Сара Адисън Алън
Ябълково вълшебство (14)

Четиринайсета глава

Преди часа на класния онзи петък сутринта Бей отиде до канцеларията в ротондата, за да остави бележка от майка си, в която тя потвърждаваше, че е осведомена за отсъствието на Бей от училище предния ден, за да не й пишат неизвинено отсъствие. Никой не обичаше да ходи в канцеларията. Миришеше на мръсни крака, а секретарката, госпожа Скат, се държеше недружелюбно и слагаше твърде много фон дьо тен на лицето си, който изглеждаше отблъскващо неестествено.

Бей тъкмо излезе от канцеларията, когато чу Фин да я вика:

— Здрасти, Бей!

Погледна нататък по коридора и го видя до едно отворено шкафче с раничката му в краката. Приближи се към него. Не знаеше, че шкафчето му е на този етаж. Но пък почти никой в училище не знаеше къде се намира шкафчето му, затова всички мъкнеха такива тежки ранички. Във всяка сграда шкафчетата отляво бяха боядисани в червено, тези отдясно — в черно — цветовете на училището. Но с годините червените шкафчета бяха избелели до женствено розово, затова момчетата не ги искаха и се сменяха с момичетата, които пък не харесваха черните, а накрая всички забравяха къде се намират шкафчетата им.

— Здрасти, Фин — каза тя с приятното усещане да го види извън обичайните места. Почти никога не го срещаше в училище. Не учеха еднакви предмети, дори обедното им междучасие не беше по едно и също време.

— Цяла седмица не си се мяркала на спирката — отбеляза той, затваряйки шкафчето си, което се оказа розово, защото явно не беше успял да придума никого за размяна. — Какво става? Носи се някакъв нелеп слух, че с Джош са ви пипнали на моравата в парка миналата сряда.

Тя се облегна на шкафчетата до него.

— Мама ме наказа, защото ме пипна да се прибирам с колата на Джош след танците. После излязох с него без нейно разрешение в сряда.

Фин я изгледа равнодушно.

— С Джош Матисън?

— Не е каквото си мислиш.

Той сложи на рамо раничката си, която беше толкова обемиста, че Фин леко залитна. Сигурно беше и много тежка.

— Ако те подведе, ще трябва да се разправя с мен.

Бей се засмя.

— Фин, ама ти сериозно ли?

— Да, сериозно.

Тя стана сериозна, докато се отдръпваше от шкафчетата.

— Не мисля, че ще се наложи. Май ти дължи благодарност за нещо. За някакво видео на танците на Хелоуин.

— Ти гледа ли го? — попита Фин.

— Не. Мама ми взе телефона, а сега и лаптопа. Заради сряда. Какво е това загадъчно видео?

— Нищо. — Фин се озърна. По бузите и врата му избиха розови петна.

Бей се обърна и видя Рива Алегзандър да се приближава по коридора. Беше от момичетата, които изглеждат добре леко пълнички, макар че щеше да го осъзнае, когато стане малко по-голяма. Днес на шала, който беше вързала на кръста си, имаше звънчета, които подрънкваха, докато вървеше. Завършващите обикновено си стояха в тяхната сграда, където бяха повечето им часове, затова присъствието й тук беше необичайно.

Вместо да ги подмине и да продължи нататък, тя спря пред тях.

— Здрасти, Фин. Прекъсвам ли нещо?

— Не — в миг изстреля той, с което предизвика усмивката на Бей.

— Гледах видеото. Исках само да ти дам това — подаде му сгънат лист. — Написах ти бележка.

— О, благодаря — пое той бележката.

Рива се отдалечи с гордо вдигната глава.

— Какво беше това? — попита Бей.

— Представа си нямам — отговори Фин. — На мен ли така ми се струва, или всичко наоколо е странно?

Звънецът за часа на класния удари и всички се пръснаха.

— Не ти се струва — отвърна Бей с усмивка, докато се отдалечаваше, и после хукна към класната стая преди последния звънец.

 

 

Първите автобуси тъкмо потеглиха и Бей седеше на познатите стълби пред училището онзи следобед, когато чу клаксон на автомобил. Погледна надолу и видя миникупъра на майка си пред училището.

