Лайза Клейпас
Магия (8)

Осма глава

— Прекалено скоро е — беше възразил Кевин, когато Алис подхвърли идеята за сватба. — Ти току-що се премести.

Тя го изгледа с дълъг, твърд поглед.

— За какъв срок говорим?

— Срок? — повтори той объркано.

— Шест месеца? Година? Не се каня да чакам вечно, Кевин. Много мъже на твоите години вече са женени. Какъв е проблемът? Каза, че си влюбен в мен.

— Да, но…

— Какво друго искаш да знаеш за мен? Каква е пречката? Аз нямам проблем да си тръгна, ако чувстваш, че тази връзка не е както трябва.

— Не съм казвал такова нещо.

Но Алис беше решила, че нещо голямо трябва да й се случи, особено като се имаше предвид, че току-що бе загубила работата си като сценарист. Обаждането беше дошло от агента й, който беше говорил с главния автор на „Каквото сърцето знае“. Шоуто беше отменено. Рейтингът бил прекалено нисък, така че нямаше да довършат историята. Тя вече беше заменена с няколко телевизионни игри. Дистрибуторът се опитваше да продаде шоуто на някоя кабеларка, но междувременно Алис трябваше да затяга колана и да харчи от спестяванията си.

Една женитба с Кевин щеше да разреши три проблема. Щеше да й осигури финансовата подкрепа на Кевин, а това щеше да докаже на Луси, че Кевин обича Алис повече. Щеше също така да принуди родителите й да приемат връзката. Алис и майка й щяха да планират сватбата заедно и всички щяха да изпаднат във възторг. Това отново щеше да обедини семейството. А Луси щеше да се принуди да преглътне наранената си гордост и да го преодолее.

Веднага след като сложи годежния пръстен с диамант на пръста си, Алис се обади триумфално на родителите си. С изненада установи, че вместо да я поздравят, те бяха жестоко критични.

— Определихте ли дата? — беше попитала майка й.

— Още не. Мислех, че двете с теб ще го обсъдим и ще…

— Не е нужно да ме включваш в плановете си — каза майка й. — Двамата с баща ти ще присъстваме на сватбата, ако искаш да сме там. Но планирането и плащането й са си твоя отговорност.

— Какво? Аз съм първата ви дъщеря, която се омъжва, а вие няма да ми подарите сватба?

— Ще сме по-щастливи да платим за сватба, когато семейството ни е излекувано. Но както стоят нещата в момента, ти градиш щастието си за сметка на нещастието на сестра си. И като се имат предвид нейните чувства, не можем да подкрепим връзката ви с Кевин. Това също така означава, че вече няма да ти изпращаме допълнително пари всеки месец.

— Имам чувството, че се отричате от мен — извика Алис с удивление и ярост. — Не мога да повярвам. Толкова е нечестно!

— Ти създаде ситуация, която е нечестна за всички, Алис. Включително за теб самата. Очакват ни толкова много събития занапред — рождени дни, раждане на бебета, болести… неща, през които трябва да преминем като семейство. А това няма да е възможно, докато не оправиш нещата с Луси.

Обидена, Алис преразказа разговора на Кевин, който сви рамене и подхвърли, че вероятно ще трябва да отложат сватбата.

— Докато Луси свикне с мисълта, че те е загубила? Тя ще си остане сама през следващите петдесет години само от едната злоба.

— Не можеш да я накараш насила да започне отново да излиза.

Алис се замисли.

— Веднага след като си намери нов мъж, Луси ще престане да се чувства жертва. Родителите ми ще трябва да признаят, че тя продължава живота си. Ще се наложи да ми платят сватбата и нещата ще се върнат към начина, по който винаги са били.

— И откъде ще го вземеш този мъж?

— Ти познаваш много хора на острова. Кого би предложил?

Той я изгледа стреснато.

— Това започва да става странно, Алис. Няма да тръгна да уреждам бившата си с някой мой приятел.

— Не говорим за близък приятел. А просто за нормален, сносно изглеждащ мъж, който би й харесал.

— Дори и аз да се помиря с мисълта за някого, ти как ще… — Гласът на Кевин секна, когато прочете упоритото й изражение. — Не знам. Може би някой от семейство Нолан. Чух, че Алекс се е развел.

