Христо Калчев
Вълчи капан II (8)

VIII

Един месец след погребението на Златан, Козела най-сетне се докопа до Марина. Намери я в болницата, разбира се. Тя не мърдаше оттам и не искаше да се среща с никого. Другият й син Добрин беше заминал някъде далеч и Марина живееше със скръбта си по Златан в пълна самота.

— Остави ме на мира! — изгони го тя.

— Мъката се понася по-лесно от двама.

— Не искам да деля нищо с теб — приключи разговора Марина и Козела остана отново сам както бе свикнал да живее през целия си живот.

Другият му проблем беше хърватинът Роберт Матанич. Той пееше в Сърбия денонощно и техният Върховен съд постанови да бъде предаден в България.

— Ако това стане — заяви той пред съдийката Драгица Сингурлович — веднага ще бъда убит.

На Козела хич не му пукаше точно кога ще бъде убит Роберт, но понеже беше косвено свързан с тази история предпочиташе хърватина да не идва в София. Всъщност историята по залавянето на хърватските килъри беше толкова нелепа, че ако не беше истинска, никой нямаше да й повярва. През 2004 година един дребен крадец се вмъкна в апартамент на ул. „Дойран“ 9 в столицата, за да открадне колкото му трябва през деня. Не беше никакъв проблем. Чак вътре с ужас разбра, че е попаднал на най-неподходящото място в живота си. В стаята бяха струпани оръжия и бронежилетки с надпис „Полиция“, а на масата стоеше включен преносим компютър. Арестуващият полицай кликна върху последния файл и с изненада намери поредица от снимки на непознати момчета, всичките до един с пистолети и в бойни пози. Около един часа през нощта на 11 август бе арестуван хърватина Бранко Вуянович. С него беше и бившият легионер Красимир Станчев. Красимир Станчев успя да избяга веднага от полицията. Измъкна се през главния вход срещу една цигара. До сутринта избяга и другият. И за двамата остана съмнението, че са пуснати от вътрешни лица. По друг начин на практика от Първо районно на софийската полиция никой не можеше да се освободи. Правилата бяха строги, а полицаите изключително страхливи. Връзваха всеки задържан на така наречения „малък трамвай“ и му позволяваха достъп дори до тоалетната само с разрешение на голямото началство. По-късно се разбра, че Красимир Станчев е бил охрана на бай Миле. Хърватската група пък на свой ред купи собствената си полиция, която не само ги обяви за невинни, но заяви в нарочно съобщение, че по това време са били в родината си. Единствено Бойко Борисов успя да установи по собствени канали принадлежността на десет от тези юнаци към трафика на дрога, към многобройни кражби и грабежи. Междувременно избухна скандал между българското и хърватското МВР заради снимките на бандата, публикувани в нашето ведомство. От Загреб твърдяха, че е нарушена процедурата за издирване на престъпници. Техни близки се заканваха, че ще съдят България, но по-късно така и не се обадиха. От българска страна запазиха пълно мълчание.

През есента на 2004 година в България бе арестуван хърватина Иван Може. Обвинението срещу него гласеше, че е убил криминално проявения Шаки, но две години по-късно съдът го оправда. Цялата легенда около хърватската група се разпадна и единствено Бойко Борисов вярваше, че тя е самата истина.

* * *

Козела знаеше за хърватските килъри на бай Миле отдавна. Изобщо не се учуди, че са намерили снимките в компютъра, защото те бяха глупави, наивни и тъпи момчета. Притесняваше го единствено тяхното присъствие в България. Когато разбра, че Флора му е пратила двама от тях да го убият, съвсем побесня. Още повече те отнесоха Златан.

— Ще ги избия до един — появи се той рано сутринта в районната болница при Марина.

— Пиян си — отблъсна го тя.

— Разбрах кои са и от тях няма да остане дори спомен!

— Това няма да върне сина ми.

Пътят на Козела към Марина ставаше все по-труден, но пътят на Марина към истината за смъртта на сина й вече се виждаше. Колкото и да ненавиждаше Козела, тя разбираше битката му с миналото и като първа класа жена усещаше вътрешната му съпричастност. Беше готова да му прости. Въпрос на време.

Козела откри килърите на Златан в Дубровник. Намери ги по най-лесния начин — срещу пари. Първият изрови от смотан бар до пристанището и приятелски го попита:

— Как си?

— Добре съм — отвърна оня. — А ти кой си?

— Аз съм този, който ще ти върне достойнството — застреля го под масата Козела.

С другия нещата се получиха доста по-сложно. Той помагаше на майка си в зеленчуковата градина и изглеждаше толкова невинно, че на Козела чак му дожаля. Не за него. За старата, забрадена в черно жена, която беше отгледала това тъпо копеле. За цялата им беднотия и за причината той да стане убиец. За целия шибан, просмукан от идиотщини живот. Но нямаше как да забрави Златан. Удави го в най-близката река и захвърли тялото му по течението.