Сара Адисън Алън
Ябълково вълшебство (2)

Втора глава

По-рано през деня, когато слезе от автобуса в парка в центъра на Баскъм, възрастният мъж се огледа смаян и се зачуди как се е развил животът му.

Обикновено докато пътуваше, изпреварваше с една крачка студеното време и всяка година поработваше това-онова, докато пътуваше към Флорида от север. Много панаирджийски артисти зимуваха там. Повечето бяха старомодни като него и никога не говореха за миналото като за доброто старо време.

Ала той бързо се нуждаеше от малко пари, затова беше спрял тук. Немного, но щеше да изкара следващите няколко месеца с тях. Тази година бизнесът не вървеше. В списъка му фигурираха все по-малко хора, а и вече не притежаваше същите умения като някога. Преди с лекота мамеше хората и им внушаваше, че е било тяхно хрумване да му дадат парите си. Но сърцето му вече не беше в тази работа.

Или поне така се казваше.

Беше почти сигурен, че вече няма сърце.

Единственото, което караше кръвта да тече във вените му, беше тръпката от кражбата, но напоследък дори това вършеше механично. За последен път си спомняше да е усетил отколешното си сърце да бие истински, когато беше осемгодишен. Тогава майка му, невероятната Зелда Залер, змиеукротителката от пясъците на Сахара, го изостави през нощта и повече не се върна. Името й всъщност беше Рути Снодърли и беше родена в градчето Джук в Западна Вирджиния, адски далеч от пясъците на Сахара. Не беше хубава, нито мила, но той я обичаше. Под дебелия пласт пудра кожата й беше сипаничава, но той я гледаше с обожание от детското си креватче нощем и си представяше, че белезите й са съзвездия, тайна карта на някое далечно, щастливо място. Акцентът й беше силен и селски и понякога, когато чуеше този акцент от Апалачите, дори днес се улавяше, че копнее за нещо, което никога не беше имал — дом.

Остави куфара си на земята. Този град в Северна Каролина беше странно място. В парка имаше огромна сива скулптура на глава, наполовина заровена. На едното око на скулптурата имаше монокъл, а косата беше толкова умело направена, че дори следите от гребен изглеждаха истински. Въздъхна, почти убеден, че не си струва усилията. Ако вече не беше вложил толкова старание в проучването си, щеше да изчака следващия автобус и веднага да замине за Флорида. Може би щеше да си намери работа в „Тако Бел“ през зимата.

Великият Бандити работи в „Тако Бел“.

Не, това беше нещо, което дори самият той не можеше да предвиди.

Но първо важното. Трябваше да намери Пендланд Стрийт.

Обърна се и забеляза едно момиче на отсрещния тротоар. Имаше дълга, тъмна коса и непоколебим поглед. Беше спряло и се взираше в него. Не всеки умее да се взира толкова дълго, без да изглежда нахално. Бързо прецени момичето: прекалено наблюдателно. Усмихна се, за да го улесни.

— Извинете — провикна се към нея той, — бихте ли ми казали къде е Пендланд Стрийт?

Тя посочи на запад, той й благодари, вдигна куфара си и изчезна. Най-добре е да останеш загадка за някои хора. Объркването винаги е най-добрият изход от трудна ситуация. Всеки фокусник, който си разбира от работата, знае това.

Той откри лесно улицата и бавно тръгна покрай несиметрично разположените стари къщи. Достатъчно прилични, предположи. Обаче кварталът не му вдъхна надежда, че тук ще спечели повече пари, отколкото вече бе пресметнал.

Нямаше представа къде ще отседне. Никога нямаше. Често нощуваше в паркове или в някоя горичка. Обаче костите му вече не бяха същите. Напоследък копнееше за нещо по-меко. По-меки седалки, по-меки легла, по-меки мишени. А тук във въздуха витаеше студ, който не му харесваше. Не беше достатъчно бърз, за да избегне студения допир на есента, която неотклонно се спускаше от север и сковаваше ставите му.

Спря по средата на извитата улица. Краката вече го боляха, защото, макар че обувките му бяха излъскани до блясък и блестяха на слънцето, подметките бяха скъсани и той усещаше всяко камъче, на което стъпеше.

