Сара Адисън Алън
Ябълково вълшебство (6)

Шеста глава

В странноприемницата на Пендланд Стрийт Ан Ейнсли стоеше пред стая номер шест с комплект чисти чаршафи в ръце.

— Господин Залер? — извика тя и почука.

Той не отговори. Знаеше, че няма да отговори. Видя го да тръгва към центъра на града след закуска.

Тя отключи вратата и влезе.

Във всеки един от трите си брака Ан се изненадваше от лъжите на съпруга си. Искрено се изумяваше. След като третият й съпруг й изневери и опразни банковата й сметка, като взе остатъка от парите, които бе наследила от родителите си, тя се закле, че няма да позволи нова такава изненада. Мъжете лъжат. Вече го бе приела. Просто не можеха да се сдържат. Правеха го, без да мислят. Отричаха го, ала това само доказваше твърдението й.

Ръсел Залер лъжеше за нещо. Тя всъщност нямаше нищо против. Всъщност беше удовлетворена, че Андрю е измамен. Обаче беше отегчена и любопитна. Брат й не й позволи да има телевизор в стаята си. В цялата странноприемница нямаше телевизор. „Не е автентично за тази къща“ — казваше Андрю. Понякога искаше да му отвърне: „Ами електричеството, Андрю? И то не е подходящо за една странноприемница.“ Боже, за някои неща той толкова приличаше на баща им! Затова Ан трябваше да се забавлява сама.

Забавленията й се състояха най-вече в сърфирането из интернет на компютъра на рецепцията и в това да шпионира гостите и да рови в нещата им, когато почиства стаите. Никога не крадеше. Ако го направеше, Андрю на секундата щеше да я изхвърли. Просто й харесваше да разглежда какво са донесли хората от къщи, как миришат парфюмите им и какъв размер дрехи носят. Харесваше историите, които си измисляше за тях.

Ан открай време беше някак потайна. Знаеше го. Баща им беше офталмолог, а майка им работеше в кабинета му, но освен това майка им тайно продаваше палаво бельо, най-вече на жените от семейство Кларк, които бяха известни със сексуалните си умения и благодарение на тях винаги си намираха добри съпрузи. Баща им така и не разбра с какво се занимава майка им. А Андрю беше ужасен, когато откри каталозите и бельото на майка си след смъртта й.

Ан обаче знаеше всичко. Научи още на десет, след като намери заключен куфар в дъното на гардероба на майка си. Беше претърсила цялата къща, преди да открие ключа за него, скрит в казанчето на тоалетната.

Родителите им бяха починали на първата си екскурзия, след като се пенсионираха. Бяха спестили цяло състояние и се надяваха да изживеят добре старините си. Сумата от неколкостотин хиляди, която оставиха на Ан, я направи по-глупава. Това беше единственото обяснение за решението й да отстъпи къщата на Андрю. Тогава беше омъжена за първия си съпруг, а брат й все още живееше у дома. Открай време беше превзет. В присъствието на жени се чувстваше неловко, затова не излизаше на срещи, а Ан сметна, че е много великодушно от нейна страна да му позволи да има дом, в който да прекарва самотните си години.

След двама съпрузи — двама съпрузи и неуспешния им бизнес, финансиран от нея — тя беше разорена. През последните няколко години живееше тук, в родния си дом, който Андрю беше превърнал в странноприемница. Винаги тайничко си бе мислила, че мястото е малко зловещо, все едно да създадеш светилище, където хората да посещават мъртвите си родители. Андрю й подсигури стая и храна (двете им малки спални сега бяха в мазето) и минимална надница, която тя харчеше за бира, цигари и списания. Такъв беше животът й. Приемаше го. Беше на петдесет и девет, толкова близо до шейсет, че ги усещаше, пък и вече не се надяваше, че ще бъде щастлива.