Край с чакането на Джош. Не го беше виждала от сряда, когато семейството й се изсипа накуп на моравата, а това можеше да сплаши всеки, камо ли клетото осемнайсетгодишно момче, което не беше сторило нищо нередно. Бей нямаше как да се свърже с него, освен да се навърта край сградата на големите, не знаеше и как да го заговори в училище. Само два пъти беше влизала в сградата на горните класове. На първия си учебен ден, когато се изгуби и срещна Джош за пръв път, и после отново, когато отиде да му даде бележката.

Бей слезе бавно по стълбите и влезе в колата на майка си, без да продума. Майка й беше с престилката си, значи щяха да се връщат в салона.

— Клеър каза, че днес няма да прави бонбони, затова реших да те взема — каза Сидни, докато потегляше, и принуди друг шофьор да натисне клаксона, когато се стрелна пред него.

— О! — възкликна дъщерята и се почувства малко виновна, задето се цупи така. — Пък аз си помислих, че е свързано с Джош.

— Ще се заемем с Джош някой друг път.

— Как е леля Клеър? — попита Бей, мислейки за предния ден и за това колко сериозно Клеър се беше отнесла към въпроса за произхода си. Ако някой беше казал на момичето, че не е Уейвърли, щеше да му се изсмее. Никога не би го приела сериозно. Но това се дължеше на факта, че никога не я оставяха сама да разгадава нещата с помощта само на няколко жокера.

— Каза, че е решила въпроса — отговори майка й.

— Какво означава това?

— Не съм сигурна, но й вярвам.

Минаха покрай офисите и магазините на улицата на училището, после Сидни зави по отбивката за шосето към центъра на града, защото оттам беше по-пряко, отколкото през кварталите. Бей можеше да затвори очи и пак щеше да знае къде се намират. Познаваше мястото като петте си пръста.

— Сериозно ли говореше вчера, като каза, че искаш да се срещнеш с онзи човек, защото сигурно ще може да ти разкаже повече за майка ти? — попита Бей. — Дори да са лоши неща?

— Да — отговори Сидни. — Тя си остава загадка за мен. Обаче ми се струва, че е още по-голяма загадка за Клеър. Бих искала да знам, дори само заради сестра ми.

Момичето погледна през страничния прозорец и каза:

— Извинявай, че се държах така. Имам теб и татко, а това е повече, отколкото някога е имала Клеър. Знам, че си се върнала, за да мога да отрасна тук, макар да не ти се е искало. Никога не си ме изоставила, не си ме карала да мисля, че съм нещо различно от това, което съм. Никога няма да имам съмненията или въпросите, които ви мъчат вас с Клеър. Добре си се справила, нали? И ти, и Клеър. Добре сте се справили. — Бей се смути.

— О! — възкликна майка й и завъртя глава за миг, за да я погледне. — Благодаря ти.

— Няма защо.

— Обаче още си наказана.

Бей облегна глава на седалката и се усмихна.

 

 

Когато отидоха в салона, Бей се зае да обслужва телефоните, защото реши, че след като няма да има работа при Клеър, може да помага в салона след училище, докато майка й си намери нова рецепционистка.

Седеше на рецепцията и се опитваше да чете „Ромео и Жулиета“, обаче книгата се разпадаше. Мразеше да се разделя с нещата, но вече беше време да се откаже, да залепи корицата на тавана и да се заеме с нещо ново.

Пресегна се и пъхна книгата в раничката си. Тогава забеляза снимката, с която старецът се беше опитал да изнудва леля й Клеър. Бей я беше задържала.

Извади я и подробно я разгледа, после вдигна поглед, зарея го през прозореца и се замисли. Смрачаваше се и сенките по моравата се издължаваха. Главата на Хорас Ориън изглеждаше така, все едно той се кани да потъне в дълъг зимен сън.

Беше по това време на деня, когато тя за пръв път зърна стареца с куфара му на моравата, без никакво транспортно средство наблизо.

Куфар.

Следващия път, когато го срещна, той крачеше по Пендланд Стрийт.

Имаше странноприемница съвсем наблизо до къщата на Уейвърли на Пендланд Стрийт. Явно той беше отседнал точно там.

