Лайза Клейпас
Магия (19)

Деветнадесета глава

Майката на Луси, естествено, мигновено бе очарована от Сам. Реакцията на баща й беше по-предпазлива, поне в началото. Но по време на вечерята в „Дък Сууп“ те намериха общи теми, когато Сам го попита за космическата сонда, в проектирането на която беше участвал. Разбирайки искрената заинтересованост от науката, скрита под външността на Сам, обикновено сдържаният баща на Луси се разприказва.

— Това, което очаквахме — обясняваше Филип, — беше, че кометите се състоят от комбинация от предсоларни частици и лед, формиран в периферията на Слънчевата система при абсолютната нула. — Той млъкна. — Ако не си запознат с термина, „абсолютна нула“ означава…

— Нулевата точка на всяка термодинамична температурна скала — каза Сам.

— Точно така. — Баща й засия. — Противно на предположенията ни, по-голямата част от скалното вещество на кометите е било формирано в Слънчевата система при изключително висока температура. Така че кометите са създадени в условия на много висока температура и лед.

— Очарователно — каза Сам и явно наистина го мислеше.

Докато мъжете продължаваха да говорят, майката на Луси се наведе и прошепна в ухото й:

— Прекрасен е! Изглежда толкова добре, толкова е чаровен и баща ти го харесва. Трябва здраво да го държиш, скъпа.

— Няма какво да държа — отвърна й също шепнешком Луси. — Той е заклет ерген.

Беше очевидно, че майка й бе привлечена от предизвикателството.

— Можеш да промениш разбирането му. Мъж като него не бива да остава необвързан. Това ще е престъпление.

— Няма да тръгна да изтезавам един изключително мил мъж, опитвайки се да го променя.

— Луси — долетя нетърпеливият шепот на майка й, — за какво, според теб, е бракът?

След вечерята те отидоха в къщата на „Рейншедоу роуд“ да пият кафе. Първоначалният план не беше такъв, но след като чу описанията на Сам за лозето и реновираната викторианска къща, майката на Луси поиска непременно да я види. Марк и Холи бяха излезли от града за уикенда заедно с Маги, за да посетят родителите й в Билингъм. Сам любезно попита Шърийз дали иска да направят една кратка обиколка.

— Аз ще остана в кухнята и ще направя кафе — каза Луси. — Мамо, не разпитвай Сам, докато ти показва къщата.

Майка й я погледна с широко отворени очи от изненада.

— Аз никога не разпитвам никого.

— Би трябвало да знаете, че приемам само предварително одобрени въпроси — каза Сам. — Но на вас, Шърийз, ще дам по-голяма свобода.

Майка й се изкикоти.

— Ще помогна на Луси за кафето — обади се баща й. — Дискусиите на тема реновиране на къщи за мен са непозната територия — не различавам фронтон от пергола.

След като смля кафето, Луси сложи нужното количество в кафемашината, а баща й наля водата.

— Е, какво мислиш за Сам? — попита го тя.

— Харесва ми. Умен мъж. Има вид на здрав и независим, освен това се смее на шегите ми за Хайзенберг. Не мога да не се запитам защо човек с неговия ум се хаби с отглеждане на лози за вино.

— Това не е хабене.

— Хиляди хора на този свят правят вино. Няма смисъл към тях да се добави още един, когато вече е произведено толкова много.

— То е като да кажеш, че няма смисъл да се създава повече изкуство, защото и без това има достатъчно.

— Изкуството… или виното… те не могат да помогнат на хората по начина, по който го прави науката.

— Сам би казал обратното. — Тя проследи с поглед как баща й налива вода в резервоара на кафемашината.

Машината изщрака и кафето тръгна.

— Много по-съществено обаче е — отбеляза баща й, — какво ти мислиш за него.

— Аз също го харесвам. Но няма начин за нещо по-сериозно. Двамата имаме различни планове за бъдещето.

Баща й сви рамене.

— Ако компанията му ти е приятна, не виждам защо да не прекарваш време с него.

Те млъкнаха за миг, заслушани в спокойното бълбукане на машината.

— Утре ли ще се срещнете с Алис и Кевин? — попита Луси.

Баща й кимна, усмивката му стана мрачна.

— Знаеш, че този брак… ако се случи… няма големи шансове.

— Не можеш да си сто процента сигурен — каза Луси, макар вътрешно да беше съгласна. — Хората могат да те изненадат.

— Да, така е — призна той. — На моята възраст, обаче, не се случва често. Къде са чашите за кафе?

Те отвориха няколко шкафа, докато ги открият.

— С майка ти говорихме скоро — каза Филип и я смая, като добави: — и разбрах, че ти е казала, че съм бил женен преди това.

— Да — успя да произнесе тя. — Беше малко шокиращо.

— Цялата тази работа с теб, Алис и Кевин повдигна някои въпроси, които с майка ти избягвахме от доста време.

— Това лошо ли е? — попита Луси предпазливо.

— Не знам. Никога не съм бил убеден, че за всичко в една връзка има нужда да се говори. Има неща, които не могат да се оправят с приказки.

— Предполагам, че е свързано с… нея? — По някаква причина фразата „с първата ти съпруга“ бе прекалено отблъскваща за Луси, за да я произнесе?

— Да. Аз обичам майка ти. И никога не бих правил сравнения. Другата връзка беше… — Пауза, изпълнена с мъчително напрежение, което тя никога не бе виждала у него преди. — Беше нещо различно.

— Как се казваше тя? — попита тихо Луси.

Устните му се разтвориха, сякаш да отговори, но той поклати глава и не каза нищо.

Що ли за жена е била, зачуди се Луси, след като десетилетия след нейната смърт той не можеше да произнесе името й?

— Тази сила на емоциите… — каза той след малко, сякаш на себе си. — Това чувство, че двама души са толкова един за друг, че са двете половини на едно цяло. Това беше… изключително.

— Значи не съжаляваш за това — каза Луси.

— Напротив, съжалявам. — Баща й я погледна директно, очите му блестяха. Гласът му беше дрезгав, когато добави: — По-добре е човек да не знае. Така поне мисля аз. Друг може да каже, че си е заслужавало цената за миговете, които съм преживял. — И като се извърна настрана, той започна да налива кафето.

Замлъкнала от изумление пред разкритите емоции, Луси отиде, куцукайки, да вземе лъжички от чекмеджето. Ако баща й бе по-чувствителен човек, щеше да отиде да го прегърне. Но официалната му учтивост винаги бе наподобявала броня, отблъскваща всеки жест на привързаност.

