Лайза Клейпас
Магия (3)

Трета глава

Докато Сам шофираше по западното шосе към Фолс бей, английският булдог побутна затворения прозорец.

— Забрави — каза му Сам. — Не искам дъждът да влезе и да намокри всичко. А ти си станал толкова тежък, че ще изпаднеш навън.

Като се намести обратно в седалката си, Ренфийлд го изгледа опасно.

— Ако носът ти не беше наполовина набучен в главата ти, може би щеше да си в състояние да ми помогнеш да я проследим. За какво всъщност те бива? — Сложил една ръка на волана, Сам се пресегна и почеса нежно кучето по главата.

Мислеше си за жената, която току-що бе срещнал, за безнадеждното й, отчаяно изражение, за красивата й тъмна коса. Взирането в тези зелени като океана очи беше като потъване в лунна светлина. Не знаеше какво иска от нея, знаеше само, че иска да я види отново.

Дъждът се усили още, карайки го да увеличи скоростта на чистачките. Дотук пролетта беше влажна, което означаваше, че трябва да държи под око лозята за милдю^[1]. За щастие, бяха съвместими с бриза, идващ откъм плажа. Сам беше посадил редиците успоредно на честите ветрове тук, за да може въздухът да минава между редовете и да изсушава гроздето по-ефективно.

Отглеждането на лозя си беше наука, изкуство, а за хора като Сам почти религия. Беше започнал като тийнейджър, четеше всяка книги за лозарство, която му попаднеше, работеше в градинския разсадник и чиракуваше в лозята на острова Сан Хуан и Лопес.

След като завърши магистратура във Вашингтонския университет, Сам отиде да работи в една калифорнийска винарна като помощник на главния винар. Накрая бе затънал с повече от това, което имаше, купувайки петнайсет акра на Фолсъм бей на остров Сан Хуан. Беше засадил пет акра с шира, ризлинг и дори малко от своенравното пино ноар.

Докато лозето Рейншедоу започнеше да ражда, Сам се нуждаеше от приходи. Един ден щеше да е в състояние да построи изба, за да произвежда вино от собствената си продукция. Но беше достатъчно реалист, за да знае, че повечето мечти изискват компромиси по пътя.

Беше намерил откъде да купува материал, мачкаше го, след което го носеше за бутилиране, и така бе създал пет червени и две бели марки, които предлагаше за продажба на дребно в магазини и ресторанти. На повечето от тях бе дал морски имена като „Трите платноходки“, „Долу на палубата“, „Под кила“. Приходите бяха скромни, но постоянни, с добър потенциал.

— Ще направя малко състояние от това лозе — бе казал той на по-големия си брат Марк, който отвърна:

— Лошото е, че взе голям заем, за да започнеш.

Сам се изнесе в огромната викторианска селска къща, която вървеше с имота. Чувство за пропиляно великолепие витаеше над мястото в призрачните стени и завеси, които те примамваха да си представиш някогашните блясък и величие. Един корабостроител бе издигнал къщата преди повече от сто години, правейки я с огромно количество порти, балкони и еркерни прозорци.

Повече от десетилетия, обаче, поредицата от собственици и наематели методично и неотклонно я бяха съсипвали. Някои вътрешни стени бяха избити, за да станат стаите по-големи, докато други пространства бяха разделени с талашитени прегради. Водопроводната инсталация и електричеството бяха направени зле и оставени почти без поддръжка и при заселването на къщата някои от дюшеметата бяха хлътнали. Стъклописите бяха заменени от прозорци с алуминиева дограма, дървените летви и конзоли бяха покрити с винилова обшивка.

Дори в това състояние на разруха къщата притежаваше някакъв очарователен паянтов чар. Загадъчни истории витаеха в изоставените, занемарени кътчета и рахитични стълби. Стените бяха просмукали от спомени.

