Лайза Клейпас
Магия (21)

Двадесет и първа глава

Всички на острова, включително лозарската бригада на Сам, бяха чули за отложената сватба на Алис и Кевин и последвалия разпад. Всички говореха за това. Единствената причина, поради която Сам надаваше ухо на слуховете, беше надеждата да получи някоя троха информация за Луси. Но името й рядко се споменаваше. Той беше дочул, че семейство Марин са продължили напред и са провели репетицията за вечеря, а на следващия ден са дали обяда, който е бил планиран за след сватбата. Имало музика, храна и пиене. Сам беше чул също, че Марин възнамерявали да съдят Кевин за поне част от разходите, включително самолетния билет, който той бе използвал, за да отиде сам на ваканция.

Бяха минали три дни от посещението на Луси в къщата на „Рейншедоу“. Марк, Маги и Холи се бяха върнали от техния меден месец, а Сам и Алекс им бяха помогнали да се преместят в новия им дом, ремонтирана фермерска къща с три спални и басейн.

Когато Сам вече не можеше да издържа, той звънна на Луси и й остави кратко съобщение, в което я молеше за разговор. Тя не му се обади.

Сам беше на ръба да си изгуби разсъдъка. Не можеше нито да яде, нито да спи. Да не мисли за Луси му отнемаше повече енергия, отколкото да мисли.

Марк беше говорил с него надълго и на широко за ситуацията.

— Този арт център „Мичъл“ явно е голяма работа.

— Адски престижно е.

— Значи не искаш да я помолиш да се откаже.

— Не. Никога не бих искал Луси да направи такава саможертва. Всъщност, радвам се, че тя заминава. Така е по-добре и за двама ни.

Марк му беше хвърлил сардоничен поглед.

— И кое по-точно му е доброто?

— Не коментирам.

— Защо?

— Защото не мога! — сопна се Сам. — Не съм като теб.

— Точно като мен си, идиот такъв! Опитваш се с всички сили да избегнеш онова, през което сме минали като деца. Мислиш ли, че ми беше лесно да призная, че съм влюбен в Маги? И да я помоля да се омъжи за мен?

— Не.

— Е, трудно ми беше. — Марк се усмихна на обърканото изражение на Сам. — Открий правилния човек, братле, и най-трудното нещо на света ще стане най-лесното. Аз имах същите проблеми като теб. Не можеш да избягаш от това, не и в семейство Нолан. Но ще ти кажа следното — не можех да оставя Маги да си тръгне, без да й кажа, че я обичам. И след като го направих… Нямах избор, освен да сдържа дъх и да се хвърля с главата надолу.

* * *

Приблизително осемдесет и пет часа и половина, след като Сам бе виждал за последно Луси — не че ги броеше, — в къщата на „Рейншедоу“ пристигна доставка. Неколцина мъже с пикап внимателно разтовариха нещо голямо и плоско, и го пренесоха до входното стълбище. Сам, който излизаше от лозето, стигна до къщата точно в момента, когато пикапът потегли. Алекс стоеше във входното антре и се взираше в отчасти разопакования предмет.

Беше стъклописът с дървото.

— Има ли бележка? — попита Сам.

— Не.

— Мъжете от пикала казаха ли нещо?

— Само това, че ще е дяволски трудно да се инсталира. — Алекс клекна и загледа прозореца. — Виж това нещо. Очаквах някакви цветя и нещо във Викториански стил. Но не и това.

Стъклописът беше силен и смел, но и нежен, слоевете стъкло бяха слети в чисти тонове и естествени текстури. Стволът и клоните на дървото, направени от олово, бяха вградени по начин, какъвто Сам не бе виждал преди. Луната сякаш светеше със свой собствен източник на светлина. Алекс се изправи и бръкна в джоба си за телефона.

— Ще звънна на няколко от момчетата, да дойдат да ни помогнат с това. Днес, ако е възможно.

— Не знам… — завъртя глава Сам.

— Какво не знаеш?

— Не знам дали искам да го монтираме.

Алекс се намръщи нетърпеливо.

— Не ми излизай с тия глупости. Този прозорец трябва да влезе в къщата. Това място се нуждае от него. Преди години тук е имало точно такъв.

Сам го изгледа въпросително.

— Откъде знаеш?

Лицето на Алекс остана безизразно.

— Искам да кажа само, че изглежда точно като за това място. — Той се отдалечи, набирайки някакъв номер.

— Аз ще се погрижа за това.

* * *

Благодарение на точността, с която Луси бе взела мерките, Алекс и неговите работници можаха да закрепят стъклото на съществуващата рамка и да залепят краищата с прозрачна силиконова смола. До късния следобед основната част от монтажа беше завършена. След като силиконът беше съхнал двадесет и четири часа, те завършиха прозореца като поставиха обков по краищата.

