Лайза Клейпас
Магия (10)

Десета глава

Те излязоха от апартамента, прекосиха Фронт стрийт и продължиха към „Даунригърс“ — популярен ресторант за морска храна. В топъл летен ден нямаше по-добро място за обяд на Фрайдей Харбър от външната тераса, която гледаше към Шоу айлънд. Сам поръча бутилка бяло вино и мезе от миди скалопини от Аляска, увити в бекон, печени на въглища, и сервирани върху гарнитура от царевица, домати, краставици и чушки. Топящата се сладост на мидите беше идеално балансирана от соления бекон и пушено-сладката царевица.

Отпивайки от охладеното шардоне, успокоена от непринудения чар на Сам, Луси усети, че започва да се отпуска. Тя разказа на Сам за прекарания в детството на Алис менингит и последиците му, за това колко са се разклатили отношенията в семейството им след премеждието.

— Аз винаги ревнувах Алис — каза Луси. — Но накрая осъзнах, че няма причина да се чувствам по този начин. Защото тя порасна, очаквайки винаги всичко да й се дава, а това е ужасен начин да успяваш в живота. Тя така и не завърши едно нещо, което е започнала. Мисля, че мама започва да съжалява, че я е разглезила толкова много, но вече е прекалено късно. Алис никога няма да се промени.

— Никога не е късно да се промениш.

— Нямаше да го кажеш, ако познаваше Алис. То е проникнало в костите й. Честно казано, не мога да разбера какво е видял Кевин в нея.

Очите на Сам бяха скрити от слънчеви очила тип „авиатор“.

— А ти какво видя в Кевин?

Луси прехапа бавно долната си устна.

— Той наистина беше внимателен в началото — каза тя накрая. — Любящ. Надежден.

— Ами сексът?

Луси се изчерви и хвърли поглед към обкръжението им, за да види дали някой не е чул.

— Какво общо има това?

Сам леко сви рамене.

— Сексът е канарчето в една въгледобивна мина. — При неразбиращия поглед на Луси той продължи: — Навремето миньорите са използвали под земята канарче в клетка. Ако имало изтичане на въглероден диоксид в мината, първо умирало канарчето и те знаели, че трябва да излязат оттам. Така че… как е?

— Не желая да говоря за това — каза Луси.

Усмивката му беше доброжелателно подигравателна.

— Няма значение. Вече знам отговора.

Очите й се разшириха.

— Кевин ти е разказвал за сексуалния ни живот?

Сам присви очи, сякаш се опитваше да си спомни.

— Нещо за „Криско“^[1], електрически кабели, шнорхел…

— Беше напълно нормален — прошепна изчервена Луси. — Обикновен, нормален, скучен секс.

— Това беше второто ми предположение — каза той важно.

Тя се намръщи.

— Ако ще ми се подиграваш по време на целия обяд…

— Не ти се подигравам. Дразня те. Има разлика.

— Не обичам да ме дразнят.

— Съгласен съм. — Гласът му се смекчи. — Няма да го правя повече.

След като келнерът дойде да вземе поръчката за ордьоврите им, Луси спря поглед върху Сам с любопитство. Той беше интересно съчетание от противоположности — прочут женкар, който изглежда прекарваше повече време в лозето си, отколкото да задиря фусти… мъж, който се преструваше на безгрижен, докато в същото време споделяше отговорността по отглеждане на дете.

— Изненадана съм, че не съм те срещнала преди — каза тя. — Особено след като и двамата познаваме Джъстин.

— Не съм чак толкова социален, откакто започнах да се занимавам с лозето. Има много работа, особено в началото. Не е нещо, което можеш да отлагаш със седмици. А през изминалата година Холи се нуждаеше от цялото внимание, което можехме да й дадем с Марк.

— И двамата сте пожертвали много за нея, нали?

— Това не беше жертва. Холи е най-хубавото нещо, което ми се е случвало. С деца получаваш повече, отколкото даваш. — Сам млъкна замислено. — Освен това от сделката получих един брат.

— Не бяхте ли близки с Марк?

Сам поклати глава.

— Но през изминалата година се опознахме. Трябваше да разчитаме един на друг. И се оказа, че го харесвам.

— Придобивам впечатлението — каза тя колебливо, — че може би произхождаш от… проблемно семейство.

— Не беше семейство. Може и да приличаше отстрани, но колкото труповете на закланите животни в хладилната камера са стадо крави, толкова това беше семейство.

— Съжалявам — произнесе Луси съчувствено. — Имаше ли проблем с някой от родителите ти?

Сам се колеба дълго и Луси си помисли, че може и да не отговори.

— Всяка малка общност си има своя градски пияница — рече накрая той. — С моите родители получаваш два на цената на един. — Устата му се изкриви в лека, горчива усмивка. — Двама женени алкохолици, които да се подкрепят един друг по пътя си към ада.

— Някой от тях опита ли се да получи помощ?

Той поклати глава.

— Дори и да го беше направил, почти невъзможно е да си трезвен, когато живееш с друг алкохолик.

Разговорът беше придобил нотка на предпазливост, на опипване на границите, хлъзгава територия.

