Сара Адисън Алън
Ябълково вълшебство (13)

Тринайсета глава

— Клеър? — повика я Тейлър, влизайки в кабинета й късно през нощта. Беше му казала, че ще си легне след пет минути, а я нямаше вече три часа. Тя често работеше до късно в четвъртък вечерта. Обикновено в петък разпращаше поръчките и обичаше да провери всичко по два пъти. Бъстър беше дошъл на работа днес следобед, озадачен, че не се правят никакви бонбони. Тя го инструктира да подреди в кутии, да залепи етикети на поръчките, после го изпрати в куриерската фирма един ден по-рано с микробуса си, отстрани на който още се мъдреше надпис „Уейвърли кетъринг“. Така и не се накани да го промени. Или просто не искаше.

Когато Бъстър се върна, след като беше изпратил поръчките, тя му каза на следващия ден да си вземе почивка, защото имала да се погрижи за някои лични неща.

— Лични ли? — попита той заинтригуван. — Кажи ми, моля те.

— Няма да стане — отвърна Клеър.

— Добре, както искаш. — Подаде й ключовете на микробуса и излезе с полепнали по задника стиропорени топчета.

— Клеър? — повика я отново Тейлър.

Тя вдигна очи към него от стола си пред компютъра. Съпругът й стоеше до нея само по долнището на пижамата си и излъчваше такава успокояваща топлина, че тя пресегна и сложи длан на гърдите му, за да я почувства.

— Извинявай, изгубила съм представа за времето.

— Мислех, че още работиш — каза той и кимна към тъмния екран на компютъра й. — А ти още мислиш за онзи дневник, който си намерила, нали?

И за още някои неща. Не можеше да отрече, че държеше кухненския дневник на Уейвърли, който беше намерила предния уикенд, и вече за стотен път разлистваше страниците му.

— Толкова много неща не ми е казала. Тук може би е най-важното — може би е свързано с майка ми или с причината баба така и да не позволи търговийката й от задната врата да се разрасне, — обаче тя всичко е зачеркнала.

— Не ти ли е хрумвало, че може да го е зачеркнала, защото не е смятала, че е важно. Замисляла ли си се за това? — Тейлър я целуна и се отдалечи. Знаеше, че нещо не е наред, но не искаше да я притиска. — Идвай бързо в леглото — подкани я.

Тя се изправи и отиде до отсрещната стена на тесния си кабинет, където бяха лавиците с книгите. Всичките й готварски книги бяха там. На единия рафт се намираха само дневниците на баба Мери. Бяха малки и тънички, приличаха по-скоро на тетрадки. И всички имаха черни корици, с изключение на няколкото червени, които Клеър допускаше, че Мери е купила, когато в магазина са свършили черните. Всички бяха номерирани от вътрешната страна на корицата, затова тя знаеше предполагаемата им поредност — хроника на живота на баба й в рецепти, градински съвети и от време на време по някое наблюдение за времето или за това с какво е била облечена през този ден. Никога не пишеше за други хора, обаче Клеър се досещаше за някои важни събития от живота на Мери от начина, по който пишеше за готвенето. Например в дневник номер шейсет и четири тя пишеше за желе, шоколадова торта и компреси за облекчаване на сърбежа от варицела, затова Клеър се досети, че по онова време са дошли двете й внучки.

Клеър погледна корицата на дневника за Карл. Седемнайсети номер. Отброи отляво на лавицата и го пъхна сред другите. Плъзна длан по гръбчетата. Дневниците бяха сто и десет. Брой трети, девети, двайсет и седми и шейсет и първи липсваха — както и онези над сто и десети номер. Вероятно още бяха скрити някъде из къщата.

Ръката й се върна при дневника за Карл, искаше й се да го измъкне и да се опита да го разгадае, но вместо това извади съседния дневник, следващия по хронология. Номер осемнайсет, ако помнеше правилно, съдържаше простички рецепти без съставки от цветната градина, без лалета, теменужки или ангелика, само с неща, които има във всяка къща. Клеър винаги мислеше за този дневник като за завръщането на Мери към първоосновата.

Разгърна го и там, още на първата страница, попадна на рецептата за хляба със смокини и пипер.