Току-що монтирахме прозореца — изпрати съобщение до Луси Сам. — Трябва да дойдеш да го видиш.

Никакъв отговор.

* * *

Обикновено Сам изплуваше бавно от съня, но тази сутрин очите му се отвориха и той седна рязко в леглото. Чувстваше се раздразнен, неспокоен, сякаш не можеше да се сдържи в кожата си. Като влезе с тежки стъпки в банята, той се избръсна и си взе душ. Рутинна проверка в огледалото разкри напрегнато, горчиво изражение, което сякаш не приличаше на неговото, но беше странно познато. После той осъзна, че това е обичайното изражение на Алекс.

Той си обу дънки и облече черна тениска, после тръгна към кухнята за кафе и закуска. По пътя, обаче, видя стъклописа на площадката на втория етаж и се спря.

Прозорецът се беше променил. Стъкленото небе сега пламтеше в розово-оранжевия светлик на утрото, тъмните клони бяха покрити с изобилие от зелени листа. Сдържаните нюанси на прозореца бяха дали път на сияйни багри. Ярки цветове изпълваха стъклото, гледката влизаше в очите му като визуална музика, достигаше едно местенце в него, където се намираше най-дълбокият инстинкт. Ефектът от този прозорец беше повече от красив. Беше форма на истина, която той не би могъл да отхвърли. Истина, която разби неговата защита и го остави да примигва, сякаш току-що е излязъл от тъмна като рог стая на ярко слънце.

Сам бавно излезе навън в притихналото лозе и осъзна, че Луси е сътворила за него някакво вълшебство. Въздухът ухаеше на растения и беше солен от океана.

За станалите по-чувствителни сетива на Сам лозите бяха по-зелени от обикновено, почвата — по-тучна. Пред погледа му небето придоби толкова сияен син цвят, че той присви очи срещу щипенето на сълзите. Земята беше идеална, както само художник би могъл да я измисли, само че бе реална, изкуство, през което можеш да минеш, да докоснеш и да опиташ на вкус.

Нещо ставаше в лозето… някаква природна сила или магия, език без думи призоваваше лозите в тих химн, подобен на дихание.

Като в сън Сам тръгна към пресадената лоза, чийто сорт никой не бе успял да определи. Почувства енергията й още преди да я е докоснал, стволът и ластарите й пулсираха, преливащи от живот. Той усети колко дълбоко в земята прониква коренището, как я прикрепва към почвата, как нищо вече не може да я изтръгне. Прокара ръце по листата и усети как те му шепнат, докато тайната на лозата попива в кожата му. Сам откъсна едно синьо-черно зърно грозде и бавно го захапа. Ароматът беше дълбок и богат, извикваше горчиво-сладки спомени от ланшните летни плитчини, преди да поеме към тъмните богатства на още неразкрити тайни.

Чувайки звук от приближаваща се кола, той се обърна и видя беемвето на Алекс да се носи по пътя. Алекс никога не беше идвал в къщата толкова рано. Той смъкна страничното стъкло на прозореца и попита:

— Искаш ли да те взема?

В транс, Сам поклати глава и му направи знак да продължи. Той не можеше да обясни какво се е случило, не можеше да намери думи… и Алекс скоро го разбра.

До момента, в който Сам се върна в къщата, Алекс вече бе стигнал с работата си до площадката на втория етаж.

Сам се качи горе и намери брат си да се взира съсредоточено в прозореца. На лицето му нямаше учудване, само обърканата напрегнатост на човек, който се свързваше със света по свой собствен, интуитивен и прозаичен начин. Алекс искаше да намери обяснение там, където явно нямаше такова. Или най-малкото не от вида обяснения, каквито той можеше да приеме.

— Какво си му направил на това? — попита Алекс.

— Нищо.

— Тогава как…

— Не знам.

Двамата гледаха стъклописа на прозореца, който беше продължил да се променя, когато Сам беше излязъл навън… но жълто-кафявата луна беше изчезнала и стъкленото небе беше станало златно и синьо, напоено със слънце. Листата бяха дори още по-буйни, смарагди, заровени в пръски от пяна, която почти скриваше клоните.

— Какво означава това? — зачуди се Алекс.

Направих емоциите видими, беше казала веднъж Луси пред своя стъклопис.