Погледна нагоре и забеляза, че е спрял пред къща с голяма табела на моравата отпред, която гласеше „Историческата странноприемница на Пендланд Стрийт“.

Погледна номера на адреса. Едва през девет къщи от мястото, където живееше последната му набелязана мишена. Наистина беше случайност. Може би нещата се подреждаха.

Вместо да отиде до нарочената къща, за да я огледа, което така или иначе беше по-добре да направи под прикритието на нощта, той тръгна по тротоара към странноприемницата. Къщата беше боядисана в розово и имаше брикови кепенци. Безвкусният перваз на арките беше бял, както и верандата. На всяко стъпало към верандата, имаше поне четири тикви, различни по размер и цвят: някои бяха бели, а една дори беше лилава. В урна до вратата имаше суха трева. Някой се беше престарал с есенната украса.

Отвори вратата, на която висеше венец от кучешко червено грозде, и влезе.

Изглеждаше като повечето стари къщи, превърнати в странноприемници: с полирано тъмно дърво, дневна отляво, помещение за хранене отдясно и стълбище към горния етаж. Във фоайето имаше рецепция. И още тикви, аранжирани сушени лунарии и японски хартиени фенери. Освен това някой се беше отнесъл сериозно и към курса си по икебана.

Той пусна куфара си на земята и се огледа. Тази вечер тук нямаше никого. Сигурно не предлагаха вечеря на гостите си. Обаче щом имаха столова, явно предлагаха закуска или обяд, следователно и кухня, която той тихичко може да претършува. Не беше ял от часове. Позвъни на рецепцията и зачака, изучавайки снимките на стената. Повечето бяха на надут и превзет мъж на около шейсет, който се здрависва явно с местните важни клечки.

Ала не мъжът от снимките се появи от стаичка зад стълбището.

Беше ужасно слаба. Заприлича му на акробатката Гретел, която познаваше навремето. Жената беше към шейсетте. Косата й бе боядисана в тъмнокестеняво и кожата й имаше нездравия цвят като на човек, който пуши по две кутии цигари на ден. Очите, вероятно единствената й красива особеност на младини, бяха наситенозелени. Той веднага я прецени. Беше жена, която отдавна е разбрала, че нейната приказка няма да завърши щастливо. Ала като всички разочаровани жени тя все още вярваше в този край, макар да знаеше, че е предопределен за друга.

— Мога ли да ви помогна с нещо? — попита тя вяло. Вонеше на цигари.

Той се усмихна и задържа погледа й. Беше по-възрастен от нея с двайсет години, но знаеше, че все още притежава изискана привлекателност. Косата му беше гъста и прошарена, а очите му — необикновено светлосиви. Хипнотични очи, единствената причина да му позволят да остане с „Пътуващия панаир на сър Уолтър Трот“, когато майка му изчезна. Е, една от причините.

— Бих искал да наема стая.

Тя се обърна към компютъра и мониторът му светна, след като помести мишката.

— Имате ли резервация?

— Не, за съжаление.

Погледна го раздразнено.

— През есента идват много туристи, за да се любуват на листата. Всичко е резервирано. Съжалявам.

Той леко се приведе и демонстрира одобрението си към нейното старание да начерви устните си.

— Бихте ли направили изключение за един уморен пътник? Идвам от далече.

Тя го погледна смаяна, сякаш такова поведение бе неочаквано. Неочаквано, но не нежелано. Не беше сбъркал в преценката си. Рядко грешеше.

— Брат ми сигурно ще откачи — отвърна тя, а ръката й се стрелна към яката на бялата й блуза с емблемата на странноприемницата, избродирана на гърдите.

— Нещо ми подсказва, че вие знаете как да се оправите с това — каза той с усмивка. Показа й, че е забелязал, че тя не носи венчална халка, като впери поглед в ръката й, която си играеше с яката. — Винаги съм смятал, че най-умните хора не са тези, които командват, а онези, които им позволяват да си мислят, че командват. По-голям ли е брат ви?

От снимките на стената се виждаше, че е.

— Да. Как познахте?

— И аз имах по-голям брат. — Нямаше, разбира се.

— И той ли беше никаквец? — попита жената.