Затвори вратата на стаята на Ръсел зад себе си. Тази стая официално беше наречена „Стаята на Андрю Ейнсли“. Дори беше написано на табелка на вратата. Беше някогашната детска на Андрю. Беше обзаведена в тъмнолилаво и патладжанено, които той наричаше кралски цветове.

Беше кръстил старата стая на Ан „Стаята на надеждите и мечтите“.

Не беше сигурна, но с това той най-вероятно й се подиграваше.

Сложи чаршафите върху голямата спалня и се огледа. Ръсел Залер беше оставил включени отоплението и малката нощна лампа. Обаче не беше закачил нищо в гардероба и в малката баня нямаше никакви тоалетни принадлежности. В стаята беше само големият кожен куфар на поставката за багаж в долния край на леглото. Ан се приближи и го отвори. Вътре нямаше кой знае какво: още един сив костюм и бяла риза, които бяха сгънати, износена пижама, необикновения господарски халат, с който беше, когато влезе в кухнята онази нощ и изплаши Ан до смърт, защото си помисли, че е Андрю и отново ще я хване да пуши; чорапи, бельо и черен несесер е гребен, четка и паста за зъби, дезодорант, сапун, ножче за бръснене и шишенце с аспирин.

Това беше всичко.

Доста скучно. Беше малко разочарована.

Намръщи се, когато докосна дъното на куфара. Имаше чувството, че не е разкрила всичко. Почука с нокти по него. Прозвуча кухо. Напипа ъгълчетата, издърпа разделителя нагоре и откри тайник.

Едва не извика, доволна, че е открила нещо, което не бива да бъде открито.

Вътре имаше старо тесте карти таро, малък бял кристал на евтина верижка и дебела купчина раздърпани папки, прихванати с ластик.

Ан извади папките и махна ластика. Върху етикетите на папките бяха написани имена на хора, а във всяка папка имаше изрезки от вестници, снимки и копия от документи като актове за собственост и брачни свидетелства. Не разпозна нито едно от имената, докато не стигна до етикета, на който пишеше: Лорълай Уейвърли.

Това беше майката на Клеър и Сидни Уейвърли. Ан беше с няколко години по-млада от Лорълай. Лорълай беше странна, както всички от семейството. Ала освен това беше необуздана и тъжна. Ан беше чувала, че тя напуснала града преди години и починала някъде в Тенеси. Затова ли Ръсел Залер се интересуваше толкова от семейство Уейвърли? Заради Лорълай? Познаваше ли я? Ан надникна в папката. Имаше няколко копия на една-единствена стара снимка. Беше правена през седемдесетте, съдейки по острите яки и жълтеникаво-кафявия цвят на облеклото. На снимката беше Лорълай Уейвърли на около двайсет, седнала до Ръсел на средна възраст, и друга тъмнокоса двойка с бебе. Намираха се в сепаре, каквото ще намериш в стари барове и в „Пица Хът“. Разлисти останалата част от съдържанието на папката, което за голяма изненада не беше за Лорълай, а за Клеър Уейвърли — статии за бизнеса на Клеър, данъчни документи, които искаше да прегледа по-внимателно, но почукване на вратата едва не й изкара ангелите.

— Ан? — извика брат й. — Там ли си?

— Да — отвърна тя спокойно. Тъкмо щеше да прибере папките обратно, когато забеляза под папките в куфара няколко стари листовки, пожълтели от времето. Взе една. Оказа се стара реклама на пътуващ панаир с участието на маг и медиум на име Великия Бандити.

В долния десен ъгъл на листовката имаше кръгла снимка на мъж с голям тюрбан със скъпоценен камък в центъра. Беше разперил ръце, сякаш щеше да изстреля мълния от пръстите си.

Беше Ръсел Залер.

Ето на това му се казваше история.

— Ан! — провикна се отново брат й.

— Идвам — отвърна тя, сви една от листовките и я пъхна в джоба си, после прибра останалите неща в куфара, точно както си бяха. Затвори го и отиде до вратата.