— Не разведен. Луси няма да тръгне с такъв.

— Средният брат, Сам, е необвързан. Той е лозар.

— Идеално. Как да ги съберем?

— Искаш от мен да ги запозная?

— Не, това трябва да е тайна. Луси никога няма да се съгласи да излезе с човек, с когото я е уредил някой от нас.

Кевин се замисли как може да събереш двама души, без да се разкрие, че ти стоиш зад това.

— Алис, наистина ли трябва да…

— Да.

— Предполагам, че Сам ми е задължен в известен смисъл — замислено произнесе Кевин. — Свърших му доста работа по имота преди няколко години, но не му взех пари.

— Добре. Поискай му услуга, тогава. Накарай Сам Нолан да изведе Луси.

* * *

Холи се разкиска, когато Сам вдигна тънкото й телце на раменете си, за да я пренесе през лозето.

— Аз съм висока — извика тя! — Вижте ме!

Тя тежеше колкото глухарче, малките й ръчички бяха увити около челото му.

— Казах ти да си измиеш ръцете след закуска — скастри я вуйчо й.

— Откъде знаеш, че не съм?

— Защото са лепкави и са в косата ми.

Над главата му се разнесе смях. Бяха правили заедно палачинки от лимец, бяла ружа и шоколад, тяхно изобретение, което Марк със сигурност нямаше да позволи, ако беше там. Но Марк бе прекарал нощта при годеницата си Маги, и когато го нямаше, Сам не се придържаше толкова строго към правилата.

Притискайки глезените на Холи с ръце, Сам извика на лозарите, които бяха подкарали лозарското тракторче. Машината беше пълна с огромно руло мрежа, която трябваше да покрие четири-пет редици лози наведнъж.

Холи стисна още по-здраво ръце около главата на Сам, почти ослепявайки го.

— Колко ще ми платиш, задето ти помагах тази сутрин?

Сам се засмя, наслаждавайки се на леката й тежест върху раменете си, на захарния й дъх, на безкрайната й енергия. Преди Холи да дойде в живота му, малките момиченца бяха за него същества от друга планета с тяхната любов към розово и червено, лъскави лепенки, плюшени играчки и вълшебни приказки.

В духа на равноправието между половете, двамата неженени вуйчовци бяха научили Холи да лови риба, да хвърля топка и да забива гвоздеи. Но слабостта й към панделки, джунджурийки и плюшени нещица си оставаше упорита. Любимата й шапка, която носеше в момента, беше розова бейзболна шапка с избродирана отпред сребриста корона.

Наскоро Сам беше купил нови дрехи за Холи и беше сложил старите, които вече не й ставаха, в една торба за благотворителност. Беше му хрумнало, че миналото на Холи с нейната майка се руши. Дрехите, старите играчки, дори старите фрази и навици, всички постепенно, неотвратимо биваха заменяни. Така че беше отделил настрана няколко неща, които прибра в един кашон на тавана. И си записваше собствените си спомени за Вики, забавни или мили истории, които един ден да разкаже на Холи.

Понякога му се искаше да може да говори с Вики за дъщеря й, да й каже колко страхотно и умно дете е Холи. Да й каже как се променя Холи и как тя променя всичко около себе си. Сам сега разбираше за сестра си неща, за които никога не се беше замислял, докато тя беше жива — колко жилав трябва да си като самотен родител, колко досадно е, когато трябва да излезеш от къщи, за да свършиш някаква работа. Защото когато трябваше да заведе някъде Холи със себе си, никога не отнемаше по-малко от петнайсет минути, докато й намери обувките.

Но имаше и награди, каквито Сам никога не беше очаквал. Той беше човекът, който трябваше да научи Холи как да си връзва връзките на обувките. Всичките й обувки бяха със залепващи се закопчалки и когато й купиха такива с връзки, тя не знаеше как да се справи. И понеже беше шестгодишна, Сам реши, че й е крайно време да се научи.