Бей веднага стана и забърза към вратата.

— Ще се поразходя — провикна се тя към майка си. — Веднага се връщам.

 

 

Ан Ейнсли беше паркирала пред странноприемницата и чакаше на волана на стария си джип „Кия“ — реликва от последния й брак, но поне беше изплатен. Вече минаваше пет. За малко да закъснее, защото забрави, че на следващия ден е Хелоуин и Андрю я изпрати да купи бонбони, от скъпите, за да ги раздават на децата с въпроса „истина или предизвикателство“, които винаги се отбиваха в странноприемницата. Ан се спусна към най-близкия магазин, купи бонбоните и когато се върна, разполагаше с три минути.

Оттогава чакаше в колата си.

Ръсел нямаше да дойде.

Тя се приведе напред, огледа старата си семейна къща и осъзна, че няма да се върне. Беше взела всичките си дрехи и някои други вещи. После беше взела и някои неща от странноприемницата, които реши, че ще им потрябват. Ниска масичка и сгъваеми столове от мазето. Малко хубави чаршафи, хавлии и калъфки за възглавници. Дигитално радио. Съдове. Освен парите от сейфа беше взела и няколко хубави бижута на майка си, перлени обици и рубинени огърлици, за да ги продаде, ако се наложи. Андрю ги държеше в кутия за пури в килера. Сигурно беше забравил за тях. Единствената причина да ги държи беше, че не искаше да й ги даде.

Тя се замисли за куфара на Ръсел Залер и за това колко малко вещи носеше той. Колко малко неща му трябваха. И тя искаше да е такава. Искаше живот, който е пълен не с вещи, а с истории, толкова много истории, че ако имаха обем и тежина, щяха да напълнят хиляда куфара.

Хвърли последен поглед към странноприемницата и запали двигателя.

Тъкмо се канеше да потегли, когато предната врата внезапно се отвори и Ръсел Залер се настани на седалката до нея с куфар в скута.

— Значи щеше да тръгнеш без мен? — Той кимна. — Одобрявам. Напрежението е по-малко, ако не аз съм причината да заминеш. Следващия път не чакай толкова.

Той се загледа през предното стъкло. Ан зяпна. Изпитваше я? Ама сериозно ли?

— Наблюдавал си ме?

— Цял ден седиш в беседката си. Исках да разбера дали наистина ще го направиш.

Тя се взря в него все още със зяпнала уста.

Очевидно мълчанието й го караше да се чувства неловко.

— Добре, сутринта се измъкнах през задния вход, но после седнах в един от столовете ти и просто не можех да се надигна. — Той замълча. — Изморен съм, Ан. Много-много изморен.

— Може би аз вече не искам да тръгнеш с мен — каза тя малко ядосана. — Може пък да искам да го направя сама.

Ръсел изпъна рамене, все още вперил поглед напред.

— Ще ти разказвам по една история на ден, ако ме откараш до Флорида. По една история в замяна на храна и грижи, ако имам нужда. Обаче искам да ми обещаеш, че няма да забравяш историите. Ако ги запомниш, ще знаеш и как аз искам да ме помнят хората. Интересно защо това стана важно за мен.

— Ами когато историите ти свършат? — попита Ан.

Ъгълчето на устата му се повдигна.

— Това никога няма да се случи, повярвай ми.

„Така значи“ — помисли си Ан. Тя излизаше от своя сапунен мехур, литваше волно.

— Сложи си колана — каза Ан и потегли. Но в същия момент чу някой да вика:

— Чакай! Чакай!

Двамата с Ръсел се обърнаха и погледнаха през задното стъкло. Бей Уейвърли тичаше по тротоара към тях и неистово махаше с ръце, за да привлече вниманието им. Ан се завъртя отново напред и натисна газта.

— Не, почакай — спря я Ръсел. — Тя иска да се види с мен.

— Ще привлече вниманието на брат ми.

— Ще отнеме само минутка — увери я той, остави куфара на задната седалка и натисна дръжката на вратата.

 

 

Когато Бей видя стареца да се качва в джипа с куфара си, тя хукна и се провикна да го спре.