В този момент тя разбра за баща си нещо, което не бе успявала досега — неговото хладнокръвие, присъствието на духа му нямаха нищо общо със спокойствието.

* * *

След като семейство Марин се бяха върнали в Калифорния, майка й звънна да й каже, че деня, който бяха прекарали с Алис и Кевин, е минал така добре, както е можело да се очаква. Според Шърийз двамата се били укротили. Кевин бил особено хрисим.

— Но имах чувството — каза майка й, — че двамата са се подготвили да издържат това, каквото и да е то. Мисля, че Кевин е бил подтикнат от родителите си — много настоявали да го видят женен.

Луси се усмихна мрачно.

Родителите на Кевин бяха възрастна двойка и бяха разглезили единствения си син, а впоследствие се бяха ужасили от неговата незрялост и егоцентризъм. Но беше прекалено късно за тях да се питат какво е можело да бъде, какво е трябвало да направят по различен начин. Може би си мислеха, че бракът ще му се отрази добре, ще го накара да порасне.

— Излязохме на вечеря — каза Шърийз — и всички се държаха по най-добрия възможен начин.

— Дори татко? — попита Луси подигравателно.

— Дори баща ти. Единственият неловък момент беше, когато Кевин ме попита за теб.

— Попитал е за мен? — Луси усети бодване в стомаха. — Пред всички?

— Да. Искаше да знае как е кракът ти и как се чувстваш, а след това попита до каква степен си близка със Сам.

— Боже мой. Обзалагам се, че на Алис й се е искало да го убие.

— Наистина не беше най-подходящият момент да пита — съгласи се майка й.

— Ти какво му каза?

— Истината — че се чувстваш добре и щастлива, че изглежда се сближаваш със Сам. И че не мога да не бъда доволна от това.

— Мамо! Вече ти казах, че няма шанс да имам сериозна връзка със Сам. Така че моля те, не възлагай надежди на нещо, което е невъзможно.

— Не казвай, че е „невъзможно“ — каза майка й с леко раздразнение, — за нещо, което вече правиш.

* * *

Два дни след посещението на родителите й Луси се премести в апартамента на „Фрайдей Харбър“. За нейна изненада, Сам се беше противопоставил тя да напусне къщата му толкова скоро, като настояваше, че тя се нуждае от повече време за почивка и възстановяване.

— Освен това — бе казал той, — не мисля, че си свикнала достатъчно с тези патерици.

— Свикнах и дори мога да правя фокуси с тях. Трябва да видиш движенията ми с тях в свободен стил.

— При всичките онези стъпала. При цялото това ходене. Освен това още не си в състояние да шофираш. Как ще ходиш да пазаруваш?

— Имам цял списък с телефонни номера на бандата от „Хог хевън“.

— Не искам да се мотаеш с някакви рокери.

— Няма да се мотая с тях — възрази тя развеселена. — Просто ще ми подадат ръка, когато се налага.

Макар да бе ясно, че Сам би спорил още, той промърмори:

— Животът си е твой.

Луси го изгледа дяволито.

— Не се тревожи — каза тя, — ще те пускам за кратко от време навреме.

Той се намръщи.

— Страхотно. Защото сексуалното удобство беше основната ми грижа.

Макар по-скоро да съжаляваше, че напуска къщата на „Рейншедоу роуд“, Луси чувстваше, че така ще е по-добре и за двамата. Още няколко дни близост — и беше сигурна, че Сам щеше да се почувства клаустрофобично. И най-важното: тя се радваше, че ще може отново да се върне в студиото си.

Стъклото й липсваше отчаяно и почти го чуваше как я зове.

Първата сутрин, когато влезе в студиото, бе изпълнена с творчески плам. Подготви се да направи скица за стъклопис — дизайн в реални размери на дървото върху прозореца в къщата на „Рейншедоу роуд“. Използвайки комбинацията от рисуване на ръка и компютърен софтуер тя определи линиите за рязане и номерира участъците за оцветяване. Когато се получи както го искаше, направи три копия на скицата — един за справка, друг за изрязване с ножица и трети за монтиране върху прозореца. После щеше да започне старателното разчертаване на стъклото и чупенето, придружено от преоформяне и остъргване на краищата на парчетата, както е необходимо

Луси още работеше по скицата, когато Сам дойде в студиото по обяд. Той донесе две бели хартиени торбички.

— Сандвичи — обяви той.

— Не те очаквах — възкликна Луси. По устните й се разля закачлива усмивка. — Не можеш да стоиш далеч от мен и един ден.

Сам погледна купчината скици върху работната маса и посочи с вдигане на брадичката:

— Това за предпочитане ли е пред удобния живот, който имаше в къщата с мен?

Луси се разсмя.

— Е, да ти носят всичко на крака беше много приятно… но все пак е хубаво отново да си продуктивен.

Сам остави торбичките на масата и заобиколи, за да види скиците.

— Красиво е.

— Ще бъде изумително — каза Луси. — Нямаш представа какво ще е като се направи върху стъклото.

Ъгълчетата на устните му се извиха.

— Като те познавам, ще бъда готов за всичко. — След като се взира замислено още известно време, той произнесе: — Донесох ти подарък за нова къща. Помислих, че сигурно ще искаш да го държиш тук.

— Не е трябвало да ми купуваш подарък.

— Няма да можеш да го използваш известно време.

— Къде е той?

— Стои си тихо. Ей сега ще го донеса.

Луси зачака с усмивка, когато Сам излезе навън. Очите й се разшириха, когато той вкара вътре един велосипед с огромна панделка, украсяваща кормилото.

— Не мога да повярвам. О, Сам! Ти си най-милият, най-милият… — Гласът й секна от удоволствие, когато погледна ремонтирания ретро велосипед, боядисан в горскозелено със снежнобели калници.

— „Лейдис Шуин Хорнет“, модел 54-та година — каза Сам и го придвижи към нея.

Луси прокара пръсти по патината, по дебелите черни гуми и бялата кожена седалка.

— Идеален е — каза тя, откривайки с изненада, че гласът й е дрезгав, а очите замъглени. Защото подобен подарък можеше да идва само от човек, който я е разбрал, който я е проумял. И той беше знак, че Сам наистина изпитва нещо към нея, независимо дали е имал подобно намерение, или не. Тя бе изненадана, осъзнавайки колко много означава това за нея, колко много е искала да го е грижа за нея по някакъв начин.

— Благодаря ти. Аз… — Тя стана и обви ръце около него, притискайки лице в рамото му.

— Не е кой знае какво — каза той като я потупа по гърба.

