Сара Адисън Алън
Ябълково вълшебство (5)

Пета глава

В събота сутринта в къщата на леля си Клеър Бей спа до късно. Щом се събуди, веднага разбра, че днес Клеър прави лавандулови бонбони. Ароматът се стелеше из къщата като дълго, меко одеяло и прогонваше всички тревоги.

Етикетите върху бурканчетата с лавандулови бонбони с мед гласяха:

Лавандулова есенция за радост

и с малко мед — тревогите туши.

Веселото настроение е лакомо —

ще те погълне, щом си близо ти.

Облече се и слезе долу, за да помогне. Ден, прекаран тук, далеч от света, щеше да отклони вниманието й от танците за Хелоуин тази вечер и от въпроса кое ли момиче ще заведе Джош. Край него се въртяха много, но Бей не можеше да каже дали е привлечен от някоя от тях.

Тя влезе в кухнята, пъхайки дългата си коса под бяло кепе, сложи си престилка и се приготви за работа. Обаче откри, че всички лавандулови бонбони с мед вече са на плота, готови да бъдат подредени в буркани. Изненада се, защото лавандуловите бонбони с мед се правеха най-трудно и отнемаха най-много време. Клеър сигурно беше станала много рано. С лавандуловите бонбони се занимаваш постоянно, оформяш ги на дълги ивици, след като ги излееш от тенджерата, после трябва да ги напълниш с мед, да ги оформиш отново, да ги охладиш и да ги нарежеш ръчно, вместо да използваш формичките, както при другите видове — с рози и с лимонова върбинка. Клеър използваше точно колкото трябва сладкарска боя, за да направи бонбоните с цвят на пролет. Днес приличаха на лилави цветни пъпки.

Върху стоманения плот имаше една-единствена чиния, а Клеър се извърна от печката и плъзна в нея палачинките от тигана.

— Закуската е сервирана — оповести тя.

След като сложи овесените палачинки в чинията, тя ги заля със сироп, а после ги поръси с последните жълти и оранжеви цветчета невен, които беше набрала от градината, преди да спрат да цъфтят. Държеше ги в хладилника.

— Ти си сготвила! — възкликна Бей.

— Това приготвяше баба ми за мен и майка ти в събота сутрин.

— Не смятах да спя до толкова късно. Приключи ли с работата за днес? — попита момичето и придърпа един стол към плота. — Щях да ти помогна.

— Станах рано. Майка ти иска да те оставя в салона веднага след закуска.

Бей вече разбра.

— Тя не иска днес да работя тук. — Това беше и причината за цветчетата невен. Предполагаше се, че премахват отрицателната енергия. Клеър не искаше Бей да се ядосва на майка си.

— Денят е прекрасен — каза леля й и погледна през кухненския прозорец. — Не бива да стоиш затворена тук.

Бей изучаваше профила на Клеър, докато се хранеше. С тъмните си очи, елегантен нос и мургава кожа Клеър изглеждаше извечна, отколешна.

— Какво ще правиш днес? — попита момичето.

Клеър сви рамене.

— Тейлър заведе Марая на урок по гимнастика, после тя ще прекара няколко часа в офиса при него. Аз трябва да наваксам с документацията, но си мислех да купя някои неща от пазара, докато съм навън. Чувствам се като в клетка.

Това беше необичайно. Клеър никога не се чувстваше така тук.

— Може ли да те попитам нещо?

— Разбира се — отвърна тя.

— Наистина ли ти харесва да правиш бонбони?

Клеър се поколеба, после отговори, сякаш беше репетирала думите, в случай че някой попита:

— Работата е монотонна и не е това, което си представях, че ще правя, когато започнах да се занимавам с кетъринг, но ме бива в това, а в момента имам голяма нужда от него. Освен това добавям към парите за колеж на Марая.

— Липсва ми времето, когато готвеше — каза Бей и погледна в чинията си, защото не искаше храната да свърши, да изчезне. — Особено по това време на годината. Ще сготвиш ли за първата слана?

— Ако имам време.

Момичето кимна — знаеше, че това значи не.

И все пак дървото щеше да цъфне и само по себе си това винаги беше повод за празнуване, независимо дали с храна или без.

Бей погледна календара на стената на кухнята.

Оставаше една седмица.

Надяваше се да издържат дотогава, без да направят някоя глупост.

 

 

След закуска Клеър закара Бей в центъра на града. Когато слязоха от колата, Бей погледна към парка от другата страна на улицата и видя Финиъс Янг и приятелите му — седяха в кръг на тревата и играеха някаква сложна игра с карти и зарче.