— Какво правиш? — попита Андрю.

— Сменям чаршафите — сви рамене тя, — както всеки ден.

Той посочи табелката, окачена на бравата.

— Сложена е табелка „Не ме безпокойте“. Трябва да обръщаме внимание на тези неща.

Мразеше, когато той говореше за себе си в множествено число.

— О, не съм забелязала. — Тя се върна в стаята и взе сгънатите чаршафи, които беше оставила на леглото. — Извинявай.

— Да не се повтаря — предупреди Андрю и огледа стаята, а после затвори вратата зад себе си.

 

 

Няколко часа по-късно Клеър, Сидни и Бей търсеха в къщата на Уейвърли някоя стара рокля на баба Мери, която момичето да облече на танците по случай Хелоуин, а на Бей й се струваше, че търсят капка вода в кладенец. Къщата на Уейвърли беше голяма и претъпкана, пукаше се по шевовете. Единственото място, където имаше някакъв ред, беше кухнята, което беше логично, защото леля й прекарваше цялото си време там. А що се отнасяше до останалата част от къщата — Клеър очевидно беше запазила всичко, което беше принадлежало на баба й. А когато Тейлър се беше нанесъл, беше домъкнал всички свои вещи, включително принадлежностите за рисуване, които заемаха по-голямата част от стаята за гости.

Бей тайничко се надяваше, че няма да намерят роклята, а после ще махне нелепите маргаритки и зелените листа от силно накъдрената си коса и ще отиде, без да се маскира. Искаше само да се увери, че Джош ще я види, ще забележи как не му обръща внимание и не прави сцени, и после щеше да си тръгне. Той твърдеше, че тя няма да отиде. Щеше му покаже. Джош нямаше представа коя е тя и какво ще направи или няма да направи. Дори никога не бе разговарял с нея.

Тъкмо слизаха от тавана, когато в коридора срещнаха Тейлър и Марая, които се прибираха.

— Какво правите? — попита Марая весело. Все още беше с гимнастическия си екип. Косата й беше прибрана в кок, който очевидно баща й се беше опитал да направи. — Някаква игра ли е? Бей, защо имаш цветя в косата? Толкова си хубава, като новата ми най-добра приятелка.

Бей прегърна братовчедка си, която ухаеше на фъстъци.

— Благодаря, хлапе.

— Здравей, миличка — поздрави я Клеър почти виновно, сякаш я бяха спипали да прави нещо нередно. — Как беше гимнастиката?

— Добре. Какво правите? — попита отново детето.

— Търсим стара рокля, която Бей да облече на танците по случай Хелоуин. Рокля, която някога беше на баба ми — обясни Клеър.

Марая завъртя замислено глава, после попита:

— Търсихте ли в килера в стаята за гости?

— Още не. Това е добра идея.

Момичето се обърна, изтича в стаята за гости и скоро оттам се чу скърцането на леглото, върху което скачаше.

Клеър се обърна към Тейлър:

— Когато имаш време, ще запушиш ли пролуката около комина на тавана? Когато бяхме горе, усетих да влиза студен въздух.

— Ти ще усетиш студен въздух дори да стоиш на слънце — пошегува се той.

— Забавлявахте ли се с Марая днес? — усмихна се Клеър.

— След гимнастиката постояхме малко в кабинета ми. Беше най-дългият ден на света. Наистина, рекорд. — Тейлър потърка уморено наболата брада по бузите си.

— Съжалявам. Не забравяй да хапнеш. Купих пиле на грил от магазина на Фред. — Тя се наведе и прошепна: — Ем беше ли на тренировката по гимнастика?

Съпругът й поклати глава, също толкова озадачен от тази нова най-добра приятелка, колкото и Клеър.

— Очевидно Ем не ходи на гимнастика. Нито на балет.