Чувствайки колко е напрегнат и разбирайки причината защо, Луси произнесе с глух глас:

— Невероятно мило е, дори може би е най-милото нещо, което някой някога е правил за мен. — Тя се засмя пресилено и се повдигна, за да го целуне по бузата. — Успокой се. Все още не те обичам.

— Слава богу. — Той й се усмихна, видимо отпускайки се.

* * *

През следващите две седмици Луси беше заета с работата си и подготвяше студиото си за Обиколката на художниците от острова. Двудневното събитие се организираше ежегодно от почти двайсет години. Група местни художници бяха създали традицията да отварят студиата си за приятели и посетители, които искат да разговарят с творците, да видят къде работят и да наблюдават демонстрации. Картини, скулптури, бижута, стъклописи и мебели бяха само някои от нещата, които щяха да бъдат представени.

Сам често се отбиваше под претекст да провери Луси, но посещенията му обикновено завършваха в съвместна вечеря. Макар да имаше повече от няколко романтични антракта в апартамента след това, сексът не бе нещо, което Сам искаше или очакваше автоматично. Той изглежда изпитваше удоволствие да разговаря с нея, просто да бъде с нея, независимо от това дали после ще спят заедно. Един следобед той доведе Холи в студиото и Луси й помогна да направи прост орнамент от стъкло и медно фолио, който да улавя слънчевата светлина. На другия ден те заведоха Холи в парка със скулптури, където Сам бе наобиколен от поне двайсетина деца, всички крещейки весело, когато той се опитваше да имитира позите на статуите.

На Луси поведението на Сам се стори леко озадачаващо. За мъж, решен твърдо да избягва всякакво емоционално обвързване, действията му показваха удоволствие от близостта. Техните дискусии често навлизаха в лична територия, когато споделяха мислите си или спомени от детството. Колкото повече неща научаваше Луси за миналото на семейство Ноланд, толкова повече състрадание изпитваше към Сам. Децата на алкохолиците често ставаха подозрителни към сериозни емоции. Те обикновено се опитваха да се самоизолират, за да се предпазят от нараняване, или най-лошото от всичко — да бъдат изоставени. В резултат интимността им изглеждаше най-опасна, нещо, което на всяка цена трябва да избягват. И въпреки това Сам беше привлечен, постепенно научавайки се да й вярва, без изглежда да го осъзнава.

Ти си повече, отколкото мислиш, че си, копнееше да му каже Луси. Не беше невъзможно да вярва, че някой ден Сам може да достигне точката, в която ще е способен да обича и да бъде обичан. От друга страна този вид важни промени на самоосъзнаване можеха да отнемат много време. Може би цял живот. Или пък никога да не се случат. Жената, която възложеше всичките си надежди на Сам, с почти стопроцентова сигурност щеше да свърши с разбито сърце.

Само за пред себе си Луси признаваше, че е опасно близко да стане тази жена. Щеше да е лесно да си позволи да обикне Сам. Той неустоимо я привличаше, беше толкова щастлива, когато са заедно и не можеше да не си даде сметка, че се приближават с шеметна бързина до граничния момент в техните отношения. Ако чакаше прекалено дълго, за да ги прекрати, щеше да бъде сериозно наранена. Много по-наранена, всъщност, отколкото от Кевин.

Междувременно бе решила да се наслаждава на всеки миг, който можеше да прекара със Сам. Откраднати мигове, изпълнени с горчиво-сладкото осъзнаване, че щастието е ефимерно като лунна светлина.

* * *

Макар Луси да не поддържаше директен контакт с Алис, майка й я информираше за напредъка в сватбените приготовления. Церемонията щеше да се състои в Рош Харбър, на западната страна на острова. Малката бяла църква на повече от един век се намираше на крайбрежието и гледаше към пристанището. Приемът щеше да е в двора на „МакМилинс“, исторически ресторант на самия бряг.

Луси се дразнеше, че макар майка й да бе хладна по отношение на Кевин, тя проявяваше невероятен ентусиазъм за сватбата. Явно отново Алис щеше да вземе каквото си поиска и да й се размине.

В деня, когато пристигна поканата, Луси я сложи в ъгъла на кухненския плот и се натъжаваше и раздразваше всеки път, щом я погледнеше.

Когато Сам дойде, за да вечеря с нея, веднага забеляза запечатания плик.

— Какво е това?

— Покана за сватба. — Луси направи физиономия.

— Няма ли да я отвориш?

— Надявам се, че ако отлагам и я игнорирам, ще изчезне някак си. — Тя стоеше до умивалника и изцеждаше листата на салатата в гевгира.

Сам отиде при нея. Сложи ръце на хълбоците й и я придърпа към себе си. И зачака — търпеливо, непоклатимо присъствие зад нея. После наведе глава и докосна с устни крайчеца на ухото й.

Луси спря водата и избърса ръце в близката кърпа.

— Не знам дали мога да отида — каза тя кисело. — Не ми се ходи. Но трябва. Не виждам алтернатива.

Сам я обърна с лице към себе си, подпрял ръце на плота от двете й страни.

— Очакваш ли, че ще те заболи, когато видиш Алис и Кевин да вървят по пътеката към олтара?

— Малко. Но не заради Кевин. А заради сестра ми. Още съм й бясна за това, че ме предаде и това как двамата ме излъгаха, а сега родителите ми се върнаха отново в старата схема и плащат за всичко, което означава, че Алис никога няма да се промени, никога няма да се научи…

— Дишай — напомни й Сам.

Луси си пое дълбоко въздух и изпусна силна въздишка.

— Колкото и неприятна да ми е идеята да отида на тази сватба, не мога да остана вкъщи през това време. Ще изглежда сякаш още имам чувства към Кевин, или пък че ревнувам.

— Искаш ли да те заведа някъде? — попита Сам.

Челото й се набръчка.

— Имаш предвид… докато се женят?

— Ще те заведа в един малък хубав курорт в Мексико. Няма да можеш да се самонавиваш за сватбения им ден, докато лежиш на белия пясък и пийваш коктейл мохито.

Тя го погледна ококорено.

— Би ли направил това за мен?

Сам се усмихна.

— Е, разбира се, ще получа нещо в замяна. Като се започне от това, че ще те видя по бикини. Кажи ми къде искаш да отидеш. Лос Кабос? Байя? Или може би Белиз или Коста Рика…?

— Сам. — Луси го потупа по гърдите. — Благодаря ти. Оценявам предложението повече, отколкото мога да изкажа. Но няма да има достатъчно мохито, което да изтрие факта, че това е техният сватбен ден. Ще трябва да отида. Не допускам, че ти… — Гласът й секна, тя не можеше да се застави да го попита.