Явно тя не беше единственият тийнейджър, чиито родители искаха да излезе от къщи и да подиша малко чист въздух.

Клеър се запъти към „Бялата врата“, но Бей каза, че ще отиде след малко и притича през улицата към парка.

— Здрасти, Фин — поздрави тя, като се приближи до момчетата в сянката на наполовина заровената глава на Хорас. — Какво правиш?

Без да я поглежда, той хвърли още една карта на купчината.

— Губя.

— И то здраво — уточни Дикъс Хартман, хвърли печелившата карта и се разсмя. Дикъс беше дебел, мазен и недодялан, но мястото му наистина беше тук, сред другите момчета. Само те щяха да го изтърпят.

— Сигурен ли си, че няма да ходиш на танците довечера? — попита Бей, напълно наясно, че вече го е питала, но трябваше да бъде сигурна, дори с цената на подигравките на приятелите му. В момента от това по-зле просто нямаше накъде. Трябваше й вътрешен информатор, който в понеделник да й каже с кого е бил Джош, с какво е бил облече, как се е държал.

— Не — отвърна Фин, докато Дикъс разбъркваше и раздаваше картите отново. — А ти?

Фин я погледна и присви зелените си очи на светлината като къртица. Тя поклати глава.

— Значи някои хора ще спечелят много пари довечера — обади се Дикъс.

— За какво говориш? — поиска да узнае Бей. Той я погледна самодоволно. Бей побутна Фин с крака си. — Фин?

Момчето се смути.

— Залагат дали ще отидеш на танците, за да се опиташ да омагьосаш Джош — той направи въртеливо движение с пръстите си — и да направиш голям цирк.

— Залози — изрече тя равнодушно.

— Не се тревожи — отговори Фин, докато пускаше карта. — Просто се правят на глупаци.

— Джош участва ли в залозите? — попита Бей.

— Той смята, че няма да дойдеш — отвърна Дикъс.

— Просто така мисли — поясни Фин в опит да смекчи удара. — Не участва в залозите.

Защо Джош изобщо говореше за нея? Ако искаше всичко да приключи, ако искаше подигравките заради писмото й да престанат, трябваше просто да ги спре. Да й каже направо, че тя греши и че той не иска да има нищо общо с нея. Трябваше да престане да се държи толкова странно в нейно присъствие и да я избягва като лоша миризма. Със сигурност не трябваше да участва в разговори дали Бей ще се появи на глупавите танци, за да… За да направи какво по-точно? Да му направи заклинание? Наистина ли мислеше това за нея?

— Фин, бъди готов довечера в шест — внезапно изтърси тя.

— Защо? — попита той.

Бей се отдалечи със свити юмруци. Нищо шантаво, а!

— Защото ще ме заведеш на танците.

 

 

Клеър седеше на фризьорския стол на Сидни и си мислеше за нещата, които трябва да свърши вкъщи, докато сестра й издухваше косата на Мадисън Елиът.

— Чарли каза името ми тази сутрин, нали? — попита Сидни, надвиквайки сешоара. Малкият Чарли беше до стола на Сидни в подскачащата люлка, която Сидни му беше купила. Закръгленото му личице беше усмихнато, докато бърбореше на всички, които минаваха покрай него. Чаровник. Вече научаваше, че един мъж в салон за красота е център на вниманието.

Вайълет Търнбул, толкова кльощава, че изглеждаше като направена от пирони и дъски, погледна от мястото си зад рецепцията, където сърфираше из интернет.

— Мисля, че звучеше повече като „Кидни“, отколкото като „Сидни“ — отбеляза тя.

— За какво ще казва „кидни“? — отвърна Сидни и погледна Чарли с такава любов, че Клеър се уплаши за Сидни, уплаши се, че ще бъде наранена, че твърде се е привързала към това бебе. — Така или иначе, е много умно момче.

— Трябва да тръгвам — обяви Клеър. — Искаш ли да ти взема нещо за обяд?

— Би било страхотно — отвърна Сидни, докато държеше четка и включения сешоар в едната си ръка, а с другата вадеше пари от джоба престилката си. — Ще ми вземеш ли сандвич с маслини и лате с карамел и ябълка от кафене „Браун Бег“?

— Някой друг иска ли нещо? — обърна се Клеър към другите стилисти.

Една от тях, Джейни с розовата коса, отвърна:

— Едно американо.

— Аз нямам пари — обади се печално Вайълет откъм рецепцията.

— Нали вчера получи заплата! — възкликна Джейни. Явно не я харесваше особено.

— Спестявам — оправда се тя.

— Аз ще платя — каза Сидни. — Какво искаш, Вай?