С помощта на братята си Марк и Алекс Сам бе направил структурни реформи, изби и реконструира няколко от главните помещения и изравни подовете. Имаше да се извърви още дълъг път, преди ремонтът да бъде завършен. Но това място беше специално. Той не можеше да се освободи от чувството, че то по някакъв начин се нуждае от него.

За изненада на Сам, Алекс явно изпитваше същата обич и привързаност към къщата.

— Красиво старо момиче — каза Алекс, когато Сам за първи път го въведе вътре. Като строителен предприемач той бе наясно с всички възможни усложнения на строителството и ремонтирането. — Нуждае се от много работа. Но си заслужава.

— Колко пари ще глътне, за да придобие прилична форма? — попита Алекс. — Искам само да е достатъчно укрепена, за да не рухне върху мен, докато спя.

Въпросът бе накарал очите на брат му да блеснат весело.

— Ако хвърляш по сто долара дневно в канализационната тръба в продължение на седмица, това ще стигне.

Сам не се обезкуражи, купи къщата и започна да я поправя. А Алекс доведе строителния си екип, за да помогне с по-сложните проекти, както и със замяната на трегерите на входния портал и поправка на повредените напречни греди.

— Не го правя за теб — отвърна Алекс, когато Сам му благодари. — Правя го за Холи.

Една година по-рано, в една дъждовна априлска нощ в Сиатъл, единствената им сестра Виктория бе загинала в автомобилна катастрофа, оставяйки след себе си шестгодишна дъщеря. И тъй като Виктория не бе казала на никого кой е бащата, Холи остана сираче. Най-близките й роднини бяха тримата й вуйчовци: Марк, Сам и Алекс.

Марк, най-големият, бе определен за настойник на Холи и бе помолил Сам да му помогне в отглеждането й.

— Не виждам как може да стане — отвърна му Сам. — Нали разбираш, че не знам нищичко за това какво е да имаш семейство?

— Да не мислиш, че аз знам? Имаме едни и същи родители, забрави ли?

— Не ни е работа да отглеждаме дете, Марк. Знаеш ли колко начина има да съсипеш живота на някого? Особено този на едно малко момиченце.

— Млъкни, Сам. — Марк изглеждаше притеснен.

— Ами родителско-учителските срещи? В стаята на мъжете ли ще я водиш? Как ще се справим с това нещо?

— Ще разбера. Само ни позволи да живеем при теб.

— Ами сексуалният ми живот?

Марк го бе изгледал с раздразнение.

— Наистина ли това ти е приоритетът, Сам?

— Такъв съм си, плитък. Съди ме.

Но накрая, разбира се, Сам се съгласи на сделката. Дължеше го на Марк, който се справяше с трудна ситуация, каквато никога не бе очаквал, нито пък го бяха питали. Нещо повече, той го дължеше на Виктория. Никога не беше близък с нея, никога не е бил там, когато се е нуждаела от него, така че можеше поне да се опита да помогне на осиротялата й дъщеря.

Това, което Сам не бе предвидил, бе, че Холи ще открадне сърцето му с такава лекота. Сигурно по някакъв начин беше свързано с рисунките й и огърлиците от макарони, които носеше вкъщи от училище. И приликата с израженията на Виктория, които забелязваше в нея, набръчканото носле, когато се усмихнеше, погледът й, докато прави кутия от летвички и лепило, или четеше книга за животни. Да имаш дете в живота си те променя още преди да си го разбрал. Променя навиците и мненията ти. Променя нещата, за които се притесняваш и на които се надяваш.

И те кара да правиш глупости, като например да осиновиш грозен булдог с екзема и проблеми със ставите, когато никой друг не го иска.

— Пристигнахме, приятел — каза Сам като вдигна Ренфийлд от пикала и го сложи внимателно на земята. Кучето се затътри тежко след него, когато той тръгна към входната врата.

Алекс се беше свил в един плетен стол от ракита и пиеше бира.