Тя се усмихна, защото си спомни за сестра си. И думите на Сидни от по-рано през деня изведнъж добиха смисъл. Дължи се на теб, не на градината.

Храната е просто нещо, което човек отглежда, а рецептите са написани в готварските книги.

Те са нищо, докато не се появи подходящият човек.

И тогава се случва истинското вълшебство.

 

 

Клеър печеше отпреди изгрев-слънце на следващия ден. Тестото се надигаше в купи навсякъде и колкото повече печеше, франзелите сякаш се умножаваха от само себе си. Отвореше ли фурната, изваждаше повече, отколкото бе пъхнала. Във въздуха в кухнята хвърчаха брашнени прашинки и ухаеше на мая.

Клеър месеше нарязани на едро смокини в една топка тесто, когато чу почукване на вратата, което й показа, че Ръсел най-сетне е пристигнал.

— Влез — провикна се тя, докато придаваше на тестото овална форма и го слагаше върху тавичка. След това направи три нареза отгоре.

Ръсел бавно отвори вратата. Беше облечен със същия сив костюм като предния ден. Беше леко поизносен, даде си сметка Клеър. Той предпазливо се озърна, за да провери има ли още някой. Сигурно се питаше дали Клеър е казала на някого. Дали беше променила намерението си? Тя си помисли, че за него сигурно това е най-трудният момент от играта, най-опасният.

Сега, когато можеше да прецени положението по-обективно, започваше да проумява защо майка й е имала връзка с него, макар и за кратко. Лорълай винаги си беше падала по буйните типове, по онези, които пазеха равновесие на ръба на морала. Така се чувстваше жива.

— Чудех се — поде тя, когато той най-сетне влезе, — докато разпитвахте за мен из града, някой разказа ли ви за баба ми?

— За баба ти ли? — повтори Ръсел. — Не, не подробно.

— По време на познанството ви с майка ми тя говореше ли за нея? — Клеър надяна кухненската ръкавица и се наведе, за да издърпа от фурната тавичката с още два хляба.

Той заобиколи въпроса:

— Стига, Клеър, Лорълай не ти беше майка.

Тя вдигна хлябовете от тавичката и ги постави върху решетка, за да се охлаждат заедно с другите.

— Веднъж баба Мери продала на някаква жена шишенце от нейното масло от антиринум, а на следващия ден жената намерила изгубените смарагди на рода си, заровени в консерва от фасул в задния двор — каза и свали ръкавиците. — Има много такива истории за нея. Учудвам се, че не сте ги чували.

— Фантасмагории — заяви той.

— Във вашия свят може и да е така, но не и в моя.

Ръсел се обърка и Клеър разбра, че тази работа никак не му харесва.

— Приготви ли ми чека или не?

— Още не — отговори Клеър.

— Днес. Казах, че го искам днес.

Тя отиде до дървеното блокче с ножовете и извади ножа за хляб.

— Първо трябва да задоволите любопитството ми по един въпрос. — Взе един от вече изстиналите хлябове и отряза дебела филия. — Чели сте за моите бонбони, но опитвали ли сте ги?

— Не обичам сладко — отговори Ръсел.

— Това не ме учудва. Мисля, че ако бяхте, щяхте да спестите и на двама ни много неприятности. — Сложи филията в една синя чиния. Дори добави и бучка масло до нея. — Заповядайте, опитайте това. — Плъзна чинията пред него.

Погледът на Ръсел за кратко се спря върху хляба, после отново се върна на Клеър.

— Благодаря, но не съм гладен — отговори.

— Май не разбирате условията ми. Опитайте го, иначе няма какво да обсъждаме.

Той не откъсваше поглед от нея, но пипалата му трептяха.

— Нали съзнаваш, че ако се опитваш да ме отровиш, само ще привлечеш повече внимание към онова, което не искаш никой да знае?

— Не се опитвам да ви отровя — отвърна Клеър през смях. — Това е хляб със смокини и пипер, приготвен с продукти, които вече имах в шкафовете.

Отряза парче от същия хляб и отхапа. Коричката беше твърда, но хлябът беше влажен и острата лютивост на пипера беше необичайно допълнение към екзотичната сладост на смокинята. Клеър сдъвка залъка и го глътна, за да демонстрира колко е вкусен. Обаче Ръсел каза:

— Въпреки това няма да го ям.