— Винаги ли е било така? — попита тя.

— Откакто се помня. Когато станахме достатъчно големи, за да напуснем дома, се пръждосахме оттук. Само Алекс остана. А сега…

— Той е алкохолик?

— Не знам къде преминава тази линия. Но ако още не я е пресякъл, ще го направи скоро.

Нищо чудно, че се страхуваше от обвързване, помисли си Луси. Нищо чудно, че имаше проблем с връзките, които отиваха отвъд физическото. За да се разруши едно семейство беше достатъчно единият родител да е алкохолик. Децата винаги щяха да бъдат нащрек, разправяйки се с постоянни манипулации и насилие. Но когато и двамата бяха пияници… нямаше сигурно място. Нямаше на кого да вярваш.

— С проблемите на родителите ти — попита Луси, — не си ли се притеснявал да влезеш във винарския бизнес?

— Ни най-малко. Само защото родителите ми са били пияници не означава, че не мога да обичам вино. Освен това аз не съм толкова винар, колкото лозар. Фермер.

На Луси й стана забавно. Със своя сдържан сексапил, с тези тъмни авиаторски очила Сам не би могъл по-малко да прилича на фермер.

— Какво ти харесва най-много в това да отглеждаш грозде?

— То е смесица от наука, тежък труд… и мъничко магия.

— Магия — повтори Луси, като го гледаше изпитателно.

— Разбира се. Един винар може да отглежда същия вид грозде на същото парче земя, но то се получава различно всяка година. Ароматът на гроздето ти говори за съставките на почвата, колко дълго е гряло слънцето, колко студен е бил нощният бриз, колко дъжд е паднал. То е уникалното изражение на място и сезон. Тероар^[2], както го наричат французите.

Разговорът бе прекъснат за миг, когато келнерът донесе ордьоврите и доля чашите им с вода. Бавният ход на разговора беше накарал Луси да се отпусне и да се наслаждава повече, отколкото беше очаквала. Сам умееше да се съсредоточи върху човек, което беше неимоверно ласкателно, особено за жена с накърнено его. Той беше умен, самоиронизиращ се и толкова очарователен, че би могла лесно да бъде приспана в едно измамно чувство за сигурност.

Но тя не можеше да си позволи да забрави, че той е от тези мъже, които ще заобиколят охраната ти, ще си вземат, каквото искат, и ще те убедят, че и ти си го искал. След това ще отпрашат към следващото си завоевание, без да се обърнат назад. А ти няма да имаш право да се оплачеш, защото той не се е преструвал, че е нещо повече от това, което е бил.

Накрая келнерът донесе сметката и Сам сложи ръката си върху тази на Луси, когато тя понечи да отвори чантата си.

— Дори не си помисляй — каза й той и подаде на келнера кредитната си карта.

— Приятелите могат да си поделят сметката — възрази Луси.

— Това е малка цена, за да платя за удоволствието от компанията ти.

— Благодаря — кимна тя. — Прекарах чудесно. Всъщност, в толкова хубаво настроение съм, че не мисля, че нещо може да го развали.

— Да не чуе дяволът. — Той почука на масата.

Тя се засмя.

— Суеверен ли си?

— Разбира се. Аз съм островитянин. Израснал съм със суеверия.

— Като например? — попита Луси заинтригувана.

— Камъчетата с желания на Саут бийч. Чувала си за тях, нали? Не? Хората непрекъснато ги търсят. Едни такива гладки, очертани с бели ивици. Ако намериш такова, намисляш си едно желание, и хвърляш камъчето в морето.

— Правил ли си го?

— Един-два пъти.

— Желанията ти сбъднаха ли се?

— Все още не. Но желанията нямат краен срок.

— Аз не съм суеверна — замислено каза Луси. — Но вярвам в магия.

— Аз също. Тя се нарича наука.

— Аз вярвам в истинската магия — настоя Луси.

— Каква е тя?

Преди да успее да отговори, тя улови с крайчеца на очите си една двойка, която тъкмо се настаняваше на местата за сядане отвън. Цветът напусна лицето й.

— По дяволите — прошепна тя и блясъкът на доброто й настроение изчезна. — Прав си. Дяволът наистина ме чу.

Проследявайки погледа й, Сам видя Кевин и Алис.

— Той се намръщи и протегна спокойната си ръка.

— Погледни ме, Луси.

Тя изви поглед към него и успя да изобрази слаба усмивка.

— Няма начин да можем да ги избегнем, нали?

— Няма. — Хватката му беше твърда и успокояваща.

— Не бива да се страхуваш.

— Не се страхувам. Просто още не съм готова да се справя с това.

— Как искаш да го изиграеш?

Фиксирайки го с отчаян поглед, Луси взе спонтанно решение.

— Целуни ме — прошепна тя напрегнато.

Очите на Сам проблеснаха изненадано.

— Веднага ли?

— Да.

— Каква да е целувката?

— Какво имаш предвид? Просто нормална целувка.

— Приятелска или романтична целувка? От която да се предполага, че излизаме, или…

— О, за бога — възкликна тя и придърпа главата му към своята.