Използването на тази позната разговорна дума му подсказа, че вече я е спечелил. Поклати съчувствено глава.

— Много мога да ви разказвам!

— Обичам хубавите истории. Какво пък — рече тя и се обърна към компютъра. — Днес имате късмет. Брат ми обикновено не ми позволява да обслужвам рецепцията. Казва, че нямам нужните качества. Мога да откажа някоя резервация. — Тя натрака нещо на компютъра и го погледна: — Дайте ми лична и кредитна карта.

— В куфара ми са — отвърна той и посочи очукания кожен куфар, който беше оставил до вратата. — Ако нямате нищо против, бихте ли ми показали първо стаята? Ще преровя багажа си и ще ги намеря. Може би първо ще поспя.

Дори и това да я смути, тя не го показа. Беше сигурен, че едва ли вече я интересува дали брат й ще си получи парите.

— Вие сте в шеста стая. Закуската започва в осем, а в четири следобед поднасяме чай. — Подаде му ключ. — Не споменавайте този разговор пред брат ми.

— Думичка няма да обеля — увери я той. — Благодаря ви, госпожо…

— Ейнсли. Ан Ейнсли. Госпожица — натърти тя. — А вие сте?

Великият Бандити се усмихна и леко се поклони.

— Ръсел Залер, на вашите услуги.

 

 

На следващата сутрин Сидни Уейвърли-Хопкинс седеше край кухненската маса, докато Бей ядеше зърнената си закуска и препрочиташе „Ромео и Жулиета“. Вече беше облечена за училище с тениска с надпис: „Ела от Тъмната страна. Имаме курабийки“.

Сидни я изгледа многозначително, но тя не отвърна на погледа й.

— Хмм — прочисти гърлото си майка й и наклони глава в опит да срещне погледа на Бей над книгата.

Нищо.

Сидни въздъхна и стана да си налее кафе. Беше на работа чак в десет, но не искаше да пропуска възможността да прекара малко време с Бей. Беше решена да е наблизо, когато дъщеря й най-сетне склони да й довери какво я тревожи, какво я прави толкова дистанцирана и нещастна напоследък.

Каквото и да беше, то събуждаше у Бей желание да прекарва повече време с леля си Клеър. Обаче Сидни нямаше да се откаже от тези сутрини. Щеше да седи и да чака. Един ден дъщеря й щеше да има нужда от нейния съвет. Сидни ясно си спомняше своите младежки години тук в Баскъм и й се искаше да не бяха такива.

Понякога, когато я обземеше усещането, че се дави, дъхът й секваше. Знаеше през какво преминава дъщеря й дори Бей да не вярваше.

Беше точно преди зазоряване и прозорецът над кухненската мивка беше тъмен. В него Сидни виждаше отражението на Бей. Пристягаше халата си здраво и всеки път усещаше празнина в стомаха си, когато осъзнаваше, че само след няколко години единственото й дете ще бъде зрял човек. Имаше болезненото подозрение, че Бей стои пред някаква празнина и отмести ли се, мракът ще засмуче Сидни. Винаги бе смятала, че ще има още деца. Стараеше се да не мисли за това всеки месец. Смяташе, че ако се прави, че не забелязва календара, може би съдбата ще се засмее и ще я изненада. Но не се получи. През последните няколко седмици Сидни почти бе обезумяла, в обедната си почивка изненадваше съпруга си Хенри в офиса, а вечер му се нахвърляше в мига, в който той си легнеше.

Преди Бей нямаше никакъв опит с майчинството и невинаги вземаше правилните решения за дъщеря си. Искаше още един шанс. Беше останала с Дейвид — бащата на Бей, повече, отколкото трябва. Това беше едно от онези неща, които жените просто предполагат за себе си — че няма да останат след първия удар, че никога няма да позволят детето им да живее в такава обстановка. Обаче способността на една жена да изненадва себе си е много по-голяма от способността да изненадва другите. Сидни беше останала, защото не знаеше къде да отиде. Беше напуснала родния Баскъм осемнайсетгодишна, разрушавайки всички мостове с огъня на своето негодувание, без да има намерение да се връща. Беше намразила репутацията си на една Уейвърли, ненавиждаше всички свои връстници, които я отхвърлиха, и това, че тук никога не може да бъде, каквато иска. Обаче Дейвид също не беше човекът, с когото искаше да бъде. Беше напуснала Сиатъл и Дейвид, когато Бей беше петгодишна. Най-накрая беше осъзнала, че щом толкова е сгрешила в преценката си за живота извън Баскъм, може би е сбъркала и в решението си да напусне града.