— Чакай малко — отдръпна се назад Клеър. — Искаш да кажеш, че още не си я виждал?

— Вие двамата можете да си играете на стара женена двойка някой друг път — обади се Сидни. — Танците са след два часа!

— Сякаш вие с татко не се държите така през цялото време — промърмори дъщеря й.

— Имам чувството, че се състезавам с добрия стар Хенри. Ела тук — каза Тейлър, сграбчи Клеър, наведе я и я целуна.

— Моля ви — обади се Бей, — не пред децата!

Тя се обърна и се запъти към гостната, завъртайки отегчено очи за по-силно въздействие. Точно тази вечер наистина не искаше да вижда колко е прекрасна любовта, когато двама души изпитват едно и също.

Скоро Клеър и Сидни я последваха. Килерът в стаята за гости беше толкова малък, че вътре се побираше само един човек, затова Клеър влезе и заизважда кашони. Сидни и Бей ги отваряха, докато Марая скачаше на леглото, щастлива, че е с тях. Откриха старо спално бельо, кашон с дамски чанти с напукана кожа, свещи, които бяха омекнали и се бяха залепили една за друга, и котешко легло. Ала рокли нямаше.

— Остана един последен кашон — обади се Клеър от дъното на килера. — Трябва да са вътре. Иначе не знам къде може да са.

— Няма проблем — отвърна Бей и се пресегна да се почеше по косата, която усещаше стегната и я сърбеше.

— Не смей да си пипаш косата — предупреди я майка й и тя отпусна ръка.

— Заклещил се е в ъгъла. Чакайте, почти успях. — Клеър издърпа кашона, удари си главата в най-ниския рафт в килера, докато се изправяше, и всичко върху рафта се разклати. Една кутия за обувки падна и навсякъде по пода се разпиляха стари снимки.

Бей понечи да се пъхне в килера да помогне на Клеър.

— Добре ли си?

— Спри! — извика Сидни. — Ще си развалиш прическата!

В израз на досада дъщеря й вдигна ръце.

— Мисля, че изпръска тринайсет флакона лак върху мен. Косата ми няма да мръдне с години!

Клеър се показа от килера с кашон в едната ръка, а с другата потъркваше главата си. Когато видя снимките на пода, веднага остави кашона и коленичи.

— Това са снимки на баба Мери! Бях ги забравила.

Сидни коленичи до нея, за да й помогне да съберат снимките. Спря, за да разгледа една.

— Ей, Клеър, погледни. Сигурно това е пикникът, за който ми разказваше баба Мери.

Сестра й се наведе да погледне.

— Сигурно. Баба Мери ти е разказвала много повече за този период от живота си, отколкото на мен.

Сестрите стояха една до друга и този образ винаги изникваше в ума на Бей, когато си помислеше за тях двете — колко са близки, сякаш си четат мислите.

— Защо баба Мери ти е разказвала повече, отколкото на Клеър? — попита любопитно тя.

Клеър я погледна и отговори:

Бей усети как светът й леко се размества, както когато мислиш, че си на последното стъпало на стълбището, а откриваш, че има още едно.

— Ти си била популярна? — обърна се към майка си.

— Изненадана си — разсмя се Сидни.

— Но ти си Уейвърли.

— Едното няма нищо общо с другото — каза майка й, загледана в снимката. — Баба Мери имала много ухажори като млада, преди да се омъжи, преди да стане възрастна и… странна.

— Просто страдаше от агорафобия — поправи я Клеър, прибра останалите снимки в кутията и запълзя към последния кашон, който беше извадила от килера. Веднага щом вдигна капака, се засмя изненадано. — Откриваме всичко друго на баба Мери, освен роклите й. Виж, ето още един от бележниците й с рецепти. Скрила ги е из цялата къща. Веднъж открих един в матрака.

Клеър извади тънка черна тетрадка, на чиято корица като на всички останали пишеше „Кулинарен дневник на Уейвърли“. Под заглавието обаче тук беше написано „Карл“.