Онова, което не беше очаквал, бе чувството, което го обземаше, когато гледаше как малкото челце на Холи се набръчква, когато се съсредоточеше да ги върже. Бащинско чувство, предположи той. Как да не се разнежиш. Искаше му се да може да разкаже на сестра си за това. А също и че съжалява, че е прекарал толкова малко време с нея и бебето й, когато е имал възможност.

Но такива си бяха Нолан.

Маратонките със светлоотражатели на Холи потупваха леко по гърдите му.

— Колко ще ми платиш? — настоя тя.

— Ти и аз днес ще работим безплатно — каза й той.

— Законът забранява да работя безплатно.

— Холи, Холи… няма да ме натопиш за това, че нарушавам трудовите закони, като карам едно малко дете да работи, нали?

— Напротив — каза тя весело.

— Какво ще кажеш за един долар?

— Пет.

— Долар и разходка до Фрайдей Харбър за сладолед следобед?

— Става!

Беше неделя сутринта, лозето още беше покрито с мъгла, заливът беше спокоен и сребрист. Но идилията се нарушаваше от боботенето на трактора, когато тръгнеше и започнеше да обикаля бавно между редовете.

— Защо трябва да слагаме мрежа над лозите? — попита Холи.

— За да държи птиците далеч от гроздето.

— А защо не сме го направили досега?

— Защото лозето беше в началния етап, когато цветовете се превръщат в зърна. Сега сме в следващия стадий, когато започва зреенето.

— Какво означава това?

— Зърната наедряват и в тях започва да се натрупва захар, така че стават все по-сладки и по-сладки с времето. Като мен.

Те спряха и Сам остави Холи внимателно на земята.

— Защо вместо узряване не можем да кажем, че гроздето се уголемява? — попита тя.

— Защото французите са нарекли процеса така преди нас. Което е добре, тъй като те правят всичко да изглежда по-хубаво.

Щеше да отнеме два-три дни, докато покрият с мрежа цялото лозе, което щеше да го пази от хищници, но също така щеше да позволява лесен достъп, когато лозарите дойдеха с ножици, за да отрежат прекалено зелените гроздове.

След като първите няколко квадрата бяха покрити с мрежа, Сам вдигна Холи отново на раменете си и един от бригадата й показа как да провира връвта през ръба на мрежата с къс дървен шип.

Малките ръчички на Холи пъргаво съединяваха парчетата мрежа. Розовата й шапка блестеше на утринното слънце, когато тя вдигаше глава да погледне работата си.

— Аз съшивам небето — каза тя и Сам се усмихна.

* * *

Когато настъпи време за обяд, лозарите излязоха в почивка и Сам изпрати Холи в къщата да се измие. Той направи сам една обиколка из лозето, вслушвайки се в шепота на листата, като спираше от време на време и докосваше с пръсти някой дънер или стъбло. Можеше да почувства едва доловимата вибрация на живота в лозите, водата, която се изкачваше от корените, поглъщащите слънчева светлина листа, зърната, които започваха да омекват и натежаваха от захар.

Когато ръката му се вдигна над един от най-високите ластари, листата потрепнаха към него и се разлюляха.

Влечението на Сам към отглеждането на разни неща се бе разкрило още през детството, когато бе работил в градината на съседа.

Фред и Мери Харбисън бяха възрастно бездетно семейство, което живееше в съседната къща. Когато Сам беше десетгодишен, си играеше с получения за рождения си ден бумеранг, който беше минал през прозореца на всекидневната им.

Фред куцукаше отвън. Фигурата му беше висока и възлеста като на дъб, но строгото му лице притежаваше някаква естествена доброта.

— Не скачай — предупреди го той, когато Сам тъкмо се приготви да го направи. И Сам остана, загледан в него с любопитство. — Можеш да си вземеш обратно играчката — заяви му Фред, — веднага щом свършиш малко работа да ни помогнеш за плащането на този прозорец. Да започнем с това, например, госпожа Харбисън трябва да оплеви градината си.

Сам инстинктивно беше харесал Мери, която беше толкова дребничка и закръглена, колкото съпругът й висок и дългурест. След като жената му показа кои от зелените растения са плевели, и кои — цветя, Сам се зае да работи.