Понякога все още се събуждаше посред нощ, изпитваше онзи страх, който не можеше да забрави, болка като от натъртване по страните и скулите, и си мислеше, че Дейвид все още е жив, че ще ги намери тук с Бей. Напомняше си, че отдавна го няма. От десет години. Годината, когато всичко се промени. Така я наричаше Клеър. Беше починал внезапно в затвора, след като Сидни най-накрая беше повдигнала обвинения.

Да, беше допуснала много грешки. И отчаяно й се искаше този път да постъпи правилно.

Може би тогава щеше най-накрая да почувства, че всичко й е простено.

Потропването на лъжицата в купата на дъщеря й я изтръгна от мислите й. Видя отражението на Бей да става от масата.

— Последната среща на Комитета по украсата за Хелоуин е този следобед, нали? — попита Сидни, когато Бей се приближи, за да остави купата от закуската си в мивката.

— Да. Обаче ще се върна навреме, за да гледам Марая, докато вие с Клеър сте на вашата двойна среща.

— Казваш го като нещо противно. Среща. Гадост. Какъв ужас! Трябва да опиташ някой път. Ще ти хареса.

— Никой не ме е канил — отвърна момичето, докато закопчаваше якето си. — Може ли довечера да пренощувам у леля Клеър, и без това там ще гледам Марая?

— Ако Клеър няма нищо против. Знаеш, че и ти можеш да поканиш някого, нали? Искам да кажа, да поканиш момче на среща.

— Да, бе — завъртя отегчено очи Бей.

— Не, наистина — каза Сидни, издърпа дългата коса на дъщеря си изпод якето и я спусна по раменете й. — Покани Фин. Виждам ви как през цялото време си говорите на автобусната спирка.

— Просто и двамата сме изгнаници. Това е всичко.

— Ти не си изгнаница. Колкото повече го повтаряш, толкова повече хората вярват в това. — Сидни погледна дъщеря си в очите. — Иска ми се да те накарам да се видиш през моите очи.

— Петгодишна с най-добър приятел ябълково дърво ли? — попита момичето и прибра „Ромео и Жулиета“ в задния си джоб.

— Не. — Макар че беше така. Сидни винаги щеше да вижда Бей като тъмнокосото, синеоко момиченце от онова лято, когато се преместиха да живеят при Клеър. Бей часове наред лежеше под ябълковото дърво в двора на семейство Уейвърли и мечтаеше.

— Петнайсетгодишна с най-добър приятел ябълково дърво ли? — попита Бей.

— Бей, стига — отвърна Сидни и я последва през къщата към дневната. — Това дърво не ти е приятел. Фин ти е приятел. Рива Алегзандър ти е приятелка. Тя те покани да участваш в Комитета по украсата, нали?

— Рива е… свястна, предполагам. Но не ми е приятелка. Покани ме в комитета само защото видя как учителите ме карат да пренареждам чиновете в стаите им, както според мен ще бъде най-добре. Знаеш ли как ме наричат някои от децата? Фън Шуй Бей. Рива просто ме включи в комитета, не ме е канила.

— Защото си много добра в тези неща. Бъдещето ти е в интериорния дизайн. Сигурна съм. Това трябва да учиш в колежа — заговори окуражително Сидни, за да й внуши, че страданието няма да трае вечно.