Беше съвсем наблизо. Не можеше просто да го остави да си замине, без да получи отговори. Продължаваше да вика и да тича, но джипът потегли. Бей спря, стиснала снимката в ръка.

И после за нейна изненада колата внезапно спря и старецът слезе.

— Малко бързаме, дете — подвикна й той с плавния си глас, който тя беше запомнила.

Бей изтича до него на тротоара.

— Имате ли още нейни снимки? — попита задъхано, вдигна снимката и посочи Лорълай. — Казвам се Бей. От семейство Уейвърли съм. Лорълай ми е баба.

— Знам коя си — увери я той. — Не, имам само тази снимка, нищо повече.

— Какво знаехте за нея? — попита тя и бързо пое глътка въздух. — Има ли нещо, което можете да кажете на мама и на леля Клеър за майка им?

Той въздъхна нетърпеливо, после вдигна поглед към притъмнялото небе.

— Запознах се с Лорълай в Шоний. Работех на панаира там. Позабавлявахме се и толкова. Бях с нея само три седмици.

— Но Клеър наистина е дъщеря на Лорълай, нали? Лорълай не я е откраднала.

Той сведе очи и срещна нейните. Остави напрежението да се сгъсти, все едно е отражение.

— Доколкото ми е известно, да, Клеър е истинската й дъщеря.

На Бей й се искаше да се залови за това, да го попита защо му е трябвало да лъже за такова нещо, защо е решил да дойде в града и да разстрои живота на напълно почтени хора. Обаче по улицата се появиха няколко подранили малчугани, тръгнали да обикалят къщите по случай Хелоуин, и Ръсел бързо се извърна, когато чу гласовете им. Тя усети напрежението му. Не разполагаше с много време, затова реши да не го губи в преценки.

— А кои са тези хора? — посочи тя другите на снимката.

— Мои приятели от панаира. Нямат нищо общо с Лорълай и с Клеър. Просто миг, уловен на снимката. Мисля, че това е единствената ми среща с тях. И само толкова мога да ти кажа. — Понечи отново да се качи в джипа.

Бей се наведе, за да провери кой е шофьорът. Оказа се Ан Ейнсли, сестрата на собственика на странноприемницата. Странно защо в това имаше логика. Бей я беше виждала през годините и винаги бе смятала, че тази слабичка като вейка жена, която се носеше по Пендланд Стрийт като привидение, не е на мястото си тук. Ан трябваше да е някъде на просторно място, а не да стои затворена в някаква къща.

— Почакай! — провикна се отново Бей, преди той да успее да се вмъкне в колата.

Ръсел се извърна с ръка на дръжката.

— Какво има, дете? Наистина трябва да потегляме.

Тя се поколеба.

— Какво беше нейното типично за Уейвърли вълшебство? — попита.

Той се престори, че не разбира. На лицето му се изписа странно изражение.

— Лорълай Уейвърли много обичаше студа.

Раменете на Бей се приведоха.

— Това не е вълшебство.

Ръсел се усмихна:

— Вълшебство е, когато докоснеш една ябълка и тя се покрие със скреж насред рекордно горещо лято. Лорълай можеше да спечели цяло състояние на панаира, обаче по неизвестни за мен причини не използваше дарбата си. — Ръсел се настани на предната седалка и затвори вратата, без да каже нито дума повече. Докато Ан потегляше, той смъкна стъклото и се провикна безгрижно: — Искрените ми извинения за неприятностите, които може да съм ви създал.

 

 

След като Ръсел напусна къщата сутринта, Клеър стана фурия в кухнята. Приключи с хляба със смокини и пипер и се зае да готви супа. Горещата супа в студен ден е като да напълниш къщата с памучна вата. Успокоителното ухание нахълта, приглуши и обгърна всичко. Тя продължи да приготвя тарта с крем карамел за десерт и страшно й се искаше да има теменуги, за да украси отгоре.

Вечерта Клеър поднесе домашно приготвената зеленчукова супа, хляба със смокини и пипер и тартите на озадачения си съпруг и на дъщеря си. Разбираше объркването им. Отдавна не беше прекарвала цял ден, готвейки за тях, камо ли да подреди масата в трапезарията, където да се хранят с истински сребърни прибори и салфетки от плат.