— Ти се съгласи да ме придружиш на сватбата на Маги и Марк — каза Сам. — Така че ще е справедливо да дойда с теб на сватбата на сестра ти.

— Благодаря.

— Няма нужда.

— Не… наистина — каза тя искрено. — Вече се чувствам по-добре, като знам, че ще бъдеш с мен. — Още щом думите се откъснаха от устните й, й се прииска да ги върне обратно, уплашена, че е разкрила прекалено много. Всяка индикация, че се нуждае от Сам, че е зависима от него емоционално, би го прогонила.

Но той взе главата й в ръце и я целуна. Дланта му премина по гърба й, преди да се спре ниско на хълбоците й и да я притисне към себе си. Очите й се разшириха, когато усети натиска на възбудата му срещу себе си. Досега Сам беше научил прекалено много за нея, къде е най-чувствителна, какво я възбужда. Той я целува, докато очите й се затвориха и тя се отпусна тежко срещу него с разтуптяно сърце. Бавни, изгарящи целувки изсмукваха силата й и я изпълваха с емоции.

Луси извърна лице, за да прошепне задъхано:

— Горе. — И той я понесе на ръце.

* * *

Следващия уикенд Маги и Марк се ожениха на стария ферибот в Сиатъл. Денят беше топъл и красив, водите на Лейк Юниън проблясваха сапфирено сини. Сватбата беше пропита от мир и спокойствие. Нямаше признаци на нерви или несигурност, на напрежение или суетня, нищо, освен пълно щастие, което се излъчваше както от булката, така и от младоженеца.

Маги беше красива в дългата до коленете рокля по тялото от коприна в цвят слонова кост с остро деколте и презрамки от прозрачен кремав шифон. Косата й беше вдигната нагоре, украсена с бели рози. Холи беше облечена в подобна кремава рокля, полата стоеше бухнала от тюлената фуста отдолу. Луси се развълнува, когато Марк и Маги, застанали пред служебното лице, пред което трябваше да изрекат клетвите си, направиха знак на Холи да се присъедини към тях. След като целуна булката, Марк се наведе и целуна Холи.

Във ферибота бе сервиран ефектен бюфет; рог на изобилието от плодове, селекция от салати в ярки цветове, паста и ориз, прясна морска храна, бриош със сирене отгоре, и редици от пайове и зеленчукови руладини. Вместо традиционната сватбена торта бе аранжирана кула от отделни тортички върху плексигласови поставки. Оркестър, изпълняващ джаз на живо, допринасяше за празничното настроение.

— Съжалявам, че тази сватба не се състоя след сватбата на Алис и Кевин — каза Луси на Сам.

— Защо?

— Защото всички са толкова щастливи, а Марк и Маги изглеждат толкова влюбени. Заради сравнението сватбата на сестра ми ще изглежда още по-зле.

Сам се засмя и й подаде чаша шампанско. Той беше невероятно красив в тъмния си костюм и вратовръзка на фигури, макар да носеше дрехите с досадата на човек, който не обича да е в официално облекло.

— Поканата за бягство в Мексико още важи — каза й той.

— Не ме изкушавай.

След като гостите напълниха чиниите си на бюфета и заеха местата около масите, Сам пристъпи напред да вдигне тост. Марк беше прегърнал Маги и Холи.

— Ако не беше общественият транспорт — каза Сам, — брат ми днес нямаше да се жени. Той и Маги се влюбиха по време на пътуване с ферибота от Билингъм до Анакортес… което ме подсеща за старата поговорка, че животът е пътуване. Някои хора имат вродено чувство за посока. Можеш да ги сложиш насред чужда страна и те ще намерят пътя си. Брат ми не е от тези хора. — Сам спря, когато неколцина от гостите започнаха да се смеят, а по-големият му брат го изгледа престорено предупредително. — Така че когато Марк по някакво чудо стигна до там, до където трябваше, то бе приятна изненада за всички, включително за Марк. — От тълпата изригна нов смях. — Някак си, дори с всичките пречки по пътя и всичките отклонения и еднопосочни улици, Марк успя да намери пътя си към Маги. — Сам вдигна чаша. — За съвместното пътуване на Марк и Маги! И за Холи, която е най-обичаното момиченце в целия свят!

Всички заръкопляскаха и завикаха, а оркестърът засвири бавна, романтична версия на „Отнеси ме на луната“. Марк подаде ръка на Маги и двамата се отправиха към дансинга.

— Идеално беше — прошепна Луси на Сам.

— Благодаря. — Той й се усмихна. — Не отивай никъде. Връщам се веднага.

Подавайки празната си чаша от шампанско на един минаващ келнер, Сам отиде при Холи и я заведе на дансинга.

Усмивката на Луси стана замечтана и объркана, докато ги гледаше. Дълбоко в съзнанието си тя още се притесняваше за имейла, който беше получила тази сутрин от Алан Спелман, бившия си професор. Не беше го споменавала на никого, чувстваше се неспокойна и разкъсвана от противоречия, докато трябваше да е радостно развълнувана.

Алан й беше написал, че комитетът в Мичъл Арт център й предлага едногодишна субсидия за творчески престой. Той я поздравяваше възторжено. Единственото, което трябвало да направи, било да подпише документ, съгласявайки се с условията на гранта, след което щеше да бъде направено официалното публично известие. Не бих могъл да съм по-доволен, беше написал той. Ти и Мичъл Арт Център сте един за друг.

Луси беше леко развеселена от тази фраза. Не й беше убягнало, че след всичките й провалени връзки идеалният й партньор се оказваше една арт програма. Тя щеше да прекара една година в Ню Йорк. Щеше да стане известна в цялата страна. Да работи с други художници, да експериментира с нови техники, да прави презентации на проекти от време навреме в лабораторията по стенописно изкуство. Щеше да направи собствена изложба в края на престоя си в центъра. Това беше възможност, за каквато винаги си беше мечтала. И нищо не стоеше на пътя й.

Освен Сам.

Тя не беше давала обещания. Нито пък той. Цялата работа се състоеше в това, че нито той, нито тя можеха да скъсат и да си тръгнат, без да се обърнат назад. Подобно предложение като това от Арт центъра „Мичъл“ не идваше всеки ден. Но тя знаеше също така, че Сам никога не би поискал от нея да направи такава саможертва заради него.

Защо тогава я изпълваше такава меланхолия?

Затова, защото искаше повече време със Сам. Защото връзката им, дори с ограниченията си, означаваше много за нея.