— Ал — започна внимателно Сам. Не изпускаше от поглед Ренфийлд, който се изкачваше по специално построената рампа. Булдог и стълби никога не са били добра комбинация. — Какво правиш тук?

Алекс беше облечен в разръфани дънки и древна тениска, напълно различно от обичайното му бизнес облекло. Небръснатото му лице създаваше впечатлението за сърдит човек, който не е спирал да пие през целия следобед.

Неприятна студена тръпка пропълзя надолу по гърба на Сам, когато си спомни колко често родителите им имаха този втренчен поглед. Сякаш те пиеха различен алкохол от всички останали. Течността, която правеше другите хора весели, секси, отпуснати, превръщаше Алан и Джесика Нолан в чудовища.

Макар Алекс да не бе изпадал никога до това ниво, той не беше в най-добрата си светлина, когато пиеше… превръщаше се в човек, с когото Сам не би искал да има нищо общо, ако не бяха роднини.

— Взех си отпуска за следобеда. — Алекс вдигна бутилката към устните си и допи останалата бира.

Той преживяваше тежък развод след четири години брак с жена, която би трябвало да познава по-добре, преди да тръгне да се обвързва. Съпругата му Дарси беше успяла да се възползва хитро от предбрачния договор и сега оголваше и демонтираше методично живота, който Алекс си бе изградил с толкова усилия и труд.

— Срещна ли се с адвоката си? — попита Сам.

— Вчера.

— Как върви?

— Дарси запазва къщата и по-голямата част от парите. Сега адвокатите преговарят за бъбреците ми.

— Съжалявам. Надявах се, че ще е в твоя полза. — Което не беше съвсем истина. Сам никога не бе понасял Дарси, чиято единствена амбиция в живота беше да е съпруга — трофей. Сам би се обзаложил за лозето, че брат му е бил изтъргуван за по-богат съпруг.

— Когато се ожених за нея си знаех, че това няма да трае дълго — каза Алекс.

— Тогава защо го направи?

— Данъчни облекчения. — Алекс погледна шеговито към Ренфийлд, който бе отпуснал глава върху крака си, и се пресегна да го почеше по гърба. — Проблемът е — обърна се той отново към Сам, — че сме Ноланс. Никой от нас не е имал брак, който да трае повече от живота на едно стайно растение.

— Аз никога не съм се женил — възрази Сам.

— Умник.

— Няма нищо общо с това дали си умен, или не. А с факта, че се чувствам много по-близък с жена, когато знам, че мога да си отида от нея всеки момент.

В този миг двамата усетиха миризма от нещо изгоряло, която се носеше от отворения прозорец.

— Какво е това, по дяволите? — попита Сам.

— Марк готви — въздъхна Алекс.

Предната врата се отвори и Холи изтича навън, надавайки писък, когато видя Сам. Той се засмя и я хвана, когато тя изтича към него. Когато се виждаха в края на деня, Холи се държеше винаги така, сякаш не го е виждала цяла седмица.

— Вуйчо Сам!

— Кажи, джинджифилова бисквитке. — Той я целуна звучно. — Как беше в училище?

— Мис Дънкан днес ни преподаде малко френски думи. А аз й казах, че вече знам няколко.

— Кои са те?

— Руж, блан, сек е ду^[2]. Мис Дънкан ме попита откъде съм ги научила, а аз й казах, че ги знам от вуйчо, който е винар. А тя каза, че не знае как е на френски винар, после търсихме в речника, но не намерихме.

— Защото няма такава дума.

Детето погледна слисано.

— Как така?

— Най-близката дума, която използват, е „виньерон“, която означава човек, който отглежда грозде. Но французите смятат, че природата е винарят, а не човекът, който се грижи за лозето.

Холи допря носа си до неговия.

— Когато ти започнеш да правиш вино от нашето грозде, ще го кръстиш ли на мен?

— Разбира се. Червено ли трябва да бъде, или бяло?

— Розово — отвърна Холи решително.