Докато клечеше, скубеше бурените и копаеше дупки за луковици и семена, той имаше чувството, че растенията общуват с него, че му казват по своя безсловесен начин от какво имат нужда. Без дори да иска разрешение, беше взел една права лопата от бараката с инструменти на Харбисън, и беше пресадил игликите там, където щяха да имат повече слънце, а ралицата и маргаритките в различни части на градината, както му беше казала Мери.

След това той продължи да ходи у семейство Харбисън почти всеки ден след училище, дори след като Фред му върна бумеранга. Докато си пишеше домашните на масата им за хранене, Мери му даваше чаша студено мляко и соленки. Беше му позволила да се рови из книгите й за градинарство, а после си беше купила препаратите, които той й каза, че са нужни за почвата… пепел от кафяви морски водорасли и смлени семена, счукани яйчени черупки, вар и доломит, дори рибешки глави, останали от пазара. Като резултат от труда на Сам градината избухна в пищни цветове и зеленина, и хората дори спираха колите си, за да й се любуват.

— Я виж — беше му казала Мери доволна, а мекото й и набръчкано лице се усмихна по начин, който той толкова харесваше, — ами че ти си роден за градинар.

Но Сам знаеше, че е повече от това. По някаква необяснима причина двамата с градината бяха в хармония един с друг. И бе почувствал, както малцина могат, че целият свят е жив и способен да усеща. Той инстинктивно знаеше кои семена да посади, когато луната намалява, и кои — когато нараства. Знаеше, без да са му казвали, от колко вода и слънце се нуждаят растенията, какво да добави към почвата, как да се отърве от плесента със сапун и воден спрей, как да контролира разпространението на листните въшки при стръковете невен.

Сам беше направил зеленчукова градина за Мери зад къщата и тя бе дала богата, ароматна реколта от всички видове подправки. Той интуитивно бе усетил, че тиквата предпочита да е засадена близо до краставици, че грахът обича целина, но не иска да е съсед на лука, и че в никакъв случай не бива да сади карфиола до доматите. Докато се грижеше за растенията, пчелите никога не го жилеха и мухите никога не го безпокояха, а дърветата протягаха клоните си, докъдето можеха, за да му пазят сянка.

Мери беше тази, която подкрепи мечтата му да притежава лозе един ден.

— Виното не е да се пие — беше му казала тя. — Виното е да се живее и да се обича.

Потънал в мисли, Сам продължи до ъгъла на лозето, за да провери една лоза, която се различаваше от всички останали. Тя беше по-голяма и по-възлеста, жива, но не цветуща. Нямаше плод, само малки, стегнати пъпки. Въпреки усилията си, още не бе открил какво да я прави, за да заякне. Между тях нямаше мълчаливо общуване, нямаше усещане от какво се нуждае… само пустота.

В началото, когато Сам беше купил имота на улица „Рейншедоу“, и обхождаше границите, беше открил лозата да расте буйно на една от помощните сгради. Приличаше на Vitis vinifera^[1], пренесена в Новия свят от колонизаторите… но нямаше как да е. Всички тези лози бяха напълно унищожени от непознати насекоми, от болестите и от времето. Французите бяха развили хибриди с местни сортове, които даваха плод, без да има нужда от ашладисване върху устойчиви на болести корени. Може би тази лоза бе един от тези стари хибриди. Но не му приличаше на нищо, което е виждал, или за което е чел. До този момент никой не бе успял да я идентифицира, дори специалисти, които анализираха снимките и пробите, изпратени от Сам.

— Как да ти помогна? — промърмори Сам, прокарвайки ръка по едрите гладки листа. — Каква е тайната ти?

Обикновено можеше да усети енергията в пръстта и корените, както и сигналите за това, от което се нуждаят растенията; промяна в температурата, влажност, светлина или торове. Но лозата си оставаше мълчалива, травмирана, неотзивчива към присъствието на Сам.

Той излезе от лозето и се насочи към къщата, за да обядва. Извади кана мляко и парче сирене от хладилника. Докато си приготвяше сандвичи с печено на грил сирене, на вратата се позвъни.

Посетителят се оказа Кевин Пиърсън, когото Сам не беше виждал от няколко години. Не бяха приятели, но бяха израсли заедно на острова, което правеше невъзможно да се отбягват един друг. Кевин винаги бе изглеждал добре и беше популярен, атлет, който се бе развил по-рано от останалите, и който винаги бе имал най-хубавите момичета.