Това, помисли си Сам, беше любовта, направена видима. Цялата. Лозето, къщата, прозорецът, лозата…

Обяснението беше толкова просто, че много хора биха го отхвърлили като недостойно за по-сложни умове. Само деца, или възрастни с все още не погубена способност да се удивляват, биха разбрали. Любовта беше тайната зад всичко… любовта бе онова, което караше лозето да расте, изпълваше пространствата между звездите и спираше земята под неговите крака. Нямаше значение дали го съзнаваш, или не. Не можеш да спреш въртенето на земята, или да задържиш океанските вълни, или пък да прекъснеш влиянието на луната. Не можеш да спреш дъжда, нито да засенчиш слънцето. А едно човешко сърце беше не по-малка природна сила, отколкото всяка друга.

Миналото винаги го бе заобикаляло като решетки на затворническа килия и той никога не си бе дал сметка, че има силата да излезе по всяко време. Само понасяше последиците от греховете на родителите си, доброволно ги носеше със себе си. Но защо трябваше да прекара остатъка от живота си, натежал от страхове, обиди и тайни, при положение, че ако просто тръгнеше, би бил свободен да достигне това, което иска най-много? Можеше да има Луси. Можеше да я обича лудо, радостно, без ограничения.

Единственото, което трябваше да направи, е да сдържи дъх и да скочи.

Без да каже дума на брат си, Сам се спусна по стъпалата и взе ключа на пикала си.

* * *

Апартаментът и студиото на Луси бяха злокобно тихи и тъмни по начина, по който изглежда едно място, когато дълго време е било празно.

Сам усети студено чувство да се настанява в гърдите и тила му. Подтикът, който го бе накарал да шофира до града, се бе събрал в стегнат възел, който стягаше сърцето му.

Не можеше Луси вече да е заминала. Беше прекалено скоро.

Той импулсивно отиде в „При художниците“, търсейки Джъстин. Когато влезе в кръчмата, обвиха го успокоителни миризми на прясно изпечени курабийки, банички, бекон, пушен на ябълково дърво, пържени яйца.

Джъстин беше в дневната, носеше купчина използвани съдове и прибори. Тя се усмихна, когато го видя.

— Може ли да поговоря с теб за минутка?

— Разбира се. — След като пренесе чиниите в кухнята, Джъстин се върна и двамата отидоха в един ъгъл на приемната. — Какво става?

Сам поклати глава нетърпеливо.

— Търся Луси. Няма я нито в апартамента, нито в студиото. Питах се дали имаш идея къде би могла да бъде?

— Тя замина за Ню Йорк — отвърна Джъстин.

— Много бързо. Не трябваше ли да е вдругиден?

— Да, но професорът й се обади, искаха да е там за една среща и някакво голямо парти…

— Кога замина?

— Преди малко я оставих на летището. Полетът й е в осем часа.

Сам извади телефона си и погледна дисплея. Седем и половина.

— Благодаря.

— Сам, прекалено късно е за теб да…

Но преди Джъстин да завърши, той беше вече навън.

Метна се в пикала и отпраши към летището, като звънна на мобилния телефон на Луси. Включи се автоматично гласовата поща. Като ругаеше, Сам отби край пътя и й написа есемес.

Не заминавай

След това отново изкара колата на шосето и натисна газта, докато думите се въртяха неспир в ума му.

Не заминавай. Не заминавай.

* * *

Летище „Рой Франклин“, наречено така на един пилот, участвал във Втората световна война, който го беше основал, се намираше от западната страна на Фрайдей Харбър. И редовните, и чартърните полети излитаха от единствената писта. Пътниците и посетителите, на които им се налагаше да чакат по една или друга причина, можеха обикновено да бъдат намерени в „Кафе Ърни“, боядисано в синьо кафене, което се намираше точно до летището.

Сам паркира до терминала и тръгна към вратата с едри крачки. Но още не беше влязъл, когато ръмженето на двигателя на една „Чесна“ изпълни въздуха. Като засенчи очи, Сам вдигна поглед към жълто-белия самолет за осем пътници, който се вдигаше високо и бързо по пътя си към Сиатъл.

Луси беше заминала.

Заболя го повече, отколкото беше очаквал, докато гледаше как самолетът я отнася далеч от него. Заболя го по начин, който го караше да иска да отиде в някакъв тъмен ъгъл и да не мисли, да не говори и да не мърда.

Той стигна до сградата на терминала и се подпря до вратата. Опита се да сложи в ред мислите си, опита се да измисли какво да прави после. Очите му горяха. Той ги затвори за миг, оставяйки сълзите да облекчат паренето.

Вратата на терминала се отвори и се чу тракане от колела на куфар. Пред размазания му поглед се появи силуетът на дребна жена и сърцето му спря. Произнесе името й задъхано.

Луси се обърна и го видя.

За миг Сам си помисли, че тя е плод на въображението му, извикано от силната му нужда да я види. През изминалите няколко минути пред вътрешния му взор беше преминал целия му живот.