Твърде много.

Мислите й се върнаха към настоящето, докато гледаше как бащата на Маги я кани на танц, докато Марк отиде при Сам и Холи. Към тях се присъединиха още двойки, танцувайки под звуците на изпълнената с копнеж музика.

Сам се върна при Луси и безмълвно й протегна ръка.

— Не мога да танцувам — отказа с усмивка тя и посочи към крака си.

Бавна усмивка се разля по устните му.

— Ще се преструваме.

Тя се озова в прегръдките на Сам. Вдъхна аромата му, загорялата мъжка кожа и сладост на кедър, примесена с дъх на лятна вълна и колосан памук. Тъй като Луси не можеше да танцува заради стегнатия си в скоби крак, те главно се полюшваха насам-натам, приближили глави.

В сърцето й се надигна смут, копнеж, в който се прокрадваше лека паника. Ако го оставеше, осъзна тя, повече нямаше да може да се върне. Щеше да я боли прекалено много да го вижда с други жени, да гледа как пътеката на бъдещето му се отделя от нейната… и да си спомня лятото, когато са били любовници. Бяха се сближили толкова, че бяха създали рядка и удивителна връзка, нещо отвъд физическото. Но в основата си всичките им вътрешни съпротиви бяха останали неотстъпчиви. Бяха останали отделени, не достигайки никога истинската интимност, за която Луси винаги бе жадувала. И все пак това може би беше най-голямата близост, която бе постигала.

„По-добре да не знаеш“, беше й казал баща й. Господ да й е на помощ, тя вече започваше да разбира какво е имал предвид.

— Какво има? — прошепна Сам.

Тя успя да изобрази бърза усмивка.

— Нищо.

Но Сам не можеше да бъде заблуден.

— За какво се тревожиш?

— Кракът ми… малко ме боли — излъга тя.

Ръцете му се стегнаха около нея.

— Да седнем някъде за малко — предложи той и я изведе от дансинга.

* * *

На следващата сутрин Луси се събуди по-късно от обикновено, ярката слънчева светлина се изливаше в спалнята на апартамента й. Като се протегна бавно и се прозя, тя се обърна настрана и примигна изненадано, когато видя Сам да спи до нея.

Тя се напрегна да си спомни предишната нощ. Сам я беше довел дотук. Тя залиташе след не малкото чаши шампанско. Той я беше съблякъл и я беше сложил в леглото, и се беше разсмял на опита й да го съблазни.

— Късно е, Луси. Имаш нужда от сън.

— Ти ме желаеш — беше пропяла тя, развързвайки възела на копринената му вратовръзка. — Така е. Сигурна съм. — Беше развързала вратовръзката и я бе използвала, за да привлече главата му надолу към своята. След една разтапяща целувка измъкна вратовръзката от яката му и му я подаде триумфално. — Направи нещо лошо — каза тя. — Вържи ме с нея. Предизвиквам те. — Тя вдигна здравия си крак и го обви около него. — Освен ако не си прекалено уморен.

— По-скоро ще умра, отколкото да съм прекалено уморен за това — информира я Сам и я държа будна почти цялата нощ.

Явно след всичките тези удоволствия изкушенията на съня бяха потъпкали правилата на Сам никога да не остава да остава през цялата нощ с жена.

Луси плъзна поглед по дългите силни крайници, по гладкото протежение на гърба и раменете му, по изкушаващата му разбъркана коса. Лицето му изглеждаше по-младо като спеше, устата му беше отпусната, плътните полумесеци на миглите потрепнаха, когато образите от съня минаваха пред очите му. При вида на леката бръчка между веждите му Луси не се сдържа и се пресегна да я изглади с върха на пръста си.

Сам се събуди с тих звук, дезориентиран и сънен.

— Луси — каза той с дрезгав от съня глас, инстинктивно пресягайки се да я придърпа по-близо. Тя се сгуши до него и заби нос в гърдите му.

Но в следващия миг усети как през тялото му преминава тръпка на тревога.

— Какво… къде… — Сам изправи глава и дъхът му спря, когато си даде сметка за обкръжението. — Исусе — чу го тя да прошепва. Той скочи от леглото, сякаш то беше обхванато от пламъци.

— Какъв е проблемът? — попита Луси, смаяна от реакцията му.

Сам я погледна с едва ли не ужасено изражение, което определено не беше ласкателно.

— Изобщо не съм се прибирал миналата нощ. Спал съм тук.

— Всичко е наред. Ренфийлд е в кучешката колиба. Холи е с Марк и Маги. Няма за какво да се тревожиш.

Но Сам вече събираше разхвърляните си дрехи.

— Защо ме остави да заспя?

— Аз също съм заспала — опита се да се оправдае тя. — А и не бих те събудила — беше изтощен и освен това нямах нищо против да споделя леглото с теб, така че…

— Аз имам против — каза Сам решително. — Аз не правя така. Никога не оставам до сутринта.

— Какво, да не би да си вампир? Не е кой знае какво, Сам. Нищо не означава.

Но той не я слушаше. Взе дрехите си в банята и след минута тя го чу да пуска душа.

* * *

— … след което той просто си тръгна — каза Луси на Джъстин и Зоуи по-късно същата сутрин — като попарено с вряла вода куче. Почти нищо не ми каза на излизане. Не мога да кажа дали беше ядосан, дали изплашен, или и двете. Вероятно и двете.

След тръгването на Сам Луси беше отишла в хотела, за да се срещне с приятелките си. Трите седяха сега в кухнята с чаши кафе. Луси не беше единствената с проблеми. Обикновено слънчевото настроение на Зоуи беше помрачено от притеснение за баба й, която боледуваше. Джъстин беше скъсала с Дуейн и макар да се опитваше да се прави, че не й пука, беше ясно, че преживява труден момент.

Когато Луси попита какво е причинило разрива между тях, Джъстин беше казала уклончиво:

— Аз, ъ-ъ-ъ… случайно го изплаших.

— Как? Да не би да си си правила тест за бременност, или…?

— Господи, не. — Джъстин направи нетърпелив жест с ръка. — Не искам да говорим за проблемите ми. Твоите са далеч по-интересни.

След като им разказа за поведението на Сам, Луси подпря брадичка върху дланта си и ги попита намръщено:

— Защо някой ще прави проблем от това, че е прекарал нощта в нечие легло? Защо Сам няма проблем с това да прави секс с мен, но идеята просто да спи до мен го хвърля в паника?