Сам, напротив, имаше фигурата на стъбло зелен фасул и носът му вечно беше забит в последния брой на „Популярна наука“ или в някой роман на Толкин. Беше израснал като най-нелюбимия син на баща си, средният, недодялан глупак, който предпочиташе да изучава миди, скариди или многочетинести червеи, останали след прилива на Фолс бей. Разбираше от спорт, но никога не бе изпитвал удоволствие от него така, както Марк изпитваше, нито пък влагаше в игрите яростната енергия на Алекс.

Най-яркият спомен, който Сам имаше за Кевин, беше от седми клас, когато бяха определени за екип, да напишат доклад за човек от областта на медицината или науката. Това изискваше да проведат интервю с местен фармацевт, да направят дъска с трилистен плакат и да пишат за историята на фармацията. Заради отлагането и мързела на Кевин Сам беше свършил всичко самичък. Бяха получили отлична оценка, която трябваше да поделят по равно. Но когато Сам възрази, че не е честно Кевин да бъде възнаграждаван за работа, която не е свършил, Кевин го изгледа презрително.

— Причината, поради която не го направих, е, че баща ми не ми позволи — произнесе студено Кевин. — Той каза, че родителите ти са пияници.

А Сам не бе в състояние да спори, или да го отрече.

— Можеше да ме поканиш у вас — посочи мрачно той. — Можехме там да направим дъската с постерите.

— Не разбираш ли? Баща ми нямаше да те пусне да минеш през входната врата. Никой не иска децата му да бъдат приятели с Нолан.

Сам не можа да измисли причина защо някой би искал да е приятел с Нолан. Родителите му, Джесика и Алън, не признаваха граници, нямаха никакво чувство за приличие, крещяха си пред децата си, пред съседите, пред всички. Не се колебаеха да разпространяват тайни за пари, секс, лични неща. Когато се нападаха един друг и се унижаваха, децата им научиха това-онова за семейния живот; и не искаха да имат нищо общо с него.

Не много след научния проект с Кевин, когато Сам навърши тринайсет, баща му се удави в инцидент с лодка. След това семейството се разпадна, нямаше постоянни часове за хранене или спане, липсваха всякакви правила. Никой не се изненада, когато Джесика се напи до смърт и последва в гроба съпруга си пет години, след като той си отиде. Никой не се възмути, че в огромната си скръб децата Нолан бяха намерили облекчение в нейната кончина. Край с телефонните обаждания посред нощ да отидат да вземат майка си, която е прекалено пияна, за да шофира, след като се е разголвала в бара. Край с унизителните шеги или коментари от зяпачите, край с кризите, които връхлитаха като гръм от ясно небе.

Години по-късно, когато Сам купи земята във Фолс бей за лозе и трябваше да наеме тежко машинно оборудване за озеленяване, откри, че Кевин е започнал собствен бизнес. Бяха разговаряли над чаша бира, бяха се шегували, дори се отдадоха на спомени. В резултат Кевин беше работил за Сам само срещу част от обичайната цена.

Неспособен да отгатне причината за появата на Кевин на входната му врата сега, Сам му подаде ръка.

— Пиърсън. Мина доста време.

— Радвам се да те видя, Нолан.

Те се премериха един друг с поглед.

Сам беше поразен, че Кевин Пиърсън, чието семейство никога не бе позволявало на един презрян Нолан да пристъпи прага им, му е дошъл сега на крака. Предишният училищен побойник не можеше вече да срита задника на Сам или да го дразни заради ниското му социално положение. Те бяха равни.

Като пъхна ръце в джобовете на късите си панталони, Кевин влезе и се огледа със слисана усмивка в антрето.

— Местенцето се развива.

— Държи ме зает — дружелюбно отвърна Сам.

— Чух за теб и Марк, че се грижите за племенницата си. — Кевин се поколеба. — Съжалявам за Вики. Тя беше страхотно момиче.

Макар, че беше Нолан, помисли си Сам, но каза само:

— С Холи се канехме да обядваме. Ще хапнеш ли с нас?