— Колко дневника си открила до сега? — попита Сидни.

— Повече от сто — отвърна сестра й, отвори дневника и объркано сви вежди.

— Какво има?

— Погледни — каза Клеър. — Заличила е с черно всички страници.

Всеки ред, който баба Мери беше написала, беше зачеркнат с тънка черна хоризонтална ивица мастило, която скриваше думите.

— Сидни поклати глава.

— Тя беше чудата възрастна жена. Винаги пишеше в тези дневници. Почти маниакално.

— Правеше каквото може — обади се Клеър, прелиствайки дневника. — Напоследък мисля много за нея. Едва ли й е било лесно да ни отгледа.

— Винаги пренебрегваш факта, че когато ни доведе тук, мама остана почти шест години, преди да си тръгне — отбеляза Сидни.

— Все пак баба Мери се грижеше за нас.

— Мама се грижеше за нас, докато беше тук. Иванел каза, че на баба й е отнело близо година, за да свикне, че в къщата отново има хора. Почти не говореше с нас. — Сидни махна презрително към сестра си, сякаш този спор й беше познат. — Обаче ти не помниш такива работи.

Клеър се позамисли, после каза:

— Е, след като мама си тръгна, баба Мери се грижеше за нас.

— След като тя си тръгна, Клеър, ти се грижеше за нас.

— Не, баба Мери — заспори Клеър. — Тя поръчваше храна, дрехи и обувки за нас. Переше ни чаршафите.

— Ти правеше всичко това. Беше на дванайсет, когато мама ни напусна. Спомням си, че никак не харесвах дрехите, които ми избираше. Почти през цялото време в началното училище ме обличаше със сиви рокли и черни пуловери като бабичка.

— Не е вярно. — Клеър направи пауза. — Чакай, вярно е, нали?

Сидни поклати глава и изсумтя.

— Ти и твоята ревизионистка история.

Загледана към тях, Бей започна да осъзнава колко много неща не знае за сестрите Уейвърли — историите им, живота им, преди Бей да ги познава като отбора, който бяха сега. Знаеше, винаги е знаела, че и двете искат да я предпазят, затова никога не й бяха разказвали много. Но пък и тя не питаше, а сега въпросите буквално я заливаха. Коя всъщност беше Мери? Защо е била един човек като млада и друг, когато е остаряла? Защо е отглеждала дъщерите на дъщеря си? Защо си е тръгнала Лорълай?

Клеър неохотно остави дневника настрана и надникна в кашона. Извади няколко листа пожълтяла хартия, после каза:

— Джакпот! Ето една рокля. — Тя извади нещо много тънко и нежно, сякаш направено от пергамент. Клеър го помириса. — Дори ухае на нейния сапун.

Сидни остави снимките от пикника и взе роклята.

— Сивият й опушен сапун. Много го обичах. — Изправи се и разгърна роклята пред Бей. — Да, идеална е за градинска нимфа.

Дъщеря й погледна тъничката рокля и плъзна ръка по плата. Наистина беше идеална. Беше в избеляло патешко зелено с пластове бежов тюл, нагънати като прозирна поло яка отпред. Отстрани бяха зашити стари пайети под формата на цветя, а на талията имаше копринен колан.

— С тази рокля е тук — каза Сидни и се наведе да вземе снимката от пикника. Масата за пикник беше стара врата, сложена върху магаре за рязане на дърва, а столовете бяха стари пънове или дебели дърва за огрев, върху които бяха метнати квадратни възглавници. Там седяха шестима мъже, които не гледаха към обектива, а към красивата жена с дълга, тъмна коса почти до кръста, седнала начело на масата. Усмихваше се, ръцете й бяха разперени, сякаш приветстваше всички в своя свят. Ябълковото дърво, което едва се виждаше отзад, бе протегнало клон към нея, сякаш искаше да присъства на снимката.