Реши, че трябва по-често да използват трапезарията. След смъртта на баба Мери Клеър използва застраховката й „Живот“, за да ремонтира кухнята, която в крайна сметка зае и по-голямата част от трапезарията, където преди време Мери поднасяше храна на квартирантите си. Сега обаче помещението беше достатъчно голямо за тях тримата.

— Беше много вкусно, Клеър — каза Тейлър, след като се нахраниха.

— Да, беше страхотно! — съгласи се Марая. — Обаче следващия път не слагай картофи в супата.

— Защо?

— Най-добрата ми приятелка не ги обича.

Добрата стара Ем. Не можеха дори да се нахранят, без Марая да я спомене.

— Откъде Ем знае, че ще вечеряме зеленчукова супа? — попита Клеър и се изправи да раздигне масата.

— Не знам — сви рамене дъщеря й. — Просто знае.

— Ти ли й се обади?

Марая се засмя:

— Защо да й се обаждам? Тя е тук.

Клеър и Тейлър се спогледаха.

— Как така е тук? — попита бащата.

— Тук е, при нас в стаята.

— Защо не я виждаме? — попита Клеър, а завесите леко се раздвижиха.

Марая отново сви рамене.

— Ти виждаш ли я? — попита Тейлър.

— Понякога. Но най-вече я чувам.

— Значи Ем не ти е приятелка от училище? — уточни той.

— Не. Тя не ходи на училище. Казва, че сега трябва да се кача в стаята, защото вие двамата трябва да поговорите. Може ли?

Клеър кимна и двамата проследиха с поглед как Марая хуква нагоре по стълбите и ги преодолява по две наведнъж.

— Ем е въображаема! — каза Тейлър. Удари по масата и се засмя. — Знаеш ли, олекна ми. Мислех, че пропускам нещо. Все се питах дали ако ти я водеше на училище и я взимаше, нямаше да разбереш коя е Ем. Дали нямаше да се запознаеш с родителите й и да разбереш какво работят и коя е любимата им храна.

Клеър държеше празните съдове, все още загледана към стълбите.

— Малко е големичка, за да има въображаеми приятели, нали?

Тейлър стана да й помогне да раздигат.

— Сама си избира пътя — отговори той и се запъти към кухнята. — Понякога я гледам и си мисля, че нямам търпение да видя каква ще стане.

Завесите все още потрепваха. Порив на въздуха се стрелна покрай Клеър и нагоре по стълбите след Марая. Завесите се успокоиха.

В кухнята двамата заедно заредиха миялната машина. Тейлър изплакваше купите и ги подаваше на Клеър, когато тя неочаквано каза:

— Слагам край на бизнеса с бонбоните.

Тейлър не трепна.

— Най-сетне реши да го продадеш на „Дикори Фудс“ от Хикори ли?

— Не, просто го прекратявам. Няма да е същото, ако друг произвежда бонбоните. Няма да е… Уейвърли.

— Добре — миролюбиво се съгласи Тейлър. Спря водата и избърса ръце. — Затова ли си готвила през нощта? Да ни дадеш представа за предстоящите атракции?

Клеър затвори миялната машина с категорично щракване, объркана от реакцията му. Цял ден се опитваше да измисли как да му го съобщи, опасяваше се, че в известен смисъл го подвежда.

— Това ли само ще кажеш? Ами как ще се отрази на финансите ни? Ще ми отнеме известно време да възстановя кетъринга. Ами парите за колежа на Марая? Мислех, че се тревожиш за това.

— Нямах представа, че си приела онези мои думи толкова присърце. Това с бонбоните се отрази прекрасно на парите за колежа й, но и преди се справяхме добре. — Той я прегърна през кръста. — Знам, че от известно време не ти е приятно да правиш бонбоните. Ще се оправим.

— Толкова очевидно ли беше?

— Да не мислиш, че не внимавам? — попита той и я придърпа по-близо към себе си.

— Знам, че твърде много се тревожа.

— Трудна работа е, но някой трябва да я върши.

— Именно! — погледна го тя. — Ще го кажеш ли на сестра ми, ако обичаш?

— В никой случай. Ще ме остриже като ряпа, както направи последния път, когато ми се ядоса. Седмици наред след това не ми вървеше. Три пъти спуках гума, преди косата ми отново да порасне.