Бей сви рамене, докато вземаше раничката си от голямото бежово канапе срещу камината. В къщата липсваха всякакви удобства, когато Сидни се ожени за Хенри и пусна корени тук, макар че нямаше намерение. Хенри и покойният му дядо бяха живели тук сами дълги години и нямаха нищо против тъмните стени и килимите с протрити следи по тях: от входната врата до дневната, от дневната до спалнята, от спалнята до банята, от банята до кухнята, от кухнята до задната врата. Хенри беше вървял по стъпките на дядо си всеки ден от своя живот. Когато Бей и Сидни се нанесоха, те донесоха в дома мебели и завеси в светли цветове, нови килими. Боядисаха с жълта боя, която искреше на слънцето. Преди няколко години дори ремонтираха кухнята и сега тя имаше шкафове със стъклени вратички, вградена мивка и златист паркет. Обзавеждането може и да се бе променило, но не и маршрутът на Хенри. Все още всеки ден минаваше по стъпките си в къщата. Ала за разлика от дядо си той нямаше син или внук, който да го следва:

При тази мисъл Сидни положи длан върху корема си.

Бей тръгна към входната врата.

— Мамо, не искам да споря с теб. Правя всичко по силите си. Наистина. Колкото и да се стараеш, няма да ми стане по-лесно. Знам, че искаш, но нищо не можеш да направиш. Обичам те.

Точно там грешеше. Бей се давеше. Обаче все още не го знаеше. Задачата на Сидни беше да държи главата й над водата.

Майка й я последва до вратата и я проследи с поглед, докато Бей слизаше по стълбите. Слънцето изгряваше.

— И аз те обичам, миличка — отговори тя.

 

 

Бей мина по дългата алея пред фермата, покрай студени, мокри полета. Развиделяваше се и призрачната мъгла се носеше над земята, без да я докосва напълно. Чуваше кравите в далечината, докато ги водеха да ги издоят в обора. Работата беше бавна и монотонна. Като танц, всяка сутрин. Баща й Хенри танцуваше с кравите.

Когато стигна пътя, Финиъс Янг вече беше там. Беше висок и слаб, със светлоруса, почти бяла коса и светлозелени очи. Семейството му не беше от най-изисканите и живееше от другата страна на пътя в имот, осеян със стари коли и гуми от трактори, които използваха за саксии. Семейство Янг бяха известни със своята сила. Вършеха тежката работа в града и имаха здрави гърбове. През годините много от тях бяха работили в мандрата.

Според легендата веднъж на всяко поколение в семейство Янг се раждаше дете с още по-голяма сила и това дете винаги носеше името Финиъс. Беше най-силният човек в града и всички го викаха за почти непосилни неща — да вдига сам стари капаци на кладенци, да измъква огромни камъни от тесни пространства или да сече надвисналите клони на дървета, когато наблизо имаше спящи бебета и не можеха да пуснат електрическа резачка.

Обаче никой не би определил Фин като човек със „страшна сила“. Въпреки името му и очакванията на всички, той не беше най-силният мъж в града. Никой не го караше да мести нищо. От първи клас двамата с Бей всеки ден се срещаха на тази спирка. Майката на Бей стоеше с тях години наред — страхуваше се да ги остави сами край пътя. Родителите на Фин обаче изобщо не се притесняваха. Никой не се осмеляваше да се заяжда с член на семейство Янг, особено ако името му е Финиъс. Някъде към шести клас Бей най-накрая убеди майка си, че с Фин ще се оправят сами.

— Здрасти, Фин — поздрави Бей и спря до него. Дъхът образува облаче пред нея. Тя пъхна брадичка под спортното си горнище с качулка. Никога не си говореха в училище, само тук. Имаха си споразумение за автобусната спирка.

— Здрасти, Бей.

Фин знаеше за писмото, което бе дала на Джош. Всички в училище знаеха. Той поне беше така добър никога да не го споменава. Стояха на студа в успокоителна тишина. По това време сутрин нямаше много движение.

— Е, ще има ли хубава украса на танците по случай Хелоуин утре? — внезапно попита Фин.

— Да. — Бей му хвърли любопитен поглед. — Ти ще ходиш ли?

Той изсумтя и застърга чакъления бордюр с върха на старите войнишки боти на баща си, загинал в Афганистан.

— Аз ли? Няма начин. — Помълча и после продължи: — Рива Алегзандър също е в Комитета по украсата, нали?

— Да.

— Чух я да говори за храната, която щяла да донесе. Ще е вкусна — изрече с копнеж. — Тя е мила.

— Рива? Наистина ли? — Момичето поклати глава, като че ли е разочаровано от него. — Фин!