Тя се усмихна.

— Какво мислите, че ще ви причини този хляб, господин Залер? Ще промените намерението си? Ще забравите? Ще се засрамите? Защото аз мога да причиня всичко това. Толкова ме бива. На това ме научи баба ми. — Приведе се напред и прошепна: — Опитайте, предизвиквам ви.

Усещаше гъдела под кожата си — своята дарба, своята цел. Това я караше да се чувства силна и здраво стъпила на краката си. С корени.

Той съвсем леко се размърда.

— Както казах, не съм гладен.

Клеър се наклони напред и поклати глава.

— Трябва да призная, че подправеният акт за раждане и ДНК тестът бяха хитро измислени. Обаче твърдя, че блъфирате.

Ръсел се взря в нея със сребристите си очи, зачака, но тя просто отвърна на погледа му. Явно той използваше мълчанието, за да потърси нов подход. Внезапно обаче по някаква причина Ръсел откъсна очи от нейните. Нахакаността му изчезна, преобразяваното беше почти физическо и той сякаш се смали в костюма си.

— Оставих ти твърде много време за размисъл. — Пъхна ръце в джобовете си и се отдръпна с няколко крачки. После отново се приближи и каза: — Ако бях поискал парите вчера, щеше да ми ги дадеш. Личеше си. Какво се случи?

— Говорих със сестра си — отвърна простичко Клеър. — Подценявате силата на семейството, господин Залер. За малко и аз да го сторя.

— Клеър, както ти казах, Лорълай не ти беше майка…

— Не ме оскърбявайте отново, господин Залер.

Без нито дума повече той се обърна и излезе. Може би реши, че тя не си струва. Може би се измори. Може би другаде щеше да улови по-едра риба. Клеър никога нямаше да узнае как се беше озовал тук с историята за Лорълай. Тръгването му беше толкова внезапно, че тя за миг се поколеба дали да не го последва. Искаше да го разпита за майка си, какво наистина знае за нея, каква е била връзката им.

Дреболии, които ще допълнят образа на Лорълай в съзнанието й. Ала не го стори. Накрая реши, че ще се примири с всичко неизвестно за майка си и за баба си. Можеше да живее, без да знае какво пише в дневника за Карл. Единствената истина беше, че тези жени са част от живота й, част от същината й. От това коя бе тя — жена от рода Уейвърли.

 

 

Ан Ейнсли миеше съдовете след закуска (брат й беше отсякъл, че за миялна и дума не може да става с този фин порцелан), когато май й замириса на изгоряло. Прекрати заниманието си и завъртя глава, за да се увери, че фурната е изключена. По-рано беше открехнала прозореца над мивката, за да пусне част от горещия въздух от готвенето на закуската да излети навън. Няколко пъти подуши към прозореца. Миризмата идваше отвън.

Заряза съдовете и отвори вратата на кухнята.

На излизане избърса ръцете си в джинсите, озърна се и видя, че димът идва от тайното й ъгълче. Дали помпата не се беше запалила? О, страхотно. Сега щеше да изгуби скривалището си.

Обаче, след като притича по-наблизо, установи, че димът се надига от земята, където върху голям метален капак на кофа за смет горяха хартии. Ръсел седеше на един от столовете в нейното кътче, подхвърляше листове в огъня един по един и ги гледаше как пламват.

Не показа, че е забелязал присъствието й, когато тя седна срещу него.

Ан го наблюдаваше как гори статията от списанието за Клеър Уейвърли и нейните бонбони. След това копията на данъчните декларации на Клеър. Коляното на Ан трепна нервно, когато си помисли колко би искала да разгледа декларациите по-отблизо. След това той изгори смъртните актове на двама души, наречени Барби Пийдпойнт и Инглър Уайтман.

Накрая хвърли в купчината две еднакви снимки (обаче Ан помнеше, че в куфара му имаше три копия). В последния момент той се пресегна и измъкна една от снимките. Бързо размаха обгарялата снимка, за да я охлади. След това я пъхна във вътрешния джоб на сакото си, а оттам през илиците му се извиха струйки дим.