Стигайки до нея с три крачки, той я дръпна към себе си и от сблъсъка двамата се завъртяха. Преди Луси да успее да каже и една дума, той покри устата й със своята, поглъщайки всяка дума и дъх, докато пръстите й изпуснаха дръжката на куфара и той изтрака на тротоара.

Устата й отстъпи и се притисна в неговата, ръцете й обвиха шията му. Тя прилепна към тялото му, сякаш създадена за него, толкова идеално близо, и все пак отделена от него. Искаше му се да я поеме в себе си, да станат едно същество. Целуна я силно, почти дивашки, докато тя не извърна задъхано лице настрани. Пръстите й отидоха на тила му и започнаха да го галят успокоително.

Сам взе лицето й в длани. Страните й бяха трескаво червени, очите й блестяха от объркване.

— Защо не си на самолета? — попита той дрезгаво.

Луси примига.

— Ти… ти ми изпрати есемес.

— И това беше достатъчно? — Като плъзна ръце отстрани по тялото й, той попита с прегракнал глас: — Не си се качила в самолета само заради две думи?

Тя погледна по начин, по който никой не беше го поглеждал преди, очите й блестяха от нежност.

— Бяха правилните две думи.

— Обичам те — произнесе Сам и прилепи устата си към нейната, откъсвайки я след малко, само за да повтори отново: — Обичам те.

Треперещите пръсти на Луси докоснаха устните му и ги погалиха.

— Сигурен ли си? Откъде знаеш, че не е свързано само със секс?

— Свързано е със секс… секс с ума ти, секс с душата ти, секс с цвета на очите ти, с аромата на кожата ти. Искам да спя в леглото ти. Искам ти да си първото нещо, което виждам всяка сутрин, и последното, преди да заспя. Обичам те по начин, по който никога не съм смятал, че съм способен.

Очите й се навлажниха.

— И аз те обичам, Сам. Не исках да те оставям, но…

— Почакай. Нека аз пръв да кажа това… Ще те чакам. Нямам друг избор. Мога да чакам вечно. Не е нужно да се отказваш от Ню Йорк. Ще направя каквото е необходимо, за да се получи. Телефонни разговори, всичко. Искам да сбъднеш мечтата си. А не да получиш от живота по-малко заради мен.

Тя се усмихна през сълзи.

— Но ти си част от моята мечта.

Сам я прегърна и опря буза в косите й.

— Няма значение къде отиваш сега — прошепна той. — Нито какво правиш… защото сме заедно. Една двойна звезда може и да има далечна орбита, но тя се задържа от гравитацията.

Смехът на Луси беше заглушен в ризата му.

— Приказки на многознайко.

— Трябва да свикваш — каза й той, открадвайки още една целувка. След това погледна терминала. — Искаш ли да вземеш по-късен полет?

Луси поклати глава решително.

— Оставам тук. Ще върна стипендията. Мога да правя стъклописи тук със същата леснина, с каквото ще ги правя там.

— Не, не можеш. Ще отидеш в Ню Йорк и ще станеш художника, който винаги си искала да бъдеш. А аз ще похарча състояние за самолетни билети, за да те виждам колкото е възможно по-често. А в края на годината ти ще се върнеш и ще се оженим.

Луси го погледна с широко отворени очи.

— Да се омъжа за теб… произнесе тя несигурно.

— Официалното предложение ще дойде по-късно — каза Сам. — Исках само да си убедена в искрените ми намерения.

— Но… ти не вярваш в брака.

— Промених мнението си. Открих недостатък в аргументацията си. Казах ти, че е по-романтично човек да не се жени, защото тогава хората са заедно само в хубавите моменти. Но съм грешал. Романтичното е да сте заедно и в лоши времена. За добро или лошо. Винаги.

Луси придърпа главата му, за да го целуне.

Това бе целувка, означаваща доверие и отстъпване… целувка, означаваща вино, звезди и магия… това да се будиш в прегръдките на любимия, когато сутринта се издига до височината на полета на орлите, а слънцето развързва сребърни ленти по Фолс Бей.

— Ще говорим после за Ню Йорк — каза Луси, когато устните им се разделиха. — Още не съм сигурна, че ще отида. Сега дори не съм сигурна, че е необходимо. Изкуството може да се създава навсякъде. — Но точно в момента… би ли ме откарал в къщата на „Рейншедоу роуд“.

Вместо отговор Сам вдигна куфара й и я прегърна, когато тръгнаха към пикала.

— Нещо стана със стъклописа, който направи за мен — каза й той след малко. — Лозето се променя. Всичко се променя.

Луси се усмихна, изобщо не изглеждаше изненадана.

— Разкажи ми.

— Трябва сама да видиш.

Той я отведе вкъщи по първия от многото пътища, които щяха да извървят заедно.