— О, я стига. Ти можеш да въздишаш по Джош Матисън, а аз не мога да харесвам Рива, така ли? — Физиономията на Бей го накара да продължи: — Извинявай.

— Няма нищо. — Когато извадиш сърцето от гърдите си и го покажеш на всички, не можеш да очакваш никой да не забележи.

— Можем да си помечтаем за нормален живот, нали така? — засмя се Фин.

— Не, Фин, не можем. И не трябва. Така сме си добре! Даже супер — отвърна тя, отново в настроение да важничи. Често й се случваше напоследък.

Преди не беше такава. Винаги беше сигурна къде й е мястото и какво представлява, но напоследък много държеше на това. Понякога се чуваше и сама се дразнеше на себе си. Прекалено много се стараеше. Знаеше го. Ала напоследък трудно контролираше емоциите си. Често плачеше, ядосваше се на майка си без причина. Беше на петнайсет. Така се случва на тази възраст. Но и по това време на годината. Появеше ли се първата слана, всичко щеше да се оправи. Щеше да бъде по-мила с майка си. Да се запише на шофьорски курс. Може би дори Джош Матисън щеше да се влюби в нея и всичко щеше да бъде идеално.

— Искам да живея в твоя свят — рече Фин.

— Какво искаш да кажеш, перко? — Смушка го игриво с лакът. Той беше толкова слабичък, та й се стори, че побутна нещо гъвкаво, например огъваща се сламка. — Ти вече си там.

 

 

В петък след училище Бей се запъти към последната среща на Комитета по украсата в училищния гимнастически салон — модерна, смущаващо голяма сграда, в сравнение с която другите три сгради на гимназията в Баскъм изглеждаха като дребосъчета. Преди няколко години ентусиазираните поддръжници на гимназията събраха пари за салона за по-малко от шест месеца. Очевидно имаше много родители с дълбоки джобове и спомени от славните си години, когато са тренирали там. Помещението миришеше на прясна боя, нова гума и пропуснати възможности.

На първата среща на Комитета по украсата след училище преди месец Рива Алегзандър позволи на Бей да представи своята идея за това как трябва да бъде украсен салонът, после я накара да направи списък на нещата, които трябва да се купят, докато другите момичета от комитета говореха за костюмите, които щяха да облекат. На втората среща Бей написа домашното си по химия, докато Рива угощаваше членовете на комитета с храната и напитките, които с майка й щяха да донесат: ронливи сладкиши, които приличаха на разкривени старчески пръсти с филирани бадеми вместо нокти; големи пластмасови съдове с пунш, в който плуваха пластмасови очни ябълки. Прекараха цели два часа, скупчени около лаптопа на Рива и гледаха откъде в „Пинтерест“ е заимствала идеите си.

Когато Рива покани Бей да помага с украсата, намекна, че се надява Бей да уговори леля си Клеър да приготви почерпката. Рива обичаше храната и щеше да й бъде приятно часове наред да обсъжда с Клеър менюто, щяха да намерят много допирни точки, що се отнася до плодови пити, прясна сметана и розова хималайска сол. Обаче Рива не извади късмет. Клеър нямаше време за нищо друго, освен за бонбони.

По това време на годината кетъринговата фирма на Клеър обикновено имаше много поръчки. През октомври почти всяка вечер имаше някакво мероприятие. Бей си спомняше как къщата на Уейвърли ухаеше на тиква през есента. Имаше планини от кленови торти с виолетки скрити в тях, езера от орехови супи с листа от хризантеми, плуващи отгоре. Но не и тази година. Когато не правеше бонбони, Клеър беше на телефона и говореше за бонбони или приемаше поръчки за бонбони, или пакетираше бонбони. Дори се обаждаха компании, които искаха да откупят „Бонбоните на Уейвърли“. Бей виждаше нещата така — заниманието на Клеър с бонбоните беше като идеалния стол в идеалния цвят на идеалното място в стаята, но направен от неподходящ материал. А когато е сбъркана такава дреболия, хората не си правят труда да я оправят.