Интересно с каква лекота той приемаше дарбата на Сидни, но не и нейната. Тейлър зарови нос в шията й, когато тя попита:

— Вярвал ли си някога, че умея да правя специални неща с храната?

— Разбира се, че вярвам, обаче ти можеш много повече, Клеър. Понякога ми се струва, че само аз го виждам.

— Целуна я страстно и я остави задъхана до шкафовете.

— Чакам те горе.

След като почисти къщата, Клеър се качи горе и завари съпруга си в коридора замислено да пренарежда окачените там свои картини — поредица със заглавие „Светът на Клеър“, която нарисува веднага след сватбата им. Всъщност образът й липсваше на картините, защото той не беше портретист, обаче платната бяха красиво изследване на светлината и цвета — тревистозелено, черни линии, подобни на букви, ябълковочервени точки. Ако Клеър се взираше в тях достатъчно дълго, понякога като че ли различаваше някаква фигура, приклекнала сред зеленината. Не за пръв път се запита дали заслужава този мъж, съпруга си. Беше направила всичко по силите си да отклони интереса му към нея, когато се запознаха. Добре й беше да живее сама. Беше свикнала да смята, че ако не допуска никого до себе си, няма да страда, когато я напуснат, защото всички, които беше обичала, я напускаха. Ала наистина беше така — тя нямаше власт над него. Поне не властта на Уейвърли. Той я обичаше по всякакви други причини, не и по тази. А тя все още не знаеше защо.

Просто се радваше, че е така.

 

 

Тейлър остана буден много след като съпругата му заспа. Лежеше с гръб към него. Той плъзна пръсти по гърба й и усети как тя потръпва и кожата й настръхва. Зави я, макар че самият той беше изритал завивките.

Според динамиката на техния брак той знаеше, че не може да бъде човекът, който пропада в заешката дупка. Работата му беше да стои отгоре и да подмамва зайците да излизат.

Обаче тайничко познаваше номерата, които му въртеше къщата. Знаеше също, че Клеър твори вълшебства с храната. И ако го притиснеха, щеше да признае, че проклетото ябълково дърво наистина го замерва с плодове. Само че неговата работа беше да остави Уейвърли да си бъдат Уейвърли, а не самият той да бъде Уейвърли.

На моменти обаче му се искаше и той да скочи в заешката дупка. Например нощем.

Измъкна се от леглото и се облече. Излезе от спалнята, отново се разсея от картините по стените и пак се зае да ги пренарежда. След това се качи горе, където вниманието му привлече огромното количество хляб в кухнята. В къщата отново имаше истинска храна. Усмихна се. Клеър щеше да престане да прави бонбони по причини, които той може би никога нямаше да узнае. Обаче беше пределно ясно, че сега, след като е взела решението, тя е много по-щастлива. А само това имаше значение. Честно казано, щеше да е прекрасно да излиза от къща, която не мирише на захар и на цветя. Уханието на бонбоните на жена му го преследваше дори на работа и изпълваше кабинета му, привличаше десетки колибри, които всеки ден потропваха с човки по прозореца и се опитваха да влетят.

Тейлър си отряза филия от хляба със смокини и пипер, после излезе в градината.

От опит знаеше, че не е разумно да се приближава прекалено много до дървото, дори ако изглежда, че е задрямало. Нямаше му доверие. Отвори портата на градината, застана на прага в студа, дъвчейки хляба, и едва тогава осъзна, че е без обувки. Беше забравил и да уплътни пролуките на тавана, за които го беше помолила Клеър. Тъкмо се накани да се обърне и да влезе вътре, когато си спомни защо изобщо е излязъл.

— Слушай, дърво, вземи да цъфнеш тази нощ — каза му той. — Достатъчно преживяха.

 

 

Клеър се събуди сутринта на Хелоуин и си пое дълбоко дъх, сякаш изплува от вода. Не помнеше какво е сънувала, помнеше само, че беше студено и сладко. Слънцето тъкмо изгряваше и тя разбра още преди да надникне навън, че най-сетне е паднала първата слана. Стана от леглото, като внимаваше да не разбуди Тейлър, който спеше по корем и сигурно сънуваше топли неща като въглени и какао. Облече си нощницата, която беше на земята, и обу чехлите си. На излизане взе сакото на Тейлър, което висеше на вратата.