Сам се престори на ужасен.

— Ами че аз не правя розово вино.

— Розово и искрящо — настоя Холи, като се смееше на изражението му. Тя се отскубна от прегръдката му и се наведе до Ренфийлд, който се беше дотътрил до нея.

— Какво готви Марк за вечеря? — попита Сам.

— Не мога да кажа — отвърна Холи, като чешеше по гърба булдога. — Всичко е в пламъци.

— Петъчно тако с риба на Маркет Шеф — каза Сам. Защо не отидеш и не го попиташ не иска ли да излезем и да вечеряме навън?

Холи погледна Алекс с надежда.

— И ти ли ще дойдеш с нас?

Алекс поклати глава.

— Не съм гладен.

Детето изглеждаше обезпокоено.

— Разводът още ли продължава?

— Още.

— Когато свърши ще се ожениш ли пак?

— Само ако успея да забравя какво е да си женен.

— Не слушай вуйчо си Алекс — побърза да се намеси Сам. — Бракът е страхотно нещо. — Той направи всичко възможно, за да звучи сериозно.

— Бракът е като да получиш кутия със стафиди на Хелоуин — каза Алекс. — Някой се опитва да те убеди, че е страхотно. Но когато отвориш кутията, виждаш, че са просто стафиди.

— Аз обичам стафиди — заяви Холи.

Сам й се усмихна.

— Аз също.

— Знаеш ли, че ако оставиш грозде под кушетката наистина достатъчно дълго време, то става на стафиди?

Усмивката на Сам избледня и веждите му се сведоха надолу.

— Как го разбра, Холи?

Последва кратко колебание.

— Няма значение — каза тя весело и изчезна в кухнята, следвана от Ренфийлд.

Сам погледна към брат си намръщено.

— Алекс, моля те, направи ми услуга. Не споделяй мнението си за брака с Холи. Бих искал да запазя илюзиите й поне докато стане на осем.

— Разбира се. — Алекс остави празната бирена бутилка на перваза на верандата и се изправи. — Но ако бях на твое място, щях много да внимавам какво й говоря за брака. Най-лошото в него е, че е самозадоволяване на ума, а най-хубавото — че е отживяла институция. Фактът е, че не можеш да се надяваш, че съществува някой подходящ точно за теб, а ако намериш такъв човек, не е сигурно, че чувствата ви ще са взаимни. Така че ако възпитаваш Холи да мисли, че животът е вълшебна приказка, значи я подготвяш за някои болезнени уроци в реалността.

Сам проследи с очи как брат му отива към паркираното на калдъръмената алея беемве.

— Глупости — промърмори той разпалено, когато колата тръгна. Облегнал гръб на една от здравите колони на верандата, той погледна от затворената предна врата към лозята отвъд къщата, където някогашната овощна градина сега се пресичаше от редици млади лози.

Не можеше да не се съгласи с мнението на Алекс за брака — това бе трудна работа за един Нолан. Каквато и генетична комбинация да се изискваше от човек, за да поддържа трайна връзка, то у членовете на семейство Нолан тя липсваше. С изключение, може би, на по-големия им брат Марк. Що се касаеше, обаче, до Сам, рисковете на брака далеч превишаваха евентуалните ползи. Той искрено харесваше жените, радваше се на компанията им и беше прекарвал страхотни мигове с тях в леглото. Проблемът беше, че жените имаха склонност да натоварват с емоции сексуалния акт, което винаги прецакваше връзката. Досега дори онези, които твърдяха, че споделят желанието на Сам за проста, неусложнена афера, накрая стигаха до момента, в който искаха обвързване. А когато станеше ясно, че той няма намерение да им даде желаното, скъсваха с него и продължаваха нататък. Както и Сам.

За щастие, досега не бе открил жена, която да го изкуши да се откаже от свободата си. А ако някога откриеше, знаеше точно как да се справи с проблема: щеше да хукне презглава в обратната посока.