Украсите за танците бяха пристигнали през седмицата, затова на последното събиране на комитета щяха да ги закачат. Бей се опитваше да си напише домашното на скамейките, но другите момичета все я прекъсваха, за да я попитат къде трябва да бъде всичко. Накрая тя остави учебниците и се присъедини към тях. Няколко момчета от отбора по футбол — гаджета и кандидат-гаджета — се появиха с тиксо, връв и стълби, откраднати от стаята на чистача. Страшни мъжаги!

Бей стоеше в средата на салона, насочваше ги и се чувстваше като кънкьорка в снежен глобус, която непрекъснато се върти. Беше хубаво. Винаги имаше представа как трябва да изглеждат нещата в готов вид, когато всичко си е на мястото, и беше вълнуващо, когато успяваше да го осъществи на живо.

Отначало не разбра, че всички са притихнали. Музиката от лаптопа на Рива все още гърмеше. Бей се любуваше на осветената топка, която висеше от стоманените греди. Беше покрита с изрезки от хартия, които хвърляха сенки по стените и им придаваха вид на тъмна гора. Край нея висяха лъскави хартиени прилепи, които гонеха пълни луни, направени от увити с фолио топки от пуканки. Учениците можеха да се пресягат и да ги откачат от връвчиците. Накрая се огледа и установи, че всички са вперили очи във вратата на салона.

Там стоеше Джош Матисън, а около раменете му се виеха клъбца дим, видими само за Бей. За малко да притисне ръка към сърцето си, но се спря и вместо това се престори, че се почесва по врата.

И той изглеждаше озадачен, че всички мълчат. И тогава видя Бей.

Бей прокле глупавата си бележка. Отне й седмици да я напише. Още в първия ден от новата учебна година през август тя видя Джош в коридора и неочаквано във вените й сякаш потече мед. В бележката беше написала всичко най-пламенно и искрено. Беше описала чувствата си възможно най-добре, макар да не беше сигурна, че се е справила. Обеща му да го чака на стълбите пред училище всеки ден, за да поговорят, ако той пожелае някога — което все още правеше с риск да закъснее за работа при леля си Клеър следобед, но не можеше да се сдържи.

Странно, но когато му даде бележката — пред всичките му приятели, което не биваше да прави — изобщо не й хрумна, че няма да й повярва.

Трябва да му се признае — Джош се усмихна от вратата на салона.

— Чудех се къде са се дянали всички — заговори той с дълбокия си ясен глас като поток в тъмна пещера.

— По-късно ще дойдем у вас — отвърна Рива и бързо пристъпи напред.

Все едно вече си беше облякла костюма. Харесваше бухнали поли и връзваше пъстри шалчета на кръста си.

Очите й придаваха леко екзотичен вид като на циганка въпреки светлия й, златист цвят на кожата. У нея имаше нещо ексцентрично, което я правеше най-странната сред групата, тази, на която се ядосваха най-често и която биваше изключена от разговорите дни наред поради проява на някаква злоба от страна на момичетата.

— Искаш ли да останеш и да помогнеш с украсата? — добави Рива, но въпросът й прозвуча неискрено, защото ако желаеше присъствието му, щеше да го попита по-рано. Ала не го попита. Заради Бей. Джош я избягваше и приятелите му го знаеха. Неговото мнение ги интересуваше. Джош беше футболна звезда, вицепрезидент на класа и според суперлативите на възрастните имаше най-големи шансове да преуспее — само заради фамилията си, подозираха някои. Ала те забелязваха единствено колко идеален, красив и сговорчив е той. Не виждаха колко е нещастен.

— Не — отговори Джош. — Не ме бива в тези неща. Само ще погледам.

Всички се опитваха да се държат нормално, демонстрираха уважение към Джош и все пак се стараеха да не обидят Бей, за да не избяга и да ги зареже насред работата. Имаха нужда от нея. Всички гимназии в окръга бяха поканени на събитието — трябваше да бъде нещо специално, трябваше да бъде най-доброто, за да се хвалят пред съперниците си.

Ала Бей никога нямаше да го направи — никога нямаше да избяга от себе си.

Беше толкова мъчително и странно, че всички, най-вече Бей, си отдъхнаха, когато приключиха и си тръгнаха, а Джош остави след себе си диря от сажди, които ветрецът издуха.