Прекоси къщата, мина през тъмната кухня и излезе на задната веранда. И наистина, микробусът й беше целият осеян е ледени звездички, а орловите нокти на портата искряха, покрити с фин слой кристалчета.

Дъхът й излизаше на облачета от устата, докато крачеше забързано по алеята към градинската порта. Кварталът беше притихнал, както притихваше само от студ — сякаш звуците замръзваха, преди да стигнат до земята.

Клеър потърси ключа сред клоните с трепереща ръка. Първата слана винаги беше вълнуваща, обаче тази година имаше още по-голямо значение — точно този сезон, това обновление. Тя почти се страхуваше какво ще стане тази година — че вече няма да има вълшебство, че то и бездруго никога не е било нейно. Бавно отвори портата, затаила дъх.

И там, в дъното на двора, беше дървото, отрупано с цвят. Ситни бели цветчета се бяха появили по клоните и само за една нощ голотата се бе превърнала в изобилие. Дървото трептеше празнично, белите листенца се стелеха към земята на вълни и издаваха звук като от сипещ се пясък. Градината вече беше побеляла като заснежена. Клеър пристъпи вътре, обърнала длани нагоре, и улови няколко венчелистчета. Прекоси цялата градина и приближи до дървото с вече полепнали по косата цветчета.

— Добре дошло отново — каза тя.

— Мамо? — чу се откъм портата. Клеър се обърна и видя, че дъщеря й сънливо я е последвала. Марая стоеше до портата по нощница, с разрошена къдрава коса. Беше одрала кожата на Тейлър.

Клеър се върна до нея и я прегърна. Разтърка рамото й, за да я стопли.

— Дървото най-накрая е цъфнало — каза детето.

— Да, тъкмо навреме.

Марая се усмихна.

— Красиво е.

Двете съзерцаваха дървото известно време и на него му беше приятно. Цветчетата започнаха да се трупат на земята.

— Обичам те — каза Клеър на Марая, притисна устни към главата на дъщеря си и заговори в косата й: — Знаеш го, нали? Заради всички прекрасни неща, които си, и заради всички прекрасни неща, които ще бъдеш.

— Знам — отвърна Марая.

— Искаш ли днес да си стоиш при мен в кухнята? — положи буза върху главата й Клеър. — Знам, че не обичаш да готвиш, но ще прекараме малко време заедно.

Марая се отдръпна.

— Не обичам да готвя, но много обичам да бъда с теб! Само че ти се пречкам, когато приготвяш бонбони.

— О, миличка, не е така. Аз сама си пречех. Няма нищо общо с теб. Хайде — изведе я Клеър от градината. — Трябва да се подготвим за тържеството по случай първата слана! И да се обадим на всички.

Тейлър стана и се зае да чисти пътеките в градината, което трябваше да се прави на всеки час, защото цветчетата не спираха да се сипят. От време на време влизаше да хапне и да пийне по нещо с обсипани с цветчета яке и коса, а понякога се връщаше и с драскотина, защото се бе доближил твърде много до дървото и то се беше пресегнало да го удари.

Клеър се обади да продиктува на Сидни списък с покупки и след малко се появи Бей. Донесе торбите и кутиите с храна, с които я беше докарала майка й, защото имаше да свърши още нещо, но скоро и тя щеше да се върне да помага.

Бъстър пристигна малко след това, видимо изтощен и объркан.

— Никога не работя в събота. Какво има? — попита той, оглеждайки храната по плотовете, където обикновено имаше бонбони. — Да не би да сънувам? Сънувам, нали? Със сигурност сънувам!

Клеър го беше извикала да помогне с подготовката, но и защото той заслужаваше да знае.

— Това е първата слана — обясни тя. — Отказвам се от бонбоните и отново се заемам с кетъринга. Реших, че трябва да ти кажа.

— Крайно време беше — промърмори той. — Кой да предположи, че можеш да приготвиш всичко това?

Клеър се усмихна и огледа кухнята:

— Баба ми Мери.