Вайълет се оживи и отговори:

— Клуб сандвич, чипс, допълнително кисели краставички и две кутийки кола.

Джейни я изгледа сърдито от другия край на помещението.

— Какво? — заоправдава се тя. — Не съм закусвала.

Сидни кимна към парите, които беше дала на Клеър.

— Ще вземеш ли банани и зърнена закуска от магазина на Фред? Обикновено гледам да има тук за Чарли, но мисля, че Вайълет вчера е изяла последните. — Клеър сигурно беше изгледала красноречиво сестра си, защото тя я предупреди: — Не го казвай.

— Нищо не съм казала — отвърна Клеър.

Сидни изключи сешоара. Мадисън Елиът не беше чула нищо. Вдигна поглед от списанието, което четеше, и се усмихна. Прическата й беше зашеметяваща. Сидни никога нямаше свободни часове. Правеше чудеса с косата. Когато подстрижеше някоя жена, денят й винаги беше идеален — не попадаше в задръствания, шефът я повишаваше, а децата сами си приготвяха вечеря и си лягаха по-рано. Клеър изпита лека завист. На Сидни никога не й се бе налагало да работи здраво за дарбата си. Беше се потрудила по-здраво да я отрича, когато бяха по-млади. Изглежда, нещата се получаваха по-лесно за Сидни, Бей и старата братовчедка Иванел. А Клеър се трудеше неуморно. Открай време. Напоследък й се струваше дори още по-трудно.

Тъкмо бе взела парите за поръчките, когато Бей влезе в салона. Бледата й кожа сияеше, бузите й бяха розови, сякаш беше глътнала нещо блестящо, което сега искреше отвътре. Всички прекъснаха работа, защото знаеха, че предстои нещо.

— Отивам на танците за Хелоуин — обяви тя.

Клеър едва не се разсмя на реакцията на сестра си.

Ръцете на Сидни се отпуснаха до тялото, сякаш беше сломена.

— Сигурно се шегуваш.

— Не — отвърна Бей. — Не се шегувам.

— Обмисляш го от седмици и чак сега реши да ходиш? Дори нямаш костюм.

— Не ми трябва костюм.

— Разбира се, че ти трябва! — възкликна майка й. — Момичета, някоя от вас има ли костюм, който Бей може да облече довечера?

— Имам мръснишки костюм на вампир — обади се Джейни.

— Не.

— Мръснишки костюм на медицинска сестра? — предложи Джейни.

— Не.

— Мръснишки костюм на…

— Нищо мръснишко — прекъсна я Сидни. — О, боже, каква катастрофа! Ела тук. Може би ще успея да ти пооправя косата.

Тя потупа стола си, когато Мадисън Елиът стана, а Бей тръгна към нея с наведена глава, сконфузена до немай-къде. Не погледна Клеър в очите, докато минаваше, а леля й сдържа усмивката си. Щом Бей седна, Сидни махна бейзболната й шапка и дългата й тъмна коса се разпиля. Сидни прокара пръсти през нея, гледайки дъщеря си в огледалото.

Около огледалото пред стола на Сидни бяха подредени снимки на Бей. На едната беше на шест, легнала под ябълковото дърво. Друга беше от тържеството за деветия й рожден ден, когато Клеър й направи торта с боровинки. На трета беше на дванайсет и стоеше до Финиъс Янг на автобусната спирка — тогава за първи път Сидни ги остави да чакат сами. А сега Бей беше в средата на огледалото и се приготвяше за първите си танци.

Сидни изглежда усети момента, когато момичето щеше да каже нещо за очите на майка си, затова се прокашля и се обърна към рецепционистката:

— Вайълет, когато госпожа Чин дойде, помоли я да изчака няколко минути и после й измий косата.

— Ами обядът? — попита тя.

— Клеър дори не е тръгнала още. Ще имаш време.

Бей се сви на стола.

— Мамо, костюмите не са задължителни. Не е голяма работа.

— Това са първите ти танци. Голяма работа е. Няма да те пусна да отидеш без костюм. Някой има ли дрехи от осемдесетте? — попита стилистите си тя. — Много добре топирам коса.

Клеър най-накрая реши да подхвърли на Бей спасителен пояс.

— Запазила съм няколко стари рокли на баба Мери. Дълги и ефирни като официални рокли от двайсетте години. Може да са били на майка й.

Сидни се усмихна, сякаш си спомни нещо.

— Мислех си, че ти си единственият човек в семейството, който организира градински забави, но се сетих как баба Мери ми разказваше, че организирала пикници в градината. Канела гости и се обличала като градинска нимфа.