Ръсел не се задържа дълго на закуска, за разлика от друг път. За толкова слаб мъж на около осемдесет години със сигурност имаше добър апетит. Обаче тази сутрин изглежда бързаше. Само пи кафе и си взе няколко парченца бекон. После изчезна. Отначало, тъй като това беше последният му ден, Ан реши, че си е заминал, без да се сбогува. Дори отиде в стаята му да провери.

Обаче куфарът му още беше там и тя изпита необяснимо облекчение.

— Какво беше всичко това? — попита тя, когато пламъците угаснаха.

— Мой ритуал — отговори Ръсел, все още загледан в тлеещата пепел. — Опитвам се да приключа някои недовършени неща.

— Какво има в папките ти? — попита го, защото вече беше сигурна, че е усетил душенето й. Колкото и да я биваше, не беше убягнало от вниманието на Ръсел. Той не отговори. — В папката за Лорълай Уейвърли?

Най-сетне той кимна.

— Какво търсиш тук, Ръсел? — попита Ан и се приведе напред. — Не мога да те разгадая и това ме влудява.

Вдигна очи и срещна нейните. Само че вместо да отговори, каза с най-учтив тон:

— Поднасям благодарностите си за най-удобния престой, който съм имал от доста време. Трябва да освободя стаята до единайсет, нали?

Тя се облегна разочаровано. През последните няколко нощи съзерцаваше брошурата от панаира, която беше извадила от куфара му, взираше се в снимката му като млад. Беше красив дявол. Потърси в Гугъл пътуващ панаир на сър Уолтър Трот и Великия Бандити, но нищо не намери. Какъв ли живот беше водил! Тръпки я побиха при мисълта за тайните му. Какви ли невъобразими истории можеше да разкаже! За изгорялата сергия с пикантни наденички. За залавянето на крадеца. Това беше само върхът на айсберга. Не можеше да повярва, че той си заминава. Нищо друго нямаше да е толкова интересно.

Но пък разочарованието не беше ново за нея. Тя се изправи.

— Полей огъня с маркуча ей там и се увери, че е съвсем изгаснал, преди да си тръгнеш. Андрю ще откачи, ако нещо се повреди.

Забеляза тъгата, изписала се по лицето му, сякаш усети загубата й, когато тя си тръгна. Искаше да бъде запленена от него. Нуждаеше се от вниманието й. Обаче мъжете са упорити и той нямаше да й го каже. Ан се извърна и се отдалечи.

— Дойдох с надеждата да изнудя Клеър Уейвърли — внезапно се провикна Ръсел подире й.

Тя се извърна и изсумтя.

— Можех да те предупредя, че това няма да свърши добре.

Той вдигна ръце с дланите нагоре.

— Напоследък възможностите ми се поизчерпиха.

Тя се върна при него. Стори й се по-дребен, по-крехък, както седеше, а тя се надвеси над него.

— Какво ще правиш сега?

— Казах ти, заминавам за Флорида.

— И как ще стигнеш дотам? — стрелна тя с поглед излъсканите му обувки със скъсани подметки.

— С автобус.

— Имам кола. Мога да те закарам — предложи Ан, а думите излетяха от устата й, преди да осъзнае, че ги е изрекла. Веднъж произнесени обаче, те й прозвучаха прекрасно, както когато чуваш за пръв път бъдещата си любима песен.

Ръсел поклати глава.

— Аз вече нямам сърце, Ан.

— А аз вече нищо не очаквам. Какво? — попита тя през смях. — Да не си мислеше, че търся любовна връзка? Достатъчно си стар, за да ми бъдеш баща.

Той театрално притисна сърцето си.

— Заболя ме.

Тя насмешливо изсумтя и се облегна.

— Надали.

Той се взря в нея за миг.

— Какво друго, ако не авантюра?