Дори то изглеждаше малко влюбено в жената.

— Добре, стига сме се връщали в миналото — каза Сидни и избута Бей в коридора към банята. — Бързо се обличай!

 

 

Когато влязоха в салона заедно, Бей беше толкова нервна, че едва не сграбчи ръката на Фин. Обаче не можеше да стигне до нея. Той беше покрит с бял чаршаф, осеян е малки пъпки от рози. Беше отрязал грубо две дупки за очи.

— Не мога да повярвам, че носиш чаршаф — каза тя.

— Когато цъфна на вратата ми с костюм, трябваше да мисля бързо — отвърна той приглушено. — Майка ми ще ме убие, задето надупчих най-хубавия й чаршаф.

— Защо не взе своя чаршаф?

Той се поколеба, после промърмори:

— Не беше чист.

Момчета!

— Е, какво ще правим тук? — попита Фин.

— Не знам. Никога не съм ходила на танци.

— Нали помага с украсата?

— Което не ми донесе никакво прозрение за събитието.

— Изглежда чудесно. — Той раздвижи глава, сякаш се опитваше да види през дупките за очи. — Поне това, което виждам.

— Свали това чудо.

— Няма начин — отстъпи момчето, когато тя се пресегна към чаршафа. — Никой не знае, че съм аз. Под прикритие съм.

Бей се огледа. Мястото наистина изглеждаше чудесно. Осветената покрита топка на тавана хвърляше сенки върху стените, които приличаха на изсъхнали дървета. В един от ъглите върху бял екран се редуваха сцени от класически филми на ужасите. Рива беше накарала бащата на Мейси Моузи, който беше професионален фотограф, да снима деца, които позират пред стопкадрите, сякаш ги гони Петното или птиците на Хичкок.

За съжаление, изглежда, без да уведомяват Комитета по украсата, на някои родители им беше хрумнала гениалната идея да донесат бали сено, върху които да седят всички, както и малки сладки плашила, останали от празненството в детската градина. В крайна сметка физкултурният салон изглеждаше като място за кънтри танци, където нещо много се е объркало.

Всички ученици от гимназиите в окръга бяха поканени и Бей виждаше момчетата от футболния отбор на гимназия „Хамилтън“ да се подиграват на плашилата и да се правят, че се страхуват от тях.

Нищо добро нямаше да излезе от присъствието на учениците от гимназия „Хамилтън“. Всички го знаеха, с изключение може би на директорите, организирали забавата. Отборът по футбол на гимназията в Баскъм не се класира на щатските плейофи, но гимназия „Хамилтън“ успя. Бяха стари съперници: гимназия „Хамилтън“ — провинциалната гимназия с добри спортни отбори, и гимназия „Баскъм“ — градското училище с непропорционално много ученици от заможни семейства. Отборите се измерваха с погледи от двата края на салона. Футболистите и от двата отбора бяха облечени като играчи зомбита с бяла боя по лицата, изкуствена кръв по фланелките и изкуствена белеща се кожа по ръцете. Единственият начин да ги различиш беше по цвета на екипите и номерата на гърбовете.

Джош беше номер осем. Веднага го откри. Беше направил русата си коса на бодлички и беше излял малко изкуствена кръв върху главата си, така че да се стече по лицето и върху фланелката му. Устата му беше уголемена с боички и имаше няколко допълнителни зъба. Някои от приятелите му си бяха сложили червени лещи за очи. Един от тях беше скрил ръката си под фланелката, все едно е откъсната.

— Да си вземем нещо за пиене — подкани Бей Фин, веднага щом забеляза Джош. Почувства се странно, сякаш нещо вътре в нея се беше променило, което намираше за глупаво, защото се беше променила само външно. Всичко се дължеше на магическата рокля, но и на уменията на майка й. Косата й я караше да се чувства красива, но слаба и податлива на мисли за Джош: как ще я погледне и ще я види в напълно нова светлина, ще отиде при нея и пред всички ще каже, че досега не е осъзнал колко е красива и че вече всичко, което е написала, придобива смисъл.