— Решено е — отсече Бей бързо и окончателно, защото искаше да сложи край на разговора. — Ще нося рокля на баба Мери и ще бъда градинска нимфа.

Сестрите се спогледаха. За Сидни беше голяма крачка да приеме това за дъщеря си. Бей беше момиче от семейство Уейвърли и искаше да се облече като такова, не на шега, както веднъж Сидни се костюмира като Клеър за Хелоуин — с черна перука, която покриваше лицето й и с престилка, на която пишеше „Целуни готвача“, което според нея беше забавно, защото никой не искаше да целуне чалнатата Клеър. От всички неща, които можеше да избере, Бей избра да бъде Уейвърли. Това беше тя. Всъщност изобщо нямаше да се маскира. Сидни се предаде, привлечена от мисълта, че ще може да направи прическа на Бей. От години дъщеря й й позволяваше само да подрязва връхчетата на косата й.

— Добре — каза Сидни и повдигна стола. — Клеър, ще вземеш ли рози от Фред, за да ги сложа в косата й?

— Веднага се връщам.

— Чакай, вземи ми и малко пай, става ли? — провикна се Вайълет, когато Клеър мина покрай рецепцията и излезе навън.

 

 

Навън есенните слънчеви лъчи бяха оранжеви, сякаш обедното слънце беше паднало на земята някъде в далечината. Светлината по това време на годината беше различна, като бавно угасващ фар.

Тъкмо щеше да завие надясно към кафенето и магазина на Фред, когато отляво зърна нещо сребристо, обърна се и видя две жени да стоят пред магазина за дрехи на Максин и да разговарят с възрастен мъж със сребрист костюм.

Беше той. Възрастният мъж, когото два пъти бе видяла да стърчи пред къщата й. Забърза по тротоара към тях, задминавайки група колежани, спрели насред тротоара, за да се снимат, сякаш дори ходенето по тротоара трябва да бъде документирано. Клеър ги заобиколи и за миг изгуби възрастния мъж от очи.

Когато погледна отново, него го нямаше.

Объркана, тя се приближи към жените. Познаваше ги добре. Беше организирала тържествата за всички годишнини и рождени дни на Патрис. Тя беше със сестра си Тара, която често идваше тук от Райли. Клеър беше учила с Патрис. Сидни наблягаше на своите години в гимназията, на основополагащата им роля за нея. И много й се искаше тези години да са хубави за Бей. Клеър обаче честно можеше да каже, че не си спомняше кой знае какво от собствените си преживявания в гимназията. Отиваше, прекарваше повечето време сама и чакаше да си тръгне, за да може да се върне при баба си в кухнята. Това, както и повечето преживявания на Клеър, беше замъглено от по-хубави спомени. Сидни го определяше като нейната „ревизионистка история“.

— Клеър, тъкмо си говорехме за теб — каза Патрис. Беше на четирийсет и няколко и се бореше с това. Косата й беше дълга, светлоруса и лъскава. Филъри за лице не допускаха устата й да прави широки движения, затова малко приличаше на риба, когато говореше. Сините й очи бяха силно подчертани с черна очна линия, което не отиваше много на възрастта й, а зениците й винаги бяха леко разширени, защото тя се тъпчеше с успокоителни, макар да смяташе, че никой не забелязва.

— Кой беше този човек? — попита Клеър и се постара въпросът й да не прозвучи като нещо важно, защото всъщност не беше. Или поне така смяташе.

— Какъв мъж? — попита Патрис.

— Само преди малко тук стоеше един възрастен мъж — отвърна Клеър. — Беше с прошарена коса и носеше сребрист костюм.

— Нямаше никого — отвърна Тара. Тя беше по-възрастна от Патрис и не го прикриваше толкова добре, най-вече защото съпругът й не беше толкова богат като този на Патрис. Косата й беше по-тъмна и ходеше с туники, които прикриваха приемливия за жена на средна възраст корем — най-вече от сестра й, която всеки ден ходеше на фитнес.

— Стоеше тук — започна да се притеснява Клеър. — Ей тук, където стоя аз.

— Съжалявам, Клеър — каза Патрис. — Не сме видели никого.

— Вие разговаряхте с него — намръщи се Клеър.

— Говорехме двете — отвърна Тара. — За какво си говорехме?

— Не си спомням — каза Патрис.

— Смешно е, но и аз не си спомням — разсмя се Тара.

— Излязохме от магазина и ти дойде при нас. Мислех, че сме говорили за теб, но явно, че не сме — сви рамене Патрис.

Клеър се сбогува с тях и тръгна, като ги остави да се взират в празното пространство, сякаш някой ги беше принудил да изпаднат в транс.

Някой, който миришеше на дим.