— Искам истории — отговори Ан. — Пет пари не давам дали са лъжа. Омръзна ми да душа около живота на другите хора и да си съчинявам разни неща. Искам да чуя всичко, което можеш да кажеш. Цял живот живея тук и историите са все едни и същи. С всеки от съпрузите ми — едно и също. Обаче ти си обиколил навсякъде, нали? Искам да те следвам, където ходиш, и да видя онова, което ти виждаш. Мисля, че от известно време си сам, нали? В един момент вече няма да можеш да се оправяш. Мога да бъда до теб. Готвя доста прилично. Може да се пенсионирам по-рано и всеки месец да получавам малко пари по пощата. Освен това в сейфа има около шест хиляди, които брат ми няма да надуши, че липсват, докато не разбере, че съм заминала.

Той се поколеба само за миг. После поклати глава отрицателно. Беше нелепо, обаче тя се засегна, страшно се засегна, че не е достатъчно странна за него.

— Много е сложно — каза Ръсел. — Той ще извика полиция.

— Ако още не си забелязал, аз си пъхам носа навсякъде — изтъкна Ан. — Така научих, че брат ми пази флашки с видеоразговори с някаква жена във Финландия, която се нарича Кармалива. Харчи стотици долари месечно за нея. Мога да задигна едната флашка, а другата да оставя в сейфа, за да му покажа, че знам. Няма да повика полицията.

Това го изкуши. Личеше си. Храната. Парите. Това бяха слабостите му. Той си пое дълбоко дъх и изпусна дълга и протяжна въздишка. Впери поглед в тлеещата купчина на проваления си опит да спечели пари.

— О, Ан, не е толкова бляскаво, както си го представяш. Тук имаш хубав живот, а аз отивам в благотворителен лагер за пенсионирани циркови артисти.

— Да ти приличам на човек, който търси блясък? Звучи ми фантастично! — Тя бръкна в джоба на джинсите си и извади брошурата, която беше взела от него. Разгърна я и му я показа. — Какво ще кажеш, Велики Бандити!

Той се взря в брошурата, в старата снимка като през телескоп, насочен назад във времето.

— Задръж я, ако искаш. Обаче при условие да ме запомниш с добро. Много са малко хората, за които важи това.

— Трудно ми е да го повярвам. Кой би могъл да те забрави?

Той се усмихна презрително.

— О, мнозина ме помнят, но не с добро.

Ан пъхна брошурата в ръцете му.

— Няма да я задържа. Тръгвам с теб. Чакай ме пред странноприемницата в пет, след чая. Дотогава всички гости вече ще са настанени по стаите. Брат ми няма да разбере, че съм заминала, чак до сутринта.

Усети как нервите й са приятно изопнати и стомахът й се свива от вълнение, докато се отдалечаваше, макар че Ръсел се провикна печално подире й:

— Радвам се, че се запознахме, Ан.

 

 

— Трябва да освободите стаята до единайсет, господин Залер — осведоми го Андрю Ейнсли, седнал на рецепцията като едър и ленив страж.

— Благодаря ви, знам това. След малко слизам — отговори Ръсел, докато се качваше по стълбите, след като се погрижи пепелта на неговата Лорълай Уейвърли да изстине. Влезе в стаята си и затвори вратата зад гърба си. Не беше дръпнал завесите и топлото есенно слънце бе плиснало върху леглото и сияеше. Искаше му се да полегне, да попие мекотата на матрака за последен път.

Ала не го стори. Вместо това приседна на ръба и изчака шумовете от другите гости, които напускаха хотела, да утихнат. Щеше да се измъкне подире им и да избегне Андрю Ейнсли на рецепцията.

Извади снимката от джоба си, чудейки се защо я беше спасил в последния момент. Със сигурност не обичаше да му напомнят за провалите.

Обикновено умееше да разгадава хората и беше почти сигурен, че Клеър Уейвърли няма да каже на никого за посещението му, че няма незабавно да се обади на близките си за помощ. Всичко, което беше научил за нея, говореше за затворен и сдържан човек, който обичаше загадъчността. Тя не беше човек, който ще рискува другите да си помислят, че у нея няма нищо специално. Явно не я беше преценил правилно.

А после настъпи онзи момент, когато тя се приведе и го подкани: „Опитайте, предизвиквам ви!“ Толкова ясно си представи Лорълай, че се стъписа и усети студена тръпка по гърба. И това не беше очаквал.