— Не, благодаря, не мога да остана дълго.

— Да отидем ли в кухнята, докато приготвя сандвичите?

— Разбира се. — Кевин го последва. — Тук съм да те помоля за една услуга, макар че може да се окаже, че ти трябва да ми благодариш за това.

Сам взе един тиган от шкафа, сгорещи го на печката и капна малко олио в него. Осъзнал отдавна, че Холи не би издържала на ергенската му диета от пица и бира, Сам се беше научил да готви. Макар че имаше още на какво да се учи, беше достигнал ниво, което нямаше да ги остави да умрат от глад.

Докато изливаше доматена супа в една тенджерка, за да я стопли в микровълновата, Сам попита:

— Каква е услугата?

— Преди няколко месеца скъсах с гаджето си. Но се оказа, че е малко по-сложно, отколкото очаквах.

— Да не би да те преследва?

— Не, нищо такова. Всъщност, тя почти не излиза. Сандвичите със сирене изцвърчаха, когато Сам ги сложи в горещия тиган.

— Нормално е след раздяла.

— Да. Но тя трябва да продължи живота си. Опитвах се да се сетя за някой, с когото да се среща — някой, с когото ще й бъде забавно. А от това, което съм чувал, ти не излизаш с никого в момента… нали?

Очите на Сам се разшириха, когато осъзна какво иска Кевин. И той се разсмя.

— Не се интересувам от остатъци от трапезата ти. И съм адски сигурен, че няма как да ти благодаря за тях.

— Не е така — възрази Кевин. — Тя е страхотна. Сексапилна. Ами… добре де, не е сексапилна, всъщност, но е красива. И сладка. Супер сладка.

— Щом е толкова сладка, защо си скъсал с нея?

— Ами, защото се забърках с по-малката й сестра.

Сам го изгледа.

Изражението на Кевин стана оправдателно.

— Приятел, на сърцето не можеш да заповядаш.

— Така е. Но аз няма да се занимавам с отровните ти отпадъци.

— Отровни отпадъци? — повтори Кевин озадачено.

— Всяка жена излъчва след такова нещо. Тя сигурно е радиоактивна. — Сам сръчно обърна сандвичите.

— Тя е добре. Готова е да продължи напред. Просто още не го знае.

— Защо не я оставим да реши кога е готова? Защо толкова си се загрижил да й намериш нов мъж?

— Ситуацията създаде някои проблеми в семейството. Току-що се сгодих за Алис.

— Това ли е по-малката сестра? Поздравления!

— Благодаря. Както и да е… Родителите на Алис се ядосаха. Няма да платят за сватбата, нито искат да участват в планирането й и останалите глупости. А тя иска семейството да се събере. Но моментът къмбая^[2] няма да се случи, докато сестра й не ме преодолее и не започне да излиза с някого.

— Пожелавам ти късмет!

— Дължиш ми го, Нолан.

Намръщен, Сам сложи супата в микровълновата и я включи.

— По дяволите — промърмори той. — Знаех си, че нещо приближава.

— Цялата онази тежка работа, която ти свърших за почти без пари. Да не споменаваме, че ти помогнах да пресадиш онази дива лоза.

Истина беше. Лозата щеше да падне жертва на един пътен проект, ако не я бяха пресадили. Кевин не само беше свършил добра работа в трудния процес, но му беше взел само част от парите, които всеки друг би поискал.

Така че, да. Беше му задължен.

— Колко пъти искаш да изляза с нея? — попита кратко Сам.

— Само няколко пъти. Може би веднъж на питие и после още веднъж на вечеря.

Сам сложи вдигащите пара сандвичи в чинии и разряза този на Холи на четири равни триъгълника.

— След като изляза с тази жена… ако изобщо успея да я накарам да отиде някъде с мен — сме квит, Пиърсън. Никакви услуги повече. Край.

— Абсолютно — съгласи се с готовност Кевин.

— Как смяташ да ни запознаеш?

— Ами, въпросът е… — Кевин изглеждаше смутен. — Ще трябва сам да намериш начин да се срещнеш с нея. Защото ако разбере, че имам нещо общо с това, няма да се съгласи.

Сам се взря в него невярващо.