— Помисли за това какво означава едно легло — каза Джъстин. — Мястото, където спиш, когато си най-уязвим. Безпомощен си. Не съзнаваш. Така че когато двама души спят в едно легло в подобно състояние на уязвимост, това е акт на доверие. Това е по-различен вид близост от секса… но също толкова силна.

— А Сам няма да си позволи да бъде близък с никого — каза Луси, преглъщайки мъчителната буца в гърлото си. — Прекалено опасно е за него. Защото той, братята и сестра му са били редовно наранявани от хората, за които се предполага, че трябва да ги обичат най-много.

Джъстин кимна.

— Нашите родители ни учеха как да създаваме и да поддържаме връзки. Показваха ни как се прави това.

— Може би трябва да говориш със Сам — предложи Зоуи и сложи ръка върху напрегнатото рамо на Луси. — Понякога ако си кажеш открито…

— Не. Обещала съм си, че няма да се опитвам да го променям или поправям. Сам е отговорен за собствените си проблеми. А аз съм отговорна за моите. — Луси не осъзнаваше, че сълзите се стичат по страните й, докато Джъстин не й подаде кърпичка. Като подсмърчаше и въздишаше, тя издуха носа си и им каза, че е била наградена с едногодишно пребиваване в Арт Центъра.

— Ще приемеш, нали? — попита Джъстин.

— Да. Тръгвам няколко дни след сватбата на Алис.

— Кога ще кажеш на Сам?

— В последната минута. Искам да прекараме добре възможно най-много време от оставащото ни. А когато му съобщя, той ще каже, че трябва да отида, и че ще му липсвам… но вътрешно ще е безкрайно облекчен. Защото и той може да чувства това… нещо, което се случва в нашата връзка. Започваме да се увличаме. И това трябва да спре, преди да е стигнало прекалено далеч.

— Защо? — попита тихо Зоуи.

— Защото и двамата знаем, че той ще ме нарани. Никога няма да е в състояние да каже: „Обичам те“ и да отдаде сърцето си на някого. — Тя отново издуха носа си. — Тази последна стъпка означава много. Тя води до място, на което той не се кани да отиде.

— Съжалявам, Луси — прошепна Джъстин. — Никога не бих те окуражила да тръгнеш със Сам, ако знаех, че това ще те направи нещастна. Смятах, че се нуждаеш от нещо забавно.

— То беше забавно — каза Луси, като избърса очите си.

— Да, виждам — поклати глава Джъстин.

* * *

Докато работеше по-късно същия следобед в студиото си, тя беше прекъсната от почукване на вратата. Остави настрана инструментите си за рязане, вдигна ръце да стегне опашката си и отиде да посрещне посетителя.

На прага стоеше Сам с букет от различни цветя, включително оранжеви рози, жълти лилии, розови астри и гербери.

Погледът на Луси се отмести от неразгадаемото му лице към красивия букет.

— Букет, който трябва да изкупи вината ти? — Тя се опита да скрие усмивката си.

— Така също и шоколад. — Сам й подаде правоъгълна кутия, обвита в сатен, чието тегло се равняваше най-малкото на килограм първокласен шоколад. — Заедно с искрени извинения. — Окуражен от изражението й, той продължи: — Ти не беше виновна, че останах да спя при теб. След като помислих за това, осъзнах, че нищо лошо не е станало. Всъщност съм доволен, че се случи, защото това беше единственият начин да разбера колко красива си сутрин.

Луси се засмя и на лицето й изби червенина.

— Мога ли да те изведа на вечеря?

— Бих искала, но…

— Но?

— Мислех си някои неща. И се питах дали можем да имаме само приятелство, без „облагите“. Поне за няколко дни.

— Разбира се. — Погледът на Сам стана изучаващ. — Мога ли да попитам защо?

Луси отиде да сложи цветята и шоколада на масата.

— Опитвам се да работя. Нуждая се от малко лично пространство. Ако това променя намеренията ти за вечеря, ще те разбера.

По някаква причина това изглежда го раздразни.

— Не, не променя намеренията ми за вечеря. Аз… — Той спря, търсейки правилните думи. — Аз те искам за повече, отколкото само за секс.

Луси се усмихна, когато се обърна към него, сърдечна и спонтанна усмивка, която сякаш го обърка.

— Благодаря ти.

Те стояха и се гледаха един друг, без дори да се докосват. Луси подозираше, че и двамата се борят с озадачаващото противоречие, че нещо между тях не е наред, а друго е точно както трябва.

Сам се взираше в нея напрегнато, от погледа му косъмчетата на тила й се изправиха. Чертите му бяха сурови, неподвижни, с изключение на потрепването на един мускул на бузата му. Тишината стана напрегната и Луси се мъчеше да измисли как да я наруши.

— Искам да те прегърна — каза Сам, гласът му беше тих.

Объркана, съзнаваща, че розовината й се е сгъстила до тъмночервено, Луси се изсмя нервно. Но Сам не се усмихваше.

Бяха споделяли възможно най-интимните сексуални актове, бяха се виждали във всякакъв стадий на облеченост и съблеченост… но в този момент обикновената прегръдка бе нещо изнервящо. Тя пристъпи напред. Ръцете му се плъзнаха бавно около нея, сякаш някое рязко движение можеше да я изплаши. Те се притиснаха един към друг предпазливо, извивките се моделираха срещу коравите места, крайниците се наместиха така, че главата й намери естественото място за почивка върху рамото му.

Отпускайки се напълно, Луси усети как всеки дъх, мисъл, всеки удар на сърцето й се съгласува с неговия и помежду им преминава ток. Ако беше възможно любовта да се изрази само чрез телата, не в сексуален съюз, а в нещо истинско и цялостно, то беше точно това. Тук. Сега.

Тя изгуби представата за време, докато стоеше до него. Всъщност, изглеждаше сякаш двамата са се изплъзнали заедно извън времето, потънали един в друг в тази загадъчна материя, която бяха станали заедно. Но накрая Сам се отдръпна и каза нещо, че ще мине да я вземе, когато стане време за вечеря. Луси кимна невиждащо и се хвана за рамката на вратата, за да може да стои права. Сам тръгна, без да се обърне назад, вървеше по пътеката с преувеличената предпазливост на човек, който не е сигурен в краката си.

* * *

Когато Луси се обади на Алан Спелман, за да му каже, че ще приеме гранта на Центъра за изкуство, го помоли да отложи обявлението за по-нататък през месеца. В края на август Алис и Кевин щяха да са женени, а Луси щеше да е довършила всичките си настоящи проекти.