Обаче във всичко останало, във всяка подробност беше прецизен. Трябваше всичко да мине гладко. През последните няколко десетилетия беше прекарал безброй часове по библиотеките, щом не можеше да си намери къде да отседне в някой град, където го отвееше вятърът. Омайваше библиотекарките, за да му помогнат да търси информация. Благодарение на времето, което беше прекарал по панаирите, тънки линии го свързваха с толкова много хора, че ако бяха видими, животът на Ръсел щеше да изглежда като карта от нишки. Складираше тайни и събираше снимки, постоянно се стараеше да добавя към папките, които трупаше за някогашните си познати. Така се образуваха истории. Подходи.

Взря се в снимката, на която бяха той, Лорълай, Инглър, Барби и детето. Всичко се връзваше идеално в историята, която беше разказал. Барби и Инглър с тяхното сериозно момиченце. Буйната Лорълай, която открадва бебето. Ръсел, невинният наблюдател, пред чийто поглед се разиграва тази драма преди четирийсет години. Добро хрумване беше да кръсти детето Дона. Обаче това беше една измислена история.

Истината беше, че Ръсел се запозна с трагичната и красива Лорълай в бара от снимката същата вечер, когато ги снимаха. Тя беше влязла грациозно с дъщеря си Клеър. Никой не й каза да си тръгва, да изведе бебето от бара. Лорълай беше способна да омагьоса всекиго. Ръсел й купи бира и я покани да седне при него и новите му приятели Инглър и съпругата му Барби. Бяха скитници, наскоро наети от пътуващия цирк като продавачи на билети. Барби помоли да гушне бебето, Лорълай й го подаде и в този момент барманът ги снима с новия си фотоапарат, с който се хвалеше.

По-късно същата вечер Ръсел заведе Лорълай в караваната си. Тя се усмихна, когато й показа фотоапарата, който беше откраднал от бармана. Лорълай остана при него през трите седмици, докато пътуващият цирк беше в града, а кротичкото й момиченце спеше в ъгъла. Ръсел често забравяше за присъствието му. Двамата с Лорълай се забавляваха. Тя беше лукава и притежаваше впечатляващи умения. Беше много красива и очарователна и можеше да накара всеки да се влюби в нея. Беше от онези неспокойни души, саможиви, бегълци от обществото, които панаирите привличаха. Можеше да остане и щеше веднага да се впише, обаче Ръсел знаеше, че не би го сторила. Тогава беше твърде млада, за да съзнава, че човек не може да избяга от демоните си.

В деня, когато пътуващият цирк отново пое на път, Лорълай изчезна заедно с кротката си дъщеря. Открадна неколкостотин долара от Ръсел, но му остави фотоапарата.

В известен смисъл не беше по-различна от многото жени, с които споделяше времето си във всеки град. Обаче в други отношения беше уникална.

Той помнеше как една нощ, когато се напиха в караваната му, тя му разказа за чудатото си семейство в Северна Каролина, за ябълковото дърво и за виденията, които получила, когато изяла една ябълка. Помнеше как се беше пресегнала и си беше взела ябълка от ниската му пластмасова масичка. Докосна я и по ябълката плъзна жилка бял скреж, който накрая я покри цялата. След това му подхвърли ябълката със смях.

— Отхапи, предизвиквам те.

Помнеше как си помисли: „Каквото и да си съчиня, ще бъде нищо в сравнение с действителността.“

На следващата сутрин се бяха събудили махмурлии, а тя не спомена повече за случилото се. Понякога Ръсел се питаше дали не е сънувал.

Чуваше гласове в коридора, мъкнене на багаж. Двойката от съседната стая слизаше долу, за да напусне хотела.

Ръсел прибра снимката, после вдигна куфара си и огледа стаята, за да се увери, че не е забравил нещо.

Замисли се за Ан Ейнсли и наистина му се искаше тя да го запомни с добро. В момента това му беше много важно. Може би поне веднъж в живота щеше да остави подире си нещо хубаво, няколко разговора и истории, които тя ще си спомня с усмивка — есента, когато Великия Бандити беше тук.

Извади сгънатата брошура за панаира, която тя му беше дала, и я остави върху леглото. След това Великия Бандити направи онова, което умееше най-добре. Изчезна.