— Значи искаш да проследя твоята злобна, мразеща мъжете бивша приятелка, и да я убедя да излезе с мен?

— Да, това е в общи линии.

— Забрави. Предпочитам да ти платя за изкопните работи.

— Не ти искам парите. Искам да излезеш с бившата ми. Веднъж за питие и още веднъж за вечеря.

— Чувствам се като жиголо — каза Сам раздразнено.

— Не е задължително да спиш с нея. Всъщност…

— Какво е жиголо, вуйчо Сам? — чу се гласът на Холи, когато тя влезе в кухнята. Отиде до Сам и обви ръчички около кръста му, като му се усмихваше.

— Кентавър — бързо каза той, обръщайки розовата шапка на главата й с козирката назад. — На това мирише човек, след като се е изпотил, докато работи навън. Но не използвай тази дума, иначе вуйчо ти Марк ще ми откъсне езика. — Той се наведе внимателно, когато тя се пресегна да издърпа главата му.

— Кой е този? — прошепна тя.

— Един стар приятел — отвърна Сам. Даде й една чиния със сандвич, сложи я да седне на масата и отиде да й сипе малко супа. След това изгледа Кевин с присвити очи и попита: — Имаш ли нейна снимка?

Кевин измъкна телефона си от задния си джоб и прехвърли няколко снимки.

— Ето една. Ще ти я изпратя на мобилния.

Сам взе телефона от него и погледна жената на снимката. Дъхът му спря, когато я позна.

— Художничка е — чу той да казва Кевин. — Казва се Луси Марин. В момента живее в „При художниците“, има собствено студио в града. Прави стъклописи… прозорци, абажури, мозайки… страхотна е, виждаш ли?

Ситуацията беше интересна, най-малко това можеше да се каже. Сам си помисли дали да не спомене, че вече се познава с Луси, че предишната вечер я е изпратил до хотела. Но реши да го запази за себе си поне за известно време.

В напрегнатата тишина, която последва, Холи се обади откъм масата:

— Вуйчо Сам, ами супата ми?

— Ей сега, джинджифилова курабийке. — Той сложи купата пред нея и подпъхна една книжна салфетка под брадичката й.

След това се обърна към Кевин.

— Е, ще го направиш ли? — попита Кевин.

— Да, ще го направя. — Сам посочи нехайно към изхода: — Ще поговорим навън.

— Щом харесваш Луси — каза Кевин, — трябва да видиш сестра й. По-млада и по-гореща. — Сякаш да увери себе си самия, че той, Кевин, продължава да получава най-доброто от една сделка.

— Страхотно — кимна Сам. — Аз искам тази.

— Окей. — Кевин изглеждаше по-скоро озадачен, отколкото облекчен. — Трябва да кажа, че не съм очаквал да се съгласиш толкова лесно.

— Няма проблем. Но има нещо, което не разбирам.

— Да?

— Каква е причината да скъсаш с Луси? И не ми излизай с глупостите, че искаш някоя по-млада и по-гореща, защото на тази жена не й липсва нищо, от което се нуждаеш. Така че казвай.

Кевин придоби смаяното изражение на човек, когато стъпи на криво и се обръща да провери за някакво невидимо препятствие на тротоара.

— Просто разбрах всичко, което можеше да се разбере за нея, и… се отегчих. Беше време да се продължи напред. — Той се намръщи, когато видя леката усмивка на Сам. — Защо ти е толкова смешно?

— Не е. — Сам нямаше намерение да обяснява, че смехът му произлиза от неловкото осъзнаване, че той самият не е по-добър от Кевин, когато става дума за жени. Всъщност, не беше успявал да продължи връзка повече от две години, нито пък го искаше.

— Как ще разбера какво е станало? — попита Кевин, когато Сам го съпроводи до предния коридор и отвори входната врата.

— Ще разбереш накрая.

— Бих искал да знам отначало. Изпрати ми един есемес, когато излезеш с нея.

Като се подпря на рамката на вратата, Сам го изгледа подигравателно.

— Никакви есемеси, никакви съобщения по интернет, никакви power point презентации. Ще изляза с бившата ти, Пиърсън. Но кога го правя и какво се случва след това, си е моя работа.