Тя всеки ден отделяше време, за да работи по стъклописа за къщата в лозето „Рейншедоу“. Беше сложна и амбициозна задача, изискваща всичките й технически умения. Луси беше завладяна от нуждата да направи всеки детайл точно. Всичките й чувства към Сам сякаш се изляха в стъклото, докато режеше и подреждаше парчетата във визуална поема. Цветовете бяха изцяло в естествените тонове на земя, дърво, небе и луна, стъклото се стопи и напласти, за да придаде на тази поема триизмерност.

След оформянето на стъклото Луси разтегна оловото, използвайки менгеме и щипци. Тя подреди стъклописа внимателно, поставяйки стъклените парченца в оловните каналчета, след това режеше и наместваше оловото около тях. Веднъж, след като приключеше вътрешните лединги, щеше да използва специален инструмент, за да завърши всички външни ръбове. След това идваше запояването и поставянето на цимент за водонепропускаемост.

Когато стъклописът придоби форма на работната й маса, Луси усети специфична топлина в стъклото, нажеженост, която нямаше нищо общо с топлината, идваща от стопения метал. Една вечер, докато затваряше работилницата си, тя случайно хвърли поглед към незавършения стъклопис, оставен да лежи върху масата. Стъклото грееше като нажежено отвътре.

Отношенията й със Сам бяха останали платонични след нощта, в която беше спал с нея в апартамента. Платонични, но не и лишени от сексуалност. Той беше направил всичко възможно, за да я съблазни с увещаващи, знойни целувки, които ги оставяха трескави от незадоволени желания. Но Луси се страхуваше от напълно реалната възможност, че ако прави секс с него сега, няма да успее да скрие колко много го обича. Думите бяха тук, в съзнанието й, върху устните й през повечето време, отчаяно очакващи да бъдат изречени. Единствено инстинктът й за самосъхранение й даваше сила да откаже на Сам. И макар да беше приемал отказите й с благоприличие в началото, сега очевидно му беше доста по-трудно.

— Кога? — беше я попитал той след последния път, дъхът му беше горещ срещу устата й, в очите му пламтеше опасен блясък.

— Не знам — каза Луси тихо, потръпвайки, когато ръцете му я погалиха по гърба и хълбоците. — Не и докато не съм напълно сигурна в себе си.

— Позволи ми да те имам — беше прошепнал той, допирайки челото си в нейното. — Позволи ми да те любя цяла нощ. Искам да се събудя с теб отново. Само ми кажи от какво се нуждаеш, Луси, и аз ще го направя.

„Да те любя“. Никога преди не беше изричал това. Трите думички стегнаха сърцето й като щипци. Това беше изтезанието да обичаш Сам… той искаше да дойде близо, но не достатъчно близо.

И тъй като това, от което се нуждаеше най-много — той да я люби — беше невъзможно, тя му отказа отново.

* * *

Луси завърши стъклописа два дни преди сватбата на Алис. Хората, които не бяха от града, бяха започнали да пристигат, повечето от тях бяха отседнали във вили в курорта Рош Харбър, или в хотела. Родителите на Луси бяха дошли тази сутрин и бяха прекарали деня с Алис и сватбения организатор. Утре Луси щеше да обядва с тях, но тази вечер щеше да отиде да вечеря със Сам. И щеше да му каже, че напуска Фрайдей Харбър.

Мислите й бяха прекъснати от почукване на вратата на студиото.

— Влез — извика тя. — Отключено е.

За нейна изненада, оказа се, че е Кевин.

Бившето й гадже се усмихна смутено.

— Лус? Имаш ли малко време?

Сърцето й прескочи. Надяваше се, че това няма да е опит за помирение, обсъждане на общото им минало и изглаждане на нещата, така че сватбеният му ден с Алис да не бъде помрачен от нищо. Беше напълно излишно. Луси го беше преодоляла, слава богу, било, каквото било. Последното, което имаше желание да прави, беше аутопсия на миналото.

— Имам няколко минутки — предпазливо отвърна тя, н-но съм заета. Сигурна съм, че ти трябва да си още по-зает с цялата тази сватбена суетня.

— Всъщност, няма кой знае колко работа за младоженеца. Единственото, което трябва да правя, е да се появявам, когато и където ми кажат. — Кевин изглеждаше красив, както винаги, но в него имаше нещо странно. Той имаше празното, слисано изражение на човек, който току-що се е спънал в тротоара и се е обърнал да види какво е това невидимо нещо, което му е подложило крак.

Когато той се приближи, Луси покри с няколко листа хартия стъклописа с дървото, внезапно изпитала нуждата да го скрие от погледа му. Тя мина отстрани на масата и се облегна на нея.

— Виждам, че си без скоба — каза Кевин. — Как е кракът ти?

— Чудесно — каза тя безгрижно. — Трябва само да внимавам с него. Не бива да го напрягам известно време.

Той спря по-близко до нея, отколкото й беше комфортно, но тя не се отдръпна.

Докато го съзерцаваше, Луси се запита как мъж, с когото някога е била толкова близка, сега може да й е толкова чужд. Беше сигурна, че е била влюбена в него… а това е било само подобие… точно както копринените цветя приличат силно на истинските, или шлифованият циркон блести като диамант. Но тяхната версия на любов е била своеобразна форма на театър. Всичките им любовни думи и ритуали са били начин да прикрият празнотата отдолу. Тя се надяваше, че е намерил по-дълбока, по-искрена връзка с Алис. Макар да се съмняваше. И това всъщност я караше да го съжалява.

— Как си? — попита го тя.

Нещо в тона й накара раменете му да се отпуснат надолу. Той въздъхна дълбоко.

— Като понесен от торнадо. Краските на цветята, малките персонални подаръчета за спомен на гостите, фотографите и всички останали глупости… далеч по-объркано и откачено е, отколкото би трябвало да бъде. Искам да кажа — все пак е само сватба, нали?

Луси се застави да му се усмихне.

— Скоро ще мине. След това ще можеш да се отпуснеш.

Кевин закрачи из студиото, което за него бе позната територия. Беше идвал тук безброй пъти по времето, когато живееха заедно. Дори беше помагал в инсталирането на вертикалните рафтове за стъкло. Но Луси се почувства неловко, когато той влезе по-навътре в стаята. Кевин вече не принадлежеше тук. И нямаше правото да се разхожда на работното й място така безцеремонно.

— Най-странното от всичко — каза той, инспектирайки рафта със завършени абажури, — е, че колкото повече наближава сватбата, толкова повече се опитвам да проумея какво се случи с нас.

Луси примига.

— Имаш предвид… с мен и теб?

— Да.