Двамата с Фин се запътиха към масата за напитки, докато от колоните гърмеше песента „Трилър“.

— Хубава гощавка — каза Фин, докато се опитваше да си вземе курабийка през чаршафа.

— Извади си ръката, за бога!

— Не мога. Не искам никой да знае, че съм аз.

— И как ще те познаят по ръцете?

— Възможно е — отвърна той и си взе курабийка през плата, все едно е кукла на конци. Поднесе я към устата си, забравил, че там няма дупка.

Бей поклати глава и се обърна. След малко Фин продължи:

— Курабийките са много вкусни.

Обаче тя едва различи думите. Обърна се и видя как устата му дъвче под чаршафа. Очевидно бе рискувал някой да види забележителните му ръце и бе обрал поне половината курабийки от една чиния.

— На Рива й хрумна идеята за всичко това — каза Бей.

Беше подредено красиво. Съдовете, от които наливаха напитки, бяха достатъчно вампирски. В един плуваха пластмасови очи, а в друг — огромен пластмасов мозък. Сладкишите с форма на пръсти приличаха на истински пръсти, а призрачните курабийки бяха умно измислени — сладки с форма на бадеми бяха потопени в бял шоколад и имаха шоколадови парченца за очи. В чиния се мъдреха черни бонбони с форма на плъхове, кренвирши, увити в тесто, така че да изглеждат като мумии, и купа с квадратни бели ментови бонбони с надпис „Зъби“.

Ала отново на някой умен родител му бе хрумнало да сложи червени карирани покривки и салфетки, на които пишеше „Безопасен Хелоуин!“. Това сигурно беше най-странното събиране. От гимназия „Хамилтън“ вече се шегуваха.

— Къде е Рива? — попита Фин.

Бей се огледа и видя Рива близо до пулта на диджея. Носеше голям костюм на пчела като момичето пчела в онзи клип на „Блайнд Мелън“ от началото на деветдесетте. Всички костюми на приятелите й изглежда бяха вдъхновени от емблематични ретро видеоклипове. Дакота носеше конусовидния сутиен на Мадона. Тринити беше облечена като Ани Ленъкс, а Луис имаше шапка на групата „Джъмиръкуай“. Бей трябваше да признае, че костюмите им бяха страхотни. Много по-добри от тези на зомбитата футболисти.

— С групичката си е. Ето там.

— Какъв е планът ти? — попита Фин, все още дъвчейки курабийки под чаршафа си като момченце, което тайничко вмъква сладки неща в леглото си нощем.

— Нямам план — отвърна тя.

— Ако става дума за облога, трябва да им позволиш да те видят. Шт, тихо — измърмори изведнъж момчето.

— Тихо ли? Защо? Винаги ли си толкова луд, или сутрин на автобусната спирка си прекалено сънен и не съм го забелязала?

— Рива идва насам — прошепна Фин. — Не й казвай, че съм аз.

— Защо да й казвам, че си ти?

— Бей, това ти ли си? — попита Рива, когато се приближи. — Страхотен костюм. Роклята ти е толкова в стил Гетсби! А косата ти! Боже! Сигурно майка ти я е правила. Може да получиш наградата.

— Супер — отвърна Бей, без да знае каква е наградата.

— Каква си? — попита Рива.

— Уейвърли — отговори Бей.

— Не, имам предвид какъв е костюмът ти?

— Аз съм прабаба си Мери Уейвърли. Организирала е градински празненства в градината на Уейвърли, облечена като градинска нимфа.

— Яко.

— Момичето пчела от клипа на „Блайнд Мелън“? — посочи Бей костюма й.

Другото момиче направи физиономия.

