарано в Мартиш. Изглеждаше уморен и отнесен, когато не бе на служба, и проявяваше жив интерес към различните смеси на основата на рома, които мъжете варяха вечер. Не за първи път Вейлин откри, че му е на върха на езика да му разкаже за съдбата на семейството му, но както винаги кралската заповед го накара да се сдържи. „Изглежда ми толкова състарен — помисли си. — Още няма двайсет, а очите му са като на старец.“

— Къде е Баркус? — попита Вейлин. — Трябваше да преподава бой с алебарда.

— В ковачницата, пак. Напоследък почти не излиза оттам.

Откакто се бяха върнали от Мартиш, Баркус бе загубил неохотата си да обработва метал. Отиде при инструктор Джестин и прекарваше много часове в ковачницата, помагайки за изработката на новите оръжия, необходими на полка. Арсеналът на инструктор Грейлин беше богат, но дори стойките с оръжия в мазетата не стигаха да се въоръжи всеки мъж и същевременно да останат за нуждите на Ордена. Вейлин не възразяваше Баркус да хване отново чука, особено след като това го правеше щастлив, но намираше за дразнещо, че така се отвлича от задълженията си в полка. Налагаше се да поговори с него, както и с Норта.

— Колко изпи снощи?

Норта сви рамене.

— Спрях да ги броя след шестата чаша. Само че спах добре.

— Не се и съмнявам. — Вейлин въздъхна. Мразеше, че му се налага да изрече следващите думи. — Не съм човек, който ще забрани някому едно питие, братко, но ти си офицер в този полк. Ако трябва да се напиваш, моля те, прави го така, че мъжете да не те виждат.

— Ама те ме харесват — възрази Норта с престорена искреност. — „Ела да вечеряш с нас, братко — викат ми. — Ти не си като Младия ястреб. Не се спичаме от страх пред теб, о, не!“ Даже ме поканиха да идем да опънем няколко курви заедно. Бях трогнат. — Засмя се на ужасената физиономия на Вейлин. — Не се тревожи, не съм паднал чак дотам. Освен това, доколкото чувам, едно посещение в лагера вероятно ще остави човек с огън, бушуващ в панталоните му.

Вейлин реши, че е по-добре да не разкрива на Норта, че епидемията от сифилис вече е овладяна. Кимна към стрелците и попита:

— Кога ще са готови?

— След шест-седем години ще са добри колкото нас. Мислиш ли, че кумбраелците ще ни дадат толкова време?

— Мога само да се надявам. Имах предвид, ще останат ли на мястото си? Ще се бият ли?

Норта погледна към хората си с отнесен поглед: без съмнение си ги представяше в битка, накълцани и окървавени.

— Ще се бият — каза накрая. — Бедните копелета. За биене, ще се бият.