— Това, което се случи, е, че ти ми изневери.

— Знам. Но имам нужда да разбера защо.

— Няма значение защо. Всичко мина. Жениш се вдругиден.

— Мисля, че ако ми даваше малко повече пространство — каза Кевин, — никога нямаше да отида при Алис. Мисля, че връзката ми с нея започна като начин да ти покажа, че се нуждая от повече лично пространство.

Очите й се разшириха.

— Кевин, наистина не искам да говорим за това.

Той се върна при нея, като спря дори още по-близко от преди.

— Имах чувството, че нещо липсва между нас — каза той, — и ми се струваше, че ще го намеря с Алис. Но по-късно осъзнах… че съм го имал с теб през цялото време. Просто не съм го виждал.

— Недей — каза Луси. — Няма смисъл.

— Мислех, че ти и аз сме прекалено улегнали и животът започва да става скучен. Мислех, че искам силни усещания. Бил съм идиот, Лус. Бях щастлив с теб и пропилях това. Липсва ми онова, което имахме. Аз…

— Ти откачи ли? — изгледа го тя. — Да не си премислил за сватбата? Сега, след всичките планове, които бяха направени, и гостите, които не са от града и вече започват да пристигат?

— Не обичам достатъчно Алис, за да се оженя за нея. Това беше грешка.

— Обещал си й. Не можеш да се отметнеш! Да не би да изпитваш някакво садистично удоволствие да караш жените да се влюбват в теб, а след това да ги зарязваш?

— Бях тласнат в това. Никой не ме е питал какво искам. Не е ли редно аз да реша какво ме прави щастлив?

— Боже мой, Кевин. Това звучи като нещо, което Алис ми каза. „Искам само да бъда щастлива“. И двамата мислите, че щастието е нещо, което трябва да преследвате, като дете, което се стреми към лъскава играчка. Това няма да стане, докато не започнеш да търсиш начин да се грижиш за други хора, а не начин как да направиш доволен себе си. Върви си, Кевин. Трябва да изпълниш обещанието, което вече си дал на Алис. Поеми някаква отговорност. Тогава може да успееш да бъдеш щастлив.

Съдейки по намръщената му физиономия, той намираше съвета й за снизходителен. В тона му прозвучаха мнителни, сурови нотки:

— От кога, по дяволите, стана такъв експерт? Ти, която излизаш с онзи долнопробен позьор Сам Нолан. Господин Експерт по вината, който произхожда от семейство боклучиви пияници, и ще свърши като тях…

— Напусни веднага — каза Луси, като приближи работната маса, която ги разделяше. В спектъра от самосъжаление до ярост той се беше залюлял от едната крайност до другата.

— Говорих с него, за да го накарам да излиза с теб. Беше нагласено, Лус… Аз бях този, който го нагласи. Той ми дължеше услуга. Показах му снимката ти на мобилния ми телефон и го помолих да излезе с теб. Беше идея на Алис. — Сега Кевин се усмихваше като на ужасна шега. — За да те спре да се държиш като жертва. След като започнеше веднъж да излизаш с някого, след като продължеше живота си, родителите ти щяха да ни дадат картбланш.

— Това ли е, което дойде да ми кажеш? — Луси поклати глава. — Вече го знам, Кевин. Сам ми го каза в началото. — Тя се пресегна към масата и ръцете й срещнаха успокояващата гладка студенина на стъклото.

— Но защо ти…

— Това няма значение. Ако се опитваш да създадеш проблеми между мен и Сам, няма смисъл. Напускам острова веднага след сватбата ви. Отивам в Ню Йорк.

Очите на Кевин се разшириха.

— Защо?

— Получих стипендия. Ще започна нов живот.

Когато Кевин смели новината, в очите му проблесна вълнение и той се изчерви.

— Ще дойда с теб.

Луси го погледна безизразно.

— Нищо не ме задържа тук — каза той. — Мога да преместя бизнеса си… мога да озеленявам градини навсякъде. Боже, Луси, това е решението! Знам, че те нараних, знам, че прецаках всичко, но ще ти се реванширам. Кълна се. Ще започнем заедно нов живот. Ще оставим цялата мръсотия зад себе си.

— Ти си луд — промълви Луси толкова потресена от неговото поведение, че едва намираше думи. — Ти си… ти се жениш за сестра ми…

— Не я обичам. Обичам теб. Никога не съм спирал да те обичам. И знам, че ти чувстваш същото към мен, това не беше толкова отдавна. Беше ни толкова хубаво. Ще те накарам да си спомниш, ти трябва да… — Той отиде при нея и я хвана за ръцете.

— Кевин, престани!

— Спах с Алис, а ти си спала със Сам, така че сме квит. Всичко това е минало. Луси, изслушай ме…

— Стига! — Избухналия в главата й гняв нажежи въображението й и тя като в странен полусън осъзнаваше силно всичкото това стъкло около тях — стъклени плоскости, парчета стъкло, мъниста и плочки. И за частица от секундата разбра, че със силата на волята си е способна да го оформи, в каквото поиска. В съзнанието й се появи един образ и тя се фокусира върху него.

Кевин я стисна още по-здраво, дишаше шумно.

— Това съм аз, Луси. Аз съм. Искам те обратно. Искам те…

Той прекъсна с глуха ругатня и пусна Луси внезапно.

Смразяващ костите писък раздра въздуха, когато нещо малко и тъмно прелетя и запляска с криле около главата на Кевин. Прилеп.

— Какво, по дяволите… — Кевин вдигна ръце и ги размаха пред враждебното крилато същество. — Откъде се взе това?

Луси погледна към масата си за запояване. Две от ъгловите парченца, които още не бе успяла да сложи към останалата част от стъклописа, изрязани от черно обсидианово стъкло, се извиха и се сгърчиха.

— Хайде — каза тя и те мигновено излетяха от масата; в атаката срещу Кевин се присъединиха още два прилепа.

— Триото проряза въздуха с назъбени криле и връхлетя Кевин, докато не го изблъска към вратата. Като залиташе и кълнеше, той излезе навън. Двата прилепа го последваха. Третият отлетя до ъгъла на стаята и се спусна на пода, като се оттегли по циментовата повърхност.

Луси си пое дълбоко въздух, отиде до прозореца и го отвори. Слънцето беше слязло ниско и започваше да се здрачава, въздухът беше натежал от витаещата още топлина на деня.

— Благодаря ти — каза Луси и се отдръпна от прозореца. — А сега си върви. — След миг прилепът отлетя навън и изчезна в небето.

Тя бавно се върна в реалността.