— Не беше първият ми избор. Събрахме се и измислихме тема, после от списъка всеки си избра какъв костюм иска да облече. Аз бях последна, затова остана костюмът на пчела. Чувствам се като Мейвис.

Рива никога не бе говорила толкова дълго с нея и Бей не беше сигурна какво трябва да направи. Най-накрая попита:

— Коя Мейвис?

— Нали се сещаш, като в „Там ли си, Боже? Аз съм, Маргарет?“. Момичетата в книгата имат нещо като таен клуб и трябва да си изберат тайни имена. Другите получават имена като Алегзандра и Вероника, а Маргарет е принудена да избере Мейвис. — Рива погледна към Фин, който стоеше до тях, и се намръщи. Той стоеше прекалено близо, сякаш се мислеше за невидим. — Е, ще се видим после.

— Чао.

— Браво — каза Фин, след като вече не смяташе, че е невидим. — Поговори си с Рива Алегзандър. Сега отива там да им разкаже.

— Не ме интересува.

— Такава си лъжкиня. Ще ти се да не те интересува, ама не е така. Има една дреболия, която се нарича съобразяване. С някои хора можеш да си себе си, а с други не трябва да си толкова странна. И познай? Тези хора са навсякъде. Не можеш да ги избегнеш. Светът не е само твой. Всички трябва да живеят в него — Фин започна да се отдръпва бавно, сякаш тя нямаше да забележи, че се движи. — Сега ме извини, ще се направя на призрак и ще кръжа наоколо.

 

 

През следващия час Бей от време на време забелязваше призрака Фин, който кръжеше около различни групи и подслушваше разговорите им. Най-често се навърташе около Рива и се местеше, когато тя ставаше подозрителна. Изглежда, много се наслаждаваше на анонимността си.

Бей постоя край масата за напитки и няколко човека я заговориха и й направиха комплимент за косата и роклята. Едно момче от гимназия „Хамилтън“, облечено като нинджа, я покани да танцуват, но тя отказа. Прекара останалата част от времето със смотанячките на скамейките и гледаше Джош.

Фин беше прав, че слухът за нея се е разнесъл. Рива веднага беше казала на приятелите си, че Бей е дошла. Ала тя не беше единствената новина тази вечер. Райли Ашър беше изпратена вкъщи, защото носеше костюм на гола жена и дълга перука и твърдеше, че е лейди Годайва. Носеха се слухове, че някой е внесъл бутилка с водка. Футболисти от гимназия „Хамилтън“ говореха грубости на мажоретките. Носеха се толкова много слухове, че на Бей й беше трудно да следи коя новина до кого достига, но забеляза точно кога Джош разбра за нея. Нарочно го гледаше в очакване.

Негов съотборник се приближи и го шляпна по ръката, след което каза нещо през смях. Джош поклати глава. Съотборниците му се обърнаха към скамейките и посочиха Бей.

Тогава тя срещна погледа му. Не отмести очи, макар да усещаше сърцето си да бие толкова силно в гърдите, че тънкият плат на роклята потрепваше. Той изглеждаше смутен. Огледа косата и роклята й, после устните му леко се раздалечиха.

„Това беше“ — помисли си Бей. Изправи се. Смотанячките около нея я погледнаха, после погледнаха Джош и за момент тя усети надеждата им като зараза, сякаш го правеше заради всички тях.

Съотборникът му отново го удари по ръката, Джош се намръщи и й обърна гръб.

Бей седна бавно и смотанячките отместиха разочаровано погледи.

„Е, това беше“ — помисли си Бей и раменете й се поотпуснаха.

Джош я беше видял. Само това я интересуваше. Е, не искаше само това, но бе постигнала целта, заради която беше дошла.

Свърши се.

Сега само трябваше да изчака Фин да престане да се рее и да подслушва всички. После щеше да се прибере вкъщи и най-сетне да се опита да не обича толкова много Джош Матисън.